Емилио Салгари
Последните флибустиери (4)

4. По Тихия океан

Въпреки дългите си крака на младини дон Барехо бе голям покорител на женските сърца, затова сега не се и съмняваше в успеха на своите намерения.

Като съгледа красивата мулатка, той ускори крачките си и малко след това вече я следваше.

— Е-хей, закъде бързате, красавице? — подвикна й той.

Мулатката се обърна, погледна гасконеца, после сякаш очарована било от войнствения му вид, било от блясъка на ризницата му, отговори:

— За пазара, кабалеро .

— Наричай ме графе, защото баща ми е знатен испанец.

— Да, господин графе.

— Ти на служба при маркиз ди Монтелимар ли си? — попита дон Барехо, като се изравни с нея.

— Да, господин графе.

— Мога ли да ти предложа нещо? Тази сутрин е хладна и една хубава чаша мескал не ще навреди нито на мен, нито на теб.

— О!… Господин графе!… — възкликна мулатката.

— В добавка ще има и куп лъскави пиастри — продължи хитрият гасконец.

— Какво искате от мен, господин графе? — попита мулатката, изненадана от факта, че разговаря с такъв благородник. — Господин графе — продължи тя, — аз съм само една бедна слугиня мулатка, която никога не се е доближавала до хора от такъв висок ранг.

— Е добре, аз съм този, който те допуща до себе си — отвърна дон Барехо, като постави гордо лявата си ръка на дръжката на сабята. — Как се казваш?

— Карменсита.

— Хубаво име, гръм и мълнии!

Точно в този момент минаваха покрай някаква кръчма. Гасконецът хвана за ръка красивата мулатка и я завлече вътре. После поръча мескал и наети.

— Господин графе… — опита се да се обади готвачката на маркиза.

— Тук можеш да ме наричаш ти просто Диего — прекъсна я дон Барехо. — Синовете на знатните испанци понякога трябва да запазят инкогнито.

Взе каната, напълни чашите, а после галантно поднесе пастите на красивата мулатка

— Слушай, скъпа — й каза той, като почти зашепна. — Искаш ли да спечелиш десет пиастри?

— Не печеля толкова дори за цял месец, господин…

— Диего ти казах. Тогава ще прибавим още десет и така ще станат двайсет.

— Какво трябва да направя, за да спечеля сумата, която ми обещавате? — попита мулатката, като едновременно хрускаше с прекрасните си зъби пастите и ги поливаше с многобройни чаши мескал.

— Само да отговориш на въпросите ми — отвърна гасконецът.

— Тогава можете да ме разпитвате до довечера.

— Знаеш ли дали преди два дни в двореца е била доведена красива мургава сеньорита?

— Да, господин Диего. И тъкмо аз се грижа за храната й.

— Гръм и мълнии! Това се казва да имаш късмет!… И добре ли я пазят?

— Винаги има по двама алебардисти пред вратата й.

— Но ти можеш да влизаш свободно, когато искаш, нали?

— Да, господин Диего.

— Виждаш ли, скъпа моя, аз съм лудо влюбен в тази сеньорита и тя също много ме обича, но баща ми застана между нас и направи тъй, че маркиз ди Монтелимар да я отвлече.

— О!…

— Трябва да ти възложа нещо, което на мен ще струва двайсетте пиастри, а на теб никакво усилие — каза гасконецът, като измъкна от джоба си листчето, дадено му от Бутафуоко. — Ще трябва само да й го предадеш, без някой да те види.

— Това е много лесно.

— Сеньоритата ще ти даде друго листче, което ще ми донесеш тук, преди да залезе слънцето. А сега ето ти първите десет пиастри; останалите десет ще получиш, като свършиш работата. Доволна ли си, моя хубава Карменсита?

— Много сте щедър, господин графе.

— Е като граф — отвърна гасконецът усмихвайки се. — Е, хайде, хапни за последен път от тези пастички и веднага тръгвай. Не бива маркизът да се усъмни в нещо.

— Гръм и мълнии! — промърмори гасконецът, когато остана сам, и потри доволно ръце. — Дори и сред слугите има добри хора… Е хайде, да тръгвам, за да прекарам последния си ден с Панкита, защото утре сигурно няма да сме вече в Панама.

Хвърли на масата една пиастра и без да дочака рестото, си тръгна сред поклоните на келнерите, изненадани от тази щедрост.

Дон Барехо влезе в кръчмата си към обед точно в момента, в който Панкита и Риос сядаха да обядват.

— Наздраве и добър апетит на компанията! — извика той и свали наметката си.

— А, ти ли си най-сетне!

— Мислеше, че е някой друг ли, Панкита! Зле ли вървят нещата? Моята кръчма се е превърнала в пустиня.

— Тази проклета бъчва е изплашила всички — отвърна кръчмарката. — Видели са я да я изнасяме снощи и да я връщаме тази сутрин в квартала и се носи слухът, че нощем ходиш да давиш призраците, които ловиш в избата.

Гасконецът се разсмя гръмко.

— Никога не съм смятал, че съм толкова способен — каза той. — Искаш ли един съвет, Риос? Иди и хвърли в морето тази проклета бъчва, която заплашва да се превърне в нашето разорение. Когато видят, че вече не я връщаш, ще помислят, че демончетата, дяволчетата, призраците и духовете са си отишли, и пак ще започнат да идват в „Ел Торо“, за да пият хубавото вино херес. Е, хайде, нека обядваме за последен път заедно, жено.

— Как, заминаваш ли?

— Вече от три дни ти го повтарям.

— И къде отиваш?

— При индианците, за да приберем наследството на Великия Качико дел Дариен. Скъпа моя, ще се върна с цяла планина злато и ще отворим превъзходен хотел, такъв, какъвто не е имало досега в Панама.

