Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (15)

Петнадесета глава

— Няма грешка — каза Алиса, след като бе разговаряла с градинаря си. — Имало е само една роза. Голсуърти се закле в гроба на майка си, че розата е била само една. Три момчета, които работят при него, могат да се закълнат в същото. А виж сега колко много рози има! — Тя развълнувано вдигна длани към гърдите си, след това свали ръцете си.

— Да, виж сега! — повтори Майлз.

Алиса ги преброи отново. Имаше дванадесет големи рози.

— Нищо не разбирам — каза тя.

— И аз.

Приближиха се, за да ги разгледат. Цветовете бяха съвсем бели, с няколко червени листенца в центъра — като сълзи.

— Никога не съм виждала такива рози! — Алиса се замисли за миг и продължи: — Всъщност такава роза е нарисувана на семейния ни герб. Дали си има име?

— Има.

— „О, розо, кой ще дръзне да те назове с име?“ — Младата жена вдигна поглед към мъжа до себе си.

— Както изглежда, някой го е направил доста отдавна. Открих името й в трактата на баща ти за Старинните рози. — Майлз разтвори книгата, която носеше под мишница, и зачете на глас: — „Аз не съм имал честта да видя с очите си това цвете и хората от околността също не помнят да са го виждали как цъфти. Но легендата разказва, че имало бяла роза с кървавочервени листенца в средата. Тя виреела на едно-единствено място — сред оградената с високи зидове градина на абатство Грейстоун, и се наричала Сълзите на милейди.“

— Сълзите на милейди — повтори развълнувано Алиса.

— Някои от нещата, които описва твоят баща, са ти познати, макар че разказът му звучи по-скоро като приказка, а не като действителна история. — Майлз обърна страницата. — „Някога живяла красива и горда дама от знатно потекло. Когато нейният любим, прославен местен рицар, тръгнал към Свещената земя, за да се бие за своя крал Ричард Лъвското сърце, дамата се приютила в абатството.“

— Ричард Лъвското сърце — промълви тя. — Този рицар е бил Роберт Смелия!

Майлз вдигна за миг очи от книгата.

— Името му не се споменава, но мисля, че ни е ясно кого е имал предвид графът. — И продължи да чете: — „Дамата била колкото красива, толкова благочестива. Прекарвала дълги часове в молитви в малкия параклис.“

— Параклисът на дамата! — Алиса плесна развълнувано с изцапаните си от работата в градината ръце.

— „Когато не се молела в параклиса, дамата се грижела за своята градина.“

— Беседката на милейди! — Късчетата от загадката започваха да се допълват едно с друго.

— „Преди да тръгне да воюва, рицарят оградил с камъни малко езерце при извора, който се намирал в градината. Така дамата можела винаги да разполага с прясна вода, за да полива цветята си.“

— Това е Рицарският извор!

— „В чест на заминалия на война рицар дамата засадила рядко срещана бяла роза. Всеки ден тя отивала в градината и плачела за своя любим, защото се бояла, че може да му се случи нещо страшно в далечната и чужда земя.“

— Права е била да се тревожи — отбеляза Алиса. — В кръстоносните походи са загинали хиляди рицари.

Майлз кимна разбиращо:

— Дори ако е имал късмет да избегне касапницата на бойното поле, воинът често е бил покосяван от болест, преди да успее да се завърне у дома. — Той сведе поглед към книгата в ръцете си. — Както и да е, по-нататък в историята се казва, че дамата леела толкова сълзи, че градината й изобщо не се нуждаела от поливане.

— Там сигурно пише, че червените листенца в средата на розата са нейните сълзи! Мога да се обзаложа за това! — Самата Алиса безброй пъти бе ходила в градината, за да плаче в усамотение след смъртта на родителите си. Тя също бе поливала цветята със сълзите си.

— Печелиш баса. Точно това е написал баща ти в следващия абзац.

Младата жена заговори с вълнение:

— Съществувал е обичай, според който, докато римските войници били на война, жените им са събирали сълзите си в стъклени мускалчета. В Залата със старинната колекция в абатството има такова мускалче. Направено е от синьо стъкло. Никога не е отваряно, сълзите на жената се пазят в него осем столетия. — Тя си пое въздух, дълбоко развълнувана. — Баща ми пише ли какво се е случило с дамата и рицаря по-нататък?

