Емилио Салгари
Последните флибустиери (1)

1. Страшният кръчмар

— Ко… ко… ко… Какво е това, за всички гръмотевици и бури на Бискайско море? Ко… ко… Знам, че папагалите се наричат Коко, но мисля, че този, който ми е написал писмото, не е птица с пъстри пера!… По-добре да извикам жена си. Кой знае дали тя няма да разгадае тези драсканици… Панкита!…

Иззад дългия тезгях от акажу, където изплакваше чаши, се подаде красиво облечена, силна, около тридесет и пет годишна тъмнокоса жена с бадемовидни очи като на андалуските.

— Какво искаш, Пепито? — попита тя.

— По дяволите Пепито!… Аз съм дои Барехо, а не някакъв Пепито! Кога най-сетне, жено, ще запомниш, че съм гасконски благородник?

— Името Пепито е по-нежно, съпруже мой.

— Остави го в Севиля.

Човекът, който говореше, беше висок и слаб като върлина, с увиснали прошарени мустаци и с енергични черти на лицето. Застанал прав до една маса, около която бяха насядали половин дузина метиси, допиващи големите си чаши с мескал^[1], той се взираше в парче хартия.

— Чети ти, Панкита — каза, като подаде листа на жена си. — В Гаскония не пишат така, за всички гръмотевици на Бискайско море! Кръчмарката взе писмото и го разгледа.

— „Карамба“!… — възкликна тя. — Не разбирам нищо.

— Всички кастилци ли сте магарета!… — извика кръчмарят.

— Кой донесе това писмо?

— Едно индианче, но не ми се Стори да е от управлението на пощите.

— Ей!… Дон Барехо!… — извика Панкита, като хвърли към мъжа си огнен поглед. — Да не би да става въпрос за среща с някоя чужденка? Запомни, че кастилките винаги носят кама в пазвите си.

— Никога не съм виждал твоята — отвърна със смях кръчмарят.

— Но бих могла да я сложа.

— Значи все още има време, а дотогава ще можем да разчетем тези проклети драсканици.

В този момент вратата на кръчмата се отвори и влезе човек, загърнат в широка мантия, от която се стичаше вода, защото над Панама вилнееше страшна буря.

Човекът се запъти към една от масите, разтвори пелерината си, под която се показа богата дреха от фина тъкан със златни копчета и закопчалки, свали шапката си и като удари силно с юмрук по масата, извика:

— Ей ти, проклет кръчмарю, тук не давате ли на благородниците да пият?

Кръчмарят погледна свирепо благородника и отвърна грубо:

— Викате ли ме?…

— Да, проклет кръчмарю — отговори новодошлият. — Когато един благородник влиза в кръчма, стопанинът трябва да го посрещне и попита какво желае.

— Е, господине — отвърна кръчмарят, като зае предишната поза. — Струва ми се, че си позволявате да повишавате глас в моя дом малко повече, отколкото е редно.

— Вашият дом ли?…

— Гръм и мълнии!… Да не би вие да плащате наема, благороднико?

— Кръчмата е обществен дом.

— Дявол да го вземе! — извика кръчмарят.

— Ей, добри човече, струва ми се, че сега вие повишавате глас!

— Мълнии от Бискай!… Собственик на кръчмата съм аз!…

— Прекрасно.

— А освен това съм и гасконец!…

— А пък аз съм от Долна Лоара.

Тези думи бяха достатъчни, за да укротят разгневения кръчмар, който заговори по-спокойно.

— Вие сте френски благородник?… Но защо не ми казахте това по-рано?

— Но вие не ме оставихте дори да говоря!

— Какво желаете, господине?

— От най-хубавото вино: херес, аликанте или порто, стига само да е добро.

Гостилничарят се обърна важно към жена си:

— Разбра ли как умеят да пият французите от велика Франция? Донеси на господина от най-отлежалото вино. Струва ми се, че има няколко бутилки бордо.

