Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (27)

Двадесет и седма глава

Инстинктът за надвиснала опасност бе изневерил на Майлз Сейнт Алдфорд точно в момента, когато му бе най-необходим. Той отбеляза ядно този факт, докато наблюдаваше как Алфред Чаб насочва револвер към Алиса.

Бяха му необходими усилия, за да се овладее.

— Това е грешка, Чаб — каза Майлз със съвършено спокоен глас, при който би се разтреперил не един враг.

— Определено да. Първата грешка направи вашата дама. Тя не биваше да ме проследява в нощта. Втората грешка беше ваша, като дойдохте да я търсите тук. Ако вие двамата си бяхте останали в леглата, нищо подобно нямаше да се случи.

— Сър Алфред, какво правите тук, в катакомбите? — попита Алиса.

Вниманието на мъжа се пренесе от Майлз върху нея.

— Любопитна сте, нали? — Алфред Чаб се изсмя, но този смях не развесели никого. — Точно това се питах аз самият, когато разбрах, че ме следвате вие, милейди, а не вашият проклет котарак. Казах си: „Тя е любопитна като котка“. И тогава си спомних детското стихче: „Любопитството уби котаната…“.

— Удоволствието я върна при каната — завърши Алиса вместо него.

— Е, аз не знам дали мога да ви обещая удоволствие, милейди. Вие сте лейди Корк, нали така? Доколкото разбирам, официално сте се венчали?

Алиса вирна носа си още по-високо в застоялия въздух на катакомбите и заяви:

— Всъщност, сър Алфред, маркизът и аз се оженихме със специално разрешение горе в Параклиса на дамата преди две нощи.

„Време“, каза си Майлз. Беше му необходимо време. Време да размисли. Да изготви плана. Време да избере стратегия, която да ги извади от тази адска бъркотия, без някой да бъде наранен… или убит. Надяваше се, че съпругата му ще успее да накара мъжа да продължи да разговаря. Нямаше вероятност Алфред Чаб да използва оръжието, докато е зает с разговор.

— Знам, че вие сте уважаван историк, макар и любител, сър Алфред — отбеляза Алиса, сякаш си седеше в официалния салон и забавляваше господина на чаша чай. — Тези катакомби може би са истинско случайно открито съкровище за вас. Ами вие сигурно ще се прочуете, че сте ги открили. Предполагам, че историческите издания в цяла Великобритания, а може би дори на континента ще молят да им разкажете вашата история и да изучат вашите методи на изследване. Вие, сър Алфред, заехте своето място в историята тази вечер — заяви тя определено мелодраматично.

— Аз не се интересувам от историята на криптите — призна си червендалестият мъж.

Явно упражнението в гонитба през катакомбите беше повече от обичайно раздвижване за него.

— Но се интересувам от съкровището, което вие споменахте.

— Съкровище? — Лицето на Алиса изразяваше пълно недоумение.

Алфред Чаб размаха застрашително револвера си.

— Случайно открито съкровище!

— Но, сър, аз говорех метафорично.

— Не ме е грижа с какви термини сте говорили, милейди. Искам да знам къде е скрито съкровището.

— Какво съкровище?

На лицето на сър Алфред се появи ядна гримаса.

— Съкровището, което Роберт Смелия е донесъл от кръстоносния поход.

Алиса премига удивено няколко пъти.

— Донесъл съкровище?

— Да, донесъл е!

Тя сви рамене.

— Чувала съм тази приказка, когато бях дете, разбира се. Предполагам, че не е нищо повече от обичайната в случая семейна легенда. Не бих се надявала толкова много, ако бях на ваше място, сър Алфред.

— Обичайната семейна легенда ли? — повтори той невярващ.

— Всички, които познавам, си имат по някоя и друга семейна легенда, в която задължително има и съкровище. Понякога става въпрос и за семеен дух. — Тя удостои с брилянтна усмивка своя определено нежелан гост. — В абатство Грейстоун ние сме късметлии. Имаме си ги и двете.

Майлз забеляза, че сър Алфред започна обилно да се поти, въпреки хладината на подземната зала. При малко късмет ръцете му също щяха скоро да започнат да се изпотяват. Тогава револверът щеше по-лесно да се изплъзне от дланта му.

— Вие нямате дух в абатството — противопостави й се Чаб, хилейки се, сякаш това беше някаква интимна шега.

— Нямаме ли?

Той поклати глава и се изсмя на глас.

— Самият аз открих това тази вечер. Това е някакъв третокласен актьор, когото Каролин е наела, за да играе тази роля. От време на време той се облича в дрехи на кръстоносец, перчи се наоколо на коня и размахва във въздуха меча си. Каролин твърди, че това е предназначено да отвлича вниманието и да ангажира маркиза в преследването на сенки.

