Мора Сийгър
Преди бурята (10)

10

Доминик сънуваше. Отново бе дете, седеше на гърба на своето пони Шантал и яздеше през горите в огромното имение на Монфорови. Денят беше топъл и слънчев и тя се наслаждаваше на ритмичното полюляване на понито, което я отнасяше към едно вълшебно приключение.

Тя въздъхна тихо и се размърда, но забеляза, че нещо не е наред и още насън смръщи чело. Опита се да си спомни…

Отвори очи и видя пред себе си една непрестанно издигаща се и пропадаща стена от грубо дърво. Обзе я паника — ужасяващото объркване на човек, почувствал се откъснат от познатия предвидим свят.

Тогава си спомни. Изправи се рязко и извика от болка, бе ударила глава в ниския таван на койката, в която лежеше.

Веднага потърка с ръка удареното място и изруга тихо, когато видя вратата на каютата да се отваря. На прага стоеше Пол.

Златната му коса бе разрошена и влажна. Носеше памучна риза и груби панталони — нищо в облеклото му не издаваше изискания аристократ, лекар й учен.

— Доминик — каза той, видимо доволен от факта, че тя се чувстваше добре. — Вече си будна.

— Така изглежда — тя го прониза с изпепеляващ поглед. — Не мога да кажа, че съм ви благодарна. Да не би упойването на жени да е някаква нова медицинска практика или просто ви доставя удоволствие?

Пол присви очи. Махна пренебрежително с ръка, след което влезе в каютата и затръшна вратата.

— Изглеждаш ми напълно възстановена. Във всеки случай хапливият ти език функционира безупречно.

— Как смеете? — извика Доминик, без да забележи, че тънката завивка се е свлякла почти до кръста й. — Тъкмо бях започнала да ви се доверявам, да вярвам, че наистина бихте могъл да разберете какво е важно за мен… как можахте да ме измамите така?

— Да те измамя? — повтори той със заплашително спокоен глас. — Защото не допуснах да се пожертваш заради смехотворните си представи за обич и дълг? Защото не можех да стоя безучастен и да гледам как Робеспиер ще се гаври с теб? Защото имах безсрамието да повярвам, че животът ти заслужава да бъде спасен и да рискувам собствения си живот, за да го сторя? Вярваш ли си, Доминик?

Тя дори не се опита да отговори, а само го гледаше с големите си благодарни очи. Всъщност нямаше какво да възрази. Не можеше да отрече, че Пол бе заложил живота си на карта заради нея. И може би — само може би — й бе спасил живота. Тя обаче не знаеше какво да мисли за това, а мисълта, че му бе толкова задължена, беше просто непоносима.

— Съжалявам — промърмори тя и сведе поглед. Беше замаяна и й трябваше известно време, за да забележи, че е облечена в тънка нощница, която не оставя много работа на фантазията. Страните й пламнаха и тя трескаво придърпа завивката нагоре.

Пол почти не забеляза това. При други обстоятелства болезнено ясно би осъзнал голотата й, но сега мислите му бяха заети с много по-важни неща.

— За какво се извиняваш? — попита, без да откъсва поглед от нея. Не си спомняше някога, преди да бе молила за прошка. Напротив, винаги го бе нападала и предизвиквала. Такава си беше Доминик.

Той прекоси тясната каюта и застана до койката. Позата му трябваше да всява респект, но необяснимо защо й действаше необикновено успокоително.

— За това, че се показах толкова неблагодарна — тихо каза Доминик. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Поехте ужасно голям риск.

— Някои са правили и повече.

— Може и да сте прав. Но работата е там, че вие не бяхте длъжен.

Макар гневът му да бе започнал да се уталожва, Пол остана недоверчив.

— Важното е, че вече си навън.

— Къде точно е това „навън“? — попита тя с лека усмивка.

Доволен от обрата към неутрални теми, той отвърна с готовност:

— На борда на един малък търговски кораб, „Сент Оноре“. Обикновено пътува от Хавър за Амстердам и превозва стоки от Нормандия. Този път обаче ще се наложи едно извънредно спиране недалеч от Дувър. Там ще слезем на брега.

