Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (7)

Шеста глава
Венеция | Токио | Вашингтон

Когато Челесте дойде в съзнание, от демона и моста Канфа нямаше дори следа. Тя напълни гърдите си с кислород и примигна като човек, който се събужда от тежък кошмар. Установи, че е просната по гръб върху хладните плочи на просторна, лишена от прозорци стая, сякаш измъкната от сърцевината на мрачния дворец. Мебелировка липсваше, край стената се издигаха седем огромни свещника от потъмнял пиринч, над тях се виеше жълтеникав пушек — вероятно догаряха остатъците от странната гъба, за която беше споменал Никълъс.

Видя и него, клекнал в средата на помещението с гръб към нея. Там беше мястото, на което допреди малко се издигаше арката на ужасния мост. Беше гол до кръста, ризата и якето вероятно бяха изчезнали по време на жестокия двубой. Тя ясно виждаше набъбналите мускули на раменете и гърба му, лекото помръдване на гръдния кош при вдишването и издишването.

— Никълъс?

Той не отговори.

Дишането й постепенно се нормализира, пред очите й изплуваха древните фламандски гоблени по стените, върху повечето от които бяха втъкани различни ловни сцени. На една от тях жертвата беше малка дива коза със сребърна козина, на друга — рогат дракон, от чиято уста излизаха ярки пламъци.

Дълго време остана вторачена в лицата на групичката ловци, с напрегнати черти и с уголемени от страх очи, в които се долавяха кървави отблясъци.

 

 

Трагедията е там, че животът й свърши именно в Токио, мислеше си Танцан Нанги. Едно място, което й беше съвършено чуждо място, което не разбираше и не обичаше, място, което в крайна сметка стана причина за раздялата й с Никълъс.

Стоеше изправен пред закования ковчег, положен в един от параклисите на „Света Тереза“ — единствената католическа църква в Шинжуку, намираща се на четири преки западно от просторния Мейжидори. Това беше неговата църква, тук беше довел Джъстин, когато тя се беше оказала в безизходица.

За известно време храмът й даде нужната утеха, но това беше отдавна. Напоследък тя не му беше споменавала, че се отбива тук, по всичко личеше, че цялото й време е ангажирано от нейния стар приятел и шеф Рик Милар…

Лицето й под дебелото стъкло на капака изглеждаше спокойно и отпуснато — такова, каквото Нанги не беше го виждал никога. Стори му се, че то се превръща в огледало, в което играят отблясъците на последните събития в живота й… До момента, в който, изправен край тесния път, ням свидетел на усилията на униформени полицаи и пожарникари да извадят останките на Джъстин и Милар от унищожената кола, той не можеше да обхване значението на случилото се нещастие. Нима можеше да знае, че интересът на Милар към Джъстин не е случаен, че е искал да я вземе със себе си в Америка? Нима можеше да допусне, че тя е приела предложението му, като преди това е прекарала нощта с него?

Нанги направи опит да отмести поглед от лицето й, но не успя. Както не успя и да я намрази за това, което беше сторила зад гърба на приятеля му. Тук фактът, че е християнин, не играеше никаква роля — дори да беше убеден будист или шинтоист, той пак щеше да насочи взор към деликатните и многопластови човешки отношения. Защото не можеше да не си зададе и обратния въпрос — какво е сторил Никълъс с нея, за да изпита тя нуждата от любовта и обещанията на друг мъж…

Под свода се разнесе тиха хорова музика, той неволно потръпна. Фактът, че беше записана на лента, съвсем не я правеше по-малко красива и тържествена. Част от отговора на последния въпрос Нанги, разбира се, знаеше: Тао-тао. Той беше усетил нещо, което вероятно беше убягнало на Никълъс — Джъстин изпитваше дълбок ужас от това, в което щеше да се превърне Никълъс, след като разгадае тайнственото наследство на своята майка и тръгне по нейния мрачен път — пътя на танжина… Дори Нанги нямаше никаква представа за тайнствените събития, разиграли се в подножието на връх Ходака, сред ледовете на Японските Алпи. Там, където Никълъс беше овладявал тайната на бойните изкуства под ръководството на Канзацу — неговия сенсей и смъртен враг… Нанги знаеше само това, което можеше да види с просто око — след неизвестните си премеждия сред ледовете Никълъс беше станал друг човек. Затворен в себе си, готов да търси тайната на своя род, без да се страхува от евентуалните ужасни разкрития. Двамата разговаряха на всякакви теми, продължаваха да бъдат близки приятели, които си споделят всичко — тайни и страхове, триумфи и падения. С изключение на Тао-тао, което беше забранена територия.

