Емилио Салгари
Последните флибустиери (14)

14. Залавянето на маркиза

Звезди бяха започнали да обсипват небето, когато четиримата навлязоха в палмовата горичка с твърдото намерение да отмъкнат кануто на испанците.

Индианецът продължаваше да върви начело и водеше тримата авантюристи сред тъмните сенки, хвърляни от високите и гъсти растения.

— Видя ли къде се намира лодката? — попита дон Барехо индианеца.

— Видях я.

— Сигурно някой я пази — отбеляза Мендоса.

— Само един удар със сабята и всичко ще свърши. Да се спуснем към дюните.

Излязоха от палмовата горичка и се спуснаха към брега, като минаваха покрай пясъчни хълмчета, образувани от водата. Сега вече съвсем ясно виждаха испанците, насядали около двата огъня, захапали лули.

— Шест — прошепна дон Барехо, като ги преброи внимателно. — Единият е пленникът, но другият къде ли се е дянал? Този седмият ме тревожи.

— Защо, дон Барехо? — попита Дьо Гюсак.

— Защото съм сигурен, че той пази кануто.

— Ще му го измъкнем под носа — каза Мендоса. — Хайде и не сваляйте пръста си от спусъка на аркебуза.

Водени все така от индианеца й приведени, те продължиха да вървят между дюните, докато не подминаха огньовете на испанците. Кануто беше пред тях, изтеглено на брега. Само един тласък щеше да бъде достатъчен, за да го спуснат във водата.

— Виждаш ли някого? — попита дон Барехо индианеца, който не преставаше да се оглежда.

— Да, една сянка.

— На човек ли?

— Разбира се.

— Мендоса, нали все така си безпогрешен в твоите изстрели?

— Иначе нямаше да бъда флибустиер! — отвърна баскът.

— Ликвидирай този човек, докато спускаме кануто във водата.

— Ще ми трябва само един куршум.

Той се облегна на една от пясъчните дюни, насочи аркебуза и се прицели в човешката сянка, която се открояваше до кануто.

Дон Барехо и другите се втурнаха, решени да предприемат жестока борба, само и само да завладеят този много по-леко управляем от сала плавателен съд.

Внезапно отекна изстрел. Чу се вик:

— На оръжие!!

Но човекът бе паднал покосен от безпогрешния куршум на баска. В лагера на испанците се развикаха:

— На оръжие! На оръжие!

Междувременно другите двама заедно с индианеца енергично бяха тласнали кануто във водата, а баскът тичешком се присъедини към тях.

— Стой! — извикаха едновременно пет-шест гласа. — Стой! Отекнаха няколко изстрела от пистолет, но те за щастие на флибустиерите бяха твърде далечни.

— Напред! — извика Мендоса, грабна аркебуза на Дьо Гюсак и стреля още веднъж.

Подето от все така бързото течение, кануто подскочи върху вълните и се понесе към десния ръкав на Магдалена.

Не бяха изминали и сто метра, когато от далечината до тях достигнаха пушечни изстрели. Още едно кану се спущаше по течението, носено бързо от сребристите води на Магдалена. В него имаше само трима души.

— Дали това не е маркизът? — се запита дон Барехо с известно вълнение. — Мендоса, нали си сигурен в изстрелите си?

Изстрелите от второто кану, което течението носеше с шеметна бързина, отекваха един след друг. Тримата мъже, разтревожени от виковете на другарите си, вероятно се бяха досетили, че се е случило нещо, и сега стреляха като обезумели. Но те не бяха нито флибустиери, нито буканиери и куршумите им летяха доста високо.

— Твой ред е, Мендоса! — извика дон Барехо. — Сърцето ми подсказва, че в онази лодка е маркизът, който уби моя земляк.

— Но лодката много се клати.

— Стори някакво чудо, приятелю. И флибустиерските кораби се люлеят и клатушкат, но куршумите винаги улучват този, за когото са предназначени по палубите на галеоните.

Баскът премери разстоянието с поглед.

— Поне хиляда и петстотин стъпки — каза на края. — Тук е нужен Бутафуоко. Въпреки това ще се опитам да удовлетворя желанието ти, но трябва да стоите спокойно.

Той се просна на пейката при кърмата и подпря аркебуза на ръба на лодката. Кануто се открояваше все така ясно над сребристите води, осветявани от лунните лъчи. На два пъти Мендоса вдига аркебуза, като проклинаше силните вълни, после стреля.

— Не улучих! — извика. — Дай ми твоя аркебуз, дон Барехо. Приготви и твоя, Дьо Гюсак. Ще пробвам и с трите.

