Никълъс се събуди от басовото боботене на моторниците по Канале Гранде. Отвори очи, навън все още беше тъмно. Зашляпа бос по плочките и забеляза, че през цепнатините на затворените капаци се процежда онази особена млечна сивота, която предхожда утрото. Бутна ги навън, пред очите му блеснаха мраморните фасади на сградите, окъпани в странна светлина, бледа и разсеяна, която няма име и трудно може да се опише. Във водите на канала се отрази стройното тяло на морска птица, миг по-късно вече го нямаше. Остана само гордата осанка на Санта Мария дела Салуте в далечината.

Влезе в банята да се облекчи, наплиска лицето си със студена вода, после се облече и излезе. Не знаеше къде отива, единственото му желание беше да върви по улиците и да диша въздуха на този невероятен, покрит с паяжината на златно було град.

Откъм лагуната подухна хаплив ветрец, той вдигна яката на велуреното си сако. Прекоси малък площад и пое по тясна уличка с многобройни магазинчета. Беше пуста, повечето от тях бяха все още затворени. Обонянието го заведе при малка пекарница, от която излезе с картонена чашка кафе и великолепна на вкус кифличка. Задъвка с видима наслада, прекоси малкото мостче и се насочи към площад Сан Марко.

За момент се спря в средата на мостчето и погледна към разиграните води на канала. Товарните лодки леко се поклащаха, завързани с къси въжета пред пристаните на своите собственици.

Прекоси още две мостчета, без да види жива душа, после закрачи под сводестата галерия, от която се излизаше на площада. Пред него се издигаше Дворецът на дожите, вляво беше внушителната камбанария, която, както векове наред, продължаваше да отмерва часовете с мелодичен звън. Огромното, оградено с магазини и кафенета пространство изглеждаше някак интимно и близко — сякаш човек влизаше в гостната на боговете.

Стъпи на плочите и се насочи към средата на площада. Ята добре охранени гълъби лениво са клатушкаха на късите си крачета в очакване на тълпите туриста, до чиято поява имаше още доста часове.

Изведнъж до ушите му достигна песен. Закова се на място като омагьосан. Във въздуха звучеше „Nessun Dorma“ — прекрасната ария на принца от „Турандот“ на Джакомо Пучини.

„Никой не бива да спи“, пееше свежият тенор, гласът ставаше все по-силен и по-ясен. След миг на площада се появи уличен чистач. В ръцете му ритмично се движеше метла с дълга дръжка, зад гърба му безшумно се търкаляше количка на гумени колела. Отметнал глава назад, човекът пееше с пълен глас, великолепната мелодия изпълваше древния амфитеатър на Площада на дожите. Душата на Никълъс се изпълни с радост, изведнъж му се прииска да благодари на бога, че е жив… Неприятностите, които остави в Токио, бяха забравени, пет пари не даваше за това, което му готви съдбата…

Поздрави едрия здравеняк, човекът любезно се усмихна, кимна с глава и продължи напред, без да прекъсва арията си. Страстният му глас кънтеше между високите стени на величествените палати.

Никълъс сви зад ъгъла, прекоси откритото пространство на гранитния кей и се изправи над водата на Канале Гранде. Лагуната се къпеше в първите лъчи на изгряващото слънце, небето и околните сгради искряха в златни отблясъци, суша и вода се сливаха в едно…

Пристанът Рива де ла Скиавони се изпълни с деца, които шумно скачаха в корабчетата трамваи, за да отидат на училище. Площадът закънтя от звънките им гласчета, сред тях се виждаха невъзмутимите лица на подранили работници, забили нос в своите вестници.

Туристи почти липсваха. По всяка вероятност повече от тях току-що бяха станали от леглото и чакаха своето капучино с чинийка кроасани. Никълъс бавно се насочи към пристана. Вдясно от него остана статуята на свети Теодор, а вляво — прочутият крилат лъв. Струваше му се напълно в реда на нещата, че венецианските дожи бяха избрали именно това митично създание за символ на своя град.

Погълна остатъка от кифлата, допи кафето и бавно съзна, че колкото повече стои тук, толкова по-ясно разбира, че Венеция действително е един град-държава в съвременен вариант. Жителите му действително са италианци, но приликите с останалата част на страната свършват дотук. В много области на Италия се говори на диалект, както това става тук, във Венеция. Но никъде мисленето на хората не е толкова различно, толкова самобитно. Тези люде просто живеят по различен начин, свой и неповторим. Начин, който особено много допадаше на Никълъс.

Приближи се до статуята на крилатия лъв и забеляза, че на каменния постамент седи жена с късо кожено палто. Първата вълна ученици вече отплува по водите на Канале Гранде, пристанът опустя.

Жената беше красива и привлекателна. Лицето й беше типично средиземноморско — с издължен нос и чувствени устни, загатващи за вековната смесица на финикийска и римска кръв. Гъстата червеникава коса стигаше до раменете й, кожата й беше с цвят на северноафриканска пустиня… Никълъс вече беше достатъчно близо, за да различи и цвета на очите й — наситен аквамарин. Продълговатото й лице, далеч от съвършенството, а дори и от законите на симетрията, излъчваше невероятна привлекателност, човек неволно задържаше дъха си пред неговото обаяние. Седеше със свити колене, в ръката си държеше шоколадов сладкиш, зъбите й се забиваха в него с нескрито удоволствие.

Вдигна глава, когато сянката на Никълъс падна върху ръцете й, синевата в очите й стана прозрачна под лъчите на утринното слънце. Никълъс я позна по великолепната усмивка — широка, ослепителна и едновременно с това малко загадъчна.

— Бихте ли се отместили мъничко? — попита на английски тя, в ъгълчетата на устата й бяха полепнали шоколадови трошици. Говореше правилно, но лекият акцент намекваше, че това не е майчиният й език. — Наслаждавам се на гледката…

Никълъс седна на камъка до нея.

— Чаках ви — каза жената.

— Надявам се, че не е било прекалено дълго — отвърна той. — Приятно съм изненадан да ви видя без маска…

Тя се усмихна и отхапа нов залък от сладкиша.

— Денят на Вси светии отмина. Слънцето изгря и вече сме това, което винаги сме били…

— Дори Микио Оками?

— Оками-сан води невероятно напрегнат живот — стрелна го с поглед тя. — Много хора на негово място не биха издържали…

Никълъс мълчаливо разтърка ръцете си, изтръпнали от хладната утринна влага.

— Вие ще му помогнете, нали?

— Какво общо има той с Доминик Голдони — най-влиятелния бос на американската мафия?

— Прави опит да се спаси — отвърна тя, после подхвърли: — А вие какво друго знаете за Голдони?

— Какво друго трябва да знам?

— Ами преди всичко, че е бил наполовина венецианец — отвърна с тъжна усмивка тя. — И това го е правело уникален сред останалите босове на мафията, всички без изключение сицилианци… Освен това неговите възгледи са били далеч по-широки, ясно е разбирал, че времето на хора като Сам Джанкана е безвъзвратно отминало и е имал нови планове за бъдещето на своята организация… Широките му връзки в Америка бяха жизнено необходими на Оками-сан за борбата срещу „Годайшу“… — ясните й очи се заковаха върху лицето му: — Означава ли това, че вие няма да помогнете на Оками-сан?

В гласа й прозвуча дълбока загриженост.

— Я ми кажете — погледна я Никълъс, — знаете ли самоличността на провидението, създало връзката между Якудза и американската мафия?

— Не — отвърна Челесте. — Макар че много ми се иска…

— С какво някой би могъл да държи в подчинение могъщи хора като шефовете на мафията?

Челесте мълча толкова дълго, че Никълъс се принуди да смени темата:

— А какъв е за вас Оками-сан? — попита той. — Работодател? Ангел-хранител? Любовник? Или и трите заедно?

Тя се разсмя.

— Щеше да бъде страшно горд, ако можеше да ви чуе!… Знаете ли, че е прехвърлил деветдесетте?

— Не.

— Хм… Живее тук вече доста години, а връзките му с няколко от най-влиятелните венециански фамилии датират още отпреди това…

— Да разбирам ли, че и вашата е била сред тях?

— Баща ми даде живота си за Оками-сан — отвърна Челесте и избърса пръстите си с книжна салфетка. — Това може би ще ви прозвучи странно…

— Никак — поклати глава Никълъс. — В жилите ми тече източна кръв, зная какво означава дълг…

— Да, разбира се — прошепна тя и извърна глава към слънцето, издигащо се величествено над спокойната лагуна. Вдясно, оттатък спокойните води на канала, стените на Санта Мария дела Салуте грееха в бледорозово; крилете на Венецианския лъв над главите им пламнаха… — Моите прадеди, или поне част от тях, са дошли от Картаген… Били са не само мореплаватели, но и философи. А според някои твърдения — и добри учени. Когато домовете им били превърнати в пепелища, а градът — в руини, те се насочили към морето — последния верен другар… Така се озовали тук, във Венеция — извърна глава и закова поглед в лицето му: — Тази история съм чувала от дядо си, кълнеше се, че е истинска… Кълнеше се още, че лодката, с която са пристигнали, е потопена точно под палацото, в което прекарахте нощта…

— То е било вашият дом? — озадачено я погледна Никълъс.

— Сега принадлежи на Оками-сан — отвърна Челесте без дори следа от горчивина или меланхолия. — Аз живея на друго място, далеч от Канале Гранде. Там е тихо и спокойно…

— А останалата част от семейството ви?

— Оками-сан купи на мама малък апартамент, а сестра ми отдавна не живее във Венеция.

Главата й помръдна, слънчев лъч заигра в основата на носа й. Никълъс изведнъж си я представи на борда на древен плавателен съд, напуснал е вдигнати платна димящите руини на Картаген, порещ сините вълни на Средиземно море към тихите води на лагуната, около която по-късно щеше да се изгради уникалният град Венеция…

— Предполагам, че съдбата на моето семейство е съвсем обикновена, особено на фона на историята на Венеция — продължи Челесте. — Тук ние овладяхме изкуството на приспособяването. Към времената, съдбата и най-вече към политиката… Бизнесът на баща ми беше свързан с тъканите: коприна, кадифе, фина бродерия. Дядо ми открил особен начин за производство на брокат с метални нишки, който все още е патент на фамилията. Хората на Оками-сан дойдоха от Осака и навлязоха в този бизнес, двамата с баща ми моментално се разбраха… Защото бяха хора на честта и прагматизма. Във фамилията на баща ми властваха подчертано източни традиции, той веднага видя защо Оками-сан иска да купи неговата компания… В крайна сметка станаха съдружници…

— За да се легализира престоят на Оками тук, така ли?

— Мен ме интересува единствено това, което Оками-сан направи за моето семейство — отвърна тя с тон, от който личеше, че не желае да навлиза в тази тема. — И затова отново ви моля да отговорите на въпроса ми: възнамерявате ли да му помогнете?

В главата на Никълъс изплува снощната среща с възрастния японец, с признанието, че съществува заплаха за живота му.

Нека видим какви са проблемите, беше му казал той. На първо място стои въпроса за самоличността: ние не знаем кой е изпратен да ви убие. На второ място поставям въпроса с времето: длъжни сме да приемем, че не разполагаме с много от него… При създадените обстоятелства нямаме кой знае какъв избор. Безсмислено е да ви изпращаме в нелегалност, тъй като трябва да продължите своята работа. Няма смисъл да ви охранявам двадесет и четири часа в денонощието по простата причина, че предполагаемият убиец ще има право на избор. Ако не на мястото, то поне на времето за изпълнение на своя замисъл. А това ме поставя в неизгодна позиция. При създалите се обстоятелства аз не мога да приема неизгодна позиция. Вече съм изпаднал в такава по простата причина, че не зная с кого си имам работа…

Оками мрачно го погледна:

— Значи сме в шах, така ли?

— Нищо подобно. Особените обстоятелства изискват и особено противодействие — внезапно беше потръпнал, сякаш леден вятър проникна в просторния палат. — За да бъда в състояние да ви помогна, аз ще трябва да се превърна в магнит…

— В магнит ли?

— Да. Или в жив щит, наречете го както искате… Целта ми е да отвлека вниманието на убиеца от вас и да го насоча към себе си…

— Ще направя каквото мога — отвърна на въпроса Никълъс.

— Сигурна съм в това — кимна Челесте. — Снощи, след като си тръгнахте, ние с Оками-сан дълго си говорихме… Но исках да го чуя и от вас… — погледна към сините води на лагуната, после добави: — Трябва да ви разкажа за тричленния съвет на Кайшо, тъй като един от тези хора е наредил убийството на Оками-сан…

— Същият, който според Оками иска да превърне „Годайшу“ в международна престъпна организация? — попита Никълъс.

Челесте кимна с глава.

— В съвета влизат оябуните на трите най-големи фамилии Якудза. Това са Тецуо Акинага, Акира Чоса и Томоо Козо — в ръцете й се появиха снимки на главатарите. — Всеки един от тях трябва да бъде считан за виновен, докато вие не докажете противното. Съветвам ви да не се доверявате на никого, тъй като един от тях е предал не само Оками-сан, но и неговата кауза…

Никълъс взе снимките и запечата лицата в съзнанието си.

— Оками-сан не е ваш любовник, но положително ви е скъп — отбеляза той. — Преди малко споменахте, че напрежението на живота, който води, със сигурност би убило всеки обикновен човек…

— Точно така.

— Въпреки че е надхвърлил деветдесетте…

Тя рязко се изправи.

— Студено ми е, нека се поразходим.

Пъхна ръце в джобовете на палтото си и без да дочака съгласието му, тръгна по тясната уличка. Гълъбите се вдигаха и кацаха на вълни като крилото на една-единствена гигантска птица. Собственици на лодки под наем деряха гърла и предлагаха безплатно пътуване до остров Мурано за задължителната обиколка на прочутите стъкларски работилници. Във въздуха се носеше гърленото боботене на дизелови мотори, раздирано от писъците на гладни гларуси, които летяха с бръснещ полет над главите на ранобудните туристи.

— Ще споделя с вас една тайна, която не знаят дори членовете на Съвета — промълви Челесте. — Кайшо обладава умението на „корьоку“…

Тайнствената дума прониза съзнанието на Никълъс. „Корьоку“ — Силата на Просветлението!

— Нима Оками го владее? — попита на глас той.

— Благодарение на него е успял да оцелее до тази възраст — кимна Челесте. — Това дава отговори на много въпроси, нали? Прехвърля деветдесетте, а притежава силата и енергията на петдесетгодишен мъж!

Никълъс усети как сърцето му се качва в гърлото, отвори уста и напълни дробовете си с въздух. Умът му бясно препускаше. „Корьоку“ — вълшебният ключ към „Шукен“! Ако Оками действително обладава Силата на Просветлението, той положително ще каже дали и Никълъс може да стигне до нея! И може би най-сетне ще се сбъдне мечтата на живота му — да открие изгубената тайна на своите деди, да намери точната комбинация между Акшара и Кшира — Светлината и Мрака — двете полукълба на великото изкуство Тао-тао!

Ако успее да запази живота на Оками, разбира се.

— Най-накрая успях да ви стресна — усмихна се Челесте.

— Страхувам се, че наистина е така — призна Никълъс.

Тя рязко се обърна, очите й пробягаха по лицето му.

— Той не иска това от вас! Не желае да се излагате на опасност!

— Вече е твърде късно — поклати глава Никълъс.

— Какво искате да кажете? — любопитно вдигна глава тя. — Аз съм напълно съгласна с него…

— Продължавайте да вървите, може и малко по-бързичко — отвърна Никълъс и я насочи в една от тесните странични улички. Вече беше достатъчно късно, всички магазини бяха отворени, по каменната настилка бързаха отиващи на работа местни жители. Това беше любопитна гледка, Никълъс не можеше да повярва, че някой в този вълшебен град може да ходи на работа… Разбира се, под своите съкровища Венеция си оставаше един обикновен град, като хиляди подобни по света.

