Метаданни
Данни
- Серия
- Антилски корсари (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gli ultimi filibustieri, 1908 (Обществено достояние)
- Превод отиталиански
- Гергана Калчева-Донева, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(23 януари 2006 г.)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
ЕМИЛИО САЛГАРИ
ПОСЛЕДНИТЕ ФЛИБУСТИЕРИ
Преводач ГЕРГАНА КАЛЧЕВА-ДОНЕВА
Рецензент СНЕЖАНА СТОЯНОВА
Редактор ПАНКО АНЧЕВ
Художник СТОЯН ЦАНЕВ
Худож. редактор ИВАН КЕНАРОВ
Техн. редактор СЛАВЕ ДУКАДИНОВ
Коректор ПАУНКА КАМБУРОВА
Италианска, първо издание
Дадена за набор на 29.Х1.1983 г.
Подписана за печат на 24. II. 1984 г.
Излязла от печат м. Април 1984 г.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна ДП „Балкан“ — София
Цена 0,96 лв.
История
- —Добавяне
3. Пътешествието на една бъчва
Писано било дон Барехо да не прекара спокойно тази изпълнена със събития нощ. Действително, тъкмо се бе унесъл, когато краткият му сън бе прекъснат от звъна на двестате камбани, които имаше по онова време в Панама и които, когато биеха всички заедно, вдигаха такъв шум, че можеха да събудят дори и мъртвите. И точно в този момент той чу някой да чука на вратата.
„Дали не е още някой, който иска да види призраците?“ — помисли. Като мърмореше и проклинаше, той отиде да отвори вратата и пред него застана малкото индианче.
— Какво искаш, негоднико? — попита дон Барехо.
— Вземете, това е от Бутафуоко — отвърна момчето и му подаде лист, сгънат на четири.
После се затича по-пъргав и от сърна.
Дон Барехо се опита доколкото може да изтълкува посланието, но не успя. За щастие красивата кръчмарка вече бе слязла и тъй като разбираше малко повече от него, успя да разгадае драскулките.
Но какви ужасни новини съдържаше това листче!… Малката графиня ди Вентимилия бе изчезнала и по всяка вероятност беше пленница на маркиз ди Монтелимар; Мендоса и Бутафуоко — нападнати и още един пленник освен Пфиферо; следователно беше необходимо да се напъхат двамата мъже в бъчвата и да се откарат на друго място, за да се избягнат неприятни изненади от страна на полицията.
— В заключение какво иска Бутафуоко? — попита дон Барехо, който яростно се почесваше по главата.
— Още тази нощ фламандецът да бъде откаран до странноприемницата, без да се вади от бъчвата.
— Но те са полудели, тези необуздани авантюристи. Сигурно отвличането на малката графиня ги е накарало да си изгубят ума.
— Мисля, че е точно обратното, Пепито мой — каза Панкита. — Те искат да те отърват от човека, който представлява за нас постоянна опасност. Помисли си само какво би могло да се случи, ако стражата го открие в бъчвата!
— Ти разсъждаваш правилно. Но да се пренесе тази бъчва съвсем не е лесна работа. Вярно, няма да бъда толкова глупав, че да я разкарвам посред бял ден…
— И какво ще направиш?
— Довечера, преди слънцето да залезе, ще отидеш да извикаш брат си. Той е силен като бик и двамата ще изнесем бъчвата от избата. Поръчай му да вземе под наем някаква каручка, за да натоварим на нея Пфиферо и другия, който сега е в странноприемницата. Както виждаш, не се иска да си учил много, за да решиш задачата. Но това, което ще ни накара да се изпотим, е изчезването на малката графиня ди Вентимилия.
— И с това ли искаш да се заемеш? — попита кастилката с безпокойство.
— Кога се е случвало гасконци да изоставят приятелите си? — попита дон Барехо.
— Помисли за живота си, Пепито, който може всеки момент да бъде изложен на опасен риск.
— Когато гасконците носят сабята си на кръста, те ще се защитят от всички отлични фехтовчици на този свят. Запомни това, Панкита.
Той обърна още една чашка с ракия и седна близо до вратата, като наблюдаваше минаващите хора.
