Емилио Салгари
Последните флибустиери (13)

13. Салът

Циклонът, който най-напред бе вилнял високо над планинската верига, бе сторил тъй, че водите на Магдалена да набъбнат и сега гигантската река се готвеше да излезе от коритото си и да залее малката песъчлива равнина. Макар да продължаваше да вали, индианецът и тримата флибустиери, разтревожени от този зловещо отекващ в долината грохот, бяха изскочили от прикритието си, за да разберет докъде е стигнала реката, както и новата опасност, която ги заплашваше.

Магдалена видимо набъбваше. Чудовищни вълни с жълтеникав оттенък влачеха във вихреното си движение гигантски дървета, отскубнати от склоновете на планината.

Индианецът седеше ням като сфинкс. С притиснати до гърдите ръце, с черни и неспокойни очи, той наблюдаваше реката.

— Е? — попита Дьо Гюсак, като го погледна.

— Наводнение! — отвърна той.

— Виждам го — вметна дон Барехо. — Питаме те какво можем да направим.

— Нищо — отвърна индианецът с монотоннния си глас.

— Приятелю — обърна се към него Мендоса, докато индианецът продължаваше да наблюдава реката с неспокойните си очи, — какво ще правим сега? Да бягаме ли към планината?

— Много е късно! — отвърна червенокожият.

— Краката ни все още са здрави.

— Много е късно! — повтори индианецът.

— Остава ни само едно — обади се Дьо Гюсак. — Тази скала е достатъчно висока и аз вярвам, че водите няма да я залеят.

Магдалена продължаваше чувствително да се покачва и водите й бяха станали мътни. Оглушителен тътен изпълваше долината, отекваше над горите в планината.

Немалко загрижени за лошия обрат, който вземаха „работите“, според израза на дон Барехо, индианецът и тримата авантюристи излязоха от прикритието и се изкачиха на скалата, като изцяло се изложиха на яростта на урагана.

— Водите бързо се покачват — отбеляза Дьо Гюсак. — Заливат равнината.

Действително реката вече бе излязла от коритото си и преливаше с нечувана сила. Нощта се спущаше отново, когато водите се разбиха в скалата със зловещ рев. Дон Барехо погледна индианеца.

— Кураж! — му каза. — Мислиш ли, че водата ще стигне до нас.

— Наводнението е страшно — отвърна дивият син на горите. — Никога не съм виждал подобно.

— Тогава какво можем да направим?

Индианецът посочи многобройните салове, оплетени от растения, които реката продължаваше да влачи и които засядаха по края на равнината.

— Те са като канута — допълни.

— А ако се разбият в скалата?

— Не бъди много придирчив, дон Барехо — му пошушна Мендоса. —

Нека се вслушаме в съвета на този човек и да отплаваме. Ето там един сал, който като че ли има намерение да се насочи към нас.

Плаващият съд, който баскът бе посочил, представляваше голям сал, състоящ се от огромно множество гъсто преплетени корени и покрит с храсти, които непрестанните силни пориви от време на време раздвижваха.

И четиримата бяха прави и готови за скок.

— Внимавайте! — извика Мендоса, — защото който падне, е загубен.

Поклащайки се тежко, плавателният съд се приближаваше. Когато на пътя му се изпречи скалата, той се завъртя около себе си, без да се разпадне, и продължи стремителното си движение.

Този момент на забавяне бе достатъчен за тримата авантюристи и индианеца. С мощен скок те се намериха сред снопа храсти и обезпокоени, тутакси се отдръпнаха на противоположния край на сала.

— Видя ли го? — попита дон Барехо Мендоса.

— Да, беше се скрил сред листака.

— И не беше сам — обади се Дьо Гюсак. — Видях още един ягуар малко по-нататък.

— И аркебузите в този момент са неизползваеми — допълни баскът. — Трябва да ги изпразним.

Не успя да продължи. Точно в този миг салът бе подет от серия водовъртежи и се завъртя стремително около себе си, като ту потъваше почти целият, ту се издигаше неудържимо на повърхността, сякаш тласкан от някаква тайнствена сила. Това въртеливо движение беше толкова бързо, че и четиримата мъже, включително и индианецът, почувствуваха как им се завива свят. Дори и ягуарите пръхтяха под храстите, служещи им за прикритие.