— Вече нито аз, нито Оками имаме избор — промълви той. — Обречени сме да извървим този път докрай. А вие трябва да приемете всичко онова, което предстои да се случи…

— Карма — иронично подхвърли тя. — Това е съдбата ви.

— Вижте какво, Челесте — погледна я в очите той. — Кармата съществува само когато човек вярва в нея.

— Като „гири“, нали? — попита тя и се усмихна на изненаданото му лице. — Да, аз зная какво значи дълг… Как човек никога не може изцяло да го изплати…

Той мълчаливо я дръпна в една малка пекарница, двамата се изправиха пред стъклена витрина, отрупана с пресен хляб и малки кифлички.

— Гладен ли сте? — учудено го изгледа Челесте. — Нали току-що закусвахме?

— Искам да съм сигурен, че никой не ни следи — отвърна той.

Тя проследи погледа му, закован в огледалото на стената зад гърба на възрастната собственичка на пекарната със зачервени страни и приятелска дума за всеки от редовните си посетители.

— Какво видяхте?

— Може би нищо — промърмори той и посочи на приближилата се към тях жена огромен плосък хляб, обсипан с маслини и розмарин. Показа й с пръсти колко филии да отреже, но очите му продължаваха да прескачат към огледалото. — А може би нещо…

— Започна ли се вече? — прошепна тя и на лицето й се изписа страх, примесен с дълбоко вълнение.

Никълъс извади от джоба си една банкнота, пое книжната кесия и рестото си, после се насочи към вратата.

— Останете тук — тихо нареди той. — Изчакайте пет минути, после се върнете там, откъдето тръгнахме.

— Не — тръсна глава Челесте. — Идвам с вас!

— Нямате нищо общо с тази история — погледна я с тежък поглед Никълъс.

— Напротив, имам! Помните, че ви споменах за „гири“, нали? Имам дълг към Оками-сан… Освен това този, който е тръгнал по дирите му, положително отдавна знае за мен… Затова е по-безопасно да бъда край вас.

На тези аргументи Никълъс нямаше какво да отговори. Освен това беше сигурен, че тази жена едва ли ще си остане у дома, докато бурята отмине… Реши да премълчи, но плановете му трябваше да претърпят лека промяна.

Излязоха на улицата и поеха в посоката, обратна на Канале Гранде. Тесните улички периодично се задръстваха от забързани хора, после внезапно опустяваха.

През цялото време Никълъс прибягваше до дебелите армирани стъкла на витрините, за да наблюдава пространството непосредствено зад тях.

— Какво видяхте? — попита Челесте.

— В момента не се тревожа точно от това, което виждам — поясни той. — Тревожа се от това, което усещам. А то ми казва, че някой ни държи под постоянно наблюдение!

Прекосиха тясно мостче и свърнаха наляво в поредната уличка.

— Значи наистина се започва — констатира тя. — Какво ще правим сега?

— Ще оставим нашия човек да продължи с проследяването.

— Защо?

— Защото колкото по-дълго време ни следят, толкова по-големи са шансовете ни да ги засечем — поясни той. — И аз възнамерявам да сторя точно това… — стисна ръката й и попита: — Готова ли сте да се изправите очи в очи с врага?

Тя леко се усмихна:

— Това е най-силното ми желание, особено при създалите се обстоятелства!

— Докопахме се до нещо! — извика Лилехамър и със залитане се насочи към дъното на салона. В ръката си стискаше няколко листа факсова хартия, току-що получени в самолета на военновъздушните сили.

— Вероятно за обезобразеното момиче — промърмори Кроукър, остави чашата с кафе на масичката до себе си, но продължаваше да я стиска между пръстите си.

— Точно така — размаха факсовете Лилехамър. — Имала е мост… необичайна зъбна протеза… Два от постоянните й зъби отказали да поникнат и на тяхно място била поставена протезата… Още като дете, веднага след падането на млечните и зъби…

— Значи е била зъбла, а?

Лилехамър се усмихна, ситните белези се пръснаха като мрежа около устата му. Оттатък илюминаторите развяваха криле сиви буреносни облаци, самолетът продължаваше да набира височина, за да се измъкне от бурята, обхванала въздушното пространство над централната част на Минесота. Корпусът все още се тресеше от ураганния вятър, но вече се измъкваха и на изток се виждаше синьо небе.

— Това се случва толкова рядко, че компютрите изплюха името й за броени секунди — поясни Лилехамър. — Казва се Вирджиния Морис.

Какви ли ще са тези компютри, мълчаливо се учуди Кроукър. За по-малко от дванадесет часа бяха открили жертва на неизвестен насилник, при това по ортодонтични данни! Навремето той също беше работил с компютри, но паметта им беше далеч по-ограничена. Дори последните модели, предоставени единствено на ФБР… Може би просто не са му осигурявали достъп до тези, с които работеше Лилехамър…

Очите му замислено следяха бялата пелена зад прозорчето, тялото му усещаше вибрациите на корпуса.

— Вероятно именно с нея Доминик е нарушавал правилата на ФПЗС — промърмори той.

— Така изглежда — кимна агентът. — Тя е от Куинс, някогашната му империя. Говорих с федералните власти, не знаят нищо за нея, разполагат с данни единствено за делата, които са водили срещу Голдони. Но аз съм убеден, че се познават именно оттам. Доминик е от хората, които не изтрайват без жени повече от едно денонощие!

— Излиза, че е довел любовницата си чак в Минесота под носа на хората от ФПЗС, така ли? — вдигна глава Кроукър. — Но как е успял да го стори?

— Хиляди са се подчинявали на заповедите му — сви рамене Лилехамър. — Всеки от тях с готовност би му свършил тази услуга…

— Съмнявам се — въздъхна Кроукър и отмести очи от оловните облаци. — Познавам доста добре тези типове. Нямат навика да забъркват стрелците си в своя личен живот… Това би ги изложило на огромен риск.

— Имаш ли представа кой му е помогнал тогава?

— Просто обмислям теорията ти за вътрешна работа…

— И какво? — сведе глава към рамото си Лилехамър. — Кой друг, ако не вътрешен човек, би насочил убиеца към скривалището на Голдони?

— Зная какво си мислиш — поклати глава Кроукър. — Убеден си, че работата е свършил някой корумпиран държавен служител. Но инстинктът ми нашепва да търся други вероятности и аз реших да го послушам… Знаем къщата, в която е бил убит Голдони, нали? Но как се е озовал там? Отвлечен ли е бил? В това, последното, силно се съмнявам — бил е наблюдаван прекалено изкъсо. Освен това, ако предателството действително е работа на вътрешен човек, те просто щяха да идат в секретната квартира и да го ликвидират там. Но какво би се получило, ако Голдони сам се е изплъзнал от наблюдение и е отишъл на любовна среща? Това не е чак толкова трудно. Казва на жена си, че ще отскочи до супермаркета за руло тоалетна хартия или прясна пържола, после кръшва и изчезва…

— Това е напълно възможно — призна с блеснали от възбуда очи Лилехамър. — Но защо би го направил?

— За да се срещне с някого — отвърна Кроукър. — С човек, на когото има абсолютно доверие… — хвърли кратък поглед на часовника си и добави: — В колко приблизително ще се приземим, ако променим маршрута си и се насочим към летище „Кенеди“ в Ню Йорк вместо към Вашингтон?

— Ще питам пилота — отвърна Лилехамър и вдигна слушалката на вътрешния телефон.

Джъстин се събуди, ръката й се плъзна по широкото легло на хотел „Хилтън“, напразно търсейки мъжа до себе си. Сърцето й пропусна един такт, прониза я тъпа, тежка като олово болка, приличаща на неутолим глад.

После надигна глава от възглавницата и го чу как се облекчава в тоалетната. Нещо в плясъка на струята върху порцелановата чиния — един толкова типично мъжки звук, я накара да се отпусне и успокои.

— Рик?

Той се изправи на вратата на банята, гол и усмихнат.

— Събуди ли се най-сетне? Чудесно! Надявам се, че изпитваш глад, защото се готвя да поръчам закуската.

Джъстин седна в леглото и се протегна. Усети очите му върху тялото си, жадни и блеснали от желание.

— Чух те в банята — засмя се тя и протегна ръце. Той скочи и се приземи в леглото до нея, тялото му бързо зае позиция. — Нали щеше да поръчваш закуска?

— Не знам как е при теб, но след като се събуди, на мен изведнъж ми мина гладът — отвърна той.

По-късно, след като взеха душ и се облякоха, двамата слязоха в ресторанта. Рик си поръча бекон с яйца, картофена салата, голяма кана портокалов сок, кафе и препечени филийки. Джъстин се разсмя на типично американската му закуска и, свивайки рамене, поръча същото и за себе си.

Сокът и кафето бяха сервирани почти веднага. Той отказа захар и сметана, побутвайки ги към нея. После отпи глътка и попита:

— Кога можеш да се върнеш в Ню Йорк, ако, разбира се, не си променила решението си?

Джъстин взе ръцете му в своите.

— Не съм променила решението си — промълви тя. — Ти кога ме искаш там?

— Веднага — целуна дланта й той. — Не искам да чакам нито минута повече.

Джъстин се усмихна на ентусиазма му.

— Добре. Но все пак ми дай един ден да си приготвя багажа…

— Защо? Нима искаш да вземеш нещо оттук?

Храната пристигна и това й даде време да обмисли отговора си. Рик поиска конфитюр от ягоди. Набучила на вилицата си късче бекон, Джъстин гледаше как маже препечената си филийка с масло и сладко. Помълча малко, после тръсна глава:

— Като се замисля, май наистина няма какво да взема оттук… — той вдигна глава и тя добави: — Зная какво имаш предвид. Ново начало, едно съвсем ново начало… Мисля, че точно това ми трябва.

— Прекрасно — избърса устните си той. — Веднага ще направя резервациите.

Стана и попита оберкелнера къде е най-близкият телефон, Джъстин продължаваше да фиксира лицето му. Представи си, че е омъжена за него, живеят удобно в Ню Йорк, тя отново има любимата си работа. Усети прилив на невероятна енергия в жилите си, жажда за живот. Не можеше да повярва, че това чувство се е върнало, искаше й се час по-скоро да стане някогашната Джъстин, да работи и утвърждава себе си, да бъде силна и независима.

Към масата пристъпи келнер с безжичен телефон в ръка.

— Търсят ви, госпожо Линеър — поклони се той.

В един кратък миг тя замръзна на мястото си, сигурна че Никълъс все пак е успял да я открие. Вероятно с помощта на Нанги. В стомаха й се настани топка лед, стана й трудно да диша.

— Госпожо Линеър?

Тя кимна с глава, възнагради човека е подобие на усмивка и пое апарата в ръка.

— Ало?

— Джъстин, обажда се Нанги.

— Добро утро — промълви тя, в душата й нахлу облекчението.

— По-добре ли се чувстваш? Добре ли премина срещата ти с Милар-сан?

— Да, много добре — отвърна тя, давайки си сметка за факта, че Нанги и Никълъс са близки приятели. Но Нанги не беше танжин, нямаше начин да разгадае какво вълнува душата и, особено пък по телефона. — Беше прекрасно да се видя със стар приятел от Щатите…

— Мога да си представя това — отвърна Нанги. — Макар Токио да е сърцето на Япония, аз често страдам за родното си място… Няма нищо по-естествено от това.

— Благодаря за вниманието, Нанги-сан.

— Вероятно скоро ще можем да се видим — с някаква меланхолия промълви той. — Все още не зная кога ще се върне Никълъс.

— Ти свърза ли се с него? — попита тя и веднага разбра, че е допуснала грешка.

— А ти? — учуди се той. — Още снощи помолих Ито-сан да остави номера му на администрацията в хотела.

Дали наистина беше получила послание от омразната асистентка на Никълъс, учуди се в себе си тя. Не помнеше нищо, отчаяно се опитваше да измисли някаква убедителна лъжа.

— Да, получих го — отвърна. — Звънях няколко пъти, но никой не отговаряше…

— Това не ме учудва — отвърна Нанги. — Аз също не успях да се свържа с него. Ще трябва да бъдем настоятелни…

— Да, разбира се…

— Обади ми се, когато искаш, Джъстин-сан.

— Непременно, Нанги-сан. Благодаря.

Прекъсна разговора с нескрито облекчение. Никак не искаше да лъже този човек, но какво друго можеше да стори? Забеляза, че слушалката беше овлажняла от здравото й стискане.

Рик скоро се появи, на лицето му грееше доволна усмивка.

— Всичко е наред — обяви той и се отпусна на стола си. — Довечера заминаваме. Това ти дава възможност да ме поразведеш из града, нали все пак съм турист?

— Няма да стане — поклати глава Джъстин. — Направо ми се повдига от Токио. По-добре да отидем някъде из провинцията, наоколо има чудесни местности… Освен това ще трябва да върна колата у дома…

За известно време се храниха в мълчание, Джъстин беше убедена, че отдавна не е имала толкова приятна закуска.

Напълниха за втори път чашите си с кафе, Рик захапа втора филия с масло и конфитюр. След което започнаха да обсъждат новия си живот.

— Къде предпочиташ да се установиш? — попита той. — В Манхатън или някъде по-настрана, например в Лонг Айлънд?

Джъстин се замисли.

— От това, което чувам напоследък, стигам до заключението, че Манхатън трябва да отпадне — поклати глава тя, очите й потъмняха. — Но същото се отнася и за Лонг Айлънд… — спомените за къщата в Уест Бей Бридж и за щастливите години с Никълъс там все още бяха прекалено силни. — Какво ще кажеш за Кънектикът?

— Идеята не е лоша — кимна Рик и отпи глътка кафе. — Един от висшите чиновници на агенцията живее в Дариън, мястото е чудесно… — на лицето му грейна широка усмивка: — Така ще се отървем от досадните данъци на нюйоркската управа!

— Значи нямаш нищо против да изоставиш апартамента си? — попита тя, спомнила си, че Рик има едно просторно жилище на Пето Авеню.

— Нищо — тръсна глава той. — И без това го иска бившата ми жена, постоянно ми досажда за него… — избърса устни и добави: — Един Господ знае защо иска да живее в Манхатън… Там човек вече не може да мръдне, без да препаше през кръста си патлак 45-и калибър… — сви рамене: — При всички случаи това ще опрости нещата… Мога да й продам апартамента и така ще й затворя устата завинаги… Защото едва ли може да ми го изплати…

— Сигурен ли си, че искаш да се разделиш с него?

— Ама ти шегуваш ли се? — вдигна глава той. — Изгарям от нетърпение и веднага след като се приберем, тръгваме на лов за нашия нов дом!

Това прозвуча толкова добре, че очите на Джъстин неволно се насълзиха. На лов за нов дом в Дариън, Америка! У дома, Господи! Прекалено хубаво, за да бъде вярно!

Рик взе ръцете й, наведе се през масата и целуна влажните и клепачи.

— Край на болката, скъпа — прошепна той. — Това ти го обещавам! — устните му се впиха в нейните, задушавайки зараждащото се в гърдите й стенание.

— Тони, сицилианската афера е мъртва — каза Маргарет, изправила се на прага на спалнята.

Антъни де Камило — новоизбраният дои на фамилията Голдони — лежеше под ярката светлина на кварцовата лампа. Беше гол, само по миниатюрни найлонови гащета, с пластмасови очила, които го правеха да изглежда като някоя от евтините фигурки на светци, поклащащи се от огледалцата на поне половината коли в Ню Йорк.

Таймерът звънна, ултравиолетовата светлина се изключи. Антъни де Камило се изправи и смъкна пластмасовите очила. Насочи поглед към щедрите форми на жена си, очертаващи се съвсем ясно под полупрозрачната нощница. Изведнъж започна да се възбужда.