Нанги можеше да разбере подобно поведение, на моменти дори се възхищаваше от вътрешната дисциплина на Никълъс, но не беше убеден, че и Джъстин мисли така. Никълъс й се доверяваше като на никой друг и това го караше да мисли, че ще разбере всичко около него, че автоматически ще заобича дори Япония. Фактът, че беше сгрешил в това отношение беше не толкова изненада, колкото трагедия.

И ето го крайният резултат, въздъхна Нанги, очите му погалиха лицето под стъкления капак. Това е била нейната карма, но аз трябваше да я отгатна… Бистри сълзи опариха клепачите му, но той не вдигна ръка да ги избърше. Искаше да усети тяхната тежест и топлина, парливите вадички по бузите си. Не само заради себе си, но и заради Никълъс, който отново отсъства и вероятно никога няма да узнае как са протекли последните тридесет и шест часа от живота на жена му…

Облегна се тежко на стария си бастун, драконовата глава се впи дълбоко в дланта му. Но аз бях свидетел на тези часове и не направих нищо, упрекна се той. Ала какво можеше да направи? Кой би го послушал? Кой вярва на това, което му готви съдбата? Стана това, което е било писано.

Хорът премина към страстно кресчендо, професионално обработените гласове на певците изпълниха всяко кътче на огромната катедрала. Акустиката беше великолепна, благодарение на нея изповедниците чуваха дори и най-тихия шепот на грешниците, дошли да се изповядат…

Нанги усети, че вече не е сам в компанията на Джъстин. Обърна се е цената на известни усилия, болка прониза ранения му крак. Зад гърба му стоеше Сейко, асистентката на Никълъс. Кой знае защо това го накара да си спомни за Гелда — сестрата на Джъстин, единствената й жива роднина. Цяла сутрин напразно се беше опитвал да открие местонахождението й в Щатите. Сякаш бе потънала вдън земя.

Сейко се приближи едва след като се увери, че Нанги е забелязал присъствието й.

— Извинявайте за безпокойството, Нанги-сан — каза с поклон тя. — Но казахте да ви съобщя веднага, ако науча нещо за Линеър-сан…

Нанги внимателно слушаше, веднага му направи впечатление, че очите на младата жена избягват ковчега. Дали това се дължеше на будисткото отвращение към погребението, или имаше и други причини? Доверен приятел на Джъстин, той знаеше за подозренията й по отношение на Сейко и Никълъс. Беше направил всичко възможно да я успокои, уверяваше я във верността на своя приятел. Но сега, почувствал притеснението на Сейко, той отново се запита каква всъщност е истината.

— Линеър-сан вече не е във Венеция — каза младата жена.

— Какво?

— Снощи е напуснал хотела си, съвсем набързо.

— Оставил ли е адрес?

— Не — поклати глава Сейко, ситните й бели зъби леко хапеха долната устна. — От администрацията казаха, че нямат представа къде е заминал.

Нанги продължително я изгледа, това я направи още по-нервна. Може би предпочиташе да продължат разговора на безразличната, залята от слънчева светлина улица, но Нанги, изведнъж усетил липсата на спокойното съзерцание сред напрегнатите дни, не искаше да напусне хладната тишина на храма. Даваше си сметка, че напрежението винаги води до неочаквани разкрития.

— Колко съобщения му оставихте?

— Три.

— И той не се обади нито веднъж?

— Не, сър.

— Значи за последен път го видяхте, когато напусна кабинета си?

Долови лекото й колебание, внимателно го опипа в съзнанието си. Сякаш беше узрял, готов за трапезата грозд.

— Не, сър — отвърна Сейко. — За последен път го видях на летището, малко преди часа на излитане.

— По негова молба?

— Не, сър — поклати глава момичето и пристъпи от крак на крак. В тъмнокафявите й очи се появи нещо, което я правеше безкрайно различна от Джъстин. — Получих кодиран факс от Винсънт Тин малко след като Линеър-сан напусна службата. Беше спешен и аз реших да го занеса на летището.

