Емилио Салгари
Последните флибустиери (5)

5. На континента

Достигането до континента и завземането на галеона бяха два факта, които трябваше да вдъхнат смелост на флибустиерите да тръгнат решително на път. Но те преживяха още едно, последно колебание и преди да навлязат във вътрешността на сушата, изпратиха седемдесет от другарите си, за да изследват околностите и съберат сведения за пътя, по който трябваше да вървят, тъй като за тях той бе съвсем непознат.

Докато останалите се укрепяваха добре в селцето с всички оръдия, взети от борда на галеона, отрядът разузнавачи потегли с намерението да залови пленници, които биха могли да им дадат сведения.

Вместо да открият обработваеми ниви или села, които да могат да плячкосат, те се натъкнаха на двама испанци на коне и веднага ги плениха.

Най-елементарната предпазливост трябваше да подскаже на тази група отчаяни хора незабавно да се върнат назад при другарите си. Но желанието им да плячкосат някой град, и то вероятно богат, беше прекалено силно. Никой не охраняваше градските порти, затова осемнадесет от тях решиха да изненадат жителите.

Беше пазарен ден и хората се бяха събрали на площада. Осемнадесетте мъже се втурнаха с неудържим бяг по улиците на града, като викаха свирепо, за да накарат хората да помислят, че са повече, и стреляха с пушките наслуки, за да тероризират населението.

Тази внезапна поява на тъмнокоси, брадати и окъсани мъже и самите изстрели предизвикват страшна бъркотия. Негри, индиански мулати и испанци се разбягват като обезумели, преобръщайки сергиите на пазара.

Флибустиерите се възползват от това. Присвояват си доста коне, натоварени с продукти; за да си осигурят оттеглянето, те вземат за заложници първите граждани, които им попадат в ръцете, и офейкват под дъжд от куршуми.

Испанците, усетили, че имат работа само с шепа хора, наизлизат отново по улиците, за да се бият и освободят пленения губернатор, но вече е късно да възвърнат загубените позиции.

Флибустиерите пришпорват конете и препускайки, настигат другарите си, които вече се оттеглят към брега.

Залавянето на губернатора на Килотека бе изключително ценно за флибустиерите, защото, заплашвайки го със смърт, те успяха да получат от него още сведения за пътя, по който трябваше да тръгнат, а също така и да узнаят къде точно испанците се готвеха да ги причакат.

След като узнаха, че в Калдейра е хвърлила котва голямата галера от Панама, която трябвало да следи тяхното придвижване, и че в пристанището на Ралехо има още един кораб с тридесет оръдия, флибустиерите, които се страхуваха да не ги ударят в гръб, решиха завинаги да напуснат бреговете на Тихия океан.

Като изхвърлиха в морето оръдията от галеона и освободиха екипажа му, за да не се претоварват с пленници, пет дни след това те решително обърнаха гръб на морето.

Страната, която трябваше да пресекат, беше тази част от Америка, съставляваща днешна република Никарагуа, като на север оставаше брегът на Хондурас, а на изток — нос ГрасиасаДиос. Тя бе доста гъсто населена с многобройни и добре укрепени градове.

Тръгването им за вътрешността на страната бе забелязано от многото агенти, които испанците бяха изпратили по крайбрежието, така че пиратите трябваше много скоро да очакват неприятни изненади.

Равно дьо Люсан и Бутафуоко разделиха хората си на четири групи, като на най-силната повериха охраната на графиня ди Вентимилия, и потеглиха на път във вътрешността през големите гори със стари колкото света дървета.

Първия ден всичко мина добре и дори гасконецът не намери от какво да се оплаче. Но от втория започнаха трудостите. Местните жители разрушаваха пътищата и укриваха на сигурно място храната.

Индианските села, в които флибустиерите биха могли да се подслонят, бяха подпалени. Около тях всичко се превръщаше в пустиня, защото по заповед на губернаторите нивите биваха безпощадно унищожавани с цел тази орда от флибустиери да изгладнее и по този начин да ги принудят да избягат.

От време на време към нещастниците се носеха стълбове пушек, който заплашваше да ги задуши, а в горите свистяха смъртоносните стрели на индианците.

Дон Барехо започна да твърди, че нещата не вървят вече много добре и че съвсем няма да бъде лесно да се достигнат границите на Дариен, както той се бе надявал.

— Приятелю — обърна се той към Мендоса, който яздеше в авангарда заедно с двадесетина конника, — как ли ще свърши цялата тази работа? Тези испанци сякаш никнат като гъби.

— Ти може би си представяше някаква триумфална разходка? — му отвърна Мендоса. — Разбира се, че в кръчмата „Ел Торо“ и с хубавата кастилка беше по-добре.