— Казвал ли съм ти, че днес изглеждаш по-добре, отколкото преди десет години? — дрезгаво промърмори той. — Странно, но факт!

— Просто не си имал подходящ случай да ми го кажеш — отвърна Маргарет и пристъпи напред. Пръстите й бавно разтъркваха дневен крем по кожата на лицето.

Тони изсумтя и реши да зареже плахите опити за помирение.

— Брат ми твърдеше, че един ден ще съжалявам задето не съм си взел жена от Сицилия…

— Брат ти е идиот! — хладно отсече Маргарет.

— Хей, я внимавай какви ги дрънкаш! — подскочи той. — Става въпрос за член на моето семейство!

— Съжалявам, Тони — отстъпи тя и седна на ръба на леглото. Питаше се дали съпругът й ще се отдръпне.

Чувстваше се неспокойна и раздвоена. Част от душата й отчаяно искаше да поправи пораженията от отвличането й, отново да бъде чиста в очите на съпруга си. В същото време друга, далеч по-малко позната част от нея открито се радваше на презрението към него, нахлуло в душата й веднага след злополучното пътуване до Ню Хемпшайър.

— И двамата знаем, че се намираш в беда — каза на глас тя. — Фамилията Леонфорте несъмнено ще се придвижи на изток и ще се опита, да завземе част от територията, принадлежала някога на Доминик…

— Намирам се в беда заради шибания ти брат! — ядосано отвърна Тони. — Той никога не си направи труда да има официален „консилиере“, не се довери на никого от своите лейтенанти. Предпочиташе да действа сам, но днес връзките му във Вашингтон вече не струват нищо… — ръцете му се стрелнаха нагоре и започнаха да чертаят сложни фигури: — Пресвета Дево, единствено ти знаеш колко пъти съм го молил да ми повери тези връзки, да сподели част от тайните си! „След като искаш да бъда твой наследник, аз трябва да зная всичко, казвах му. Не бива да ми връзваш ръцете по този начин!“

Поклати глава, в жеста му се долавяха гняв и тъга:

— Кълна се, че го обичах като роден брат, Маргарет! Но той беше невероятен инат! Така и не ме прие за своя кръв… Ето защо сега се люшкам на вятъра, а отвсякъде ми вони на Отровната мида и шибаната му организация от Западното крайбрежие!

— Не забравяй, че имаш мен — подхвърли Маргарет.

— Този твой брат беше истински безумец! — отново избухна Тони. — Споделил тайните си с теб — една шибана фуста! — ръцете му отново се стрелнаха нагоре: — Не ми стига, че цял живот трябваше да се задоволявам с дребни операции и да търпя ти да вземаш решения вместо мен, ами сега трябва да се примиря и с най-важното — че Дом е споделил тайните си с теб, а не с мен!

Скочи на крака и започна да се облича.

— Изобщо не ми пука от това, което ще ти кажа — с внезапна решителност добави той. — Онзи мръсник Чезаре Леонфорте най-сетне получи това, което искаше. Толкова силно искаше смъртта на Доминик, че сигурно го е споменавал в неделните си молитви. Но аз нямам намерение да го оставя да се измъкне! Сигурен съм, че именно той е наел мръсника, който според теб ни държи в джоба си! Мисля, че е време да…

— Не по-зле от мен знаеш, че не можеш да се сравняваш с Чезаре! — хладно го прекъсна Маргарет. — Крайно време е да спреш да се заблуждаваш. Ти изобщо не си шеф на тази фамилия!

Тони съсредоточено я гледаше, пръстите му механично вкарваха колана в гайките на панталона.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, момичето ми — промърмори. — Очевидно все още преживяваш силен шок… Не само защото ФБР нареди на вдовицата на Дом да напусне страната заедно с децата си, а и защото ти дойде твърде много вчерашното погребение… когато двамата с теб трябваше да се преструваме, че тялото на Дом е вътре в шибания сандък…

Тя се запита дали Тони се готви отново да повдигне проблема с Робърт. Обзаложи се със себе си, че няма да посмее след всичко онова, което се беше случило. И спечели.

— Господи! — въздъхна съпругът и. — Страшно много си се променила след принудителното си пътешествие!

— Разбира се, че съм се променила.

— Но едва ли разбираш естеството на тази промяна — поклати глава той и нахлузи леките си италиански мокасини. — Ти си съвсем друг човек. Маргарет Голдони — жената, която избрах за своя съпруга, вече не съществува!

— Даваш прекалено много храна на въображението си — отвърна тя и потръпна. Беше сигурна, че в главата й прозвуча един ясен, до болка познат глас: Какво друго ти дадох, Маргарет? Вече знаеш, че притежаваш силата на целеустремеността… Полазиха я тръпки. Колкото от ужас, толкова и от нетърпеливо очакване…

— Така ли мислиш? — подскочи Тони. — Но преди се занимаваше само със своя бизнес и това ти беше достатъчно!

— Бизнесът си е бизнес, Тони. Отдавна съм доказала, че имам глава за подобни занимания…

— Признавам, че не си от хората, които си оставят магарето в калта — кисело промърмори Тони. — Но искам да ти напомня, че така и не можа да ми родиш наследник!

— Гадно копеле! — изгледа го тя с овлажнели очи. — Мислех, че няма да ме обвиняваш за нещо, което не зависи от мен! Нима забрави, че три пъти забременявах, за да ти родя така желания син? И че последния път за малко не умрях?

Причината е толкова физическа, колкото и психологическа — поклати глава Тони. — Ти никога не си искала да се занимаваш с отглеждането и възпитанието на деца. Вземи за пример дъщеря ни. Фактът, че я има, изобщо не те накара да забавиш темпото. Помниш ли поне една вечер, в която си пожелала да останеш у дома, при нея?

— А ти помниш ли поне една вечер, в която да си се прибрал навреме, за да я видиш?

— Това е друго! — изкрещя той. — Блъсках се по осемнадесет часа на ден, за да ви осигуря прилично съществуване и да не се чувствам задължен на брат ти! И какво получих в замяна? Живея именно в неговото шибано имение, а дъщеря ми дори не знае как да каже едно „здрасти“!

— Ясно. Затова ти е по-удобно постоянно да липсваш, просто защото си мъжът в семейството…

— Нямаше да водим този разговор, ако жена ми знаеше какви са и задълженията! — изкрещя извън себе си Тони. — Ако знаеше как да бъде майка!

— Господи, колко ме уморяваш с глупостите си! — въздъхна Маргарет.

— Тогава хващай пътя! — кресна той и направи груб сицилиански жест.

— Може би ще го направя — наведе глава тя и тихо се разрида.

— Мръсна, гадна кучка!

Маргарет рязко вдигна глава, лицето й пребледня.

— Няма да ми говориш с такъв език! — викна през сълзи тя. — С приятелите си мъже никога не го използваш, нали?

— Защото те не са шибани фусти!

Тя замахна да го удари, но той хвана ръката й и я блъсна към стената. Болката отново се появи, позната и близка както винаги.

— Сега му е времето да ти дам един окончателен урок! — надвеси се над нея той и започна да сваля колана си. — Май имаш нужда от него!

В следващата секунда насреща му зейна дулото на 45-милиметров револвер, коланът увисна в ръцете му.

— Вие, проклетите сицилианци, само от това разбирате! — просъска тя и започна да се изправя на крака.

— Маргарет!

— Само не допускай грешката да си въобразиш, че не зная как се използва оръжие!

Какво беше новото чувство, разтърсило гърдите й? Ярост? Не, яростта тя познаваше добре, твърде дълго я беше носила в гърдите си. Тогава какво? Под клокочещия гняв и ужас се появи здрава стоманена нишка. Нещо, което никога не беше допускала, че притежава нещо, родено от кошмарния живот, който беше водила в продължение на години. Посегна и сграбчи тази нишка, стори го с отчаянието, с което изтощен плувец се вкопчва в спасителния бряг.

Сама не можа да познае гласа си, който бавно и отчетливо каза:

— Толкова дълго време съм била… Всъщност какво съм била? Ужасена! Била съм ужасена от теб! Произнасям тази дума и не мога да повярвам! Ти ме удряше, аз навеждах глава, прехапвах устни и мълчах. Не казвах на никого, дори на брат си… Защото се страхувах от теб, защото бях ужасена от теб!

Тони бавно отстъпваше пред нея.

— Хайде стига, бебчо — промърмори той. — Успокой се. Много ти се струпа — убийството на брат ти, този мъж, който те…

— Когато се върнах у дома с нашето дете на ръце, за мен нямаше блага дума, нямаше нежност и състрадание. Видях само омразата ти, Тони… Ти мислеше… всъщност не, ти знаеше, че той ме е изнасилил. В твоето съзнание аз вече бях омърсена… Просто защото вече съм била с него. Личеше ти по лицето… Господи, това ми помогна да бъда наясно с нещата, да приема това, което никога не съм искала да приема… И то ме накара да се почувствам като…

— Виж какво, бебчо…

Той млъкна, видял как дулото на револвера се насочва в гърдите му. Тя беше на такова разстояние, че не можеше да й отнеме оръжието, не можеше да я победи с груба сила. Очите й блестяха с опасен пламък.

— Маргарет, чух всичко — смени тона той. — Чух и разбрах. Защо не махнеш това нещо от ръцете си, преди да стане беля?

— Не, Тони — поклати глава тя. — Край на „бебчо“, край на крясъците и побоищата. С това е свършено веднъж завинаги, редът е променен. Защото аз имам властта да те убия. Аз мога да натисна спусъка, само ми дай още един, последен повод. Ето как се промених… Получих силата… не, по-скоро си възвърнах силата и самоуважението. Това, което ти ми беше отнел, Тони…

Тони облиза устни, очите му скачаха от дулото към лицето й и обратно.

— Хей, хайде престани! — неуверено промърмори той. — Според мен още не си възприела всичко, което напоследък ни се стовари върху главите. Зная, че си разстроена заради детето. А шокът от смъртта на…

— Мръсно копеле! Аз прекрасно зная какво се случи на Доминик, на Франсин и на мен! Ти си този, който никога няма да го разбере!

— Много добре разбирам какво ни се случи! — повиши глас Тони. — На дома ни, на семейството ни…

Очите й блеснаха, пръстът й почука по слепоочието:

— Най-накрая ми светна! Ти не мислиш нито за брат ми, нито за Франсин или мен! Ти мислиш единствено за себе си и шибаното си мъжко достойнство! Не можеш да понесеш това, което онзи тип е сторил на теб!

Изведнъж си даде сметка, че говори с гласа на брат си. Част от съзнанието й се удиви на това чудо, друга ясно си спомни онзи далечен момент, в който Доминик опря пистолета си в челото на Рич Купър — нейния бизнес партньор. Маргарет се беше заела със задачата да открие задгранични филиали на „Серенисима“ — своята парфюмерийна компания, но Рич беше против. Доминик изхаби цял следобед да го убеждава, извади на бял свят какви ли не аргументи. Но онзи упорито се противеше. Накрая, с подписан договор във вътрешния си джоб, Доминик се обърна към нея и каза: Ето, Маргарет, сама виждаш, че всеки човек се нуждае от свой собствен начин на убеждение.

Сега, видяла добре уважението на съпруга си към насоченото оръжие, тя разбра, че вече е открила начина за убеждение на Тони де Камило.

— Трябва ни огледало — каза Никълъс.

— Огледало ли? — учуди се Челесте, докато бързаха по тясната уличка.

— Да. Място, от което можем да наблюдаваме преследвачите си, без те да ни виждат…

— Мисля, че знам такова място — усмихна се тя и хвана ръката му.

Преведе го през Понте де ла Паля — Сламения мост, под който векове наред бяха разтоварвали бали слама от товарните гондоли, после минаха и прочутия Мост на въздишките, водещ до мрачните затвори на дожите. Прекосиха къс подземен пасаж и излязоха на малък площад с незабележителна по венецианските стандарти каменна църква.

— Това е Конвент Сан Дзакария — поясни Челесте и се насочи към единствената уличка, която се вливаше в противоположни край на площадчето. — Има интересна история, тукашните послушници са бродирали церемониалните шапки на дожите. — Уличката се извиваше като старчески гръб и чезнеше вдясно, по посока на второ, съвсем миниатюрно площадче. — Още през девети век управниците дожи са установили традицията да идват тук на Великден и да присъстват на тържествена вечерня.

Уличката свърши, озоваха се на широк гранитен пристан. Вдясно имаше дълга редица от къщи и магазини, вляво се издигаше висока ограда от ковано желязо, зад която плискаха водите на тесен канал, пресечен от две тесни каменни мостчета.

— По тази причина църквата е укрепена изключително добре — продължи с обясненията си Челесте.

— Както може би забелязахте, до площада се стига само по една уличка, а в самия храм се влиза от един-единствен, при това доста тесен вход…

Изминаха половината от дължината на гранитния кей и спряха пред старинен портал, над който висеше надпис:

ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ „АРМАНДО ДИАС“

Челесте внимателно се огледа в двете посоки, после дръпна Никълъс навътре. Прекосиха вонящ подземен пасаж и се озоваха в затревен двор, ограден от три страни със сравнително модерни постройки. Зад широките прозорци се чуваха детски гласове. Челесте го преведе през двора, чиято повърхност беше запълнена с безразборно разхвърляни ярко боядисани играчки и детски велосипедчета, отвъд ги чакаше приятна изненада — задната стена на Сан Дзакария.

Спуснаха се в мазето на една от старите спомагателни сгради, вътре миришеше на урина и мухъл. В дъното на просторното помещение, служило някога за парно отопление, имаше стара, полуизгнила дървена врата. Челесте я бутна и в носа на Никълъс нахлу миризмата на близкия канал. В здрача цвъртяха плъхове, проблясваха злобни рубинени очички.

Стъпките им отекваха сред каменните стени, очевидно бяха попаднали в мрежа от подземни тунели.

Челесте потвърди това със своите обяснения:

— Венецианските дожи са били големи параноици — каза тя. — Предполагам, че са станали такива по силата на обстоятелствата… Заповядали прокопаването на тези тунели, за да могат да влизат и излизат в Сан Дзакария, без да се излагат на опасности. Векове по-късно било построено училището, което видяхме. Разбира се, под строгия контрол на монахините от Сан Дзакария, които не искали да се рушат установените традиции…

Въздухът тежеше от влага и столетна история. Никълъс виждаше пред себе си единствено светлия облак от косата на Челесте, който сякаш беше фар, насочващ го навътре в дебрите на Времето.

Тунелът свърши при малка дървена портичка, обкована с желязо. Челесте почука в особен ритъм, вратичката почти моментално се отвори. Тя се плъзна напред и дръпна Никълъс след себе си. Портичката се затръшна зад тях.

Светна фенерче, за миг пред очите му се мерна дребна жена с бяла кордела на монахиня. Челесте започна да говори на бърз венециански диалект, той дори не се опита да чуе думите й, просто защото беше сигурен, че не може да ги разбере. В крайна сметка монахинята кимна с глава, насочи фенерчето към стръмна каменна стълба и им направи знак да я последват.

— Къде сме? — попита той.

— Нали искахте огледало? — обърна се Челесте. — Сега ще го получите.

Изкачиха стълбата, тя пристъпи към прозорец със спуснат сенник и дебело, доста зацапано стъкло. Махна с ръка и каза:

— Ето. Долу е площадът, на който бяхме току-що…

Никълъс напрегна очи и наистина видя покритото с плочи площадче пред входа на църквата-манастир.

— Силата на параноята е била водещ фактор в политиката на Венеция — обади се Челесте. — Непостоянна и променлива, като подвижни пясъци… Част от дожите, за които ви споменах, така и не са успявали да се върнат от вечернята в Сан Дзакария… Убивали ги точно тук, на мястото, което гледате в момента… Жителите на Венеция са се отличавали с особена жестокост по време на бунтове и въстания…

И тук, както навсякъде в този град, светлината се бори с мрака, помисли Никълъс.

