Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (22)

Двадесет и втора глава

„Мъжете са странни същества“ — помисли си Алиса, докато съпругът й я придружаваше до тъмната къща. В този час там нямаше друга душа, освен тях двамата и единствената светлина бяха лъчите на пълната луна, които влизаха през прозорците.

— Сигурно е вече много късно — прошепна тя и с изненада установи, че гласът й е пресипнал.

— Часът е почти два — информира я Майлз.

— На мен никак не ми се спи — добави тя.

На него това сякаш му се стори забавно. Алиса чу ниския му мъжки смях и после:

— Това е добре!

Тя напрегна ума си, за да открие тема за разговор и най-после каза:

— Церемонията беше чудесна.

— Да, чудесна беше. — Майлз се съгласи с нея.

Алиса спря за момент, прибра влачещите се след нея поли на роклята с лявата си ръка. Воалът образуваше облак от старинна дантела със сложни плетеници около главата и раменете й.

— Твоите приятели Лоурънс и Джулиет ми харесаха много.

— Те също много те харесаха.

— Така ли мислиш?

— Знам, че е така — заяви той. — Всички те харесват. Всъщност всички те обичат.

Въпреки усилията си, Алиса не можа да прикрие любопитството си:

— Откъде го знаеш?

Майлз се засмя многозначително.

— От обща култура.

— Глупости! — Тя усети как се изчервява и подчерта, по-скоро скромно: — Това не е истина. Лейди Чаб не ме обича. Понякога имам чувството, че дори не ме харесва.

— Това само може да бъде комплимент за теб — каза Майлз твърдо.

Алиса съжали, че е споменала лейди Чаб. В края на краищата това беше тяхната сватбена вечер и тя не би трябвало да прави такива неприятни асоциации. С тази цел тя изхвърли неприятната жена от мислите си и промени темата.

— Джулиет е много красива.

Майлз спря пред обляния в лунна светлина прозорец, обърна се към нея, хвана в длан брадичката й и заяви с глас, който накара цялото й тяло да потрепери от удоволствие:

— Ти си красива, моя съпруго!

Последва многозначителна пауза.

— В сватбения ден от младоженеца се изисква да каже на своята младоженка, че тя е красива.

— Това пък откъде го знаеш?

— От обща култура — подразни го Алиса.

— Може да е от обща култура — каза Майлз, без да сваля очи от нея, — но ти си необичайно хубава.

Алиса не бе свикнала да й правят комплименти. Поне не и от страна на джентълмени, а още по-малко от съпруг. Тя сведе поглед.

— Никога не съм имала такава прекрасна рокля.

— От този ден нататък, лейди Корк, ви заповядвам никога повече да не носите сиво или черно — каза той.

— Заповядвате ми, маркиз Корк?

На Майлз Сейнт Алдфорд му беше необходимо малко време, за да размисли върху прибързания избор на думата.

— Умолявам те?

— Аз ще уважа твоята молба. Защото ако трябва да ти кажа истината, на мен вече ми е омръзнало да нося само сиво и черно. — Върху лицето на Алиса се появи озадачен израз. — А какво да правя с всичките си дрехи?

— Раздай ги.

— И какво ще нося в такъв случай?

Съпругът й вдигна дяволито вежди към нея и предложи:

— Може би усмивка?

Тя не успя да разбере какво искаше да й каже той. Ако носи само усмивката си, това би означавало да се разхожда гола като току-що родено бебе.

— В такъв случай няма да нося нищо върху себе си, милорд.

— Не изпадай в отчаяние, лейди. Ако е необходимо, най-добрите шивачки в Лондон — всъщност от цяла Европа — ще бъдат доведени с най-голяма бързина тук, в абатството. Те ще създадат, ще измислят и ще ушият дрехи, подходящи за кралица. Ти ще имаш дрехи за през деня и за вечерта, утринни рокли и други за следобедния чай, ежедневни одежди и рокли за официални случаи и всичко каквото пожелаеш, в който искаш цвят на дъгата. — Майлз спря, за да си поеме въздух. — Кой е любимият ти цвят?

Алиса усети, че главата й се завърта.

— Ами розовият!

— Тогава ще имаш дузина розови рокли!

Тя се потупа с пръст по брадичката и реши да промени избора си.

— Не, по-скоро синият е любимият ми цвят!

— Тогава ще имаш и дузина сини рокли.

Алиса никога не бе обръщала особено внимание на това как и с какво е облечена. Но сега разбра, че не би имала нищо против да е красива заради съпруга си. В края на краищата Майлз познаваше — бе познавал — много красиви жени.

Тя го изгледа.

— А какво, какво ще стане, ако променя отново мнението си и кажа, че моят любим цвят е жълтият?

Той, изглежда, намираше това за страхотно забавно. Отметна глава назад и се разсмя. За миг тихият му смях бе единственият звук в обляната в лунна светлина зала. С болка в сърцето Алиса установи, че обича този звук.