— А ако те убият?

— Кой? Да убият дон Барехо? Гасконците не се оставят да ги убият, скъпа моя, запомни това. А и когато са с мен Мендоса и Бутафуоко, можем да бъдем спокойни. Но… да похапнем, стига толкова приказки за сега. Устата ми е почти суха.

Той се нахрани в добро настроение, а после цял следобед заедно с Риос подрежда избата. Надвечер затъкна пистолетите си и се обърна към Панкита, която го наблюдаваше учудено:

— Сбогом, женичке, пак ставам гасконецът от доброто старо време.

— И колко ще отсъствуваш?

— Кой знае? Това може да предскаже само душата на Великия Качико дел Дариен.

Прегърна я пламенно, стисна ръката на шурея си и с бързи стъпки много скоро се озова в странноприемницата, където го очакваше мулатката. Девойката вече бе пристигнала и си хапваше пастички и пиеше мескал, уверена, че щедрият й приятел не ще се остави да го молят, за да плати сметката.

— Е, Карменсита? — попита гасконецът, като я прегърна.

— Изпълних всичко, господин графе.

— Чудесно! Ти си цял бисер!… А бележката?

— Предадох я на сеньоритата.

— А тя не ти ли предаде нещо за мен?

— Друга бележка — отвърна мулатката и измъкна от корсета си от перкал^[1] малък плик.

Гасконецът го грабна, отвори го, проследи с очи текста, промърмори неразбираеми думи, за да не го заподозрат, че е неграмотен, после го мушна в джоба си. Постави пред мулатката останалите десет пиастри, изпи една-две чаши мескал, плати сметката и стана.

— Пак ще се видим, красавице. Кажи на сеньоритата, че всичко е наред. Сбогом, и бъди благоразумна!

Когато стигна до пристанището, нощта вече бе паднала и оръдието бе дало сигнал за преустановяване на всякакво отплаване.

Свари Бутафуоко и Мендоса много заети. Бяха купили аркебузи, пистолети, муниции и ги опаковаха.

— Ето отговора на сеньоритата, господин Бутафуоко — заяви гасконецът, като връхлетя в къщичката като хала.

Бутафуоко бързо отвори плика с бележката на малката графиня ди Вентимилия и го прочете на един дъх.

— Нашите пленници са казали истината — потвърди той. — След осем или десет дни маркизът ще я качи на борда на кораба „Сан Хуан“, за да я отведе до залива Давид заедно с челния отряд на експедицията.

— За всички мълнии на Бискай! — извика Мендоса. — Едва ще ни стигне времето да съберем флибустиерите на Равно дьо Люсан.

— Остава само да отплаваме, защото вече всичко е готово — отвърна Бутафуоко. — Утре сутринта вече ще сме доста далеч от Панама.

— Тръгваме ли? — попита гасконецът.

— Днес Вандое заедно с фламандеца е наел малка каравела, която, както се казва, трябва да ни отведе в Калифорния, но когато излезем в открито море, ще я насочим, накъдето искаме.

— Колко души има на борда й?

— Шест заедно с капитана.

— Ако се опитат да нахалстват, с четири удара на сабята ще изравним броя — каза гасконецът. — Кой ще дойде с нас?

— Твоят приятел Пфиферо и синът на знатния испанец — отвърна Мендоса. — Вече са решили да напуснат маркиз ди Монтелимар и да се присъединят към нас.

— На борда ли са вече?

— Да.

— С Вандое ли?

— Той си има странноприемницата, скъпи дон Барехо, и изобщо не иска да знае за приключения.

— Да тръгваме! — се намеси в този момент Бутафуоко, който бе приключил с пакетите.

— Е, господине, не сте помислили само за едно?

— За какво, дон Барехо?

— Че оръдието гръмна и излизането от пристанището за всички плавателни съдове е забранено.

— Но не и за тези, които имат на борда си таен агент на маркиз ди Монтелимар — отвърна Бутафуоко. — Помислили сме за всичко и тази нощ ще напуснем Панама.

— Щом е така, можем вече да започнем приключенския си живот — заяви дон Барехо.

Взеха пакетите, съдържащи оръжия и муниции, затвориха вратата и се отправиха към насипа, пред който леко се поклащаше във водите малка 100-тонна каравела. Двете латински платна и квадратните на фокмачтата бяха спуснати. Започваше отново да вали, но океанът не ревеше вече така гневно и свеж бриз духаше откъм сушата. Господин Арнолдо бе първият, който посрещна тримата страшни авантюристи с благото „топър фечер“.

Мъж със загоряло лице и гъста брада стоеше зад него: това беше капитанът.

— Всичко готово ли е, приятелю — попита Бутафуоко фламандеца.

— Пътят сфободен за фас — отвърна фламандецът. — Зелен фенер, има разрешение.

— Къде е твоят приятел?

— В една кабина: много болен Арамехо.

Петимата моряци, всичките метиси от бреговете на Тихия океан, славещи се по онова време като добри моряци, вдигнаха котвата, а капитанът закачи на върха на фокмачтата фенер със зелена светлина.

С ловка маневра каравелата се откъсна от кея, промъкна се сред множеството кораби и се отправи бързо към изхода на пристанището, тласкана от силния бриз, духащ откъм сушата. като извършиха бърз оглед на трюма, пълен с бъчви, които изглеждаха празни, но можеха да крият хора на маркиза, Бутафуоко, Мендоса и гасконецът се качиха на палубата и се събраха на носа.

— Забелязахте ли нещо съмнително, господин Бутафуоко? — попита гласно гасконецът. — Не се доверявам много на този Пфиферо.