Надвечер, когато ураганът отново започваше да вилнее, Панкита излезе от кръчмата, а мъжът й с трясък затвори вратите, за да предупреди съседите, че не желае да го безпокоят.
Беше измъкнал от гардероба една ръждясала ризница и шлем и усърдно се зае да ги търка. Когато сметна, че са достатъчно излъскани, грабна една свещ и бутилка ракия, отпуши я и слезе в избата, за да провери в какво състояние се намира Пфиферо.
Покатери се, повдигна капака на голямата бъчва и се спусна вътре, като внимаваше да не стъпче бедния фламандец.
— Ей, господин Арнолдо! — подвикна дон Барехо, като го разтърси енергично. — Докъде стигнахме с храносмилането?
Отначало получи в отговор само дрезгаво мърморене, после устните на нещастника се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо.
— Кажете, господин Арнолдо — добави гасконецът. — Жаден ли сте?
— Да… да… пия…
— На вашите заповеди, господин Арнолдо.
Той напъха в устата му гърлото на бутилката и го държа здраво, докато повече от половината от съдържанието не изтече.
— Превъзходно, нали, господин Арнолдо?
Фламандецът не отговори. Поразен от новата доза алкохол, той се сви на кълбо и отново захърка.
— Да го оставим да си почива спокойно — промърмори дон Барехо. — ще бъде неразумно, ако го накарам да погълне цялата бутилка.
Той се измъкна от бъчвата, постави на място капака, като внимаваше да не го затвори плътно, и се върна в кръчмата, за да нахлузи ризницата и да сложи на главата си шлема.
Петнадесет минути по-късно, цялата измокрена до кости, Панкита се върна, придружена от красив, около тридесетгодишен мъж, мургав като индианец и с големи черни мустаци, които му придаваха доста войнствен вид.
— Докара ли каручката, Риос? — попита дон Барехо. г — Да, зетко — отвърна красивият младеж.
— Знаеш ли какво ни предстои да направим?
— Сестра ми вече ми обясни всичко.
— Взе ли със себе си поне една сабя? Това приключение може да свърши зле.
— Знаеш, че си служа по-добре с тоягата, затова съм си взел една доста дебела.
— Тогава да побързаме… Панкита, ела да ни светиш.
Двамата мъже слязоха в избата, дигнаха без усилие голямата бъчва и я пренесоха до количката, спряна пред портата на кръчмата, като я сложиха изправена, за да не нарушават съня на фламандеца.
— Затвори веднага кръчмата и не отваряй на никого! — поръча дон Барехо на Панкита.
Целуна я и тръгна след количката, която силният кастилец теглеше по-добре и от муле.
Тази нощ не бе по-спокойна от предишната. Валеше като из ведро, а вятърът виеше из тъмните улички. Братът на Панкита и дон Барехо, единият теглейки, а другият бутайки, бяха стигнали до края на улицата, когато срещнаха трима души.
— Ей, накъде по това време с това вино? — извика единият от тях.
— На пристанището — отвърна сухо дон Барехо.
— Може ли да го опитаме, преди перуанците или клиентите да са го изпили всичкото?
— Стоката е запечатана — отвърна гасконецът.
— Е, хайде!… — извика друг. — Ще пробием бъчвата и ще посмучем. — Мислиш ли, че нямаме достатъчно пиастри, за да ти платим.
— Аз не съм собственикът.
— Опитваш се да ни излъжеш, но ние познахме в теб собственика на кръчмата с призраците.
— Е и какво искате? — попита гасконецът.
— Да пием, „пор Диос“ — отвърнаха тримата непознати, като застанаха пред Риос, за да му попречат да продължи.
— Ако искаш, ще вдигна капака и ще хвърля в краката ти животното, което е затворено вътре. Бих искал да те видя тогава, самохвалко, как ще побегнеш! Знаеш ли, че там вътре има един ягуар.
— Шегуваш ли се! — възкликнаха и тримата мъже.
— Тогава доближете магарешките си уши до бъчвата и послушайте — им каза дон Барехо.
В този момент фламандецът така хъркаше, че дори дъгите на огромния съд трепереха. Тримата непознати недоверчиво се доближиха до каручката и протегнаха глави към бъчвата. Дочули това дрезгаво боботене, те отскочиха назад изплашени.