Нанги забеляза, че е започнала да се поти, макар в храма да беше хладно. Протегна ръка и тя сложи в дланта му копне от дешифрирания факс. Прочете го два пъти без никакъв коментар — така, както правеше с всички документа. Нямаше нищо особено тревожно, очевидно по тази причина Никълъс беше решил да не се консултира с него.

— Какви са вашите заключения?

Този път Сейко беше подготвена:

— В отсъствието на Линеър-сан си позволих да изпратя обратен факс на Винсънт Тин. Настоявах за разяснения по въпроса за правителството в сянка. Досега отговор нямам…

— Това не ме учудва — отвърна Нанги, вътрешно доволен от нейната инициативност. Точно за такива действия я беше обучавал Никълъс. — Тин положително ще има нужда от време, за да открие източниците на слуховете…

— Нямах предвид това — поклати глава Сейко и облиза пресъхналите си устни. — Исках да кажа, че Тин-сан изобщо не изпрати потвърждение за получаването на моето искане…

Сега в хора преобладаваха сопраните, сводът ехтеше от ясните гласове, които след миг бавно започнаха да заглъхват.

Нанги бавно прехвърли в главата си последиците от тази обезпокояваща новина.

— Мисля, че незабавно трябва да се върнем в службата и да се опитаме да се свържем с Винсънт Тин — тихо рече той.

Небето навън беше ясно и спокойно, някак лишено от цвят и без нито едно облаче. Човек изпитваше чувството, че е попаднал в стъклена сфера, а отвъд нея се издигат декорите на свръхмодерен мегаполис, направени от блестяща стомана.

Макар да не идваше пряко от слънцето, светлината беше толкова ярка, че те неволно присвиха очи, докато пресичаха тротоара и се насочваха към лимузината БМВ на Нанги, зад волана на която чакаше униформен шофьор.

Джъстин беше споделила страховете си от наличието на връзка между Никълъс и Сейко, не обръщаше внимание на успокоенията му.

А й защо да го стори? Той от опит знаеше, че любовта не е онова ефимерно чувство, за което я вземат болшинството от хората. Тя е нещо солидно, със собствена тежест, със свои железни закони. Излъчването на любовта наподобява целувката на ангел — невидимо, но напълно осезаемо.

Именно това излъчване се долавяше от загриженото лице на Сейко, макар момичето да правеше всичко възможно, за да демонстрира естествено поведение. Изведнъж подозренията на Джъстин придобиха плът и кръв Нанги вече не ги считаше за плод на въображението й. Отношенията между Сейко и Никълъс очевидно надхвърляха онези, които би трябвало да съществуват между началник и подчинен. Той не можеше да определи какви точно са те, но самото им наличие беше достатъчно многозначително като факт, налагаше внимателни и добре обмислени реакции от негова страна.

— Ще имам нужда от помощта ви, в случай че имаме проблеми със Сайгон — извърна се към нея Нанги. — Искам да сте готова.

— За мен ще бъде чест, Нанги-сан — отвърна с официален поклон момичето.

Лимузината плавно потегли, в ръката му се появи малка сребърна кутийка за хапчета с фини инкрустации. Беше английско производство, прекрасен екземпляр от началото на века. Преди време я беше получил като подарък от Никълъс и много държеше на нея. Но сега ставаше въпрос за жив човек…

Сейко постави кутийката върху разтворената си длан, очите й потънаха в красивата изработка. Тя знаеше за нейното съществуване, дори за част от историята й. Може би затова дланта й леко потрепваше.

— Сейко-сан — тихо промълви Нанги. — Моля да се погрижите за тази вещ вместо мен… — издържа въпросителния й поглед, кимна с глава и продължи: — От известно време насам тя е празна, вече нямам нужда от хапчета… Вярвам ще се съгласите, че лишена от своето съдържание, всяка вещ се променя…

Колата попадна в оживен трафик, скоростта видимо намаля. Краткият зимен следобед бързо отстъпваше място на мъгливия здрач, сив и монотонен. Някъде наблизо започна да вие полицейска сирена, звукът беше толкова пронизителен, че си проби път дори през безупречната изолация на голямото БМВ.

— Имам чувството, че ще сложите нещо важно в тази празна кутийка — наруши напрегнатата тишина Нанги. — Нещо скъпоценно, нещо, което все още очаква времето и мястото на своята поява… Нещо, което трябва да бъде прибрано, но не и забравено.