— Да, Пепито.

— Е, стига с това Пепито. Аз съм гасконец, а не тореадор от Севиля. Запомни го!

Той издърпа писмото от ръцете й и отново се взря в него.

Може би тъкмо разгадаваше още една дума, когато вратата на кръчмата се отвори и вътре нахълта още един посетител. Както и първия и този беше загърнат в широка, просмукана с вода пелерина. Имаше вид на четиридесетгодишен, макар мустаците му да бяха сиви, а лицето силно загоряло. Подобно на французина, той седна и с такава сила удари по масата, че за малко да я строши напълно.

При този шум кръчмарят погледна свирепо нахалника.

— Гръм и мълнии… — извика. — Да не би днес да има нашествие на сърдити кучета! — Приближи се до новия посетител и като го изгледа от главата до петите, го попита: — Кой сте вие?

— Говори по-малко, кръчмарю на дявола, и ми донеси нещо за пиене. Умирам от жажда и страшно бързам.

— Аз пък не.

— Ей, кръчмарю от ада! — извика непознатият, като отново удари с юмрук по масата. — Ще дрънкаш ли още? Ще ми донесеш ли една бутилка, да или не?

— Не! — отвърна кръчмарят.

Френският благородник избухна в смях, който още повече разгневи войнствения кръчмар.

— Гръм и мълнии!… — извика. — Но за кого ме вземате? Знаете ли, че аз съм гасконец?

Вторият посетител засука мустаците си, облакъти се на масата и го погледна насмешливо.

— Колко са смешни тези гасконци! — каза.

Дон Барехо, собственик на кръчмата „Ел Торо“^[2], дребен гасконски благородник, избухна като бомба.

— Да ме наричаш смешник!… И искаш да пиеш от виното ми?… Аз ще си наточа от твоята бъчва! Панкита! Сабята ми!

Вторият посетител отново избухна в смях, по-бурен от предишния, който разяри кръчмаря.

— Сигурно искаш да те убия — извика дон Барехо.

— Ставаш все по-смешен, приятелю.

— Е, стига толкова, пор Диос^[3]! Върви си, или ще те убия като бясно куче. Панкита, донеси ми сабята.

— Жена ти сякаш никак не бърза да види кръвта ми — изрече непознатият, като гледаше втренчено кръчмаря; после, като се обърна към първия посетител, попита: — Не ви ли се струва, господине, че си е все същият този бесен гасконец? Дори и женитбата не го е променила.

Тези думи бяха произнесени малко по-различно от останалите. Дон Барехо, впечатлен от акцента, постоя известно време колебливо, после се хвърли към новодошлия и го притисна силно в прегръдките си, като викаше:

— Гръм и мълнии!… Баскът Мендоса! Дясната ръка на сина на Червения корсар!

— Толкова ли време ти трябваше, за да ме познаеш? — отвърна бискаецът^[4] като на свой ред го прегърна.

— Минаха шест години, скъпи приятелю.

— Но ти си все същият. За малко да ми разпориш корема с прословутата си сабя.

— Гръм и мълнии!… Но ти ме накара да изляза от кожата си.

— Направих го нарочно, за да проверя дали моят гасконец е все още гасконец.

— Хитрец такъв… Съмняваше ли се? — извика дон Барехо и отново го прегърна. — Но какво правиш тук? Откъде идваш? Кой добър вятър те довея в кръчмата „Ел Торо“?

— Не бързай толкова, скъпи приятелю — отвърна баскът. После, като му посочи френския благородник от Долна Доара, попита: — А онзи господин там, познаваш ли го?

Дон Барехо погледна към господина. После неочаквано се втурна към масата с протегнати ръце, викайки:

— Гръм и мълнии!… Господин Бутафуоко!

Известният буканиер на маркиза ди Монтелимар се надигна с усмивка и сърдечно стисна протегнатите към него ръце.

— Значи остаряваме, дон Барехо, щом не можем да познаем приятелите си?