— А пък аз никак — отвърна буканиерът. — Да вземем нужните предпазни мерки. Един от нас трябва непрестанно да бди и съвестно да изпълнява своята вахта. Не се намираме сред верни приятели.

— А ти, Мендоса — обърна се към него гасконецът, — тъй като си бил моряк, внимавай за курса на тази таратайка.

— Ще държа под око компаса, приятелю — отвърна баскът. — При първото отклонение в посоката ще сграбча кормчията и ще го хвърля в морето.

Много скоро каравелата стигна до входа на пристанището, пред който кръстосваха двете фрегати, за предотвратяване на всякаква изненада от страна на флибустиерите.

В открито море вълните бяха малко по-големи, но въпреки това малкият платноход, макар да имаше доста години зад гърба си и повреден кил, се справяше доста добре. След кратко съвещание с моряците и след като дълго изследва хоризонта с бинокъла, капитанът насочи носа на каравелата на северозапад, за да избегне многобройните рифове край брега.

— За сега всичко върви добре — каза Мендоса, който бе отишъл до кърмата, за да се увери в курса по компаса. — Ако искате да си починете, аз ще остана на пост.

— Не, Мендоса — отвърна Бутафуоко. — Нашите вахти ще започнат от утре, когато се уверим, че екипажът ни смята за мирни пътници. Господин Арнолдо може да е подшушнал нещо в ухото на капитана и затова никога няма да извърша безразсъдството да напусна палубата, поне за сега.

И двамата му приятели се съгласиха с кимване на главата и отново застанаха по местата си. В открито море вълнението все още беше силно и възпрепятствуваше доста движението на малката каравела, но нощта бе изключителна, небето бе обсипано със звезди, а една много бледа четвърт от луната блестеше на хоризонта, отразявайки се във водата. Петимата моряци и капитанът им, вероятно притеснени от близостта на страшните бездомници на Тихия океан, не напуснаха палубата нито за миг, а господин Арнолдо през цялото време им прави компания.

Когато утрото настъпи, на хоризонта вече не се виждаха американските брегове. През нощта каравелата се бе отклонила силно навътре в открито море, може би под влияние на някое течение.

— Вече сме доста далеч — отбеляза Мендоса. — Ако продължаваме все така, след два дни ще стигнем до Тарога.

Но след едно изсвирване на капитана моряците направиха маневра, като искаха дотолкова да се приближат до брега, че поне да го виждат, за да се насочат към него, в случай че на пътя им се изпречат флибустиери.

Тримата авантюристи обаче желаеха съвсем друго и много скоро прибраха лулите в джобовете си и се изправиха пред капитана.

— Какво правите? — попита Бутафуоко, като гледаше заплашително със смръщени вежди.

— Променям курса — отвърна брадатият мъж. — Много навътре в открито море сме и нямам никакво намерение да се натъкна на някой корсарски кораб.

— Заповядвам ви да поемете стария курс и да не мислите за флибустиерите.

— За да отидем къде?

— Искаме да се уверим дали в Тарога все още има от тези смели мъже.

— Да не би каравелата да е ваша?

— Ние сме я наели за наша сметка и искаме да отидем там, където ни е угодно.

— Е-е, господине! Твърде много заповядвате в моя дом! — извика капитанът. — Ако искате флибустиерите да ви избият, можете да се качите на лодката, която моята каравела влачи на буксир, и да вървите по дяволите. А що се отнася до мен, аз ще се върна на брега колкото се може по-скоро.

— Тъй като нямаме никакво желание да ни разкъсват акулите, за втори път ви заповядвам да насочите каравелата на запад, защото тъкмо този е нашият курс. В Калифорния ще отидете друг път.

— И стига толкова, господин брадатко! — допълни гасконецът, като сграбчи сабята си.

Капитанът позеленя.

— Но кои сте вие в края на краищата? — попита заеквайки.

— Не си правете труд да узнаете кои сме и какви са ни намеренията — отвърна Бутафуоко. — Казвам ви само, че докато сме на борда на вашата каравела, няма защо да се боите от флибустиерите.

Капитанът се канеше да отвърне нещо, когато се намеси Арнолдо.

— Подчинете се на тези господа! — заповяда той. — Тофа е запофед на маркиз ди Монтелимар. Аз отгофарям за фсичко.

— Щом е така, тогава можем да тръгнем дори и за ада. Да видим дали господин маркизът ще дойде да ни защити, когато пиратите ни нападнат.

— Е стига толкофа! — отсече Арнолдо.

След като се консултира с хората си, капитанът отново насочи каравелата на запад. Междувременно с изгрева на слънцето вятърът бе отслабнал дотолкова, че скоростта на каравелата не надвишаваше два възла.

По обед тримата смелчаци, които вече се считаха за господари на малката каравела, изискаха властно обеда си. Капитанът и моряците бяха започнали да се страхуват от тримата дръзки мъже и не посмяха да им откажат.

През целия ден каравелата продължи да плава на запад, като измина едва двадесетина мили, но веднага, щом залезе слънцето, бризът се усили, ускорявайки и скоростта на таратайката.

Тримата авантюристи се навечеряха спокойно, после Бутафуоко и гасконецът се оттеглиха в кабината, предназначена за тях, докато баскът застъпваше на своята първа вахта с чифт пистолети, затъкнати на колана, и вярната му сабя.

Бяха изминали два часа, без баскът да забележи нещо необикновено, когато, поглеждайки към носа на каравелата, му се стори, че вижда фламандецът да разговаря поверително с капитана. Подозрителен по характер, той почувствува, че тези двамата положително кроят нещо, и се убеди в това, като ги видя да изчезват през люка на носа.

Той стана, почисти лулата си, хвърли последен поглед към океана и извика силно:

— Ей, кормчията, лека нощ; и аз отивам да си почивам.

