Мора Сийгър
Преди бурята (1)

1

Париж, лятото на 1792

Пред вратата тя се поколеба. Беше уморена, но изправи рамене и си пое дълбоко дъх. На всяка цена трябваше да запази спокойствие.

Въпреки решимостта, докато отваряше вратата, ръката й трепереше. Стаята бе малка, тъмна и задушна като всички помещения в каменната грамада, наречена двореца Тюйлери. Отгоре на всичко този летен ден в края на юни бе непоносимо горещ.

Мъжът, който я очакваше, сякаш не усещаше жегата. Както обикновено, той изглеждаше чужд на всички човешки слабости. Преди да я забележи, Доминик успя необезпокоявана да го огледа. Пол Дьоламер бе точно толкова висок, колкото си го спомняше — доста над метър и осемдесет. Раменете и гърдите му бяха широки и мускулести — можеше да отгатне това дори под тъмния редингот, който носеше. Стоеше отпуснат и излъчваше едновременно физическа сила и душевно равновесие. На бледата светлина, проникваща през тясното прозорче, леко разрешената му коса блестеше като станиол. Когато неочаквано се извърна към нея, в турскосините му очи се появи блясък, който тя добре познаваше.

— Доминик — промърмори той. Гласът му бе тих и дълбок, но леко дрезгав, което го правеше да звучи строго и неумолимо. Точно както бе очаквала.

Освен това обаче тя долови и следа на неодобрение, от която по гърба й полазиха тръпки. Въпреки горещината Доминик внезапно потрепери. Тя се загърна по-плътно в шала, който бе наметнала на раменете си, и втренчено погледна мъжа.

— Монсеньор — думата бе изречена с нотка на презрение.

Веждите му се събраха застрашително.

— Надявах се — каза той, — че става дума за някакво недоразумение. Какво, за Бога, правиш още тук?

Доминик се изчерви. Неволно си спомни колко нежно и търпеливо я бе гледал преди време. Редките му избухвания, колкото и ужасяващи да й се струваха, винаги бяха насочени към някой друг. Очарована, бе наблюдавала как Пол се отнася с хората, чиято арогантност, леност и алчност караха другите да страдат. Винаги бе чувствала, че те заслужават да бъдат мишена на гнева му, и никога не бе помисляла, че един ден този гняв ще се обърне и срещу нея.

Доминик неволно прибягна към единственото оръжие, с което разполагаше — леденото презрение.

— Да нямате проблеми с паметта? — високомерно попита тя. — Преди шест години, когато за пръв път пристигнах в двора, нейно величество бе така добра да ме покани в свитата си. Горда съм, че все още се радвам на благоволението й.

— Изключително глупаво, от твоя страна — грубо отвърна Пол. Тъй като бе доста по-едър от нея, навъсеният му поглед я пронизваше отвисоко и я караше да се чувства още по-малка и ранима.

Но той нямаше да разбере това. Тя упорито се взираше в лицето му, решена да не отстъпи нито крачка.

— Всеки, който има поне малко ум в главата си, вече е далеч от тук — сърдито продължи Пол. — Мислех, че си в Англия. Вместо това ти седиш тук, в бърлогата на лъва.

Думите му я ужасиха и тя отстъпи крачка назад. Лицето й бе бяло като платно, а очите — тъмни и влажни. След малко каза с треперещ глас:

— Не е чак толкова лошо.

Пол изпуфтя презрително и й обърна гръб. Загледа се в студената камина и рече:

— Ако наистина смяташ така, значи си по-наивна, отколкото мислех. Във Франция бушува революция. Старият свят рухва и все още не е ясно какво ще излезе от всичко това. Във всеки случай сега не е най-подходящият момент едно младо и беззащитно момиче да се опиянява от свободата си.

Доминик направи гримаса. Думите му толкова малко отговаряха на действителните условия, в които живееше, че й прозвучаха почти абсурдно. Тя беше всичко друго, освен свободна. Макар да живееше в един от най-прочутите дворци в Европа, в един от най-големите градове на континента, тя всекидневно трябваше да се бори за все по-оскъдната храна, облекло и лекарства. Това бе стратегия за деморализиране, която постигаше своето сред малкото останали верни на кралското семейство придворни.