— Дявол да го вземе! — извика един от тях. — Собственикът изнася призраците, които са населили избата му!… Да бягаме, приятели! Много скоро и тримата изчезнаха в тъмнината.
— Знаеш ли къде се намира странноприемницата „Рио Верде“? — попита гасконецът.
— Да, зетко.
— За сега трябва да спрем там.
Двадесет минути след това те пристигнаха под проливния дъжд в странноприемницата „Рио Верде“.
Както дон Барехо предполагаше, Мендоса, Бутафуоко и Вандое вече ги чакаха. Размениха само няколко думи, след което буканиерът и флибустиерът изнесоха един човек, който сякаш не даваше признаци на живот.
— Този ли трябва да прави компания на Пфиферо? — попита гасконецът и побърза да свали капака на бъчвата.
— Да — отвърна баскът.
— Струва ми се, че е умрял.
— Дадохме му да пие, за да не вика.
Те вдигнаха мнимия син на знатен испанец, спуснаха го внимателно в бъчвата и го сложиха да легне до фламандеца.
— А сега бързо към пристанището! — нареди Бутафуоко. — Ние ще придружаваме каручката, а Вандое ще ни води.
Каручката се затъркаля под проливния дъжд, бутана от Мендоса. Вандое вървеше отпред, за да показва пътя, а Бутафуоко представляваше ариергардът.
Петимата мъже вече бяха започнали да съзират фенерите на корабите, пуснали котва в пристанището, когато дочуха шум от тичащи като луди хора, опитващи се да ги настигнат.
— Спри, Риос — заповяда дон Барехо, като вдигна сабята си. Якият кастилец спря каручката и грабна една от чепатите тояги, които използват селяните в Манча.
— Далеч ли сме от къщата? — попита Бутафуоко Вандое.
— Остават ни още около двеста крачки, но по-добре тези типове да не ни видят, когато влизаме. Твърде вероятно е да са агенти на маркиз ди Монтелимар.
— Гръм и мълнии!… Тогава здравата ще ги наложа — извика дон Барехо.
— И аз не по-зле от теб, приятелю — допълни Мендоса. Десетина мъже, загърнати в широки пелерини и нахлупили широкополи шапки, вече настигаха каручката след дълго и уморително бягане.
— Кои сте вие и какво искате? — попита Мендоса, като се приближи до тях със сабя в ръка.
— Искаме да знаем от кого сте откраднали тази хубава бъчва — извика единият от непознатите.
— Свиня такава! Ти за крадци ли ни вземаш?
— По това време и под този дъжд не може да се кара вино.
— Какво искате да докажете?
— Че сме жадни и ви предлагаме да ни разрешите да опитаме съдържанието. — Да, жадни сме! — извикаха всички.
— Ей, ти, който искаш да опиташ това винце — извика гасконецът, като се обърна към главатаря на шайката, — ела да го чуеш как мърмори. После ще ми кажеш дали според теб може да се пие.
— Щом шуми, значи виното е прясно, а на нас то много ни харесва, защото е по-сладко — отвърна непознатият, като залепи ухо до бъчвата.
— Чуваш ли нещо? — попита гасконецът.
— Ха!… Подиграваш ли се?… Сякаш вътре има диви ръмжащи животни.
— Лъжеш се, приятелю, тук вътре има призраци, които уловихме в избата на една прочута кръчма и които отиваме да изхвърлим в морето. Тези думи бяха посрещнати от бурен смях.
— Приятели — провикна се главатарят на шайката, — страхувате ли се от призраци?
— Не!… Не!… — извикаха всички.
— Извадете сабите си и нека се бием с тези синове на Сатаната. Обърнете бъчвата!
— Коя? — попита Мендоса.
— Тази на каручката ти. Шегата свърши, драги, а сега, ако продължаваш да ни досаждаш още, ще се разправяме със сабите.
— О, смешникът, който…!
Страшен удар през устата с плоската страна на сабята прекъсна думите му и му изби няколко зъба.
Другарите на ударения, които изглеждаха много весели, измъкнаха сабите си и се нахвърлиха върху четиримата мъже, които ги очакваха, без да трепнат, облегнати на каручката. Риос дебнеше подходящия момент, за да заиграе със страшната си тояга по гърбовете на нападателите.