После се спусна през люка на носа, но вместо да влезе в кабината, където хъркаха гасконецът, Бутафуоко и мнимият син на знатен испанец, отвори тихо вратата, която водеше към трюма, пълен с празни бъчви.

Веднага го ослепи светлината, струяща от един фенер, движещ се бавно по бакборда.

Двама души се движеха, стигнаха почти до средата на трюма, после вдигнаха две големи бурета, поставиха ги върху съседните и се мушнаха в празното пространство.

— Ето тук е — каза капитанът.

— Много парут? — попита веднага Арнолдо.

— Петдесет ливри.

— Ще стигнат ли?

— Не ще остане цяла нито една дъска.

— И нито един от тези измамници? — Надявам се. — Имате фитил?

— Вече сме го сложили.

— Колко фреме ще продължи?

— Поне десет минути. — Ще има фреме да избяга с лодката?

— Ще трябва само да изтеглим въжето, защото каравелата я влачи на буксир. Вече наредих за занесат там храна и гребла.

— Фече палите!

Мендоса вече знаеше повече, отколкото му бе необходимо. Уплашен, той отстъпи бързо назад и се втурна в кабината на гасконеца и Бутафуоко.

— Бързо, бързо, ставайте веднага, без да губите нито минута! — зашепна той, разтърсвайки ги силно.

— Нападат ли ни? — попита гасконецът, като скочи веднага от койката.

— Следвайте ме, без да вдигате шум, и не ме питайте за нищо — отвърна Мендоса. — Идвайте, господин Бутафуоко, ако ви е скъпа кожата.

Както при всички каравели и галеони, на борда в кърмовата част имаше широк отвор, където понякога поставяха малко оръдие. Мендоса поведе приятелите си натам, после им каза:

— Спускайте се в морето, без да се колебаете.

Бутафуоко и гасконецът, впечатлени от развълнувания глас на баска, не поискаха никакво обяснение. Прехвърлиха се през отвора и се спуснаха в пенещите се води на килватера. След миг и Мендоса беше вече във водата.

И точно тогава лодката, която следваше каравелата, теглена от около тридесетметрово въже, се изравни с тях. Мендоса и Бутафуоко се хванаха за единия борд, а дон Барехо, който бе по-тежък и по-висок, за другия, после без усилия се прехвърлиха в лодката.

— Отрежи въжето — заповяда баскът.

Гасконецът разбра, че става нещо страшно, и се подчини.

— А сега на греблата! Гребете с все сила, ако искате да се спасим. Лодката заплава в обратна посока. Едва бяха изминали петдесет-шестдесет метра, когато на малкия платноходен кораб отекна вик.

— Проклятие! Лодката е изчезнала! Загубени сме!

Чуваха се викове и проклятия, после силна светкавица раздра тъмнината, последвана от оглушителен гръм и порой от отломки.

Каравелата бе хвръкнала във въздуха заедно с нещастния й екипаж, господин Пфиферо и мнимия син на знатен испанец.

— За няколко секунди над водовъртежа, образувал се от потъването на разбития корпус, след експлозията се понесе лека мъгла от червеникав дим, после нощният бриз я разпръсна.

— Приятели — продума най-сетне Мендоса с развълнуван глас, — благодарете на бога.

— Аз все още се питам какво се случи — промърмори дон Барехо, който бе като оглупял. — Какво хвръкна във въздуха?

— Каравелата… И ако се бяхме забавили две-три минути, щяхме да хвръкнем с нея.

— Запалила ли се беше? — попита буканиерът, който все още не можеше да дойде на себе си.

— По-точно бяха запалили едно буре с петдесет ливри барут, който трябваше да ни изпрати във въздуха — отвърна баскът. — По една щастлива случайност аз усетих това навреме и лодката, която трябваше да послужи на тях, остана в наши ръце.

— Приятели, да се върнем там — предложи Бутафуоко. — Може би има някой, когото ще успеем да спасим.

— Правилно — отвърна Мендоса.

Хванаха се за веслата и бързо загребаха към мястото, където бе изчезнала каравелата.

Корпусът, разбит от експлозията, бе потънал. Лодката се движеше сред останките, като се спираше ту тук, ту там с надеждата да открие някой оцелял. Но на повърхността не плуваше нито едно живо същество.

— Всички са изчезнали — каза гасконецът.

— Няма какво повече да правим тук — отбеляза Бутафуоко. — Не ни остава друго освен да се насочим към Тарога, ако можем изобщо да стигнем дотам.

— А защо не, господине? — попита баскът. — Лодката е солидна, хранителните припаси са достатъчни и няма защо да се страхуваме от нашите приятели флибустиерите.

— Далеч ли сме още? — попита гасконецът.

— Няма да стигнем по-рано от четиридесет и осем часа — отвърна Мендоса.

— Виж какво са сложили тук моряците от каравелата — каза Бутафуоко. — Виждам пакети и едно буре.

— Мендоса и гасконецът набързо прегледаха какво има в лодката и признаха, че брадатият капитан бе свършил нещата както трябва, защото бурето беше пълно с вода, в едната от касите имаше сухари, а в пакетите кашкавал и шунка.

— Е, кураж, не можем да се оплачем! — възкликна Мендоса. — Тези нещастници сигурно са смятали да стигнат до американския бряг за два-три дни. Храната ще ни стигне за една седмица, дори без да сме на дажбен режим. Тръгваме ли?

— Тръгваме — отвърна Бутафуоко, като седна на кърмата. Гасконецът се настани по средата на лодката, баскът на пейката при носа и лодката бавно се отдалечи от мястото, покрито с отломки, и се насочи на запад.

Сред хранителните припаси баскът намери обвит в парцали компас и започна веднага да го използва, за да се придържат към правилната или поне приблизителната посока.