Грабна пушката, която страшният гасконец му подаде, и отново започна да се цели, докато кануто продължаваше да подскача. Отекна втори изстрел, последван от вик. Сега в кануто бяха останали само двама души.

Гасконецът се обърна към индианеца:

— Ти, който виждаш всичко, чувствуваш всичко и чуващ всичко, би ли могъл да ми кажеш дали убитият е млад или стар?

Червенокожият го погледна както се гледа луд, после разтърси рамене и промълви:

— Вече не виждам и не чувам нищо.

В този момент на носа на кануто проблеснаха две светкавици. Те бяха в отговор на жестоката провокация на баска, но както вече казахме, само флибустиерите и буканиерите можеха да стрелят от такова разстояние с вероятност да улучат.

— Хайде, отговори им! — извика дон Барехо.

— Може би ще бъде по-добре — отвърна Мендоса.

Той отново залегна на пейката и дълго се цели в двамата мъже в кануто, които вече не отговаряха на изстрелите, сякаш патроните им се бяха свършили. Изстрелът дълго отзвучава под тъмните гъсталаци от двете страни на реката и накара няколко каймана да изхвръкнат над водата. След минута отекна още един изстрел и четиримата мъже извикаха победоносно. Още един човек бе паднал на дъното на лодката.

Но третият бе останал прав на носа, сякаш искаше да предизвика изстрелите. Черните му дрехи зловещо се открояваха под светлината на лунните лъчи.

— Стреляй още веднъж, Мендоса! — каза дон Барехо.

Баскът внимателно се вгледа в човека. Изстреля още три патрона, като изпробва всички аркебузи, но човекът в черно продължаваше да стои неподвижен на носа на лодката. Мендоса свали последната пушка и каза:

— Само желязото може да убие този човек. Не смея повече да стрелям. В този момент последва силен удар, който събори флибустиерите един върху друг.

— Какво пък става сега? — се обърна дон Барехо към индианеца.

— Заседнахме на малко островче — отвърна червенокожият — и ми се струва, че носът се е разпорил, защото виждам, че влиза вода.

Индианецът не беше се излъгал. Твърде старото и проядено кану не беше устояло при това второ засядане и носът му се беше разцепил на една скала, подаваща се сред пясъците на островчето. Флибустиерите скочиха на пясъка и изтеглиха кануто на брега. Островчето нямаше повече от стотина метра на дължина и около петдесет на ширина и по повърхността му растяха дребни храсти.

Тримата флибустиери застанаха плътно един до друг и наблюдаваха напрегнато лодката с човека в черно. Останала без управление, течението я тласкаше към островчето.

Изминаха десетина-петнадесет минути, после тя се вряза в брега. При това разтърсване човекът в лодката дори не залитна. Леко и без да бърза,той слезе и се насочи към тримата флибустиери, като им заговори с ирония:

— Крайно време беше да ви настигна!

— Маркиз ди Монтелимар!

— Да, аз съм — отвърна старият благородник, скръсти ръце на гърдите си и внимателно се взря в лицата им. — Ще посмеете ли сега да ме убиете?

— Господин маркиз — отвърна дон Барехо, — вие също се опитахте да ме обесите. Сега щях да съм на онзи свят, ако не беше помощта на моя земляк.

— Когото аз убих! — допълни хладно маркизът. — Който извършва предателство, трябва да заплати за това.

— Но аз се заклех над трупа на този нещастник.

— За какво? — попита маркизът, като се засмя.

— Да отмъстя за смъртта му.

— Никой не ви пречи да сторите това, господине. Аз също имам сабя, а всички от рода Монтелимар винаги са били отлични фехтовчици.

— Но не като дребните аристократи от Гаскония! — отвърна дон Барехо, който си бе възвърнал смелостта. — И сега ще ви докажа това, господин маркизе. Имате пред себе си трима отлични фехтовачи, които един по един ще премерят силите си с вас. Толкова по-зле за победения.

— Значи ми предлагате да се бием рицарски. Не ви мислех за толкова благородни.

Маркизът измъкна шпагата си, която проблесна ослепително на лунната светлина, и отбеляза:

— Вие ще сте първият, който ще се отправи към дългото пътуване.

— Стига приказки, господин маркизе, да започваме. Сторете ми път, приятели.

Двамата застанаха нащрек на пет крачки един от друг. Дьо Гюсак и Мендоса се бяха оттеглили настрани, стиснали саби в ръка, за да предотвратят всяка изненада от страна на маркиза. Подпрял се на една тояга, индианецът наблюдаваше с жив интерес биещите се. Маркизът първи нанесе страшен удар на гасконеца и му подвикна:

— Опитай това! То е от Монтелимар!

