Емилио Салгари
Последните флибустиери (15)

15. Съкровището на Великия Качико

На следващия ден, доста преди да изгрее слънцето, лодката приближи брега, където горяха безброй огньове. Водопадите на Магдалена бяха само на няколкостотин крачки и водоскоците, страшни за гледане, вдигаха такъв шум, че можеха да уплашат дори и храбрец.

Флибустиерите бяха там и заедно с Бутафуоко, Равно дьо Люсан и малката графиня ди Вентимилия плетяха от клони и тръстики големи кошове. Посрещането на тримата смелчаци след дългото им отсъствие, както можете да си представите, бе изключително сърдечно. Но най-голямо удоволствие им достави това, че стиснаха ръката на малката графиня.

— Сега сме свободни — каза дон Барехо на Равно и Бутафуоко, — защото маркизът е мъртъв, а ние водим със себе си един от поданиците на покойния Качико. Нека не се бавим повече, а да тръгваме към Дариен.

— След като се спуснем по водопада, не ще се забавим повече нито ден, нито минута — отвърна водачът на флибустиерите. — Не бях предвидил тази пречка.

— Мислите ли, че ще успеем да я преодолеем?

— Надявам се да сторим това с помощта на тези панери, които са мое изобретение. Спускането ще бъде страшно и много хора биха предпочели да се самоубият, отколкото да се подложат на това изпитание.

— Ако искате, ние с Мендоса ще бъдем първи. Добри плувци сме и ще се справим и с най-силните вълни.

Междувременно работата с кошовете напредваше изключително бързо. Приличаха по-скоро на кошници, бяха дълбоки метър и половина и с диаметър един и подсилени с клони. Във всеки един от тях можеха да влязат двама души.

Но преди да предприемат това страшно спускане, флибустиерите, които в края на краищата държаха на кожата си, особено сега, когато приказните богатства на Великия Качико бяха толкова близо, направиха серия от опити, за да проверят дали могат да се доверят на този нов плавателен съд.

Бяха хвърлили пет или шест с по два огромни камъка на дъното, приблизително с теглото на двама души, и бяха забелязали, че всичките успешно се спуснаха по водопада, обръщайки се едва след скока. Тъй като всички флибустиери бяха изключително добри плувци, те не се плашеха от това, че ще се намокрят.

Но в момента, в който трябваше да предприемат този скок, всички мъже, свикнали да гледат смъртта в очите, бяха изплашени.

За щастие сред тях бяха двамата смели гасконци и Мендоса.

— Наистина ли искате да дадете пример? — попита Равно, който изглеждаше обзет от ужас.

— Разбира се, господине. Гасконците и баскът са винаги начело на останалите.

— Ако успеете, моля ви да внимавате за малката графиня ди Вентимилия, която ще се спусне заедно с Бутафуоко.

Спуснаха във водата два панера с пръти. Гасконец номер едно и Мендоса влязоха в първия. От тежестта им кошът наполовина потъна във водата. Дьо Гюсак и индианецът влязоха във втория.

Тласнаха панерите и повлечени от течението, те бързо стигнаха до водоскока, където водата застрашително ревеше и изхвърляше настрани огромни пръски.

Четиримата мъже се стараеха да управляват добре панерите и най-вече да не загубят равновесие, тъй като тези кошници бяха изплетени от леки дървени кори. В един миг, точно когато най-малко очакваха това, те се озоваха върху водоскока. Никой не успя да подтисне вика си на ужас, съзирайки страшна гледка. Водите на реката се сгромолясваха с рев през каналите, сякаш нямаха търпение да се измъкнат от тази теснина и да поемат своя спокоен ход. Двата панера се завъртяха малко, подети от противотеченията, после те ги запокитиха с голяма сила.

Действително гасконците и баскът имаха изключителен късмет, защото, без да разберат как, се оказаха под бързея, все още вътре в панерите, които бяха издържали невероятното изпитание. —

Насочиха се към брега, като яростно маневрираха с прътите, и оттам направиха знак на флибустиерите, които ги наблюдаваха високо от скалите, да опитат и те на свой ред да се спуснат.

Това бе знакът за тръгване.

Под ръководството на Бутафуоко бяха образувани няколко малки флотилии, свързани помежду си посредством здрави лиани, за да си помагат хората взаимно.

Всеки миг водите поемаха все нови и нови панери, защото вече всички бързаха да достигнат долния край на бързея.

Не всички обаче имаха късмет: някои от панерите се разбиваха на дъното на водопада заедно с хората в тях.

Два часа по-късно отрядът се разположи край една гора. Запалиха веднага големи огньове, за да изсушат барута и сушеното месо, единствената им останала храна.

Малката графиня ди Вентимилия, посрещнала смело страшното изпитание заедно с Бутафуоко, също се намираше в лагера.

Както винаги в такива случаи, най-видните флибустиери се събраха на съвет, за да решат какво да правят. Надделя мнението да изпратят индианеца заедно с дванадесет въоръжени мъже до големите села на племената на Великия Качико, за да ги предупредят, че очакваната наследничка най-после е пристигнала и че тя ще приеме почитта на своите поданици на самата държавна граница.