Три-четири часа лодката напредваше под енергичните загребвания на гасконеца и баска, после двамата мъже трябваше да отстъпят.

— Предпочитам да раздавам удари със сабята си — каза гасконецът, като сваляше куртката и горната си вталена дреха.

— А пък аз удари с шпага — заяви баскът. — Станал съм много лош моряк…

Силен удар, който тласна лодката отдясно наляво, така че вътре влезе вода, го прекъсна.

— Блъснахме ли се? — попита Бутафуоко, като скочи на крака.

— И в какво, господине? — попита баскът. — По тези места няма скали.

— В някоя от останките на каравелата, приятелю Мендоса.

— Но ние сме вече доста далеч от тях.

Точно в този момент последва още един удар, който бе така неочакван, че събори гасконеца. Мендоса се бе надвесил над водата и наблюдаваше внимателно. Отначало не видя нищо, но след няколко мига зърна широки, фосфоресциращи ивици, които се движеха във всички посоки, като описваха мълниеносни зигзаги.

— Я виж ти! — извика той, като се обърна към гасконеца. — Ето един хубав повод да опиташ острието на сабята си и силата на ръката си.

— Против кого?

— Попаднали сме сред пасаж от рибачук, господине — отвърна баскът.

— Значи работата е сериозна! — извика дон Барехо.

— Може би по-сериозна, отколкото си мислиш, защото нашата лодка съвсем не е тежка, а обшивката й е толкова повредена, че може би няма да издържи на някой по-силен удар с опашка.

Трети удар тласна лодката на една страна и я наклони почти до повърхността на водата.

— Извадете сабите, приятели, ще трябва да се бием, ако не искаме да послужим за вечеря на тези проклети хищници! — извика Мендоса.

Тримата насядаха по пейките, като се разположиха по такъв начин, че да уравновесят колкото се може по-добре лодката, и започнаха да раздават като обезумели удари наляво и надясно.

Но сякаш рибитечук съвсем нямаха намерение да опитат острието и върха на сабите, защото упорито се държаха под водата. От време на време само някоя от тях се втурваше към лодката, блъскаше в нея голямата си и силна глава и тутакси минаваше от другата страна на кила, без да даде възможност на тримата фехтовчици да я засегнат.

Внезапно една фосфоресцираща ивица се приближи с мълниеносна бързина към лодката. Дон Барехо сграбчи сабята си с две ръце и нанесе такъв удар, способен да разцепи дори и скала. Широкото острие този път се заби в гърба на рибатачук, като отряза тръбните й перки. Хищникът се обърна по гръб и се нахвърли върху лодката, като се опита да я захапе за борда. Сабята се стовари върху муцуната му и я разцепи в същото време, когато Мендоса и Бутафуоко забиваха сабите си от двете му страни.

Рибатачук отскочи и се показа почти наполовина над повърхността, после изчезна към дълбините на океана. Но много скоро други фосфоресциращи линии закръстосваха пред лодката.

Хищниците искаха да отмъстят за другаря си.

Лодката, блъскана от всички страни, подскачаше и се люлееше, сякаш над океан внезапно се бе разразила буря.

Рибите яростно връхлитаха върху нея, като сипеха удари с опашките си, способни да разбият старата й обшивка; после се плъзгаха под кила, като се мъчеха да го повдигнат.

Бутафуоко, Мендоса и гасконецът, развълнувани не по-малко от внезапната атака на тези чудовища, раздаваха яростни удари, които не винаги биваха напразни.

Вече от петнадесет минути се биеха жестоко, когато отекна пушечен изстрел и една рибачук, улучена от куршума на безпогрешен стрелец, подскочи и се показа повече от половината над кървавата пяна, а после се изви и потъна с главата надолу. Почти в същия миг последваха още два изстрела и още две риби ги сполетя същата участ.

Бутафуоко хвърли бърз поглед към ларгото. Една голяма пирога, сякаш внезапно изникнала от морето, с около дванадесетина мъже на борда с огромни шапки, изплетени от палмови листа, гребяха с все сила, за да им се притекат на помощ.

Четирима от тези непознати спасители, които вероятно бяха превъзходни стрелци, стреляха непрекъснато по хищниците, без да пропуснат целта.

Бутафуоко нададе силен вик:

— Флибустиерите!

— Гръм и мълнии! Най-после и съвсем навреме! — възкликна гасконецът, като замахна за последен път.

Пет минути по-късно тримата авантюристи, избягнали като по чудо ужасната смърт, се прехвърлиха в пирогата на пиратите и се намериха в прегръдките на Равно дьо Люсан.

* * *

Въпреки шестте години, които бе прекарал на островите сред постоянни битки, тревоги и безкрайна мизерия, Равно дьо Люсан бе запазил неизменното разположение на духа си на френски благородник, така че начинът, по който посрещна Бутафуоко, Мендоса и гасконеца, бе от най-сърдечните.

— Сърцето ми подсказваше — каза им той, след като вече се бяха качили на пирогата и той ги бе прегърнал, — че един ден в някой от краищата на света ще ви видя отново. Жалко, че граф ди Вентимилия не е с вас. Бих бил щастлив да го видя отново!

— Скъпи мой — отвърна Бутафуоко, — той е прекалено щастлив с маркиза ди Монтелимар и сигурно няма да напусне прекрасния си замък. Но ако не е дошъл той, то сме довели сестра му.

— Кого? — попита Равно с изумление. — Внучката на Великия Качико дел Дариен? И къде е тя сега? Не я виждам сред вас.

— Ако беше при нас, нямаше да ни видиш толкова скоро.

— Обясни ми по-добре, Бутафуоко.

