Емилио Салгари
Последните флибустиери (2)

2. Лов на духове

Решили твърдо да освободят избата на кръчмата „Ел Торо“ от духа на русия мъж в черно, четиримата мъже заслизаха по петдесетте стъпала на дългата стълба.

Още след първите десет стъпала на дон Барехо му се стори необходимо да направи кратка почивка и да начертае във въздуха със сабята си голям кръст.

Сякаш духовете забелязаха този християнски знак, та отново започнаха да тракат с железата и да влачат веригите, удряйки с тях по буретата и вдигайки адски шум.

Офицерът и двамата войници бързо се върнаха назад, като изкачиха обратно няколко стъпала и се блъснаха в красивата кастилка.

— Господин офицер — прошепна гасконецът, като се преструваше на много уплашен. — Искате да ме изоставите сам с душата на онзи човек?

— Не, не, само искам да си поема малко дъх — отвърна пребледнял офицерът.

— Трябваше да пийнете още малко, преди да се изложите на опасност в тези катакомби.

— Голяма ли е избата ви?

— Никога не съм успявал да я обходя цялата. Говори се, че стига до костницата на градските гробища.

Впечатлени още повече от това разкритие, войниците се поколебаха малко, преди отново да започнат да слизат по стълбите.

— Да тръгваме ли? — попита дон Барехо, който умишлено клатеше лампата, симулирайки нарастващ страх.

— Светете по-добре — отвърна офицерът. — Струва ми се, че ръката ви много се клати.

— Канариос#! Аз вървя най-отпред и ще бъда първият грабнат и отнесен в ада и костницата. Спомнете си, че имам и жена, и то хубавичка отгоре на всичко.

— Сега е моментът да покажете пред нея колко сте смел.

— Ако е заради Панкита, ще сляза веднага и ще пребия всички духове, които обезпокояват избата ми — отвърна гасконецът.

Той повдигна лампата, направи още веднъж кръст във въздуха и смело заслиза по стълбите, макар че продължаваха да се чуват удари на вериги по бъчвите и от време на време вой, който сякаш излизаше от гърлата на разярени вълци. Когато стигна почти до средата, гасконецът отново се спря:

— Господин офицер — изрече той с променен глас, — краката не ме удържат вече.

— Не се показвайте малодушен пред жена си! — отвърна началникът на патрула.

Гасконецът пое дъх и най-после се реши да преодолее и останалите стъпала. Сега избата се откриваше пред тях обширна, с високи стени и доста голямо количество бурета. Изведнъж пред очите им се разкри смразяващо кръвта представление. Стенанията, виковете, шумът от железата бяха престанали, но неочаквано от двата реда крайни бъчви изскочиха два скелета и започнаха да се въртят вихрено, размахвайки белите си дрехи.

Дон Барехо извика силно и изпусна лампата на земята.

— Да бягаме!… Да бягаме!… — викаше той, но с такъв приглушен глас, сякаш някой го бе стиснал за гърлото.

И тримата, войниците и офицерът, се обърнаха кръгом и задъхвайки се, се заизкачваха по стълбите, бутайки пред себе си Панкита, която пищеше така, сякаш някой я дереше. Само за няколко секунди всички се намериха отново в кръчмата. Войниците бяха бледи и задъхани, сякаш бяха загубили гласовете си. За щастие на масата все още имаше вино и няколко чаши отлежал херес, изпити на екс, повдигнаха малко духа на нещастниците.

— Избата ти е прокълната! — каза офицерът, щом се съвзе. — Няма да се занимавам повече с този въпрос. Отворете ни!

— Как?… Отивате ли си, господин офицер? — извика Панкита, която се бе отпуснала на един стол, преструвайки се на страшно уплашена.

— Войниците никога не са се били със сенки, хубавице! — отвърна началникът на патрула.

— И къде да отидем да спим сега? Под дъжда ли?… — попита дон Барехо, като се преструваше, че си скубе косите.

— Идете и потропайте на вратата на някой близък.

— Тогава ще трябва да му разкажа защо аз и жена ми сме избягали и утре целият квартал ще узнае, че в избата ми се разхождат духове от костницата

— И ще бъдем напълно разорени! — въздъхна красивата кастилка.

— Останете тук до утре!