После на площадчето се появи фигурата на мъж. Беше облечен като всеки друг, с изключение на старомодната широкопола шапка, която хвърляше дълбока сянка над лицето му. Изправен на прозореца, издигащ се на няколко метра над нивото на площада, Никълъс не можеше да види чертите му.

— Това ли е нашият преследвач? — попита Челесте.

Никълъс внимателно наблюдаваше действията на мъжа, който бавно започна да обикаля площадчето. Ръцете му, опитни и бързи, проверяваха вратите и прозорците на околните сгради. Вършеха работата си така майсторски и така незабележимо, че случаен наблюдател едва ли би обърнал внимание.

— Това е той — кимна Никълъс. — Хайде!

Спуснаха се обратно по каменните стъпала и спряха в мрачното приземно помещение. Никълъс пристъпи към вратата и постави ръка на бравата от ковано желязо. Дойде времето да започнат проследяването на преследвача си.

Напуснаха своето „огледало“, прекосиха обратно тунела до училищния двор и излязоха на каменния кей.

Далеч пред тях се мерна фигурата на мъжа, предпазливо, поела по тесните улички оттатък площада на Сан Дзакария. Действа изключително професионално, отбеляза в себе си Никълъс. Методично и внимателно, нищо не пропуска. Редовно проверяваше пътя зад себе си в стъклата на витрините, веднъж замалко не ги засече, Но Никълъс успя навреме да дръпне Челесте и двамата хлътнаха в някакъв вход.

Постепенно започна да схваща стратегията на съгледвача и това улесняваше проследяването му. До даден етап, разбира се, после щеше да стане изключително трудно… Надяваше се, че мъжът с широкополата шапка скоро, ще си даде сметка за окончателното изгубване на обекта, ще зареже предпазливостта и ще хукне към базата си, за да съобщи неприятната вест. Точно тогава ще трябва да се действа изключително бързо, въздъхна в себе си Никълъс. С малка доза късмет биха могли да не го изпуснат, а едновременно с това да останат незабелязани.

Преследвачът ги заведе отново на площад Сан Марко, вече задръстен от туристи и деца, които тичаха с шепи трохи към тромавите гълъби. Хлътна в пасажа, който започваше вдясно от Торе дел Оролоджо — Часовниковата кула в северния край на площада, после пое сред тълпите, задръстили тесните улички на Мерсерията. Оттук до моста Риалто се простираше търговската част на Венеция, някогашен център за продажба на фини, известни в целия свят, тъкани и дрехи. Днес районът беше задръстен от ресторанти, кафенета и най-различни магазинчета.

В сравнение с ярко осветения площад, тук беше сумрачно и някак тайнствено. Дори бутиците на водещи в света модни дизайнери като Джан Франко Фере и Франко Дзанкан изглеждаха някак древни, лишени от докосването на времето…

Преследвачът спря пред някакъв антикварен магазин и поведе разговор със съдържателката, облегната на рамката на вратата. Никълъс хвана Челесте за ръката и бързо я дръпна в първия изпречил се насреща им бутик. Оказа се магазинче на венецианската модна къща „Роберта ди Камерно“. Побутна Челесте към роклите от фина вълна, оцветени в типичните за този град морскосиньо и небесно лилаво, той самият внимателно надникна през витрината.

— Спря да провери дали не го следят — прошепна в ухото й той. — Наистина си го бива…

Безупречно облечената продавачка положи огромни усилия, за да накара Челесте да пробва някоя от изложените дрехи.

— Запомнихте ли го? — попита тя.

— Не мога да видя лицето му — поклати глава Никълъс, докато тя любезно отпращаше продавачката. — Вървим след него, а той използва всяко възможно прикритие…

После бавно започна да се вглъбява в себе си, скоро усети мекото пулсиране на „кокоро“ — центъра на света, сърцевината на Вселената…

— Трябва да видим това лице, ще ни бъде от полза да го видим… — шепнеха устните му, тихо и сякаш несъзнателно.

Внезапен порив на вятъра повдигна полите на шлифера на преследвача, вдигна шапката от главата му и тя се затъркаля по каменната настилка на улицата.

И лицето се появи — ясно и добре очертано, въпреки разсеяната светлина в тесния пасаж. Беше загоряло лице на човек от Изтока. Решително не беше японец — острите му черти бяха някак смекчени, вероятно от присъствието на кхмерска, бирманска или тибетска кръв… Устните му бяха добре очертани, с решителна извивка и малка бенка в ъгъла. Лице, което лесно се запомняше, поне от човек като Никълъс…

Без да проявява някаква изненада или колебание, преследвачът се наведе да вдигне шапката си. За частица от секундата Никълъс зърна твърдите мускули на ръката и рамото му, стегнатите бедра и корем без капчица излишна тлъстина, спокойното лице, по което не се изписа абсолютно никакво усилие. После шапката отново кацна на главата му, лицето се скри в сянката на периферията.

— Хайде!

Преследвачът тръгна напред, пробивайки си път в навалицата. Проследиха го до края на уличката, изчакаха го да свие зад ъгъла. Когато стигнаха там и внимателно надникнаха вляво от себе си, пред очите им се появи малък двор, покрит с каменни плочи и разкошни бугенвилии в пръстени саксии. В дъното зееше отворената врата на някакъв ресторант. Влязоха в помещението, обзаведено като първокласен вагон-ресторант. Лявата му част беше заета от блестящ махагонов бар, вдясно имаше три дискретни сепарета.

— Тук има и друг изход! — напрегнато прошепна той.

Забързано прекосиха тесен коридор, озоваха се в малък, тапициран с кадифе вестибюл, от който се излизаше на друга улица.

— Натам! — махна с ръка Никълъс и двамата хукнаха по паважа.

— Господи, имам чувството, че този човек се е насочил към Риалто — задъхано промълви Челесте. — Това прави задачата ни изключително трудна, тъй като около моста винаги гъмжи от народ…

Предчувствието й се оказа вярно. След няколко минути изскочиха на кея пред прочутото покрито съоръжение, което до средата на XIX век е било единственият мост през Канале Гранде. Сергии и миниатюрни магазинчета бяха наблъскани от двете страни на тясното, покрито с каменни плочи платно, чуждестранните стоки и непознатите езици го караха да прилича повече на арабски „сук“, отколкото на европейски търговски център.

В далечината се мярна фигурата на преследвача, Никълъс се затича следван по петите от Челесте. Стигнаха каменния пристан точно навреме, за да видят как техният човек се изправя на спирката и се готви да скочи на борда на водния трамвай номер по линията за Арсенала, който бавно прилепяше корпус до стената.

Увеличиха скоростта, без да го изпускат от очи. Той се качи на корабчето заедно с шумна тълпа туристи. Успяха да си пробият път сред хората, които чакаха корабчета за други дестинации, скочиха на борда в момента, в който трамвайчето вече се отделяше от кея.

Останаха близо до борда, Никълъс искаше да бъде сигурен, че ще могат да слязат в момента, в който техният човек реши да напусне корабчето. Плъзнаха се край Фондако дей Тедески — огромен дворец със 160 стаи, в който днес се помещаваше Централната поща на Венеция. Фамилията Тедески го беше построила за склад на вносни стоки, едновременно с това са го използвали за хан, в който отсядали търговци от други фамилни.

Придвижваха се към „Волта дей Канал“ — широкия завои на Канале Гранде, който затваряше окръжността му около града. В устието му се издигаха четирите Палаци Мосенито — символ на величието на една от най-старите венециански фамилни, дала на града седем дожи… Челесте му предоставяше тази информация шепнешком, сякаш двамата бяха безгрижни туристи, поели по предварително избран маршрут.

Преследвачът се раздвижи в момента, в който корабчето приближи нос към кея на спирката Сан Анджело, Никълъс и Челесте бързо си пробиха път сред тълпата туристи. Плъзнаха се край още един дворец, изграден в строго съответствие с венецианските традиции, техният човек забързано сви зад ъгъла на Палацо Спинели и пое по тясната уличка вдясно. В дъното имаше друга сграда, по-обикновена от останалите. Мъжът изчезна в една от страничните врати.

Спряха се да изчакат. Секундите бавно се точеха, Челесте ставаше все по-нервна. Фасадата на къщата беше тухлена, покрита с традиционната венецианска замазка, която проблясваше с червеникавите си оттенъци. Никълъс най-сетне се размърда и й направи знак да го последва. Внимателно се приближиха към вратата, той се наведе към ключалката. Отвътре не долиташе нито звук. Какво ли ги чака? Пое си дълбоко дъх и решително натисна бравата.

Озоваха се в малък вътрешен двор с розови храсти и стара върба с напукан, наподобяващ мраморна колона ствол. От ъгъла съсредоточено ги наблюдаваше лъв от истрийски гранит.

Нещо над тях прошумоля, Никълъс рязко вдигна глава. Видя широка веранда, копне на онези, които опасваха Двореца на дожите. Външната стълба от напукан веронски мрамор водеше към поредицата арки, изографисани с византийски стенописи. „Пиано нобиле“ — стажът на благородниците, сякаш висеше между небето и земята — лек, изящен, ефирен, подпрян на стройни колони във византийски стил.

Внимателно изкачиха мраморните стъпала. Подът на верандата беше покрит със стари плочки в наситен жълто-оранжев цвят, който недвусмислено напомняха за някогашните собственици на този дворец — византийски търговци. Вътрешната стена беше боядисана в топъл кафеникав цвят, спираловидните носещи колони от външната страна бяха тъмнозелени.

Огледаха се, но не видяха никого. Челесте стоеше много близо до него, потръпвалото й тяло излъчваше топлина. Спряха пред средната част на верандата, напълно лишена от врати и прозорци. Това беше нещо необичайно за дворец, построен във византийско-венециански стил.

Продължиха нататък. Листата на дърветата оттатък спираловидните колони тежко се раздвижиха, небето се заоблачи. Верандата се изпълни със странна фосфоресцираща светлина, под която предметите оставаха без сянка и човек неволно губеше ориентация.

Стигнаха завоя, между фасадите на съседните сгради проблесна водата на тесен канал. Цветът й беше тъмносив и сякаш поглъщаше светлината на късния следобед. До ушите им долетя приглушеното боботене на невидима моторница, после бързо заглъхна.

Спряха пред тежка дъбова врата с пиринчена, по-зеленяла от влагата обковка. Тя беше единственият отвор в стената, от тази страна също липсваха прозорци.

Много любопитно, каза си Никълъс и посегна към бравата.

— Чакайте! — напрегнато прошепна Челесте и дръпна ръката му. — Аз не искам да влизам там!

— Налага се — отвърна Никълъс. — Трябва да разберем кой ни следи!

Тя се вкопчи в лакътя му, тялото й видимо потръпваше.

— Има и други начини! Страх ме е!

— Ето, хванете се за ръката ми…

Тя се подчини, той бавно завъртя топката и бутна вратата навътре. Пристъпиха прага, безшумни като призраци.

Озоваха се в непрогледен мрак, въздухът беше напоен с миризмата на пепел и още нещо — тежко, сладникаво-горчиво, което Челесте не беше в състояние да определи: Отдалечиха се на няколко крачки от вратата с чувството, че са извървели километри… Изгубиха усещането, че се намират в покрито помещение, че са вътре… Нещо прошумоля, сякаш студен вятър полъхна над гола и мрачна прерия… Изпитаха остър пристъп на световъртеж.

После чуха, или по-точно усетиха, с тъпанчетата на ушите си някаква вибрация, която ставаше все по-силна, а може би просто по-отчетлива… Ритъмът и неусетно се променяше, двамата останаха с чувството, че тя ръководи тласъците на кръвта в артериите им…

Челесте потисна писък на ужас.

Пред очите им бавно, сякаш от нищото, изплува странен мост. Изглеждаше изграден изцяло от човешки кости, които бледо проблясваха в мрака. Някои от тях бяха червеникави, сякаш наскоро отделени от плътта… Мостът висеше в празно пространство, свързваше двете части на непрогледния мрак.

Челесте, захапала юмрук да не изкрещи, инстинктивно се обърна да побегне, но Никълъс я задържа.

— Това място ми е познато — дрезгаво прошепна той.

— Боли ме главата — оплака се тя. — Трудно ми е да дишам, сякаш се намирам под вода…

Никълъс замръзна на място и се концентрира. След миг в главата на Челесте нещо пропука, душата й се изпълни с облекчение. Имаше чувството, че наднича от вратата на самотна, затрупана от снега хижа и открива, че навън вече властва пролетта… Съзнанието й бавно започна да се прояснява. Понечи да го попита какво става, но той я дръпна напред, към началото на зловещия мост.

Гледката съвсем не беше от най-приятните. Застанали само на метър от това странно съоръжение, те ясно видяха, че то наистина е направено от човешки кости, при това беше невероятно тясно… Ако искаха да го прекосят, можеха да сторят това само един по един, като при това трябваше да внимават за „парапетите“, състоящи се от извити навътре, остри като бръснач човешки ребра…

Изглежда заваля, или поне така им се стори. Звуците на падащи водни капки се появиха отнякъде, прекосиха пространството, което се покриваше от слуха им, после бавно заглъхнаха. Но те не усетиха абсолютно нищо.

— Къде се намираме? — попита Челесте. — Може би халюцинираме или сънуваме…

— Нито едното, нито другото — отвърна Никълъс.

— Но тогава… — тя тръсна глава: — Отказвам да вярвам, че този мост от човешки кости съществува в действителност!

— Изглежда напълно реален — стисна ръката й Никълъс. — Което не означава, че няма да изчезне всеки миг… Помните ли миризмата, която усетихме на влизане? Получава се, когато гори една особена гъба — Agaricus muscarius.

— Като пейот^[1], така ли? — попита тя. — Значи наистина халюцинираме!

— Не — поклати глава Никълъс. — Употребата на халюциногени е обикновена фалшификация, те не могат да внушат мистиката и чистия транс, в които човек изпада по заповед на собствената си воля… — дръпна я след себе си и стъпи на призрачния мост. — Тази гъба се използва при особени ритуали. Помага на магьосника да концентрира своите необичайни способности, позволява му да създава картини, които съществуват реално, но твърде рядко могат да бъдат видени…

„Настилката“ на моста беше широка едва девет кокала, а стената от закривени остри като бръснач ребра — наистина страховита. Той ясно усети страха й, превърнал се в почти триизмерна фигура, която тежко дишаше във врата му. Даде си сметка, че именно този страх може да ги погуби. Затова трябва да отвлече вниманието й в друга посока, да я накара да забрави ужаса…

— Челесте — меко промълви той. — Наистина зная къде се намираме… Това е мостът Канфа — средата на Вселената. Тук се срещат небето и земята, тук се сблъскват животът и смъртта…

Говореше, без да престава да се движи напред, ръката му внимателно я придържаше.

— На Канфа времето спира своя ход, или по-скоро не действа по обичайния си начин… Не се измерва в секунди и минути, не се движи в една-единствена посока…

Още една стъпка напред, после тя се олюля и тихо възкликна. Бузата и мина на милиметър от наточеното като бръснач ребро. Никълъс се извърна и здраво стисна ръката й.

— Тук времето тече във всички посоки едновременно, те често се преплитат и звучат като ехо от миналото, настоящето и бъдещето… Бавно и неусетно престава да бъде точното измерение, което сме свикнали да възприемаме, безвъзвратно потъва в океана на Вечността…

Продължаваше да върви напред, но още по-внимателно. По-скоро почувства, отколкото видя как главата й се извръща встрани, към пространството отвъд извитите ребра.

— Не гледай надолу — посъветва я той. — Канфа е висок колкото са високи телата на сто мъже, наредени едно над друго. Под него лежи това, което християните наричат ад, а свещенослужителите на Тао-тао — с друго, далеч по-древно име…

Челесте отправи поглед нагоре, право в тила му.