Последните, свикнали по-скоро да изпразват бокали, пълни с вино, отколкото да боравят със сабята, още след първата атака се оказаха в лошо положение. Сред сипещите се удари се чуха два-три болезнени стона, после двама от мъжете стремглаво напуснаха бойното поле. Тъкмо останалите се канеха отново да атакуват, когато се намеси силният кастилец.
Всичко свърши твърде бързо. Нападателите, обсипвани с удари от тоягата му, устояха за малко, после и те побягнаха презглава, като оставиха на бойното поле изпочупените си саби.
Кастилският Херкулес и Бутафуоко се втурнаха да ги преследват, за да им попречат да се върнат отново и ги нападнат, а дон Барехо, Мендоса и Вандое забутаха с все сила каручката към пристанището, като я скриха на сигурно място под един тъмен навес, зад който се издигаше скромна рибарска къщичка, разположена срещу товарното пристанище. Жилището, наето от Вандое, за да имат приятелите му в случай на опасност по-добра възможност да се качат на някой кораб, беше твърде скромна къщичка само на един етаж. Състоеше се от три стаи и един навес за простиране на мрежите.
Вътре светеше, а вратата беше отворена, така че Вандое, гасконецът и баскът не чакаха, за да влязат. Един недодялан мъж: на средна възраст с вид на моряк ги очакваше в една от стаите, която служеше едновременно и за кухня, и за трапезария. Когато ги видя да влизат, той извади лулата от устата си, свали каскета си и каза:
— Буенас ночес, кабалерос, чувствувайте се като у дома си.
Стисна ръката на Вандое и си тръгна, без да каже друго, за да ги накара да разберат по-добре, че наистина са като у дома си.
Мендоса се огледа наоколо, надникна и в другите две стаи, в които имаше четири хамака и много риболовни принадлежности, после се върна при другарите си.
— Тук ще се чувстваме много добре, докато агентите на маркиза не ни открият. Този благородник има около себе си хора, които притежават изключителен нюх… Хайде, бързо, приятели, да пренесем вътре ранения и фламандеца. По-късно ще хвърлим бъчвата в морето, не бива да оставяме следи.
Отидоха под навеса, като носеха свещ, вдигнаха капака и внимателно измъкнаха навън Пфиферо и мнимия син на знатен испанец. Положиха ги на два хамака в съседната стая.
— По-добре да отложим разпита за утре. Да ги оставим да си починат и да се опитаме и ние да подремнем малко. Действително имаме нужда от това — предложи Мендоса.
Затвориха, после залостиха вратата, отново огледаха къщичката, след което Бутафуоко и Вандое се тръшнаха на другите два хамака, а Мендоса, гасконецът и Риос се изтегнаха върху купчината стари мрежи.
Свикнал като кръчмар да става много рано, пръв отвори очи гасконецът. Първата му мисъл бе да хвърли поглед към двамата пленници.
Мнимият син на знатен испанец все още хъркаше; фламандецът обаче се мяташе в хамака, към който бе привързан, за да не може да избяга, като мърмореше и правеше разни физиономии.
— Господин Арнолдо, приличате ми на голяма риба, мятаща се в мрежа — му каза дон Барехо, като разхлаби въжетата. — Как сте, значи, със здравето след този дълъг сън?
— Да пия — поиска нещастникът.
— Тук нямаме за пиене, господин Арнолдо, но аз ще ви дам нещо по-добро.
Взе голяма пръстена паница, напълни я с вода от някакъв съд и я подаде на нещастника, който я изпи на един дъх.
— Сега малко по-добре ли е, господин Арнолдо? — попита иронично гасконецът.
— Глафата боли — отвърна фламандецът.
— Пиете и спите много, драги. Имате страшно лоши навици и ако бях на мястото на маркиз ди Монтелимар, не бих ви простил.
— Монтелимар… — промърмори фламандецът, като прокара ръка по челото си.
В този момент, разбудени от техния разговор, в стаята влязоха Мендоса, Бутафуоко, Вандое и Риос. Като видя толкова много хора, фламандецът сбръчка чело и пребледня.