Дон Барехо бе готов да отбие и отговори със светкавичен удар като на свой ред извика:

— А това е от гасконците.

Дантелите, украсяващи копринената куртка на маркиза, се разхвърчаха на парцали на височината на колана му.

— Ах! — възкликна благородникът с дразнещата си подигравателна усмивка. — Не мислех, че гасконците са така силни.

Маркизът внезапно се наведе към земята, сякаш за да вземе шепа пръст и да я хвърли в очите на противника си. Забелязал това навреме, Мендоса се втурна напред със сабя в ръка и извика:

— Стойте, маркизе! Тук се бием на живот и смърт, но не може да се убива с подлост. Ако още веднъж докоснете пясъка, кълна се, че моята сабя ще се забие в тялото ви до дръжката.

— Но вие сте четирима! — извика маркизът.

— Но се бие само един.

Маркизът прехапа до кръв устните си и отново застана нащрек. Дон Барехо не бе помръднал: очакваше атаката, за да я отбие.

— Е, хайде, господин маркизе — каза, — ще започваме ли отново нашето забавление?

— Когато поискате и ако атакувате.

— Казах ви вече, че нямам такъв навик. Нападайте ме и аз ще се отбранявам.

— А, значи не искате да помръднете? — извика отчаян маркизът.

— Не! — отвърна дон Барехо.

Сабята на маркиза проблесна три-четири пъти във въздуха, сякаш той търсеше подходящо място, където да я забие без опасност да се спре някъде. Дон Барехо чакаше неподвижен като скала. След тези кръгове във въздуха маркизът решително атакува, като се хвърли храбро към сабята, която сочеше гърдите му. В продължение на няколко минути и двамата си разменяха удари със сабите, като и едната и другата страна и нападаше, и се отбраняваше ловко, после маркизът, който не бе успял да си пробие път от сабята на гасконеца, отскочи назад и каза с променен глас:

— Много сте силен!

— Всички гасконци са такива! — отвърна дон Барехо.

За втори път маркизът се впусна в атака с такъв порив, за който би му завидял дори и младеж, и се опита да нанесе удар с върха на сабята си. Напразни усилия: сабята му срещаше неизменно сабята на противника, управлявана от силна ръка.

Още една цяла минута сабите звънтяха и проблясваха на лунните лъчи, после гасконецът, който до този момент само бе отблъсквал атаките, за да изучи по-добре ходовете на противника, на свой ред атакува и след като спря за миг, нанесе на маркиза удар, отблъсквайки сабята му. Монтелимар отстъпи и притисна с ръка гърдите си.

— Господин маркизе — каза дон Барехо, — струва ми се, че сте ранен.

— Ами, само лека драскотина.

— Искате ли да си починете малко?

— Един Монтелимар не може да приеме подобно великодушие от човек като вас.

— Господине! … И аз имам герб.

— Който сте потъпкали в калта, свързвайки се с флибустиерите. Ако всички благородници от Гаскония са такива, моите поздравления.

Дон Барехо пребледня и впери поглед в очите на маркиза. Мендоса и Дьо Гюсак не смееха да дишат, очаквайки с ужас последното кръстосване на сабите. Индианецът бе запазил обичайната си невъзмутимост.

Сега, противно на навика си, именно гасконецът се хвърли неудържимо към маркиза, и му нанесе един след друг три или четири удара. Под напора на тази атака маркизът продължи да отстъпва. Реката ромолеше само на няколко крачки от него. Но той като че ли не бе разбрал, че има зад гърба си още един неприятел.

Внезапно нададе гневен вик. Бе стъпил с левия си крак във водата и сега реката беше непосредствено зад гърба му. С яростна атака той се опита да заеме изгубената позиция, когато страшен удар прободе сърцето му.

Гасконецът бе нанесъл своя удар.

Маркизът остана за миг изправен, с широко отворени очи, с налято с кръв лице, после рухна в реката. Течението веднага грабна трупа. Обърна го три-четири пъти, после един водовъртеж погълна нещастника.

Тримата авантюристи дълго стояха на брега на реката с надеждата да зърнат отново на повърхността трупа, за да могат да го заровят в пясъка на островчето и по този начин да го спасят от ненаситните и многобройни каймани в Магдалена.

Междувременно индианецът бе спуснал във водата лодката на маркиза.

— Да тръгваме, бледолики хора — обърна се той към тях, — чувам шума на водопадите. Утре сутринта, а може би и по-рано ще стигнем до тях.

Тримата авантюристи се качиха в кануто, без да разменят нито дума. Индианецът се бе заловил за веслата и управляваше лодката със сигурна ръка, тъй като червенокожите са ненадминати лодкари.