Емилио Салгари
Последните флибустиери (12)

12. Сред девствените гори

Луната бавно залязваше зад високите върхове на планинската верига, когато тримата авантюристи отново поеха на път с надеждата да нападнат с изненада маркиза и малкото му хора и веднъж завинаги да унищожат неуловимия си противник.

Бяха навлезли в една гора от черни орехи, гигантски дървета, ценени изключително заради дървения материал. Ожесточеното им тичане начело с дон Барехо не даде никакъв резултат. На разсъмване, мокри от пот и с подкосени крака, тримата авантюристи се озоваха на върха. От испанците нямаше и следа.

— Вече можем да ловуваме без каквато и да било опасност — заяви гасконецът.

— Защо?

— Защото убих кучето, което водеше испанците.

— Ти ли?

— Не съм си губил времето напразно, приятелю. Бях се заклел да видя сметката на това страшно животно. Дори и да чуят изстрели, испанците трудно ще могат да се ориентират, особено сред тези гори.

— Бих предпочел да подремна малко, и без това спечелихме разстояние — каза Дьо Гюсак. — Не мога повече. За закуската ще се погрижим по-късно.

Баскът не отговори. Той се беше излегнал върху гъст и свеж килим от мъх и вече заспиваше.

— Да се възползваме тогава — съгласи се дон Барехо. — За сега никой няма да дойде да ни обезпокои. Имаме поне шест часа преднина, дори ако предположим, че испанците са тръгнали на път още с изгрева на луната.

В отговор той чу само хъркане: Мендоса и бившият кръчмар от Сеговия спяха като заклани, потънали в. мекия пласт мъх.

— Не са издръжливи като мен! — промърмори гасконецът. — Е, щом като не мога да говоря, май ще е по-добре и аз да се възползвам от обстоятелствата.

Прозина се три-четири пъти, протегна се, после потъна в мекия мъх и въздъхна с облекчение.

Дремеше сигурно от петнадесетина минути, когато усети съвсем лек полъх: махна с ръка и изпита странно усещане на студ, което го накара веднага да отвори очи. Голяма птица, наподобяваща огромен прилеп, описваше мълниеносни зигзаги. Гасконецът успя да я види, защото слънцето беше вече изгряло.

— Вампир! — извика. — Пазете се, приятели. Опитва се да ни изсмуче кръвта.

Нито Мендоса, нито бившият кръчмар от Сеговия откликнаха на виковете му.

— Гръм и мълнии! Дали пък вампирът не им е изсмукал вече кръвта — ужаси се той.

Скочи с аркебуз в ръка, за да убие проклетото животно, смучещо кръв. Но ужасен той изпусна пушката си, която не можеше да му послужи за нищо, и извади сабята. Пред очите му се бе разкрила страшна картина.

На гърдите на двамата му приятели бяха стъпили два огромни паяка, страшни, космати, целите черни, с по две челюсти, завършващи със страшни куки, дълги не по-малко от осем дюйма.

Тъй като познаваше доста добре особеностите на областта, дон Барехо отгатна веднага, че тези две страшни чудовища, които жадно смучеха кръв, са два гигантски паяка, живеещи в горите на Централна Америка, които, когато са гладни, не се колебаят да нападат заспали хора.

Острите челюсти на отвратителните животни се бяха впили в плътта на Мендоса и Дьо Гюсак и хищно смучеха.

Дон Барехо връхлетя върху по-близкия паяк, повали го с крак от гърдите на Дьо Гюсак и с един удар на сабята го разсече.

Вторият паяк, видял трагичния край на другаря си, се опита да се спаси на едно от близките дървета, но преди още да успее да се изкачи нависоко, сабята го настигна и го разсече на две равни части.

— Приятели! Приятели! — развика се страшният гасконец и се зае да ги разтърсва. — Не усещате ли, че паяците ви смучат кръвта.

Мендоса пръв отвори очи и не успя да задържи вика на ужас при вида на окървавените си гърди.

— И аз съм целият в кръв — каза бившият кръчмар от Сеговия, като скочи на крака.

— За малко и мен да ме сполети същата участ, защото един голям вампир искаше да ме изненада в съня ми — добави дон Барехо. — Отсега нататък не бива да допускаме неблагоразумието да заспиваме и тримата.

— Успя ли поне да убиеш тези животни? — попита Мендоса.