Майлз поклати глава.

— Не.

— Питам се как ли се е казвала дамата?

— Баща ти не казва нищо по този въпрос.

Тя изпъна рамене.

— Може би не е знаел.

Майлз се наведе над близката роза и пое дълбоко мириса й.

— Сълзите на милейди е много уханна роза. — Той вдъхна отново: — Миризмата й е необичайна.

— Необичайна ли?

Маркизът сбърчи чело.

— Да, но въпреки това — позната.

Алиса се наведе и помириса разцъфналия цвят, пред който бе застанала.

— Горчиво-сладка миризма. — Тя се изправи. — Никога не съм срещала такава.

— А аз съм срещал.

Алиса не разбираше как е възможно това. В описанието се казваше, че Сълзите на милейди виреела на едно-единствено място, при това по време, доста преди Майлз Сейнт Алдфорд да се роди.

— Може би си спомняш някаква подобна миризма — предположи тя.

Майлз явно нямаше намерение да спори с нея.

— Възможно е.

Тя се оживи.

— Имахме късмет, че в деня на твоето идване в абатството решихме да запазим храста.

— Имаш предвид утрото, когато нахлух тук, като прескочих зида и изпотъпках цветята? — припомни той със самоосъдителна усмивка.

— Предвид обстоятелствата, това не можеше да се избегне. Ти имаш доста големи крака, милорд.

Двамата впиха погледи в огромните ботуши за езда на краката на Майлз.

— Големи са наистина — измърмори той.

Тя побърза да го утеши:

— Е, не са прекалено големи. Всъщност са съвсем пропорционални по размер и в съотношение на всичко останало.

— С други думи всичко ми е голямо — заяви той сухо.

Господи, тя не искаше да се забърка в тази каша!

— Да речем, че у теб много неща просто могат да се опишат като по-големи в сравнение със средните — поясни младата жена.

Застанала до маркиза, Алиса усети, че в главата й се появяват неподходящи мисли. В онази лунна нощ в розовата градина, нощта, когато той я целуна за пръв път, най-мъжествената част от тялото на Майлз Сейнт Алдфорд изглеждаше наистина голяма. Беше направо огромна. Огромна и корава. Алиса преглътна с усилие. „Навярно да е голям и твърд е за предпочитане, пред малък и мек… що се отнася до мъжете.“

— Знаеш ли какво казват хората, милейди?

Тя се опитваше да избегне погледа му.

— Какво казват, милорд?

В гласа му имаше нещо, прилично на смях.

— По-добре твърде голям, отколкото твърде малък.

Тя усети как бузите й пламнаха. Този човек умееше да чете чужди мисли. Сякаш знаеше какво става в главата й. Почувства се засрамена. Алиса избърса пламналото си лице с опакото на лявата си длан — единственото място по ръцете й, което не бе изцапано със засъхнала кал. По дяволите! Разбираше, че не може да направи нищо: беше си отворила устата и сама се бе пъхнала в капана. При това — по най-глупав начин.

Той замислено поглади брадата си.

— Трябва да ти призная, че съм удивен от случилото се напоследък във вашата градина.

— И аз — сподели тя.

— Храстът изглеждаше мъртъв. Той беше мъртъв. — Само след миг маркизът се опроверга сам: — Добре, да приемем, че е бил жив. Но защо цъфти точно сега?

— Защото е година на розите — подчерта тя.

Той се усмихна мрачно.

— Ти ми разказа, че в Средновековието Рицарският извор бил известен с това, че лекувал импотентност. Може сега да е подействал и на цветята.

Алиса не знаеше какво да отговори и затова само кимна с глава няколко пъти. Истината бе, че тя не вярваше в чудеса. Въпреки това съзнаваше, че в историята на човечеството има неща, които отричат логиката и рационалното обяснение.

Тя се наведе и изми ръцете си в студените води на Рицарския извор. Нямаше с какво да се избърше, но Майлз галантно й предложи носната си кърпа.

— Вземи книгата на баща ти. — Той й подаде томчето.

— Не съм я виждала от години. — Гърлото й бе стегнато. — Почти бях забравила, че има такава книга.

— Както изглежда, през последните години други неща са били в ума ти.

Това беше истина.

Алиса погледна часовника, окачен на кръста й.