Униженията и дребните жестокости бяха част от всекидневието. Доминик правеше всичко възможно да не ги забелязва, но от време на време непоклатимият й оптимизъм се разколебаваше. Сега моментът бе точно такъв. Бе физически и душевно изчерпана след една безсънна нощ, прекарана край леглото на кралицата. Костваше й почти нечовешко усилие да се изправи срещу мъжа, чийто вид извикваше в съзнанието й вълна от мъчителни спомени.

Преди шест години тя бе дванадесетгодишно дете, а той — млад мъж на двадесет и две, и за нейната пробуждаща се чувствителност бе въплъщение на всичко достойно за възхищение. Беше го съпровождала в обиколките му из околността и го бе наблюдавала да лекува хора, които рядко виждаха лекар. Според бащата на Доминик, дук Монфор, който категорично отказваше да глези селяните, дори и това бе прекалено. Единствено респектът, който хранеше към своя приятел и съсед, бащата на Пол, маркиз Рошфор, го караше да толерира заниманията на младия мъж.

Доминик с горчивина си спомни как му се бе отблагодарил Пол. Той бе извършил възможно най-лошото предателство, загърбвайки произхода, името и отговорностите си, за да застане зад едно безумно начинание.

Но все пак бе лекар, и сега Доминик се нуждаеше от помощта му.

— Не вярвах, че ще изпратят точно вас — каза тя.

Пол смръщи чело. Не можеше да каже какво точно бе очаквал, преди Доминик да се появи в стаята, но онова, което виждаше, го бе накарало да занемее. В паметта си пазеше образа на младо момиче — щастливо и невинно, — минавало, танцувайки, през живота. Това дете, изглежда, завинаги бе останало в миналото, защото пред него стоеше красива, самоуверена жена, която определено гледаше на него като на враг.

Макар и твърдо решен да запази дистанция, не можеше да остане безразличен към красотата й. Водопад от гарвановочерни къдрици обрамчваше безупречното сърцевидно лице. Чертите й бяха нежни, веждите — изящно извити, носът — правилен, а устата — мека и сочна. Единствено вирнатата брадичка издаваше опърничавата й природа, а зелените очи бяха непрозрачни като океана и също толкова тайнствени.

Носеше семпла вълнена рокля, която й бе малко широка. „Навярно напоследък е отслабнала.“ Тази мисъл го жегна болезнено. Бе почти прекалено слаба. Под очите й имаше тъмни кръгове, а бледото й лице издаваше недобро здраве.

Пол усети да го обзема гняв. Гняв към водачите на революцията, които, изглежда, се интересуваха повече от отмъщението, отколкото от реформите, но и към кралското семейство, достатъчно егоистично, за да изложи на опасност живота и здравето на малцината останали му верни придворни. Най-много обаче го бе яд на Доминик, която търпеше това непоносимо положение, макар да й трябваше съвсем малко здрав разум, за да направи нещо за себе си.

— Дала си да се разбере, че е необходим лекар. А както може би си спомняш, аз съм точно такъв — студено каза той.

— Бяхте — поправи го Доминик. — Останах с впечатление, че в последно време се подвизавате на друго поприще… политическо.

Последната дума прозвуча не по-малко презрително от предишните. Въпреки това Пол не възнамеряваше да се остави да бъде предизвикан. Колкото и хладна и надменна да се опитваше да изглежда, не можеше да скрие от него колко ранима бе всъщност. Това бе и единствената причина, накарала го да приеме изключително неприятното поръчение.

Научавайки коя е придворната дама, която бе писала до Законодателното събрание^[1] за болестта на кралицата, отначало се бе ужасил, а след това бе обзет от безпокойство. При други обстоятелства би отказал да се грижи за кралското семейство — не защото се боеше от възможни неблагоприятни последствия, а защото смяташе, че е по-необходим другаде. В момента бе прекалено зает да се бори с холерата сред войниците от Националната гвардия^[2]. Според него това бе много по-важно от благополучието на шепа хора, за които би могъл да се погрижи всеки способен лекар. Но вестта, че Доминик е в Тюйлери, бе променила всичко.