— Ще ти купя сто рокли, скъпа съпруго, хиляда рокли, ако ти желаеш това.

Алиса изсумтя презрително, съвсем не в стила на дама:

— Ако имам сто рокли, няма да знам какво да правя с тях, милорд, а да не говорим за хиляда. В моя гардероб има място за не повече от дузина.

— В такъв случай на теб ти е необходим по-голям гардероб — предположи Майлз. — В Корк Хаус и в замъка Корк има свободни стаи, в сравнение с които тази зала е направо малка.

Такова нещо човек трудно можеше да си представи. Поне за Алиса беше трудно. Внезапно тя си помисли, че във висшите обществени кръгове на нейния съпруг тя може би ще изглежда като провинциална селяндурка. Дали това щеше да има значение за него? За всеки случай реши да внимава с поведението и маниерите си. В края на краищата вече беше маркиза на Корк и господарка на няколко огромни имения.

Без повече думи Майлз взе ръката й и я поведе по голямото стълбище към тяхното крило в къщата. Стигнаха до вратата на нейния апартамент.

— Сега ще ви оставя, милейди.

Алиса потръпна. Сърцето й сякаш потъна в белите атлазени сватбени обувки. Той я оставяше. Връщаше я в нейния апартамент, сякаш нищо не се бе случило, нищо не се бе променило и тя беше милейди Алиса Грей, старата мома, а не лейди Корк. Усети как се изпълва с горчивина.

— В такъв случай лека нощ, милорд.

Майлз леко сбърчи чело и отвърна:

— Не лека нощ. По-точно до скоро виждане.

Алиса отвори познатата врата и се вмъкна в своята всекидневна. Разочарованието й беше неописуемо. Но когато вдигна поглед, веднага разбра защо Майлз не изглеждаше особено разтревожен. Всичко беше променено. Беше подготвено по време на тяхното отсъствие. Без съмнение — по молба на маркиза, Ема Пибъл и господин Блант се бяха погрижили за детайлите.

Тук всичко бе преобразено. Отдавна заключената двойна врата, която свързваше нейната всекидневна с всекидневната на Рицарските стаи, беше отключена и широко разтворена. Всъщност Алиса почти бе забравила, че съществува такава врата, тъй като от нейната страна тя бе закрита с огромен старинен параван. Параванът, представляващ екзотични пейзажи от пагоди със спираловидни покриви и нежни черешови дървета, обсипани с цветове, направен от резбовано тъмно дърво и украсен с нефрити, цветовете на скъпоценните камъни преминаваха от алабастър до зелено, от бледорозово до черно, бе поръчан от петия граф на Грейстоун и поднесен на съпругата му като сватбен подарък. Сега той се намираше в най-отдалечения ъгъл на стаята.

Алиса виждаше през вратата какво има в Рицарските стаи. Там имаше красиво подредена маса за вечеря със запалени свещи, блестящи сребърни прибори, кристални чаши за шампанско, ваза с бели рози — уханието им се усещаше оттам, където тя стоеше — и бутилка прекрасно шампанско, което се изстудяваше в сребърна кофичка.

Никога в живота си не бе виждала такава романтична обстановка.

Алиса се обърна и се върна през всекидневната в спалнята си. Внимателно свали наследения от майка си и баба си дантелен сватбен воал и го остави върху поставката за шапки, за да не се измачка, преди да го приберат отново, за да го извадят в деня, когато нейната дъщеря ще го носи на венчавката си. И тогава забеляза нощницата и халата, които бяха поставени върху леглото й.

Нощницата бе от прекрасен тънък лен със сложни цветя, избродирани около врата и китките и обточващи редицата малки перлени копчета отпред. Халатът беше от същата тъкан, с бродирани цветя и обточен около врата, на талията и по полите с атлазени панделки в бледорозово, бледожълто и бледосиньо.

— И за това трябва да ти благодаря, Джулиет — каза младоженката тихо.

Много добре знаеше, че прекрасните неща са подарък от дукесата на Дикин. Алиса спря пред огледалото и с удивление разгледа образа си в него. Изглеждаше същата, но се чувстваше различна. С изключение на лекия руж по бузите и великолепната сватбена рокля, разбира се, във вида й нямаше нищо по-различно от обичайното. Но вътрешно тя се чувстваше друга. Беше се превърнала цялата в очакване, преливаща от любопитство, трепет и нервно вълнение. В края на краищата това беше нейната първа брачна нощ. Алиса не знаеше нищо за сватбената нощ. Толкова много неща не знаеше за мъжете и жените. За много въпроси все още нямаше отговор. Към кого да се обърне в този късен нощен час?

На вратата леко се почука и тя чу името си, произнесено от познатия й баритон:

— Алиса?

Пое си дълбоко въздух, поглади леко косата си няколко пъти, облиза пресъхналите си устни, изпъна назад рамене и се отправи да посрещне съпруга си.