— Подиграваш ли ми се?

— Съвсем не, дон Барехо.

— Още не съм споменавал нито за кръчмата, нито пък за жена си, гръм и мълнии!

— Тогава върви напред, докато не стигнем до границите на Дариен.

— Които не са толкова наблизо, предполагам.

— Е!… Кой знае? Дори и Равно дьо Люсан не би могъл да ни каже; и все пак аз съм сигурен, че ще стигнем дотам и вероятно преди маркиз ди Монтелимар.

— Впрочем, какво стана с този мил благородник?

— Говори се, че е напуснал Панама и също е тръгнал за Дариен. Не знаем обаче как ще се почувствува, като разбере, че сеньоритата е в наши ръце.

— На негово място бих се върнал веднага в Панама и бих оставил на мира съкровището на Великия Качико.

— А пък аз ти казвам, че той ще ни създаде грижи и че преди да стигнем до Дариен, ще ни се случат доста неща.

В продължение на осем дни испанците, било защото все още не се чувствуваха достатъчно силни да атакуват страшните флибустиери, от които се плашеха като от побеснели кучета, било защото очакваха подходящ случай, не дадоха никакъв признак на живот, така че колоната успя да навлезе доста навътре в страната общо взето спокойно, макар винаги да имаше опасност да попадне по пътя си сред пламъците на села, гори и насаждения.

На деветия ден бяха навлезли в изключително гъста гора, разположена между две високи планини, когато от всички страни ги обсипаха смъртоносни изстрели, покосили веднага авангарда. Триста въоръжени с аркебузи испанци, залегнали в гъстата гора, им бяха устроили засада в околностите на Тусиняла

Тъй като не знаеха каква сила има пред тях, флибустиерите се подвоумиха. Най-после разбраха, че продължителното им стоене може да ги погуби, и решили да покажат на новия неприятел необикновената си храброст, се втурнаха напред.

Една от четирите групи на Равно, предвождана от Бутафуоко, им се притече енергично на помощ. Сражението продължи само няколко минути, но те бяха достатъчни, за да признаят испанците страшната слава, на която се радваха тези изключителни мъже.

Когато разбраха, че са разкрити, испанците побързаха да се оттеглят по склоновете на планината, откъдето продължиха да досаждат на четирите групи, движещи се бързо напред, за да се измъкнат от това тясно и почти фатално за тях място.

Едва през нощта престрелката секна. Над гората бе паднала изключително гъста и хладна мъгла, която обгръщаше като погребален саван високите дървета.

Флибустиерите, чиито загуби не бяха малки, се разположиха безразборно, като се пазеха да не палят огън, за да не привлекат вниманието на неприятеля.

Гасконецът и Мендоса се сгушиха под един храст и изпотрошиха зъбите си с парче „тасахо“, изсушено на слънцето месо, без да успеят да успокоят спазмите на глада.

— Приятелю — каза баскът, който пушеше последната си стиска тютюн,

— тази вечер си в лошо настроение. А ние се сражавахме и изпратихме и получихме доста олово! Обзалагам се, че все си мислиш за кръчмата и за хубавата кастилка.

— Сто хиляди пъти съм ти казвал, че съм роден за авантюрист, а не за кръчмар! — отвърна дон Барехо. — Настроението ми е лошо, защото и днес сабята ми остана неизползвана.

— Значи искаш да я изпробваш?

— Един гасконец не се отказва никога от това.

— Испанците са там долу, укрепени в гората.

— Сънуваш, приятелю. Всички тези мъже тук не са усетили нищо.

— Сред тях няма нито един баск.

— И какво искаш да кажеш с това?

— Че баските имат силното обоняние на ловджийско куче.

— Гръм да те отнесе! — възкликна дон Барехо. — Ето една особеност, която гасконците никога не са притежавали и за която винаги ще ви завиждат. Наистина ли ги усещаш тези испанци?

— Говоря ти сериозно. Ако направим около хиляда крачки, ще се озовем сред тях. Искаш ли да отидем и се уверим, приятелю?

— Когато стане въпрос за бой, един гасконец никога не отказва; казвал съм ти го поне сто пъти. А ако ги няма?

— Тогава ще сме направили една хубава разходка по хладното — отвърна иронично Мендоса.

Дон Барехо извади лулата от устата си, взе аркебуза и каза:

— Да тръгваме, в края на краищата става въпрос за спасението на всички.

Мендоса размени няколко думи с постовите, които охраняваха импровизирания лагер, и тръгна. Дон Барехо го сподири, като ту изваждаше, ту отново пъхаше сабята в ножницата. Нощта беше тъмна, студена и мъглива.

