Емилио Салгари
Последните флибустиери (10)

10. Залавянето на дон Барехо

Макар жилавите клони на острата магнолия (така се наричат тези много високи храсти) веднага да се огънаха под тежестта му, минаха няколко минути, преди гостилничарят от Панама отново да стъпи на крака.

Най-после успя да се изправи и след няколко крачки се спря пред дълбок ров, на дъното на който стенеше бикът с тяло, прободено от остър кол.

Той се отдалечи от капана, направен вероятно от индианците, за да ловят, без да се излагат на опасност, тези големи животни, които имат изключително месо, но отново трябваше да спре.

Намираше се сред гъста гора и не чуваше нито пушечни изстрели, нито крясъци на кондори, нито какъвто и да било шум. Само от време на време сподавеното мучене на агонизиращия бик нарушаваше голямата тишина.

Огледа се наоколо, опита се да се ориентира и веднага осъзна невъзможността да избере правилната посока, тъй като над него гигантските листа на палмите се преплитаха и образуваха свод през който едва проникваше слънчева светлина.

Неочаквано дон Барехо се плесна с юмрук по главата. „Проклета тиква! — извика ядосано. — За да се измъкна от този гъсталак, трябва да сторя само едно нещо: да проследя в обратна посока стъпките на бика.“

Действително в яростния си бяг бикът трябва да бе прокарал пътека сред храстите и лианите.

Дон Барехо се увери, че аркебузът му е зареден, после се върна назад, като заобиколи трапа. Бикът бе издъхнал.

Направи само няколко крачки и се озова пред купчина сякаш изтръгнати лиани. „Ето го пътя за връщане“ — си каза. Мина през пролуката от разкъсани лиани.

Цял час вървя така, следвайки стъпките, учуден, че е бил отнесен толкова надалече, после се спря и неспокойно се заоглежда наоколо.

Ослуша се с пръст на спусъка на аркебуза. На няколко крачки пред него вейките се движеха. Вероятно сред гъстите храсталаци, които образуваха нещо като зелена стена — толкова бяха високи, се движеше някакво животно.

За бедния гасконец настъпиха минути на мъчително очакване. Той все още не знаеше с кого ще си има работа, после едно дълго, четинесто тяло, черно, с небесносини отблясъци и великолепна опашка си проправи път сред храстите и се спря пред дон Барехо, не по-малко изненадано от него самия.

Животното бе едро като куче от Теранова, с къси лапи и вместо уста имаше нещо като тръба, от която на интервали се подаваше отвратителен лепкав език.

„Какво ли ще е пък това?“ — запита се гасконецът, малко поуспокоен, защото странното животно изобщо нямаше зъби. Ако дон Барехо бе малко по-образован, той щеше да разпознае мравояда. Животното съвсем не бе опасно, но то се отбраняваше жестоко с ноктите си от пумите, които особено се лакомят за месото му. То бе приседнало на задните си лапи с изпъната напред и поставена като щит великолепна опашка, стигаща до височината на главата му.

Мравоядът така смешно се клатеше и продължаваше периодично да изважда като бутало езика си, покрит с някаква лепкава материя, с помощта на която обираше мравките, представляващи единствената му храна, че дон Барехо не можа да въздържи веселия си смях.

Но мравоядът вече не му обръщаше внимание; черните му очички се бяха вперили в едно дърво. Гасконецът подозрително погледна натам и отскочи.

На един клон, само на няколко метра от земята стоеше друг горски обитател, и то не така кротък като бедния мравояд.

Беше ягуар, животното, от което най-много се страхуват в Централна и Южна Америка.

Гасконецът стремително отскочи назад още четири-пет крачки и се подпря с насочен аркебуз на стеблото на един бор.

Бедният мравояд също бе нащрек и движеше застрашително предните лапи, завършващи с нокти, зад голямата си, покрита с пера опашка.

— Тук ще се разиграе трагедия — каза си гасконецът. — Най-добре ще е да ги оставя двамата да се оправят сами и да не се занимавам с тях.

