Мора Сийгър
Преди бурята (20)

20

— Просто е непоносимо — гневно рече дукесата. — Човек не може да се поразходи спокойно. Марш оттук.

Тя удари с бастуна си един просяк, осмелил се да се приближи до нея. Мъжът се отдръпна, но скоро друг го замени.

Доминик вървеше с баба си по Ню Бонд Стрийт. От двете страни на улицата имаше елегантни магазини, пред които постоянно спираха бляскави карети. Покрай луксозните витрини минаваха облечени по последна мода дами и господа.

И целият този разкош гъмжеше от просяци.

Невъзможно бе да направиш и крачка, без да се натъкнеш на някого. Бяха истинска напаст — препречваха тротоарите и се мотаеха пред вратите на магазините, докато не ги прогонеха, за да се върнат след малко отново. Някои от тях бяха още деца, други — възрастни. Двата пола бяха представени почти по равно. Всички носеха пълни с бълхи парцали, разпръскващи миризма, която не можеше да бъде сбъркана.

— Пфу — възмущаваше се дукесата. — Защо властите не си свършат работата? Ако тикнат няколко от тях в затвора, останалите сами ще се ометат.

Доминик се въздържа да каже, че причината за огромния брой просяци е ужасната бедност, ширеща се в Лондон. Дукесата беше възрастна жена с отдавна формирани възгледи. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да спори с нея.

— Не се ядосвайте — нежно промърмори тя, — тук сме за удоволствие.

След като бе дала воля на раздразнението си, възрастната жена поомекна:

— Имаш право. Нека да видим този нов магазин… Денвърс, как се казва?

— „Филипс“, мадам — отвърна възстарата камериерка на дукесата. Ако това изобщо бе възможно, с възрастта Денвърс бе станала по-навъсена и кисела дори от господарката си. Тя бе мърморила през целия път, а Маги, която съпровождаше Доминик, бе изпитала желание да я удуши.

— Това ли е новата аукционна къща, милейди? — опита се да предизвика известно въодушевление младата камериерка.

Доминик кимна.

— Чух, че имало някои много хубави картини. Защо не надникнем, grandmere?

Херцогинята се съгласи и четирите жени продължиха надолу по улицата, докато не стигнаха номер седем. Собствениците на аукциона бяха поставили пред вратата силни млади мъже, които да държат просяците на разстояние. Дукесата и спътниците й влязоха безпрепятствено.

Вътре Доминик се поотпусна, тъй като баба й — на седемдесет и седем години също толкова предприемчива, колкото половин столетие по-рано, — скоро бе погълната от разглеждането на картините. Денвърс я следваше, полюшвайки се, без да престава да мърмори, докато господарката й обикаляше и оглеждаше платната през лорнета си.

Един почтителен млад мъж, служител на аукционната къща, се бе присъединил към тях, готов да отговори на всеки въпрос, който можеше да хрумне на възрастната дукеса.

Доминик имаше други планове.

— Баба ми изглежда ще се забави — промърмори тя, обръщайки се към Маги. — Ще изляза да глътна малко чист въздух.

Камериерката изненадано повдигна вежди, но не каза нищо.

— Ако пита за мен, кажи й, че се връщам веднага.

— Както наредите, милейди — промърмори Маги. Изражението на лицето й не подхождаше твърде на почтителните й думи.

Чист въздух на Ню Бонд Стрийт? Пушилката, която вдигаха каретите, валящите се навсякъде боклуци и всевъзможните миризми правеха дори само мисълта за това абсурдна.

Доминик забърза надолу по улицата и като се добра до ъгъла, сви в посока Гросвенър Скуеър. Скоро към нея се приближи един едър, особено мърляв, просяк.

— Нямате ли някое излишно пени, госпожице? — примоли се той и тръгна редом.

Доминик тъкмо се канеше да му даде някоя дребна монета, за да се отърве от него, когато случайно погледна изцапаното със сажди лице, на което блестеше чифт турскосини очи.

— Пол!

— П-с-с — сниши глас той, поставяйки пръст на устните си. — Ела.

