Емилио Салгари
Последните флибустиери (6)

6. В търсене на засади

— Скъпи мой — каза Равно на Бутафуоко, — ето една превъзходна победа, извоювана почти без загуби, но от която спечелихме само куп трупове и брони. Какво да правим сега? Назад ли да се връщаме? Нито един от моите хора няма да приеме подобно предложение дори и да знае, че ще остави тук кожата и богатствата си.

— Ако в Нуева Сеговия не се намираше маркиз ди Монтелимар, бездруго бих ти предложил да щурмуваме града, възползайки се от уплахата, която трябва да е обзела вече всички войски след нашата голяма победа.

В този момент зад гърба на двамата се чу глас:

— Маркизът ли ви безпокои?

Бутафуоко и Равно се обърнаха и видяха пред себе си гасконеца и баска да разглеждат великолепно гравираните брони, които флибустиерите бяха събрали от мъртвите.

— Какво искате да кажете, дон Барехо? — попита Равно изненадан от подобен въпрос.

— Че вие, драги господине, забравяте много често, че във вашите редици има един гасконец и един баск — отвърна бившият кръчмар.

— Моля ви да се изясните.

— Казвам, че когато някой ни досажда, трябва да отидем да го намерим и поставим на място. Ако маркиз ди Монтелимар е този, който ви създава грижи, защо не ни кажете: „Господа, идете да го хванете и ми го доведете тук.“ С такъв заложник пътят ни веднага ще бъде отворен, а и ще се сложи край на историята с този опасен съперник за съкровището на Великия Качико дел Дариен.

— Но вие сте луд!

— Съвсем не, господин Равно. По дяволите…

— И какво искате? — попита благородникът, като започна да губи търпение.

— Сега попитайте за това моя приятел… Имаш думата, Мендоса. Баскът постави на земята бронята, що държеше в ръка, и като погледна двамата командуващи, изрече с великолепно спокойствие:

— Какво искаме да направим ли? Дявол да го вземе? Да отидем и хванем маркиза и да ви го доведем тук.

— Да сторите тъй, че да ви обесят!

— Вие сте луди! — повтори Равно дьо Люсан, който не можеше да не се възхищава на смелостта на двамата изкусни фехтовачи.

— Кажете колко дни ни давате — продължи дон Барехо. — Не ще ви искаме нито един човек, нито една пушка. Ще ни трябват само испански дрехи и две брони с шлемове, нали, приятелю?

— Добре казано, дон Барехо.

— Ние няма да напуснем тези укрепления, докато не се окаже възможност да завладеем с щурм Нуева Сеговия — заяви Равно дьо Люсан.

— Тогава можем да си вземем няколко дни отпуск, за да отидем и се забавляваме в града.

Равно дьо Люсан отправи въпросителен поглед към Бутафуоко.

— Остави ги да правят каквото искат — отвърна буканиерът. — Знам на какво са способни тези хора.

— А ако испанците ги обесят? Ще съжалявам, ако загубя двама смели бойци.

— Те ще умрат в леглата си, това ти го казвам аз, защото знаят как да се измъкнат от всяко затруднение.

Докато двамата разговаряха, баскът и гасконецът вече бяха съблекли труповете на двама офицери и надяваха униформите им, които бяха доста подходящи за телосложенията им.

— С тези две гравирани брони ще направим чудесно впечатление в Сеговия — отбеляза гасконецът. — Вече беше време да се облечем малко по-сносно. Моите дрехи бяха станали на парцали, а твоите, скъпи мой Мендоса, също не бяха в по-добро състояние.

Двамата авантюристи, облечени в офицерски костюми с ярки цветове и въоръжени с гравирани брони и шлемове, действително правеха чудесно впечатление, въпреки дългите си и занемарени бради.

Те стиснаха ръцете на двамата предводители и напуснаха окопите всред всеобщото удивление на флибустиерите, които все още не знаеха нищо.

Гасконецът и Мендоса навлязоха в гората, която се простираше в полите на стръмно възвишение. Долу, в дъното на котловината, все още се виждаха да тичат на малки групи испанци, избягали като по чудо от сечта, докато камбаните на двете църкви в града биеха непрестанно, призовавайки жителите на оръжие.

Новината за поражението сигурно беше стигнала вече до ушите на губернатора, който вероятно бе дал необходимите разпореждания за отблъскване на атаката.