— Вярно е — спокойно каза той, — че имам връзки с правителството. Но не съм изоставил професията си на лекар. Когато господата от Законодателното събрание узнаха за заболяването на нейно величество, бях помолен да се погрижа за здравето й.

Доминик го изслуша мълчаливо. Вече съжаляваше за това писмо. И през ум не й бе минало, че това може да я изправи очи в очи с Пол Дьоламер.

— За всичко е виновен доктор Шантен — тихо промърмори тя.

Пол повдигна въпросително вежди.

— Доколкото зная, доктор Шантен вече не е в двореца.

Доминик кимна колебливо. Не й бе приятно, че трябва да го признае, но нямаше смисъл да отрича нещо, което той и без друго знаеше.

— Не се е появявал почти две седмици.

Пол сви рамене. За разлика от някои свои съмишленици той нямаше нищо против симпатизантите на роялистите да напускат Франция. Колкото повече от тях напуснеха страната, толкова по-големи бяха шансовете революцията, започнала преди три години с щурма на Бастилията, да приключи сравнително мирно.

Пол дори малко съжаляваше, че опитът за бягство на Луи XVI и съпругата му не бе успял. Вместо това ги бяха върнали насила и сега кралското семейство практически бе под арест в замъка Тюйлери.

Единственият намек за някога неограничените привилегии на монарха бе гвардията, която традиционно се грижеше за безопасността на кралското семейство. Разбира се, сега тази безопасност бе просто една илюзия, но Пол искрено се надяваше тя никога да не бъде развенчана.

— Съзнавам — спокойно каза той, — че нейно величество би предпочела за здравето й да се погрижи някой, от когото би могла да очаква повече съчувствие, но аз поне не съм й напълно непознат. Освен това е малко вероятно — допълни — внезапно да ми хрумне да напусна Франция.

Доминик трябваше да признае, че е прав, макар сега това да нямаше никакво значение.

На всички бе ясно, че въпреки изисканата обстановка кралското семейство бе напълно зависимо от правителството, което можеше да направи живота им малко по-поносим. Ако имаше някаква възможност да повика друг лекар, тя без колебание би се възползвала от нея, но за момента трябваше да е благодарна, че изобщо се бе намерил някой, готов да помогне.

— Когато я оставих, нейно величество спеше — напрегнато обясни Доминик. — Но прекара много неспокойна нощ и се боя, че скоро ще се събуди.

Пол кимна. Нямаше нужда да пита кой се е грижил за кралицата. Достатъчно му бе да погледне Доминик, за да забележи следите от самопожертвователната й всеотдайност. За миг изпита завист и се запита какво ли би било някой да се грижи така за самия него.

— Никой ли не ти помага? — попита той. — Ясно ми е, че положението тук е тежко, но останалите членове на кралското семейство биха могли да ти помогнат малко.

— Не знаете какво говорите — гневно възрази Доминик. — Техни величества правят един за друг и за децата си всичко, което е по силите им. Не познавам по-любвеобилни и грижовни хора.

Тя занемя, тъй като осъзна, че бе на прага да се разплаче. Без съмнение вина за това имаше най-вече умората, но в последно време, щом погледнеше краля, кралицата и двете им деца, я обземаше такъв ужас, че се чувстваше почти парализирана. Сякаш някакво нещастие бе легнало над тях като черна сянка на дебнещ лешояд.

— Не се безпокойте за това — грубо добави. — Ако искате да ни помогнете, най-добре елате с мен.

Пред двукрилата врата стоеше член на кралската гвардия, облечен в традиционната пищна синьо-бяла униформа. Той отдаде чест и отстъпи встрани, за да ги пропусне да влязат, като не пропусна да прониже Пол с гневен поглед. Вестта за самоличността на младия мъж, изглежда, вървеше пред него. Това не бе необяснимо в един обсаден дворец, в който дори и най-незначителното събитие можеше да има съдбовни последици.