— Това е от брачния живот — каза Мендоса, като се разсмя. Но храбрият гасконец изобщо не го чу, тъй като се бе втурнал към тезгяха, викайки с пълно гърло:

— Панкита! Панкита! Донеси от избата най-хубавото вино и остави на мира сабята. — После се върна към масата и попита: — Но защо сте отново тук след толкова години? Как е граф Вентимилия? А маркиза ди Монтелимар? Откъде изникнахте? Сан доминго е доста далеч от Панама?

— Тихо — каза Мендоса, като кимна към метисите.

— Какво? — попита гасконецът.

— Може ли да ги отпратиш? — Ако не си отидат с добро, ще ги изгоня с ритници — закани се страшният кръчмар.

Той се запъти към масата, където метисите пиеха спокойно, и като им показа вратата, рече:

— Жена ми е зле и има нужда от почивка. Тръгвайте си веднага, без да плащате. Черпя ви с мескала, който изпихте.

Метисите се спогледаха изненадани, но станаха и си тръгнаха, без да протестират, макар навън дъждът да продължаваше да се лее.

— Жено — каза дон Барехо, — имам високата чест да ти представя господин Бутафуоко, един истински френски благородник, и този стар приятел Мендоса, когото вече познаваш. Можеш да ги прегърнеш. Не ревнувам от тях. Панкита остави панера и залепи четири звучни целувки по бузите на приятелите на съпруга си.

— А сега, жено, затвори и залости вратата добави кръчмарят. — Днес повече няма да приемаме никого, защото имаме празник в къщи.

— Да, Пепито.

Междувременно Мендоса бе погледнал към вратата.

— Пиявицата… — каза, като се обърна към Бутафуоко. — Панкита, не затваряйте вратата, чакаме още един приятел.

— Кой е той? — попита дон Барехо.

— Все още не знаем, но по начина, по който изопачава думите, мисля, че е фламандец. Откакто сме пристигнали в Панама, този тайнствен човек се е залепил за нас и ни следва навсякъде.

— Струва ми се, че е шпионин — каза Бутафуоко.

— Мислиш ли, че ще дойде тук?

— Разбира се, приятелю. Дон Барехо се приближи до вратата.

Точно в този момент тайнственият човек застана на прага на кръчмата и погледна вътре.

— Ето го — каза Бутафуоко.

Загадъчният човек, от когото се стичаше вода, направи няколко крачки напред, свали меката си филцова шапка, украсена със старо перо, и каза:

— Допър фечер, господа, аз търсих фас цяла сутрин. Беше мъж между тридесетте и четиридесетте, слаб като гасконеца, с изключително бяла кожа, руси, почти бели коси и небесносини очи. Видът му като цяло предизвикваше отвращение, макар да беше може би честен човек.

Мендоса и Бутафуоко отговориха на поздрава му и първият побърза да каже:

— Извинете, господине, че не ни намерихте в обичайния хотел. Дъждът ни изненада по пътя и се подслонихме тук, където кръчмарката е много мила, кръчмарят — порядъчен човек, а виното превъзходно.

— Фие позфолявате на мен да фи прафя компания?

— С голямо удоволствие — отвърна Бутафуоко.

Дон Барехо се бе втренчил в подозрителния тип, но любопитството му сякаш не се понрави на фламандеца. защото, като се обърна внезапно към гасконеца, той го попита засегнато:

— Фие искате ли нещо от мен?

— Съвсем не — отговори веднага дон Барехо. — Очаквах вашите много желани заповеди.

— Нямам запофеди да дафам на фас, разбрахте ли? Ще пия с приятелите.

— Но, разбира се, пийте, господине — добави гасконецът. Загадъчният човек изпразни чашата, после цъкна с език.

— „Пфифер“! Никога не пил толкофа хубафо фино. Ах!

— О — извика Мендоса, като отново му напълни чашата. — Пийте, пийте, господин Пфифер.