Озадачена, тя го последва в тесния проход между две къщи.

— Внимавай къде стъпваш — промърмори Пол. — Пълно е с…

Преглъщайки една ругатня, тя разбра какво имаше предвид и бързо повдигна полите си.

— По-бавно, не мога да те настигна.

— Това е достатъчно — каза той и спря пред някаква дървена ограда. Обърна се и се усмихна нежно. — Моля те, извини ме, че не те поздравих по подобаващ начин, но едва ли би искала да запазиш върху елегантната си рокля следите от поздрава ми.

— Извини ме за любопитството — каза Доминик, разглеждайки дрехите и лицето му, — но как успя да се измърсиш толкова?

— Въглища — лаконично отвърна той. — И друг път съм използвал с успех този трик.

Тя не държеше да узнае подробностите — нямаше време за това, пък и чувстваше, че не би искала.

Превъзмогна страха и безпокойството, измъчващи я, откакто бе узнала за намеренията на Пит.

— Не успях да разбера много от съобщението ти — и допълни остро: — Уилям бе по-разговорчив.

Пол се ухили подигравателно.

— Все още ли очаква да му се обадя, за да ми уреди среща с теб?

— Така мисля. Наистина не е много мило, от твоя страна, да си играеш с него.

— Да си играя? Не бих се изразил така. Той бе дяволски близо до това, да успее да ме спипа. Бих предпочел да стоя настрана от него.

— Не мислиш сериозно, че той би те предал, нали? — Доминик изглеждаше видимо изненадана. — Уилям е мой добър приятел, а освен това е и дук.

Имаше моменти, в които наивността й го шокираше. Не знаеше как въпреки всичко преживяно бе успяла да запази подобна детинска невинност.

Сега обаче това беше без значение. Трябваше да я накара да го изслуша и да се опита да го разбере.

— Освен всичко друго той е и мъж — сухо рече Пол, — така че е най-добре да го държим настрана. Това засяга само нас двамата.

Той си пое дъх, за да събере смелост за речта, която бе подготвил, но Доминик го изпревари.

— Идвам с теб — каза тя.

— Какво? — Изглеждаше почти комично в дрипите, който бе навлякъл, но изражението на лицето му всяваше по-скоро страх. Доминик се опита да не му обръща внимание. Тя вирна брадичка и рече: — Разбирам, че се налага веднага да напуснеш Англия. Не виждам защо да не дойда с теб. Grandmere ще се ядоса, но тя е реалистка и в крайна сметка ще се примири. Никол и Давид ще ми липсват, както и аз на тях, но тук те са добре, а и вече са големи. Както виждаш, нищо не ми пречи да тръгна с теб.

Беше изрекла всичко това на един дъх, тъй като искаше да каже всичко, преди той да я е прекъснал. Възцарилото се мълчание бе почти непоносимо.

Най-сетне Пол каза:

— Мога да разбера, че ти е трудно…

Какво, за Бога, трябваше да стори? Доминик със сигурност си даваше сметка колко дързък бе подобен план и все пак изглеждаше непоколебима.

— Изобщо не ми е трудно — каза тя. — Ще дойда с удоволствие. Англия вече не ме привлича с нищо, а освен това положението във Франция далеч не е толкова лошо, колкото преди.

— Наистина ли? — неочаквано избухна той. — Само защото на Плас дьо ла Революсион не се търкалят глави?

Той постави ръце на раменете й.

— За Бога, мислех, че съм се изразил достатъчно ясно. Възможно е същата лудост да се повтори още утре. Не разбираш ли? Изгубих прекалено много приятели — хора, на които държах, — за да поема риска, да намеся и теб. Оставаш тук, в Англия, където поне ще бъдеш в безопасност, и затова има дяволски основателни причини.

Тя го зяпна невярващо. Нима възнамеряваше да я изостави? Подтиквана от страха, тя премина в настъпление.

— Ти не си ми господар. Каквото и да си мислиш, аз сама решавам какво да правя. Мога да замина за Франция и без твоето позволение.