По очите й позна, че отлично разбира внушението. Че той уважава чувствата й към Никълъс, че дори се прекланя пред тях. Но едновременно с това деликатно й напомня да не смесва тези чувства със служебните си задължения, да продължава да работи както преди за „Сато Интернешънъл“, тоест както за Никълъс, така и за него самия…

Сейко бавно отвори капачето, очите й дълго време останаха приковани във вътрешността на кутийката. После грижливо я прибра.

— Не мога да изразя с думи чувствата, които ме вълнуват, Нанги-сан — тихо промълви тя.

Дълбоко ангажирани в този ритуал, те не забелязаха бялата тойота, която се залепи зад тях на кръстовището на Мейжидори и ги проследи чак до високата грамада на небостъргача Шинжуку Сюриу, където се намираше офисът на „Сато Интернешънъл“.

 

 

След тричасовата си обиколка из лабиринтите на федералната бюрокрация Гоунт беше принуден да признае, че планираната среща с Дейвид Мънч ще бъде една трудно осъществима задача. Въпреки многобройните си познати, въпреки отличното познаване на начините за придвижване сред бюрократичната йерархия.

Очевидно Мънч — специалният следовател на Пентагона, прикрепен към Комисията за икономически надзор на сенатора Рене Бейн, беше един изключително зает човек. А също така очевидно беше, че в момента няма никакво желание да се среща с Гоунт. Което, разбира се, изобщо не можеше да промени нещата. Гоунт беше решил да се добере до него и щеше да го стори, независимо от средствата.

След обезпокоителния си разговор с Тери Макнотън той отдели известно време за размисъл и преоценка на ситуацията. Стори го, както винаги, по време на разходка край един от каналите на Джорджтаун. Отскачаше до това място често, особено когато имаше нужда да прочисти главата си от двусмислените приказки на политици и висши администратори и да изготви стратегия за атака.

Тишината и спокойствието му напомняха за най-добрите години, прекарани в тази цитадела на властта, за времето, в което мечтаеше да се издигне като политик, без да има представа как неусетно ще затъне в ежедневието на малки битки и големи интриги — естественото ежедневие на град, наречен Вашингтон. Град акула, в който всичко се подчиняваше на политическата ситуация; град, в който дори най-близкият ти приятел се превръща в заклет враг, стига това да му носи някакви политически дивиденти.

Вървеше покрай Потомак, потънал в дълбок размисъл. Въпреки императивния съвет на Макнотън, той все още не беше готов да изостави кораба. Не беше в стила му да остави приятел сам в компанията на вълци, а Гоунт определено считаше Никълъс Линеър за свой приятел. На първо място, защото веднага си представяше какво би казал баща му в подобна ситуация. На второ, но не и на последно — защото беше задължен на Никълъс, оказал му доверие в един изключително труден период от живота му. Откри го сам, веднага след поредната политическа чистка, лишила го рязко от удобната синекурна длъжност в Белия дом.

Беше постъпил глупаво, разбира се. Противно на здравия разум се беше опитал да направи промени в политически формулировки, останали здрави и непоклатими още от времето на Джордж Вашингтон. Така си създаде влиятелни врагове, които побързаха да му затворят вратите на Държавния департамент и Министерството на търговията — двете правителствени ведомства, които нямаха нищо против да подслонят още едно политическо сираче. В замяна му подхвърлиха дребна службица в Министерството на отбраната, където трябваше да прави ревизия на стари оръжейни доставки за Третия свят. Отказа я с възмущение, разбира се.

В онези дни за него не съществуваше друг град, освен Вашингтон. Никълъс беше човекът, който го убеди в противното. При това толкова успешно, че днес на никаква цена не би приел какъвто и да било пост в държавната администрация. Даде си сметка, че му е дошло до гуша от нея едва когато прие предложението на „Томкин-Сато“ и се премести в Ню Йорк. Сега, по странна ирония на съдбата, завръщането му в града на младежките амбиции отново беше свързано с Никълъс…

Отправил поглед към ленивото течение на Потомак, Гоунт разбра, че не може да напусне кораба. Втората вероятност — да потъне заедно с него, според предвижданията на Макнотън — също беше изключена. Но какво остава в такъв случай?

Един път, една възможност. Която беше свързана с откриването на Дейвид Мънч.