— Този мост е творение на Тао-тао, на неговата магическа сила? — попита тя.

Никълъс доста се учуди от факта, че тя знае за Тао-тао, очевидно знаеше и друго — че той самият е танжин…

— По косвен начин — отвърна. — Всъщност мостът Канфа е творение на най-древните чудотворци, обработвали предимно психиката на своето паство. Били са известни под името месулети и са живели преди толкова хилядолетия, че никой не може да определи точно откъде са се появили: Вероятно това не е толкова важно, тъй като те с положителност са били номади, бродили из огромната пустиня Гоби, част от която по-късно се превръща в сибирските степи и високите плата на Тибет и Бутан…

Костите под краката им скърцаха и се огъваха, станали плъзгави от липсата на плът и сухожилия около тях.

— Били хора с бронзова кожа и монголоидни черти, вероятно прародители на част от племената, населяващи днес широки области от Северен Китай, Камбоджа, Лаос, Бирма и Полинезия… Отличавали се по син, татуиран от вътрешната страна на китката полумесец.

Мостът Канфа се стесни още повече, пропукването на костите ставаше все по-обезпокоително, започваше да звучи като стенанията на загубени души…

— Някои хора считат, че името им, превеждано на безброй езици, в крайна сметка става Метасула и се персонифицира в личността на древен мъдрец, цитиран от Библията…

Наближаваха най-високото място на моста, придвижването им стана още по-трудно поради увеличения наклон.

— Векове по-късно персийският мъдрец Заратустра открил следи от Канфа и ги включил в своето учение. Според неговата версия мостът може да бъде прекосен само от праведници, на другия край ги чака дух-закрилник, който ги отвежда в рая…

— А неверниците? — попита Челесте.

— Според Заратустра преминаването през Канфа е изпитание, нещо като ритуал за просветлението на духа. То символизира космическата битка за душата на човека… Предполагам, че можеш да се досетиш за останалото. Неблагочестивите не можели да стигнат отсрещния край… В средата на моста ги чакал демон, който ги хвърлял отвъд парапета…

Челесте вдигна глава, от устата й се откъсна сподавен вик.

Пътят им беше препречен от фигура с неясни очертания, огромна и заплашителна. Жестокото й лице с изпъкнали очи беше покрито с маска, от нея стърчаха само рунтави вежди и широка, злобно ухилена уста. Противна мутра, събуждаща страх и отвращение във всяко живо същество. Никълъс усети как Челесте прави опит да се откопчи от пръстите му, мускулите му инстинктивно се стегнаха. Съзнаваше, че ако сега я изпусне, шансовете им да преминат през моста Канфа се превръщат в нула.

С помощта на Тао-тао той беше разбрал какво ги очаква още преди да стъпят на верандата отвън. Не се уплаши, беше по-скоро заинтригуван, а и мъничко учуден… От книгите знаеше нещичко за Канфа, но никога не беше предполагал, че то може да се демонстрира на практика от Тао-тао или някоя друга форма на психическо въздействие. Месулетите винаги са били обект на интензивно проучване от проповедниците на Тао-тао, но техните познания често се оказваха не само непълни, но дори и противоречиви.

Фактът, че Канфа се демонстрира тук, във Венеция, също беше безкрайно интригуващ. Което обаче не означаваше, че е необясним. Нали Челесте беше споменала за скитите и първото им събиране в църквата Сан Белисарио? А именно скитите са практикували древното магьосничество на месулетите, при това по-рано дори От Заратустра… Според разказа на Челесте те са били сред бежанците, основали Венеция…

Отправи поглед към маскирания демон и каза:

— Зная какво искаш, но няма да го получиш!

— Нищо не знаеш — отвърна демонът, гръмотевичен кикот се изтръгна от тъмната дупка, която му служеше за уста. Ехото се блъсна в невидимите стени, върна се при тях и накара кожата им да настръхне.

Никълъс концентрира духовните си сили, после рязко се спря. Инстинктът му отправяше недвусмислено предупреждение, стори му се, че започна да разбира защо е бил издигнат мостът Канфа. Прогони от духа си силите на Акшара, усвоени от Канзацу — неговия опитен сенсей по Тао-тао и смъртен враг; човека, когото Съдбата беше предопределила да унищожи. Изведнъж потръпна от желание да притежава „Шукен“ — онази сила, която обединяваше Акшара и Кшира — двете съставни части на Тао-тао, и превръщаше своя приносител в подобие на боговете… Защото подозираше, че само такава сила може да го спаси от смъртната опасност, пред която се намираше в момента…

Пусна ръката на Челесте, приклекна и се стрелна с протегната глава към маскирания демон. Дясната му ръка направи лъжливо движение — сякаш се готвеше да нанесе „атеми“ — най-опасния удар от айкидо, тежестта на тялото му се пренесе върху левия крак, едновременно с това се изправи в цял ръст.

Маскираният демон блокира удара, но Никълъс направи нов финт, десният му крак се стрелна към слабините на противника. Демонът реагира според очакванията — премести тежестта на тялото си назад, готов да блокира удара. Тогава Никълъс осъществи същинската си атака и дясната му пета се стовари със страстна сила върху глезена на маскираната фигура. Без да губи дори хилядна от секундата, той заби лакът в десния бъбрек на противника, плъзна се край него и изчака неизбежното извръщане. Ръбът на дланта му се стрелна напред и влезе в съприкосновение с най-долното ребро на гръдния кош — оказало се напълно беззащитно.

От устата на демона изригна облак зловонен въздух, Никълъс изведнъж изпита чувството, че се намира под вода и дробовете му се борят за кислород. Ушите му бръмнаха, остър свредел прониза мозъка му.

Прекрасно знаеше какво означава това. Обладателят на Тао-тао докосваше мембраната на „кокоро“ в сърцето на безкрайния Космос, извикваше на помощ ялата си психическа енергия. Това беше същата онази странна вибрация, която двамата с Челесте усетиха непосредствено след влизането си тук, именно благодарение на нея беше изграден ужасният мост под краката им…

И нещата дойдоха на мястото си. Срещу него нямаше никакъв демон, не беше се изправил пазителят на ада. Беше човек от плът и кръв, опитен танжин и майстор на Тао-тао — вероятно същият, който е изпратен да умъртви Оками… Но този човек притежаваше и допълнителна мощ, тъй като очевидно владееше уменията на месулетите!

Усети магическите вълни на Тао-тао, заливащи съзнанието му с ритмична последователност. Въпреки това отказа да им противопостави силата на своя дух, предпочете да затвори подстъпите към съзнанието си и да продължи физическото нападение срещу демона.

Скоро обаче почувства, че срещу него действа нещо по-силно от Тао-тао, промъква се сред пулсациите на „кокоро“ и бавно започва да парализира съзнанието му. Това беше древната магия на месулетите, разцъфваща като отровно цвете.

Челесте гледаше вкопчените им тела, напрегнатите мускули, овлажнялата от пот кожа. Парализата на ужаса изчезна, тя се втурна напред в помощ на Никълъс. Закова се на място на крачка от центъра на моста, душата и бе пронизана от ледена вихрушка. Едва сега си даде сметка, че битката между двамата мъже се води не толкова във физически план, колкото в психологически.

Над моста от скелети изведнъж се изви буря, вятърът зави между острите човешки ребра, играещи ролята на парапет.

Челесте отстъпи назад, препъна се и падна на колене. В очите й блесна ослепителна зелена светлина, от устата й се откъсна отчаян вик. После припадна, тялото й безжизнено се отпусна върху хлъзгавите кости.

Над Токио висеше странна, разсеяна светлина, идваща сякаш от огромните турбини на междупланетен кораб. Бледи и готови всеки момент да се стопят сенки следваха Джъстин и Рик Милар, методично пробиващи, си път към покрайнините на града.

А може би не само сенките ги следваха. Рик се беше впуснал в обширен монолог за бъдещето на рекламната агенция след нейното завръщане в нея, докато Джъстин не изпускаше от очи огледалцето за обратно виждане. Една бяла тойота неотклонно ги следваше, разстоянието до тяхната кола никога не надвишаваше три-четири автомобилни дължини…

Все още не беше обезпокоена. Същата кола беше забелязала точно зад себе си на няколко от големите кръстовища, вероятно беше една, от хилядите, които пълзяха като мравки из улиците на огромния град.

Все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо отличава тази тойота от останалите й посестрими. Не се ли превръщам в параноик, запита се тя. Но дори и да е така, параноята ми не е резултат от чувство за вина, а от целия ми досегашен живот… Добре де, защо трябва да бъда нервна, укори се тя и отново погледна в огледалцето. Ник има работа с толкова опасни хора, че аз не би трябвало дори носа си да показвам без поне двама телохранители… Всъщност Никълъс на няколко пъти беше повдигал този въпрос. Но тя винаги отказваше. Нямаше никакво желание да бъде наблюдавана, особено пък от непознати хора. Все пак се научи да хвърля по някои поглед зад гърба си, особено когато се налагаше да ходи в Токио. И вероятно затова забеляза бялата тойота.

Придържаше се в посоката, която водеше към дома й. При всички случаи трябваше да се отбие там, ако не за друго, поне за да остави колата… За пътуването към летището бяха поръчали кола с шофьор. Напрегна се, опитвайки се да различи лицето на човека зад волана бялата кола. Но слънцето блестеше в предното стъкло, нищо не се виждаше.

— Какво има, скъпа? — попита Рик, най-сетне забелязал загриженото изражение на лицето й.

— Вероятно нищо — отвърна тя, включи се в дясното платно на магистралата и рязко увеличи скоростта.

Миг по-късно бялата тойота изпревари някакво БМВ и отново се залепи зад нея. — Не искам да те тревожа, но мисля, че ни следят…

— Какво? — рязко се извъртя Рик и втренчи поглед през задното стъкло. — Кой?

— Бялата тойота — отвърна Джъстин. — Залепи се зад нас още в центъра на града…

— Рик внимателно огледа колата, после се обърна напред, придърпа пешовете на сакото си и сви рамене:

— Глупости! За какво ще ни следят?

— Не зная — отвърна тя. — Може би има връзка със спешното отлитане на Никълъс за Венеция… Всичко лошо досега е ставало заради него…

— Мисля, че си внушаваш — промърмори Рик. — Но нека проверим как стоят нещата, просто за твое успокоение… — посочи с пръст и добави: — Напусни магистралата на следващото отклонение. Ще видим дали и тойотата ще направи същото.

Джъстин кимна, но не смени платното на движение, въпреки знаците.

— Но какво правиш? — учуди се Рик. — При тази скорост едва ли ще напуснем магистралата, а до следващия… О, Господи!

Джъстин рязко подаде газ, плъзна се на сантиметри от бронята на тежък камион, шофьорът ядосано натисна сирената си. Отклонението бързо наближаваше, но лявото платно беше заето от семеен нисан, който едва-едва се влачеше. Тя скочи на спирачката, колата поднесе, купето се изпълни с миризма на прегоряла гума. Успя да завърти волана точно толкова, колкото да се плъзне в свободното платно на отклонението, скоростта й си остана поне два пъти по-висока от позволената.

За малко не се удари в предпазното островче, намали още повече и се плъзна в широкия, полегат завой. Когато поеха по една от улиците на предградието, тя се облегна назад и попита:

— Е, какво стана с тойотата? Последва ли ни в отклонението?

— Ти майтап ли си правиш? — кисело се усмихна Рик. — Не гледах никаква тойота, единствената ми грижа беше да държа мехура си затворен!

Обърна се да огледа пътя. Току-що бяха направили десен завой, платното зад тях беше пусто.

— Нищо — рече и я целуна по бузата. — Както и предполагах… Само дето можеше да напуснеш магистралата по по-човешки начин!

— О, Господи! Не!

— Какво има? — видял, че тя отново е заковала поглед в огледалото за обратно виждане, Рик рязко се извъртя и веднага засече познатия силует на бялата тойота. — Същата ли е?

Джъстин мрачно кимна с глава.

— Какво ще кажеш сега за предположението ми?

— Опитай се да му избягаш.

Тя отново кимна.

— Близо сме до дома, този район го познавам отлично. Ако успеем да стигнем отклонението за нашата къща с известен аванс, положително ще успея да му се измъкна…

Следващият завой беше ляв, тя го взе рязко, с пронизително свирене на гумите, пресече кръстовището с опасно висока скорост. Подаде още газ, продължавайки да търси преките вляво. Рик разбра намерението й — да опише пълен кръг на квартала, да настигне тойотата изотзад, след което да кривне където й хрумне… Така преследвачът щеше да изгуби всякакви шансове.

На шестия завой му се зави свят. От бялата кола нямаше следа, неволно започна да си мисли, че Джъстин е преследвана от гузна съвест, дължаща се на снощната изневяра…

— Наближаваме пресечката, която ми трябва — обади се тя. — Онзи зад нас ли е?

— Никакъв не се вижда — отвърна загрижено Рик. Не изпитваше страх, тя беше наистина великолепен шофьор. Тревожеше го друго — беше принудена да обръща внимание на прекалено много неща едновременна да открие алеята, която и трябва, да гони острите леви завои, да следи за дистанцията на бялата тойота. И вероятно и Никълъс не й излизаше от главата…

— Отпусни педала — успокоително се обади той. — Тойотата я няма, дори наистина да е вървяла подир нас, вече отдавна сме я изгубили…

— Не — поклати глава Джъстин. — Вече почти стигнахме, искам да съм абсолютно сигурна, че никой не може да ни открие…

— Алеята беше тясна и изпълнена с остри завои. От двете й страни имаше стена от гъсти храсти и високи японски кедри, липсваше каквато и да било канавка. Рик имаше чувството, че се движат в гигантски лабиринт. Стана му ясно защо тук Джъстин се чувства в безопасност — след гигантските размери на Токио, изпълнени с бетон и стомана, това място наистина приличаше на късче от рая.

Завоите бяха почти под прав ъгъл, много от местните жители бяха монтирали огледала по околните дървета — единствен начин да видиш дали насреща не идва друга кола.

Летяха между вечнозелените храсти с огромна скорост, на Рик започна да му прилошава от люшкането по острите завои.

— За Бога, Джъстин! — примоли се той. — Пусни проклетия педал!

Тя продължаваше да хвърля кратки погледи в огледалото за обратно виждане, от цялото й поведение личеше, че още се страхува от неизвестния преследвач.

— Само няколко минути и вече ще бъда сигурна — процедиха здраво стиснатите й устни.

Навлязоха в поредния завой, по-остър от предишните. Тук огледала липсваха, Рик усети онова свиване на стомаха, което беше почувствал при първия си скок с парашут. Под него има само въздух, земята се приближава насреща му с главозамайваща скорост, тялото му всеки миг ще се сплеска в нея…

Слухът му долови боботенето на дизеловия двигател още преди очите му да видят огромния булдозер, в същия миг Джъстин отново беше отместила поглед към огледалото. Рик нададе силен предупредителен вик, ръцете му се вкопчиха във волана.

Грамадната машина закри гледката през предното стъкло, Джъстин изкрещя и скочи върху спирачния педал. Воят на сирената върху покрива на булдозера прогони следобедната тишина на предградието, прозвуча като погребален звън…

Рик скочи върху Джъстин и завъртя волана с цялата сила на мускулите си. Но в този момент бяха едва на метър от тежката машина.

Какви мисли минават през главата на човек, попаднал в подобна ситуация? Умът на Джъстин се изпразни от съдържание, очите й механично регистрираха късчето синьо небе, появило се над покрива на тежкия булдозер: В тази кратка, изпълнена с неземно сияние частица от секундата тя видя целия си живот като на длан, като картина, очертана от въздишката на Бога…

Метърът беше преодолян за отрицателно време, греблото на булдозера от дебела стомана се вряза челно в колата. Предницата се нагъна като тънък картон, моторът, натрошеното арматурно табло и челното стъкло, пръснато на ситни късчета, влетяха в купето със страшна сила.