— Не, драги кръчмарю; стига ни толкова. Утре през деня ще дойдем да ви видим, за да научим нещо. А сега отворете и ни пуснете да си вървим.

Като се преструваше на отчаян, дон Барехо отвори вратата на кръчмата и всички, включително и Панкита, излязоха на улицата. Дон Барехо изчака шумът от стъпките на войниците да заглъхне напълно, после влезе в кръчмата и докато жена му бързаше да заключи, той се отпусна на един стол и се разсмя от сърце и с такава сила, че възбуди любопитството и на двата духа, които много скоро се показаха на вратата на избата.

— Върни се назад, сатана! — извика гасконецът, като грабна една бутилка. — Вониш ужасно на сяра.

Първи вървеше Мендоса. Той отметна покривката и се втурна към масата, следван от Бутафуоко, който може би за първи път от много години си позволи да се засмее весело.

— Избягаха като зайци — каза дон Барехо. — Ах, каква комедия, приятели!… Не зная как успях до този момент да се въздържа да не се засмея. Вече наистина не можех повече.

— Дали няма да се върнат пак? — попита Мендоса.

— Тъкмо от това се страхувам! Способни са да се върнат заедно с половин дузина свещеници. Това приключение навярно няма да свърши дотук, защото маркиз ди Монтелимар също ще поиска да узнае какво се е случило с тялото и душата на господин Пфиферо. Този фламандец започва да става опасен, макар и да е мъртво пиян. Не ви ли се струва, господин Бутафуоко.

— За съжаление предвиждам големи беди сега, когато маркизът се е усъмнил в нас и неговите хора ни следят навсякъде — отвърна буканиерът.

— Тогава се връщам към моята първоначална идея — отбеляза гасконецът. — Ще сляза в избата, ще махна капака на бъчвата и ще го хвърля вътре. За един пиян човек да се удави в десет хектолитра с вино херес вероятно ще бъде прекрасна смърт.

— Не! — отсече за втори път Бутафуоко. — Мисля, че този човек може да стане за нас много ценен. Ако той действително е доверено лице на маркиз ди Монтелимар, бихме могли да изтръгнем от него много важни сведения…

— Няма ли някакво скривалище в избата ти? — попита Мендоса. — Нямаш ли хамбар в къщи?

Дон Барехо се замисли за малко, после удари с юмрук по масата и извика:

— Преди няколко дни купих съвсем нова бъчва, толкова голяма, че в нея можем да се поберем всички заедно и която смятах да напълня с мескал. Да вземем да напъхаме господин Пфиферо вътре, така няма да има опасност да умре, просмукан с херес.

— Ти май имаш зъб на бъчвите! — възкликна Мендоса. — А ако войниците се върнат, няма ли да има опасност господин Пфиферо да се развика от бъчвата и да те издаде?

— Никога вече, защото още щом усетя, че се събужда, вместо да му дам чаша подсладена вода, ще изпразня в гърлото му пълна бутилка с ракия и той отново ще се напие.

— Ако няма нищо по-добро за сега, нека го напъхаме в бъчвата — съгласи се Бутафуоко. — Ще го оставим там, но колкото се може по-малко, защото още щом наемем лодка, ще се наложи да заминем и потърсим Равно дьо Люсан.

— Нека свършим тогава тази работа и да тръгваме — предложи Мендоса. — Сеньорита Инес ди Вентимилия положително се тревожи, че закъсняваме, и няма да си легне, докато не се върнем.

— Как!… Значи тя ви приема нощем? — попита дон Барехо.

— Не смеем да се показваме денем. Никога не са излишни предпазните мерки, когато се предприема борба с един Монтелимар.

Взеха свещи и слязоха в избата. Скоро стигнаха до края на двете редици бурета. Там имаше огромна бъчва, която приличаше на малка кула. В нея можеха да се поберат поне четирима души.

— Както виждате, бъчвата е съвсем нова — отбеляза дон Барехо — и Пфиферо съвсем не рискува да умре задушен.

Бутафуоко и Мендоса подхванаха неподвижното тяло и го подадоха на гасконеца, който го пусна не много внимателно в огромния съд. После постави и капака, но така, че спокойно да може да влиза въздух.

— Обзалагам се, че никой не ще успее да го намери — каза дон Барехо, като свърши.