— Каква е тази сарабанда^[1]? — попита дон Барехо. — Да не сме близо до големите водопади? — Можеш ли да ни кажеш, приятелю от Дариен.

— Това не е нищо — отвърна индианецът, който се мъчеше да измъкне огромен корен, за да го използва за гребло. — До водопадите има още време, а и не си пожелавайте, бели хора, скоро да стигнете до тях.

— Щом са още толкова далече, можем да се заемем с ягуарите.

Фосфоресциращите очи на двата звяра светеха странно изпод храстите. Но озадачени от главозамайващото движение на сала поради течението, животните нямаха никакво желание да нападат.

Твърдо решени да останат единствените господари на сала, четиримата мъже се разделиха на две групи: Дьо Гюсак и Мендоса; дон Барехо и червенокожият, въоръжен с тоягата си.

Като ги видяха да приближават, двата ягуара заръмжаха заплашително, но не напускаха прикритието си. Четиримата страшни мъже бяха вече на няколко крачки от животните, дебнещи иззад храстите. И в двата лагера настъпи момент на голяма тревога, защото големите котки, както ги наричаше гасконецът, бяха изключителни противници.

Както винаги нехаещ за опасността, дон Барехо се хвърли пръв. Той застана на колене пред прикритието на звяра, за да не представлява съвсем открита мишена за нападение. Противно на агресивните си и кървави навици, ягуарът, който дон Барехо искаше да убие с един силен удар на сабята си, вместо да скочи напред, започна да отстъпва все по-навътре в храстите и коренищата.

— Гръм и мълнии! — възкликна страшният гасконец, като направи голям кръг във въздуха със сабята си.

Ягуарът отвърна със свиреп рев и този път тръгна напред с раззината уста. Дон Барехо погледна към индианеца, който бе вдигнал тоягата си, готова всеки момент да се стовари.

— Внимавай, приятелю! — извика. — Нападани! Ц със страшна безразсъдност се устреми напред, като застана отново на бойната линия. — Хайде!… Нападай! — извика.

Когато видя човека на няколко крачки пред себе си, ягуарът се съсредоточи, после с огромен скок прелетя над гасконеца и падна почти в краката на индианеца. Последният стовари тоягата си и с един удар повали звяра, зашеметявайки го.

Дон Барехо връхлетя като мълния върху ягуара и с такава сила нанесе удар със сабята си върху врата му, че почти му отсече главата.

Докато първият ягуар бе повален, без да използва ноктите си, вторият бе нападнал решително Мендоса и Дьо Гюсак. Бе надал свиреп вик и също като другаря си бе готов да се нахвърли. Двамата храбреци, които не искаха да се покажат по-недостойни от първия гасконец и индианеца, атакуваха, като раздаваха удари със сабите си във всички посоки. Нападнат така енергично, отначало ягуарът отстъпи, после се хвърли устремно, но попадна на сабите на баска и гасконеца. Първата го притисна към коренищата, докато втората много скоро го умаломощи.

Изоставен на произвола, салът продължаваше бързо да се плъзга, като се клатушкаше върху вълните. Луната бе изгряла и осветяваше долината покрай Магдалена, където отекваха постоянни, понякога ужасяващи шумове.

Изтощени от усилията и глада, тримата авантюристи и индианецът бяха заспали, налягали един до друг. Салът се плъзгаше вече от няколко часа, като ту се завърташе около себе си сред водовъртежите на придошлата река, ту се клатушкаше, когато един страшен удар ги събуди.

Дон Барехо бе първият скочил на крака и завика:

— Ей, приятели, блъснали сме се в нещо!

Водите на реката връхлетяха върху сала и го заляха. Събудени внезапно от този душ, който заплашваше да ги удави, Мендоса, Дьо Гюсак и индианецът скочиха на крака.

— Каква ли е тази маса, изпречила се пред нас?

На този въпрос отговори индианецът:

— Това е островът на костенурките.