— Какфо Пфифер? — попита фламандецът.

— Не се ли казвате така?

Фламандецът хвърли добродушен, но малко лукав поглед на Мендоса, после каза:

— Пфифер, тофа фъзклицание.

— Възклицание, казвате. Разбрахме, но все още не знаем как да ви наричаме.

— Арнолдо Пиферофих.

— Значи спокойно можем да ви наричаме господин Пфифер. По-кратко е.

— Е и как върви животът, господин Пфифер… фи… фер?

— Допре! Допре! — отвърна фламандецът. — В Панама всички са много допре. Познафате ли град?

— Още не целия.

— Отдалеч ли идфа?

— О, да!… От Нова Гренада.

— И… по работа ли? — Трябва да купим сто мулета за сметка на един богат земевладелец, който, предполагаме, трябва да ги продаде на флибустиерите.

— О!… — възкликна фламандецът.

— Пийте, господин Ейффиф… Това вино е превъзходно.

Фламандецът продължаваше да пие и постепенно възклицанията му започнаха страшно да се объркват.

Междувременно навън нощта бе настъпила, а дъждът не преставаше. Сякаш над Панама, по онова време царицата на Тихия океан, се изливаше порой.

Дон Барехо запали газената лампа, после след знак на Мендоса затвори вратата на гостилницата.

— Гостилничарю, какфо прафи? — попита фламандецът.

— Късно е вече, затварям — отвърна гасконецът. — Аз иска отифам — каза фламандецът. — „Пфифер!“ Фече много пил.

— Е, хайде! Ние едва сега започваме. Бутафуоко кимна с глава в знак на съгласие.

— Стига фече! — отвърна упоритият фламандец, като посегна и взе наметалото и шапката си. — Дофиждане на всички! Гостилничарю, отфаря!

Мендоса бутна настрани стола, последван от Бутафуоко, и в ръцете на двамата авантюристи блеснаха саби. Дон Барехо също бе успял да вземе ръждясалата си сабя, която жена му скришом бе донесла, и застана пред вратата.

— „Пфифер!“ — възкликна фламандецът,. като се огледа наоколо объркано. — Какфо искате, господа? Фие убифа мен?

— Седнете — заповяда заплашително Мендоса. — Трябва да поговорим, приятелю. Фламандецът, който вече трудно се държеше на краката си, се отпусна на стола, като не преставаше да гледа изплашено към трите саби.

— „Пфифер!“ — възкликна той. — Тофа лоша шега.

— Лъжете се, господин Арнолдо — отвърна Мендоса. — Това не е шега, а сабите ни са изковани от чиста стомана от Толедо. Фламандецът се разсмя гръмко.

— Дайте да пия, допри приятелю.

— Колкото искате, господин Арнолдо. Избата на „Ел Торо“ е на наше разположение, но ще трябва да отговорите на няколко въпроса.

— Допре!… Допре!… Кажете… кажете… — отвърна фламандецът, посъвземайки се.

— Тогава — започна Мендоса — обяснете ни, защо от три дни така упорито ни следвате навсякъде, където отидем.

— Фие и фаш приятел много симпатични.

— А, господин Арнолдо, не се опитвайте да ни заблуждавате, защото така ще ви наредим, преди да излезете оттук, че…

Фламандецът пребледня, но намери сили да отговори:

— Аз много богат и жифей от рента.

— И затова се забавлявате да черпите с пиене хората, които са ви симпатични — отбеляза с ирония Мендоса. — Господин Арнолдо, тези измислици не ни минават. Знаете ли как ги наричат по моя край хората, които се залепват за другите като пиявици, без да ги изпускат от очи?

— Почтени хора.

— Не, господин Арнолдо, наричат ги шпиони.

Фламандецът взе една препълнена чаша и бавно изпи съдържанието й, за да прикрие смущението си. После изрече:

— Шпиони! Аз никога не фършил тази лоша работа.

