Емилио Салгари
Последните флибустиери (8)

8. Питонът от пещерите

Силно впечатлени от упорството на испанците, тримата авантюристи събуха ботушите си, провесиха ги на аркебузите и нагазиха във водоема, чието дъно бе покрито с водни треви.

Дьо Гюсак бе запалил свещта, тъй като бе угаснал и последния проблясък светлина, и тръгна пред другарите си, като стискаше здраво сабята.

Познаващ добре областите на Централна Америка, той се боеше да не би сред растителността във водата да дреме някоя от онези чудовищни водни змии, от които особено се страхуват индианците и чиято сила е не по-малка от силата на питоните в Индия и Малайзия.

Благополучно прекосиха водоема и скоро стигнаха до процепа, от който се вливаше водата с приятно бълбукане.

— Ще можем ли да минем, Дьо Гюсак? — попита дон Барехо, който вървеше последен.

— Няма да е трудно.

— Тогава пъхай се вътре. Защото това проклето куче все повече се приближава.

Дьо Гюсак вдигна свещта и се промъкна през процепа.

Както бе предположил, пред него се откриваше великолепен естествен водоем, почти кръгъл, доста обширен, за да могат да влязат в него няколко души. Водата се стичаше обилно по свода и стените и така подхранваше извора.

Дьо Гюсак направи няколко крачки напред, опипвайки предпазливо дъното, и изведнъж Мендоса и дон Барехо го видяха да се спира.

— Да не си видял някое дяволче? — попита страшният гасконец.

— Чух в края на водоема да се плиска вода.

— Но отникъде не духа вятър!

Вместо да отговори, Дьо Гюсак вдигна колкото се може по-нависоко свещта и започна да оглежда внимателно, но светлината не стигаше до края на водоема.

— И все пак — каза той — сигурен съм, че не съм се излъгал. Тъкмо в такива спокойни убежища обичат да се крият големите сладководни змии… Приятели, извадете сабите си!

Едва бе произнесъл тези думи и водите на езерцето, дълбоко едва петдесет сантиметра, се надигнаха внезапно, образувайки истинска вълна, и една чудовищна водна змия, подобна на страшните бразилски сукуруку с черни люспи се надигна, съскайки ядно. Тя бе по-дебела от човешко бедро и дълга поне осем метра.

Изплашени от неочакваната й поява, тримата авантюристи се отдръпнаха до стената, за да не попаднат между могъщите и смазващи извивки на влечугото.

— Стреляйте с аркебузите — извика Дьо Гюсак, като закрепи свещта в една цепнатина, за да освободи ръката си, както и за да избегне опасността да останат без светлина.

— Да не сте посмели! — извика дон Барехо. — Да не искате да привлечете испанците? Имаме саби и ще се бием с този пещерен обитател.

Змията, чийто сън бяха нарушили, показваше, че е страшно разгневена, но все още не смееше да нападне. Съскаше ядовито, повдигаше се и се спущаше, като размахваше опашка и се мъчеше да я обвие около краката на тримата мъже.

Положението беше страшно. Отвън на пресекулки достигаше лаят на проклетото куче, което водеше испанците, а вътре влечугото се готвеше да ги нападне.

Решили да излязат по някакъв начин от това нелепо положение, те се хвърлиха безразсъдно върху пещерния обитател, нанасяйки му отчаяни удари. Твърде лека, сабята на Мендоса отскачаше от люспите на чудовищното влечуго, без да успее да му причини нито една сериозна рана; но сабите на гасконците, по-солидни и по-тежки, съсичаха без грешка.

Ранено на десет места, влечугото бързо се изтощаваше и не можеше да се отърве от противниците си, които го атакуваха непрестанно, като зли овчарски кучета. Най-после дългото тяло се отпусна в момента, в който дон Барехо го довърши, нанасяйки му страшен удар по главата със сабята си.

Водата около биещите се бе станала червена, но тъй като отворът, през който изтичаше, бе доста широк, тя бързо се пречистваше.

— Гръм и мълнии! — извика дон Барехо, попивайки потта, която се стичаше по челото му. — Имам чувството, че съм се бил с дракон. Опасни ли са тези влечуги, Дьо Гюсак?

— Замълчи! — му каза Мендоса, като се наклони към отвора. — Испанците са тук.

Звънливият лай сега се чуваше близо до водоема. Кучето явно бе открило следата на бегълците и продължаваше да я следва със свирепо упорство.