Майлз се бе облегнал на отворената двойна врата. Беше махнал фрака си, яката и връзката. Няколко копчета на бялата му официална риза бяха разкопчани. Изглеждаше мил и спокоен. Беше страхотно красив, с много хубава фигура за мъж, всъщност най-добрата мъжка фигура, която Алиса бе виждала, с широките си рамене, силни ръце, тесен ханш и дълги крака.

Видът му я остави без дъх.

— Лейди, бихте ли желали да се присъедините към мен за чаша шампанско и може би за една среднощна вечеря?

Алиса беше сигурна, че ако се опита да хапне нещо, ще й призлее, но чаша шампанско може би щеше да успокои странното пърхане в стомаха й.

— Приемам вашето милостиво предложение, милорд — отвърна му тя.

Прекоси всекидневната и отиде при него, молейки се през цялото време краката й да не се огънат и да не се строполи…

Майлз беше мъчително вежлив, когато я настани на масата за двама и седна срещу нея.

— Всичко е толкова прекрасно! — възкликна тя с натежал език.

Той огледа Алиса и подредената за вечеря маса, без да промени изражението си.

— Това е резултат от общите усилия на Блант, госпожица Пибъл, мисис Фетчет и готвачката, предполагам.

— Трябва да благодаря на всички утре сутринта!

— Двамата ще им благодарим.

— Разбира се. Точно това исках да кажа — запъна се Алиса. — Двамата ще им благодарим. — Тя разглеждаше многобройните сребърни плата и покритите ястия. — Предполагам, те ще се обидят, ако не хапнем и не пийнем нещо от приготвеното.

— Да, вероятно ще се обидят. — Майлз наля в двете чаши от шампанското, подаде едната на Алиса и обяви: — Бих искал да вдигна тост.

Тя чакаше с кристалната чаша в ръка.

Майлз вдигна чашата си и впери поглед в очите й.

— За Алиса, моята дама, моята съпруга, „която се разхожда в красота като самата нощ“.

— Лорд Байрон?

— Да, лорд Байрон.

Отпиха от шампанското.

Алиса усети как то я затопли вътрешно и й помогна да се отпусне. Всъщност тя успя да се окопити скоро и заговори:

— Сега аз искам да вдигна тост.

Майлз я изгледа, вдигнал вежди изненадано.

— Много добре. Ще ми позволите ли само да напълня отново чашите?

Щом чашата й бе напълнена, Алиса я вдигна към светлината на свещите и за момент се загледа в мехурчетата, които се издигаха към повърхността. След това се взря в Майлз.

— За Майлз, мой съпруг, мой господар, мой рицар в бляскави доспехи.

Последвалата тишина говореше повече от каквото и да било.

— Мога ли да ви сервирам вечерята? — попита той след малко.

Алиса се усмихна.

— Да, благодаря ви.

Майлз отрупа две чинии с пищни лакомства: тънички филии говеждо филе и сочна салата от раци, език в масло, печени яребици и ароматно бяло месо от пъдпъдъци, северноамерикански овесарки, руски хайвер и пресни плодове от всички възможни видове.

Постави едната чиния със златен кант пред нея, а другата пред себе си. Седяха няколко минути така, без да разговарят и без да ядат.

Майлз най-после наруши тишината.

— Алиса, мисля, че е необходимо да си поговорим. — Веднъж й бе казал, че това е единственото нещо, което двамата правят. Той продължи: — Ние разговаряхме за свободата като важна част от нашия брак.

— Да, говорихме.

— Свободата може да приема различни форми. Например свободата да кажеш „бих желал да почакам“ или дори свободата да кажеш „не“. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не.

Майлз прокара ръка през косите си.

— Може би ще е най-добре да започнем от самото начало. А ако има нещо, което ти би желала да ми кажеш сега, какво е то?

Алиса се подвоуми какво да отговори.

— Ти си свободна да кажеш всичко, каквото искаш — напомни й той.

Тя преглътна с усилие.

— Доста съм нервна, милорд.

— И аз, милейди!

Окуражена от неговата откровеност, тя продължи:

— Не знам нищо за това какво означава да бъдеш съпруга.

— А аз не знам нищо за това какво означава да бъдеш съпруг.

— Не е истина. Не може да бъде истина — подчерта тя. — Ти знаеш много за отношенията между мъжа и жената.

— Но аз съм толкова невеж в отношенията между нас двамата, колкото и ти — каза той. — Ще трябва да се изучим взаимно.

„Тя е прекрасна и затова ще я ухажват. Тя е жена и затова ще я побеждават.“

Шекспир може би имаше право, но Майлз виждаше, че Алиса е нервна като котка. Трябваше да действа бавно и без да създава напрежение за доброто на двамата.

Той се опита да си представи нещата от гледната точка на Алиса. Дори ако една жена е влюбена в един мъж, а темата за любовта никога не бе обсъждана между него и нея, сигурно щеше да й бъде страшно да започне брака си, без да знае нищо за неговите физически аспекти.