— Мили боже, кое време е станало! Ще закъснея!

Той я погледна замислено.

— За какво закъсняваш, ако смея да попитам?

— За разносвача! След това трябва да се срещна с агента по имотите.

Майлз протегна ръка, сякаш да докосне рамото й, но, изглежда, размисли и се отказа.

— Какъв разносвач? И какъв агент? — запита той.

— Разносвачът ще занесе един стар, но все още годен за носене костюм на Отшелника, който живее в Пещерата на монаха. След това ще се срещна със строителния агент господин Уорт, тъй като няколко къщи трябва да бъдат поправени, преди времето да се развали — поясни тя. — След срещата с господин Уорт едно от момчетата ще ме откара в селото. Викарият и аз искаме да обсъдим как да направим нов покрив на църквата.

— Какво му е на сегашния?

— Тече като решето.

— Разбирам. — Маркизът кимна. Замълча за момент, след това обяви: — Ще те придружа в тези обиколки.

— Боя се, че ще бъде досадно за теб, милорд — подчерта тя нарочно.

Майлз изпъчи рамене.

— Досадата не ми е чужда. — И добави: — Освен това ние с теб сме партньори. Ти сама го каза.

— Казах го. — Не можеше да отрече.

— Не си ли съгласна, че два чифта очи, два чифта уши и два мозъка могат да се справят по-добре, отколкото един?

— Ами… да.

— Нищо не се знае. Може да се натъкнем на нещо или на някого, който да ни даде нишката да разкрием мистерията на вашия призрак.

— Няма никакъв призрак!

— Знам това. Ти също го знаеш. Знае го и всеки, който не е пълен идиот. Въпреки това някой иска ние да повярваме, че има призрак.

— Без съмнение това е някой от твоя списък със заподозрените лица.

— От нашия списък със заподозрените лица.

— Трябва да се преоблека. — Алиса огледа изцапаните си с кал дрехи за работа в градината.

— Аз ще докарам каретата — предложи Майлз, когато двамата се отправиха към къщата.

Алиса направо прелетя през Голямата зала към крилото със спалните помещения. Извърна се за миг и хвърли през рамо поглед към Майлз.

— Ще бъде мило да ме придружите в каретата, милорд — каза тя.

 

 

Маркизът държеше твърдо на обещанието си. През следващата седмица, накъдето тръгнеше Алиса, той беше до нея. Ако тя яздеше Бюти, той я придружаваше на Бул Рок. Ако работеше в градината, беше до нея, носеше кошницата, градинарските ножици, ръкавиците. Щом тя тръгнеше за града, той караше каретата.

Двамата се разхождаха. Разговаряха. Закусваха, обядваха и вечеряха заедно. Пиеха кафе, чай, лимонада, а понякога дори чаша шампанско. Говореха за изкуство, пътувания, философия, градинарство и за древните гърци, както и за по-земни неща.

В този процес Майлз забеляза някои неща. Алиса работеше усилено в ролята си на господарка на абатство Грейстоун. Хранеше гладните, посещаваше болните, грижеше се за бедните. Беше търпелива, добросърдечна и изслушваше хората със съчувствие. Всички я обичаха — млади и стари, бедни и богати. В прекрасното й същество нямаше дори частица неискреност. Тя не притежаваше хитростта, превзетостта и фалшивата свенливост, присъщи на много от младите жени в обществото.

Онази нощ в Беседката на милейди той й бе казал, че се различава от жените, които е познавал. Майлз едва сега започваше да разбира колко различна бе тя от тях наистина.

Това стана ясно един следобед. Двамата се разхождаха в предната градина със статуите. Алиса неочаквано спря на чакълената пътека. Вдясно от нея се намираше мраморна скулптура в човешки ръст на крилатия Пегас, а вляво — самият Зевс, който гледаше света от Олимп. За момент тя прехапа долната си устна, вирна брадичка, изтегна назад раменете си — сякаш се готвеше да посрещне реакцията на Майлз за онова, което се готвеше да каже и го изгледа изпод светлосивия си копринен чадър срещу слънце.

— Милорд, трябва да си поговорим — каза.

— Милейди, ние само това правим — отвърна той.

— Изглежда, има някакво недоразумение — започна тя.

Майлз сбърчи чело.

— Недоразумение относно какво? — попита той.

