Емилио Салгари
Последните флибустиери (11)

11. Отмъщението на маркиза

Докато дон Барехо бе успял да се изплъзне на маркиз ди Монтелимар, Мендоса и Дьо Гюсак, останали в гнездото, се бяха нахвърлили като обезумели върху женския кондор и след ожесточена борба бяха успели да отсекат главата му и да я хвърлят в гората.

С покрусени сърца бяха наблюдавали летежа на гасконеца, но щом го видяха плавно да се спуща към земята, те се успокоиха. Изобщо не можеха и да предположат, че проклетата птица ще се спусне точно сред биковете.

След като се отърваха от женския кондор, те в същност желаеха само едно: да потърсят смелия кръчмар.

Без да се замислят, че под дървото вероятно все още имаше бикове или пък испанци, те се наканиха да напуснат гнездото, когато видяха кондора, отвлякъл другаря им, да се появява над обширната гора и да се насочва към гнездото.

— Да слизаме бързо — извика Дьо Гюсак.

— Ти луд ли си! Ако ни нападне, преди да сме се спуснали на земята, знаеш ли какво страшно премятане ще падне! — Да му изпратим два куршума.

— В никакъв случай, приятелю. Преди малко дочух лая на кучето, това е знак, че испанците са наблизо. По-добре вземи сабята на дон Барехо.

Вместо да нападне гнездото, кондорът се бе издигнал на около петстотин метра и от високо бе започнал да описва кръгове, които малко по малко се стесняваха. Явно беше желанието му да се стовари с цялата си тежест върху гнездото, за да се опита да смаже двамата неканени гости.

Огромната птица се задържа на тази височина около пет-шест минути, после прибра криле и с мълниеносна бързина се спусна надолу. Но в момента, в който падаше над гнездото, неочаквано над гората отекнаха пет-шест изстрела от аркебуз.

Улучен от няколко куршума, кондорът се опита отново да се издигне нависоко, надавайки жестоки крясъци, но силите му постепенно го напускаха.

С прибрани криле той тежко падна точно натова място в тората, откъдето бяха стреляли. Чувайки изстрелите, Мендоса и Дьо Гюсак залегнаха в гнездото.

— Испанците ли са?

— Не могат да бъдат други — отвърна баскът.

— Да не са ни забелязали?

— Тогава щяха да стрелят по нас, а не по кондора.

— Чуваш ли кучето?

— Вече не го чувам.

— Сигурно води някой друг отряд — отбеляза Мендоса. — Въпреки това не ми се струва нашето положение да е много весело.

Той залегна и запълзя към ръба на обширното гнездо, откъдето със сигурност можеше да види испанците.

Тъкмо се канеше да си подаде главата, когато дочу човешки гласове.

— Ей, Алонсо! Виж къде е гнездото на кондора. Виждаш ли го?

— Да, Педро. — Може там да са малките на кондора. — Каквото и да кажете, след вечеря ще се опитам да се изкача по това дърво — заяви Педро. — Ще ми се да видя дали има малки кондорчета.

— Но нали вече намерихме две — обади се друг войник.

— Може да има още.

— Ти си магаре, Педро, и не познаваш тези птици. Но ако искаш да изпробваш мускулите си, ние, разбира се, няма да ти попречим.

Мендоса чу как сред войниците избухна смях. Ослушва се няколко минути и като не чу повече нищо, се осмели да надникне. Пък и той се намираше на такава голяма височина, че съвсем нямаше да бъде лесно да го забележат, особено между дългите клони на линията.

Недалеч от високото дърво към небето се издигаха облаци пушек. Вероятно за голяма уплаха на Мендоса испанците се бяха разположили на лагер. Баскът предпазливо отдръпна клоните и видя двайсетина души, които скубеха кондора и двете малки.

— Ако онзи любопитният дойде тук, ще ни разкрият — заяви бившият кръчмар.

— О, все още не се е качил, скъпи Дьо Гюсак, а по време на нощното изкачване могат да станат инциденти, например да се отчупи някой клон, предварително умело отрязан! Преди луната да се покаже, ще се заема с тази работа и съвсем не би ми се искало да бъда на мястото на този посетител на гнезда.