Той наблюдаваше как Алиса повдигна кристалната чаша с шампанско към устните си и отпи няколко глътки. Без съмнение тя се опитваше „да си даде възможно най-голям кураж“ с помощта на прекрасното френско вино.

— Свободата, за която ти говориш — започна тя, вперила поглед в ръцете си, — отнася ли се до това да се задават въпроси?

Те бяха вече съпруг и съпруга. Майлз знаеше, че трябва да направи каквото е по силите му, за да задоволи любопитството на своята жена, без напълно да разруши нейната невинност. Алиса беше много любопитно същество. Той отпи глътка от своята чаша, преди да отговори:

— Естествено.

— Тогава бих искала да знам точно какво става между съпруга и съпругата в брачното легло.

За момент Майлз се замисли.

— Те се целуват.

— Това мога да предположа.

— Галят се един друг.

— С това също съм запозната.

— Изучават основните физически различия между формите на мъжкото и женското тяло.

Тя свъси чело.

— Защо не ми го обясниш с прости и ясни термини?

— Това не се прави, милейди.

— Защо не се прави? — попита Алиса, захапала върха на езика си.

Езикът й беше розов и заострен. Зъбите й бяха малки и бели и те можеха, те биха докарали мъжа до лудост…

Майлз тръсна глава.

— Защо не се прави какво?

— Защо не се обяснява? — продължи тя настоятелно.

— Смята се за много необичайно и твърде неподходящо — каза той.

Искаше му се да не бе започвал цялата тази дяволска работа. По-добре да бе завел Алиса направо в леглото и да й демонстрира за какво става въпрос. Често пъти действията говорят по-добре от думите. Като бивш военен той би трябвало да помни добре това. Дявол да го вземе, бе направил голяма стратегическа грешка.

Жена му не се предаваше:

— Защото аз съм неомъжена ли или защото съм жена?

— Ти си омъжена. — Напомни й той.

— Тогава отново става въпрос за пола?

Майлз си каза, че трябва да бъде търпелив.

— Изглежда, така е.

Тя остави чашата си и се загледа в самотната капка, останала на ръба.

— Трябва да ти призная, че не очаквах да остана в неведение и след брака.

— Ти няма да останеш в неведение, милейди — увери я той. — Опитът ще те научи на всичко, което искаш да знаеш. — Майлз замълча, размишлявайки. Тогава реши да опита друг подход. — Помисли за онова, което може да се случи между мъжа и жената, като за пиршество на усещанията.

Алиса повдигна глава. Когато впери очи в Майлз, в тях имаше нещо повече от намек за интерес.

— Милорд, вие отново използвате храната като метафора!

— Да, точно това правя. — Той се пресегна към масата и леко изчервявайки се, открехна капаците на няколко от покритите ястия. — Обещавам ти, че ние ще открием огромно разнообразие от вкусове и усещания. Някои може да не ни харесат, други може да са твърде тръпчиви или твърде сладки. За някои можем да решим да им се наслаждаваме само от време на време.

Алиса изглеждаше заинтригувана.

— Разкажи ми още!

— Можем да пожелаем да хапнем бърза и проста вечеря. А може да има случаи, когато ще умираме от глад и ще останем на масата през цялата нощ — каза той.

Нейните сиви очи станаха огромни.

— През цялата нощ ли?

— През цялата нощ!

Алиса явно все още размишляваше, докато Майлз разглеждаше платото с плодове. Избра голяма червена ягода. Наклони се към съпругата си и й предложи да опита.

— Вземете ягодата в устата си. Затворете устните си около нея. Насладете се на нейната леко грапава повърхност. Прокарайте език по малките семенца по повърхността й. После отхапете от плода и се насладете на неговия сладък аромат.

Алиса направи така, както той й каза. След това преглътна, облиза сладкия сок по устните си и заяви:

— Беше много вкусно!

Майлз взе още една ягода и я изяде по същия начин. След това впи поглед в невинните очи на съпругата си и каза:

— Тя не е така сладка, така вкусна и така изключителна като плода, който ми предлагат вашите гърди, милейди.

Алиса сякаш за миг занемя. Но се окопити доста бързо, както установи Майлз.

— Кои други храни на тази маса имат подобно метафорично значение?

— Някои плодове.

Тя огледа платата и избра малка кафява лешникова ядка.

— Обяснете ми за този плод, ако обичате.

Майлз почувства как го облива вътрешна топлина.

— Мъжът също има гърди, макар че не са същите като при жената по размер, форма и функции.

— А мъжът има ли зърна на гърдите?

Той кимна.

— Те не са много по-различни от тази малка кафява ядка.

Алиса пъхна лешника в устата си и започна да го дъвче.

— А вие вкус на ядка ли имате?

— Не знам.

— Тогава ще трябва да открия това сама, нали така? — промълви тя по непреднамерено прелъстителен начин.