— Това не е любезно от ваша страна, сър Алфред.

— Аз не съм любезен човек, лейди Корк. И ако не сте успели да забележите това, искам да ви кажа, че съпругата ми също не е любезна жена.

Майлз видя как страните на Алиса порозовяха. Не й беше приятно да я правят на глупачка.

— Доколкото разбирам, това е било предназначено да отвлече нашето внимание от факта, че вие възнамерявате да откраднете от мен дома, който ми е останал от моите прадеди.

Сър Алфред се усмихна.

— О, аз все още възнамерявам да взема абатство Грейстоун от вас. Но няма да е нужно да го крада. Всичко ще бъде по реда и по закона.

Алиса залитна. Майлз искаше да протегне ръце и да я прихване, но всяко движение от негова страна би привлякло погледа на Алфред, а това бе нещо, което той не желаеше в никакъв случай.

Трябваше да направи своя ход скоро, защото търпението на Чаб щеше да свърши, а това бе моментът, в който Майлз възнамеряваше да нанесе удара.

Алиса се изпъна в цял ръст.

— Бихте ли си направили труда да обясните вашето последно изречение, сър?

— Имам доказателството, което ми е необходимо.

Сивите й очи се присвиха.

— Доказателство, което ви е необходимо за какво?

Изражението му беше на абсолютен мръсник.

— Да покажа, че аз съм следващият по ред, който трябва да носи титлата граф на Грейстоун.

Алиса дори не трепна. Майлз беше горд със своята съпруга. Той бавно се придвижи наляво. Възнамеряваше да заеме позиция.

— Как бихте могли да бъдете по ред за каквото и да било, изобщо да не говорим за наследствената титла, която принадлежи на моето семейство? — поиска да узнае Алиса.

— Ние сме роднини.

— Ние, сър, не можем да бъдем роднини в никакъв случай — сряза го тя.

Алфред Чаб бръкна в джоба си за кърпичка и попи с нея челото си. Ако поискаше да я върне обратно, отвличане на вниманието за частица от секундата щеше да е достатъчно. Майлз щеше да се хвърли и да го хване за краката. За съжаление Алфред не направи това.

— Независимо дали ви харесва или не, лейди Корк, ние с вас сме шестнайсети братовчеди по линия на баща ви.

— Без съмнение всеки в Англия е мой шестнайсети братовчед по линия на баща ми — каза Алиса, опитвайки се да се пошегува с неговата претенция. — Аз ще имам грижата, сър Алфред, вие никога да не наследите нито титлата, нито този дом, нито каквото и да било друго, което принадлежи на законния граф на Грейстоун.

— А кой според вас е законният граф на Грейстоун? — запита той, извил уста в отвратителна гримаса.

— Моят чичо Джеймс Грей.

— Вашият чичо е умрял отдавна, макар и непогребан — заяви Алфред Чаб.

— Той е жив и здрав.

— Откъде знаете това? — попита Алфред.

— Защото щях да усетя тук — Алиса посочи сърцето си, — ако той бе умрял.

— Дрънканици! — кресна Чаб.

— Вие никога няма да бъдете граф на Грейстоун — заяви тя решително.

Майлз не харесваше тона на техния разговор. Алиса притискаше този мъж много силно. Той щеше да избухне всеки момент. Тя сигурно виждаше това.

— Възнамерявах да ви изведа двамата оттук с мен — каза Чаб. — Сега обаче промених решението си. Може би моите планове ще се осъществят по-гладко, ако тази, която сега управлява абатството, изчезне, за съжаление.

Майлз трябваше да каже нещо.

— Ако вашата претенция за титлата е поне наполовина така солидна, както звучи, не е нужно да правите нещо драстично, Чаб.

— Почти бях забравил, че вие сте тук, Корк. Не казахте кой знае какво.

„Необходимо ти е време“, напомни си Майлз.

Тогава всичко се случи сякаш изведнъж. Той видя как Том се вмъкна в залата и хвърли огромна сянка върху стената на криптата.

— Боже мой, Чаб! — викна Майлз и посочи с ръка.

Алфред Чаб навярно бе успял да забележи нещо извън полезрението си. Той отмести поглед от Алиса. Точно толкова време бе необходимо на Майлз. Той се хвърли в краката му и мъжът се строполи на земята като отсечен, а револверът излетя от ръката му.

— Не! — изпищя Чаб. — Вие ще развалите всичко!

— Вие никога няма да бъдете граф на Грейстоун — каза друг глас от вратата на залата.

— Това е Отшелника — прошепна Алиса.

— Не мисля, че е отшелник — каза й Майлз, докато се изправяше на крака, влачейки със себе си Алфред Чаб.

— Кой сте вие? — попита поваленият.

— Аз съм Джеймс Грей, граф на Грейстоун.