— Относно нашето партньорство.

— Какво не ти е ясно в него?

— Не аз, а ти си този, който не е наясно, сър — подчерта тя.

Маркизът премига. Нямаше такова усещане.

— Какво според теб не ми е ясно?

Алиса явно премисляше и избираше думите си внимателно.

— Когато предложих да станем партньори в това разследване, аз нямах предвид да бъдем непрекъснато заедно.

Той присви очи.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.

— Необходимо ми е понякога да бъда сама.

— Ти си сама.

— Кога? — попита го тя предизвикателно.

Майлз се замисли.

— Ами когато спиш — беше неговият отговор.

— Това едва ли би могло да се брои като време, когато съм сама, щом не съм будна, за да оценя този факт — каза Алиса натъртено.

Майлз имаше опит в изкуството да отвлича вниманието на събеседника си. Това беше необходимо и важно средство в Марлбъро Хаус.

— Не ти ли е приятна моята компания? — попита той.

Дамата отговори незабавно и енергично:

— Разбира се, че ми е приятна! Това е най-чудесната седмица в живота ми!

Маркизът понечи да се усмихне, но навреме спря. Алиса не биваше да разбере, че се е разкрила дотолкова. Беше усетил по гласа й, че тя се двоуми дали да каже още нещо.

— Но какво тогава?

— Трябва да съм тъпа!

— Тъпа ли?!

— Или да кажем — откровена.

Той полагаше усилия да не покаже колко му е забавно това.

— Естествено, твое право е да казваш онова, което мислиш.

Настъпи кратка пауза.

— Искам да мога да дишам спокойно — каза тя накрая.

Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.

— Нещо пречи ли ти да дишаш?

— Казах го фигуративно. — Алиса вбесена си пое въздух. — Милорд, вие сте като залепен за мен — оплака се тя.

— Милейди, знам какво имате предвид. — Би било безсмислено да отрича.

Алиса не беше глупава, нито би търпяла глупаци край себе си. Тя, изглежда, не беше подготвена за откровеността му.

— Значи си го правил нарочно през цялото време?

— Да.

— Защо? — Сивите очи го гледаха изпитателно.

Защо наистина? Първото правило в наръчника на шпионина бе да се казва истината винаги, когато е възможно. Второто правило бе да се лъже само тогава, когато е абсолютно наложително. Тъй като нямаше намерение да разказва на Алиса за своите разследвания, нито за предупреждението, което бе получил от някакъв „истински приятел“, Майлз реши да се придържа към някаква истина, ако не към самата истина. Сви рамене и каза:

— Приятна ми е твоята компания.

— Аз вече казах, че също харесвам твоята компания. — Алиса наклони надолу копринения чадър и го отпусна на рамото си, след това завъртя бамбуковата дръжка в ръката си. — И какво? — насърчи го тя да продължи.

— Как какво? — Майлз бе помислил, че отговорът му ще я задоволи. Не беше познал. — Няма друго. — Това звучеше неубедително дори за него.

Алиса го погледна изпитателно.

— Става въпрос за инцидента в Изкуствената пещера, нали така? — Тя не му даде възможност да отговори. — Ти се опитваш да ме предпазваш.

Тя мислеше и действаше бързо, много бързо. Изпъна още повече раменете си.

— Аз ви освобождавам, милорд.

— Освобождавате ли ме, милейди?

— Освобождавам ви от вашето обещание да ме пазите.

— Вижте, Алиса…

— Не ми е нужен охранител, сър.

— Аз не ви охранявам, милейди. — Маркизът повиши тон.

— Не ми е необходим самоназначил се пазач — продължи тя.

— Въпрос на мнение — върна й той топката.

Алиса вирна брадичка. Очите й леко се разшириха. Устните й бяха стиснати.

— Аз не съм дете, а жена. Нося отговорност за това имение и за собствения си живот от почти две години. И досега съм успявала да се справя доста добре без твоя помощ. — Тя затвори нервно чадъра си и мина покрай Майлз с надменно изражение. — Ще трябва да ме извиниш. Имам важен ангажимент.

Майлз се чу да й задава въпроса:

— Какъв по-важен ангажимент?

— Игра на крикет. — Той забеляза, че Алиса не си направи труд дори да погледне към него.