— Да, ще го направите — отвърна Майлз пресипнало.

Следващият плод, който Алиса избра, бе сочна зряла слива. Поддържа я в ръката си за миг и я показа на Майлз.

— Никога не съм виждала мъж от плът и кръв, който да е без дрехи. Вие имате ли нещо подобно на сливи, милорд?

Майлз си пое дълбоко въздух.

— Имам, милейди.

— И аз ще трябва да си отхапвам от тях?

На Майлз му стана горещо.

— Само ако това ви се иска.

— Сигурна съм, че ще ми се иска. — Алиса впи зъби в зрялата слива и отхапа от нея.

Майлз простена гласно. Тя вдигна глава учудено.

— Какво има, милорд?

Той махна с ръка. Тя игриво продължи:

— От онова, което съм чела, знам, че бананът е популярен плод, който се отглежда в тропическите райони на света. Макар че нямаме от този плод на нашата маса тази вечер, той дали ще се включва в обиколката на сетивата ми?

Майлз се задави.

— Зле ли сте, милорд?

Ленената кърпа на скута му се оказа спасителна.

— Не съм си представял колко възбуждаща би могла да се окаже една чиния с плодове, милейди.

— Възбуждаща ли?

— Стимулираща.

— Вие стимулиран ли сте?

— Да. — Беше му достатъчно това обсъждане на храни като метафора на секса. — Госпожо, вече е много късно. Време е да се приготвяме за лягане.

Алиса стана от стола. Полите й се надиплиха като огромна атлазена вълна, докато вървеше от масата до вратата на всекидневната. Беше твърде заета с придвижването си, за да забележи, че Майлз държи през цялото време кърпата за хранене, провесена пред себе си.

Той придружи младата си съпруга до нейния апартамент и се върна обратно. Мина през гардеробната и се съблече. Застанал пред огледалото в цял ръст, Майлз се питаше как ли би изглеждал един възбуден мъж в очите на млада жена, която никога преди това не е виждала гол мъж? Разбира се, с изключение на статуите в централната градина на абатството. Можеше да се изплаши. Можеше да се отврати. Можеше да го помисли за някакво страшилище от приказките на Братя Грим. Можеше дори да се разсмее.

Майлз сложи халата и завърза здраво колана на кръста си. Беше се изкъпал, избръснал и имаше представителен вид, преди да се облече за венчалната церемония. Сега не му оставаше какво друго да прави, освен да се надява.

Той покри храната, взе шампанското и чашите и се появи на входа на всекидневната на Алиса, точно когато тя излезе от спалнята.

Дамата все още бе облечена със сватбената рокля и допълнението към нея. Всъщност тя бе в същия вид, в който бе напуснала апартамента му преди двайсетина минути. Е, не точно в същия вид. Косата й падаше свободно и се виеше около раменете й като златно руно от коприна, а страните й бяха зачервени от възмущение.

Майлз спря.

— Какво има? — попита той.

Алиса въздъхна объркано.

— Никога не съм разбирала от светски занимания, съпруже.

„Сега ли бе времето да обсъждат това?“ — запита се Майлз и добави на глас:

— Защо не сте си сменили сватбената рокля?

— Не мога.

— Не можете?! — Той бе удивен.

— Овързана съм в нея.

— Овързана?

— Трябва ли да повтаряте всичко, което казвам? Камериерките отдавна са си легнали. Не мога и да помисля, че ще обезпокоя Ема по средата на нощта, така че не мога да се измъкна сама от дяволския капан.

— Разбирам.

Майлз забеляза, че неговата млада съпруга всеки миг ще се разплаче. Никога не бе виждал Алиса в такова състояние. Естествено, това беше нейната първа брачна нощ. Беше изпила две чаши шампанско, а изобщо не бе вечеряла и през цялото време се намираше под голямо емоционално напрежение.

— Каква безсмислица! Какви глупости. Каква лудост, Майлз!

— Какво има, скъпа моя?

Първите сълзи се появиха като малки капчици роса по краищата на светлите мигли.

— Как е възможно една възрастна жена да не е в състояние да се съблече! Това е срамота!

— Съгласен съм — каза Майлз, съпреживявайки с нея. — Господин Чарлз Уърт ще отговаря за тези неща. Но тъй като той е в Париж, а аз съм тук, може ли да ти предложа моята помощ?

Тя изглеждаше някак си успокоена.

— Ако не ми помогнеш, ще бъда принудена да спя в моята венчална рокля.

— А това не е нещо, което ние бихме желали? — Той определено не желаеше това. — Не се страхувай, Алиса. Знам точно какво да направя. — Майлз остави чашите с шампанското на масата, хвана я за лакътя и я поведе към спалнята й.

Разбира се, той никога преди това не бе влизал в нейните покои. Обстановката беше приятна, женска, без да е претрупана, пълна с интересни нещица: мидени черупки, спомени от училището, семейни фотографии, книги и още книги, колекция порцеланови котета, най-различни дреболии.

