Мора Сийгър
Преди бурята (15)

15

Лондон, февруари 1798

Момчето, изкачило на няколко скока стълбището към входната врата на „Хейвърстън Хаус“, бе едро за възрастта си, с дълги ръце и крака и необикновено пъргаво. Кафявата му коса бе разрошена, рединготът — разкопчан, а вратовръзката — изкривена на една страна. Високите му скули бяха покрити с руменина, а тъмнокафявите му очи блестяха от вълнение.

То потропа енергично с бронзовото чукче на входната врата и нетърпеливо запристъпя от крак на крак, докато вратата не се отвори. Момчето удостои с разсеяна усмивка невъзмутимия помощник-иконом и се втурна покрай него. Тъкмо се канеше да се втурне нагоре по стълбите, когато помощник-икономът извика:

— Нейна милост е в салона, господине.

Без нито за миг да забави крачка, момчето промени посоката и се отправи натам. Преди да влезе обаче, спря и приглади с длани косата си. След това се втурна вътре.

— Утре, grandmere — извика то. Приближи се към креслото и целуна старата дукеса по бузата.

Тя му отправи изпълнен с укор поглед.

— Откъде идваш по това време? И защо Уилбърс те е пуснал да излезеш в такъв вид? Трябва да ти кажа, че през целия си дълъг живот не съм виждала по-зле завързана вратовръзка. Ела тук да ти я оправя.

Четиринадесетгодишният Давид Франсис Филип, маркиз Монфор, се подчини. В последно време доста се бе издължил на ръст, така че сега трябваше да коленичи пред баба си, за да може тя да намести вратовръзката му. Кокалестите й ръце трепереха леко, но докосването им бе нежно и изпълнено с любов.

— Уилбърс не е виновен — каза Давид, а след като, баба му бе приключила, допълни делово: — Направи всичко възможно, но в крайна сметка трябваше да се предаде.

Дукесата не сваляше от него строгия си поглед. Тя обожаваше внука си, но не си затваряше очите за недостатъците му.

Давид бе жизнерадостно, интелигентно момче, изгарящо от нетърпение да премери сили с всички предизвикателства на живота. Учителите в „Итън“, откъдето се бе прибрал за великденските празници, му предричаха бляскаво бъдеще, само да се научеше да контролира необузданата си енергия, вместо да се оставя да бъде воден от нея.

Докато наблюдаваше момчето с преливащ от гордост поглед, дукесата каза:

— А сега седни и ми разкажи откъде идваш — едно неочаквано подозрение я накара да смръщи чело. — Надявам се, не от кафенето, или се лъжа?

Давид сви рамене и се настани в едно кресло срещу нея. Не искаше да ядосва баба си, но вече бе поел по свой собствен път.

— Не виждам нищо лошо, когато човек си отваря очите, както, правя аз. Освен това няма по-добър начин да научиш последните новини.

— Новини — навъси се дукесата. Изглежда, не й бе съдено да чуе от внука си нещо друго.

В писмата си от „Итън“ Давид непрекъснато молеше да му пишат за последните новини от континента. Не стига това, ами винаги, когато беше в Лондон, по цели дни обикаляше кафенетата — при това не само онези, посещавани от членове на парламента и други уважавани мъже, но и долнопробните дупки край доковете, където общуваше с всевъзможни голтаци.

Дукесата бе направила всичко възможно, за да го отучи от този навик, но безнадеждно се бе провалила. По свой начин момчето бе също толкова твърдоглаво, колкото и по-голямата си сестра.

— Не се мръщете така, grandmere — дяволито каза Давид, — ще ви излязат бръчки.

Тя посегна да го плесне, но не можа да скрие усмивката си. Когато пожелаеше, малкият дявол можеше да бъде съвършен ласкател. Внукът й вече притежаваше осанката и държанието на знатните си предци и ако на французите някога се удадеше да се справят с царящия в страната им хаос, от него щеше да излезе чудесен сюзерен на Монфор.

— Освен това — продължи Давид, вземайки си кифла от поставения върху резбована дъбова масичка сребърен поднос, — днес наистина има новини. Този път с Бони наистина е свършено.