Флибустиерите бяха стигнали до първите разклонения на Кордилиерите. Ситният дъжд се процеждаше през високите и разклонени растения, като барабанеше монотонно по гигантските, широки като чадър листа.

Шумът от дъжда над гората благоприятствуваше смелия план на двамата авантюристи да изненадат испанците. Стъпките им нямаше да бъдат лесно чути.

Внезапно гасконецът, който се придвижваше пълзешком, дочу гласове отвъд зелената преграда.

— Гръм и мълнии! — възкликна дон Барехо, като погледна към спрелия Мендоса. — Наистина, вие, баските, имате изключително обоняние. Испанците ни причакват.

— Казах ли ти? — отвърна флибустиерът. — Искаш ли да ги нападнем?

— Стой, приятелю! Да не вършим глупости. Гасконците се бият превъзходно, защото дали това ти харесва, или не те си разделят с италианците славата на най-забележителни фехтовчици в Европа, но съвсем не държат да бъдат убивани като будали. Те са тук, много добре. Да ги провокираме и така ще осуетим една засада, може би по-страшна от предишната. Просни се на земята и остави всичко на мен.

Гасконецът откъсна един лист, нави го бързо във формата на рог и кой знае по какъв начин изтръгна цяла гама от остри звуци.

Скоро, на малко разстояние от свирача, отекна пушечен изстрел, после два, после четири, след което последваха ожесточени залпове.

Дон Барехо и Мендоса се сгушиха доколкото можаха под високите треви, които напълно ги скриваха, и чуха над главите им да свисти истински ураган от куршуми. Флибустиерите от лагера също скочиха и на свой ред отговориха на огъня, като се хвърлиха с обичайната луда дързост, без да обръщат внимание на разразилата се буря.

Разбрали, че засадата им е била осуетена и не желаейки да влязат изобщо в ръкопашен бой, испанците не закъсняха да се оттеглят на сигурно по склоновете на урвите.

— Спрете, приятели! — завика дон Барехо, като видя, че флибустиерите връхлитат отгоре му тичешком. — Кожата ни не е испанска, затова ви моля да ни зачитате.

Бутафуоко, предвождащ една от групите, като ги видя пред себе си и двамата, възкликна:

— О, моите скандалджии! Мислех си, че е много вероятно да предприемат някоя дяволия.

— Която ви спаси от нова засада — отвърна Мендоса. — Без нас щяхте да паднете като яребици в мрежата на смъртта.

— Знаете ли какво е това, господин Бутафуоко? — попита гасконецът.

— Ще ми го обясниш някой друг път. Напред, приятели, трябва да се измъкнем от тази гора, преди да е съмнало.

Най-после опасният проход е преодолян и флибустиерите успяват да стигнат края на гората. Те нямат водачи, нямат и карти; знаят само, че отвъд планините, в дълбока долина се намира един град, наречен Нуева Сеговия.

Уверени, че ще успеят в начинанието си, макар изтощени от глада и трудностите, те решително атакуват Кордилиерите, с твърдото намерение да нападнат града.

А младата графиня ди Вентимилия, в чиито вени тече индианска кръв, дава добър пример и нейният устрем и издръжливостта й предизвикват възхищението на тези груби авантюристи, запазили завинаги преклонението си пред потомците на тримата велики корсари: Черния, Червения и Зеления.

След три дни неописуеми трудности привечер колоната достига върха на едно възвишение и с голямо изумление забелязва множество животни, струпани в долината под тях.

Отначало ги взеха за пасящи волове и вече се радваха, че най-после ще могат да се подкрепят, когато разузнавателният отряд ги предупреди, че това са необяздени коне. Но това не беше всичко. На връщане разузнавателният отряд бе открил и три реда окопи, изкопани на малко разстояние едни от други, които напълно затваряха дефилето, откъдето флибустиерите трябваше да се спуснат на следващия ден, тъй като наоколо нямаше друг проход. И наистина цялата местност, наоколо бе осеяна с непроходими гори, отвесни Скали, дълбоки пропасти и блата, които вероятно криеха подвижни пясъци.

След като се събраха на съвет, пред вид всички тези затруднения, флибустиерите решиха да предприемат отчаяна стъпка: да изненадат испанците откъм гърба; за тази цел бе необходимо да оставят назад целия конвой, тъй като не искаха да изложат на опасност последните богатства, заради които се чувствуваха длъжни да спасят живота си.

Вече се приготвяха с въодушевление за опасното начинание, когато от един негър беглец, хванат от разузнавателния отряд, научиха, че цял корпус, състоящ се от триста испански войници, от няколко дни ги преследва в очакване на подходящия момент, за да им отнеме имуществото.