— Какъв е смисълът? — попита той, пронизвайки я с унищожителен поглед. За нещастие, без да се замисли, прибягна до първото средство, което му хрумна. — Ако не ми се подчиниш, Доминик, кълна се, между нас всичко е свършено. Няма да постигнеш нищо, ако ме последваш.

Веднага разбра, че е сгрешил.

— Да те последвам? — повиши глас тя, а очите й пръскаха искри. — Ти, безсрамна свиня! Аз не съм някоя болна от любов овца, която се мъкне подире ти. Ако замина за Франция, няма да го направя заради теб, а заради самата себе си. Като си помисля само, че възнамерявах да ти се врека във вярност…

— Тихо — прекъсна я той. Беше чул достатъчно. С независимите жени всичко бе наред, докато човек не изгубеше контрол над тях, а точно това бе станало с Доминик.

Подобни обстоятелства можеха да доведат до отчаяние всеки мъж, още повече, ако той смяташе, че притежава някаква брилянтна идея. Пол опита с друга, също толкова неподходяща, тактика.

— Доминик, скъпа, бъди разумна, бихме могли да се оженим, преди да тръгна. Така в някакъв смисъл ще бъдем заедно, но ти ще си в безопасност.

А и би поставил Уилям на мястото му. Това бе идеалното решение. Пол бе истински горд от факта, че му е хрумнало нещо подобно.

— Да се оженим? — ледено повтори Доминик. — За да седя тук и да бера страхове, докато ти тичаш след възвишените си идеали? Не, благодаря, господин Дьоламер, имам по-добра идея, как да прекарам дните си.

След тези думи тя се обърна и понечи да си тръгне. Ефектът от думите й щеше да е по-силен, ако не бе застъпила края на роклята си и едва не бе паднала. Обаче успя да се задържи на крака, преди Пол да й се притече на помощ. Тя го прониза със смразяващ поглед и побърза да се отдалечи, без да обръща внимание къде стъпва.

— Мили Боже — тихо изруга Пол. Беше се провалил и което бе още по-лошо, в момента не можеше да стори нищо, за да поправи грешката си. Трябваше час по-скоро да се върне във Франция, за да съобщи резултата от мисията си.

Но можеше да се върне. Точно така. След няколко седмици, най-късно до месец, щеше да се върне, и тогава нищо нямаше да може да застане между него и Доминик.

Този план му се струваше някак познат. Подозрително приличаше на една грешка, сторена от някой друг. Не, не точно грешка… заблуда.

Той поклати уморено глава. Времето течеше неумолимо. Трябваше да бърза. Но поне Доминик бе в безопасност. Питаше се дали това също не е заблуда, но нямаше друг избор, освен да й вярва. Опитваше се да го прави по целия път до Дувър, а също и на кораба, който го отнасяше обратно във Франция.

 

 

— Моля ви, бабо, опитайте се да ме разберете. Обичам ви много и оценявам онова, което направихте за мен, но сега трябва да вървя.

— Всичко заради този мъж — промърмори дукесата. Тя удари пода с бастуна си. — Проклинам деня, в който му позволих да прекрачи прага на дома ми. Ами ти? Как изобщо си представяш всичко това? Какво ще стане с живота ти тук, с Никол, Давид, Уилям?

— Уилям е само… — Доминик замълча. Баба й знаеше за нежеланието й да се омъжи за Уилям и трябва да бе в състояние и сама да отгатне причината. — Съжалявам — промърмори най-сетне тя. — Просто не обичам Уилям и ако се омъжа за него при тези обстоятелства, ще му направя лоша услуга.

— Колко благородно — каза дукесата. — Това винаги е било привилегия на младостта. За съжаление ще трябва да се научиш да вземаш от живота най-доброто, което ти предлага. Уилям е добър човек, докато този Дьоламер…

— Не заминавам за Франция заради Пол — решително рече Доминик. — Между нас всичко свърши.

— Какво е свършило? — попита възрастната жена. Тъй като не получи отговор, продължи: — Колко далече всъщност сте стигнали?

Доминик твърде късно осъзна, че е казала прекалено много. Тя се изчерви, а в златистозелените й очи блеснаха сълзи.