Баба му си пое дълбоко дъх. Тази тема я интересуваше по-живо, отколкото искаше да си признае.

— Просташки израз, но за този мъж е подходящ.

— Може би — неопределено рече Давид, — но каквото и да смята човек за политиката му, не може да му се отрече, че е велик пълководец. Иначе не би дръзнал да тръгне да завладява Египет с най-голямата флота, която някога е съществувала. Можете ли да си представите. За нас Египет е от жизнена важност, защото контролира Средиземноморието и пътищата към Индия. В случай на успех…

Очите на дукесата се разшириха. Тя направи опит да се овладее, но не можа да сдържи едно възклицание на изненада.

— Е — промърмори тя след миг, — никога не бих…

— Както и много други, Ваша милост — намеси се Уилям, който току-що беше влязъл в салона заедно с Доминик. Той се поклони на възрастната жена и се ухили на Давид.

— Каква чудесна изненада, ако смея да се изразя така.

Доминик се усмихна, сваляйки ръкавиците си, след което грациозно се настани на канапето. През този топъл пролетен ден бе облечена в дълга, подобна на туника, рокля от раирана коприна, която чудесно подчертаваше безупречната й фигура. Абаносовочерната й коса бе сплетена и прибрана на кок на тила и само над челото й се спускаха няколко къдрици.

Разходката из парка бе подчертала руменината на страните и блясъка в очите й. Изглеждаше елегантна, самоуверена и неописуемо красива — особено в очите на дука на Девъншир, който я наблюдаваше с предпазливата сдържаност, с която бяха белязани всичките им срещи. Четири години след първата им среща в салона на госпожа Солтънстол Уилям бе все така запленен от Доминик, както някога, ако не и повече.

Всяка година в деня на запознанството им й предлагаше да се омъжи за него и всяка година тя учтиво отклоняваше предложението му. Той не я притискаше, защото чувстваше, че ако го стори, резултатът ще бъде по-скоро в негов ущърб.

Доминик беше безмилостно искрена, както той неведнъж бе имал възможност да се убеди. Беше превзела Лондон за нечувано кратко време, превръщайки се във всеобща любимка, въпреки дистанцираността и неприкритата си антипатия към обществото, които само усилваха чара й и я правеха желан гост във всеки изискан салон.

Честолюбиви домакини непрестанно я обсипваха с покани за приеми и балове, безброй обожатели я ухажваха и отрупваха с подаръци, светът й предлагаше само най-доброто, но Доминик оставаше някак странно дистанцирана, сякаш мислите и сърцето й бяха другаде.

Уилям таеше известно подозрение в това отношение, макар да си го признаваше с нежелание. Още повече точно сега.

— За каква изненада става дума? — попита Доминик. Предната нощ се бе прибрала късно от един бал в чест на престолонаследника и сега се чувстваше малко уморена. Освен това напоследък я спохождаше едно неприятно предчувствие, което не успяваше да игнорира напълно. Макар да не можеше да си обясни защо, чувстваше, че една относително спокойна част от живота й е към края си.

— Бони ще напада Египет — развълнувано обясни Давид. — Адмирал Нелсън е изпратен с цялата флота, за да го спре, но все още не е ясно как ще завърши всичко.

Доминик погледна Уилям, който стоеше край камината.

— Знаеше ли за това?

— Снощи подочух нещо. Навярно си спомняш, че негово височество напусна празненството преждевременно?

Това бе самата истина, макар официално отсъствието му да бе обяснено с леко неразположение. Нищо чудно, предвид огромните количества ядене и вино, поглъщани обикновено от Уелския принц — мъжът, който, съдейки по непостоянното здравословно състояние и периодичните изблици на лудост на височайшия му баща, в най-скоро време можеше да стане владетел на Англия.

— Не ми каза — констатира Доминик. В гласа й нямаше и следа от упрек. Тя никога и за нищо не го упрекваше.

— Не исках да развалям чудесната сутрин — кротко отвърна той. Никой не спомена за това, че Уилям се стремеше да не отваря дума за събития, свързани по някакъв начин с Франция. Подобни разговори бяха прекалено болезнени за Доминик.