— Да, отмъстих за кръвта ти. Ей там горе има ручейче. Вървете да се измиете и сложете на раните си малко памук. От онова дърво там можете да вземете колкото си искате.

— Щеше да е по-добре, ако на дървото имаше плодове — промърмори Дьо Гюсак. — Умирам от глад.

— Докато се оправите, аз ще се опитам да пообиколя тази гора. —

— Внимавай да не се загубиш — му извика Дьо Гюсак.

— Няма да се отдалечавам много, приятелю. Знам, че е лесно човек да се заблуди в тези девствени гори.

Той сипа малко барут в затвора на аркебуза, свали петлето, за да го притиска към кремъка, и тръгна, като се оглеждаше внимателно наляво и надясно. Не бе извървял още двеста метра, когато долови сред дърветата тъжен и зловещ вик:

— Ах!

— Кой ли вика така жалостиво? — се попита дон Барехо, като спря и се огледа наоколо. — Дали няма някой ранен?

В този момент викът се чу отново, този път той беше по-продължителен и по-сърцераздирателен. Като че някой наистина се жалваше.

Озадачен, гасконецът се канеше вече да се върне обратно, когато, поглеждайки към едно от ореховите дървета, забеляза на един клон, с гръб към земята да виси маймуна с гъста козина и с глава като на котка.

— Ето закуската ни! — възкликна гасконецът.

Той измъкна сабята си и с един замах отсече главата на бедното животно. Хвана маймуната за опашката и не без известни затруднения се върна в лагера.

Мендоса и бившият кръчмар се бяха измили и бяха покрили малките рани със снопчета див памук.

— Ей, Мендоса — извика гасконецът, като хвърли в краката му редкия екземпляр, — нося ти закуска.

Мендоса грабна навахата си и разсече животното. Авантюристите преодоляха отвращението си и подтикнати от ароматните треви, се нахвърлиха на печеното и много скоро останаха само кокали.

— Вече можем да тръгваме, нали? — попита дон Барехо. — Да не забравяме, че маркиз ди Монтелимар е по петите ни и че нашите другари вероятно вече са стигнали до реката Магдалена.

— Хайде! — отвърнаха просто баскът и Дьо Гюсак.

Тримата авантюристи напредваха мъчително, през цялото време обвити от сумрачна светлина, която им пречеше да виждат дебнещите ги зверове.

Първият преход ги отведе до върха на планинската верига и там спряха, тъй като не можеха да направят нито крачка повече.

— Гръм от сто мълнии! — извика дон Барехо. — Остаряваме, скъпи Мендоса. Как вървяхме едно време през горите на Сан доминго. Това бяха преходи и все пак устоявахме!

— От страх кучетата да не ни захапят за краката — отвърна баскът.

— А тук, приятелю баск, има куршуми, които могат да те изненадат всеки момент и да предизвикат много по-тежки рани.

— Докато не ги чуя да засвирят, няма да мръдна оттук — заяви Мендоса.

— Нито път аз — допълни Дьо Гюсак. — Вече сме на върха на планинската верига и мисля, че можем да си дадем малка почивка, а по възможност и да вечеряме.

— Аз ще се заема с кухнята — предложи бившият гостилничар от Сеговия. — Стига само да има дивеч, всичко ще направя, — Хитрец! — възкликна дон Барехо. — Но щом като сте ме определили за снабдител на вашите бездънни стомаси, ще трябва аз да ви ги пълня. Ех, кой знае дали няма да успея да намеря пак някоя маймуна? Ще ме придружиш ли, Дьо Гюсак, ако са ти останали поне малко сили? Междувременно Мендоса ще накладе огъня.

Най-напред се ориентираха по компаса, после изчезнаха под безкрайните горски сводове, като напредваха предпазливо.

Скоро и двамата зърнаха нещо, което по своята форма приличаше на прасе, покрито с четина, но много по-голямо.

— Тапир! — възкликна Дьо Гюсак. — Колко съм ги убивал, докато живеех сред индианците.

— Какво е това животно?

— Много е странно. Живее само в най-гъстата част на горите и както виждаш, вместо нос има нещо като хобот, с който изравя корените.

— Дали е убито отдавна?

Дон Барехо натисна с ръце туловището на животното и тупна по корем сред пукот от кости. В същото време три-четири странни животинки се изтърколиха изпод козината на тапира.