— И все пак аз ви повтарям, че вие трябва да сте агент на някой големец от Панама: например на маркиз ди Монтелимар.

Чашата се изплъзна от ръцете на фламандеца и се разби шумно на парчета.

— Е, добре, господин Арнолдо — продължи неумолимо Мендоса, — защо ръцете ви започнаха да треперят? Счупихте чашата!

— Аз платя.

— Собственикът на „Ел Торо“ е щедър и няма да ви позволи да платите. Не се възползвайте от счупването на чашата, за да промените темата на разговора. Кажете ми по-скоро къде и как ме е видял маркиз ди Монтелимар и как ме е познал, след като от шест години не съм се мяркал в Панама.

— Не познафа маркиз ди Монтелимар — отговори фламандецът, като попиваше потта, избила по челото му.

— А!… Не искате да ми кажете? — извика Мендоса. — Предупреждавам ви. че човекът до мен, който до този момент все още не е проговорил, е един от прочутите буканиери от Сан доминго и че аз съвсем не съм търговец на мулета, а флибустиер, който ги е вършил всякакви заедно с Давид и Равно дьо Люсан. — Фламандецът бе така пребледнял и не на себе си, че всеки момент щеше да припадне.

— Признайте! Познавате ли маркиз ди Монтелимар, да или не? Излишно е да упорствувате и отричате.

Арнолдо най-сетне кимна утвърдително с глава.

— Н айпосле! — извика бискаецът, докато Бутафуоко, за да демонстрира задоволството си, изпи една чаша вино.

— Господин Арнолдо, пийнете и вие една глътка от това отлежало вино — каза гасконецът, като му подаде друга чаша. — Ще ви помогне да се съвземете, това ви го казва един стар кръчмар.

Макар и напълно пиян, господин Арнолдо не се отказа от съвета. След толкова много вълнения имаше нужда да се посъвземе малко.

— Кога ме е видял? — попита Мендоса.

— Преди три дни — отвърна фламандецът.

— Ти от доверените му лица ли си, за да знаеш тези неща? Фламандецът само кимна с глава, без да отговори.

— Къде? — продължи Мендоса със заплашителен тон.

— На товарното пристанище.

— Дявол да го вземе!… — възкликна бискаецът, като се удари два-три пъти с юмрук по главата. — Аз дори не съм го и забелязал!

— Нали те предупреждавах да не се показваш на по-оживените места — му каза Бутафуоко.

Мендоса се готвеше да поднови разпита, когато видя, че фламандецът се е отпуснал на стола.

— Да не е умрял? — извика.

— Той е мъртво пиян — отбеляза гасконецът. — О, аз ги разбирам тези неща! На този човек, скъпи мой, езикът му ще се развърже чак след двадесет и четири часа.

— Да го оставим да смеле виното си, а ние да си поприказваме през това време. Трябва да ти обясним някои неща, дон Барехо.

— Очаквам това от три часа — отвърна кръчмарят. — Кажете ми сега защо сте дошли тук, спомняйки си, че имате в Америка един верен приятел. В тази работа сигурно е замесен синът на Червения корсар.

— Или по-скоро сестра му — отбеляза Мендоса.

— Кой? Внучката на Великия Качико дел Дариен?…

— Ние я доведохме тук.

— Тук ли е сеньоритата? Какво неблагоразумие! Ако маркиз ди Монтелимар успее да я открие, той повече няма да я освободи.

— О!… Ние взехме всички предпазни мерки, приятелю. Скрихме я в странноприемницата на един приятел на господин Бутафуоко.

— А защо е дошла тук, нали трябваше да бъде при брат си граф ди Вентимилия и снаха си маркиза ди Монтелимар.

— Но тук в Панама не сте ли чули още, че преди четири-пет месеца старият Качико почина и остави за наследница на баснословните си богатства дъщерята на Червения корсар!