— Моля те, бабо — отчаяно промърмори тя. — Не издържам…

— О, мили Боже. Ти, глупаво дете, не ми казвай, че си…

Дукесата неочаквано придърпа към себе си хлипащата Доминик и нежно я прегърна, след това започна да й шепне утешителни думи, докато риданията й не стихнаха.

Доминик вдигна глава и срещна две пълни с мъдрост и съчувствие очи.

— Значи ще последваш един мъж — грубо каза баба й, — който не е имал смелостта да стори онова, което изисква от него честта.

— Точно обратното — уморено рече Доминик, — той бе твърдо решен да ме заведе пред олтара, преди да замине.

Дукесата се усмихна неволно.

— И ти си отказала?

— Категорично. Как смее да си помисли, че ще се съглася да ме… подпечата, а след това да ме зареже, като непотърсен пощенски колет. Като си представя само…

— Добре, скъпа моя, вече съм наясно. Значи не искаш да се омъжиш за маркиз Рошфор, но все още смяташ, че трябва да се върнеш във Франция?

Доминик кимна бавно. Макар да чувстваше, че не е напълно искрена, тя каза:

— Това е може би последният ни шанс да си възвърнем имението. Не мога да се откажа от него, без дори да съм направила опит да си го върна.

Дукесата прекалено добре познаваше притегателната сила на земята и честта, за да възрази. Въпреки това цялата тази история не й харесваше. Предпочиташе да знае, че внучката й е в безопасност. Поне още известно време.

От друга страна обаче, си даваше сметка, че се бе лишила от тази привилегия още в първите дни на революцията.

Доминик бавно посегна към златната верижка, която висеше на врата й. Медальонът още пазеше топлината на кожата й. В него имаше миниатюрен портрет на френското кралско семейство. Мария Антоанета седеше усмихната до мъжа си, а зад августейшата двойка бяха застанали дофинът и принцесата. Мария Антоанета изглеждаше безметежно щастлива — една жена, над която все още не бе легнала зловещата сянка на бъдещето.

— Бяха просто хора — тихо, сякаш на себе си, каза Доминик, без да откъсва поглед от портрета, — на чиито рамене случайно се бе стоварило бремето на прекомерна отговорност. Правеха грешки. Кой не прави. Имаше неща, които можеха, а не сториха. Но не заслужаваха да умрат.

— Дете — разтреперана каза дукесата, — животът често е несправедлив.

— Зная това, но… Не разбирате ли? Аз ги обичах и въпреки това не можех да им помогна. Кралицата…

Тя сведе глава и направи усилие да се овладее.

— Тя е била съвсем сама. Не е имало никой, който да я утеши в последните й часове. Трябвало е да понесе всичко съвсем сама. Навярно е била уплашена за децата си, но не го е показала. До самия край се е държала с достойнство.

— Никой не може да й го отрече, но какво общо има това с теб?

— Трябва да сторя като нея. Да се изправя лице в лице със страховете си — всичките ужаси на миналото, от които Пол и вие се опитвахте да ме пазите. Трябва да се върна. Заради себе си и заради бъдещето си.

Дукесата затвори очи. Зад натежалите й клепачи се въртеше цяла вселена от светли петна. За миг й се прииска да остави всичко и да се изгуби в нея.

Тя рязко отвори очи.

— Всичко е наред. Съгласна съм, че трябва да се върнеш. Но не за да подновиш връзката си с Дьоламер. Какво точно искаш да постигнеш? Имам право да зная.

Доминик затвори медальона. Тя го върна обратно на мястото му до сърцето си и се изправи. Усмивката, с която дари баба си, бе изпълнена с решителност.

— Ще си върна Монфор — каза спокойно. — То е семейно имение и по право се пада на Давид. Монфор отново ще бъде наше.

Усмивката й ставаше все по-самоуверена, а лицето й излъчваше непоклатима решимост и нетърпение. Прекалено дълго съдбата я бе подмятала насам-натам. Крайно време бе да се погрижи за живота си.

— А след това — унесено каза тя — ще видим.