— Дойдохме тук, за да поискаме подкрепа от флибустиерите на Тихия океан и да освободим още веднъж сеньорита Инес ди Вентимилия.

— За бога! Да не би да са я отвлекли?

— Маркиз ди Монтелимар отново ни я измъкна.

— Значи той е лудо влюбен в тази девойка?

— В нейните несметни богатства, мой скъпи Равно. Ти не знаеш ли, че Великия Качико дел Дариен е мъртъв?

— Но как искаш нещата, които стават от другата страна на провлака, да стигат до нас, като живеем изолирани от света? Значи сеньоритата е доплавала до Америка, за да отиде в Дариен и прибере приказните богатства на дядо си?

— И както виждаш, нямаше късмет, защото едва пристигна в Панама и попадна в ръцете на неприятеля си, който с невероятно търпение от години се стреми да сложи ръка на тези богатства под предлог, че именно той е отгледал малката графиня и я е издържал в своята къща в продължение на шестнадесет години.

— И сега тя е в Панама, така ли?

— Да, приятелю.

— Е добре, ти идваш в много лош момент, скъпи Бутафуоко. Флибустиерите, които имаха кораб, се отправиха на юг и ние останахме само двеста осемдесет и пет души, с немалко болни, които ще бъдем принудени да изоставим. А най-лошото е, че всичките ни пироги са разнебитени. Как мога да хвърля тази орда от обезсърчени хора срещу Панама, която днес е почти непревземаема? Отдавна отминаха добрите времена на Морган.

— Не искаме толкова много, скъпи мой Равно. Ти ми каза, че макар да нямате кораби, все пак са ви останали скифове и пироги. Дали с тези средства последните флибустиери ще могат да нападнат един галеон?

— Какво говориш, Бутафуоко? Именно защото сме последните, ние ще бъдем страшни и не ще се побоим да нападнем кораб, колкото и голям да е той. Но бъди по-ясен, защото от цялата работа аз разбрах само едно: че трябва да освободим сеньорита ди Вентимилия.

— Тъкмо за това сме дошли да молим за помощта на Братята от брега, които дължат много на италианските корсари. След пет или шест дни, освен ако няма някаква грешка, от Панама ще отплава кораб, който трябва да отведе сеньоритата до залива Давид.

— Е и? — попита Равно.

— Трябва само да ги нападнем и изтръгнем девойката от испанците.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна Бутафуоко. — Какво правите сега в Тихия океан, след като всички ваши приятели си заминаха. Какво чакате? Някоя силна испанска ескадра да ви открие и изтласка всички в морето ли?

Равно дьо Люсан дълго гледа благородния французин, като на няколко пъти притваря очи, после каза:

— Знаеш ли накъде се бяхме отправили с нашата пирога?

— Не, разбира се…

— Към брега. Трябва да съберем необходимите сведения, за да можем окончателно да се оттеглим на сушата. Шест години живеем на островите във вечна борба с глада и испанците. Тъкмо затова вече бяхме решили да напуснем Тихия океан.

— И по кой път възнамерявахте да тръгнете?

— Вероятно към Дариен — отвърна Равно.

— Ако предложим на твоите хора някой и друг милион пиастри от наследството на Великия Качико при условие че ни помогнат в нашето начинание?…

— Мисля, че биха се хвърлили дори и към товарното пристанище на Панама. — Значи можем да разчитаме на теб, така ли?

— Не само да разчитате, но аз ти благодаря, че ме намери, защото тази история с баснословните богатства на Великия Качико ще стори тъй, че моите хора окончателно да се решат да се оттеглят на брега. Ти ми каза, че галеонът ще хвърли котва в залива Давид, нали?

— Да, приятелю — отвърна Бутафуоко.

— Е, добре, утре ще напуснем нашия проклет остров и ще отплаваме до онова пристанище, за да го изчакаме. — После, като се обърна към хората си, той ги подкани: — Ускорете ударите, другари, иска ми се веднага да видя острова.

Все още в отлично състояние, със закрепено на носа оръдие, пирогата летеше по водите на океана, който този ден бе невероятно спокоен. Гасконецът и Мендоса също бяха хванали по едно гребло, за да ускорят завръщането.

Два часа след това Тарога вече се виждаше. Почти безлюден, дълъг и тесен, островът се подаваше над водата като огромен морски бозайник.

От шест години вече последните флибустиери се бяха устроили тук, тъй като островът се намираше на пътя на корабите от Калифорния и Мексико за Панама, носейки на борда си изтръгнатото като данък от бедните индианци.

Завръщането на пирогата с Бутафуоко, Мендоса и дон Барехо бе посрещнато с радост от страна на тези страшни авантюристи, тъй като и трите имена им бяха добре известни.

Равно дьо Люсан, който обичаше бързите неща, отведе приятелите си в своята колиба, една полусрутена къщурка, построена от стари платна и корабни останки, и им предложи доста добра закуска от месо на костенурка; после, като ги остави да си отпочинат, отиде да съобщи на по-влиятелните главатари на тази тълпа от несретници предложението на Бутафуоко.

Както бе предвидил, никой не възрази.

Бе взето решение веднага да напуснат острова и да се отправят към континента.

През деня бе извършена подготовката за голямата експедиция, която може би щеше да продължи месеци наред през високите планини и безкрайните гори на провлака.

Най-краткият път минаваше покрай град Нуева Сеговия, подвластен на никарагуанското правителство, разположен на север от едноименното езеро, на четиридесет левги от Тихия океан и на двадесет от една широка река, за която се смяташе, че се влива в Мексиканския залив около нос ГрасиасаДиос.

Вечерта, след като Равно дьо Люсан бе прегледал пирогите, които щяха все още да издържат на море, и бе наредил да изхвърлят във водата оръдията, които не можеха да вземат със себе си и които не искаше да попаднат в ръцете на испанците, събра хората си, за да разпределят трофеите, защото от този момент нататък всеки трябваше сам да защищава своя дял.