— Първо, да се отървем от тази обемиста пола — предложи Майлз. — Аз ще разкопчая телените копчета отзад, а ти ще излезеш от нея.

— Но ти ще ме видиш по фуста! — правилно отбеляза тя.

— Милейди, преди да настъпи утрото, аз ще съм ви видял в много по-малко дрехи от това — подчерта той.

Следващата жертва беше атлазеният корсаж.

— Повдигни си косата, за да мога да стигна до копчето на врата ти — нареди й той.

Алиса мълчаливо се подчини и повдигна косата си. Шията й беше неотразима.

— Не мърдайте, съпруго — посъветва я той. — Или никога няма да мога да се справя с тези смешно малки копченца. — Наистина господин Чарлз Уърт имаше за какво да дава обяснения.

— Сега последователно вдигни двата си крака. — Майлз даде инструкции и издърпа метрите красива атлазена материя. Успя да увеси венчалната рокля на стола, приглади полата и шлейфа. Нарочно стоеше с гръб към Алиса, тъй като знаеше, че това ще й даде необходимите минута или две да се справи с фустата и долната риза.

Остана да се направи само още едно нещо. Трябваше да се развърже корсетът на гърба й.

— Сега можеш да се обърнеш — каза му тя.

Алиса стоеше в средата на спалнята си, обвита в бял чаршаф, с гръб към него. Приличаше на гръцка богиня…

Гърбът й бе изключителен: издължен и гъвкав. Кожата й изглеждаше нежна и гладка като коприна. Беше съвършена и имаше цвят на слонова кост.

Майлз се зае със задачата да развърже стегнатите връзки на корсета на жена си. Когато свърши, чу едно прошепнато „благодаря ви, милорд“ — и нищо повече.

— За мен беше удоволствие да ви помогна, милейди. — Той направи лек поклон, който тя зърна само за миг в огледалото си.

Майлз просто се завърна в своите покои. Застана до прозореца, загледан долу към градината с рози. Луната осветяваше този букет от ухания и удоволствия и той промълви на себе си: „Върви, прекрасна розо… кажи й… когато я сравнявам с теб колко прекрасна и чаровна е тя“.

Тя не знаеше протокола за тези неща. Алиса разбра това, докато си слагаше нощницата и халата. Разреса с четката косите си и загаси лампата в спалнята си. Нейният проблем бе разрешен по най-неочакван начин.

— Алиса, тук има някой, който иска да те види — повика я Майлз от своята всекидневна.

— Кой?

— Един стар приятел — беше отговорът.

— Къде е?

— Тук, вътре — отвърна Майлз.

Алиса влезе в спалнята на Рицарските покои. Там, свит в средата на леглото сред покривките, пъхнал лапи под себе си, с присвити очи, наблюдаващ всяко тяхно движение, лежеше Том.

— Къде си бил? — възкликна тя и седна на края на леглото, за да погали котарака. — Не съм те виждала, след като бяхме в параклиса. Да не си гонил мишки в градината?

Майлз ги наблюдаваше от вратата.

— Том добър ловец на мишки ли е?

— Естествено. Проблемът беше да го научим да оставя улова си навън. Продължава да носи полуумрели мишки в кухнята и да ги оставя пред краката на готвачката. — Тя вдигна очи към съпруга си: — Той те харесва.

— Защо мислиш така?

— Дошъл е в стаята ти.

— Той е в моята стая, защото ти си тук — подчерта Майлз.

— Може би.

Последваха една-две минути в мълчание. Алиса усети, че съпругът й я наблюдава постоянно, докато чешеше Том зад ушите и прокарваше ръка по тялото на мъркащия котарак от главата до задните лапи.

— Какво има?

— Приличаш на ангел.

— Но не съм ангел, аз съм жена.

— И моя съпруга.

— И твоя съпруга.

Майлз прекоси стаята и отиде при нея, протегна ръка и леко поглади с пръсти като с гребен косата й.

— Сребро и злато.

— Кое от двете?

— И двете.

Беше много късно. Обстановката бе интимна. Тя беше облечена в нощница и халат, а Майлз носеше само халат. Алиса протегна ръка и докосна тъмнокосата му глава.

— Твоята е гъста като на самур.

Ръката му погали бузата й.

— Кожата ти е като коприна.

Алиса прокара пръсти по брадичката му.

— Твоята брадичка е волева, но не съвсем неотстъпчива. Имаш хубаво чело и интелигентни очи. Ушите ти са малки и разположени плътно до главата. Носът ти е определено като на патриций. — Тя се усмихна от удоволствие. — Ти си красив мъж, съпруже. По-голямо удоволствие ми доставя да гледам теб, отколкото която и да било от статуите в градината.

— Дори надарения Аполон?

— Е, това трябва да го видя, предполагам!