— Дръж! Дръж! — завика Дьо Гюсак.

Страшният гасконец се готвеше да ги убие с приклада на аркебуза си, но животинките се спряха и свиха на кълба, превръщайки се в четири костни топки.

— Ей, животинки такива! — извика. — Какъв номер ми играете сега?

Той започна да ги удря, но скоро разбра, че от това нямаше никаква полза. Люспите им бяха толкова твърди, че криеха опасност за приклада на пушката.

— Ей, Дьо Гюсак — рече дон Барехо, — още дълго ли ще трябва да ги удрям? Тези малки чудовища не искат да се разтворят.

Бившият гостилничар се превиваше от смях и го гледаше, без да се помръдне от мястото си.

— Сега разбрах. Виждал съм такива животни в Панама. Как ще ги пренесем?

— Ще ги вземем с ръце и ще ги хвърлим в огъня, за да се опекат в собствената си мазнина.

— Бих искал да зная какво търсеха тези животинки в козината на тапира.

— Виждаш ли, това са броненосци и се хранят с мърша, както лешоядите и кондорът.

— Значи в това голямо животно с дълъг хобот вече не е било останало никакво месо.

— Нито трошичка — отвърна Дьо Гюсак.

Дон Барехо подръпна мустаците си и погледна бившия гостилничар, който следеше четирите животинки да не избягат.

— Какво ще ни караш да ядем?

— Кой би се отказал от един печен броненосец?

— Мисля, че с теб ще стигнем дотам да ядем дори змии — отбеляза дон Барехо.

Взеха четирите броненосеца, които продължаваха да стоят свити на кълбо като таралежи, и поеха обратния път, като внимателно следяха знаците, които бяха оставили по стеблата на дърветата. Когато се върнаха, огънят беше вече запален.

— Скоро ще стане — заяви бившият гостилничар и хвърли четирите броненосеца сред пламъците. — Ще се опекат чудесно в черупките си, без да изтече мазнината им. Ако прекараш един месец под моето ръководство, ще станеш голям готвач.

После разсякоха със сабите си черупките на животните и заработиха със зъби.

Тъкмо бяха привършили, когато до слуха им достигна шумолене на листа и забързани стъпки. Сякаш някой тичаше отчаяно надолу по склона.

— Внимавайте! — предупреди дон Барехо.

И тримата скочиха на крака и грабнаха заредените пушки, очаквайки изненада от страна на испанците. Шумоленето продължаваше. Някакъв човек разтваряше клоните и си проправяше път.

Внезапно един храст се наклони до земята и висок индианец с изпъкнали скули и гъсти коси се появи, като впери в тримата мъже маслиненочерните си очи, в които се четеше голям страх.

— Приятелю — му извика дон Барехо, — ако сте приятел, няма защо да се страхувате от нас. Елате насам.

Индианецът видя, че пушките са свалени, и направи няколко крачки напред, после опря коляно в земята и протегна напред татуираните си ръце, отрупани със златни гривни.

— Амиго^[1] — каза той.

— Тогава приближи се. Откъде идваш? Някой гони ли те?

Индианецът го погледна учудено, после, като разтърси гъстите си и дълги коси, заплетени с тънки лиани, каза:

— Хората от племето тазариос идват. Чувам ги.

— Гръм и мълнии! Аз не съм глух и все пак чувам само шумоленето на листата.

— Качете се на това симаруба^[2], бели хора — обърна се към тях индианецът повелително. — Около вас витае смъртта.

— Тогава ще се подчиним. Този червенокож сигурно знае защо.

Докато тримата авантюристи се залавяха за гирляндите от лиани, висящи от огромните клони, с един удар на навахата си индианецът отсече късче средно дебел бамбук, след което също се изкачи по дървото, без да крие ужаса, който го бе обзел.

— Ха! — извика вечният бърборко. — Ти си загрижен и се готвиш да си направиш свирка! Колко са любопитни тези индианци!

— Тя ще бъде по-полезна от твоите огнестрелни цеви — отвърна туземецът и продължи да върши работата си. — След малко ще видиш.

— Тогава да почакаме — съгласи се гасконецът.

Когато малкият инструмент бе готов, индианецът го доближи до устните си и изтръгна няколко звука. Миг след това сред храстите, изпод сухите листа, сред огромните корени на дърветата се показаха гърмящи змии.