През последните няколко години само веднъж бе нарушил това правило. В горещата есен на 1794 година, когато Доминик все още се опитваше да се справи с раздялата с Пол и да започне нов живот в една чужда страна, Уилям с много такт й бе съобщил за смъртта на Мария Антоанета. Кралицата бе последвала съпруга си на гилотината и бе запазила достойнството и гордостта си до трагичния край под виковете на жадната за кръв тълпа.

Синът й не я надживя много. Дофинът бе починал от наследствена болест, изострена от тежките условия в затвора. От кралското семейство бе оцеляла единствено Мария Тереза, която бе получила позволение да напусне Франция и да потърси спасение при роднини по майчина линия в Австрия.

Но смъртта бе ненаситна. За няколко месеца повече от хиляда аристократи — мъже, жени, деца — всички осъдени от Робеспиер и съмишлениците му, бяха завършили живота си на гилотината.

Заслепени от лудостта си, якобинците се опитваха да изградят новото общество върху реки от кръв, без да разбират, че вървят към собствената си гибел. В крайна сметка бяха постигнати от съдбата на жертвите си, а обезглавеното тяло на Робеспиер бе погребано неоплакано в неизвестен гроб.

— Чудесно — унесено промълви Доминик. Неочаквано забелязала, че е мълчала прекалено дълго и сега всички я гледат угрижено, тя се усмихна вяло. — Може би, изправена пред подобна заплаха, Англия ще се опита да сключи мир?

— Не бих се осланял на това — спокойно отвърна Уилям. Всъщност той знаеше, че подобни мисли срещат силна съпротива в средите на управляващите. — Господата в Уайтхол, изглежда, се отнасят към Бони със същото недоверие, с което и към хората, претендиращи, че управляват Франция.

— Но той е подчинен на Директорията^[1] и на конституцията — каза Доминик, по чиито страни бе избила руменина. Тя все още гледаше на Франция като на своя родина и не обичаше да слуша критики по неин адрес. Дори от устата на Уилям.

— Може би — неопределено отвърна дукът. — Но тепърва ще видим дали правителството преследва същите цели като нашия корсикански приятел.

— Но това е комично, не намирате ли? — намеси се Давид. — Само допреди няколко години никой не бе чувал за Наполеон Бонапарт, а сега името му е в устата на всички.

— Така е, защото той дава неизчерпаем материал за светски разговори — сухо рече Уилям. — Преди три години Бонапарт все още беше неизвестен офицер, който по някаква прищявка на съдбата се бе оказал на подходящото място в подходящото време, за да потуши едно въстание на роялистите. Наградата му бе една армия, а той, изглежда, само това и чакаше. За кратко време успя да превземе Италия, да присъедини Белгия и да победи Австрия — разбира се, всичко в името на Франция, макар че човек неволно си задава въпроса, дали генерал Бонапарт е воден единствено от патриотични чувства.

— Доколкото си спомням — намеси се дукесата, — преди време предрекох, че ще платим висока цена за това, че не подкрепихме Луи още в самото начало на революцията. Е, никога преди не съм била по-уверена. Не е далеч денят, когато ще трябва да се изправим срещу Корсиканеца на бойното поле.

— Не и ако сега бъде сключен мир — настоя Доминик. — Англия би трябвало да приеме Франция такава, каквато е, и да се опита да сключи мир, преди да се е стигнало до кръвопролитие. Това е и в неин интерес.

— Наистина има хора, които смятат така — рече Уилям. Той се поколеба за миг, след което я погледна с безизразен поглед и добави: — Научихме, че в най-скоро време може да се очаква пратеник на френското правителство. Разбира се, нищо официално — предвид последните събития това би било изключително неуместно.

— Чудесно — извика Доминик. Това бе първият ясен признак, че мирът не е невъзможен. Без да се замисли, тя добави: — Ех, ако Пол беше тук. Уилям, може би си чул нещо за него?

Лицето на Уилям придоби непроницаемо изражение.

— За съжаление не, скъпа моя — промърмори той.