Тъкмо се канеше да се обърне и отново да побегне, когато с един скок ягуарът се оказа на полянката и демонстрира великолепната си козина.

— Плюй си на петите, дон Барехо! — каза си гасконецът и се затича.

Известно време той чуваше сподавено ръмжене и грухтене, после отново над голямата гора се възцари мълчание. Американският тигър бе получил своята вечеря.

Гасконецът, който имаше здрави крака, продължи да бяга още десетина-петнадесет минути по пътеката, прокарана от бика, когато почувствува едно въже да го стяга така силно, та чак му отне въздуха.

Няколко испански войници наизскочиха от близките храсти и го заобиколиха, размахвайки саби, копия и аркебузи.

Така умело хвърленото ласо от един от тях веднага бе разхлабено, за да не се задуши бедният гасконец.

Всички, около десет-дванадесет войници, бяха започнали да се смеят, наслаждавайки се на безсилната му ярост. Веднага му бяха отнели аркебуза, за да не извърши някоя глупост.

— От племето на немите ли сте? — извика гасконецът, който ставаше все по-гневен. — Ох, само да беше тук сабята ми, усмивките ви щяха да замръзнат на устните, гръм и мълнии!

Командирът на малкия отряд, един възрастен сержант с бели мустаци и гърбав нос като на дон Барехо, трепна при това възклицание.

— Има само един Брасак и той се намира в Гаскония — промърмори. После се приближи до заловения, който не преставаше да сипе проклятия, и го потупа; фамилиарно по рамото:

— Вече изпълнихте дълга си на гасконец: хайде престанете. Честта е спасена.

— Кой ви каза, че съм гасконец?

— Може би маркиз ди Монтелимар. Последвайте ни.

— Един момент, сержанте. Казахте маркиз ди Монтелимар, нали?

— Е, и?

— И къде е този господин?

Сержантът грубо го стисна за ръката, като продължаваше да го държи под очи.

— Хайде, говорихме достатъчно.

Сред зеленината, която образуваше нещо като стена, имаше широк процеп. Испанските войници минаха през него и след петнадесетина крачки се озоваха на малка поляна, заобиколена от огромни дървета, които почти напълно спираха светлината.

Двама войници се суетяха около голяма тенджера, закачена за клона на едно дърво, и от време на време раздухваха огъня.

В малкия лагер имаше още един, трети човек, който бе седнал на някакъв дънер и задълбочено изучаваше географската карта: това бе маркиз ди Монтелимар. Когато ескортът му се появи, маркизът вдигна очи и на устните му се появи коварна усмивка.

— Добра плячка, както изглежда! — отбеляза той. — И друг път съм виждал този човек. Трябва да е единият от тримата, които преследваме от няколко дни.

Дон Барехо направи дълбок поклон и веднага отговори:

— Мисля, че се лъжете, защото в кръчмата „Ел Торо“, която от шест години държа в Панама, благородни хора не идват, макар моята изба да не е по-лоша от другите.

— Ти кръчмар ли си?

— На вашите услуги, ваше превъзходителство.

— Кръчмата „Ел Торо“! Ха, чувал съм да говорят за тази прословута кръчма — отбеляза иронично маркизът. — Тъкмо там изчезна без вест един от моите секретари.

Дон Барехо подскочи възмутено.

— Господине — каза той, — винаги съм бил честен кръчмар и никога не съм убивал хората, които идваха да пият.

— Моля ви да ме наричате ваше превъзходителство.

— Тогава вие пък се обръщайте към мен с дон, защото ако във вашите вени тече синя кръв, в моите цветът й е също син.

— Струва ми се, че е червена.

— Не, синя, от благородните ми прадеди Риберак, които едно време са били господари на Брасак.

— И сега сте кръчмар?

— По-скоро бях.

— И сте тръгнали с тази паплач, която плячкосва от бреговете на Тихия океан до Атлантика. Виж ти какъв благородник!