— Ето ти една хубава новина — извика дон Барехо. — Отдавна не сме хапвали от тези очарователни животни. Ще хванем ли доста, червенокожи човече?

— Хората от моето племе идват тук всяка година и ловят огромни количества от тях, а сега сезонът е подходящ.

— Значи можем да слезем тук?

— Няма никаква опасност, защото островът се издига много над нивото на реката.

— А салът?

— Да го оставим тук — предложи Дьо Гюсак.

— А после как ще отплаваме отново?

— Пак ще се опитаме да го спуснем във водата, дон Барехо.

— Отваряйте си очите и ме следвайте. Бъдете нащрек, защото е много вероятно саловете да са довлекли дотук и други животни.

Четиримата мъже прекосиха сала, силно блъскан от водата, но без да се разпадне, и скочиха сред няколко дървета, хвърлящи тъмна сянка.

— Земята е суха и песъчлива — отбелязва дон Барехо, скочил пръв на сушата. — Ще можем да продължим съня си.

— А животните? — попита Мендоса.

— За себе си аз бих предпочел един хубав огън — заяви Дьо Гюсак. — Праханта ми е затворена в стоманена кутийка и е съвсем суха, а и огнивото заедно с нея.

— Прекрасна идея! — възкликна Мендоса. — Да пратим индианеца да събере дърва.

Индианецът взе от Дьо Гюсак неговата наваха и тръгна под дърветата. Междувременно тримата авантюристи разравяха песъкливата почва, за да подготвят огнището. По едно време откриха нещо като конус, изграден от добре размазана кал, размесена с растителни остатъци.

— Тук вътре трябва да има някакво съкровище! — предположи дон Барехо.

Изчистиха пласта тиня, който покриваше върха на пресечения конус… и попаднаха на пласт яйца, големи колкото гъши, с много грапава черупка, набраздена със странни йероглифи.

Разочарованието на Дьо Гюсак, запалил праханта с надеждата да види светлината отразена върху жълтия метал, бе голямо.

— Дявол да го вземе! — извика дон Барехо. — Бих искал да видя щедрата кокошка, която се е погрижила за нас!

— Сигурно става въпрос за някои диви двуноги, все още непознати… Ха! Ето още един слой тиня. Тук отдолу трябва да има още нещо.

Доста предпазливо, за да не направи от яйцата омлет, той отстрани слоя и откри втори, а после и трети пласт с яйца, съвсем същите като първите. В този момент се зададе индианецът с наръч дърва.

— Ей, приятелю — обърна се към него дон Барехо, докато Дьо Гюсак се суетеше да запали огъня, — това са истински яйца, нали?

— Да — отвърна червенокожият.

— От костенурка ли са?

— От хакаре^[2] — каза индианецът с отвращение. Това е гнездо на този вид влечуги, което пясъците от бурята почти са покрили.

— Гръм и мълнии! Никога не ще имам смелостта да ги опитам.

— Ще намерим нещо по-добро — отбеляза индианецът. — Почакайте да съмне. Тази нощ кареите^[3] ще дойдат да снесат яйцата си и ще имате от тях колкото си щете.

След дълго духане най-после Дьо Гюсак бе разпалил огъня и сега весел пламък осветяваше малкия лагер и разпръскваше наоколо приятна топлина.

Тримата авантюристи, чиито дрехи бяха прогизнали от водата и трепереха от студ, наобиколиха веселия огън, а индианецът се отправи за нов наръч дърва.

През цялата нощ нивото на реката остана необикновено високо и това разтревожи тримата авантюристи. Но спокойствието на индианеца им вдъхваше малко увереност.

— Ти сигурно чуваш и виждаш нещо — му каза дон Барехо преди разсъмване.

— Да, чувам приближаването на костенурките — отвърна синът на горите.

— Теб те изпраща провидението. Погряхме се доста на огъня, но не сме напълнили стомасите си, а сега този индианец ни обещава изключителна гощавка. Хайде, ставайте, мързеливци!

Изпразниха, а после отново заредиха аркебузите си, защото се бояха от неприятни срещи, сетне последваха индианеца. В ясното, вече изчистено от облаците небе. зората се раждаше с червени отблясъци.