За да убеди флибустиерите, че все още разполага с внушителни сили и че притежава оръжия, разположени в окопите от двете страни на хълмовете, той бе наредил да изстрелят няколко залпа, отекнали с адски грохот в котловината.

Необезпокоени от цялата тази шумотевица, дон Барехо и Мендоса продължаваха спокойно да се спускат към долината, тъй като искаха по възможност да влязат в града с последните бегълци.

Скоро слязоха в долината и тръгнаха по пътя, който водеше към Нуева Сеговия. Забелязвайки ги, испанците, събрали се по бастионите, дадоха няколко изстрела с аркебузите, но после, разбрали грешката си, побързаха да спуснат моста, за да приберат и последните двама бегълци.

Щом престанаха да чуват куршумите да свистят край ушите им, дон Барехо и Мендоса се затичаха и уморени и задъхани стигнаха до моста, където ги очакваха няколко офицери от гарнизона и един възрастен майор. Учудването на испанците бе голямо, тъй като те никога не бяха виждали, в редиците си двамата офицери.

— Откъде идвате, кабалерос? — ги попита майорът, докато отново бързо вдигаха моста. — Не служите ли при маркиз ди Монтелимар?

— Не, господине с готовност отвърна гасконецът. — На служба сме при губернатора на Тусиняла.

— Той ли ви изпраща?

— Да, кабалеро.

— Хубав момент сте избрали.

— По-скоро кажете ужасен, защото присъствувахме на поражението на нашите съотечественици, докато прехвърляхме последния планински хребет. Като по чудо се отървахме от куршумите на тези страшни разбойници.

— Заповеди от страна на губернатора ли носите?

— И то много спешни за господин маркиз ди Монтелимар. Възрастният майор се обърна към един от офицерите, които стояха до него, и му нареди:

— Господин Раминес, отведете веднага тези храбри кабалерос при негово превъзходителство.

„Гасконците и баските — помисли си дон Барехо — определено са по-хитри от испанците.“

Двамата авантюристи последваха офицера, като се стараеха да си придават съкрушен вид. След като прекосиха няколко улички, задръстени с животни, огънати почти до земята от тежките товари, те стигнаха до нещо като еспланада^[1], защитена от редут^[2] където бяха разположени няколко оръдия.

Маркиз ди Монтелимар беше там заедно с няколко от офицерите си. Макар и доста поостарял, той беше все още хубав мъж и бе запазил войнствения си вид на истински пълководец. Изглеждаше разгневен, защото в този момент нервно крачеше по еспланадата и проклинаше.

Когато видя Мендоса и дон Барехо, той рязко спря, постави с трагичен жест лявата ръка на дръжката на сабята си и грубо попита:

— Кои сте вие?

— Пратеници на губернатора на Тусиняла — отвърна гасконецът, след като направи дълбок поклон. Маркизът трепна.

— От Тусиняла ли идвате? — попита изненадано той, този път не толкова грубо.

— Да, ваше превъзходителство.

— Сами?

— Ескортът ни бе избит от разбойниците на Пасифика по време на битката, започната от вашите воини.

— И вие успяхте да се спасите!

— Разчиствахме си пътя сред тези бандити, като се бихме същински необуздани демони, ваше превъзходителство — отвърна гасконецът.

— Кой предвожда тази банда окаяни мъже? Можете ли да ми кажете?

— Чухме да произнасят едно име по време на краткия бой с нашите хора.

— Кажете ми го.

— Равно, ако не се лъжа.

— Главатарят на корсарите от Тихия океан, който се установи в Тарога? — извика маркизът. — Така си и мислех. Много ли са хората му?

— Не бих могъл да ви кажа точно, превъзходителство, но сигурно са много, защото зад всеки храст имаше по един малък отряд бандити.

Маркизът направи знак на офицерите си да се оттеглят, после попита гасконеца с явно вълнение:

— Не забелязахте ли една девойка сред флибустиерите?

— Индианка или метиска искате да кажете? — попита на свой ред дон Барехо, след като се бе замислил.

— Да, млада и много красива.

— Точно така, превъзходителство: тя се сражаваше заедно с флибустиерите, и то много устремно.

Маркизът захапа ръцете си почти до кръв.

— Предполагах го — промълви след малко.

Направи осем или десет крачки с ръце зад гърба и с наведена глава, сетне като се обърна към гасконеца, който се опитваше да прикрие баска, рязко каза:

— Е, хайде, кажете какво иска от мен губернаторът на Тусиняла? Вместо да ми праща двама души, трябваше да ми изпрати кавалерийския корпус, който очаквам от две седмици.