— Ще вървим стъпка по стъпка — обеща й Майлз. — Ако нещо те уплаши, ще спрем.

Всичко плашеше Алиса, но тя нямаше никакво намерение да спира. В онази първа нощ в Беседката на милейди бе разбрала, че този мъж има всички отговори, стига тя да знаеше какви въпроси да му зададе. Беше чакала да дойде тази нощ. Това бе нейният шанс да научи отговорите и… въпросите.

— Аз ще взема този халат — предложи Майлз учтиво, докато сваляше дрехата от раменете й.

После я хвърли върху облегалката на стола.

— А твоят халат?

— Под него нямам нищо.

— Тъй ли? — Съвсем лека усмивка докосна устните й. — Изглежда тъй, сякаш имаш.

— Искам да ти кажа, че нямам други дрехи под халата си. Единствено моята кожа, кости, мускули и…

— Достатъчно. — Алиса се облегна назад и прокара ръка през козината на Том. — Милорд, виждам, че човекът също може да се оприличи на дърво.

Майлз се намръщи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, милейди.

— Дървото има много клони или крайници: някои са по-големи, други са малки, а някои са просто вейчици.

По изражението върху красивото лице на съпруга й можеше да се предположи, че той много се забавлява.

— Нима искаш да кажеш, че някои части от моята анатомия могат да бъдат сравнени с вейка?

— Не, разбира се, всъщност възнамерявах да те сравня с мощен дъб.

Маркизът се разсмя. Смехът му започна като ниско ръмжене в гърдите и накрая избухна, изпълвайки гръмогласно цялата стая.

— Вие, мадам, се оказвате истинско удоволствие.

— Аз просто вярвам, че като кажем смокиня, имаме предвид смокиня, милорд.

— Не искате да ми кажете, че се връщаме пак към плодовете — подразни я той.

— Не се връщаме към нищо подобно. Но вижте какво направихте: силният ви смях прогони моя котарак.

— Време му беше да си намери друго място, където да дреме — каза Майлз, като се разположи край нея в леглото и се вгледа в очите й. В погледа му вече нямаше присмех. — Аз ще ви целувам, Алиса. Ще ви милвам. Ще ви направя моя съпруга в пълния смисъл на думата. Елате с мен и ние ще открием заедно цял един нов свят на чудеса.

Алиса се остави в ръцете му и те й откриха този свят.

Майлз я целуна. Той имаше вкус на шампанско и сладки ягоди, нещо неопределимо, нещо малко диво и прекрасно, но този вкус беше всъщност нещо чисто негово.

Тя обичаше вкуса му. Той ухаеше леко на лятна нощ и изпълващото въздуха ухание на розите от масата, където бяха вечеряли, на мъжкия сапун, с който навярно се бе изкъпал, но също така миришеше като човек, миришеше като Майлз.

Тя обичаше аромата му. Неговото тяло бе стегнато, силно и мускулесто. Кожата му беше гладка там, където трябваше, и груба и покрита с косми, където бе необходимо.

Тя обичаше неговото тяло.

Майлз я целуна, накара я да отвори устните си, дразнеше я с езика си първо мамещо, след това абсолютно сериозно, сякаш никога нямаше да стигне достатъчно далече, да стигне онова, което търси: да слее в едно техните устни.

Обичаше неговата целувка. Обичаше неговото докосване, неговата милувка, когато пъргавите пръсти на Майлз взеха дрехите от тялото й, дъха от дробовете й, силата на костите и мускулите й. Не можеше да му откаже нищо, защото това означаваше да го откаже и на себе си.

Веднъж му бе говорила за нещата, които искаше да притежава един мъж: да уважава нейното мнение, да намира удоволствие в книгите, музиката и градинарството. Но никога не му бе казала, че желае мъж, който да я обича, да я боготвори, да накара кръвта й да запее във вените й страстна и жарка песен. Не знаеше, че страстта е треска на ума, нито че един мъж би могъл да принуди жената да забрави всичко, освен онова, което той я кара да усеща. Ако знаеше тези неща, списъкът на нейните желания щеше да е много по-голям.

Лицето на Майлз и раменете му закриваха всичко. Той се притисна към нея. Тя почувства онази негова част. Протегна ръка надолу между телата им и за първи път го докосна.

— Кожата ви е толкова нежна! — възкликна тя и впери поглед в очите му. — Въпреки това сте толкова твърд.

— Това е парадокс — съгласи се той с крива усмивка.

Алиса погледна голите им тела, притиснати едно към друго. Би трябвало да изпитва неудобство, но нямаше такова чувство. Така и трябваше. Беше точното време, точното място и точният човек.

— Вие сте толкова различен — промълви тя, изучавайки мъжката физика и съответстващите й женски части. — Ние двамата сме като нощта и деня.

— Там, където вие сте нежна и подканваща, аз съм твърд и готов — каза Майлз.