— Въпреки това не съм спокоен, Мендоса.

— Нито пък аз! — отвърна баскът. — И мисля, че сега не е спокоен дори и бедният дон Барехо. Надявам се, че ако се е скрил на някое дърво, ще забележи лагерните огньове и няма да направи опит да се върне при нас, докато испанците не си отидат.

За двамата нещастници часовете изминаха, изпълнени с постоянна тревога, защото всеки момент очакваха да видят, че някой се изкачва по високото дърво.

Още щом слънцето залезе и над гората се смрачи, както беше обещал, Мендоса взе острата сабя на дон Барехо и отсече два клона непосредствено под гнездото, единият отдясно, а другият отляво.

Колкото ловък и съобразителен да е човек, изкачил се дотам и хванал се за единия от двата клона, не би могъл да се спаси от страшното падане.

Междувременно испанците, вероятно получили заповед да се разположат за нощуване на това място, за да дадат възможност на отрядите да се съберат, бяха запалили още огньове и на жарта се препичаха парчета от месото на кондора.

По едно време се надигнаха гласове, последвани от изблици смях.

— Педро! Педро! Луната изгря над планинската верига.

— Иди да потърсиш другите кондорчета.

— Хайде, хайде, качвай се! Хайде да те видим.

Мендоса не можа да задържи едно проклятие.

— Чу ли, Дьо Гюсак — попита.

— Изглежда е настъпил последният ни час — отвърна гасконецът. — Това е, което разбрах.

В този момент иззад най-високия връх на планинската верига се показа луната и огря горите с нежните си синкави лъчи.

Под дървото испанците продължаваха да викат в хор. — Най-после се открои един глас, доминиращ над целия този шум.

— Е добре, ще се кача до горе. Педро държи на думата си.

Войникът, който носеше това име, около тридесетгодишен храбър младеж, стана, приближи до пинията и само с един силен скок се улови за най-ниските клони.

— Искам да ви покажа — извика той — как моряците, които се катерят по мачтите, атакуват дърветата. А сега тихо и ме оставете да се катеря.

Мендоса и Дьо Гюсак бяха видели и чули всичко. Ако този човек успееше да избегне почти отсечените клони, те можеха да се считат за загубени.

Морякът, свикнал да се катери по дебелите въжета на галеоните и подпомаган от луната, се изкачваше бързо от клон на клон.

Мендоса и Дьо Гюсак го наблюдаваха с изпълнени от ужас сърца как се приближава. Първият бе грабнал сабята на дон Барехо, а вторият бе взел аркебуза, решен да си послужи с него, каквото и да се случи.

Морякът вече бе достигнал до последните клони, които подкрепяха гнездото, и тъкмо щеше да се хване за ръба му, когато се чу зловещ звук.

Клонът отдясно, на който се бе облегнал, поддаде, и нещастникът се сгромоляса сред огньовете на лагера за голям ужас на другарите си, с един сърцераздирателен вик.

Нещастното падащо тяло тупна така силно, че звукът можеше да се оприличи на изстрел от ловджийска пушка или фалконет^[1].

След като измина първата минута на уплаха, испанците се притичаха да му помогнат, но веднага разбраха, че нещастникът, жертва на измамния клон, приготвен от Мендоса, не се нуждаеше вече от друго освен от един гроб сред гората.

Внезапно викове на ужас отекнаха над лагера на испанците:

— Биковете! Биковете! Бягайте! Бягайте!

Цяло стадо от тези опасни животни, вероятно привлечени от шума и обезпокоени в съня си, тичаха като обезумели през гората право към огньовете.

Тъй като знаеха с какви животни си имат работа, испанците дадоха наслуки няколко последни изстрела, след което се пръснаха из гората, преследвани от разярените рогати животни.

Мендоса скочи бързо на крака и извика:

— Ето ти съюзници, на които не съм разчитал. Ако държиш да спасим кожите си, Дьо Гюсак, излизай от гнездото и да се спускаме на земята.

Мини отляво, ако не искаш да свършиш по същия начин както нещастния моряк.