— Превъзходителство, но той ни изпрати, за да поискаме от вас бърза помощ.

— Кой го заплашва?

— Всички индиански племена се вдигат на бунт, унищожават захарните плантации, чифлиците, не щадят дори и собствениците, когато успеят да хванат някого от тях.

Маркизът повдигна рамене, после продума иронично:

— Губернаторът на Тусиняла се безпокои за дреболии. Нека ми изпрати своите индианци, а аз — тези демони, които сега са срещу мен и които никаква човешка сила не е в състояние да спре. Видяхте ли как се бият тези флибустиери?

— Удивително, ваше превъзходителство. Това са войници, които те карат да тръпнеш от страх.

— Е, да, зная! — възкликна маркизът. — И все пак мисля, че не са многобройни.

— Видях да се бият четири големи роти, ваше превъзходителство, и във всяка една от тях хората бяха много — отвърна гасконецът.

Маркизът не отговори. Той отново бе започнал да крачи с навъсено чело, като си мърмореше нещо и тропаше с крака. — За сега не мога да взема решение — каза на края, като се спря пред двамата авантюристи. — Тази вечер ще ви чакам у дома, където ще можете да хапнете и пренощувате. Хайде, вървете, смелчаци.

Гасконецът и баскът, щастливи, че не са събудили и най-малкото подозрение, се поклониха дълбоко и се спуснаха към града.

След първия момент на ужас жителите бяха започнали да се успокояват, тъй като в града имаше многобройни войскови части. Но по лицата на всички дон Барехо и Мендоса четяха големия страх, който ги бе обзел.

— Приятелю — каза гасконецът, — да се преструваме на отчаяни и ние и нека се утешим с някоя и друга бутилка.

С един ритник той разтвори вратата на една кръчма и влезе в голямо схлупено помещение с почернели стени и с доста разнебитени масички.

Мирис на прегоряло олио, на ферментирал мескал и на каня^[3] почти пресекваше дъха.

Дочул шума, собственикът на кръчмата изскочи иззад тезгяха, проклинайки и ненапразно, защото с ритника си гасконецът бе строшил стъпалото.

Беше около четиридесетгодишен мъж, с изкривен като клюн на папагал нос и гъсти мустаци, слаб и висок колкото дон Барехо, но сух и мускулест.

— Дявол да го вземе — извика той разярен. — Моята кръчма не е кучкарник, за да се влиза по този начин, гръм от сто хиляди мълнии на Зевс! Не понасям дързости тук, дори и от офицери.

Дон Барехо го гледа известно време втренчено, после удари силно с юмрук по шлема си и извика:

— Дьо Гюсак!

— Дон Барехо!

— Гръм и мълнии!

— Гръм от всички мълнии на Зевс! Какво правиш тук, след като преди три години те видях кръчмар в Панама.

— Ах, негоднико! Откраднал си ми славната фирма „Ел Торо“.

Кръчмарят се засмя гръмко и протегна ръце към гасконеца.

— Надявах се, че ще ми донесе щастие — отвърна след малко.

— Виждам, че няма никой.

— Какво да се прави, приятелю! От три месеца войниците не са си получавали заплатите и нямат какво да харчат, затова мисля, че е по-добре сам да изпразвам избата си.

Дон Барехо се обърна към Мендоса, който наблюдаваше тази среща с интерес.

— Виждаш ли, приятелю, какво поднася съдбата на великите гасконци, които търсят късмета си в Америка? Ето един дребен аристократ от благородната земя, която от хиляди години храни гасконците, доведен до състояние да разнася кани с мескал и да предлага за пиене дори на мръсни индианци. Мисля, че в цяла Централна Америка има само двама гасконци и те са изпаднали до положението да бъдат кръчмари.

Дьо Гюсак отвори две бутилки и напълни чашите.

— Е хайде, за Гаскония — каза той.

След наздравицата Барехо избърса мустаците си, цъкна с език, после, като гледаше втренчено съотечественика си, го попита рязко:

— Имаш ли някоя празна бъчва?

— Вече всичките са празни и няма надежда да ги напълня отново — отвърна Дьо Гюсак, като се смееше.

— На нас ще ни бъде достатъчна една, в която да може да се побере човек.

— Човек ли?

— Ще напъхаме вътре маркиз ди Монтелимар.