— Великият Качико мъртъв ли е!… — възкликна дон Барехо. — Тогава маркиз ди Монтелимар, който винаги се е стремил да си присвои тези богатства, сигурно вече е започнал да действува.

— Не мисля — отвърна Мендоса. — Преди шест дни все още беше тук.

— Нали и онзи пиферо^[5] каза същото. А как ли е узнал за това граф ди Вентимилия?

— От един стар буканиер, който се е укривал при Великия Качико и който отишъл специално при графа, за да предупреди сестра му, че племето я очаква, за да я провъзгласи за своя царица, понеже няма други наследници.

— Този буканиер ли доведе сеньоритата?

— Да — отвърна Мендоса.

— И къде е той сега?

— Бди над нея в странноприемницата на приятеля на господин Бутафуоко.

— А от мен какво искате? — попита дон Барехо.

— Имаш ли все още връзка с флибустиерите от Тихия океан?

— Често идват при мен.

— Все още ли са на остров Тарога?

— Да, въпреки многобройните опити на испанците да ги прогонят от там.

— Кой ги командва?

— Все още Равно дьо Люсан.

— А Давид?

— Той замина за нос Торн и повече не се чу нищо за него.

— Много ли са флибустиерите?

— Говори се, че са около триста.

— Тогава, господин Бутафуоко, необходимо е да отидем и се срещнем с Равно дьо Люсан. Без помощта на тези хора не ще бъде възможно да доведем докрай нашето дело. Ако не днес, то утре испанците ще научат, че Великия Качико е мъртъв, и ще побързат да завладеят земите му.

— В това може да не се съмняваш — отговори Бутафуоко. В този момент се почука силно на вратата.

— Кой ли може да е? — попита Бутафуоко. — Наближава десет часът, а нощта е страшна.

— Ако това е патрулът — отбеляза гасконецът, — ще загазим здравата.

— Ами — отвърна Мендоса. — Да вземем нашия приятел Арнолдо Пфиферо и да го пренесем в избата.

Отекна втори, по-силен удар, който за малко не строши стъклото на преддверието.

— Вървете бързо и загасете светлината в избата — каза дон Барехо; после, като се обърна към жена си, допълни: — Донеси ми една кошница, пълна с бутилки.

Мендоса и Бутафуоко подхванаха фламандеца, обвиха го във все още мокрото му наметало и побързаха към избата, предвождани от хубавата кастилка, докато дон Барехо се приближаваше към вратата, викайки със страшен глас:

— Кой е? Късно е, дявол да го вземе.

— Патрул! Отворете! — заповеднически отговори някой.

— Почакайте да си обуя панталоните и жена ми да си навлече фустата. Дявол да го вземе! Не може ли да се спи вече спокойно в Панама?

Панкита се върна и донесе пълна кошница с бутилки. Гасконецът почака още малко, после се реши да отвори, но след като бе скрил зад тезгяха огромната си сабя.

Когато отвори, зад вратата се показа офицер от полицията, следван от двама алебардисти от нощната стража.

— Буенас ночес^[6], кабалеро^[7] — поздрави гасконецът, посрещайки смело злата съдба. — Тъкмо се канех да си лягам.

— Сам ли сте? — попита офицерът.

— Не, господин офицер, тъкмо мълвях любовни излияния на жена си. Офицерът му обърна гръб и размени тихо няколко думи с двамата алебардисти; после отново заговори на дон Барехо:

— Днес в тази кръчма е влязъл един господин и повече не е излязъл.

— От моята кръчма!… — учуди се гасконецът, сякаш падаше от небето. — Да не би да се е изтърколил под някоя маса и да е заспал? Панкита, видя ли добре да не би някой пиян да се е свил в ъгъла?

— Никого не съм видяла — отвърна красивата кастилка.

— И все пак този господин не е излязъл оттук — настоя офицерът.

— Милост!… — извика дон Барехо. — Да не би да се е самоубил горе в стаите?

— О, не, съпруже мой; току-що слизам оттам, след като оправих леглото ни.