Остатъкът от колата, скъсен наполовина, рязко се повдигна във въздуха, като матадор, попаднал между рогата на разярен бик… Прелетя известно разстояние, преобърна се и със страшна сила се вряза в двойка дебели и очевидно много стари японски кедри. Преряза ги като бръснач, за частица от секундата увисна във въздуха, прозрачни струи бензин плискаха от смачкания резервоар, сякаш бяха кръв от прекъсната артерия.

Водачът на булдозера усети миризмата на бензин и това го изтръгна от вцепенението. Скочи на крака, отвори вратичката и хукна по-далеч от мястото на катастрофата. Тичаше колкото го държат краката — така, сякаш го гонеха сто дявола. Въпреки всичко силната вълна на експлозията повдигна тялото му от пътя и го запрати в крайпътните шубраци. След известно време надигна глава и установи, че лежи в основа на дърво с обелена кора. Не му стана ясно дали е станало сега, или при някой предишен инцидент. Насочи замаян поглед към мястото на катастрофата, но видя само огромно огнено кълбо, закриващо дори небето. Потръпна и отново припадна.

10 001 нощи

Виетнам, есента на 1971 година

Специалните части на американската армия във Виетнам съвсем справедливо бяха наричани „Научна фантастика“^[2]. Тези момчета вършеха черната работа в една мръсна война, техните дела никога не влизаха в ССРС — Секретните седмични разузнавателни сводки на Оперативния щаб на Пентагона, разположен в Тан Сон Нхут. Обикновените войници пък ги наричаха НЛО — Необичайни ловни операции.

Въпреки тази слава До Дук беше истинска аномалия в редовете на „Научната фантастика“. Официалното му звание беше Е-9, тоест старши-сержант от ВСЮВ — Въоръжените сили на Южен Виетнам. Служеше в Трета стрелкова дивизия, която изпълняваше мисии в тила на врага и именно като експерт по тези операции попадна в полезрението на НФ.

Когато се записа доброволец във ВСЮВ, той беше едва шестнадесетгодишен и, естествено, скри както възрастта, така и произхода си. Далеч по-просто беше да е чист виетнамец, затова смени малкото си име. Никой не си направи труда да го провери, защото по онова време Южен Виетнам водеше битка за оцеляване, важно беше пушечното месо, а не бюрокрацията…

Старши-сержант беше най-високият чин, който се полагаше на доброволец. До Дук притежаваше безспорни качества за офицер, но упорито отхвърляше предложенията на командирите си да замине в школа.

Нещо в характера на тази луда война неотразимо го привличаше. Тук животът беше прост и ясен, като изсушено цвете в хербарий. Мъжете се избиваха един друг, жените служеха за пълнеж между изпълнението на две бойни задачи. Толкоз.

Нямаше нищо чудно във факта, че при подобна тежка действителност, хората губеха човешкия си облик. Животът се превръщаше в обикновена стока — може да се купи и продаде, да се притежава или изгуби. Душата бързо загрубяваше, никой нямаше време мисли за смисъла на съществуванието.

Виетнамската джунгла притежаваше уникалната особеност да отнема всичко, бавно и методично това гнездо на ужаси белеше на тънки ивици пластовете цивилизация, натрупани в душите на хората, накрая като член нерв отдолу зейваха тъмните страни на човешката природа. Добродетелите бързо се стопяват — И в крайна сметка човек се чудеше дали изобщо е притежавал качества, които наподобяват хуманност. Затова нямаше нищо странно във факта, че „Симпатия към дявола“ на групата „Ролинг стоунс“ стана любимата песен на До Дук.

Състраданието се превръщаше в далечен спомен, на негово място идваше инстинктът на акулата да се движи, да се движи на всяка цена… А това означаваше изпълнението на нови и нови задачи, скокове на сляпо в джунглата, парализиращ страх от противопехотни мини, които за секунда те оставят без крака, или пък от пръчките „Пунжи“ — втвърдени на огън бамбукови тръбички, напоени с отрова, която светкавично води до парализа на централната нервна система… Хората от бойната група на До Дук откровено признаваха, че постоянно сънуват подобни кошмари. Но реакцията им беше много странна — дори когато имаха право на почивка, те предпочитаха да се запишат доброволци за поредната акция.

Причината беше проста — почивката между две акции не им предлагаше нищо. Инстинктът на акулата искаше своето. Сексът беше приятен само по време на практическата си реализация, после оставаха единствено наркотиците, които създаваха илюзията за движение… Но До Дук се нуждаеше от повече, от много повече…

Така се роди връзката, която изглеждаше странна дори в чудовищното ежедневие на войната. Всичко започна, когато в бойната група на До Дук беше прехвърлен ефрейтор на име Рок. Обикновен войник в „Армията на смъртта“, както по онова време наричаха Първа пехотна дивизия на Южновиетнамската армия, Рок беше привлякъл вниманието на командирите си с безумно нападение, извършено срещу укрепление на Виетконг. Убил петима, преди да бъде ранен в ръката, после хвърлил граната в близкото картечно гнездо на противника и си плюл на петите. Тази постъпка му донесла нашивките на ефрейтор, сложени на раменете му от истински, жив генерал…

Но всичко това беше станало, преди да се запознае с До Дук, преди да изяви желание да бъде включен в бойна група на „Научната фантастика“. Даваше си ясна сметка, че е поискал това поради жаждата за нови бойни подвизи…

Членовете на бойната група наричаха себе си „прилепи“. Обличаха се като виетконгци, действаха като виетконгци, правеха всичко възможно да нямат нищо общо с обикновените войници край себе си. „Прилепите“ се бяха превърнали в някаква полуавтономна бойна единица от напълно откачени индивиди, използвани само за такива акции, които други подразделения не можеха или не желаеха да изпълняват. Някои от тях бяха от такъв характер, че дори президентът на Съединените щати би ги отрекъл, ако, естествено, имаше кой да му съобщи за тяхното провеждане…

До Дук така и не разбра по чия заповед се провеждат подобни акции, но командирът на „Прилепите“ беше полковник с груби черти и властен глас, стопроцентов американец от Средния Запад. Името му беше Бъд Пауъл — преподавател в колеж в средата на 60-те години, на когото монотонният живот дошъл до гуша и внезапно стигнал до решението, че войната във Виетнам може да бъде вълнуващо преживяване. Но едва ли някой можеше да открие у него следа от академичното минало, особено ако присъства на планирането и изпълнението на акциите на „прилепите“… Подчинените му го обожаваха и с обич го наричаха „Червото“…

Именно Червото предложи на До Дук да вземе новопостъпилия Рок за свой партньор.

— Научих, че това копеле си го бива — рече той, дръпнал настрана До Дук преди поредния разбор. — Успял да пропълзи до бетонен бункер на онези мръсници и от упор да вкара вътре една противотанкова ракета… Какво ще кажеш?

— По всичко личи, че е от моята кръвна група.

— И аз тъй си помислих — подсмръкна Червото. — Давам ти го за индивидуална задача, така ще разбереш колко струва…

Изпратиха ги да засекат и унищожат „патрул вампир“ на Виетконг — една от бойните единици на комунистическата армия, която прилагаше тактиката на нощните нападения и на която се дължеше смъртта на много войници, убити, докато почиват… Според Червото, подобно поведение на противника беше нетърпимо. Вероятно такава беше и официалната позиция на Генералния щаб, с който Червото поддържаше постоянна връзка.

Нощните рейдове на противника имаха опустошителен ефект, особено в психологически план. Трябваше да бъдат прекратени на всяка цена, именно това бе беше новата задача на „Прилепите“…

Червото дръпна Рок и До Дук настрана и им обясни, че физическото ликвидиране на нощния патрул няма да бъде достатъчно.

— Искам да им дадете урок за назидание, нека всички го разберат — изръмжа той. — Ваша работа как ще го постигнете!

— Означава ли това, че можем да използваме всякакви способи? — пожела да узнае Рок.

Червото му обърна гръб, на лицето му се изписа отвращение.

— По дяволите, синко — въздъхна той. — Изобщо не разбирам какво имаш предвид…

До Дук и Рок направиха кратък преглед на оръжието и екипировката си, после потънаха в джунглата.

— Червото наистина ли не разбира? — попита Рок, когато лагерът остана зад гърба им, облян от лунната светлина.

— Наистина, особено след като го е казал — отвърна До Дук. — А понякога не разбира и това, което е казал!

— Вие наистина водите своя собствена война — усмихна се Рок. — И това ми харесва!

Известно време вървяха в мълчание, после До Дук тихо се обади:

— Не искам да убиваме тези копелета, ясно?

— Спокойно — отвърна Рок. — Вече обмислям поне хиляда варианта, които ще са по-добри от смъртта им…

За бивак си избраха едно закътано място. Спяха един по един — два часа сън, два часа на пост… Малко преди разсъмване бяха на крак, броени минути след това засякоха патрула на „вампирите“, прибиращ се при своите след нощната акция. Бяха четирима.

Спипаха ги в собствения им, отлично замаскиран бивак. Без нито един изстрел, макар там да ги очакваха още четирима. Обесиха ги с главата надолу, осем врели и кипели в джунглата виетконгски рейнджъри, наредени един до друг. После разпраха коремите им чак до шията и ги оставиха на милостта на смъртта. Така щяха да ги открият разузнавачите и на двете воюващи страни — димящите им вътрешности щяха да бъдат доказателство за силата на човешката омраза и извратеност на човешката душа. Двете най-дълбоки рани, които водната може да нанесе…

Рок се оказа наистина неустрашим. Ако не беше натрупаният при подобни операции опит, До Дук положително би го взел за глупак. Рок обаче беше всичко друго, но не и глупак. В движение и с необичайна лекота усвояваше всичко, което трябваше да знае за нощните рейдове, освен това притежаваше вродена способност за бърза преценка на ситуацията и максимално възползване от нея.

На практика Рок приличаше на онези хлебарки, които обитават големите градове и цял месец могат да поддържат живота си от протеина, съдържащ се в отпечатъка на човешки пръст. Душата му се подхранваше от страха, самият акт на убийството — движещ фактор и основна мотивация в живота на повечето от „прилепите“ — за него беше просто инцидент. Червото имаше право да го включи в изпълнението на тази задача…

После, разбира се, те бяха длъжни да спасят самите себе си. От лудостта, или от прекалената гордост може би… Тая работа свърши алкохолът, поне през първите четиридесет и осем часа… След което дойде времето на нервите. И двамата станаха избухливи като сух барут и влязоха в спиралата на естествената реакция едно освобождение неизбежно водеше до натрупвало на ново напрежение.

До Дук беше в компанията на своето момиче — малка виетнамка, която едва ли беше на повече от четиринадесет години. Галеше гъстата й гарвановочерна коса, мазолестите му пръсти се докосваха с такава нежност до кадифената й кожа, че тя се надигна от сламеника и в знак на благодарност целуна трапчинката на гърлото му.

От съседното помещение се разнесе пронизителен вой. Там се беше затворил Рок със своето момиче. До Дук скочи на крака, грабна дългия моряшки нож и хукна да спасява партньора си. Беше убеден, че са го нападнали виетконгци. На прага рязко се спря, кръвта застина в жилите му. Рок беше овързал момичето си с тънък кабел, стегнат толкова яко, че плътта се беше подула като козунак, а от разкъсаната кожа течеше обилна кръв.

— Стиснал в ръка бамбукова пръчка, гол и възбуден, Рок здравата я налагаше.

До Дук неволно си спомни за касапницата, която бяха оставили след себе си в джунглата. Стоеше напълно неподвижен, между свистящите с ритмична последователност удари долавяше тласъците на кръвта в жилите си.

— Какво става? — обади се на виетнамски момичето му, неусетно застанало зад него.

— Виж колко кръв — промърмори До Дук.

— И какво от това? Кръв се пролива всеки ден… — момичето плъзна ръка към слабините му, обхвана с пръсти потрепващия му от възбуда орган и тихо възкликна: — О, твоето оръжие е прекалено твърдо! Какво чакаш още? Ела оттатък, ще те побъркам от чукане!

До Дук тръгна към вратата, отстъпвайки пред настоятелно притисналото се до него момиче, очите му за последен път пробягаха по голото тяло на Рок и окървавената жена. Сякаш гледаше стенопис в изоставен храм, оцелял като по чудо през вековете. В душата му се появи странно чувство, приличаше на болката от стара рана — не особено силна, но в замяна на това постоянна и позната…

Години по-късно До Дук отново имаше повод да си спомни за тази сцена на кърваво насилие. В ноздрите отново го удари сладникавата миризма на кръвта, в ушите му прозвучаха думите на онази полужена — полудете: Ще те побъркам от чукане…

Два дни след като напуснаха базовия си лагер, намиращ се приблизително на пет часа път с катер от Бан Ме Туот, бойците бяха потънали в пот, кал и оризови листа.

Бяха шестима: До Дук и Рок, татуиран чернокож гигант на име Ригс, сапьорът Доналдсън — толкова млад, че любимото му четиво все още бяха комиксите от серията „Доктор Странник — майстор на тайнствените илюзии“, плюс двама от ВГГЗ — съкращение, означаващо Волнонаемна група за гражданска защита. Това бяха местни хора, познаващи отлично терена и преминали специален курс на обучение, воден от инструктори на „Научна фантастика“. Специално тези двамата бяха нунги, заклети антикомунисти, които познаваха като петте си пръста терена на предстоящата операция. Командването на Специалните части често прибягваше до услугите на планинците от племето нунги, които се оказаха отлични разузнавачи и бойци, винаги готови да се бият с „Чарли“ — прякора, обединяващ всички противникови войници.

Тези двамата бяха костеливи и слаби, с хлътнали очи, До Дук ги оприличаваше на героите от „Острова на изгубените души“ и изпитваше нещо като съжаление към тях. Лишени от естествената си среда, обучавани дълго време в подривна дейност, те си оставаха някак безпомощни и по нищо не се отличаваха от новопристигналите в джунглата американци.

До Дук пилотираше един транспортен самолет У-8Ф „Семинола“ без каквото и да било въоръжение, който Червото беше осигурил неизвестно откъде. Беше оборудван единствено с радар за проследяване на наземни цели.

До Дук изрази учудване от факта, че е реквизиран един напълно беззащитен самолет, вместо да се иска тежковъоръжена машина, а Червото си направи труда да отговори.

— Това е Божа мисия — каза той. На жаргона на „Прилепите“ това означаваше „задача, която официално не съществува“. — Не искам на вечеря да ни се струпат разни каубои от щаба на ВВС… Ясно?

— Ясно — кимна До Дук.

— Ей това най-много ти харесвам, момчето ми — изгледа го с присвити очи Червото и тикна в устата си жалко подобие на пура, което предъвкваше вече от месеци. — Знаеш кога е дошло времето да поработиш Чичо Сам… Тази мисия, освен че е Божа, може да бъде наречена и Тенту… — замислено проточи той. „Тенту“ означаваше най-лошата от всички възможности. — Свързана е със съдбата на един човек, който официално се води за безследно изчезнал. Той или е мъртъв, или е пленник на Чарли… — Червото подъвка известно време отвратителния остатък, който стърчеше от зъбите му, разбра, че До Дук няма намерение да коментира, и продължи: — Знам, че звучи гадно, но ние сме се справяли и с по-лайняни ситуации…

— С много по-лайняни — потвърди До Дук.

— Не знам — поклати глава Червото, в гласа му се промъкна съмнение. — Почакай да видиш какъв товар трябва да вдигнеш… Ще се наложи да кацнеш в мъртва зона…

Това наистина беше обезпокоително. „Мъртва зона“ наричаха онези райони на бойните действия или в тила на противника, в които не можеше да се разчита нито на подкрепления, нито на прикриващ оттеглянето огън. Отчел присъствието на нунгите, До Дук стигна до заключението, че ще се отправят дълбоко в територията на Северен Виетнам.