— Чакайте тук — каза Доминик, когато вратата се затвори зад тях. Намираха се в малко преддверие, не по-хладно от всички останали стаи в двореца, така че Пол не изпита особено желание да седне на някой от подредените край стената столове. Той въздъхна и се въоръжи с търпение, но за най-голямо негово учудване Доминик се върна само след минути.

— Нейно величество е будна — каза тя. — Ще ви приеме веднага.

Пол я последва мълчаливо. Будоарът на кралицата бе по-голям, но не и по-приятен от останалите стаи в двореца, макар да се бяха опитали да го направят малко по-приветлив и удобен.

Прозорците бяха отворени и през тях в помещението проникваше освежителен бриз, който обаче носеше неприятни миризми от двора. В средата на стаята имаше легло с червени завеси. Сега те бяха дръпнати и Пол видя малката, бледа жена, облегната на купчина възглавници.

Кралицата се усмихна и протегна ръка. Падащата свободно по раменете й коса сега бе по-скоро сива, отколкото руса с червеникави отблясъци както преди години, а лицето й бе изгубило младежката си свежест. Въпреки това Мария Антоанета все още бе забележителна жена, още повече, че изисканата й миловидна външност толкова малко отговаряше на невероятните слухове по неин адрес. По-фанатичните революционери обичаха да я представят като неморално, коварно създание, робуващо на всички възможни грехове. Пол не даваше ухо на подобни брътвежи. За него тя бе безобидна жена, която просто бе имала нещастието да се роди на неподходящо място в неподходящо време.

— Мадам — каза той, докато се навеждаше, за да й целуне ръка. След това заради отговорността, която носеше за емоционалното и физическото състояние на пациентката си, галантно добави: — За мен е удоволствие да ви видя отново, макар да съжалявам за обстоятелствата, при които трябваше да стане това.

Кралицата се усмихна. За миг тя го погледна почти както едно време младото безгрижно момиче, което помнеше Пол.

— Колко мило, от ваша страна, монсеньор маркиз — каза тя. След това, за да го подразни, добави: — О, простете. Навярно предпочитате да ви наричат докторе. Или може би дори гражданино.

— Вярно е, че не използвам титлата, която наследих от покойния си баща — потвърди Пол, — но не съм привърженик на всички нововъведения. „Докторе“ е напълно приемливо, още повече, че съм тук именно като такъв.

Последните му думи накараха кралицата да направи вял жест с ръка.

— Доминик е мило дете, но понякога се безпокои прекалено много. Уверявам ви, че се чувствам добре.

Пол отвърна нещо неангажиращо и хвана китката й, за да измери пулса. Беше ускорен, но не тревожно.

Проблемът беше в дишането. Въздухът излизаше от дробовете й шумно и неравномерно. Кожата на кралицата бе суха и гореща, бузите — червени. Той погледна крадешком Доминик, която стоеше неподвижно до леглото.

— Госпожица Монфор е сторила добре, като ме повика, ваше величество — меко рече той. — Имате пневмония, която трябва да бъде лекувана.

— Просто леко неразположение — настояваше Мария Антоанета. След това добави с пленителна откритост: — Ако трябва да бъда честна, господин докторе, мразя да ми пускат кръв, а и не понасям отвратителните церове, които вашего брата толкова обича да предписва.

— Тогава ще се разберем, мадам — успокоително каза Пол. — Нямам навик да пускам кръв на пациентите си. — Забелязал изненадата й, той обясни: — Зная, че такава е обичайната практика, но според мене теорията, на която се основава тя, е погрешна. Недостигът на кръв е много по-опасен от нейния излишък. А що се отнася до церовете… — той направи пауза и се усмихна успокоително. — Мисля, че всичко онова, което предписвам, може да бъде направено доста приятно на вкус. Най-напред бих искал три пъти дневно да изпивате по чаша мляко с едно цяло яйце.