Островът изглеждаше дълъг няколко мили и докато бреговете му бяха покрити с високи пясъци, във вътрешността му растяха красиви палми. Най-напред индианецът ги поведе покрай тези горички, пълни с паранеки — отвратителни черни жаби, после, станал много предпазлив, синът на горите се спря и посочи на авантюристите брега. Пред очите им се разкри невероятна гледка. Пясъчните дюни бяха почернели от костенурки, излизащи от реката на дружини и разпръскващи се по острова. Имаше два вида костенурки: едните бяха със зеленикава люспеста, сякаш мраморна броня, дълги почти два метра и широки един, а другите с кафява, изпъстрена с червеникави, безформени петна броня, с тринадесет правоъгълничета отгоре и дванадесет отдолу. Ако първите бяха много търсени заради месото, то вторите са много ценни заради бронята им, която се използва за хиляди неща.

— От кои да ловим? — попита дон Барехо, който не можеше да стои мирен.

— Нека почакаме — отвърна индианецът.

— Искаш да се върнат обратно в реката ли?

— Нека снесат яйцата си.

— На нас ще ни бъдат достатъчни само две от тези големи животни — отбеляза Мендоса. — Яйцата само биха ни пречили. Хайде, дон Барехо!

Тримата авантюристи се втурнаха сред множеството влечуги, объркаха редиците им и ги разпиляха. Бяха успели да уловят две големи костенурки, а за момента те не желаеха повече.

Върнаха се победоносно в лагера, подсилиха огъня и хвърлиха сред горящите главни едно от влечугите. Другото бяха обърнали с краката нагоре, за да не може да избяга.

— Ето ни в хотела на костенурката — заяви дон Барехо. — Усещате ли, Мендоса, и ти, Дьо Гюсак. Животното весело се пържи в собствената си мазнина.

— След дългия глад е добре дошло! — отвърна баскът. — Сега ще мога да разхлабя колана си.

Въоръжен с голям кол, индианецът бе избутал костенурката от огъня и след като издуха пепелта, с един удар на сабята на дон Барехо я отвори странично, не без помощта на другарите си.

Ароматът, който се разнасяше от изпеченото в собствената си мазнина месо, бе толкова приятен, че накара дон Барехо весело да подскочи. Ако имаха хляб, за да го потопят в ароматната мазнина, която продължаваше да цвърти около месото на костенурката, закуската им щеше да бъде още по-добра.

След като се натъпкаха с вкусното месо, тримата авантюристи и особено индианецът се посъвзеха, защото този вид костенурки могат да бъдат поднесени и на най-изтънчените трапези, въпреки инстинктивното отвращение, което предизвиква нещастното влечуго, осъдено на затвор до последния ден от живота си.

Доволно сити, те се изтегнаха в тревата с крака към огъня, за да се смели спокойно печеното месо, когато откъм горното течение на реката дочуха викове. С няколко скока четиримата преодоляха храстите, които ги деляха от сала, и съвсем не с радост забелязаха голямо кану със седем или осем мъже в него, което течението носеше към острова.

— Гръм и мълнии! — ядосано промърмори дон Барехо. — Испанците!

— Дали са тези на маркиз ди Монтелимар? — попита Дьо Гюсак.

— Какво биха търсили другите в тази отвратителна страна? Те предпочитат да си живеят спокойно в града, скъпи мой.

— Осем — съобщи в този момент баскът. — Не са много, но съвсем не са и малко.

— Решавай, Мендоса — каза дон Барехо. — След двадесет минути тези хора вече ще бъдат тук. Трябва ли да им попречим с аркебузите си да слязат?

— Не, дон Барехо. Предпочитам да ги оставя да слязат на брега, да почакам, докато се стъмни, и да им взема кануто… Индианецо, загаси веднага огъня, обърни костенурката, нека да я изядат другаде, и да се оттеглим към другия край на острова.

— А ако ни открият? — попита Дьо Гюсак.

— Тогава ще се бием безпощадно! — отвърна баскът. — Хайде! И да са ви яки краката.