— Но се чува като диша и хърка там вътре — отбеляза Мендоса.

— Лъжеш се, приятелю — отвърна гасконецът. — Това е новото вино, което ври. Мислиш, че не мърмори ли, когато започне да ферментира?

— Ти си чудесен, дон Барехо! — възкликна Бутафуоко. — Уверен съм, че с помощта на вас двамата не ще ми бъде трудно да отведа госпожица Вентимилия в страната на нейната майка и да прибера огромното наследство, оставено от Великия Качико.

— Искате да кажете, господин Бутафуоко, че още отсега разчитате на моята сабя? — попита дон Барехо.

— Дойдохме тук, за да ви отведем с нас. Не ви ли омръзна да бъдете кръчмар, вие, който по-добре боравите с оръжието, отколкото с бутилката?

— Действително, бях започнал да се отегчавам до смърт. Да, но жена ми?

— Остави я тук да върти кръчмата — отвърна Мендоса. — Когато се върнем, няма да се налага повече да продаваш вино, а Панкита само ще показва многобройните си тоалети и накити.

Изкачиха се бързо по стълбите. После наметнаха пелерините си и излязоха.

— Кога ще се видим отново? — попита дон Барехо.

— Ако ни потрябваш утре, ще трябва да последваш индианчето, което ще ти донесе писмото ни — отвърна Бутафуоко. — Междувременно ще потърсим начин да те отървем колкото се може по-бързо от фламандеца, за да не се компрометираш.

Двамата бързо се отдалечиха, но едва бяха завили зад ъгъла, когато един човек, скрит дотогава в плътната сянка на стара колонада, се втурна по петите им.

Развеселени от изпитото в кръчмата „Ел Торо“ вино, буканиерът и флибустиерът вървяха спокойно по улиците под проливния дъжд. Нито единият, нито другият бяха усетили човека, който ги следваше неотклонно. Бяха отминали вече десетина кални улици, когато стигнаха до къщичка на два етажа. Видът й бе приветлив, а на вратата висеше внушителна табела с надпис „Странноприемница Рио Верде^[1]“.

— Стигнахме!… — промълви Мендоса. — Дали сеньорита Инес ди Вентимилия ни очаква още?

— Виждам светлина през капаците на един от прозорците. Или госпожицата е будна, или това е моят верен буканиер.

Тъкмо наближиха вратата на къщата и един човек, загърнат в широка къса наметка, изскочи от една странична уличка, и то така стремително, че блъсна лошо Мендоса.

— Ей, приятелю, да не би да сте пили? — извика баскът. — Пазете се, защото нямам навика да се оставям първият срещнат през нощта негодник да ме блъска два пъти.

Непознатият отстъпи две-три крачки назад и разтвори наметалото си, като проговори:

— Струва ми се, кабалеро, че ме нарекохте негодник.

— Е, и?

— Бих искал да зная с кого ще кръстосам шпагата си, за да проверя дали е достоен за мен.

— Но кой сте вие?

— Дон Рамон де лос Монтес, син на знатен испанец.

— И аз не съм недостоен за вас, дон Рамон де лос Монтес, аз съм граф дон Диего де Алкала и Верагруа и херцог ди Сабалиос.

— А другият? — попита синът на знатния испанец, или поне този, който се представяше за такъв.

— Тъй като аз не съм ви нарекъл негодник, господин де лос Монтес, предпочитам за сега да остана инкогнито. Бих ви помолил обаче да отложите за утре този въпрос, който ми се струва твърде подозрителен, защото мисля, че вие сте толкова син на знатен испанец, колкото аз съм син на Монтесума, нещастния император на Мексико.

— Какво! — извика непознатият, като измъкна бързо сабята си. — Наричате ме негодник и се съмнявате в титлите ми!

— Би могло да се каже, че имате желание да се карате — отвърна Бутафуоко.

— Канариос! Аз съм най-спокойният човек на света, но когато ме обидят, ставам страшен. Вие обидихте сина на един знатен испанец и ще се лее кръв, господа! Ако не желаете да се биете, последвайте ме до най-близкия полицейски пост.

— Ти си само един жалък авантюрист, който желае да се бие с шпага, невъздържан, отвратителен негодяй! — извика Мендоса и също измъкна шпагата си.