— Гръм да ме порази! — възкликна дон Барехо. — Но това са гърмящи змии.

— И долината гъмжи от тях! — отвърна индианецът. — Тези страшни животни ще спрат племето тазариос. Трябва само някой да ги събуди от летаргичния им сън и да ги накара да тръгнат.

— Хубава щяхме да я свършим, ако се бяхме спуснали по този каньон, нали, Дьо Гюсак.

— Благодари на човека, комуто дължим живота си — отвърна бившият кръчмар на Сеговия.

Отровните гърмящи змии, наелектризирани от мелодията, която индианецът изтръгваше от примитивната флейта, се бяха подредили на дъното на каньона и започваха вече да се движат.

— Само като ги гледам, ме избива пот — изрече дон Барехо. Индианецът свали флейтата от устните си и се обърна към тримата авантюристи.

— Засега не се безпокойте за мен. Трябва да отведа гъмжилото, защото от това зависи нашето спасение.

— Къде отиваш? — попита Мендоса.

— Да посрещна племето тазариос. Искате ли един съвет? — каза им индианецът. — Бягайте, без да губите нито миг, или тазариос ще ви нападнат, ще ви пленят и ще ви изядат.

Красивият, около тридесетгодишен индианец се изразяваше отлично на испански.

— Какви са тези тазариос? — позаинтересува се Мендоса.

— Канибали.

— Само това ни липсваше! — извика дон Барехо. — Ето още една неприятност… А ти от кое племе си?

— От племето на Великия Качико дел Дариен — отвърна индианецът. Тримата мъже извикаха радостно в едни глас:

— Ела, приятелю — каза дон Барехо. — Ще се разберем по-късно. Познаваш ли тези гори?

— Така както познавам моите, защото дълги години съм ги обхождал.

— Няма ли някакво прикритие наблизо? Индианецът се позамисли, после отвърна:

— Ще ви заведа на едно място, където тазариос не ще могат да дойдат. Те вече приближават: чувам ги.

Дори дон Барехо бе загубил своето вечно добро настроение.

И тримата не желаеха да чуят нищо повече и последваха индианеца, който се спускаше по планинската верига с бърза и сигурна крачка.

Половин час след това бегълците стигнаха до входа на дълбок каньон, или по-точно на тясна долина, обрасла с необикновено количество растителност.

Този каньон приличаше на мрачен тунел без изход, тъй като огромните растения отстрани високо горе преплитаха клоните и листата си.

Индианецът продължаваше да върви и само от време на време спираше, за да се ослуша. Измина цял час и едва тогава спря пред клонесто и с огромни размери симаруба, чиито цветове представляват голямо лакомство за земните костенурки. И наистина трябва само да разровиш земята около корените и почти винаги ще намериш костенурка.

— Дай ми твоята наваха за малко — обърна се индианецът към дон Барехо.

— Какво ще правиш с нея? — попита гасконецът.

— Трябва ми, за да си направя флейта.

— Концерт ли ще изнасяш?

— Идват ли? — попита Мендоса.

— Наблизо са.

— Тогава приятна разходка сред змиите.

Но той се лъжеше. Макар индианецът да беше укротител на змии, той съвсем нямаше намерение да излага краката си да го хапят.

Засили се към един клон, после скочи върху купчина пасифлора, висяща от една палма, и се отдалечи, движейки се все така по въздуха. От време на време звуците от флейтата му отекваха и предизвикваха известно безпокойство у тримата авантюристи, после замлъкваха за малко, за да се чуят още по-далеч.

Привлечени, омаяни от тези звуци, гърмящите змии продължаваха да пълзят към дъното на каньона и скоро го покриха напълно. Те излизаха на дузини дори от хралупите на старите дървета, като падаха върху другите.

Сякаш някакъв порив ги бе обхванал да се движат бързо напред, защото скачаха едни връз други, за да се изпреварят и да не изпуснат нито един от звуците, с които ги зовеше индианецът.

Внезапно мелодията секна. Като нямаше вече какво да ги настървява, гърмящите змии се надигнаха, поклащайки глави и удряйки нетърпеливо и шумно с опашки, после се свлякоха на дъното на каньона.

— Всичко това е ужасяващо! — отбеляза дон Барехо. — Бих предпочел да се бия със сто испанци. И защо ли сега индианецът мълчи?