Тя докосна за миг своите гърди и след това неговите. Изправи се на лакът и прокара език по кафявото мъжко зърно. Близна го няколко пъти, след това го взе в устата си, както той бе направил с нейното. Чу как се изтръгна въздишка от мъжа.

— Имате вкус на ядчица — промълви Алиса с дрезгав глас.

Тогава Майлз я постави на гръб, наведе се, целуна едното й зърно и го всмукна все по-дълбоко и по-дълбоко в устата си. Измина известно време, преди да вдигне глава. Тя стенеше и се движеше под него. Очите му пламтяха от страст, когато възкликна:

— Вие наистина сте толкова сладка, колкото най-сладката ягодка.

— Аз искам… Имам нужда… Желая…

— Какво?

Алиса отвори очи и впи поглед в неговия.

— Вас, Майлз!

— А аз искам, вас, Алиса!

— Направете ме ваша съпруга! — помоли го тя.

— Ще го направя.

— Сега, моля ви.

Той пъхна ръка между краката й и разтвори меката плът.

— Ще се опитам да не ти причиня болка, моя съпруго, но…

— Знам, знам… — каза тя успокояващо.

Не беше съвсем незапозната. Знаеше, че ще има някаква болка, някакво неудобство. Често бе подслушвала клюките на камериерките в кухнята, когато бе малко момиченце и никой не мислеше, че би могла да разбере нещо.

Майлз притисна уста към нейната, целуваше я, увличаше я по спиралата на възбудата. Той беше тук със своята мъжественост между бедрата й. Зъбите му хапеха гърдите й, нежната плът на тялото й.

Когато страстта тичаше жарка и тежка в нейните вени и тя би направила вече всичко за него, Майлз разтвори краката й, повдигна бедрата й и впери поглед в очите й с изгаряща настойчивост. След това с нейното име на устните си я облада.

— Моята скъпа девственост! — извика тя.

— Няма я вече — каза той.

Той я изпълни. Тя вече не беше самата себе си. Беше както Майлз, така и Алиса. Никога повече нямаше да бъде отново само Алиса.

Майлз я любеше с всяка част от тялото си и когато накрая проникна силно в нея и извика името й отново и отново, търсейки собственото си освобождаване, тя усети силно вълнение и чувство за принадлежност, каквито не бе познавала никога преди това. Майлз я бе направил своя съпруга. Тя го бе направила свой съпруг.

От този момент нататък светът за него се бе променил. Майлз разбра това, докато лежеше над своята съпруга, очаквайки дишането му да се нормализира и сърцето му да спре да блъска в гърдите.

Чувстваше се така, сякаш никога преди това не бе се любил с жена. Тя беше най-прекрасното нещо. Бе видял всичко отново през очите на Алиса. То бе изпълнено с чудеса и видения.

Веднъж се бе оплакал — какъв глупак, какъв хлапак е бил тогава — че не се е оженил, защото не бил намерил жена, която да е по-различна, жена, която да е непредсказуема, привлекателна и никога да не го отегчи.

Бе се оказал късметлия, голям късметлия.

Алиса се изви под него. Той беше много тежък и не биваше да стои върху нея. Майлз внимателно се отдръпна настрана и остана да лежи там, без да го е грижа за това, че е гол. Чувстваше се отпочинал, реализиран, задоволен, щастлив и доволен, както никога в живота си.

Опита се да се премести назад, без да отделя очи от съпругата си, която беше в леглото до него, но внезапно кракът му се схвана. Той простена високо. Алиса моментално скочи, наведе се над него. Голите й гърди докосваха гърдите му, ръцете й бяха върху раменете му, на прекрасното й лице бе изписана тревога.

— Какво има? — попита тя.

— Боли ме — процеди той през зъби.

Знаеше, че това ще мине само след няколко минути. Раната от нож, която бе получил в Занзибар, бе увредила един от мускулите на бедрото му. Обикновено не му създаваше проблеми. Но всъщност той рядко използваше краката си по този начин, по който го бе направил тази нощ.

— Къде?

— Кракът.

— Кой крак?

— Левият.

Този към нея всъщност.

— Майлз, този белег… Как се случи?

— Нож…

— Кога беше?

— Преди пет години.

— Къде?

— В Занзибар.

Тя свъси вежди.

— В името на кралицата и за страната?

— Нещо такова.

— Могли са да те убият!

— Или да ми се случи нещо още по-лошо — отвърна той с ирония.

Тя не се смееше.

— Какво трябва да направя?

Той посочи с ръка към устата си.

— Целуни ме.

— В такъв момент?

— Това ще ме отвлече от болката, докато отмине.

— С други думи ще отвлече вниманието ти.

— Да.

— Тогава имам по-добра идея — промълви Алиса и отметна назад коси, наведе се и целуна белега много нежно и внимателно.

Майлз простена, когато целувките й продължиха по бедрото му.

— Сега вече знам, че ти си ангел, моя съпруго! Аз съм мъртъв и съм на небето.