— Сто хиляди мълнии на Зевс! — възкликна Дьо Гюсак уплашен. — Но за какво си дошъл в този град?

— За да отвлека един човек, който се нарича маркиз ди Монтелимар — отвърна дон Барехо със спокоен глас. — Не мислиш ли, че сме способни да извършим подобно нещо? Аз и този мой приятел сме сторили големи дела, служейки при господин графа Енрико ди Вентимилия, син на единия от тримата славни корсари.

— Значи сега си при флибустиерите, така ли?

— Уморих се да продавам вина и да гледам всеки ден как сабята ми се покрива все повече и повече с ръжда, оставих бъчвите и бокалите, за да дам малко воля на ръцете си.

— Тогава и аз ще дам по един ритник на вече празните си бъчви и ще стана флибустиер.

— Не на всички: казах ти, че ми трябва една.

— За да напъхате вътре маркиза ли?

— Имаме навика да превозваме нашите пленници винаги в бъчви. Нали така, Мендоса?

Баскът потвърди, като махна с лявата ръка, допивайки десетата си чаша.

— Барехо — каза Дьо Гюсак, докато отваряше други бутилки, — искаш ли да дойда с теб? Знаеш какви сме ние, гасконците: или отиваме докрай, или загиваме на бойното поле, а бойното поле е нещо повече от кръчма. Ако си съгласен, сабята ми е на твое разположение.

— За сега я остави закачена под свода на огнището и продължавай да бъдеш кръчмар без клиенти — отвърна съпругът на красивата кастилка. —

Понякога кръчмите са по-полезни от сабите, знам това от опит. Да пием, от сега нататък можеш да се считаш на служба при флибустиерите на Равно дьо Люсан и Бутафуоко. Вечерта двамата авантюристи, които от бутилка на бутилка бяха скроили смелото си и изненадващо нападение, се представиха на алебардистите, застанали на пост пред правителствения палат, и наредиха да съобщят за двамата офицери, пристигнали сутринта от Тусиняла.

Вероятно маркизът се бе разпоредил вече за това, защото и двамата веднага бяха отведени на горния етаж, където един офицер, същият, който ги бе придружил от моста до еспланадата, ги очакваше.

— Вие ли сте тези, които тази сутрин отведох при маркиза? — попита той.

— Да, приятелю — отвърна фамилиарно дон Барехо.

— Негово превъзходителство ви очаква в кабинета си.

— Сам ли е?

— Със секретаря си. Последвайте ме, господа.

Пресякоха няколко коридора, слабо осветени с кандила, после офицерът ги въведе в просторна зала, почти изцяло заета от огромна маса, покрита с богата зелена покривка.

В дъното имаше бюро, осветявано от две свещи, до което бяха седнали двама души: маркиз ди Монтелимар и неговият секретар, странно напомнящ бедния Пфиферо.

Като ги видя да влизат, маркизът стана, последван от офицера.

— А, най-сетне пристигнахте! — извика той. — Имате ли някакъв документ, доказващ, че наистина сте били изпратени от губернатора на Тусиняла?

Дон Барехо и Мендоса се спогледаха неспокойно, после първият отговори с готовност:

— Никакъв, ваше превъзходителство, защото когато флибустиерите ни нападнаха, ние унищожихме всичко, както ни бяха наредили. За губернатора бе изключително важно да не се узнае за въстанието на индианците, за да не би тази сбирщина от Пасифика да се възползва от това.

— Добре сте сторили — каза маркизът. — Значи твърдите, че нещата в Тусиняла вървят зле?

— Цялата област е в пламъци и на няколко пъти рискувахме да умрем задушени сред плантациите.

— Колко души иска губернаторът?

— Хиляда, ваше превъзходителство.

— Но той е луд! Сега не мога да се лиша от тези хора. Какво ще кажете вие, дон Перего?

— Че наистина сте прав.

Внезапно маркизът, който, крачейки нервно, бе заобиколил дългата маса, се спря пред Мендоса, прикриващ се винаги предпазливо зад гасконеца, и го загледа настойчиво.

— Вие ням ли сте? — го попита, без да отклонява погледа си от него.

Двамата авантюристи усетиха как през телата им мина ледена тръпка. Но гасконецът, който никога не губеше самообладание, се опита да спаси положението.

— Простете, ваше превъзходителство, че моят другар не говори — изрече той, — но един куршум в не зная вече кое сражение в Андалусия простреля езика му. Затова предпочита да мълчи, за да не предизвиква с гласа си отвращението на другите.