Индианецът потегли незабавно, горд, че води ескорт от дванадесет бледолики мъже, всичките въоръжени с гърмящи пръчки.

Почти цели три дни лагерът остана без вест от малката експедиция и Равно и Бутафуоко вече започваха да се тревожат, когато към обед на третия ден индианецът и флибустиерите се зададоха, придружени от шестдесет воини, въоръжени с лъкове и пръчки и предвождани от юнко^[1], най-възрастния и с най-голяма слава магьосник на всички племена.

Испанският език беше популярен дори и сред туземците, които не можеха да търгуват с нито един друг народ; ето защо Равно и Бутафуоко веднага се разбраха със славния вожд, който след смъртта на Великия Качико управляваше племената.

Малката графиня ди Вентимилия бе отведена в една колиба, изплетена от клони, и там показа на всички воини татуировката на дясното си рамо, изобразяваща триъгълник със седем звезди, обграждащи малка червена змия.

Доказателството беше очевидно, защото тайнствената татуировка, известна само на магьосниците и на най-прочутите воини сред племената, по никакъв начин не можеше да бъде фалшифицирана.

— Ти си тази, която очакваме от толкова време — обърна се юнко към малката графиня. — Пък и без този отличителен знак ти имаш огнените очи и чертите на покойния Качико. Всички ние сме готови да ти се подчиняваме.

Воините изплетоха от клони и лиани нещо като носилка, постлаха я с кожите на ягуар и пума, които носеха на раменете си, положиха върху тях графинята и я повдигнаха, съпровождайки това движение с мощен вик.

Всички флибустиери ги последваха, нетърпеливи най-после да видят баснословното богатство на Великия Качико.

Те успешно пресякоха огромните гори. Във всяко село на малката графиня се засвидетелствуваше уважение от страна на новите й поданици, а флибустиерите получаваха храна в изобилие.

На следващия ден групата пристигна в голямото село, наречено карбет, което държеше в свое подчинение, като в железен юмрук, останалите по-малки села, разпръснати в тази необятна страна.

Както можете да си представите, посрещането бе изключително възторжено. Хиляди и хиляди воини придружиха с радост внучката на покойния Качико до голямата царска колиба.

На третия ден от нейното пристигане, така го изискваше обичаят, малката графиня и флибустиерите, в присъствието на всички вождове от селата, бяха отведени до една просторна пещера, където се намираше натрупаното злато. Тук имаше хиляди пиастри в късчета самородно злато и на прах, които Великия Качико бе завещал на внучката си.

Само по една случайност дон Барехо не полудя.

Сега трябваше да направят каси, в които да пренесат съкровището до брега. Мексиканският залив не беше далеч и флибустиерите можеха да се придвижат по реката, а индианците им бяха предоставили достатъчен брой лодки, в които да се поберат всички заедно със съкровището.

След още три дни малката графиня, вече твърде цивилизована, за да може да живее сред туземците, определи за свой заместник един прочут воин, близък приятел на Великия Качико.

Ето че настъпи и часът за тръгване. Затворено в добре издълбани дървени трупи, наследството бе натоварено на големи пироги, управлявани от яки лодкари индианци, които не се бояха от бързеите. Дълбоко развълнувани, хиляди индианци из пратиха до реката своята малка царица, която нямаше да видят никога вече.

Раздялата бе мъчителна за всички. Дори и флибустиерите, свикнали да се отнасят с индианците като с диви зверове, се вълнуваха не по-малко от тях. След още пет дни лодките най-после влязоха във водите на Мексиканския залив.

Изпратиха няколко флибустиери до малките заливчета на брега и щастието, което до този момент ги бе съпътствувало, им се усмихна и сега, защото успяха да намерят един холандски кораб, принуден да потърси тук прикритие поради буря.

Наеха го и с него се отправиха за Ямайка, по онова време отворено за всички националности пристанище, където най-лесно можеха да намерят плавателни съдове за Европа, защото този изключително богат остров поддържаше редовни връзки със своята родина майка.

Малката графиня предостави на флибустиерите един милион пиастри.

Дон Барехо и Мендоса получиха достатъчно, за да построят хотела, за който мечтаеха; бяха решили завинаги за кажат сбогом на приключенията и да заживеят в обществото заедно с Дьо Гюсак.

Историята свърши.

Няколко дни след това малката графиня ди Вентимилия отплава за Европа, охранявана от група флибустиери, които мечтаеха за мига, в който ще се завърнат в родните страни.

Двамата гасконци и баскът отплаваха на борда на една каравела към някое пристанище в провлака, за да се приберат оттам през познати страни.

Със заминаването на Бутафуоко и Равно дьо Люсан престана да съществува тази раса от толкова необикновени и изключителни хора; престана да съществува общността Братята от брега; нито в Мексиканския залив, нито в Тихия океан останаха флибустиери, макар още дълги години след това по моретата на Централна Америка да се говореше за тях.