За миг те прекрачиха огромната кошница, като преди това взеха прословутата сабя на дон Барехо, и започнаха да се спущат. В далечината се дочуваха гласовете на испанците, придружавани от време на време от някой изстрел на аркебуз.

Преследването все още не бе приключило.

Пет минути по-късно Мендоса и бившият кръчмар от Сеговия вече бяха на земята. Огньовете все още горяха, тенджерата лежеше обърната с дъното нагоре; тук-таме имаше забравени оръжия.

Баскът взе две саби, приближи се до трупа на бедния моряк, който по една случайност бе избягнал гнева на биковете, направи нещо като кръст, постави го върху покривалото му и промълви с развълнуван глас:

— Почивай в мир, нещастни човече!

После с три-четири скока заобиколи огньовете и се затича следван от Дьо Гюсак в посока, противоположна на тази, в която бяха побягнали испанците.

Сега, когато вече беше свободен, в главата му имаше само една мисъл: да намери страшния гасконец, без когото се чувствуваше загубен. Какво ли се беше случило с веселия дон Барехо?

След около половин час стигнаха до края на гората. Пред погледите им се разкриваше обширна прерия.

— Дон Барехо трябва да се е спуснал тук някъде — отбеляза Мендоса.

След като огледаха внимателно наоколо, страхувайки се някое стадо бикове да не дреме сред високите и ароматни треви, двамата авантюристи отново побягнаха и успешно стигнаха до края на втората гора.

Бяха влезли навътре на около двеста или триста метра, когато дочуха на неголямо разстояние да отекват няколко изстрела. Почти непосредствено след това пред тях изникна един мъж, който тичаше като елен и когото лунните лъчи осветиха.

— Дон Барехо!

Беглецът спря, но продължаваше да държи насочен аркебуза си, после го свали и се приближи до своите не по-малко изненадани другари.

— Сигурно красивата кастилка Панкита се моли за мен, приятели. Ако някой добър дух не ме бе покровителствувал, дон Барехо щеше да завърши живота си с въже на шията. Мендоса! Дьо Гюсак! Елате да ви прегърна.

— Мислех те вече за мъртъв — извика баскът — и не можех да се примиря с мисълта, че трябва да се оправям без теб… Кой стреля?

— Аз!

— Шест или седем пъти?

— Имах цял сноп аркебузи. Но сега не е време за приказки, приятели. Ако искаме да хванем маркиз ди Монтелимар, трябва веднага да ме последвате. Испанците от малкия лагер са почти невъоръжени.

— Маркиз ди Монтелимар ли! — възкликна Мендоса.

— Хайде бягай и не приказвай!

Водени от дон Барехо, те се движеха през гората, като следваха широките пътеки, прокарани от биковете от високопланинските области. През листата прозираше светлината от лагерните огньове.

Като тичаха с бясна скорост, тримата авантюристи преодоляха разстоянието и нападнаха лагера с насочени пушки. Но не беше необходимо да си хабят барута, защото, помислили, че ги напада основният корпус на флибустиерите, испанците бяха избягали.

Дори и маркизът беше изчезнал.

Като видяха тенджерата, Мендоса и Дьо Гюсак се втурнаха към нея, за да оберат последните останки, докато дон Барехо набързо обхождаше лагера.

Гневен вик прекъсна мизерната вечеря.

Страшният гасконец се бе спрял пред трупа на един войник и от отчаяние бе обхванал главата си с ръце.

— Старият сержант! Гасконецът! Той ми помогна да избягам и маркизът го е убил! — нареждаше той.

Мендоса и вторият гасконец притичаха.

— Кой е той? — попита Мендоса.

— Човекът, който ми помогна да избягам, един от нашите, Дьо Гюсак, той също е гасконец! — отвърна дон Барехо с насълзени очи.

— Кой го е убил?

— Онова куче ди Монтелимар, несъмнено! Само маркизът носеше пистолет на кръста си, а това не са куршуми от аркебуз. Дон Барехо захапа пръстите си до кръв, после изрече:

— Този Монтелимар никога вече няма да види кулите на своите замъци във Франция и Испания, защото аз ще го убия. Следвайте ме! Маркизът има само няколко души и те са почти обезоръжени. Да вървим!