Както знаем, Мендоса беше първокласен фехтовчик, не по-лош от страшния гасконец дон Барехо.

Тъй като желаеше да уреди по-бързо този въпрос от страх да не дойде патрула, той решително атакува неприятеля.

Няколко минути след това непознатият бе принуден да отстъпи и почти се облегна на стената. Изглеждаше много учуден, че е намерил такъв изключителен противник. Вероятно бе разчитал да се отърве от двамата си съперници само с няколко удара на сабята.

Внезапно непознатият извика и изпусна сабята си, после се подпря на стената. Мендоса го бе пробол силно в лявото рамо отдолу нагоре. Баскът бавно изтегли острието, чийто връх се бе обагрил с кръв, и реагира ядно…

— Много високо! — каза. — Трябваше да го пробода в сърцето. В този момент мнимият син на знатен испанец се свлече на земята от силната болка и остана там неподвижен.

— Мъртъв ли е? — попита Бутафуоко.

О, не — отвърна Мендоса. — Но раната трябва да е страшно болезнена.

— Междувременно вратата на странноприемницата се отвори и един висок мъж, приличащ поразително на Бутафуоко, със същата такава гъста брада и силно загоряло лице се появи, като носеше в едната си ръка фенер, а в другата дълъг аркебуз.

— Какво става тук, приятели? — попита той, като се приближи тихо до буканиера и флибустиера.

— Не зная повече от теб, Вандое — отвърна Бутафуоко. — Този негодник ни предизвика и Мендоса се възползва от случая, за да му даде добър урок по фехтовка.

— Всичко това никак не ми е ясно — отбеляза ханджията. — На този негодник сигурно му е било платено от маркиза, за да ви убие. Я да го видя, аз познавам доста от тези наемни убийци.

Той се приближи до ранения, който, изглежда, бе припаднал, и освети лицето му с фенера. Внезапно от гърдите му се изтръгна вик и той отстъпи две-три крачки:

— Ах! Нещастник!… Нещастник!… Подозирах го.

— Какво? — попитаха в един глас Мендоса и Бутафуоко.

— Помогнете ми да занесем вътре този човек — отговори Вандое. — Не бива да го оставим да умре.

Тримата мъже повдигнаха ранения и влязоха в странноприемницата. Спряха се в една просторна стая на партера, където имаше шест свободни хамака. Повдигнаха много внимателно ранения и го поставиха в една от меките и удобни постели.

С една наваха^[2], подадена му от Вандое, Мендоса разряза куртката му, горната вталена дреха и ризата му и откри раната.

— Нищо сериозно — каза, като спря с кърпичка кръвта, изтичаща обилно от раната, превърза го, доколкото можа, и допълни: — После ще се заемем с този човек. Обясни ни сега, Вандое, защо така се уплаши.

За нас това е необяснимо. Виждал ли си и друг път този авантюрист?

С изкривено от ужас лице Вандое погледна буканиера и флибустиера, после попита със сподавен глас:

— Не ви ли я доведе?

— Кого — попитаха едновременно Бутафуоко и Мендоса.

— Госпожицата.

— Ти си полудял! — извика Бутафуоко. — Какво искаш да кажеш!

— Нямам смелост да сторя това. Сега разбирам, че сме били изиграни!

— Е, хайде говори! — каза буканиерът, който започваше да губи търпение. — Обясни ни най-сетне.

— Сеньорита ди Вентимилия — повтори ужасено Вандое. — Днес следобед този човек дойде тук с една бележка, подписана от Бутафуоко. В нея се предупреждаваше сеньоритата, че трябва незабавно да напусне странноприемницата, тъй като скривалището било разкрито от маркиз ди Монтелимар.

Бутафуоко и Мендоса останаха като гръмнати.

— Сеньоритата изчезнала! — успя най-после да извика Бутафуоко, докато Мендоса си скубеше косите.

— Кажи ми, Вандое — запита Бутафуоко, който веднага си бе възвърнал самообладанието, — сеньоритата не се ли усъмни в това?

— Ни най-малко, защото на бележката стоеше твоят подпис, а и тя вече знаеше, че се крои нещо.

— В колко часа излезе оттук?

— Към три часа следобед.

— И излезе с този човек?