Той не спомена, че „Сент Оноре“ бе правил това вече десетки пъти. Капитанът горещо му беше препоръчан от Жозеф.

Доминик не попита как бе успял да осигури транспорта. Знаеше, че той няма да й каже нищо, за да не излага на опасност хората, които му бяха помогнали. Това обаче не означаваше, че нямаше куп други въпроси.

— Колко време бях в безсъзнание.

— Напуснахме Париж преди два дена.

Думите му я изненадаха. Възможно ли бе да е лежала в безсъзнание толкова дълго? Трябва да бе истина, щом вече приближаваха брега и скоро щяха да слязат от кораба. Когато се отърси от последните остатъци от съня, в съзнанието й изплуваха смътни спомени.

Имаше някакъв кораб… не, по-точно лодка. Спомни си, че лежеше в някакво тясно легло… нещо сладко, което притискаха към устните й… още лауданум.

— Упоявал сте ме през целия път — рече с упрек.

Той не се опита да отрича.

— Не исках да рискувам да се събудиш и да направиш опит да се върнеш — не спомена, че през цялото време я бе наблюдавал, грижливо бе следял пулса и дишането й, за да е сигурен, че е добре. Едва след като се бе уверил, че действието на опиата започва да преминава, я бе оставил сама, при това само за броени минути. Бе подбирал всяка нова доза така, че Доминик да прекара по-голямата част от двудневния път в дълбок сън.

— Сега вече няма такава опасност, така ли? — тихо попита Доминик.

— Само ако обичаш да плуваш — обикновено това, че се е предала, бе повод за безпокойство, но този път се радваше, че Доминик приема ситуацията като даденост.

Навярно вече бяха открили бягството им. При мисълта, че е бил изигран, Робеспиер трябва да бе побеснял и ако тя отново попаднеше в ръцете му, щеше да си изпати зле. „Това — помисли си Пол през мъглата на изтощението — никога няма да се случи.“ С всеки изминал миг бяха все по-близо до спасението.

Доминик попита тихо:

— Знаеше ли нейно величество какво ще се случи?

— Подробностите й бяха известни също толкова малко, колкото и на теб — призна Пол, — но съм сигурен, че се е досещала. Тя твърдеше, че трябва да се махнеш от онова ужасно място и съм сигурен, че ми го каза само защото усещаше, че аз ще се погрижа за това.

Доминик кимна бавно. Във вихъра на безмилостните политически бури, които я объркваха, Мария Антоанета винаги бе разбирала хората около себе си и бе успявала да ги накара да постъпват така, както иска тя. Доминик й завиждаше за тази способност, макар че при мисълта за кралицата, която сега бе по-самотна отвсякога, очите й се напълниха със сълзи.

Пол напразно търсеше думи, за да я утеши. Тя трябваше сама да се справи със спомените и зараждащото се чувство за вина.

— Сега ще те оставя — спокойно каза той. — Никол и Давид нямат търпение да те видят.

Доминик трепна. Не й се вярваше, че още не е попитала за тях. Можеше да си го обясни само по един начин — имаше толкова безрезервно доверие на Пол, че и през ум не й бе минало, че с двамата може да се случи нещо.

Въпреки това му бе благодарна, когато той я увери:

— Те се чувстват отлично. Никога не съм виждал толкова умни и храбри деца. — Очите му блестяха. Неочаквано той я погледна толкова нежно, че дъхът й секна. — С изключение — дрезгаво допълни — на едно хлапе, което познавах някога.

Без да каже нищо повече, той се обърна, излезе от каютата и тихо затвори вратата. За кратко Доминик остана сама, но не успя да подреди обърканите си мисли и противоречивите чувства, които бе събудил у нея Пол. Скоро вратата отново се отвори и в каютата се втурнаха Никол и Давид.

Те се нахвърлиха върху й и я запрегръщаха бурно, забравили за миг, че са млада деветгодишна дама и млад осемгодишен господин. Сега бяха просто развълнувани и уплашени деца, щастливи, че отново са заедно с човека, когото обичаха повече от всичко на света и който за тях бе източник на сигурност и нежност.