Нямаше нито миг за губене. Течението на придошлата река бързо носеше кануто, което испанците с мъка управляваха.

Предвождани от индианеца, който бе заявил, че познава много добре острова и знае къде има скривалище, четиримата се затичаха. За да прекосят това парче земя, захвърлено сред реката, им трябваше повече, отколкото бяха очаквали. Пръхтящи като тюлени, те най-после стигнаха до едно място, където зелена стена, образувана от гигантски растения пасифлора, препречваше пътя им и по даден от индианеца знак спряха. Намираха се на малка височинка: следователно положението бе добро за наблюдение на горното и долно течение на реката.

— Хей ти, който чуваш и чувствуваш всичко, свърши ли препускането? — попита дон Барехо.

— Сред тези гъсталаци от пасифлора никой няма да дойде да ни търси.

— Бедната ми сабя! Ще се изтъпи!…. Чуваш ли нещо? Индианецът поклати глава усмихнат.

— Дали вече са слезли на брега?

— Мисля, че да, бледолики човече.

За няколко минути си прокараха път през зелената маса. После изкопаха нещо като гнездо, което постелиха със свежа трева, и най-после можаха да си отпочинат.

— Кучешка страна, където не можеш да преглътнеш дори парче костенурка! — обади се дон Барехо. — Ще стане тъй, че ще се върна в Панама по-тънък от гвоздей.

— Но пълен със злато! — отбеляза Дьо Гюсак.

— Все още не е в джоба ми, приятелю. Сега трябва да свършим една друга работа…

— Онези осем испанци, които слязоха на брега ли? — попита Мендоса.

— Ако и те са въоръжени с аркебузи, няма да ни е много весело, ПрИЯТеЛЮ.

— Нямат гърмящи пръчки! — заяви индианецът, който не изпущаше нито една сричка.

— А, значи ти си видял! — възкликна дон Барехо. — Изключителен човек!

— Нямат гърмящи пръчки! — повтори синът на горите.

— Тогава ще си имат работа с нас. Ако останат до довечера, ще им отмъкнем лодката. Но бих искал да узная със сигурност дали по собствено желание са акостирали, или са били принудени.

— С това ще се заема аз — заяви индианецът.

— Върви, човече на провидението! — обърна се към него страшният гасконец. — Ти ставаш все по-ценен за нас.

Индианецът бързо навлезе в палмовата горичка и се отдалечи безшумно, докато тримата авантюристи предпазливо отидоха най-напред до единия, а после и до другия ръкав на Магдалена. Явно испанците бяха слезли на сушата, защото течението влачеше само стебла и огромни купчини корени.

Индианецът се забави не повече от час. Върна се тичешком в лагера, сякаш някой го гонеше. Тримата авантюристи с готовност грабнаха аркебузите си, като се опасяваха от нападение.

— Какво има? — попитаха в един глас.

— Един от испанците ме следва по петите.

— От испанците ли?

— Да, бледолики човече.

— Значи са те открили — попита Мендоса.

— Не, господине. Човекът, който ме следва, вероятно е тръгнал на разузнаване.

— Далеч ли е? — позаинтересува се Дьо Гюсак.

— Ще бъде тук след малко.

— А другите? — попита на свой ред дон Барехо.

— Разположили са се на противоположния край на острова, след като са изтеглили на сухо кануто си.

— Имат ли пушки?

— Само една и тя е у човека, който идва след мен.

Тримата се спогледаха, после в един глас извикаха:

— Да го хванем!

Оттеглиха се в скривалището си и нетърпеливо зачакаха. Най-напред чуха изстрел, а после и вика на ловец, повалил птица или някакъв друг дивеч.

— Той е само на няколко крачки от нас — прошепна дон Барехо. — Нека не му дадем възможност отново да зареди пушката си.

Неподозиращ за опасността, испанецът бе стигнал до голямата стена от пасифлора и след кратко колебание бе поел по пътеката, изсечена със сабите.

— Внимание! — прошепна Мендоса.

