Мора Сийгър
Преди бурята (9)

9

Остатъка от този и целия следващ ден Пол прекара в болницата. След това си поръча лека вечеря в кафенето и дълго остана да седи на чаша вино. Тръгна си едва когато се бе стъмнило напълно, но вместо към вкъщи, пое в обратна посока.

След залез-слънце улиците на Париж бяха също толкова несигурни, колкото тези на който и да било друг голям град, така че повечето от жителите му предпочитаха да останат зад заключените врати на домовете си. Малцината, принудени да излязат, вземаха карета.

Само който имаше неотложна работа и държеше да остане анонимен, дръзваше да тръгне пеш из тесните улички и пасажи на Ле Ал. По това време на деня тази част на града в близост до реката — мястото на бившия площад, превърнат в лабиринт от складове и магазинчета — бе напълно безлюдна. Само подир няколко часа, малко след като първият слънчев лъч се покажеше на хоризонта, наоколо щеше да загъмжи от търговци и купувачи. Сега обаче тази огромна клоака все още спеше, затрупана под разлагащи се отпадъци, из които се ровеха плъхове.

Пол вървеше бързо — внушителен черен силует, облечен в палто, високи ботуши и тесни панталони. Беше гологлав, макар от безлунното небе от известно време да се сипеше сняг. На един ъгъл той спря и се огледа, сякаш се колебаеше накъде да поеме. След това продължи.

Откри тесния вход в редица от плътно прилепени една до друга схлупени постройки, които изглеждаха така, сякаш при първия по-силен напор на вятъра ще се срутят. Вратата изскърца и Пол изруга тихо. За миг остана неподвижен, наострил слух. След малко в мрака проблесна огниво и той зърна бледото пламъче на някаква свещ.

— Най-сетне — каза мъжки глас. — Там ли ще стоите цяла нощ? — Мъжът говореше леко завалено, сякаш предвидливо се бе подкрепил с няколко чашки, за да издържи най-тъмните часове от нощта.

Пол обаче допускаше, че не липсата на слънчева светлина измъчваше непознатия, а непрогледният душевен мрак, от който нямаше спасение.

— Господин Крене? — попита той.

Мъжът кимна. Беше дебел и имаше дълга сплъстена коса с неопределен цвят и малки недоверчиви очи. Останалите черти на лицето му трудно можеха да бъдат различени под увисналите бузи. Носеше риза и панталони, които, макар и скъпи, бяха измачкани и покрити с лекета, сякаш не ги бе сменял с дни.

— Седнете — изфъфли той и посочи стол до себе си. — Отдавна ви чакам. Хайде да свършваме.

За Пол това бе добре дошло. Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и хвърли на масата една кесия. Крене посегна алчно към нея, изсипа съдържанието й в скута си и преброи монетите една по една.

— Точно са — увери го Пол с нотка на раздразнение в гласа.

— Проверката не вреди. Аз съм предпазлив човек — той облиза устните си и искрено развеселен измери Пол с поглед. — Чувам, имал сте нещо за превозване през границата.

— Четири неща — каза Пол. — Утре през нощта.

— Цел?

— Дувър.

Мъжът подсвирна тихо.

— Задачката си я бива.

— Затова и ви плащам толкова добре — хладно констатира Пол. — Но ако възнаграждението не ви интересува, ще се обърна към някой друг — понечи да стане.

— Почакайте — каза мъжът — Казах само, че няма да е лесно.

Пол посочи кесията в ръката на мъжа.

— Сигурен съм, че това ще ви помогне.

Крене смръщи чело.

— Така мисля — той си даваше вид, че се колебае, макар отдавна да бе взел решение. Беше прекалено алчен, за да изпусне подобно възнаграждение.

— Откъде трябва да бъдат взети? — попита.

Пол се поколеба, сякаш в последния момент бе решил нещо друго.

— Хайде, хайде — промърмори Крене, — трябва да ми кажете. Как иначе ще им помогна?

— Добре де… от Тампъл.

Мъжът подсвирна. Той погледна Пол, сякаш се питаше дали събеседникът му е с всичкия си.

— Нали не възнамерявате…

— Разбира се, че не — прекъсна го Пол. — Към тях не проявявам интерес. Става дума за прислужници… Обикновени хора, които изобщо не е трябвало да бъдат затваряни.