Все същият отговор, който Доминик получаваше винаги, когато отвореше дума за Пол. Напоследък бе започнала да се съмнява, че Уилям знае повече, отколкото иска да признае. Дукът имаше изключително много връзки и виждаше и чуваше всичко, което по някакъв начин не бе свързано с Пол Дьоламер. Държеше се така, сякаш не искаше да признае, че Пол изобщо съществуваше.

Въпреки това Доминик бе във възторг от новината. Мирът между двете страни бе едно от нещата, за които се молеше най-горещо. Почти толкова горещо, колкото за едно друго, твърде лично, желание. Тя отчаяно копнееше за Пол. Насън или наяве непрекъснато мислеше за него. Понякога й се струваше, че няма да може да продължи да живее, ако не го види. След това се упрекваше за слабостта и мелодраматизма си — две качества, които не понасяше.

Разкъсвана между гордостта и копнежа, тя се чувстваше по-объркана отвсякога. Времето не бе успяло да излекува болката й и сега Доминик се вкопчваше във всичко, което можеше да я поразсее и да даде друга насока на мислите й. Уилям и интересът към политическите събития й помагаха в това отношение, макар само до един определен момент.

— Всичко това звучи много тайнствено — усмихнато каза тя. — Ще можем ли да се срещнем с този пратеник?

— Предполагам — промърмори Уилям. В погледа му се появи студен блясък, който той веднага се постара да скрие. — Мисля дори, че той сам ще се погрижи за това.

 

 

Хиляди танцуващи светлинки осветяваха прозорците на „Карлтън Хаус“, резиденцията на Уелския принц, в която тази вечер щеше да се състои кралски бал. Цялото висше общество на Лондон бе дало мило и драго, за да получи покана. За четиристотинте щастливци, удостоени с тази чест, къщата бе приказен дворец, изникнал като по чудо от калдъръма на „Пол Мол“.

Потокът от карети пред украсения с величествени колони вход на резиденцията не секваше нито за миг. От тях се изсипваха пищно облечени гости, които изкачваха каменните стъпала и изчезваха зад позлатените врати. Скупчени под дузината кристални полилеи, те цвърчаха и писукаха като ято възбудени какаду, докато облеченият в сатен иконом извикваше едно по едно имената на поканените, гордо преминаващи в разкошната бална зала.

— Мили Боже — смутено промърмори Уилям, — винаги, когато вляза тук, се чувствам като замаян.

— Не може и да бъде иначе — сухо отвърна Доминик. — Като си помисли човек колко е струвало всичко това. Само парите, хвърлени за позлатяване, биха стигнали да се издигне наново една голяма част от Лондон.

— Надявам се, няма да бъдеш толкова нетактична да споменеш това пред обичния ни принц.

— Вече го сторих. Той само още по-силно стисна дланта ми и сведе поглед към деколтето ми.

Уилям се засмя, при това не без известна доза ехидност.

— Никой не би посмял да се обзаложи, че кралският произход е гаранция за достатъчна доза здрав разум.

С това двамата промениха темата и се оставиха да бъдат увлечени от вихъра от цветове й звуци, който въпреки цялата показност въздействаше опияняващо.

Не след дълго Доминик се оказа лице в лице с възрастна жена, вдовстващата маркиза Бат, която я огледа през лорнета си и попита:

— Къде е баба ви, дете? Да не би да не се чувства добре?

— Дукесата предпочете да си остане вкъщи — вежливо отвърна Доминик. След последната простуда отпреди две години баба й толкова бе отслабнала, че избягваше да се появява твърде често на публични места. Това обаче бе известно само на най-близките й приятели, а маркизата не бе сред тях.

— Скъпата Амелия би трябвало да знае, че не подобава младо неомъжено момиче като вас да се мотае само наоколо. По мое време това не можеше да се случи. Девъншир е добро момче, няма спор, но все пак е мъж. Какво ще си помислят хората?

— Не мога да кажа, че това ме е интересувало някога — хладно отвърна Доминик. Тя знаеше, че мнозина не одобряват поведението й, но не възнамеряваше да се оправдава пред никого. Въпреки това остана още известно време край възрастната жена, преди да промърмори едно извинение и да се отдалечи.