На следващия ден още на разсъмване двеста осемдесет и петте флибустиери отплаваха от Тарога на осем пироги, всяка с по едно оръдие на борда и решително се насочиха към континента с намерението най-напред да кръстосват през залива Давид, за да изчакат галеона, на борда на който трябваше да бъде младата графиня ди Вентимилия.

Океанът беше спокоен и гладък като огледало. Нито едно платно не се забелязваше на хоризонта. Високо в небето обаче крещяха ята албатроси.

— Ха! — възкликна гасконецът, проговарял твърде рядко през последните тридесет и шест часа. — Не намираш ли, Мендоса, че това спокойствие е предзнаменование за добрия изход от експедицията?

Междувременно пирогите, предвождани от тази, в която се бяха настанили Равно дьо Люсан и Бутафуоко, както и двамата неразделни приятели, продължаваха да плават на изток, отклонявайки се малко на север.

Щастливи, че най-после са напуснали острова, от който се бояха, че няма да излязат вече живи, флибустиерите напрягаха със сила греблата и тихо пееха.

От време на време отекваше пушечен изстрел и някой албатрос, имал неблагоразумието да се приближи повече до тези безпогрешни стрелци, падаше прострелян, като увеличаваше бедните им запаси.

Нощта свари флибустиерите в открито море. Уверени, че никой няма да ги безпокои, тъй като испанците бяха преустановили мореплаването по тези места, те се разположиха кой както намери за добре под и върху пейките и спокойно заспаха, люляни от вълните на океана, идващи на равни интервали и бучащи глухо, без да бъдат опасни.

На следващия ден, след спокойно прекараната нощ, пирогите отново се насочиха към американските брегове. В далечината вече се очертаваха сините върхове на Кордилиерите, които заедно със Скалистите планини образуваха скелета на континента.

— Ако не ни мине котка път, тази нощ ще се разположим на лагер на брега — каза Равно дьо Люсан.

Така и стана. Слънцето залязваше, когато пирогите стремително се плъзнаха в залива Давид и флибустиерите превзеха, без да употребят оръжие, едно малко рибарско селце, заселено с индианци и метиси, които веднага арестуваха, за да не избягат във вътрешността и предупредят испанските отряди. Сега на флибустиерите не им оставаше нищо друго освен да изчакат галеона и да го нападнат.

Минаха три дни, а очакваният кораб все не идваше. Бутафуоко вече бе започнал да се безпокои, че са го измамили, когато на четвъртия ден към залез съзряха платноход, който като че ли се бе насочил към залива Давид.

Незабавно бе съобщено на флибустиерите и те се събраха на брега, готови да се качат в пирогите.

— Приятели — обърна се към тях Равно дьо Люсан, — пригответе се за последния си бой във водите на Тихия океан, защото каквото и да се случи, ние никога вече няма да ги видим.

В осем часа вечерта ентусиазираните флибустиери заеха местата си в пирогите, понеже вече бяха напълно сигурни, че към залива с голяма скорост се приближава фрегата или галеон.

Тъмнината покровителствуваше изненадващото им нападение. Още преди слънцето да залезе към небето бяха запълзели гъсти изпарения.

Океанът бе станал мастиленосин.

Застанал на носа на пирогата редом с Бутафуоко, Равно дьо Люсан се опитваше да различи обгърнатия от тъмнината кораб.

— Все пак ще успеем да го открием — каза той на буканиера, който неспокойно го разпитваше. — Знаем какъв е курсът му и не ще закъснеем да го пресрещнем.

— Това галеон ли беше? — попита Бутафуоко.

— Със сигурност мога да кажа, че беше голям кораб — отвърна Равно.

— Ще успеем ли да го пленим?

— Не се съмнявай в моите хора. Наредих на старшите на пирогите да ги пробият с брадви още щом застанем под галеона, така че за всички нас ще има само една алтернатива — да се спасим на неприятелския кораб, ако не искаме да се удавим. А!… Ето го.

— Къде?

— Движи се точно срещу нас.

Хората му също трябва да го бяха забелязали, защото, както им бе наредено, се разположиха в дълга редица, която трябваше да обгради галеона още щом открият огън.

Много скоро се появи голяма сянка, която бавно напредваше: испанският галеон, плаващ към залива Давид.

От палубата не се долавяше никакъв шум; тишината на нощта се нарушаваше единствено от шума на водата, разсичана от високия нос.

Осемте пироги бяха застанали плътно до мястото, откъдето щеше да мине корабът. Равно отдаде заповед, която веднага стигна до всички екипажи.

— Никой да не стреля. Пригответе куките за абордаж.

Сега галеонът бе на не повече от двеста левги и продължаваше спокойно да напредва, без изобщо да подозира клопката.

Корабът бе великолепен, с висок борд, с много просторна предна палуба, където вероятно бяха разположени оръдията.

За един миг осемте безшумно маневриращи пироги го заобиколиха и абордажните куки бяха хвърлени между вантите и рейте, без вахтените на кораба, твърдо уверени, че няма да срещнат неприятел, да усетят.

Отекна кратка и суха команда от Равно дьо Люсан:

— Пробивайте!

Последва тъп и зловещ грохот. Старшите на лодките, изпълнявайки получената заповед, разбиваха със силни удари на секира обшивките им. Тозчас на кораба се надигнаха викове.

— На оръжие! На оръжие!

— Огън от батареята!

— Всички на палубата!

Беше вече късно да отблъснат абордажа. Усетили, че лодките потъват под краката им, флибустиерите се хвърлиха към кораба с пушки на рамо и къси саби между зъбите.

