Емилио Салгари
Последните флибустиери (9)

9. По високата планинска верига

Като добър гасконец, дон Барехо беше човек, който държеше на думата си, и тъй като лакомията изкушаваше жестоко другарите му, всички бяха съгласни да приготвят храната и да я изядат.

Двата диви петела, изпечени с умение от Дьо Гюсак (той също беше кръчмар), нанизани на железния щик на един от аркебузите, представляваха основното ястие.

Мендоса бе прибавил и един препечен заек, който разнасяше наоколо приятен аромат, и всичко това бе изядено изключително бързо.

Лаят на проклетото куче, идващ отстрани на планинската верига, ставаше все по-ясен и бе обезпокоил вече и двамата бабаити.

— Да тръгваме — подкани Мендоса.

— И аз съм на твоето мнение и предпочитам да тръгна отново. Ще можеш ли да ни водиш, Дьо Гюсак?

— След като преодолеем планинската верига, ще ви покажа водопадите на Магдалена. Пътят е дълъг и тежък, но ви уверявам, че ще стигнем преди вашите другари, ако те са принудени да вървят по долината на Сеговия.

Още един много висок връх, покрит с обширни гори, се бе изпречил пред тях.

След като се увериха, че кучето е още доста далеч, тримата авантюристи смело се заизкачваха нагоре с твърдото намерение да накарат испанците да извървят дълъг и мъчителен път, защото тяхното упорство започваше да ги впечатлява. Те положително бяха разбрали, че пред себе си имаха само разбягали се войници, щом като така упорито ги преследваха.

Едно съмнение обаче се бе загнездило в главата на гасконец номер едно и на баска, че маркиз ди Монтелимар, изоставил по-голямата част от войските си, се е присъединил към тези триста войници, за да стигне до границите на Дариен.

Движеха се от четири часа с бърз ход, като се спираха само за секунди, за да се ослушат дали кучето не ги настига, когато Дьо Гюсак, който вървеше начело, спря внезапно и с жест показа, че е разтревожен.

— Ха! Като че тук има крави! — извика дон Барехо. — Тъкмо ще изпием по чаша мляко!

— Да, иди да го издоиш — отвърна Дьо Гюсак, който съвсем не изглеждаше спокоен.

— Те не са испанци и за мен това е достатъчно! — отбеляза дон Барехо.

— Но те са много по-страшни. Чувал ли си някога да се говори за биковете от високите планински местности?

— И какви животни са те? — позаинтересува се дон Барехо.

— Това са бикове, избягали от именията поради жестокото отношение към тях от страна на краварите и подивели така, че още щом забележат човек, го нападат и изкормят.

— Какво ще правим тогава? — попита дон Барехо.

— Гръм и мълнии!

Точно в този момент по склоновете на планинската верига отекна изстрел от аркебуз. Чувайки това, биковете се втурнаха към храстите със застрашително мучене.

— На дървото! — изкомандва Дьо Гюсак.

Тримата мъже се хванаха за дебелите клони на една пиния и се заизкачваха по гигантското растение, чийто връх се издигаше на шестдесет, а може би и на повече метра от земята.

Едва се бяха покатерили, когато десет или дванадесет бика, съвсем черни, с кръвясали очи, с дълги и остри рога, връхлетяха като ураган в гората.

— Какви противни животни! — промърмори вечният бърборко, като продължаваше да се катери. — Имаше право Дьо Гюсак; те са по-страшни от испанците.

— Пожелавам ти да си нямаш работа с тях — отвърна другият гасконец. — За щастие те не могат да се катерят по дървета; затова пък ние ще си устроим на върха на тази пиния удобно гнездо.

— Гнездо ли каза? — попита Мендоса, който се бе покатерил по-нависоко от другарите си. — Мисля, че има едно там горе, доста удобно, за да се поберем и тримата. Но ще трябва да си уредим сметките със собствениците.