Офицерът пак размени няколко думи със своите алебардисти, после реши да седне на една маса, като каза:

— Донеси ни нещо за пиене, кръчмарю, после пак ще поговорим, тъй като на всяка цена трябва да разбера къде се е дянал този господин,

— Ако не е дух, убеден съм, че все някъде ще го намерите. Да не би, без да го усетя, да се е скрил в някоя бъчва! Ей, Панкита, искаме да опитаме виното, което чичо ми изпрати от Аликанте. Да се възползваме от случая да пийнем заедно с патрула.

— Има пълна кошница с бутилки — отговори кастилката.

— Отваряй, отваряй, приятелко моя; черпя господин офицера и неговите храбри стражи.

Сложиха на масата пет-шест бутилки и чашите бяха напълнени и изпразнени няколко пъти. —

— Пийте колкото искате, господа — им каза гасконецът, — това е подарък от чичо ми и не ми струва нищо.

— Да пийнем тогава, кръчмарю. но нека не забравяме и господина, който не е излязъл от кръчмата ви. Хайде, кажете, кой идва днес да пие при вас?

— Петнайсет-двайсет души, европейци и метиси.

— Сред тях не забелязахте ли един висок господин, облечен в черно, с изключително бяла кожа и силно руси коси?

Дон Барехо се почеса по брадата и погледна нагоре, сякаш искаше да получи вдъхновение от опушените греди на тавана.

— Висок… слаб … със силно руси коси, облечен в черно… сигурно е онзи господин, който пи с двамата непознати.

— Значи сте го видели? — попита офицерът.

— Много добре си го спомням, защото му сервирах аз. Беше в компанията на двама души, които влязоха преди него и които никога до този момент не бях виждал.

— Единият от тях не беше ли на средна възраст, а другият малко по-възрастен с прошарена брада?

— Точно така — отговори дон Барехо. — Изпразниха набързо доста бутилки ей на онази маса, която е още отрупана с чаши, после, възползвайки се от един момент, когато дъждът сякаш се канеше да намалее, си отидоха, придържайки се един друг, защото краката им не бяха много стабилни.

Офицерът се обърна към единия от алебардистите и му каза:

— Чу ли, Хосе?

— Да, господине.

— Значи ти не си бил на мястото си в този момент.

— И все пак, господине, заклевам се, че не съм се отдалечавал от онази врата, която горе-долу ме пазеше от дъжда.

— Може би в миг на разсеяност…

— Това е абсолютно невъзможно — отвърна решително алебардистът.

— Е тогава, кръчмарю? — попита офицерът.

— Да изпием по още няколко чаши и после ще огледаме по-обстойно къщата ми. Ей, почакайте, в избата ми има една бутилка, която е от двайсет и пет години: точно днес я държах в ръцете си. Искате ли да я опитаме, господин офицер?

— Иди и вземи бутилката отлежало вино — отговори началникът на патрула. — Ще имаме достатъчно време Д а обискираме къщата ти.

— Панкита, донеси свещ — извика гасконецът. — Дай ми и сабята, защото тази история с изчезналите мъже нещо ме ядоса.

Той грабна свещта и сабята и заслиза по стълбата, която водеше към избата. Като мина зад тезгяха, хитрият кръчмар взе и няколко покривки.

Не беше прекрачил още последното стъпало, когато видя пред себе си Бутафуоко и Мендоса.

— Е?… — попитаха в един глас и двамата.

— Лошо, приятели. Този Пфиферо е бил следен и патрулът иска да знае сега какво съм сторил с него.

— Трябва да го скрием някъде! — каза Мендоса. — Да го напъхаме в бъчвата с херес!

— Измислих нещо по-добро — отвърна гасконецът. — Искам да ви помоля да поиграете на призраци.

— Ти луд ли си, дон Барехо?

— Казвам ви, че ако не успеем да уплашим тези трима полицаи, работата при нас ще свърши зле, защото те имат намерение внимателно да огледат къщата и избата, за да търсят този проклет Пфиферо.