Залавяйки се за бойниците, за веригите на котвите, за вантите, само след миг двеста осемдесет и петте мъже заедно с тримата авантюристи се озоваха на борда на кораба, докато лодките им изчезваха във водите на Тихия океан.

Отекват няколко пушечни изстрела. Охраната на галеона, разбрала, че се извършва абордаж, смело започва битка, макар стремително да отстъпва към обширната предна палуба, където има две оръдия.

Равно дьо Люсан веднага схваща опасността и изпраща хората си да атакуват точно това място, докато Бутафуоко, начело на тридесетина биещи се, разчиства с наситени залпове кърмата, на която също са разположени големи оръдия.

Излишно е да се каже, че гасконецът и баскът са на предната линия, готови да изпробват остриетата на страшните си саби.

Междувременно хората от батареята, мислейки, че пред тях има кораб, с един залп изпразват тридесет и шестте оръдия на галеона, без да постигнат друг ефект, освен да предизвикат страхотен грохот, от който всички стъкла на бойниците на кърмата се строшават.

Отбраната от страна на испанците незабавно се организира. От люка на носа излизат на групи полуголи, но добре въоръжени мъже, решени да не се предават. От люка на кърмата се задават още мъже, които бързо се групират около двете оръдия, разположени на кърмата.

Флибустиерите, а те се чувствуват вече като у дома си, се разпръсват с мълниеносна бързина около трите мачти, като откриват унищожителен огън през палубите. Тъкмо този вид стрелба винаги е тероризирал испанците, защото всеки куршум, добре или зле, улучва по едно тяло. Защитниците на галеона падат на групи, преди още да са имали време да обстрелват с оръдията нападателите, които вече напредват тичешком, стиснали здраво сабите си.

— За теб кърмата! — реве Равно дьо Люсан, надвиквайки със звънливия си глас шума от стрелбата. — Бутафуоко долу!… За мен мостика!

Два потока от мъже се изсипват през горната палуба, като вдигат страшна врява. Никой не ще може да ги спре.

На носа и на кърмата се води жестока битка. Всеки се бие ожесточено, за да накара храбрия неприятел да заплати скъпо победата.

Огънят от четирите оръдия на носа и на кърмата е кръстосан, като покосява немалко и от хората на Равно дьо Люсан и Бутафуоко, но останалите, без да се страхуват, опитвайки се да избягнат новия залп, се хвърлят в атака с такава настойчивост, каквато само отчаяната храброст диктува.

Стълбите биват преодолени за секунди и ето че флибустиерите са вече на двете високи палуби.

Сабята на гасконеца и мечът на Мендоса работят ужасяващо. Сред звъна на желязо, виковете на биещите се, стоновете на ранените и изстрелите от пистолети и аркебузи от време на време се чуват и гласовете на двамата гюрултаджии.

— Бискай, напред! — Гаскония, долу!

Храбростта не е в състояние да устои на неудържимия устрем на флибустиерите.

След кратка, но ожесточена борба двете палуби са завзети; голямото испанско знаме бива свалено; мъжете, оказали горда съпротива, се предават, за да не бъдат зверски убити.

Командуващият галеона, възрастен капитан със счупена сабя, се запътва към Равно дьо Люсан.

— Загубихме — казва, — ако искате, хвърлете ни в морето.

— Господине — отвръща с достойнство благородният французин, — не се случва всеки ден да побеждаваме и аз се възхитих от вашата смелост. Освен това флибустиерите не са толкова жестоки, колкото сте слушали да се говори. Искате ли доказателство за това? Оставям ви оръжията и вашия кораб, с който не зная какво бихме сторили.

— Защо ни нападнахте тогава? — пита изненадан капитанът.

— Имате една сеньорита на борда, нали?

— Кой ви каза?

— Знаехме го отпреди: поверена ви е от маркиз ди Монтелимар.

— Е, и какво искате?

— Вече ви казах: незабавно да ми предадете сеньоритата, поверена ви от маркиз ди Монтелимар.

— А ако откажа.

— Дявол да го вземе, но ние сме господари на кораба и на оръжията ви и естествено няма да имаме нужда от вашето разрешение, за да поздравим малката графиня ди Вентимилия, дъщерята на прочутия червен корсар. А освен това не разчитайте много на великодушието на флибустиерите, защото може да се излъжете. Е хайде, господине, сеньоритата!

Равно дьо Люсан бе произнесъл последните думи с такъв заплашителен тон, че капитанът счете за по-уместно да не му противоречи.

Той кимна и един от офицерите му слезе в салета. Малко след това се върна, като подкрепяше с ръка една прекрасна девойка, мургава, висока, стройна, с черни коси и големи маслиненочерни очи.

Тя вървеше между редиците испанци, впечатлена от кръвта, която все още се стичаше по дъските на палубата, и се насочи право към Бутафуоко, като му каза просто:

— Очаквах ви.

— Може би не толкова скоро — отвърна буканиерът, като целуна галантно ръката й.

— Вие корсарите съперничите на мълниите и бурите. А Мендоса?

— Тук съм, сеньорита! — извика баскът.

— И аз съм тук, графиньо, гръм от сто хиляди оръдия! — изрева дон Барехо. — Не познавате ли вече старите си приятели?

— А, прославеният гасконец! — възкликна дъщерята на червения корсар, като показа великолепните си зъби, блестящи като перли.

— Винаги съм готов да умра за всички, които носят името Вентимилия, сеньорита.

— Към платната, приятели! — извика в този момент Равно дьо Люсан. — Четирима на руля и сто при батареята за охрана на пленниците. Който се опита да се съпротивлява, да бъде незабавно хвърлен в морето.

Няколко минути след това галеонът потегли бавно, насочвайки се към залива Давид.