— Гръм и мълнии! — извика дон Барехо. — Аз съм гасконец, а гасконците никога не са били богати.

Сержантът, който присъствуваше на разпита, потвърди с леко кимване.

— Не се ядосвайте — каза му маркизът с обичайното си иронично спокойствие. — Вярно е, че във вените ви тече френска кръв, но и в моите също, защото Монтелимар имат род в тази голяма нация.

— И вие служите на Испания, вечен неприятел на Франция? Ваше превъзходителство, аз ви уважавах, но повече не мога. Човек никога не бива да се отказва от родината си!

Маркизът позеленя и с жест показа колко е разгневен.

— Какво ви интересува дали съм французин, холандец или англичанин? Днес съм испанец и служа на моята нова родина, мой скъпи дон…

— Барехо дьо Брасак — отвърна с готовност гасконецът.

— Донесете нещо, на което да седне този господин — нареди маркизът. — Още цели два часа ще бъде светло и кой знае дали междувременно моите хора от ариергарда няма да хванат и двамата му приятели.

Един войник донесе барабан и кимна на дон Барехо да седне. Гасконецът, запазил завидно присъствие на духа, почука с пръсти по магарешката кожа, за да се увери, че е здрава, после седна спокойно, разтвори тънките си крака и загледа маркиза право в лицето.

— А сега чуйте ме! — каза маркизът. — Ще ми кажете най-напред къде оставихте двамата си другари.

— Мисля, господин маркизе, че и от двамата нещастници не е останало здраво нито едно ребро след бясната атака на биковете от високопланинските области.

— Вие сте странен човек!

— Защо, господин маркизе?

— Аз търся дървото, на което утре сутринта ще наредя да ви обесят, а вие продължавате да се шегувате!

— Един френски благородник да убие друг френски благородник! Но вие да не сте ягуар!

— Вече ви казах, че съм испанец и че моята стара родина няма нищо общо с това. Идете да се помолите, защото утре, повтарям ви, вече няма да сте между живите.

— Приятна почивка, ваше превъзходителство — отвърна гасконецът, като изтри с нервен жест няколкото капки студена пот, избили по челото му.

— Вържете този човек до някое дърво близо до огъня и опънете палатката ми — заповяда маркизът. — Не искам да ме безпокоите до момента на обесването на този разбойник.

Само за миг нещастникът се озова седнал до голяма палма и почти цялото му тяло бе обвито с въжета.

Междувременно сержантът, подпомогнат от двама войници, бе опънал палатката, предназначена за маркиза, една обикновена полева палатка.

Малко смутен от лошия обрат на нещата, дон Барехо се бе изтегнал до палмата и се преструваше на заспал. Но този стар хитрец съвсем нямаше намерение да заспива пред невеселата перспектива да бъде обесен сутринта като обикновен крадец. Очите му, макар и притворени, следяха всяко движение на стария сержант и между една прозявка и друга той настойчиво и тревожно се питаше дали случайно не бе намерил покровителя на последния си час.

Войникът също не го изпущаше от очи. Когато другарите му не го виждаха, той скришом правеше знаци на гасконеца, които явно не бяха зложелателни.

— Дали пък не е гасконец? — се питаше дон Барехо с нарастващо вълнение. — В същност и той има характерния ни нос.

След вечерята, сигурни, че никой не ще ги безпокои, тъй като флибустиерите бяха далеч, испанците струпаха около огньовете (те бяха запалили още няколко огъня, за да държат настрана хищните зверове) наръчи ароматни, сухи листа и се разположиха за сън.

Маркизът вече се беше скрил вътре в палатката, за да се смели спокойно вечерята му.

Дон Барехо, от чийто поглед не убягваше нищо, видя с изненада, че възрастният сержант поема първото дежурство.

След като покри другарите си с наръчи листа, за да ги предпази от влагата, а може би и с някаква друга тайна цел, войникът седна край огъня близо до гасконеца и запали лула, а аркебуза постави на коленете си.

Явно той чакаше подходящ момент, за да размени няколко думи с пленника.