— Името на твоя човек е Майкъл Леонфорте — добави Червото и отново направи пауза, сякаш очакваше отговор. Не го получи и продължи: — Съвсем различен от нас, ветеран на „Отровната лозичка“… — Четвърта пехотна дивизия. Страхотен боец, но малко буйничък… Два пъти е бил в дисциплинарна рота. Първия — защото пребил до смърт някакъв нафукан цивилен, а втория — защото наръгал с нож мадама, за която се кълнял, че е виетконг…

— Това било ли е проверено?

— Много биха искали — изкриви уста Червото. — Но мадамата вече била изстинала…

— Тоя Майк започва да ми става интересен — усмихна се До Дук. — А как се е измъкнал от военния пандиз в Лонг Бий?

— Благодарение на връзките си. Отговорни фактори в Пентагона са го считали за важна личност. Пратили го на фронта като командир на взвод. После прехвърлили взвода в тила на противника. Скоро ще откриеш къде точно е станало това. В продължение на пет дни поддържали редовна радиовръзка, после млъкнали. Оттогава насам не се знае нищо за тях.

Очите на Червото се плъзнаха към бледорозовата папка с поверителни материали, която държеше в ръката си.

— Това е станало приблизително преди три месеца. Когато го обявили за безследно изчезнал, онези от Пентагона надали страшен вой. Били изработили подробен план на разузнавателната операция, специално за него… Готови са да изпратят цяла шибана дивизия да го търси!

— За да открият някой си Майкъл Леонфорте? — учуди се До Дук.

Червото изсумтя и му подаде черно-бяла снимка. От нея го гледаше млад лейтенант с властно продълговато лице, раздалечени тъмни очи и бръчки по челото, по-дълбоки от Великия каньон… Дори от бледата фотография си личеше, че този човек е свикнал да издава заповеди.

— Тежка артилерия — промърмори До Дук.

— Точно — въздъхна Червото и си прибра снимката обратно. — Това е най-кратката и най-вярната характеристика на приятелчето Майк.

— В отдел „Изток“ на Пентагона той би трябвало да си има командир — отбеляза До Дук. — Защо той не организира екип за спасяването му?

— Стори го — кисело отвърна Червото. — Но екипът изчезна без следа, точно като взвода на Майк…

До Дук се замисли, после вдигна глава:

— Защо Пентагонът вдига толкова шум за изчезването му? Разполагал ли е с поверителна информация?

— Може би — отвърна Червото. — А може би са или специални планове по отношение на него. А може би цялата шумотевица се дължи на факта, че Майк е син на Франк Леонфорте — кръстника на цялата шибана мафия…

До Дук замълча. Ето какво означаваха думите съвсем различен от нас. Наблюдаваше безстрастното лице на Червото и се питаше какво още крие за личността на тоя Майк Леонфорте.

— И какво трябва да направим, ако открием местонахождението на тоя кучи син? — попита накрая той.

— Ако е мъртъв, ще докарате трупа му. Ако е жив, ще го измъкнете…

— Господи, сър…

— Точно с този език ми беше предадена заповедта, синко. Сега само ти я цитирам и гледам да съм точен. Естествено, както при всяка Божа мисия, и тук не трябва да има никакви писмени документи…

— Добре, да допуснем, че е жив и се намира в хотел „Алфа“… — На жаргона на „прилепите“ това означаваше „в задника на дявола“, тоест — в плен на Виетконг. — Тогава какво?

— Водиш ми го тук, ето какво!

Може би точно в този момент До Дук надуши нещо гнило, но си замълча.

— Искам го жив! — тежко го изгледа Червото. — Жив, разбираш ли? Отпускам ти екип от ВГГЗ, ще имаш нужда от опита им и те съветвам да се възползваш от него… Между другото, няма да носиш „пръдльо“. Не искам някой да се настрои на нашата вълна и да слуша какви ги дрънкаме. — „Пръдльо“ се наричаше леката полева радиостанция ПРГ-25, която беше част от стандартното оборудване на „прилепите“.

Червото се втренчи в него, прокашля се и приключи:

— Както вече ти казах, операцията си е стопроцентово „тенту“… Толкоз по въпроса. Само за едно ще те помоля, До Дук — гледай да не събориш някъде шибаната „Семинола“, там, където отиваш, съвсем нямаме нужда от неоспорими доказателства за своето присъствие…

До Дук стана и се насочи към вратата, спря с ръка на бравата и се обърна:

— Едно последно уточнение, сър… А какво да правя, ако обектът откаже да бъде измъкнат?

Червото дълго време мълча, погледът му пронизваше До Дук така, сякаш изобщо го нямаше.

— В този случай можеш да прибегнеш до собствената си преценка — най-сетне отговори той, бавно и отчетливо.

— Слушам, сър.

Очите на Червото отново дойдоха на фокус и се заковаха върху лицето на До Дук.

— Докарай ми го тоя мръсник, войниче! Жив или мъртъв, но ми го докарай!

Излетяха през нощта, До Дук така и не научи крайната точка на полета, задоволи се единствено с първоначалната информация. Във въздуха Доналдсън, по-напрегнат от всякога, се залепи за радара, Рок се изправи над рамото му. На него До Дук връчи запечатания плик със заповедите. Беше от специална, топяща се в устата хартия, при нужда лесно можеше да се глътне. През няколко, минути Рок крещеше корекциите в курса, които им предоставяше радарът. Ригс беше заковал поглед в тила на Доналдсън, сякаш очакваше поредната психологическа атака на доктор Странник. Двамата нунги спяха дълбоко.

Липсата на въоръжение в самолета ясно показваше, че крайната цел на полета е район с ограничен въздушен трафик, без наземни радари. Това намирисваше на Камбоджа, превърната от „Чарли“ в основна тилова база, откъдето комунистическите сили, след съответното прегрупиране и превъоръжаване, отново се хвърляха в боеве срещу американската армия.

Краткият инструктаж даваше смътна идея за крайната цел на полета, До Дук не беше изненадан от факта, че ще се приземят в отдалечен от вниманието на противника район. Впечатление му направи разстоянието, едва сега разбра защо е получил „Семинола“, чиято далечина на полета далеч надвишаваше тази на тежковъоръжен самолет. Доколкото можеше да се ориентира, те се насочваха към центъра на нищото. Върху картата, която беше запомнил наизуст, преди да я глътне, имаше един-единствен ориентир, разположен в близост до Меконг — някакво малко селце на име Сре Самбор разположено на около три градуса северозападно мястото за кацане.

— Прелетяхме над половината Камбоджа — обади се Рок, в гласа му се долови известно учудване. — К’во е търсил тук Майкъл Леонфорте, по дяволите?

— По-правилно е да попиташ защо Пентагонът го е изпратил тук — погледна го До Дук.

Официалната позиция на Камбоджа във военния конфликт беше неутралитетът, но До Дук беше чувал, че сложни проблеми с по-силния във военно отношение Виетнам принуждават министър-председателя Лон Нол да затваря очи пред набезите на Виетконг върху суверенната територия на страната. Всичко това го караше да мисли, че на практика са се насочили към горещ във всяко отношение район, при това напълно слепешком, тъй като не разполагаха дори с обикновена полева радиостанция.

Ситуацията наистина беше Тенту…

Намираха се в разгара на дъждовния сезон, вече дванадесети ден валеше като из ведро. Времето не беше особено подходящо за офанзивни операции, фактът, че въпреки това се придвижваха на север, означаваше само едно — задачата им беше важна и спешна. Пистата, на която трябваше да се приземят, не само не разполагаше с хангар, но край нея напълно липсваха и каквито и да било други съоръжения. Един Господ знае кой и как е открил нейното съществуване, помисли си До Дук. Тук нямаше нищо, което да наподобява военен обект, но въпреки това личеше, че полосата се поддържа добре. От кого?

Местоположението й беше в самия край на тясна долина, запълнена е оризища. Веднага след кацането групата разтовари оборудването си и тръгна на север, към реката Меконг. До Дук се обърна да хвърли последен поглед на машината, беззащитно стърчаща сред мочурливите оризища.

За прекосяването на многобройните блатисти оризови полета бяха необходими върховни усилия. Не срещнаха никакви военни патрули, не срещнаха изобщо никого. Вървяха сами, калното плато ги заобикаляше от всички страни.

Лидерът на нунгите се казваше Джин — мършав младеж с трескав поглед и отривисти движения. До Дук постоянно се съветваше с него, думата му беше решаваща, когато възникваше спор за посоката на придвижване. Рок очевидно не беше доволен от този факт, между двамата се възцари известно напрежение.

— Какво правиш, по дяволите? — изръмжа Рок, когато До Дук за пръв път поиска съвета на Джин.

— Не викай, за Бога! — раздразнено отвърна До Дук. — Знаеш, че джунглата има способността да усилва звука и да създава ехо!

Рок хвърли злобен поглед по посока на нунгите, но все пак снижи глас.

— А какво ще стане, ако тези копелета играят двойна игра? — попита той. — Чарли положително ще знае за присъствието ни тук…

— Спокойно. Забравяш, че никой не знаеше накъде точно излитаме…

— Което не пречи на тези мършави копелета да ни сготвят за обяд при първа възможност, нали?

— Зле си информиран — поклати глава До Дук.

— Те не са диваци…

— Хич не са! — избухна Рок. — Я им погледни мутрите!

— Тяхната цивилизация е по-стара от твоята, а дори и от моята…

— За каква цивилизация дрънкаш? — изсумтя Рок. — Векове наред тези лайна са се самоизтребвали, едва ли умеят да вършат нещо друго!

— А какво са правили „цивилизованите“ европейски народи? — вдигна глава До Дук.

— Много те бива в приказките! — тежко го изгледа Рок. — Тук си отраснал, нали? В средата на шибаната джунгла! Може би това е причината толкова добре да се разбираш с тези диваци!

До Дук безмълвно оголи зъби.

— Я се погледни! — ухили се Рок. — Шибан абориген, съвсем като тях! Бърбориш шибаното им наречие, може би наистина ги разбираш по-добре от мен…

— Добре е, че най-сетне проумя това, герой!

Зад гърба им, далеч на хоризонта, безмълвно проблясваха светкавиците на войната. Дотук не долиташе нито звук, но ясно се виждаха мълниите, озаряващи ниско надвисналите облаци. Нарушени от злия човешки гений, законите на природата видимо се променяха — натежало от заревото на пожарите и отровния дим, утрото над тази прокълната земя идваше доста по-рано от обикновено…

Установиха се на временен лагер малко преди настъпването на истинския ден. Рок вършеше работа за трима, но очите му продължаваха да светят с мрачен блясък. Глътнаха по едно голямо хапче против малария, справиха се с оскъдните бойни порции храна, които съвсем справедливо бяха получили прозвището „плъховете на Чарли“, после Рок вдигна глава.

— Къде, по дяволите, се бави почитаемият мистър Чарлс? — изръмжа той и потупа шестцевната ракетна установка, която се поклащаше на бедрото му. — Изгарям от желание да му забия един шиш в задника!

— Търпение — отвърна До Дук. — Имам гадното предчувствие, че сме се насочили точно към вонящото му гърло… Ще получиш възможност да се проявиш…

— Но кога? — нетърпеливо попита Рок и се изплю в краката си. — Тук е толкова пусто, сякаш вече сме на оня свят!…

— Джин твърди, че сме в центъра на гореща зона — отвърна До Дук, в гласа му се прокрадна съмнение. — Отказва да се поясни и аз продължавам да съм в мъгла… Дали Чарли е стигнал толкова далеч на север? — сви рамене и добави: — Скоро ще разберем това. Тръгваме на мръкване.

— Ако не пукна от скука преди това! — изръмжа Рок и изплю част от „плъховете на Чарли“ в краката си. — Господи, наистина предпочитам да закуся с ръката на някой гаден жълтокож!

През целия първи ден спаха под прикритието на храсталаците, издигащи се по синорите на оризовите нивици. Рок пое първото дежурство, после обаче не можа да заспи. Нямаше сухо място по тялото си, започна да го сърби навсякъде. Къде се губиш, мистър Чарлс, да те вземат мътните?!

Напуснаха лагера на мръкване. Вече не можеха да разчитат на визуалните си възприятия. Джин ги посъветва да не търсят хоризонта, а да насочат вниманието си към близката околност. Тя обаче беше толкова монотонна и скучна, че Рок почти заспиваше прав.

Около полунощ спряха за кратка закуска. Небето беше ясно, без нито едно облаче. Светлината на звездите и тънкият сърп на месечината ги обливаха в призрачно сияние. Рок се отдалечи с намерението да опразни мехура си. Спря на брега на близкото оризище и изведнъж замръзна на място. Приклекна, за да вижда по-добре.

Пресвети Боже!

— Я елате да хвърлите едно око! — дрезгаво подвикна той.

До Дук и Джин бяха най-близо. Пристъпиха към брега и се втренчиха във водата. Черепи.

Рок нагази в плитчината, направи няколко крачки и спря. Дъното на оризовата нивица беше изцяло покрито с човешки черепи, бяха хиляди. Около тях мътно проблясваха кости — пищяли, тазове, ребра… Истинско гробище.

Едва сега До Дук си даде сметка, че Джин беше казал истината. Действително се намираха в гореща зона.

— Я питай нунгите какво е станало тук, по дяволите! — изпръхтя Рок и направи опит да заобиколи стърчащ над водата гръден кош и строшен таз. Близостта на смъртта му действаше като адреналинова инжекция.

— Вече е крайно време да научиш езика им! — сопна се До Дук, после все пак се извърна към Джин.

Лицето на нунга беше непроницаемо.

— Северните виетнамци и Виетконг избиват камбоджанците по същия начин, по който избиват и моето племе — промълви на странния си диалект той. Гласът му беше спокоен и сдържан, До Дук трябваше да направи доста усилия, за да долови гнева му. — Това е нашата история, ето какво чака нашите деца… Разбира се, онези, които оцелеят… Затова неволно се питам има ли смисъл да оцеляват…

До Дук преведе думите му, Рок се умълча. Краката му най-сетне се отдалечиха от скелета. Пръстите му попипаха ракетната установка, гласът му прозвуча загрижено:

— Значи мистър Чарлс е някъде наблизо…

Продължиха напред, морето от скелети пропукат ваше с ужасяваща яснота под дебелите подметки на ботушите им.

Стигнаха края на оризищата малко преди разсъмване. Отново валеше като из ведро, всъщност не беше преставало през цялата нощ. Вятърът запращаше топлите капки в лицата им, видимостта беше силно ограничена.

Нивото на водата значително спадна, краката им с мъка си пробиваха път през тинята. Застанал начело на колоната, До Дук забеляза някаква тъмна грамада, издигаща се на брега на последното оризище. Отвъд нея би трябвало да е реката Меконг, те самите щяха да се насочат срещу течението й, нагоре към изворите. Вървяха само на изток, а коритото на реката постепенно щеше да ги отведе в северна посока, към границата на Лаос. Малката по територия държава се беше впила в снагата на Виетнам като кърлеж, южните й провинции — цел на тяхното пътешествие, постепенно се извиваха на северозапад, опираха в границите на Юнан — една от южните китайски провинции. Още по-нататък се намираше бирманската област Шан, станала известна на света под името Златният триъгълник заради обширните си плата, засети с мак.

До Дук ясно си представи паниката обхванала Дирекция „Изток“ на Пентагона, когато там са разбрали, че Майкъл Леонфорте е изчезнал именно в този район. После се замисли за спасителната експедиция, последвала съдбата на Майк, за категоричната заповед на Червото да го открие и върне обратно на него, а не на преките му началници от Пентагона. Започва да става интересно, беше окончателното му заключение.