— С кого ще играеш крикет? — „Дано да не е с онзи глупак сър Хю Пюърхарт“ — помисли си Майлз.

— Не е ваша работа — хвърли му поглед през рамо тя. — Но ако трябва да знаете, то аз ще играя с госпожица Чаб.

— Аз ще дойда с вас.

Алиса спря на чакълената пътека и се завъртя на пети.

— Вие не сте поканен.

— Тогава поканете ме!

Тя поклати глава.

— Не. Няма да ви поканя. Ние, дамите, се забавляваме с тази игра. Бъбрим и се смеем, говорим си за времето, правим си комплименти една на друга за попаденията си, независимо дали са добри или лоши. Джентълмените, от своя страна, се отнасят към играта много по-сериозно. Те настояват да се броят точките, да се спазват правилата и накрая някой да бъде обявен за победител, а друг — за победен.

— Какъв е смисълът на играта, ако не се броят точките?

— Именно! Точно за това става въпрос. Вие не можете да играете с нас.

— Ще стоя тихо отстрани и ще наблюдавам.

— Ще ни карате да се чувстваме неловко и неудобно. Няма да можем да се забавляваме.

— Тогава ще се оттегля в апартамента си и ще прекарам един безкрайно дълъг и скучен следобед в писане на писма.

— Чудесна идея. Желая ви приятен ден, милорд.

Майлз не се оттегли в Рицарските стаи, за да се занимава с кореспонденцията си. Стигна само до Небесната зала и остана там, загледан през високите до тавана прозорци към зелената поляна навън.

Не след дълго се появиха двете млади дами. Чармел Чаб с лъскавата тъмнокафява коса и изтънчени маниери, модна рокля в смарагдовозелено и в същия тон — шапка, ръкавици, чехли и чадър, който да пази млечнобялото й лице от слънчевите лъчи. И Алиса — руса, с непреднамерени обноски, сива рокля без никаква украса, килната настрана сламена шапка, прашни обувки от разходката, ръкавици — без съмнение взети по настояване на Ема Пибъл — и чадър, който много скоро бе захвърлен върху един градински стол.

Пасторалната сцена предизвика усмивка върху лицето на Майлз. Но усмивката незабавно бе заменена от гримаса. Той трябваше да прояви по-голям такт при последната им среща. Алиса не беше като другите млади дами. Тя се гордееше много с това, че е самостоятелна и независима, че стои, здраво стъпила на краката си. Беше се отнесъл с нея не както трябва. Сега вече разбираше това много добре.

— Ти си дяволски глупак, маркиз Корк — укори се той под мустак.

— Не бива да бъдете толкова строг спрямо себе си, милорд — каза изискан дамски глас зад него.

Майлз се обърна. Каролин Чаб се приближаваше към прозорците. Той чуваше шумоленето на полите й, докато тя се движеше по мраморния под като видение в син атлаз и кремави дантели.

— Повечето мъже, а и жените — понякога се правят на глупаци — каза тя и затвори коприненото ветрило в същия цвят с едно-единствено изкусно движение на ръката си.

— Лейди Чаб — поздрави я той.

— Маркиз Корк — отвърна тя и се завъртя около него, докато най-после реши да спре до лакътя му.

За момент нагласи съвършения си профил към него и впери поглед към играта на крикет в следобедния час.

— Те са възхитителна жива картина, нали, милорд?

— Наистина са възхитителни — съгласи се той.

— Различни са като деня и нощта.

— Да, така е.

— Направо са контрастни.

Този път той само кимна.

— Разбира се, госпожица Чаб е по-младата от двете, тъй като на последния си рожден ден навърши осемнадесет години. Според мен лейди Алиса е на двадесет и три. — Дамата потупа брадичка с елегантния си нокът, сякаш за да привлече вниманието на Майлз към факта, че плътта й е все още млада и сочна, както на момичетата, които наблюдаваха. — Може би дори на двадесет и четири години. — Гласът й беше безупречно любезен. — Боя се, че скоро лейди Алиса ще бъде стара мома.

— Тя е на двадесет и една години. И доколкото ми е известно, има многобройни предложения за женитба — каза маркизът в защита на Алиса.

Каролин Чаб въздъхна съчувствено:

— О, да. Чух, че била определена за сър Хю.

Майлз стисна зъби.

— Не е определена за никого. Все още е в траур.