Крене, изглежда, не му вярваше особено.

— Това ще струва повече.

— Вече ви казах, че са прислужници.

— Няма значение кой е. Щом идват от Тампъл, ще ви струва повече.

Пол отново се поколеба, сякаш обмисляше дали да се пазари, или не. В крайна сметка сви рамене.

— Добре, ще получите още толкова, когато напуснем града.

— Искам ги сега, иначе сделката отпада.

— Но това е смешно… — с неочаквано раздразнение възрази Пол. — Е, добре… Ето, вземете. Но — заплашително допълни той — ви съветвам да се появите, иначе главата ви ще хвръкне. Разбрахте ли ме?

Крене се изправи — сега вече самото олицетворение на любезността — и двамата обсъдиха плана в подробности. След това бързо се сбогуваха. Контрабандистът видимо правеше всичко възможно час по-скоро да се освободи от него.

Половин час по-късно Пол вече бе в дома си. През останалата част от нощта бе зает да преглежда книгите си и да отделя онези, на които държеше най-много. Тях събра в един вързоп до вратата. След това извади от шкафа си дълъг пояс отвътре с няколко подплатени с коприна кесийки. Тях той напълни със съдържанието на друга, по-голяма кесия, която извади изпод една откована дъска на пода.

Накрая — все така напълно облечен — легна и се загледа в тавана. Остана така, докато мракът не отстъпи пред дневната светлина.

 

 

Тази нощ Доминик също не мигна. Лежеше будна, слушаше равномерното дишане на сестра си и мислеше за брат си, който спеше от другата страна на стената.

На сутринта двамата щяха да бъдат далеч и въпреки оптимизма си, тя не можеше да изключи възможността никога повече да не ги види. Не че се боеше, че бягството може да се провали. Опитваше се да не мисли за това.

Но каквото и да се случеше, Доминик щеше да се утешава с мисълта, че Никол и Давид са в добри ръце. Макар да не бе виждала баба си повече от десет години, Доминик пазеше за нея само най-добри спомени.

За разлика от покойната си дъщеря, маркиза Монфор, лейди Амелия Хейвърстън, херцогиня Кларъндън, бе всичко друго, освен лекомислена или егоистична. И макар прехвърлила седемдесетте, възрастната жена безспорно бе глава на семейството и никой не дръзваше да й се противопостави.

С изключение на Доминик. Тя потръпна мислено при спомена за това, как преди три години бе отхвърлила молбата на баба си, да замине за Англия. Госпожа Амелия бе предусетила развитието на събитията във Франция и бе направила опит да спаси внуците си, но Доминик бе настояла, че нямало причина за безпокойство.

Госпожа Амелия щеше да приеме Никол и Давид с отворени обятия. Без съмнение щеше да разбере и най-голямата си внучка, предпочела да постъпи така, както повелява дългът и сърцето й.

Дали Пол възнамеряваше лично да отведе децата в Англия? Трябваше да настоява за повече подробности около плана за бягство, но при последната си среща с него бе просто прекалено изтощена, за да може да мисли ясно.

Навярно той също смяташе да избяга. Не би могъл да остане в Париж, след като измъкнеше децата от затвора — той щеше да е първият заподозрян.

Значи всички те — Никол, Давид и Пол — щяха да бъдат в Англия, далече от ноктите на Робеспиер, докато тя гниеше в Тампъл, като птица в клетка, оставена на милостта на някой луд, комуто винаги можеше да хрумне да се заеме с нея. Доминик стисна очи, борейки се със страха. Напомни си, че е потомка на храбри мъже и жени, които без колебание бяха следвали повелята на дълга си. Както от френска, така и от английска страна родословното й дърво бе безупречно. Разбира се, и двата рода имаха своите черни овци и нехранимайковци, негодници и безделници, но сред тях нямаше нито един страхливец. Тя не възнамеряваше да нарушава традицията.

Накрая заспа и сънува сътворени от небе и слънце очи — очи, които необяснимо защо й се усмихваха и й обещаваха, че всичко ще бъде наред.

 

 

Пол напусна жилището си малко след зазоряване. На излизане почука на вратата на хазяина си. Гастон Фулар бе едър, набит мъж, съхранил малко недодяланото, но добродушно излъчване на ломбардците, какъвто бе по рождение, макар вече двадесет години да живееше в Париж. По професия бе ковач на сребро, обаче напоследък не му се налагаше да работи.