— Зле ли ти е? — попита Никол, угрижено смръщила чело. — Господин Дьоламер каза, че като се събудиш, може малко да ти се гади, но бързо щяло да премине.

— Неприятно ли беше? — любопитно попита Давид. — Много ужасно ли миришеше?

— Не… и да — каза Доминик, която притискаше децата към себе си и мислено благодареше на небето, че бяха заедно. Колкото и да съжаляваше, че се бе наложило да изостави кралицата, постепенно осъзнаваше: брат й и сестра й имаха крещяща нужда от нея. Грижите на роднините им в Англия нямаше да бъдат достатъчни. В един чужд и плашещ свят те се нуждаеха от утехата, която можеше да им даде единствено нейното присъствие.

Само нежеланието й да схване истинската сериозност на положението й бе попречило да осъзнае това по-рано. Сега трябваше да признае, че надеждите за благоприятен изход на процеса срещу краля бяха илюзорни и че ако бе останала, щеше да се превърне в поредното оръдие в ръцете на якобинците срещу кралското семейство. Навярно кралицата бе прозряла тази възможност и затова бе настоявала те да избягат час по-скоро.

Доминик осъзна, че ако не престане да мисли за нея и за кралското семейство, ще се разплаче. Тя реши да се съсредоточи върху нещо друго и да не безпокои повече Никол и Давид.

— Е — каза толкова спокойно, колкото можеше, — получи се хубаво приключение, нали? Чух, че сме на някакъв търговски кораб.

Децата кимнаха и в един глас започнаха да описват „Сент Оноре“, екипажа му и всичко, което бяха видели или направили от момента, когато се бяха скрили в бъчвите за вино.

— Хората на господин Дьоламер ни вдигнаха — обясни Давид. — Не бяха обикновени работници. Затова никой не забеляза колко тежки бяха някои от бъчвите.

— Неговите хора — повтори Доминик. — Да… така трябва да е било. — Значи бягството е било планирано много по-грижливо, отколкото предполагаше. Пол трябва да притежаваше неподозирани връзки. Изглежда, имаше и хора, готови да му поверят информация, която, ако попаднеше в неподходящи ръце, можеше да им коства главите.

Докато се опитваше да свърже тези факти с представата, изградила си за него, тя каза:

— Мисля, че вече прекарах предостатъчно време в леглото. Никол, би ли потърсила дрехите ми…

— Аз ще почакам навън — сериозно каза Давид. След това добави: — Госпожа Рене каза, когато станеш готова, да те заведем в кухнята.

— Коя е госпожа Рене? — попита Доминик.

— Жената на Франсоа — отвърна Никол, сякаш това обясняваше всичко. — О, съвсем забравих, че ти все още не познаваш Франсоа. Той е капитанът. Това е неговият кораб, а госпожа Рене му е жена. Тя го съпровожда на всичките му пътувания. Чух един от мъжете да казва, че всъщност тя била шефът. Тя е много мила — продължаваше да разказва Никол, докато помагаше на Доминик да облече роклята си и закопчаваше копчетата й. — Тя те съблече, когато пристигнахме на борда. — Момичето се засмя, прикривайки устата си с длан. — Здравата нахока господин Дьоламер за онова, което бил направил с теб. Каза, че си приличала на болна кокошка, а той трябвало да се срамува.

Доминик се намръщи. Надяваше се в действителност да не е изглеждала чак толкова ужасно. Май дори при подобни обстоятелства човек запазваше известна доза суетност.

След като се бе облякла подобаващо, макар и съвсем скромно, тя последва Никол по тесен коридор, водещ към някаква къса стълба. Точно пред нея, под люка, който извеждаше на палубата, имаше свободно пространство, пригодено за кухня с малко огнище, няколко тенджери, една маса и пейки. И без това ограниченото място почти изцяло бе изпълнено от стоящата пред огнището жена, която разбъркваше съдържанието на някаква тенджера и ругаеше под носа си.