— Събудете и другия, дон Барехо — каза Бутафуоко.
— Защо? — попита шепнешком Мендоса.
— За да разбера дали се познават.
— Подозирате ли?
— Бих заложил стария си и верен аркебуз за една наваха за две пиастри.
— Тогава оставете всичко на мен.
Той се приближи до ранения и започна да го гъделичка по гушата. Бяха напили мнимия син на знатен испанец, за да кротува в бъчвата, но не до такава степен като фламандеца, тъй че след три-четири прозявки той отвори очи.
Мендоса, който го наблюдаваше внимателно, го повдигна, за да може да вижда фламандеца, седнал в съседния хамак.
Двамата шпиони на маркиз ди Монтелимар се погледнаха за миг изненадани, че се виждат заедно; после, след като направиха по една гримаса, не успяха да спрат неразумните си възклицания.
— Арамехо!
— Стифел!
— Е, кажете си добър ден — ги посъветва Бутафуоко. — Както изглежда, вие сте стари познати.
Фламандецът и мнимият син на знатен испанец преглътнаха някоя и друга дума. Явно не бяха доволни, че са попаднали в така умело поставения им капан.
— Кой от вас се казва Арамехо? — попита буканиерът, като се засмя. Раненият не пожела да отговори и погледна към тавана. А фламандецът предпочете да се прозине.
— Е, хайде, подкани ги иронично Бутафуоко, — виждам, че се познахте. Вече е твърде късно да отричате. Господин Арнолдо, подайте ръка на този син на знатен испанец.
Фламандецът ококори очи, а после избухна в бурен смях.
— Знатен испанец ли! — учуди се той.
— Е, хей, господин Пфиферо, тази сутрин сте много весел! — отбеляза гасконецът. — Но аз ви предпочитам така. Моята ракия върши чудеса. Раненият погледна жестоко фламандеца, но не отрони нито дума.
— Господа — обърна се към двамата пленници Бутафуоко, — предупреждавам ви, че се свиква съвет и че това ще бъде един страшен военен съвет, защото ние сме способни да ви удавим в морето с камък на врата, ако упорствувате и не проговорите. Най-напред даваме думата на вас, дон Арамехо. Не забравяйте, че залагате кожата си. Какво сторихте със сеньоритата?
— Сеньор… — запелтечи раненият. — Не зная за коя сеньорита говорите.
— Ей, негоднико! — извика Вандое, като излезе напред. — Отричаш ли, че ме познаваш?
— Мой педни знатен испанецо, ние сме пленници — въздъхна господин Арнолдо, обръщайки се към ранения. — Или тряпфа фсичко да кажем, или да се простим с кожите си, приятелю.
Раненият преглътна едно проклятие, после се обърна решително към Бутафуоко и го попита:
— Какво искате да знаете?
— Искам да зная къде е сега сеньоритата, която сте отвели от мое име, разбирате ме добре, нали, от странноприемницата „Рио Верде.“
— И като ви кажа, че съм я завел при маркиз ди Монтелимар, който има над нея права, тъй като я е отгледал, какво ще докажете?
— Че си негодник.
— Искате да ме убиете ли? Е добре, направете го.
— Понякога смъртта е много сладка — отвърна Бутафуоко с глас, пълен със заплаха. — Тук сме изолирани и аз бих могъл да ти наложа такива мъчения, че да проклинаш деня, в който си се родил. Знаеш ли на какво са способни флибустиерите и буканиерите?
При тези думи раненият пребледня. Самата дума „флибустиери“ предизвикваше у испанците необикновено униние.
— Разбра ли ме? — попита Бутафуоко.
— Да, сеньор — отвърна пленникът, вече не така надменно. — Тогава отговори ми: кой ти даде името ми?
— Маркиз ди Монтелимар.
— А той от кого е узнал, че съм пристигнал в Панама с малката графиня ди Вентимилия?
— За това бихте могли да попитате Стифел.
— А, аз нищо не зная! — побърза да каже фламандецът.
— Ах вие, хитреци такива, вие никога няма да кажете нищо, освен това, което изтръгнем от устата ви — отбеляза Бутафуоко. — Но не си играйте да прехвърляте вината един на друг, защото силата на буканиерите никога не е била в търпението.