— Сигурно вече е видял племето тазариос — отвърна Мендоса.

Изключително острият слух на туземеца, свикнал да долавя и най-далечните шумове на гората, за жалост не се бе излъгал… Човекоядците се спускаха на тумби по каньона и яростно удряха една в друга дървените си тояги. Яростта им впрочем трябваше да се разбие в множеството гърмящи змии, покрили дъното на долината в очакване да хапят. След като ги води напред около двеста-триста крачки, скачайки от клон на клон, воинът на Великия Качико дел Дариен се върна при флибустиерите.

Този шум от тоягите, придружен от време на време от жестоки викове, бе хвърлил смут в душите на всички.

— Убедихте ли се, че ме преследват? — запита индианецът гасконеца. — Чуйте! Чуйте!

— Сякаш са диви зверове, а не хора — отвърна дон Барехо. — Откъде изникна тази сган?

— По високата планинска верига живеят племена и всички те ядат военнопленниците си.

Внезапно страшната глъчка, която допреди малко отекваше в дефилето, престана. Удрянето на тоягите не се чуваше, устите бяха замлъкнали.

— Сега се бият с гърмящите змии! — каза Мендоса, който, излегнал се на един клон, се опитваше да различи нещо в сумрака.

— Да се надяваме, че тези проклети влечуги хапят добре! — отбеляза дон Барехо.

Индианецът им направи знак да млъкнат, отново доближи флейтата до устните си и започна да свири, като отмерваше ритъма с краката и с гривните си.

При тази музика гърмящите змии, които приличаха на заспали, надигнаха глави и се втурнаха напред с ядовито съскане.

Колко ли бяха? Положително стотици, защото образуваха една смразяваща колона, заредена с най-страшната отрова.

След кратко мълчание диваците отново бяха започнали да надават викове и да удрят с тоягите си. Вероятно борбата между страшните влечуги със смъртоносно ухапване и човекоядците бе започнала. От време на време се чуваше свистенето на стрели между дърветата. Отекваха звучни удари, които пълнеха каньона със страшен грохот: това бяха тояги, биещи по камъни, за да накарат гърмящите змии да отстъпят.

Сгушили се сред шумнатото симаруба, което ги скриваше от чуждите погледи, тримата авантюристи и индианецът чуваха всичко това с нарастващо безпокойство.

Ожесточени от тази атака, редиците влечуги напредваха бързо, нетърпеливи да хапят. По-силните минаваха върху по-слабите и смело се притичваха на помощ на другарите си, избивани от тоягите на канибалите.

Битката продължи само няколко минути и победиха змиите, както бе предвидил индианецът.

До тях достигнаха виковете на човекоядците, отдалечаващи се към високия каньон, и един глас, наподобяващ рев на бик, бе извикал на език, който само индианецът разбра:

— И все пак ще те изядем.

— Сигурно месото ти има особен вкус — отбеляза дон Барехо, след като тази заплаха му бе преведена.

— Тазариос няма да ни оставят на мира — отвърна загрижено индианецът.

— Да се опитаме да стигнем колкото се може по-бързо до Магдалена и оттам да се спуснем до големите водопади.

— Това е нашият път — потвърди Мендоса. — Там имаме много другари, които ни очакват, за да отведем внучката на Великия Качико дел Дариен, която тези племена очакват. Чувал ли си за девойка, родена от брака на бял мъж с една от дъщерите на вожда?

Индианецът погледна тримата мъже силно удивен.

— Нима вие сте хората — попита той, — които трябваше да дойдат оттам, където слънцето залязва, заедно с внучката на Великия Качико?

— Да, това сме ние отвърна Мендоса.

— Испанците ни откъснаха от другарите ни, но на брега на Магдалена, близо до водопадите, трябва да настигнем девойката, на която се пада наследството на великия вожд.

— То е огромно, нали? — попита Дьо Гюсак.

— Три пещери, пълни със злато.

— Само с няколко от тези самородни късчета ще мога да отворя първокласен хотел, дявол да го вземе! — възкликна дон Барехо.

— Остави ме да говоря, приятелю — прекъсна го Мендоса. — Ще ми се преди всичко да си изясня нещо. Преди да умре Качико, не изпрати ли един бял човек в далечните отвъдморски страни, за да доведе внучката му.