И която в крайна сметка реализира. Откри го в един виетнамски ресторант във Фолс Чърч. Преди това се свърза със свой приятел в Пентагона и от него научи, че същия следобед Мънч има уговорена среща в Държавния департамент. Откри Джоси Ранд — стара своя позната, която заемаше една от хилядите асистентски длъжности в министерството. Тя потвърди, че Мънч има среща със заместник-държавния секретар, отговарящ за района на Източна Азия и Пасифика. Но беше категорична, че никой от двамата не се намира в сградата на Държавния департамент.

Двадесетина минути бяха необходими на Гоунт, за да се добере до канцеларията на този заместник-държавен секретар и да се подготви за проникване там. Министерството наподобяваше средновековна крепост, достъпът до него се пазеше от ревниви стражи. Външните хора бяха третирани с насмешка или подозрение, а най-често и с двете заедно.

Шефът на канцеларията на заместник-държавния секретар беше млад мъж с руси коси и приятно лице, който очевидно съвсем отскоро беше започнал да различава въжетата, с чиято помощ би се измъкнал от подвижните пясъци на несигурната си кариера. Беше точно човек за Гоунт, който подходи към него с онзи самоуверен и леко покровителствен маниер, притежание единствено на врелите й кипелите из коридорите на властта. Не забрави да придаде на гласа си и особения, едва доловим южняшки акцент, почти забравен по време на работата му в Ню Йорк.

— Брок Питърс, президентски съветник — представи се той, дари с хладен поглед младшия сътрудник и му протегна ръка. С другата потупа дипломатическото куфарче, взето назаем от Джоси Ранд, и небрежно подхвърли: — Документи от ПСЩ за вашия шеф… — ПСЩ означаваше „Президент на Съединените щати“ — съкращение, до което прибягваха само най-доверените сътрудници на Белия дом.

Шефът на канцеларията скочи на крака с такава готовност, че Гоунт се принуди да скрие усмивката си.

— Ами… Господин заместник-държавният секретар в момента не е тук… — малко объркано запелтечи младежът. — Ако желаете, аз мога да приема материалите и да ги заведа на отчет…

Хладният поглед на Гоунт го накара да млъкне.

— Документите са поверителни, синко — промърмори с леко отегчение той. — Скачай и отивай да го доведеш!

— Но… — шефът на канцеларията притеснено преглътна, адамовата му ябълка се раздвижи: — Господин заместникът в момента е извън министерството, а от Белия дом никой не се обади да предупреди за…

— За какво? — преднамерено грубо го прекъсна Гоунт. — За пристигането на секретна информация? Не ставай смешен, синко! Белият дом няма навика да бие камбаната за разпространението на поверителните си материали!

Младежът вече стоеше мирно и очевидно трепереше от страх.

— Разбирам, сър — смотолеви той. — Но аз…

— Ще ти дам един съвет, синко — не изпускаше инициативата Гоунт. — Когато ПСЩ разпраща поверителни материали, той очаква те да бъдат прочетени веднага. Ясен ли съм?

Оказа се, че е ясен. След петнадесет секунди вече разполагаше с името и адреса на виетнамския ресторант, в който Дейвид Мънч даваше обяд на заместник-държавния секретар.

Мястото се оказа каменна сграда с лози, виещи се по високите стени, очевидно някогашна мелница. Наоколо се издигаха вековни дървета, въздухът беше прохладен, някъде наблизо ромонеше поточе. Зад нисък зид се виждаше мелничарско колело, пътеката до входа на ресторанта се извиваше между разкошни климати си и олеандрови храсти.

Вътрешността на заведението беше неестествено мрачна, с каменен под и нисък дървен таван. Покрай стените бяха наредени статуетки на Буда и други виетнамски предмети.

Насреща му се изправи оберкелнерът — висок и слаб виетнамец с непроницаеми очи. Гоунт попита за Мънч, тъй като по всяка вероятност именно той беше направил резервацията. Времето за обяд отдавна беше отминало, повечето от гостите бяха вече на кафе, някои от тях просто лениво си бъбреха, докато келнерите разчистваха масите.

— Съжалявам, но господин Мънч не желае да бъде обезпокояван — отговори със силен акцент виетнамецът. От изражението на лицето му изобщо не личеше, че съжалява.

— Но мен ще приеме — усмихна се Гоунт и дискретно му подаде банкнота от петдесет долара.