Лейди Чаб притисна драматично обсипаната си с бижута ръка към разголената си гръд. Майлз се питаше дали на дамата й е известно, че зърната на гърдите й се виждат ясно през прозрачния корсаж на синята следобедна рокля. Нещо му говореше, че тя много добре съзнава това. Така добре, както и всичките си други „чарове“.

— Горкото дете! Загуби родителите си едновременно. — След миг тя отбеляза: — Лейди Алиса навярно ще изостави вече жалейката и ще приеме предложението на сър Хю. За мъжа не е приятно да го карат да чака твърде дълго.

Майлз се запита колко дълго тя бе накарала да чака сър Алфред. Прелъстителните синьо-виолетови очи се спряха на него.

— Може би вие също скоро ще си вземете невеста, маркиз Корк.

— Може би.

— Вие сте четвърти маркиз на Корк и вашата съпруга ще бъде четвърта маркиза.

— Така е прието — каза той сухо.

— Уважаван пер сте на областта, имате стара и достойна титла. Казват също, че сте сред най-богатите земевладелци в Англия. Смятат ви за красив мъж, а човек би казал, че сте в отлично здраве.

— Може да се предположи.

— Член сте на въжделения Марлбъро Хаус, близък приятел и довереник на Негово Кралско Височество Уелския принц. — Каролин Чаб присви устни от задоволство. — Какво повече би желала да намери у съпруга си една млада жена.

— Какво повече наистина?

— С всички тези препоръки вие, маркиз Корк, можете да си изберете, която жена пожелаете в Англия. Десетки, стотици — при тези думи дамата се изсмя с глас, вибриращ като трелите на пъстра екзотична птица, — хиляди дами ще искат да спечелят вашето внимание.

При тази перспектива кръвта на Майлз се смрази.

— В такъв случай точно сега му е времето, лейди Чаб.

— Така ли? — Върху безупречното чело на красивото създание се появи бръчка.

— Аз съм на тридесет години. А както обича да ми напомня Блант, няма шанс да стана по-млад.

Тя разтвори ветрилото и започна да си вее.

— Тридесетте години са прекрасна възраст за женитба на мъжа, милорд.

— Така ми казват. — Поне в това отношение лейди Чаб и неговият компаньон бяха на едно и също мнение.

Тя се насочи към друга тема:

— Има известни изисквания, за да стане една дама маркиза.

— Естествено. — Всъщност Майлз нито знаеше, нито проявяваше интерес какви са тези изисквания.

— Дамата трябва да е млада.

— Не съвсем млада, разбира се. — Майлз се включи в играта на Каролин, но погледът му продължаваше да следи стройната женска фигура в гълъбовосиво, която тичаше на воля по зелената поляна, размахваше дървения стик и пропусна само една топка. Когато това стана, Алиса отметна глава назад и се разсмя на самата себе си. Майлз също леко се засмя заедно с нея.

— Дамата трябва да бъде също така в добро здраве, за да ви роди здрави деца: наследник и поне още едно, за всеки случай.

Той изсумтя в отговор. Лейди Чаб беше права, но всичко, което излизаше от устата й, му се струваше ужасно.

— Дамата трябва да е голяма красавица.

— „Красотата е относителна“ — цитира той.

— Е, хайде, маркиз Корк! И двамата знаем, че някои хора са относително по-красиви от други. — Тя снижи гласа си до шепот, сякаш двамата бяха съзаклятници в някакво важно дело: — Това е просто житейски факт.

В досегашния опит на Майлз красотата никога не бе нещо просто. Може би защото бе видял твърде много грозота. Красотата можеше да е за добро, както и за лошо, рядко биваше неутрална.

Лейди Чаб продължи да обсъжда необходимите качества на евентуалната му съпруга.

— За да стане маркиза на Корк, жената трябва да бъде също така интелигентна, да притежава безупречни маниери и прекрасна фигура, да владее до съвършенство светските обноски и, разбира се, да бъда абсолютно невинна.

— Къде може човек да открие такова неземно същество? — Майлз въздъхна многозначително.

— Чармел е голяма красавица.

— Да, вашата дъщеря е красива.

— Догодина ще я представим в обществото в Лондон.

— Смятам, че госпожица Чаб ще побърка господата в обществото.

Изглежда, Каролин бе очаквала точно такова заключение.