— Какво си открил? — попита дон Барехо.

— Не виждаш ли там горе голямо черно петно?

— И това гнездо ли е според теб?

— Да, на кондор.

— Празно или не, ще го заемем — заяви страшният гасконец.

— Пази очите си, приятелю. С кондорите шега не бива.

Това изкачване сякаш нямаше край. Толкова бе високо дървото. Най-после Мендоса стигна до нещо като площадка с приповдигнати краища, изплетена от яки клони. Тя бе толкова широка, че можеше да побере не трима, а дори шестима души, а на здравината й можеше да се разчита.

Баскът се улови за ръба й и бързо се повдигна, като завря лицето си в голямото количество пера и животински остатъци.

— Ядец! — възкликна, като застана на колене. — Гнездото е заето.

— От кого! — попита дон Барехо, който се бе подигнал от другата страна, подпомогнат от Дьо Гюсак.

— Има две дремещи кондорчета.

— Изхвърли ги!

— Ами ако родителите се върнат? С кондорите шега не бива, приятелю.

— Изхвърли ги, преди да са дошли, и да пойзчистим малко. Това е цяло бунище.

Баскът най-напред погледна към небето, после взе двете птичета и ги хвърли долу, докато Дьо Гюсак и дон Барехо почистваха гнездото от перата и сноповете суха трева.

— Панкита щеше да се оправи по-добре с метлата — отбеляза страшният гасконец.

— Скъпи мой, трябва да умееш да се оправяш в живота… Ха! Ами испанците? Не чувам вече кучето да лае.

Тримата мъже се ослушаха, но този път наистина не чуха лая на овчарското куче.

— Най-напред да видим какво правят биковете — предложи Мендоса. — Ако все още пасат в гората, значи испанците ги няма.

Той се добра пълзешком до ръба на обширната площадка. От тази височина можеше да обхване голямо пространство от гората, още повече че дърветата не бяха така нагъсто, както по края на планинската верига.

— Виждат ли се? — попита дон Барехо, застанал зад него.

— Да, и пасат точно под нашата пиния — отвърна Мендоса.

— И все пак допреди малко испанците не бяха чак толкова надалече. Изстрелът трябва да бе даден на не повече от хиляда крачки.

— Спокойни ли са биковете? — попита кръчмарят от Сеговия. — Като че са малко неспокойни, но не се отдалечават;

— Знаеш ли какво трябва да направим, приятелю — каза дон Барехо. — Въздухът е чист, слънцето прекрасно, гнездото приятно се люлее, сякаш ни подканя да поспим. Да затворим очи и да оставим испанците да ни търсят сред гората.

С един ритник той запрати последните остатъци от сухи треви и след като се прозя три-четири пъти, се протегна, намести се в якия панер и кръстоса ръце на корема си.

Внезапно над тях се образува силно течение, после нещо връхлетя в гнездото, издавайки остри писъци. Дьо Гюсак, който бе ударен силно с клюн по шлема, отвори очи и извика:

— Внимавайте! Кондорите!

Една огромна чудовищна птица, приличаща на ястреб и индианско марабу с проскубана, крастава шия с големи пъпки, бе връхлетяла върху тях.

Както знаете, кондорите са най-големите птици на земята. Разперените им криле достигат до пет метра, а силата им е такава, че могат да вдигнат във въздуха цял овен или лама, сякаш носят заек.

С такъв противник шега не биваше.

Като видя тримата мъже да скачат със саби в ръка, птицата се устреми към ръба на гнездото, разтвори широко клюна си, готов за нападение, и нанесе на гнездото такива удари, че без малко да го разруши.

Тъкмо тримата авантюристи се готвеха да я пресрещнат, твърдо решени да не позволят да им избоде очите, нито пък да скачат от петдесет или шестдесет метра височина, когато една голяма сянка падна над тях.

— Мъжкият! — извика Дьо Гюсак.