— Разбира се — кимна виетнамецът, посочи една малка масичка в ъгъла и бързо се отдалечи по посока на кухнята.

Гоунт пристъпи към бара, поръча си бира и хвърли дискретен поглед към двамата мъже на масичката. Заместник-държавният секретар си личеше от километър. Притежаваше всички атрибути на висш държавен служител, полирани до съвършенство — висока фигура с късо подстригана сивееща коса, извит патрициански нос и хладни сини очи. За разлика от него Дейвид Мънч беше нисък и тъмнокос, с тяло на професионален боксьор. Раменете му бяха приведени, главата протегната напред, устните му бързо се движеха. От цялото му поведение се излъчваше напрежение и Гоунт го усети съвсем ясно. Изпита моментно съжаление, че не трябва да се разправя със заместник-държавния секретар — един добре познат противник, с предвидими и разбираеми реакции…

Стоеше и чакаше, търпелив като Буда, който се усмихваше от нишата над главата на двамата събеседници. В един момент заместникът бръкна в куфарчето си и извади няколко листа хартия, белязани със сините вертикални знаци на поверителните документи. Следователят започна да ги прелиства и спря на четвъртия, очевидно по сигнал на събеседника си. Прочете го бавно и внимателно, после засипа с въпроси човека срещу себе си.

Обядът най-после приключи. Мънч прибра документите в своето куфарче и поиска сметката. Плати в брой и поиска фактура. После се изправи, стисна ръката на заместник-държавния секретар, излезе навън и се насочи към паркинга.

Гоунт го последва, изчака го да стигне средата на извитата пътека и го извика по име. Мънч се обърна и забави крачка. Гоунт се представи, името му предизвика усмивка върху тънките устни на Мънч.

— Какво ви е накарало да дойдете във Вашингтон цяла седмица преди явяването ви пред Комисията? — полюбопитства той.

Гоунт разбра, че човекът насреща му няма никакво намерение да му улесни живота. Пък и защо ли трябва да го има? Неговият бизнес беше да тика носовете на хората в собствените им лайна и това по всяка вероятност му харесваше…

— Една от причините е да разговарям с вас — отвърна Гоунт.

Мънч изсумтя и продължи по пътеката.

— Нямам време — отсече той. — Вече закъснявам за съвещание в Пентагона. Трябваше да си уредите среща чрез секретарката ми.

— Това би било губене на време. От вашия офис твърдят, че постоянно заседавате…

— Нямаше да е зле, ако бяхте се задоволили с тази информация — изръмжа Мънч. Паркингът беше пуст и спокоен, листата на дърветата не помръдваха. Въздухът беше натежал от душна мараня, сякаш късната есен беше решила да се маскира в лято. Но липсата на птичи песни и жужене на насекоми обричаше опита й на неуспех, картината беше сюрреалистична, подобна на театрален декор.

— Но аз реших друго и ето ме тук — настоя Гоунт.

— Питам се как сте успели да извъртите тоя номер, но всъщност това няма особено значение — рече Мънч и извади ключовете за служебния си форд. — Нямам какво да ви кажа, с изключение на факта, че тоя път ударихте на камък…

Превъртя ключа и отвори вратата, но Гоунт се плъзна край него и я затръшна с рамото си.

— Я се разкарай! — заплашително изръмжа Мънч.

— Първо ще ми отговорите на няколко въпроса — отвърна Гоунт и се облегна на форда.

— Готов ли си за един рунд? — изгледа го следователят и зае стойка. — По време на казармата спечелих купата „Златни ръкавици“!…

— Щом се налага — въздъхна Гоунт и стегна краката си. — Макар че предпочитам да те черпя една бира…

Мънч се приведе напред и замахна с лявата ръка, Гоунт успя да блокира удара с цената на остра болка, пронизала китката му. Контрира със светкавичен ъперкът, който улучи следователя в брадичката и главата му се отметна назад. Ухили се, но не успя да се наслади на успеха си, тъй като Мънч направи светкавичен финт вдясно и стовари левия си юмрук в ребрата му. Въздухът напусна гърдите му с остро свистене, замахна във вял опит на контраатака, но ръката му само се плъзна край рамото на Мънч. В следващия миг се оказа проснат по гръб и отправи пълен с недоумение поглед към противника си. Нямаше спомена удара, който го прати на асфалта, свидетелство за него беше само болката в челюстта.

Мънч се засмя, протегна мазолестата си длан и му помогна да се изправи.