Бяха застанали по двама от всяка страна. Индианецът държеше вдигнат страшния си боздуган. Най-после испанецът се появи. Беше млад и мургав като андалусите здравеняк, целият изтъкан от мускули, с огнени и неспокойни очи. Едва бе стъпил в прикритието, и към него се насочиха три пушки, а дон Барехо извика:

— Предай се или ще умреш!

Войникът се опита да отстъпи няколко крачки назад, за да се възползува от аркебуза си, но за един миг Дьо Гюсак се хвърли отгоре му и го обезоръжи, а дон Барехо повтори:

— Предай се или ще умреш!

— Искате да ме убиете ли? — попита войникът, като пребледня. — Кои сте вие? Какво правите тук?

— Би било трудно да ви обясним кои сме ние, млади човече — отвърна дон Барехо, като се засмя. — Искате да знаете какво правим ли? Нищо, очакваме някой, който да ни донесе малко тютюн, за да пропъдим скуката.

И докато Мендоса и Дьо Гюсак държаха здраво пленника, страшният гасконец го обискира и му взе кесията, пълна с тютюн.

— Вие сте крадец! — отвърна треперещ испанецът.

— Съвсем не се обиждам. Млади човече, внимавайте, защото ние сме онези страшни флибустиери, от които са треперели американските колонии отвъд океана.

Войникът отново пребледня.

— Мендоса — продължи непреклонният дон Барехо, — обезоръжи този човек и го вържи. Трябва да проговори, ако иска да живее.

Индианецът отсече няколко лиани и ги подаде на Дьо Гюсак. който побърза да обвие с тях пленника.

— А сега, приятелю — поде отново дон Барехо, — развържи си езика и си отвори добре ушите. Запомни най-напред, че реката е дълбока и че течението й, след като вземе веднъж жертвата, която му се предложи, вече не я връща.

— Какво искате от мен? — попита младежът, впечатлен от тази заплаха.

— Да ни кажеш преди всичко дали сред вас не е маркиз ди Монтелимар.

— Не, уверявам ви, неговото кану трябва да е още много далеч.

— А … значи той се спуска по реката с лодки? И кой му ги осигури?

— Едно малко племе от индианци рибари.

— Кажете ми, как се справи маркизът с човекоядците, които го нападнаха?

— Победоносно.

— А с наводнението?

— То ни унищожи почти всичките — отвърна пленникът. — Има само едно кану зад нас, на борда на което е господин маркизът.

— Колко души има в него?

— Малко,

— Броят им.

— Можете да ме удавите, ако това ви харесва, но не зная.

— Ние не сме канибали, за да изпратим на онзи свят един жизнен младеж като вас. В момента ни интересува само маркиз ди Монтелимар. Значи твърдите, че той се спуща по течението на реката с кану и че ескортът му е бил унищожен?

— Пометен бе от наводнението, което ни изненада на брега, преди канутата да дойдат.

— Жалко, че не е помело и негово превъзходителство многоуважавания маркиз. Но с тази работа ще се заема аз. Накъде сте се насочили?

— Към Дариен.

— За да завладеете наследството на Великия Качико, нали?

— Мисля, че господин маркизът има такова намерение.

— Той знае ли, че пред него има цял отряд флибустиери, способни да му препречат пътя и да го подгонят чак до Нуева Сеговия.

— Не зная. Говореше се за някаква банда крадци, дошли от бреговете на Тихия океан и отправили се за Атлантическия. Повече не бих могъл да ви кажа.

— Тогава нека взема лулата ви и я напълня. Ако пушим ние, ще пушите и вие.

И като подкрепи думите си с дела, гасконецът взе лулата на пленника, напълни я, запали я и благоволи да му я сложи в устата. Тримата авантюристи приклекнаха на земята и весело запушиха в очакване на нощта, когато щяха да извършат запланувания смел опит за нападение.

Денят мина много спокойно. Все така на пост, индианецът бе видял седмината испанци насядали около огъня да пекат костенурката, която бяха хванали и която не бе имала време да стигне до реката. Надвечер дон Барехо привърза здраво за стеблото на една палма нещастния пленник и рече:

— Да тръгваме. Време е.