Доминик никога не бе виждала толкова едър човек като госпожа Рене — или поне нито една жена. Бе висока около метър и осемдесет и тежеше поне триста фунта^[1], увити в червено-синя памучна материя — онази модерна материя, внасяна от Индия. Имаше гигантска бяла престилка, а на главата й се кипреше смешно малко боне — от онези, които носеха кухненските прислужници в изисканите домове.

В огромната си, загрубяла от работа, длан госпожа Рене държеше дървена лъжица и разбъркваше съдържанието на тенджерата.

— Ето ви и вас — каза тя, когато ги забеляза. — Недейте да стърчите там. Идвайте и сядайте. — Когато изпълниха тази полупокана — полузаповед, госпожа Рене огледа критично Доминик. — Трябва да призная, че днес наистина изглеждате малко по-добре. Изглежда, все пак господин докторът е знаел какво прави. Всъщност, като се има предвид колко ви трепери, не можеше и да се очаква друго.

Докато Доминик мълчаливо смилаше тази информация, госпожа Рене продължи:

— Седнете — започна да сипва яхнията в дървени купи, поставяйки ги пред всеки от тримата Монфор.

След това им раздаде и по една метална лъжица, които преди това грижливо бе изтрила в огромната престилка. — Яжте. Изглеждате така, сякаш и най-слабият бриз може да ви отвее.

Никол и Давид погледнаха скришом Доминик в очакване да им даде знак да започнат да се хранят. Яхнията ухаеше ужасно вкусно и Доминик усети устата й да се пълни със слюнка. Най-много обаче я бе впечатлила дружелюбността на тази жена, която имаше пълно основание да им се сърди, задето с присъствието си излагаха на опасност нея и екипажа.

— Много благодаря — промърмори Доминик и взе лъжицата си. Никол и Давид нямаха нужда от покана и усърдно се заеха с обяда. В продължение на няколко минути единствените звуци в кухнята бе тракането на лъжиците, които чевръсто изгребваха съдържанието на купите, и тихото прашене на огъня.

След като се нахрани, Доминик се усмихна на жената.

— Не съм яла нищо по-вкусно от много време насам — искрено рече тя.

Госпожа Рене кимна делово.

— На свобода всичко се услажда повече — извади глава лук от една кошница и бързо започна да я бели. След малко, без да поглежда Доминик, добави: — Господин докторът е на палубата. Помоли да се качите при него, когато приключите с обяда.

Децата не чакаха повторна покана. Наскачаха и вече бяха при вратата, когато Доминик им извика да се върнат, за да благодарят на госпожа Рене.

Когато децата изчезнаха през люка, тя настоя да помогне при почистването на масата. Това бе най-малкото, което можеше да направи, за да изрази благодарността си, а и желаеше да отложи малко срещата си с Пол. Сега, когато бяха изчезнали и последните следи от въздействието на опиата, тя си даваше сметка колко заядливо и неблагодарно трябва да бяха прозвучали думите й при предишния им разговор. Вече почти бе склонна да си признае, че страхът и гневът бяха помрачили възприятията и разсъдъка й. Кралското семейство наистина заслужаваше цялата й лоялност и уважение, но тя трябваше да продължи да живее. Пол я бе върнал към живота и сега тя се чувстваше обзета от колебания и страхове, но същевременно и от трепетно очакване и вълнение.

Докато подсушаваше купите и грижливо ги подреждаше в шкафа, Доминик усети, че госпожа Рене я наблюдаваше. Момичето се усмихна колебливо.

— Още веднъж благодаря за обяда и за любезността.

Жената сви рамене.

— Яденето ще стигне за всички. А що се отнася до любезностите… те са безплатни.

Доминик си помисли за всички онези хора, които бе срещала в кралския двор и извън него и които се държаха така, сякаш дори и най-малката проява на любезност им костваше неимоверни усилия. Госпожа Рене или бе глупава — нещо твърде невероятно, като се имаше предвид всичко, което бе чула за нея, — или бе решена да посреща по свой начин предизвикателствата на живота.