— Да — отвърна индианецът.

— Той върна ли се?

— Беше изяден — отвърна индианецът. — Този човек, който си бе спечелил доверието на Качико, имаше претенциите да присвои съкровището, като заплашваше в случай на отказ с нашествие от страна на испанците. Затова по заповед на вожда ние го хванахме и сложихме на скарата.

— А после какво се случи? — попита баскът.

— До нашите племена достигнаха неясни слухове, че голяма група бели хора, представящи се за наши приятели, се придвижват към нас. Но вождът, който имаше причини да се съмнява в испанците, разпрати куриери по всички посоки, за да се приближат до тях и се уверят, че внучката на Великия Качико наистина е сред тях.

— Узнаха ли поне нещо?

— Разбраха, че един от отредите, след като дълго се е бил в околностите на Нуева Сеговия, се придвижва към Магдалена.

— Далеч ли е реката?

— Само на един ден път оттук — отвърна индианецът.

— А ти видя ли тези хора?

— Не, защото докато разузнавах по планинската верига, човекоядците ме плениха. Това, че избягнах смъртта, дължа на издръжливостта на краката си.

Индианецът се бе изправил, но продължаваше да държи флейтата в ръка.

— Времето лети — каза той, — а тазариос биха могли да минат над каньона — и той съпроводи думите си с жест на нетърпение. — Елате, бели хора — призова ги с обичайния си повелителен тон. — Смъртта е може би много по-близко, отколкото си мислите.

— Имаш право — отвърна дон Барехо.

Уловиха се за лианите и се спуснаха на земята. Змиите дремеха една върху друга, без да помръднат и без да съскат. Сега те спокойно си почиваха след битката, в очакване на ново, може би по-страшно събуждане от първото. Още щом слезе долу, индианецът допря ухо до земята и се ослуша внимателно.

— Пак ли чуваш нещо? — попита иронично дон Барехо.

— Пак — отвърна индианецът. — Подозирам, че са тръгнали по друг път, за да ни устроят засада на изхода на каньона.

— Стрелите им отровни ли са? — попита Мендоса.

— Не.

— Значи можем да се бием. Аркебузът превъзхожда стрелата.

Докато разговаряха, те бързо слизаха надолу по все по-стръмния каньон. Имаше много дървета, които понякога затрудняваха пътя им, но въпреки това четиримата продължаваха бързо да се оттеглят, подгонени от страха да не се озоват неочаквано пред човекоядците.

Това тичане с нарастваща скорост начело с индианеца продължаваше вече два часа, когато и четиримата единодушно решиха да спрат. Откъм големите гори, простиращи се отдясно и отляво на каньона, дочуха звуци на тръба.

— Дали не са испанците? — попита дон Барехо, поглеждайки към индианеца.

— Не — отвърна той, като поклати глава и лицето му се изопна, — звуците на тази тръба съм чувал при човекоядците.

В този момент индианецът пак спря и отиде да допре ухо най-напред от лявата, а после и от дясната страна на каньона.

— Ето един необикновен човек, който чува и усеща всичко — промърмори непоправимият бърборко. — Сега ще дойде да ни съобщи, че вече ни нападат.

Индианецът се върна при тях и извика само една дума:

— Бягайте!

— Тогава да бягаме — съгласи се дон Барехо.

Затичаха се отчаяно по дъното на каньона, осеяно с отломки от скали, довлечени от водите, и от храсти, като се мъчеха да избягат колкото се може по-далеч от опасните човекоядци. Но още не бяха изминали пет-шестстотин метра, когато една стрела зловещо изсвистя над главите им.

— Ето ги — извика Дьо Гюсак.

Дон Барехо се обърна и се прицели с аркебуза си в купчина пасифлора.

После натисна спусъка. След изстрела последва вик. Един дивак, който все още държеше лъка си в ръка, се изтърколи по дъното на каньона и разби главата си в камъните.

— Ако не се измъкнем от тази проклета долина, рискуваме наистина да свършим върху скарата. Далеч ли е изходът? Индианецът кимна отрицателно с глава.

— Колко сме глупави! — отбеляза баскът. — Щом като диваците слизат по западния склон, ние да се изкачим по източния и там да заемем позиция.

— Тъкмо това исках да ви предложа — каза индианецът. — Убеден съм, че човекоядците са заели само единия склон на каньона.