— Испанец ли е?

— Да превъзходителство.

Маркизът поклати глава, сетне се вгледа по-внимателно в Мендоса, който видимо пребледняваше, и каза:

— И все пак някъде съм виждал това лице.

— Невъзможно, ваше превъзходителство, защото моят приятел се завърна от Европа едва миналия месец — отвърна дон Барехо.

— И се е отбивал в Панама?

Мендоса кимна с глава.

— Странна прилика! — отбеляза маркизът.

— Защо казвате това, ваше превъзходителство? — попита гасконецът, който вече прекрасно разбираше, че нещата се объркват.

— Защото на вълнолома в Панама видях един човек, когото от шест години не бях срещал и който странно много приличаше на вашия приятел.

— Сигурно е бил някой друг.

— Спокойно, кабалеро, много съм любопитен и желая да си изясня нещата. Значи нямате никакъв документ от губернатора на Тусиняла, така ли?

— Нали ви казах, че унищожихме всичко! Такава беше заповедта и ние я изпълнихме.

— Скъпи мой, живеем във време на война и аз имам навика да се съмнявам във всички и във всичко.

— Значи се съмнявате и в нас? — попита дон Барехо, който усещаше, че вече му липсва почва под краката.

— Поне във вашия приятел.

— Да не сте дявол? — възкликна непредпазливо гасконецът.. Маркизът скръсти ръце на гърдите си и решително попита:

— Какво искахте да кажете с тези думи?

— Че ако Испания притежаваше десетина мъже като вас, в този момент нито в Мексиканския залив, нито в Тихия океан нямаше да има нито един флибустиер — отвърна кротко дон Барехо.

— Моля ви да се изясните, кабалеро!

— Аз пък ви питам, какви са ви намеренията спрямо нас. Господи! Ние пресякохме реки и планини, пренебрегнахме препятствия, като по чудо спасихме кожите си, за да изпълним дълга си, а ето че ни посрещате с подозрение.

— Дори ви казвам, че ще наредя веднага да ви арестуват — заяви маркизът.

— Хайде, хайде, господин ди Монтелимар! — възкликна дон Барехо, като изтегли светкавично сабята си, докато баскът отскочи към вратата със своята в ръка. Все още не сме загубили играта и вие няма да ни арестувате.

Маркизът беше отстъпил две крачки назад, а секретарят му, гледайки уплашено двамата мними офицери, застина с пачето перо в ръка във въздуха.

— Кои сте вие? — попита маркизът след първия момент на удивление.

— Тъй като ни подозирате и искате да ни арестувате, ще ви признаем, че съвсем не сме испански офицери, господин маркизе. Имате страшен нюх и веднага усещате флибустиерите.

— Флибустиери ли казахте? — извика губернаторът удивен.

— Да, господин маркиз, имаме честта да принадлежим на дружеството на разбойниците — отвърна дон Барехо.

— И сте имали смелостта да влезете в града!

— Кажете по-точно във вашия кабинет.

— От който няма да излезете, освен с въже на шията! — извика разгневен губернаторът.

— Не се палете толкова, господине. Ние загубихме играта, но сме от хората, които ще ви накарат скъпо да платите реванша.

Маркизът направи опит да потърси сабята си, която не беше на кръста му

— Дон Перего — обърна се към секретаря си, — повикайте алебардистите и наредете да арестуват тези негодници.

— Господин маркизе — заяви гасконецът, — съветвам ви да оттеглите заповедта си, защото моят другар бди пред вратата и ако не може да говори, то ръката му е бърза, уверявам ви.

— И вие смеете да оказвате съпротива?

— Дявол да го вземе!… Нямаме никакво намерение да опитаме въжето, което испанците нахлузват.

— Достатъчно, карамба!… Дон Перего, повикайте алебардистите!

Макар и силно уплашен, тъй като през целия си живот се беше борил само с пачите пера, секретарят стана и се опита да тръгне, но гасконецът, който го наблюдаваше, веднага прегради пътя му, като насочи сабята си към гърдите му.

— Господин секретар, гледайте си мастилниците и драскулките. Вие нямате нищо общо с тази работа.

— Тогава ще отида аз — заяви маркизът, който напразно бе търсил някакво оръжие. — Да видим кой е способен да спре един Монтелимар.