Двамата с жена му отдавна бяха заделили достатъчно пари, за да купят къщата, в която живееха. Така имаха покрив над главата си, а и приходите, които получаваха от наемателите, ценящи дискретността на семейство Фулар.

Пол му предаде книгите.

— Ще ви бъда много задължен, ако ги приберете за известно време при вас.

Фулар го наблюдаваше изпитателно. Пред себе си виждаше млад, двадесет и осем годишен мъж, привлекателен по един странно суров и мъжествен начин, несъмнено интелигентен и порядъчен. Никога не му бе дал повод за безпокойство, напротив, със самото си присъствие повдигаше престижа на дома му. Фулар винаги бе смятал, че този човек е достатъчно умен, за да стои настрана от неприятностите.

Изглежда, се бе заблуждавал, но това не го засягаше. Тъй като презираше безумците, които съсипваха любимата му Франция, и по природа бе дискретен, нямаше да каже на никого за Пол или за когото и да било друг от наемателите си.

— Разбирам — промърмори той, поемайки книгите. Лесно щяха да се поберат под гредите на кухненския покрив. Там имаше тайник за всякакви неща, които един умен мъж не би изложил на показ в подобни времена. — Ще ги пазя добре — добави той, неизвестно дали от уважение, или от състрадание.

Пол кимна доволно. След това се сбогува. Вятърът бе навял снега от предната нощ на малки преспи, които започваха да се топят.

Провери опипом съдържанието на вътрешния си джоб и с бърза крачка се отправи към ъгъла, където по-лесно можеше да вземе карета. Уверен, че носи всичко, от което имаше нужда, описа на кочияша пътя до Тампъл. Мъжът промърмори нещо, но въпреки това подкара конете. Платежоспособните клиенти бяха рядкост в тези времена, така че не можеше да си позволи да ги отпраща.

Часовият, който го пусна да влезе, изглеждаше така, сякаш бе прекарал нощта, наливайки се с вино, и сега съжаляваше.

Кралицата очакваше Пол в стаята си. Доминик бе при нея. Двете жени изглеждаха бледи и мрачни. Пол поговори известно време с тях и спокойно им описа плана си. След това ги остави сами. Така изискваше благоприличието.

Напусна Тампъл по обяд и се върна едва късно следобед. Междувременно бе направил последните приготовления.

Никол и Давид бяха информирани и не можеха да си намерят място от вълнение… и страх. Когато Пол се появи в малката стаичка, където се бяха събрали всички, децата го погледнаха така, сякаш бе някой призрак. Той им се усмихна дружелюбно, без да храни големи надежди, че това ще помогне.

— Готово ли е всичко? — попита.

Доминик кимна. Вече се бе сбогувала с децата и сега, когато изтичаха последните им секунди заедно, отчаяно се опитваше да запази поне част от обичайното си самообладание. Опитваше се да се съсредоточи върху думите на Пол, за да не мисли за нищо друго.

— Крене ще чака с една карета край южната порта. Разбира се, хората на Робеспиер ще бъдат някъде наблизо.

— Сигурен ли сте? — попита Давид. Макар все още дете, той добре съзнаваше сериозността на положението. Ако Пол бе допуснал грешка, с всички тях бе свършено.

— Напълно — спокойно каза Пол. — От известно време Крене работи за Робеспиер. Затова напоследък толкова зачестиха неуспешните опити за бягство.

Очите на Никол се разшириха от ужас.

— Искате да кажете, че хората са търсели помощ от него, а той ги е предавал.

— Точно така, макар доскоро никой да не подозираше това.

— Как разбрахте? — попита Давид.

Пол поклати глава. Не възнамеряваше да издава Жозеф, който въпреки нежеланието си му бе оказал неоценима помощ. Той смяташе Пол за луд и може би имаше право.

— Няма нужда да знаете — спокойно каза. — Уверявам ви, утре ще се погрижат за Крене. — Отвори вратата и като хвърли бърз поглед към коридора, каза: — Ще излезем през северната порта. Всяка вечер през нея изнасят празните бурета от вино. Днес също, само че този път няма да са празни.