Проправиха си бързо път през гъстоизраслите растения от вътрешния склон на долината и за няколко минути се добраха до голямата гора. Едва бяха започнали да се изкачват, когато по посока на бегълците, над долината, започнаха да се сипят стрели, но без да могат да ги достигнат, тъй като четиримата се намираха вече извън обсега на лъковете им.

На противоположната страна на каньона се появиха около двадесет-тридесет дивака, надавайки смразяващи викове. Всички те бяха високи и изключително слаби, главите им бяха покрити с разноцветни пера, а краката и ръцете им бяха украсени със златни гривни. Странни, разноцветни татуировки от гърдите до лицето им придаваха съвсем неприятен вид.

Докато някои бяха въоръжени с лъкове, други яростно удряха с дървените си тояги и пееха на дивашкия си език:

— Ще ви изядем! Ще ви изядем!

— Нека не бездействуваме, приятели. Щом като тези диваци се излагат така добре на нашите изстрели, нека се опитаме да ги уплашим с един чудесен залп — предложи дон Барехо.

— Съгласни сме — отговориха баскът и Дьо Гюсак. В този момент силен порив на вятъра мина над гората, приведе големите клони и зави зловещо сред листата.

— Времето се променя — отбеляза индианецът. — Ще имаме торнадо^[3].

Индианците продължаваха да крещят на противоположния склон на каньона, без обаче да се решат да слязат. Вероятно вече бяха опитвали огневите цеви на белите хора и сега заемаха отбранителни позиции.

Тримата авантюристи се облегнаха на ствола на една пиния, за да се прицелят по-точно, и дадоха един след друг три изстрела, които отекнаха в долината така, сякаш се бе изсипала лавина от камъни.

Трима от индианците бяха паднали и се свличаха по склона. Останалите, уплашени, се бяха скрили в гората.

Почакаха малко, за да видят дали индианците няма да се покажат пак, после се втурнаха през гората надолу към равнината. За да покажат на човекоядците, че имат още патрони, те от време на време се обръщаха и стреляха по посока на каньона. Циклонът приближаваше със страшна скорост.

Ясното допреди няколко часа небе се бе покрило с такива маси от изпарения, които напълно спираха светлината.

Оглушени от целия този грохот и уплашени от силата на вятъра, тримата мъже и индианецът вече не мислеха за диваците, а ускориха, крачка, като внимаваха някой клон да не ги удари по главите.

Но когато вече се спущаха към долината на Магдалена, сред грохота на гръмотевиците и воя на вятъра внезапно доловиха няколко пушечни изстрела.

Спряха и се загледаха един друг. После дон Барехо се разсмя.

— Не разбирате ли? — попита той. — Господин маркиз ди Монтелимар се е заел да уреди сметките ни. Неговият отряд се е сблъскал с човекоядците и сега те се бият.

Индианецът погледна към тъмното небе, разсичано често от светкавици, после неумолимо ги подгони пак да вървят.

— Той винаги и всичко чува — отбеляза дон Барехо. — Плюйте си на петите, приятели, ако не искате да загинете на скарата или на бесилото.

Между испанците на маркиз ди Монтелимар и човекоядците трябва да се бе разразила истинска битка. Бегълците се възползваха от тази неочаквана помощ и ускориха още повече крачка. Реката вече беше наблизо: чуваше се как шумоли сред широката долина.

Освен това ураганът затрудняваше извънредно придвижването им.

За щастие гората оредяваше, планинската верига свършваше и започваше равнината, една много тясна равнина, покрита с пясък, осеяна с редки храстчета и огромни купчини засъхнала тиня. С едно последно усилие индианецът и тримата флибустиери излязоха на равното и се отправиха все така тичешком към реката. Висока около шест метра скала, силно издълбана от едната страна, осигури на бегълците подслон и това бе всичко, което намериха, тъй като наблизо не видяха пирога.

Тъкмо се бяха подслонили и ето че небето сякаш се разтвори и над долината на Магдалена с невероятна сила се изля истински порой, придружен от грохота на гръмотевици, от рева на вятъра и от ослепителни светкавици.

Циклонът вече вилнееше от няколко часа, когато отекна силен грохот. Индианецът скочи на крака обезпокоен.

— Какво има пак? — попита дон Барехо.

— Приижда — отвърна индианецът. — Магдалена приижда.