— Чармел е много интелигентна, много фина, може би прекалено съвършена за обикновения мъж — похвали се тя.

Майлз реши, че я е слушал прекалено дълго.

— Всъщност… — опита се да каже нещо той.

— Слава богу, има джентълмени, които са над средното равнище. Господа, които могат да оценят хубавите неща в живота, включително едно идеално младо момиче. Самият вие сте от тях, нали, милорд?

Майлз се изкушаваше да даде на лейди Чаб подобаващ отговор, но се овладя. Тя не бе казала всичко, а той искаше да я изслуша, преди да й отговори.

— Разбираемо е, че човек с вашето възпитание и от вашата среда ще изисква съпругата му да има същото възпитание и среда. Искам да знаете, че в най-скоро време ще стане известно, че кръвта на Чармел е по-синя от кръвта дори на… да речем, на лейди Алиса.

Мили боже! Какво му приказваше тая? Нима семейство Чаб произлизаха от знатните древни лордове и дами, основали великата нация на този остров? Нима в такъв случай трябваше да се приеме, че Чармел Чаб е крайният резултат от най-доброто, най-изтънченото и най-истинското в британската аристокрация?

В главата на Майлз изплува друг любим цитат на Блант, този път от „Хамлет“.

— Има нещо гнило в Дания — промълви на себе си той.

По лицето на Каролин премина моментно раздразнение.

— Моля ви, не ви разбрах, милорд.

— Аз ви моля да ме извините, лейди Чаб. Просто изрецитирах една от моите реплики в пиесата.

— Пиеса ли?

— Да. — Той измисляше всичко в момента. — Блант и аз решихме, че ще е забавно да поставим откъси от пиеси. Преди вие да влезете тук, аз репетирах ролята си.

Събеседничката му вдигна вежди в недоумение:

— Но аз не съм чула за никакви пиеси!

— Ще чуете, щом уточним подробностите. Може би знаете, че Блант е артист.

— Кой е този Блант?

— Моят компаньон.

— Искате да кажете — вашият камериер?

— Той изпълнява и тази функция. Както и да е, Блант учи театрално изкуство. Неговият идол е сър Хенри Ървинг. Обожава го, откакто го е гледал за първи път преди няколко години като Хамлет с Елън Тери в ролята на Жулиета. — Майлз се прокашля. — Вие самата сте красива и имате осанка да играете на сцената.

Каролин Чаб бе поласкана, но това не й попречи да продължи към основната си цел:

— Чармел има също като моята красота и осанка, трябва да отбележа. И е абсолютно невинна, разбира се.

На маркиза внезапно му просветна. Лейди Чаб му предлагаше дъщеря си като кандидатка за съпруга. Вниманието му бе толкова ангажирано да наблюдава Алиса, а след това да се измъкне от неудобното положение, че бе слушал дамата само с половин ухо.

Разбира се, той не за пръв път се оказваше обект на поредната волева и целеустремена маман с планове за женитба. Но трябваше да признае, че този път бе свалил гарда си.

— Чармел е ангелско създание — обясняваше му тя.

Маркизът смени темата, без да прояви ни най-малка деликатност.

— Тъй като заговорихте за ангели, вие, лейди Чаб, разглеждали ли сте великолепните рисунки по тавана на Небесната зала? Направени са преди двеста години от италиански художник по поръчка на четвъртия граф на Грейстоун. — Той изви глава, за да разгледа стенописите.

— Великолепни са — съгласи се дамата. — Чувствени. Изпълнени със страст. — Погледна го изкосо. — Може да се каже, дори вдъхновяващи.

Майлз едва не се задави. Разбираше много добре, че Каролин Чаб говори за трите фигури, които бяха изобразени точно над главите им. В центъра на групичката се намираше мускулест и гол мъж. От двете му страни пърхаха Рубенсови красавици с голи гърди, нарочно нарисувани така, че протегнатите му ръце да не достигат до тях.

Дамата заяви, без да й мигне окото:

— Вие сте светски мъж, милорд. Аз също съм светска жена. Затова ще говоря направо. Ако се ожените за Чармел, ще получите и още нещо в допълнение към красивата и невинна млада съпруга.

Дяволска работа! Какво искаше да каже тази жена? Лейди Чаб продължи мисълта си:

— Знам, че омъжените дами в Марлбъро Хаус се радват на определени свободи и привилегии.