— Като че ли повече се страхувам от овчарските кучета на испанците, отколкото от ягуарите! — добави дон Барехо. — Дали и тук ще успее да ни открие, Мендоса.

— Невъзможно — отвърна баскьт. — Ако седим кротко и не вдигаме шум, още веднъж ще се изплъзнем от неприятеля.

— Да видим дали е възможно да намерим местенце за сядане.

— Да потърсим — съгласи се Мендоса, който също желаеше да си отпочине.

Той взе свещта и обиколи извора. В дъното откри нещо като ниша, издълбана от водата, която можеше да ги побере и тримата.

— Ще се съберем — каза.

— Гръм и мълнии! Загаси свещта!

Овчарското куче, което водеше испанците, способно да надвие дори двама души, бе излаяло звучно три пъти и лаят му бе отекнал над водоема.

Свещта бе незабавно загасена и тримата авантюристи се сгушиха в нишата, насочили аркебузите си към отвора на пещерата, макар да се съмняваха доста, че барутът им е останал сух.

Навън, от брега на водоема се чуваха мъже да разговарят на висок глас.

— Кучето спря — казваше един от тях с гласище на чудовище. — Това означава, че онези негодници са спирали тук.

— Чудесно откритие! — бе отговорил друг войник със звънлив глас. — Аз също, без да съм куче, се усъмних, че са спирали тук. Дявол да го вземе! Не навсякъде има толкова чиста и студена вода.

— Къде ли са се скрили тези демони? От сутринта ни карат да бягаме като гладни вълци.

— Търси, Л опее, търси! — бяха извикали няколко гласа.

Кучето продължаваше да лае и да тича по брега на водоема, без да може да се реши отново да тръгне. Следата, която от дванадесет часа упорито следваше, сега внезапно бе изчезнала.

— Ей, Мендоса — прошепна дон Барехо, като побутна баска, който седеше до него. — Какво ти подсказва сърцето, стари приятелю?

— Че и този път ще се измъкнем — отвърна флибустиерът.

— Имам една идея! — възкликна дон Барехо, като се удари по челото. — Трябва само да завлечем змията и да я нагласим до отвора. Тя е толкова дебела, че напълно ще го запуши.

— Е, ще я влачиме ли?

— Хайде — съгласи се Мендоса.

Оставиха аркебузите, хванаха се за ръце, тъй като вътре цареше пълен мрак, и се заеха да търсят чудовищното влечуго по дъното на водоема.

Не бе трудно да го намерят, защото то бе толкова дълго, че заемаше цялата пещера, тъй както се бе изпънало след смъртта си.

Но онова, което бяха решили да сторят, съвсем не беше лесно, тъй като пещерният обитател тежеше така, сякаш бе натъпкан с олово.

Като дърпаха и бутаха и се ориентираха по слабата светлина, процеждаща се през процепа, най-после успяха да го довлекат.

— Преди да запушим отвора, нека погледнем какво правят испанците и дали все още броят им е значителен — предложи дон Барехо.

От другата страна на водоема просветваха червени отблясъци и се чуваха много гласове. Гасконецът внимателно се добра до отвора.

— Я ги виж ти! — прошепна той. — Разположили са се край водоема и са запалили много огньове.

— Много ли са? — попита Медоса.

— Не мога да видя всички — отвърна дон Барехо. — Но ми се струва, че са цяла рота. Сигурно са онези триста души, които преследваха флибустиерите на Равно, за да им вземат имуществото.

Те отново подхванаха влечугото, довлякоха го и го наместиха по такъв начин в цепнатината, през която изтичаше изворът, та да изглежда като заспало.

След като я бе почистил от съсирената кръв, дон Барехо се бе погрижил да нагласи главата тъй, че да се вижда добре.

— Ето едно плашило, благодарение на което ще бъдем спокойни — отбеляза. — А сега назад към нишата и се опитайте да поспите.

Отново мълчаливо прекосиха водоема и стигнаха до убежището си.

И тази нощ, макар и мъчителна, отмина като толкова други и най-сетне в пещерата през извивките на змията се процеди оскъдна светлина.

Отвън испанците четяха според обичая сутрешните си молитви и се долавяше шумолене, звън на саби и удари на аркебузи. Дон Барехо не бе мигнал цяла нощ и тъкмо се канеше да изскочи от нишата, за да раздвижи краката си, когато в пещерата отекнаха викове на ужас:

— Змия! Змия! — крещяха испанците, а кучето лаеше колкото му глас държи.