— Върхът на моята сабя, господине — отвърна дон Барехо. — Ще посмеете ли?

— Всичко, господин маркиз. Гръм и мълнии! Касае се за спасението на моята кожа, както и за тази на другаря ми, и аз ви се кълна, че не ще се поколебая. Не забравяйте, господин маркиз, че ние сме флибустиери, следователно хора, способни на всичко, дори и да отвлекат един испански губернатор пред очите на неговите алебардисти.

— Да не би да искате да ме отвлечете? — попита иронично маркизът.

— Наистина дойдохме в града с това намерение и тъй като щастието не ни се усмихна така, както очаквахме, не ни остава друго освен да офейкаме оттук и се върнем при господин Равно дьо Люсан, един смел, безстрашен и благороден французин, и това ви го казва един истински гасконец.

— И вие се надявате…

— Да се надяваме ли? Господин маркиз, тук става въпрос на живот или смърт и старите приятели на граф Енрико ди Вентимилия и на маркиза ди Монтелимар, вашата снаха, не ще се поколебаят.

— На моята снаха ли? — попита разярен и позеленял маркизът. — Тя ли ви изпрати да ме убиете.

— Съвсем не, господине. Просто ни бе възложено да придружим малката графиня Инес ди Вентимилия до Дариен.

— И се надявате да стигнете дотам?

— Както и да вземем наследството, което й се полага.

— Тя винаги ще ме намира по пътя си. А тези Вентимилия винаги са създавали грижи на Испания повече от всички флибустиери на Атлантическия и Тихия океан… Но хайде да свършваме: какво искате от мен?

— Само да ни оставите да си гледаме работата.

— Опитайте се да излезете.

— Няма да си отидем оттам, господин маркиз. Никога не съм обичал много алебардистите. Тъй като има прозорци, ще скочим, но не преди да сме ви обезвредили.

И с рязко движение гасконецът откъсна единия от дългите копринени шнурове, придържащи завесата, после се приближи до маркиза, който го наблюдаваше учуден, и му каза:

— Позволете да ви завържа, господине. Предупреждавам ви, че ако окажете съпротива, след половин минута маркиз ди Монтелимар и неговият секретар няма да са вече между живите.

Острието на сабята на гасконеца беше насочено към гърдите на губернатора, право към сърцето. След като заключи вратата, Мендоса се притича на помощ на другаря си, размахвайки сабя.

Маркизът разбра, че е загубен и че има работа с двама души, готови на всичко.

— Вържете ме — промълви той и изтри няколко капки пот. — Надявам се да ви видя отново скоро, за да се реванширам. Флибустиерите все още не са стигнали до Дариен, а пътят дотам е доста дълъг.

След като изрече това, той се остави да го вържат, без да окаже и най-малката съпротива.

Мендоса се бе заел със секретаря и съвсем не се измъчи, защото бедният писар бе по-скоро мъртъв, отколкото жив от страх.

— Ще ми позволите ли да взема носната ви кърпа, господин маркизе — попита гасконецът, след като му върза краката.

Двамата нещастници се оставиха да ги вържат, после ги сложиха да седнат в два широки фотьойла и за по-сигурно ги привързаха към облегалките им.

— Господин маркизе, моите съболезнования — каза гасконецът… — Искаше ми се лично да ви отведа при малката графиня ди Вентимилия, но този път тя ще се задоволи само с вашите поздрави. В отговор се чу приглушен вик.

Междувременно Мендоса бе отворил прозореца и преценяваше височината.

— Накъде гледа?

— Към някаква градина.

— Има ли часови?

— Никога не съм имал котешки очи — отвърна баскът.

— Можем ли да опитаме да скочим, без да си счупим врата?

— На първия етаж сме, така че няма никаква опасност дори да си изкълчим краката. Скачай.

Мендоса скочи и падна, в една цветна леха. Дон Барехо бе готов да го последва. Огледаха се бързо наоколо и като не забелязаха никого, се затичаха по широките алеи, над които хвърляха сенки великолепни палми.

Бягаха наслуки с надеждата скоро да стигнат до някакъв изход.

Подтиквани от страха, защото вече бяха започнали да се страхуват, те продължиха ожесточено да тичат още пет-шест минути и най-после спряха пред една ограда.

Да се изкачат по нея и да я прескочат за двамата флибустиери бе работа само за няколко секунди.