— Някои предпочитат да го правят.

— И любовните истории са награда, а не пречка за брака им.

— Това също важи само в някои случаи.

— В такъв случай за вас няма да е нужно да търсите много далече — да речем, можете да намерите във вашето собствено семейство… любовница, която е готова и дори гори от нетърпение да сподели леглото ви.

На официалната вечеря, когато сър Хю бе възхвалявал добродетелите на лейди Чаб, Майлз бе отбелязал, че тя е прекалено добра, за да бъде истинска. Оказа се, че е бил прав. Каролин Чаб току-що му бе направила невероятно предложение — да вземе дъщеря й за съпруга, а нея — за любовница.

Той сви устни подигравателно.

— Знаете ли какво казват хората, лейди?

— Какво казват, сър?

— „Красотата е само повърхностна.“

Тя се намръщи. Майлз видя за пръв път действителната й възраст.

— Боя се, че не ви разбирам — заяви Каролин.

— Знам, че не ме разбирате. — Във въздуха се почувства хлад. — Моля да ме извините. Чакат ме куп писма. — С учтиво кимване той се обърна и се запъти към вратата.

— Маркиз Корк, не сме приключили нашия разговор!

— Според мен е приключен, лейди Чаб — каза Майлз, без да се обърне назад.

Продължи да върви, без да спира, докато стигна най-после на сигурно място в Рицарските стаи.

— Блант, пригответе само малката ми пътна чанта.

— Колко време ще отсъствате, милорд?

— Не мога да кажа със сигурност. — Майлз седеше на бюрото в Рицарските стаи с писалка в ръка и се опитваше да намери думи, с които да съобщи на Алиса. До този момент нищо не се получаваше. — Един комплект дрехи е достатъчен, тъй като ще пътувам с влака направо до Лондон. Вкъщи имам всичко, което ми е необходимо.

Блант наостри слух.

— Щом вие тръгвате за Лондон, аз би трябвало да ви придружа, сър.

Майлз се извърна на стола.

— Този път ти ще си ми много по-необходим тук. Трябва ми човек, на когото да се доверя да държи под око лейди Алиса и семейство Чаб.

Лицето на Блант помръкна.

— В такъв случай нещо не е наред — каза той.

Майлз никога не бе лъгал своя приятел и компаньон, не възнамеряваше да го направи и този път.

— Да, има нещо, което определено не е наред. Затова отивам в Лондон. Нужно ми е да получа отговори на някои въпроси, при това бързо. Там има някои хора, които ми дължат известни услуги. — Майлз Сейнт Алдфорд се усмихна, но усмивката му не беше весела. — Нали знаете какво казват хората, Блант?

— Какво казват, милорд?

— „Камъкът си тежи на мястото“. — Той смачка листа и го хвърли в кошчето до бюрото. — Кажи на лейди Алиса, че са ме повикали за няколко дни и ще се върна веднага щом е възможно.

— Не е ли по-добре вие да й го кажете?

Майлз поклати глава.

— В момента дамата се дразни от мен.

— Дразни ли се, милорд?

Маркизът си пое дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Изглежда, струвам й се досаден. Обвини ме, че съм се бил залепил за нея.

Блант бе прехапал езика си.

— Ще предам вашето съобщение, милорд — обеща той.

Майлз се изправи и нахлузи палтото, което компаньонът му държеше.

— Впрочем ще правим представление на откъси от драматични пиеси.

— Така ли?

Той кимна и очерта с жест лавиците с книги.

— Помислих си, че ти и госпожица Пибъл бихте могли да подберете нещо от Шекспир.

— Кога смятате да представим откъсите, милорд?

Майлз не беше правил толкова далечни планове.

— В края на следващата седмица или евентуално по-следващата.

— Не може да се каже, че за толкова малко време може да се отдаде заслуженото на Шекспир. — Блант се чувстваше отговорен да напомни този факт.

— Не ме интересува дали ще отдадем заслуженото на Шекспир. Искам да използвам Шекспир, за да си получи всеки заслуженото!

Блант бръсна с четка раменете и гърба на палтото.

— Хванахме ли бика за рогата, милорд? — запита той.

— Ако не бика, то поне бичето.

Майлз се сбогува и се отправи на път.