— Арамехо, в капана сме! — повтори Пфиферо. — Гофориш! Гофориш! Мнимият син на знатен испанец погледна надменно и попита:
— Е, и какво още искате да узнаете от мен? Не ви ли казах вече, че отведох сеньоритата при маркиз ди Монтелимар?
— И къде по-точно? — попита Бугафуоко.
— Дявол да го вземе!! В двореца му.
— Защо?
— Не мога да зная тайните на моя господар — отвърна Арамехо.
— А сега ми кажи, защо ни предизвика и ни нападна до странноприемницата „Рио Верде“?
— Бях получил заповед да ви намушкам с рапирата си.
— Значи ти ни познаваше?
— Последвах ви, след като излязохте от кръчмата „Ел Торо“ — отвърна фехтовчикът.
— А сега да поразпитаме господин Пфиферо — каза гасконецът. — Той трябва да знае нещо повече.
Фламандецът се усмихна иронично, без да си прави труд да прикрие усмивката си.
Страшният гасконец, който го наблюдаваше, избухна като граната.
— Ей, господин Пфиферо! Не се смейте под мустак в наше присъствие! Ако мислите, че можете да ни се подигравате, веднага ще ви кажа, че вашата игра може да свърши много зле,.. Риос, запали огъня и стопли една голяма тенджера с вода и гледай да е доста гореща. Тъй като този Пфиферо пи херес, аликанте и превъзходна ракия, без да ми плати нито една пиастра, ако не говори ясно, ще го накараме да изгълта пълна бутилка с вряла вода и ще попарим вътрешностите му.
Лицето на фламандеца бе потъмняло. Той хвърли към Бутафуоко неспокоен поглед и го попита с треперещ глас:
— Какфо иска знае от мен? Аз нищо не знае за отфличането на сеньорита.
— Ти трябва да знаеш повече от другаря си — каза Бутафуоко. — Беше ли предупреден маркиз ди Монтелимар за нашето пристигане в Панама?
— Да — отговори уплашено фламандецът.
— Как?
— Нали фие има един приятел?
— Да, един човек, който дълги години е служил при Великия Качико дел Дариен и който се отдели от нас, преди да слезем на сушата.
— За да отиде къде? — запита малко иронично фламандецът.
— В Дариен и да предупреди племената за скорошното пристигане на сеньоритата.
— Или за да дойде скришом в Панама, за да фи предаде!
— Какво говориш? — в един глас извикаха Бутафуоко и Мендоса, учудени от това разкритие.
— Истината — отвърна със сериозен глас господин Арнолдо. — Този чофек сигурно узнал, че маркиз ди Монтелимар отдафна иска да присфои съкрофището на Феликия Качико и фи предаде срещу обещанието, че ще получи една трета от съкрофището.
— Какво ще правим сега, господин Бутафуоко? — попита баскът.
— Нека не си загубваме ума от такава дреболия — отвърна буканиерът. — Този човек може да бъде много опасен, но мисля, че все още не е стигнал до Дариен. А освен това без малката графиня ди Вентимилия никой нищо не ще може да стори.
— Но тя е в ръцете на маркиза, господин Бутафуоко! — извика гасконецът.
— Но те все още не са заминали. — Кой знае!
— О, господин Арнолдо — възкликна Бутафуоко, като смръщи жестоко вежди, — трябва да ни разкажете и други интересни неща. Дон Барехо, дръжте готова бутилка с вряла вода.
— Има десетина в кухнята — отвърна гасконецът. — Риос не си губи времето напразно.
— Нещастният фламандец беше посивял.
— Какфо още мога да бъда полезен на фас? — запелтечи той. — Кога ще тръгне маркизът за Дариен? Трябва да знаете това.
— Феднага, щом достатъчен брой испански фойски бъдат струпани през профлака — отвърна фламандецът. — Трябфа сфърши незафисимостта на Дариен.
— А малката графиня?
— Зная, че господин маркизът дал запофед един галеон да я отфеде след няколко седмици до залифа Дафид, за да спести дългото и трудно пътуфане по суша.
— Как се нарича галеонът?
— Сан Хуан.
— Дон Барехо — обърна се към него Бутафуоко, — запомнете името на този галеон.