— Сигурен съм, защото още днес забелязах на лицето на този авантюрист дълбок белег, причинен вероятно от удар със сабя.

— Добре! А сега се погрижи за ранения, и то колкото се може по-добре. От него ще узнаем къде е завел малката графиня ди Вентимилия… Има ли осветление в твоя кабинет?

— Да, приятелю.

— Ела, Мендоса — обърна се към него Бутафуоко. Отвориха една врата и влязоха в съседната стаичка, която служеше за канцелария.

— Кураж, господин Бутафуоко — проговори флибустиерът, като напълни две чаши с вино. — Прояснете мислите си с това порто, което Вандое вероятно е запазил за нас.

— Скъпи мой, мисля си, че имаме противник, достоен за нас… Истината е, че той бе накарал да се потруди дори и синът на Червения корсар. Ако не успеем да си вземем сеньоритата, ще трябва да се откажем от наследството на Великия Качико дел Дариен, защото присъствието на дъщерята на корсара е абсолютно необходимо.

— Да, зная — отвърна Мендоса. — Старейшините на племената няма да дадат съкровищата на първите срещнати. Най-трудното сега ще бъде отново да я измъкнем от ръцете на маркиз ди Монтелимар. Явно той търпеливо е изчаквал идването й в Панама.

— Дали не са ни забелязали, когато сме минавали през провлака?

— Кой ли може да ни е познал след шест години?

— И все пак, още щом стъпихме в Панама, и веднага ни наобиколиха шпиони. Съвсем не смятам, че маркизът те е познал, докато се разхождахме по товарното пристанище.

— Тук трябва да има някаква тайна, господин Бутафуоко. Преди всичко бих искал да узная защо онзи буканиер, изпратен при граф ди Вентимилия от Великия Качико, ни изостави, като слезе на континента под предлог, че отива да предупреди племената на Дариен за предстоящото идване на принцесата. Не забелязахте ли нещо двойнствено в този човек?

— Повече, отколкото мислиш? — отвърна Бутафуоко.

— Дали не ни е предал той, за да си присвои съкровището?

— Възможно е, Мендоса, но аз познавам индианците и зная колко са упорити. Те ще предадат наследството на Великия Качико само в ръцете на сеньоритата.

— А как ще я познаят?

— По тайнствената татуировка на рамото на малката графиня, тя представлява нещо като царски печат.

— Значи сме предпазени от всякаква измама.

— О, що се отнася до това, да! — отвърна буканиерът. — Сега на нас не ни остава друго, освен отново да скрием следите си от шпионите на маркиза и наемните му убийци и да се постараем колкото се може по-скоро да се свържем с Равно дьо Люсан, защото без помощта на флибустиерите не ще можем да стигнем до гъстите гори на Дариен.

В този момент влезе Вандое, който носеше още една бутилка и чаши.

— Как е раненият? — попита Бутафуоко.

— Организмът му е силен, а острието не е засегнало важен орган. След десетина-дванадесет дни ще се възстанови напълно.

— Много високо нанесох удара — каза Мендоса не без съжаление.

— Аз не съжалявам за това — отвърна Бутафуоко. — Този човек за нас е по-ценен жив, отколкото мъртъв! — Като се обърна към домакина, той попита: — Имаш ли някакъв приятел на пристанището?

— Не липсват флибустиери, които да са се отказали вече от опасния си занаят.

— Ще ни трябва една изолирана къщичка, която да не буди подозрение, за да можем да вършим каквото си искаме. Не можем да останем повече нито тук, нито в кръчмата на дон Барехо.

— Имам нещо подходящо за теб — отвърна Вандое, след като поразмисли малко. — Още преди обед ще имаш изолирана къщичка, а ако ти потрябва и една добра рибарска лодка. Собственик и на къщата, и на лодката е един от бившите флибустиери на Давид, помилван от испанците.

— Не ми трябва повече. Още тази вечер ще се настаним там и ще пренесем и двамата пленници.

— Но как? — попита Мендоса.

— Остави това на мен. Вандое, при теб ли е все още онова пъргаво индианче?

— Да, приятелю.

— Дай ми писалка и мастило, искам да пиша на дон Барехо. Обзалагам се, че когато получи писмото ми, този луд гасконец ще си измести челюстите от смях.