При толкова много препятствия други хора положително биха паднали духом, но флибустиерите бяха издръжливи и решителни. Издигнаха дървени траншеи, укрепиха, доколкото можаха лагера си, като оставиха осемдесет души да го пазят и защищават. Тези мъже трябваше също така да бдят и над малката графиня ди Вентимилия.

После, за да заблудят испанците относно плановете си, Равно дьо Люсан и Бутафуоко наредиха на ариергарда да поддържа винаги запалени огньовете, да удря непрестанно барабаните, скъпи флибустиерски инструменти, които носеха със себе си дори и по време на най-опасните си експедиции, да викат силно при всяка смяна на поста и от време на време да стрелят с карабините.

След като взеха тези предохранителни мерки, главният корпус, състоящ се от около двеста души, посред нощ напусна лагера с твърдото намерение да си проправи път през долината и да нападне Нуева Сеговия. Флибустиерите се спуснаха по склоновете на планината и се отправиха с невероятни трудности към отсрещните. На разсъмване флибустиерите се събраха на едно възвишение, в подножието на което се намираха испанските укрепления, направени така изкусно, че обричаха на провал всяка атака отпред. Гъстата мъгла бе благоприятна за флибустиерите, тъй като успяха да се спуснат незабелязано, но в същото време тя им пречеше и да виждат укрепленията. За щастие те чуха на няколко крачки неприятелски патрул, който стъпваше тежко по неравния терен. Помогнаха им също и гласовете на испанците, които четяха сутрешните си молитви, така че вече бе лесно да определят на какво разстояние и от коя страна се намираше неприятелят.

Испанците бяха петстотин и ги командуваше стар и опитен офицер, тъй че можеха дълго да оспорват победата на тази шепа хора. Като видяха неприятеля да се спуска отгоре, докато те го очакваха откъм прохода на дефилето, обхванати от учудване и уплаха, испанците побягнаха безредно, тъй като смятаха, че имат пред себе си голям корпус. Онези, които се намираха в окопите, оказали се вече ненужни, останаха там около час, после на свой ред се втурнаха, като се надяваха да се спасят в Нуева Сеговия, но попадаха на приготвените за флибустиерите препятствия.

По склоновете на планината се разрази страшна битка, която скоро се превърна в сеч, защото за испанците беше позорно да защищават живота си от хора, за които смятаха, че имат по-скоро нещо дяволско, отколкото човешко, и се оставяха да бъдат зверски избивани, без да оказват съпротива, така че твърде малко се спасиха сред гъстите гори.

Докато тези испанци се оставяха да бъдат съсичани в окопите, другите триста, на които губернаторът на Тусиняла бе наредил да преследват ариергарда на флибустиерите, решително напредваха към лагера, като искаха да си послужат с изненада. Когато разбраха, че по-голямата част от армията на неприятеля е напуснала върха, те решително напреднаха, но в последния момент вместо да действуват, пожелаха да помислят, докато можеха много лесно да победят осемдесетте души в лагера. Те проводиха един от другарите си да съобщи на флибустиерите, че атаката, извършена от другите двеста души, е осуетена, че цялата страна се е вдигнала на оръжие и затова те трябва да се предадат. Това бе страшен момент за флибустиерите. Те бяха чули гърмежите на пушките долу в долината, но победоносните викове на другарите им не бяха достигнали до ушите им, тъй като се намираха далеч от мястото на атаката. Всички се питаха ужасени дали техните другари наистина са победени, или са успели да си проправят път.

Равно дьо Люсан и Бутафуоко бяха взели необходимите предпазни мерки, преди да напуснат лагера; те бяха предупредили и осемдесетте какво да сторят, за да се спасят колкото се може по-скоро, ако бъдат атакувани. Тъй като хората от тилната охрана смятаха, че вече трябва да разчитат само на собствените си сили, не се поколебаха. Отказаха да се предадат и отговориха гордо на испанския пратеник:

— Щом вашите другари са разбили двете трети от нашия корпус, останалата трета има достатъчна смелост, за да устои на всички вас.

Готвейки се да се спуснат в долината, те най-сетне забелязват сигналите за победа на своите другари, издигани над окопите, по които се стича кръв.

Докато испанският пратеник се връща към своите, за да съобщи на командира си отговора, флибустиерите бързо образуват керван, в средата на който оставят графинята и устремно се спущат към долината, като стрелят яростно, за да изплашат испанците, които имат за задача да ги унищожат.

По обед двете части на флибустиерския отряд се събират и се разполагат в укрепленията, които трябваше да ги спрат.