Въпреки опасността представата за предстоящото приключение, изглежда, разпалваше детското въображение на Никол и Давид. Дори Доминик изглеждаше малко по-спокойна. Очевидно Пол бе подготвил всичко възможно най-грижливо. Тя с облекчение пристъпи към него и му протегна ръка.

— Никога няма да мога да ви се отблагодаря — гласът й беше тих и дрезгав Пол не можеше да каже дали това се дължеше на кашлицата, или на някаква емоция, а очите й не се откъсваха от неговите. Бяха големи и блестящи, улавяха студената зимна светлина и я превръщаха в някаква цветна феерия, която можеше да бъде открита единствено през лятото на някоя горска поляна, когато всичко цъфти и се радва, преливащо от надежда и оптимизъм.

Пол наблюдаваше влажните й сочни устни и усети тялото му да се сковава, изпита непреодолима потребност да я има — потребност, която излизаше далеч отвъд физическото привличане и каквато той никога досега не бе изпитвал.

Но сега не бе най-подходящият момент за подобни мисли. Един поглед през малкото прозорче му бе достатъчен, за да установи, че вече се мръкваше. Денят преваляше. Скоро щяха да бъдат приключени и последните всекидневни занимания на персонала на затвора и вратите залостени за през нощта.

— Ела — спокойно каза той, — изпрати ни донякъде.

Доминик се поколеба. Бе възнамерявала да се прости с брат си и сестра си още тук, но не можеше да устои на изкушението да прекара с тях още няколко минути. Тя кимна.

Никой не обърна внимание на младата придворна дама на кралицата, която обитателите на затвора често бяха виждали да минава по коридорите. Брат й и сестра й пък почти се бяха превърнали в част от инвентара. Не така стоеше въпросът с Пол, но за щастие пазачите го смятаха за човек на Робеспиер и предпочитаха да го избягват.

— Мисля, че трябваше само да им наредите да ни пуснат и те без колебание щяха да го сторят — закачливо прошепна Никол.

Думите й накараха Пол да се усмихне и да си пожелае Доминик да му вярва поне на половина, колкото сестра си.

Те свиха зад един ъгъл недалече от кухнята и се натъкнаха на половин дузина грижливо подредени край стената бурета. Всичките бяха високи около метър и двадесет и толкова широки, че бе невъзможно човек да ги вдигне сам.

Пол благодари мислено на съдбата — буретата се бяха оказали точно там, където имаше най-голяма нужда от тях, при това в най-подходящия момент. Колкото и сурови да бяха условията в Тампъл, на пазачите никога не би им хрумнало да лишат обитателите му от обичайната кана вино. Ако трябваше да пият единствено вода, само малка част от затворниците щеше да доживее до съдебен процес — толкова мръсна бе тя. Така че вместо да се лишат от жертвите си, управляващите продължаваха традицията и им доставяха евтиното, но сравнително поносимо вино.

А за него трябваха бурета.

— Колко време ще трябва да останем вътре? — шепнешком попита Давид. Не се мяркаше никой от пазачите, които отдавна бяха престанали да наблюдават абсолютно рутинната дейност по откарването на празните бурета и на които никога не би хрумнало, че работниците са подкупени и заменени с хора на Пол.

— Не много дълго — успокои момчето той. След това спокойно допълни: — Зная колко ви е тежко — той погледна децата. — Не искате сестра ви да остане тук, нали?

Доминик потръпна. Не можеше да повярва, че той бе толкова безчувствен и жесток, че да обсъжда тази тема точно сега. Какво можеха да му отговорят Никол и Давид?

Достатъчно усилия й бе коствало да ги убеди, че нямаше друг избор. Не знаеше какво би правила, ако двамата отново започнеха да плачат или да я умоляват да тръгне с тях.

След това всичко стана толкова бързо, че тя почти не разбра какво се случи. Пол я погледна мрачно. Никол и Давид гузно отвърнаха погледи. Какво държеше в ръката си той? Носна кърпа? За какво му бе? Тази миризма…

Миг по-късно прозря намеренията му и се опита да го отблъсне, но съотношението на силите бе прекалено неравностойно, за да му попречи да притисне кърпата с камфор и лауданум към лицето й.

Лепкавата сладка миризма изпълни дробовете й. Доминик отвори уста, за да си поеме въздух и да извика, но усети как светът се завъртя около нея и тя потъна в дълъг тъмен тунел, водещ към безкрайността.