— Двамата със съпруга ви поемате голям риск — каза Доминик, — щом помагате на хора като нас.

Госпожа Рене я стрелна с поглед.

— Нали не мислите, че ми съобщавате нещо ново?

Доминик припряно поклати глава.

— Исках само да кажа, че освен любезна, сте и много храбра. Не мога да ви опиша колко съм ви благодарна. Брат ми и сестра ми…

Неочаквано изражението на жената се смекчи и тя леко потупа Доминик по бузата със загрубялата си от работа ръка.

— На малките няма да им се случи нищо, госпожице. На вас също. Ако можехме, щяхме да спасим всички ви, но и това е нещо.

Доминик се вгледа в дълбоките черни очи и промърмори:

— Защо го правите?

Госпожа Рене не отговори веднага. Тя се извърна и известно време остана с гръб към нея. Накрая каза:

— Загиват не само благородници. Обикновени хора биват отвличани от улицата и отвеждани на гилотината. Брат ми бе един от тях.

Тя се обърна и погледна Доминик право в очите.

— Преди революцията положението също не бе розово. Навсякъде по реката виждахме хора, които отчаяно се опитваха да изхранят семействата си. Живееха в землянки и умираха от всевъзможни епидемии, тъй като изисканите дами и господа не искаха да си мръднат пръста, за да им помогнат.

Доминик понечи да възрази, но от собствен опит знаеше, че жената е права. Баща й бе един от онези безразлични към съдбата на хората си едри собственици, при това не бе изключение. Въпреки човечността си кралят и кралицата не бяха успели да променят почти нищо.

— От все сърце подкрепях въстанието — продължи госпожа Рене. — В нощта, когато опожариха Бастилията, ликувах дотогава, докато не останах без глас. Казвах си: „Сега всичко ще се промени, животът ще стане по добър.“ — Тя се засмя грубо. — Каква глупачка съм била. Сега злото вилнее из бедната ни страна дори по-свирепо отпреди. Длъжни сме да го спрем, дори това да означава, че хора като мен, която винаги съм мразела аристократите, трябва да помагат на хора като вас.

Мисълта, че е мразена, не бе нова за Доминик. В затвора често се бе сблъсквала с омразата, но винаги й се бе удавало да заключи сърцето си за подигравките на грубите, невежи пазачи, които повтаряха като папагали, каквото им бяха казали.

Госпожа Рене беше друго нещо. Тя беше искрена и открита. Човек не можеше просто да махне с ръка на думите й.

— Съжалявам — бавно рече Доминик.

На лицето на по-възрастната жена за пръв път се прокрадна съмнение.

— За какво?

— Не зная точно… Може би за това, че съм такава, каквато съм.

Възцари се тягостно мълчание. Най-сетне госпожа Рене го наруши с думите:

— Вие сте младо момиче, което е пред прага на нов живот. Използвайте това за себе си и ако искате да ми се отплатите, при възможност направете същото за някой друг.

Тя още веднъж прониза Доминик с поглед и напусна кухнята, отнасяйки със себе си миризма на лук и градински чай и голяма доза здрав човешки разум.

След малко Доминик се качи на палубата. Свежият бриз охлади страните й и я окуражи дотолкова, че тя се заоглежда с растящо любопитство.

„Сент Оноре“ изглеждаше като всички подобни кораби — дълга, ниска палуба, която в средата бе по-широка, а към носа и кърмата се стесняваше. Зад люка се издигаше една-единствена мачта с дрипаво платно.

Навсякъде се виждаха на пръв поглед безразборно струпани чували и бурета и едва впоследствие наблюдателят забелязваше, че са грижливо привързани.

Двама мъже — по-скоро момчета — навиваха някакво въже. Те я погледнаха крадешком, но не казаха нищо. Откъм носа дочу смеха на Давид и Никол. Лицата им бяха поруменели, а косите им се вееха на вятъра. Доминик внезапно осъзна колко отдавна не ги бе чувала да се смеят.