Уилям разговаряше с някакъв едър мъж, който, ако не я лъжеше паметта, бе член на външното министерство. Двамата клатеха навъсено глави. Доминик реши да не ги безпокои, взе си чаша вино от сребърния поднос на минаващ наблизо келнер и се оттегли в един сравнително спокоен ъгъл. Нямаше опасност да й доскучае — цветният калейдоскоп наоколо напълно обсебваше сетивата и мислите й.

Не след дълго по развълнуваното море от глави Доминик отгатна, че принцът се бе появил. Тя механично направи реверанс, а когато се изправи, забеляза престолонаследника, който разговаряше с някакъв висок елегантен мъж, чието лице Доминик не виждаше. Затова пък кръглото лице на негово височество направо грееше. Сега той се бе навел към мъжа, който…

Доминик усети, че се задушава. Известно време бе неспособна да мисли и чувства, после сетивата й я засипаха с болезнено ярки спомени. Тя си пое дълбоко дъх. Боеше се, че сърцето й ще изскочи от гърдите.

Пол.

Не, не беше Пол… или поне не онзи Пол, когото познаваше. Този мъж бе по-възрастен, още по-широкоплещест, отколкото го помнеше, и още по-неотразим.

Той бе самото олицетворение на аристократизма.

Дългата му златна коса бе сплетена на плитка по последна мода и това подчертаваше екзотичното му излъчване, което елегантното облекло не можеше да скрие.

Черният му сатенен жакет и украсената с бродерия жилетка бяха истински произведения на изкуството, а под тесните панталони от бяла коприна се очертаваха мускулестите му крака, обути в блестящи черни ботуши.

Редом с нагиздените придворни контета с техните дрехи в пастелни тонове, пристегнати талии и абсурдно големи яки, Пол бе образец на мъжественост и неслучайно погледите на всички присъстващи бяха вперени в него. Двамата с принца на Уелс бяха спрели само на няколко метра от нея и от тях я отделяше единствено стената от любопитни придворни.

— Ах, скъпа госпожице Монфор — неочаквано чу тя гласа на принца и улови одобрителния му поглед. Множеството автоматично се отдръпна пред него, преди Доминик също толкова автоматично да направи реверанс. Когато отново вдигна поглед, принцът й се усмихна.

— Тук има един човек, с когото непременно трябва да се запознаете… един сънародник, така да се каже. Госпожице Монфор, това е маркиз Рошфор, съвсем отскоро в Англия. Сигурно ще откриете множество общи познати.

Едва сега на негово височество му хрумна, че въпросните познати навярно вече не бяха между живите, тъй като през последните години редиците на френските аристократи значително бяха оредели. Той се покашля смутено и продължи:

— Исках да кажа общи интереси… родината, нали разбирате… Което естествено не означава, че вашата нова родина не е тук — припряно добави, обърнат към Доминик. — Въпреки това винаги е хубаво да си спомни човек за отминалите времена, не намирате ли?

Той й хвърли отчаян поглед, който още повече я смути. Какво, по дяволите, означаваше всичко това? Негово височество рядко си правеше труда да запознава двама души, а когато решеше да го стори, проваляше всичко, както в случая. Защо толкова държеше да я представи на Пол пред погледите на всички?

Не й бе трудно да открие отговора. Всички знаеха, че принцът я цени, макар тя никога да не се бе стремила към благоволението му. И макар негово височество никога да не бе правил опити за сближаване, не криеше симпатиите си към нея. Представяйки й госта си, той даваше израз на благоволението си към Пол и с един-единствен жест му осигуряваше достъп до всеки салон на лондонското висше общество.

„Наистина хитро“ — помисли си Доминик. Това бе привилегия, на каквато пратениците на вражески настроени страни обикновено не можеха да разчитат.

Доминик усети гадене. Никога не си бе представяла, че срещата й с Пол ще се състои при подобни обстоятелства. Всъщност вече почти бе изгубила надежда да го види отново. Сега обаче той стоеше пред нея, а турскосините му очи я пронизваха съсредоточено и предизвикателно.