В малкия лагер вече всички хъркаха. Старият сержант се изправи с аркебуз в ръката. Обиколи палатката на маркиза, като се ослушваше внимателно, погледна към другарите си, победени от съня, и се приближи до дон Барехо, който съвсем нямаше намерение да заспива, и като се излегна на тревата, му прошепна:

— От Брасак ли казахте?

Гасконецът, който се преструваше, че дреме, широко разтвори очи:

— Да, от Брасак — отвърна.

— Мисля, че на света има само един Брасак и той се намира в Гаскония — промърмори сержантът дълбоко развълнуван.

— И така, добри човече, какво искате да кажете с това? — попита дон Барехо, чието сърце започваше да се разтапя от щастие.

— Че и аз съм роден в Брасак — отвърна сержантът. — Вашите имат там малък замък, нали?

— В твърде окаяно състояние, за съжаление — въздъхна гасконецът. — Никога в къщата ни не е имало и пукнат петак, за да го дадем за ремонт. Гаскония никога не е била богата.

— Зная това по-добре от вас, господине.

— Какво искате тогава?

— И вие ме питате? — възкликна старият сержант изненадано. — Когато двама гасконци се срещнат и са в опасност, свалят братски сабите си и си помагат.

— Ха, още един гасконец — извика дон Барехо, като пое дълбоко въздух. — Това е вторият, когото срещам в Америка.

— Можете ли да се оплачете от първия?

— В никакъв случай.

— Кастеланът на Брасак не ще може да се оплаче от старите си васали. Да става каквото ще, но вие утре няма да бъдете обесен.

— Наистина държах да не бъда обесен.

Явно обзет от силно вълнение, сержантът обиколи още веднъж палатката на маркиза, хвърли поглед към другарите си и тихо развърза цял сноп аркебузи пред дон Барехо.

— Не зная какво ще се случи — му прошепна, докато режеше с наваха въжетата, с които бе привързан към дървото. — Във всички случаи не се тревожете за мен. Гасконците винаги са успявали да се измъкнат от всяко положение.

— Какво трябва да сторя?

— Скрийте се в гората, господине, и изпразнете всички аркебузи във въздуха. Аз ще вдигна тревога, а вие ще офейкате. Предупреждавам ви, че тук наблизо има около триста испанци, водени от едно овчарско куче, което няма равно на себе си. Оправяйте се и помнете, че дори между гасконци подобни услуги не се правят два пъти.

Дон Барехо се бе изправил.

— Дай си ръката, приятелю — каза му той. — Никога няма да забравя, че на теб дължа живота си. Ако някой ден се върнеш в Брасак, поздрави кулата, която трябва да се издига над замъка на моите прадеди, ако не се е срутила все още.

После взе шестте пушки, които съотечественикът му бе сложил в краката му, кимна с глава в знак на сбогом и се отдалечи спокойно; поне външно изглеждаше така.

Междувременно сержантът легна на земята, преструвайки се, че спи. Изминаха няколко минути и откъм гората отекнаха един след друг пет изстрела от аркебузи. Дон Барехо инсценираше нападение над малкия лагер, като стреляше във въздуха, за да не засегне съотечественика си.

Още не бе заглъхнал първият изстрел, когато дочу сержантът да вика колкото му глас държи:

— На оръжие! Флибустиерите! Бягайте!

Дон Барехо дочу викове, проклятия, после долови объркване и прибързани заповеди, след това изстрел от пистолет, както му се стори.

Внезапно една бяла сянка, следвана от човек, се изпречи пред него. Дон Барехо извика и се прицели с шестия аркебуз, който все още бе пълен.

— Проклето куче! — изкрещя. — Умри!

В мрака проблесна светкавица, последвана от жалостиво скимтене. Прочутото куче, водещо ариергарда, бе паднало, за да не се вдигне никога вече. Гасконецът се възползува от уплахата, обзела човека, който го водеше, за да изчезне с пет-шест скока в гората.