— Остави ме да си отдъхна Мендоса — промълви гасконецът. — Докато бях в градината, не посмях да поема глътка въздух. Здравата я оплескахме!…

— Но се измъкнахме чудесно — отвърна баскът. — Нас ни покровителствува добра звезда.

— Така да е, но бих предпочел сега да съм на сигурно в кръчмата на моя приятел Дьо Гюсак.

— Дали ще можем да я намерим?

— Ще я търсим: хайде тичай!

Излязоха на широка улица, от двете страни на която се издигаха високи къщи, осветена тук-таме от лампи, които изпущаха повече пушек, отколкото светлина.

Вече се чувствуваха доста сигурни. Дори маркиз ди Монтелимар да бе пратил по следите им алебардистите, разстоянието бе значително и те имаха голяма преднина.

Нямаше защо да се страхуват и от нощните патрули, тъй като носеха униформите на испански офицери.

Бяха прекосили седем-осем улици, когато се озоваха срещу еспланадата, където сутринта се бяха срещнали с маркиза.

— Стигнахме — извика дон Барехо.

— До кръчмата ли? — попита Мендоса. — Но аз виждам само две оръдия там горе.

— Ще те заведа право в кръчмата на моя приятел от детинство, без да сбъркам пътя.

Непосредствено пред тях имаше две улички. Дон Барехо се поколеба малко, после тръгна по тази отдясно, душейки въздуха като ловджийско куче, и пет минути след това се оказаха пред кръчмата.

От процепите на доста разнебитената врата изтичаше светлина. Като истински приятел Дьо Гюсак ги очакваше.

— Мислех, че вече са ви обесили!

— Остави приказките, ами донеси по-добре няколко бутилки, ако все още ти се намират — изрече дон Барехо, дишайки с пълни гърди. — Досега не съм знаел какво значи страх, но този Монтелимар ме накара да го изпитам.

— Не го ли отвлякохте?

— Иди ти да го хванеш при всичките тия алебардисти! …

— А пък аз бях приготвил вече бурето.

— Пак ще послужи.

— И кого ще сложиш вътре?

— Най-напред ни донеси за пиене — каза дон Барехо. — Не виждаш ли, че не можем да дишаме.

— И нещо, което да сложим в стомаха си, че вече от няколко часа се обажда — допълни Мендоса.

Дьо Гюсак слезе в избата и се върна с няколко бутилки, половин бут шунка и царевични питки.

— Това са последните ми богатства — отбеляза той с въздишка. — Имам вече само ракия.

— По-добре, приятелю! — извика дон Барехо. — Тя ще послужи за моите пъклени цели.

— Още нещо ли смяташ да правиш, приятелю? — попита Мендоса. — На мен ми стига толкова и тъй като ударът се провали, вече не желая нищо друго, освен да се преоблека и си отида колкото се може по-скоро. Струва ми се, че от няколко часа усещам един възел в гърлото си.

Вместо да отговори, дон Барехо си отряза голямо парче шунка, сложи го на една питка и започна да се храни. Мендоса реши, че трябва да го последва, докато Дьо Гюсак отваряше бутилките.

Доста скромната вечеря, която за сметка на тоза бе обилно поливана, бе изгълтана за няколко минути, после дон Барехо, който противно на обичая си бе запазил пълно мълчание, се облегна на стола и се обърна към Мендоса:

 

— Би ли могъл да останеш още тук?

— Аз не — отвърна баскът. — Този Монтелимар прекалено много ме плаши.

— Значи е по-добре да се върнем при нашите.

— А какво би искал да направиш?

— Нека да кажа две думи на скъпия Дьо Гюсак и ти ще се убедиш, че на нас, гасконците, винаги ни хрумват великолепни идеи.

Дон Барехо обърна още една чаша, последната останала на масата и която той бе измъкнал ловко от баска, после се обърна към сънародника си и го попита:

— Значи тук вече нямаш нищо, така ли?

— Всичко е собственост на кредиторите ми.

— Тогава ще можем да изгорим тези парцали и да вдигнем във въздуха града. Къщата е стара и е строена от борово дърво, а видях и други подобни близо до нея. Какви красиви пламъци ще лумнат. Голяма ли е бъчонката с ракията?

— Доста.

— Тези масички и куците столове ще я попият… Бързо, приятелю, донеси ни дрехи и една ножица, за да подрежем малко брадите си, докато приготвим огъня. Ако Сеговия не пламне тази нощ, никога вече няма да се запали… Мендоса, да слезем в избата и пренесем бъчонката.