— Странна работа — рече. — Само пет минути си говоря с теб и вече ожаднях!

Настаниха се зад тезгяха на затъмнения бар, следователят се ухили и каза:

— Ще ти призная нещо, Гоунт. Отдавна не ми се беше случвало някой да ми се опре! Ако щеш вярвай, но днешните правителствени служители са по-нежни от мадами!

— Нямам такива впечатления — промърмори Гоунт и многозначително разтърка челюстта си. — Особено когато се докосвам по тази страна…

— Бил си служител в Белия дом, а?

Гоунт кимна, лицето му се разкриви от болка. Напълни чашата си с бира и поясни:

— Харесваше ми, дори бях доволен… Но после ме захапаха зъбните колела, така и не разбрах нищо, докато не ме изхвърлиха…

— Знам какво имаш предвид — кимна Мънч. — Сестра ми служеше във флота, забъркала се в някаква пиянска история с колеги, после и нея я захапаха зъбните колела… — от устата му се изтръгна кратък смях: — Край на кариерата. Никой не обича копелетата с големи усти…

Отпиха по една дълга глътка, мълчанието се проточи. Наоколо шетаха келнери, барманът неуморно приемаше поръчки от всички страни.

Болката в челюстта не минаваше, изглежда нокаутиращият удар на Мънч е бил доста силен. Гоунт попипа брадичката си, пръстите му се изцапаха с кръв. Извини се, отиде да наплиска лицето си в тоалетната, а най-вече да се види в огледалото. Пораженията не бяха сериозни, кръвотечението не беше от изкъртен зъб, а само от венеца.

— Добре ли си? — изгледа го продължително Мънч, когато отново се върна на мястото си.

— Нищо ми няма — отвърна Гоунт и отново докосна брадичката си!

— Хубаво — кимна Мънч и поръча по още една бира. — Знам защо си дошъл да ме видиш. Нямах намерение да разговарям с теб, но виждам, че сме сродни души, затова ще ти дам един съвет: подвивай опашка и бягай от тази компания! Бягай веднага, без дори да се обръщаш! Иначе ще се окажеш забъркан в доста сериозни неприятности… — ръката му предупредително се вдигна: — Не ме прекъсвай! На въпроси няма да отговарям! — пресуши чашата си, очите му се заковаха на черно-бяла снимка на Сайгон, вероятно направена още през 50-те… — Слушай внимателно какво ще ти кажа: Носят се настойчиви слухове, че една от версиите на компютъра „Кошер“, който разработвате съвместно с компанията „Хайротек“, вече се предлага на черния пазар в Тайван, Банкок и Сингапур. Успяхме да пипнем един екземпляр, а аз проследих целия му път, обратно до производителя. Оказа се някаква фирма в Сайгон, но там вече ударих на камък. Никой от нас не разполага с достатъчно надеждни връзки в шибания Виетнам, включително и правителството…

Видя, че Гоунт все още опипва наранената си челюст, извади носна кърпа и му я подаде:

— Дръж, сложи я върху раната… За всеки случай направихме основна проверка на всички служители от „Хайротек“, макар лично аз да бях убеден, че си губим времето. Компанията е малка, нямахме никакви проблеми. Едновременно с това тя не притежава капацитет и финансови възможности за самостоятелно производство. Нито тук, нито в Югоизточна Азия, където не е регистрирала никакво присъствие. Остава „Сато-Томкин“, още повече, че съвсем наскоро в Сайгон беше открит неин филиал…

— Само преди година — уточни Гоунт. — Време, което не е достатъчно дори да се настаниш на нов пазар, да не говорим за производството на сложен и високотехнологичен продукт, какъвто е „Кошерът“.

Следователят изобщо не обърна внимание на аргументите му.

— Срещата със заместник-държавния секретар, която приключи преди малко, беше именно във връзка с този случай. Той ми предостави копия от кодирани факсове на вашия филиал в Сайгон, изпратени до главната квартира в Токио. Цели шест дни са отишли за разшифроването им… Всички те са били свързани с проекта „Кошер“, който в „Сато-Томкин“ е скрит под кодовото название „Чи“ — вдигна глава и заби тежък поглед в лицето на Гоунт: — Излишно е да ми казваш това, което вече зная: проектът „Чи“ се осъществява под прякото ръководство на Никълъс Линеър!