— Ще го закова в главата си с гвоздей, дълъг колкото сабята ми — отвърна гасконецът.
— Сега да оставим на мира тези мъже — отново заговори буканиерът. — Вече знаем повече, отколкото се надявах… Елате, приятели.
Всички се събраха в кухнята.
— Военният съвет открива своето заседание — произнесе дон Барехо. — Има думата господин Бутафуоко, избран единодушно за председател.
— Аз ще бъда кратък — започна буканиерът. — Сега не бива да губим време. Трябва да се присъединим в Тарога към Равно дьо Люсан и неговите флибустиери, за да спрем кораба, който ще отведе малката графиня ди Вентимилия до залива Давид. Без сеньоритата сме безсилни да сторим каквото и да било.
— Всички сме готови — отбеляза Мендоса.
— Трябва да намерим начин да предупредим сеньоритата — каза Бутафуоко.
— О, с това ще се заема аз — заяви дон Барехо.
— Внимавай да не те хванат.
— С моите крака!… Обзалагам се, че дори краката на оръженосците на маркиза не могат да се мерят с тях. Оставете тази работа на мен и аз ви гарантирам, че още преди да мръкне, малката графиня ще получи известие от нас, а ние от нея… Господин Бутафуоко, ще приготвите ли една бележчица! Моливът ми е на ваше разположение.
— Аз пък имам лист — отвърна буканиерът.
— Междувременно ще трябва да наемем една каравела, за да стигнем до флибустиерите в Тарога… Ти, Вандое, познаваш много моряци, нали?
— Работата няма да бъде трудна — отвърна собственикът на странноприемницата, — само не зная как ще напуснете пристанището. Испанците са станали прекалено любопитни, тъй като Равно дьо Люсан дебне откъм Пасифика и нито един платноход не може да отплава без специално разрешение или друга някаква препоръка.
— Гръм и мълнии! — възкликна гасконецът. — Но нали наши пленници са Пфиферо и синът на знатния испанец. Те положително имат карти, които им дават широка свобода на действие от името на маркиз ди Монтелимар. Нека да завербуваме тези негодници, като им обещаем част от наследството на Великия Качико дел Дариен. По-късно ще имаме грижата да ги хвърлим на акулите в Тихия океан.
— Чудесно — отвърна Бутафуоко, който вече бе написал няколко реда на един лист хартия, откъснат от малък бележник. — Трябва да напуснем Панама още тази вечер: ще трябва да се оправите, както можете.
— Обещавам да ви докажа на какво са способни гасконците, когато пожелаят… — отвърна дон Барехо. — Риос, вземи каручката и откарай бъч вата в кръчмата. Вече е светло и няма да ни се наложи да се разправяме с дръзки пияници… До довечера, приятели, до залез слънце.
И като наметна върху ризницата тъмната си пелерина и нагласи сабята си на кръста, той излезе от къщичката, придружен от якия кастилец, който не бе забравил да вземе огромната си тояга.
След като си пробиха път сред тълпата от търговци и корабособственици, двамата се запътиха към центъра на града, където се издигаха най-величествените дворци, сред които бе и палата на маркиз ди Монтелимар. Вървяха донякъде заедно, после се разделиха.
— Кажи на сестра си, че ще се видим довечера, но нека се подготви за кратка раздяла с мен — заръча гасконецът.
— Добре — отвърна просто якият кастилец и се отдалечи с каручката си.
Дон Барехо прекоси няколко улици, докато излезе на широк площад, покрай който се издигаха красиви сгради.
От всички врати излизаха готвачи, прислужници, ратаи и метиси за утринните покупки.
Дон Барехо засука леко посивелите си мустаци, накриви шапката си със забученото на нея перо, разтвори наметката си, за да се вижда добре ризницата му, която почти бе излъскал, както и дръжката на страшната му сабя, и започна важно да се разхожда пред една голяма сграда, на чийто фронтон изпъкваше гербът на маркизите ди Монтелимар.
Вече се разхождаше от четвърт час, когато видя да излиза от къщата пъргава като птичка красива мулатка с голяма кошница в закръглената си ръка. „Тъкмо това ми трябва! — си каза гасконецът. — Ей сега ще уловя моята рибка!“