— Какво да направим, тогава? — попита Мендоса.

— Донесох ви покривки, с които ще се наметнете, когато офицерът и алебардистите слязат. В дъното на избата има и стари железа, ще намерите също и вериги. Преправете се на скелети или дяволи и ще видите как ще побегне патрулът!

— Качваш ли се вече? — попита Мендоса.

Трябва да занеса горе още две бутилки вино, за да завъртя окончателно главите им… След петнайсетина минути започнете да тропате. Аз отговарям за всичко.

Храбрият кръчмар поогледа прехвалените си бутилки, взе две и се заизкачва по стълбите, като стискаше здраво сабята си. После се втурна към масата, пръхтейки като тюлен.

— Пепито мой — извика Панкита, като се преструваше на уплашена, — какво ти е?

— Не знам — отвърна гасконецът, като постави на масата двете бутилки, — но след посещението на онзи мъж в черно и неговото изчезване стават неща, които страшно ме озадачават.

Тримата войници бяха пребледнели. — Какво видяхте? — попита офицерът;

— Може би се лъжа и все пак заклевам се, че забелязах в дъното на избата една бяла фигура, която танцуваше около моите бъчви.

— Искате да ни уплашите ли, кръчмарю?

— Подозирам нещо, господин офицер — каза гасконецът, докато отваряше двете бутилки.

— Какво?

— Че онзи човек, облечен в черно, съвсем не е бил добър християнин и че вместо да излезе през вратата, се е превърнал в дух, за да изсмуче виното от избата ми.

— Какви са тези измислици, дето ни ги разправяш, кръчмарю? — извика офицерът. — Аз познавам този господин и мога да ви гарантирам, че той е добър католик, защото маркиз ди Монтелимар не взема на служба при себе си еретици.

— Маркиз ди Монтелимар ли! — удиви се дон Барехо. — Кой е пък той?

— Достатъчно, кръчмарю! — отвърна офицерът. — Нямате право да узнавате тайните на полицията в Панама.

— Тогава да пием.

Гасконецът тъкмо се канеше да напълни чашите, когато откъм избата се дочуха неясни шумове. Сякаш някой удряше по метални плочи, влачеше железа и вериги.

Офицерът, двамата алебардисти и Панкита скочиха на крака, а дон Барехо се строполи на един стол.

— Кой ли вдига този шум? — попита офицерът, като измъкна сабята си от ножницата.

— Това сигурно е душата на човека, когото търсите; уверявам ви! — продума дон Барехо. — Видях я в избата.

— Подиграваш ли ни се, кръчмарю?

— Да ви се подигравам ли!… Да отидем тогава да видим. Четирима сме и сме добре въоръжени, жена ми също умее да борави добре с оръжието.

Гасконецът бе произнесъл тези думи толкова сериозно, че войниците от патрула се стреснаха. Офицерът набързо изпи една чаша вино, после, като избърса мустаците си с опакото на ръката, произнесе със сериозен глас, обръщайки се към двамата алебардисти.

— Трябва да, изпълним дълга си, другари. Изпийте по още една чаша за кураж и да отидем да видим какво става в избата на тази кръчма.

— Панкита! — извика дон Барехо. — Вземи копието и донеси още една свещ.

— Но ти нали носеше една, когато слезе в избата — отвърна кастилката.

— Изпуснах го, когато ми се стори да виждам скелета на русия човек. Готови ли сме? Господин офицер, моля ви да бъдете близо до мен. Знаете, че аз не съм военен и не съм боравил с друго до днес освен с бутилки.

— Тук сме! — потвърди началникът на патрула, когото сякаш отлежалата малага бе ударила право в краката.

Тримата войници тръгнаха, предвождани от дон Барехо, който носеше лампата и стискаше здраво вярната си сабя, следвани от красивата кастилка, въоръжена с огромно копие.