Още един кондор, по-голям и от първия, се спущаше с остри крясъци над пинията, размахвайки яростно криле.

— Трябва да се бием! — извика дон Барехо. — За сега оставете на мен мъжкия, за вас женския.

Втората огромна птица заби нокти в ръба на гнездото, протегна краставия си врат и започна да раздава наляво и надясно яростни удари с клюна.

Ако боят се водеше на земята, макар и с по-многоброен противник, нищо не би уплашило двамата гасконци и баскът, твърде много привикнали да се бият, но тази борба на върха на дървото, на шестдесет метра височина, с две птици, които само с едно замахване на крилото можеха да ги пометат, беше нещо, което караше дори дон Барехо да го избива студена пот.

Мендоса и бившият кръчмар от Сеговия се бяха нахвърлили върху женската, която изглеждаше по-разярена, докато дон Барехо се мъчеше да устои на мъжкия, който едва не му разцепи главата с един страшен удар на клюна.

Битката продължаваше вече пет минути с еднаква настървеност и от двете страни и със слаб успех, когато мъжкият кондор, мушкан от всички страни, отлетя от ръба на гнездото и след като се издигна на няколко метра, се стовари тежко върху страшния гасконец.

Объркан от внезапната и неочаквана атака, виждайки над себе си ноктите, готови да се впият в главата му, дон Барехо изпусна сабята си и отчаяно се хвана за лапите на огромната птица, доверявайки се на силата и теглото си.

А кондорът с отчаяно усилие се издигна отново и закръжи над гората, като постепенно се спущаше надолу.

Нещастният гасконец нямаше желание да строши костите си, затова здраво се бе вкопчил в лапите му.

— Помощ! Мендоса! — успя да извика.

За нещастие баскът и бившият гостилничар от Сеговия в този момент не можеха да му помогнат, нито пък да го последват във въздушното му пътуване. Притиснати от женската, която ги нападаше с нечувана жестокост, те трябваше да употребят големи усилия, за да я държат далеч от себе си с ударите на сабите.

Кондорът, който не можеше да издържи тази голяма тежест, се спускаше полека надолу, като почти докосваше върховете на дърветата.

Огромните му криле бяха разперени, сякаш му служеха за парашут. Той се насочи към едно равно място, където пасяха няколко бика.

Вероятно изтощена от усилията, сега гигантската птица започна да се спуща бързо, и то точно над стадото бикове, хрупащи прясна и ароматна трева на високата планинска верига.

Виждайки да връхлита отгоре им това чудовище, животните понечиха да побягнат в мига, в който гасконецът, като забеляза, че е само на няколко метра от земята, се пусна. Но вместо да падне макар и по гръб върху гъстата трева, нещастникът кой знае как се оказа на гърба на един от бягащите бикове.

„Това е краят!“ — помисли си той.

Но решил да се бори докрай, той се вкопчи отчаяно за рогата на бика, а кондорът се издигна отново и отлетя към гнездото, за да помогне на другарката си.

Като почувствува на гърба си тежест, бикът, едно прекрасно, съвършено черно животно, се втурна яростно да бяга, оставяйки назад другите, които сякаш нямаха желание да го следват.

За няколко минути пресече полянката, връхлетя като луд в гората, като мучеше и разтърсваше силната си глава.

Вероятно бикът смяташе, че е нападнат от пума или ягуар, затова яростно се мяташе в гъсталаците, с надеждата, че предполагаемото животно ще го пусне.

По-уплашен от всякога, дон Барехо бе легнал ниско върху гърба на животното, за да не би някой нисък храст да разцепи главата му.

А бикът, все по-разярен и уплашен, тичаше все по-бързо.

Внезапно този объркан галоп престана. Дон Барехо изхвърча напред и за щастие падна сред един висок и гъст магнолиев храст, а обезумялото животно изчезна в някаква пукнатина в земята и измуча жаловито.