Несъмненият източник на доброто им настроение й се усмихваше. Внушителният силует на Пол ясно се очертаваше на светлината на греещото откъм гърба му слънце. В грубата си бяла риза, тесни панталони и палто, което небрежно бе наметнал на раменете си, той изглеждаше дързък и мъжествен.

Беше гологлав, а косата му пламтеше като разтопено злато. Кожата му блестеше, очите искряха от радост. Докато Доминик го наблюдаваше, той отметна глава назад и се засмя с дълбок, топъл глас, от който коленете й омекнаха.

— Ето я — извика Давид. Той се спусна към нея, улови я за ръка и я задърпа към ръба на палубата. — Виж само — каза той, сочейки пред себе си, — не е ли хубаво?

Доминик бавно обърна глава и огледа сивото зимно море, в което въпреки ясното време тук-там се белееха гребените на вълните. Само човек, чийто поглед дълго е бил ограничаван от четирите стени, можеше толкова да се въодушеви от подобна гледка.

— Да, хубаво е, но почакай да видиш колко е хубава Англия — нежно каза Доминик.

Децата, изглежда, останаха доволни. Те се наведоха над перилата и тихо заговориха за онова, което виждаха.

Доминик вече не се съмняваше, че Никол и Давид наистина са добре. Слава Богу, че — както бе казал Пол — се бяха оказали достатъчно умни и сърцати. Често щяха да имат нужда от тези качества, докато цялото това безумство отмине.

Тя се загърна по-плътно в палтото си и се загледа във водата.

— Какво ще стане, когато пристигнем в Англия?

— Ще ви съпроводя до Лондон — каза Пол.

А след това? Тя искаше да узнае нещо повече за плановете му, но не събра смелост. Той навярно смяташе, че задълженията му се простираха дотам, да ги отведе невредими при семейството им. После щеше да му се наложи да се устрои някак в тази чужда страна.

Мисълта, че скоро ще се разделят, я порази като гръм от ясно небе. Тя храбро се опита да се справи с нея, но не успя.

Сега Доминик крадешком наблюдаваше профила на Пол, очертаващ се на фона на сивото небе. Изглеждаше напълно спокоен, чужд на всяка човешка слабост. По всичко личеше, че мисълта, да започне живота си отначало, не го безпокои особено.

Пък и защо трябваше да го безпокои? Лекарските му способности щяха да му отворят всички врати, а арестуването и изгнанието му бяха препоръка, пред която не би останал безразличен и най-заклетият роялист. Освен това говореше свободно английски, не по-зле от самата нея. Не, Пол нямаше да срещне никакви трудности да започне отначало.

Ами тя? Доминик затвори за миг очи и се опита да се пребори с напиращите чувства. Трябваше да бъде силна и разумна. Дори само заради децата.

Нямаше смисъл постоянно да мисли за този мъж.

Защо винаги се бе изкушавала да го напада?

Някога го бе обичала — детински блян, нищо повече. В неговите обятия бе познала страстта — тръпнеща, неудовлетворена и все пак неустоима. Един спомен, който трябваше да бъде погребан и забравен.

Хладни солени пръски мокреха лицето й, но тя не усещаше. Бе изтръпнала вътрешно и се опитваше да превъзмогне онзи вихър от мисли, надежди и желания, които рушаха душевния й покой. Трябваше да устои — да бъде силна и трезва. Животът не й оставяше друга възможност.

Над главата й изкряка чайка. Тя вдигна поглед и съзря стена от бели скали^[2], издигащи се далеч на хоризонта. Над тях, разпръсквайки мъглата от ситни водни капчици, подканящо блестеше слънцето.

Зад тази стена — силна, непобедима, горда — бе Англия. Крепостта, която непоколебимо устояваше на вилнеещата буря на лудостта. Нейната нова родина.

Погледът й отново спря върху Пол. Пейзажът очевидно не го трогваше особено, защото той изглеждаше напълно вглъбен в себе си. Стояха само на сантиметри един от друг, но Доминик имаше чувството, че ги деляха стотици мили.

А това повече от всичко помрачаваше ведрия, позлатен от лъчите на зимното слънце, ден.