Погледът, който си размениха кралицата и Доминик, бе красноречив. Пол реши да се погрижи за редовните доставки на най-необходимите хранителни продукти. Ако онези глупаци от Законодателното събрание наистина искаха да изпълни лекарския си дълг, трябваше да приемат условията му.

Той спокойно даде указания за някаква отвара и един мехлем, които трябваше да донесат облекчение на кралицата. Състоянието й не бе критично, но Пол добре знаеше, че подобни заболявания често съвсем неочаквано приемаха трагичен обрат.

Макар в Законодателното събрание да имаше хора, за които смъртта на кралицата би била добре дошла, лекарският му дълг, а и обикновената човещина изискваха от него да стори всичко възможно за бързото й оздравяване. Щеше да му се наложи често да навестява пациентката си.

— По-късно днес ще намина отново — каза Пол, докато Доминик го изпращаше. — Погрижи се тя да поспи малко по-дълго.

— Днес? Но аз мислех… — тя замълча и се втренчи в него с големи угрижени очи.

— Какво? — спокойно попита Пол. — Ще се отбия, за да установя, че не е на смъртно легло, а след това отново ще изчезна. — Мълчанието й потвърждаваше предположението му. Той направи гримаса и поклати глава. — Имам друга представа за професионалния си дълг.

— За коя професия говорите? — попита Доминик. Тя току-що се бе съвзела от изненадата и се бе примирила с факта, че ще й се наложи още да го вижда. — Тук си имаме достатъчно шпиони.

Обвинението го завари неподготвен и го накара да занемее за миг. Той я погледна объркано и се запита какво ли я бе навело на подобно заключение.

— Сама си поискала лекар — напомни й. — Как ти хрумна, че може да съм тук с някаква друга цел?

— Приятелите ти в Законодателното събрание искат възнаграждение за всичко — унило рече тя. — Дори най-малкото признание за нашите потребности струва прекалено скъпо.

Пол понечи да я увери, че е дошъл единствено, за да се погрижи за здравето на кралицата, но в последния момент се поколеба. Макар и да му бе неприятно да признае това, Доминик вероятно бе права. Възможно бе хората, които го изпращаха, да очакваха от него информация за всичко, което види и чуе в двореца. Ако наистина бе така, щяха да останат разочаровани.

— Чувала ли си за Хипократовата клетва? — попита той.

Доминик го погледна безизразно.

Той й обясни търпеливо:

— Това е клетва, която лекарите полагат, че ще пазят в тайна всяка, получена при изпълнение на професионалните им задължения, информация. Тази клетва е не по-малко свята от обета за тайната на изповедта и не може да бъде нарушавана при никакви условия.

Доминик прие думите му скептично. Тя не се съмняваше в съществуването на подобна клетва и дори бе готова да повярва, че Пол гледа на нея доста сериозно… поне в момента. Но през последните няколко години бе свикнала да не се доверява на никого. В размирни времена като тези извинението, че трябва да се оцелее, твърде лесно можеше да оправдае всяко предателство.

— Ще видим — промърмори тя, докато отваряше вратата към коридора. Сбогува се с хладно кимване.

На Пол не му остана нищо друго, освен да продължи да си блъска главата над въпроса, какво бе превърнало жизнерадостното дете, което познаваше, в една толкова недоверчива и дори цинична жена. Наистина неособено приятни мисли. Той забърза навъсен надолу по широките каменни стъпала на двореца.

Както обикновено, непосредствено зад шпалира от войници, денонощно охраняващи двореца, се бе събрало множество хора, които с нежелание му направиха път. Дочуха се ругатни и клетви.

Игнорирайки ги, той си проправи път сред тълпата, лъхаща на лук, нечистоплътни тела, евтино вино и старо сирене. Във въздуха висеше смътна заплаха.

Настървението растеше от ден на ден. Някои от членовете на Законодателното събрание смятаха това за добре дошло, но Пол не мислеше като тях. Подсъзнателно той вярваше в реда и уважението към закона, които обаче в последно време не струваха почти нищо.

Някакъв облак закри слънцето. За миг юнският ден помръкна и над земята легна сянката на наближаващата нощ.