След миг се чуха седем или осем изстрела и няколко куршума изсвириха в пещерата.

— Нападат ли ни? — стреснаха се сънени Мендоса и Дьо Гюсак.

— Да, нападат влечугото — отвърна развеселен страшният гасконец. —

Пазете се от рикоширащите куршуми.

Испанците се нахвърлиха ожесточено върху огромната змия и я обсипаха с такова количество куршуми, че тя заподскача като жива.

Тази пукотевица продължи само няколко минути почти без прекъсване, после завърши със силна врява. Вероятно испанците се бяха убедили, че влечугото е вече мъртво.

— Мендоса — попита дон Барехо, като се движеше покрай стените на пещерата приведен, — жив ли си още?

— Да, приятелю — отвърна баскът.

— А ти, Дьо Гюсак.

— По-жив съм от преди.

— Трябва да благодарите на тази голяма змия — им каза дон Барехо, като свали шапката си и се поклони. Малко след това допълни: — Хайде, помогнете ми да я издърпаме, защото испанците си отидоха.

— Сигурен ли си! — попита Дьо Гюсак.

— Не чуваш ли, че кучето лае вече надалеч? Или отчаяно търси следите ни, или е намерило други.

— Да, отидоха си — потвърди и Мендоса.

Подхванаха влечугото, което бе в съвсем окаяно състояние, и го пуснаха във водата, сетне взеха оръжията и амунициите си и напуснаха прикритието.

Край водоема все още димяха главните, върху които испанците бяха пекли царевични мамули, ако се съдеше по многото зърна, разпилени по земята. Дори и техните запаси не бяха кой знае колко богати. Денят обещаваше да бъде прекрасен.

Кацнала на клоните на едно дърво анона^[1], красива птица, висока почти две стъпки, с тъмни раирани пера и сивкав корем, с дълга и остра човка и големи жълти очи, сякаш поздравяваше слънцето, като издаваше с пълно гърло и без прекъсване интересни звуци: „дун каду… дун каду…“

— Каква прекрасна закуска би била — отбеляза дон Барехо. — Птиците ботоко са изключително крехки; но сме принудени да ги гледаме отдалече. Нашите аркебузи не могат да стрелят за сега. Жалко!…

Като хвърлиха последен поглед към долината, която се извиваше между двете планински вериги и която изглеждаше пуста, тримата авантюристи навлязоха в гъсталака с надеждата да оставят много назад испанците и да стигнат преди тях до водопадите на реката Магдалена.

Дивечът гъмжеше под тези величествени дървета, които извисяваха върхове на четиридесет, петдесет и дори шестдесет метра.

Дон Барехо, който все още не бе успял да притъпи спазмите на глада, тъжно гледаше този дивеч, който сякаш му се надсмиваше.

По обед, след като бяха пресекли доста каньони, тримата мъже, по-гладни от всякога, стигнаха до върха на планинската верига. Пред тях се разкриваха още високи върхове, които трябваше да превалят, ако не искаха да попаднат в ръцете на испанците.

Те изпразниха аркебузите си и се втурнаха сред храстите, нетърпеливи най-после да хванат нещо за ядене.

Много скоро още изстрели отдясно и отляво шумно отекнаха в дълбоката долина. Простреляли бяха доста зайци, диви кокошки и петли..

Бяха вече запалили огън под прикритието на една скала и скубеха птиците, когато дон Барехо хвърли петела, който държеше в ръка, и изкрещя: „Гръм и мълнии!“…

— Ей, полудяваш ли? — го попита Мендоса изненадан. — Вярно е, че понякога високопланинските области повреждат мозъците.

— Но не са повредили ушите ми, приятелю — отвърна страшният гасконец. — Не чуваш ли нищо?

— Пак ли кучето?

— Да, този път се чува отстрани на планинската верига. Това зловещо животно ни е подушило, макар и от голямо разстояние, и се опитва да ни настигне.

— Трябва да е много далече.

Дон Барехо удари главата си два пъти с юмрук.

— За всички демончета, затворени в моята изба! — извика ядосано той.

— Вече не можем нито да спим, нито да ядем. — Пак ли ще бягаме?

— Преди да сме опитали тези два петела? О, не! Ние също имаме право да се нахраним и ще го сторим, дявол да го вземе. Пък и кучето е още много далеч, а може би следва друга следа; после ние се движим по хребета на планинската верига, аркебузите ни са сухи и ще можем да се защищаваме… Дьо Гюсак, раздухай огъня.