Тя се усмихна хладно. Ръката, която му протегна, бе съвършено спокойна.

— Много ми е приятно, господин маркизе. Френската общност в Лондон винаги се радва да поздрави някой сънародник.

— Точно така — видимо облекчен се намеси принцът. Той ги наблюдаваше подчертано благосклонно, а малките му очички блестяха радостно. — Винаги жадни за нови от континента. Знаете ли, някои все още възнамеряват да се завърнат. Разбира се, след като цялата тази бъркотия там… о, простете, скъпа моя. Не се безпокойте. И двамата… не се безпокойте.

Принцът се изпъчи величествено и се отдалечи, увличайки след себе си тълпата от придворни.

Доминик и Пол останаха сами. Той все още държеше дланта й и когато Доминик се опита да я издърпа, пръстите му я стиснаха неумолимо.

Бавно и замислено той я поднесе към устните си.

— Госпожица Монфор — подигравателно промърмори, — звездата на Лондон, любовница на дук Девъншир и скъпа приятелка на негово височество — устните му се разтегнаха в гримаса, която съвсем бегло наподобяваше усмивка. — Как само си разцъфнала в новата си родина, Доминик.

От дълбините на горско зелените й очи проблеснаха кинжали. Всеки друг би потръпнал, но Пол само се засмя.

Устните, докоснали дланта й, бяха топли и леко влажни. Тя стоеше неподвижно и се опитваше да остане спокойна, което бе също толкова невъзможно, колкото да накара слънцето да залезе на изток.

„Проклет да е!“

Цял един живот, изпълнен с блянове, една нощ на изпепеляваща страст, след това години на сладки спомени, а сега това? Този подигравателен, изпълнен с упрек, заплашителен поглед. Тези думи.

С един-единствен поглед бе разкъсал грижливо сплитаните нишки на нейната самоувереност. С един жест бе заличил изминалите години, и отново я бе превърнал в страстното, изгарящо от копнеж, момиче от онази незабравима нощ в Дувър.

„Проклет да е!“

Трябваше да го забрави, да се омъжи за Уилям и да започне нов живот. Вместо това го бе чакала и се бе залъгвала с празни надежди като някоя влюбена глупачка.

Той обаче не биваше да узнае за това.

Смяташе я за разглезена и покварена? Нека. Не заслужаваше нищо по-добро.

— Радвам се да те видя, Пол — промърмори тя. — От време на време се питах какво ли става с теб… дали си жив, или онзи ад е погълнал и теб.

Тя замълча, усетила, че е прекалила. Пол я наблюдаваше толкова слисано, сякаш току-що го бе заговорило някое домашно животно.

Челото под непокорните златни къдрици се смръщи.

— Мислех, че Уилям те е държал в течение… Така се бяхме споразумели.

Това бе ново за нея. Всъщност винаги бе приятно да узнаеш някоя неочаквана новина.

— Наистина ли? — промърмори тя. — Спомням си, на няколко пъти ми спомена нещо за теб, но трябва да призная, че не го слушах много внимателно — тя направи неопределен жест с ръка. — Нали разбираш, залисана в този нов живот…

— Наистина — каза той, имитирайки лицемерния й тон. Изражението на лицето му обаче издаваше истинските му чувства, а погледът бе почти злобен. Доминик потрепери вътрешно, но външно остана напълно спокойна.

Преди три години той бе взел важно решение и навярно бе постъпил правилно. Тя го бе разбрала и дори подкрепила, но последвалите години се бяха оказали празни и безрадостни. По цели нощи се бе въртяла в леглото, измъчвана от страхове по него и изгарящ копнеж. А сега това?

Не, той не можеше да я упрекне в нищо, а и тя нямаше да му покаже колко болезнено я наранява неодобрението му, проникващо през маската на безразличие, зад която се криеше някогашното чувствително и неуверено момиче.

Уилям, дук Девъншир, стоеше недалеч от тях и мълчаливо ги наблюдаваше. Привлекателните аристократични черти на лицето му бяха разкривени от напрежение. Всеки, който го познаваше, би останал изумен да го види така, разкъсван между болката и страха.