Ускори ход, тъмната грамада бързо се приближаваше. Оказа се паянтов кей, състоящ се от три прогнили дъски, заковани за скърцащи колове, побити в мътната вода на малко поточе, което криволичеше по посока на голямата река.

— Това трябва да е — промърмори До Дук. Застанал на крачка от него, Джин мълчаливо кимна с глава.

Извадиха от багажа надуваемата лодка „Зодиак“, дръпнаха стърчащите от пакета въженца и след миг гуменият балон се изпълни с въздух. Примъкнаха я до ръба на кея и я спуснаха във водата.

— Дръжте ръцете си по-далеч от водата — предупреди останалите Джин. — Тук гъмжи от крокодили, в здрача лесно можете да ги вземете за плаващи трупи…

Пътуването по реката им отне четири нощи. Денем издърпваха лодката на калния бряг, прикриваха я под дърветата и лягаха да спят. Наоколо беше пусто, само веднъж по реката се плъзна патрулен катер с кхмерски войници, но групата беше прикрита добре и никой на борда не ги забеляза.

— Къде, по дяволите, е Чарли? — питаше от време на време Рок, както винаги изгарящ от желание да пролива кръв.

Никой не му отговаряше, просто защото никой не знаеше.

Хранеха се с риба, която Джин и неговият партньор ловко ловяха с помощта на малки кукички. Нунгите постоянно им сочеха шарените гърбове на лениви крокодили, които се носеха по течението като умрели. До Дук ги гледаше с каменно изражение, Рок, който постоянно го наблюдаваше, тънеше в недоумение.

Реката беше позната на До Дук. Не защото и друг път е бил тук, а просто защото помнеше наизуст картата в запечатания плик, който му беше дал Червото. Разбира се, тя, заедно с останалите документи и инструкции, отдавна беше изядена.

Малко преди разсъмване на четвъртата нощ той даде знак да се насочат към левия бряг. Утрото настъпваше с бисерна светлина, достатъчна за различаване на силуети, но все още слаба, за да се виждат цветове.

— Вече сме близо — прошепна на Рок той, докато останалите се занимаваха с маскирането на лодката. — Което означава, че и Чарли е някъде тук…

Бяха на хвърлей място от лаоската граница, дотук се простираше и предварително събраната информация за тази мисия. Някъде напред лежеше местността, в която беше изчезнал Майкъл Леонфорте заедно с още осем мъже.

До Дук и Джин тръгнаха на разузнаване, останалите се заеха да изграждат лагера сред дърветата. Когато свършиха, двамата все още ги нямаше. Рок взе в ръце гранатомета и тръгна да ги търси. Откри ги лесно, само на няколко крачки от горичката.

— Какво има? — попита той.

— Къдрава работа — отвърна До Дук и посочи с пръст.

Имаха чувството, което човек изпитва, когато лети със сто километра в час сред гъста мъгла излиза от нея и вижда насреща си кола, която се движи два пъти по-бързо… Тялото на десетгодишно момиче лежеше на метър от тях с извит гръб, сякаш приковано към дънера на старото дърво до него. Две трети от кожата му беше прогорена и висеше на накъдрени ленти, краката й бяха пречупени, острите краища на костите стърчаха от месото. Китките на ръцете липсваха.

— По дяволите! — изръмжа Рок. — Какво ли се е стоварило отгоре й?

До Дук мълчаливо гледаше трупа.

Отново заваля, дъждовните капки бяха огромни, като потта от челото на Буда… Въздухът беше тежък и лепкав, дишането стана трудна работа…

— Опушили са я като сьомга — промърмори Ригс, изскочил ненадейно зад гърба им с автоматична пушка М-60 в ръце, готова за стрелба. — Но останалото…

— Никога не съм виждал такова нещо — обади се Доналдсън, застанал до него, също с пушка в ръце. — Имам чувството, че ми настръхва косата…

— Това е работа на шибания Чарли! — изсъска Рок.

— Не са го направили виетконгци — обади се на съвсем приличен английски Джин.

Очите на Рок се разшириха, До Дук неволно се усмихна.

— През цялото време си знаел, че копелето говори английски, нали? — прогърмя заплашително рейнджърът.

— Нали ти казах да научиш езика му? — разшири усмивката си До Дук. — Както виждаш, той вече е научил твоя…

— Гадно, мръсно, смрадливо ко… — започна тирадата си Рок, но До Дук му махна с ръка да млъкне и се извърна към Джин:

— Кой тогава го е направил?

Джин прекрачи трупа на момичето, докосна го с дулото на съветския си автомат АК-47, устните му помръднаха в безмълвна молитва.

До Дук направи знак на другите да останат по местата си и тихо последва Джин. Нунгът се отпусна на колене, автоматът остана да стърчи между краката му. До Дук клекна до него и измъкна пакетче с цигари. Известно време пушиха в мълчание, после До Дук натисна фаса си в калта и тихо попита:

— Какво още трябва да знам за ситуацията?

Джин дълго не отговори. Очите му бяха насочени към триизмерното покривало на джунглата, пронизвано от гъсти водни струи. После започна тихо, без всякакви прелюдии:

— Като малък е часове си играех в градината на баба ми. Никога няма да забравя как цветята блестяха под топлите лъчи на слънцето, как тичах сред лехите и исках да докосна нежните им листенца… — дръпна дълбоко от цигарата, миг по-късно димът напусна ноздрите му с леко свистене. — Няколко месеца след като виетконгците убиха баба аз отново се озовах в този край. Реших да хвърля едно око на мястото, в което бях прекарал детството си. Къщата беше останала непокътната, но градината беше потънала в буренак, красотата я нямаше… — ръката му с бронзов загар се вдигна с дланта нагоре: — Много искам да вярвам, че един ден ще се върна у дома, без да имам нужда от това… дланта се стовари върху приклада на автомата. — Но колкото по-дълго воювам, толкова по-малко вярвам, че това някога ще стане… Злото се ражда всеки ден, избуява като бурен…

— Напълно те разбирам, Джин — прошепна До Дук. — Но все пак искам да зная какво се е случило с това момиче…

— Питай Гуай…

— Гуай ли? — озърна се До Дук. На диалекта на нунгите тази дума означаваше демон.

— Гуай са нунги като мен, но имат други цели и, действат с друга средства. Това е тяхна работа… — въпреки будисткото си възпитание Джин не успя да прикрие горчивината в гласа си.

— Никога не съм чувал за Гуай…

— Те се наричат другояче, този прякор са им дали хората, които са пострадали от тях…

До Дук с лека изненада забеляза, че Джин се чувства неудобно. Вълнението му от смъртта на това момиче беше далеч по-голямо от това, което беше изпитал, докато стъпваха върху костите на хиляди убити кхмери, изпълнили дъното на оризището.

Секта на племето нунги, наречена Гуай, е изтезавала това дете. Възможно ли е? В главата на До Дук отново звънна предупредителната камбанка, прозвучала за пръв път по време на инструктажа от Червото. Лаос. Южният път, водещ към Златния триъгълник. Подозренията му започнаха да придобиват плът и кръв.

— Знаят ли Гуай къде се намира нашият обект? — попита на глас той. — Възможно ли е да са го взели за заложник? — Това би обяснило до голяма степен истерията на шефовете в Пентагона след изчезването на Майкъл Леонфорте.

— Не зная — отвърна Джин, изправи се и тръгна обратно към гъсталака.

Дневна светлина и страх. Чувството за самота се беше стопило. Дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, всички останали звуци бяха удавени в грохота му. Поспаха, доколкото това беше възможно, и До Дук установи, че затвори ли очи, пред тях моментално изплува обезобразеното тяло на момиченцето, проснато като жертвено агне в основата на прогнилото дърво. Не беше развълнуван от смъртта на това дете, тук деца загиваха с хиляди. Тревожеше го по-скоро начинът на умъртвяването.

Стана и отново се приближи до дървото, под което лежеше трупът. Приклекна, втренчи поглед в него, умът му заработи на високи обороти. Гледката наподобяваше картина, всичко в нея беше изчислено предварително. Една добре обмислена композиция. „Жертвено агне“. Фразата се въртеше в съзнанието му, ясна и натрапчива като камбанен звън. Дали наистина е била принесена в жертва? Това ли смущаваше Джин?

Зад гърба си имаше куп опасни мисии, многократно се беше разминавал на косъм със смъртта, отлично познаваше смразяващата тръпка на страха, разтърсваща тялото въпреки опита, въпреки желязното самообладание… Но сега се беше натъкнал на нещо коренно различно. Не знаеше дали това, което изпитва, е ужас или възбуда.

Дълго остана неподвижен, сякаш хипнотизиран от гледката, от необичайната алхимия на смъртта. Целия ден прекара в унесено състояние, пред очите му се мяркаха разпокъсани картини и образи, странна смесица от спомени и фантазия. От тях се роди една съвсем нова реалност — едно желание да прекара останалата част от живота си във вихъра на свещена, справедлива война…

Пред очите му се сблъскваха цели армии, от смъртоносни рани обилно се лееше кръв, ранените падаха, за да бъдат стъпкани от своите другари, устремили се напред, към победата…

Жегата на безцветния ден най-сетне започна да преминава в изумруден здрач. Дъждът беше престанал по време на съня им, но започна отново малко след като се събудиха. Облекчиха се кой както може, хапнаха надве-натри, прилежно изгълтаха хапчетата против малария и потеглиха на път. След около час стигнаха края на джунглата, пред тях блеснаха огньове, ярки като скъпоценни камъни. И злокобни.

— Лаос — обади се зад гърба му Джин.

До Дук кимна с глава и тихо нареди:

— Пеперуда!

Хората му моментално се пръснаха. „Пеперуда“ беше наименованието на разположението на силите, предхождащо навлизането в опасна територия и осигуряващо максимална защита срещу евентуална засада на врага. Не срещнаха никого, въпреки взетите предохранителни мерки.

Огньовете бяха на по-малко от километър, оказа се, че горят останките на голямо село. Приближиха се и спряха. Тук-там все още се издигаха ярки, почти бели на цвят пламъци. Наличието им в този порой беше неестествено, очевидно имаха химически произход. Наоколо бръмчаха едри мухи, няколко крачки по-нататък в ноздрите ги удари тежката миризма на изгоряло месо.

— Напалм — безпогрешно определи До Дук, имал възможност да се нагледа до насита на пораженията от това страшно оръжие. По улиците се въргаляха камари от трупове, черните дупки на мястото на очите им се взираха обвинително в пришълците. Над тях жужаха плътни облаци мухи, вонята беше отвратителна. До Дук прескачаше телата и внимателно се взираше в тях. Сякаш очакваше да чуе страшната им история. Дори нунгите не бяха в състояние да кажат дали тези трупове са на лаосци или на бойци от Виетконг…

— Какво се е случило тук според теб? — попита Рок. — Наказателна акция на армията?

До Дук сви рамене. Прекрасно знаеше какво има предвид партньорът му — акция, подобна на онази в Ми Лай, осъществена от лудия лейтенант Кели и неговите главорези.

— Доколкото ми е известно, наши части не действат на територията на Лаос — промърмори той.

— Я се стегни! — презрително го изгледа Рок. — Знае ли някой от нас какво планира ВР и какви ги върши из тези пущинаци?

Имаше предвид Военното разузнаване. До Дук наистина се замисли по въпроса. Онези от Дирекция „Изток“ на Пентагона, възложили на Майкъл Леонфорте тази мисия, наистина биха могли да бъдат от ВР.

Стиснали своите калашници в ръце, нунгите вървяха по улиците на унищоженото село с мрачни лица. До Дук отново си спомни за твърдението на Джин, според което Гуай действат на територията на Камбоджа. Нима не биха могли да бъдат и в Лаос? Всеки въпрос, изникващ в главата му, го водеше все по-близо до Златния триъгълник. Миризмата на гнило, доловена още по време на последния инструктаж, изведнъж придоби съвсем определен аромат — аромата на парите.

В същия момент Ригс извика, взводът хукна към източния край на руините, където се издигаше бетонен бункер. До Дук и Рок се спуснаха по стъпалата с намерението да го огледат. Макар и вкопан само наполовина в земята, бункерът беше останал недокоснат от въздушното нападение.

Рок насочи гранатомета към вратата и вдигна предпазителя. Доналдсън беше първият, който се втурна към дупката в бетона след оглушителната експлозия, хвърли вътре граната с нервнопаралитичен газ. Всички залегнаха на почетно разстояние от вратата, изчакаха разсейването на газа и бавно започнаха да се надигат на колене.

До Дук и Рок първи проникнаха вътре. Хора нямаше, бункерът очевидно беше използван за склад на оръжие и боеприпаси. Край стената бяха наредени 762 — милиметрови автомати К-50, китайско производство. Този факт беше знаменателен, особено в контекста на предупреждението, отправено от Джин. Вътре имаше и други оръжия, производство на комунистически Китай.

— Тук не ми мирише на Чарли — беше заключението на Рок. — Тези играчки са нови, мога дори да се огледам в прикладите им… Чарли не е толкова добре екипиран.

— Знаеш ли нещо за нунгите?

— Достатъчно — кимна Рок. — Бил съм патрул с няколко от тях, все по ръба на бръснача…

— Това тук да ти напомня за тях?

— Не — засмя се Рок. — Нямат мангизи за подобно снаряжение…

— А чувал ли си за Гуай — една по-особена прослойка на нунгите?

— Не — поклати глава Рок. — Защо?

— Джин спомена за тях… Били много гадни копелета.

— Шибани нунги! — изруга Рок.

До Дук сви рамене, миризмата на пари вече беше съвсем отчетлива.

— Тогава кой може да е платил за всичко това? — попита той.

— Много ясно кой. Руснаците или Чичо Сам…

Размениха си продължителни погледи, после Рок бавно поклати глава:

— Наистина ли мислиш, че това има нещо общо с приятелчето Майкъл Леонфорте?

— Може би — въздъхна До Дук. — Никой не може да каже какво се е въртяло в главата на ония типове от Пентагона…

— Но кого сме искали да въоръжим с тази стока?

— Добър въпрос — отвърна До Дук. — На този етап само господин Леонфорте може да ни предложи отговора…

— Ако го открием…

— Нали затова сме тук? — въздъхна До Дук. — Но ако се окаже, че е мъртъв, искам да се върнем тук и да приберем стоката. Можем да й вземем добри пари…

— Дадено — отвърна Рок.

Обърнаха се към изхода, Рок постави тежката си ръка върху рамото на До Дук.

— Собственикът на стоката не може да е далеч — тихо промълви той. — Като нищо вече ни дебне отнякъде…

Побързаха да излязат на чист въздух, тъй като остатъците от бойния газ вече размътваха главите им. До Дук раздели екипа на две, щяха да се съберат отново заедно едва след като селото остане зад гърба им.

После двамата с Рок огледаха околностите на бункера, но не откриха нищо интересно. След десетина минути от противоположния край на селото се появиха фигурите на Ригс и Доналдсън. В същия момент ги връхлетяха мините. Небето над главите им се продъни от пронизителен вой и смъртоносни експлозии.

Доналдсън бе улучен още от първата мина, тялото му хвръкна във въздуха и изчезна в алените пламъци на експлозията. До Дук се просна на земята редом с Рок, очите му напразно търсеха едрата фигура на Ригс. Нунгите не се виждаха никакви, той искрено се надяваше, че вече търсят огневата точка на противника.

Тишината след подобно нападение винаги е тежка и плътна. До Дук внимателно надникна иззад порутената стена, послужила му за прикритие. От Доналдсън не беше останало нищо, с изключение на тъмно петно върху напуканата земя. Откри Ригс сред развалините наблизо, залепен за някакъв бетонен блок. Гърдите му тежко се надигаха и отпускаха, очите му опулено гледаха кръвта, която обливаше долната част на тялото му.

— По дяволите! — изруга До Дук, докато партньорът му надигаше глава да огледа обстановката.

Наоколо продължаваше да бъде тихо. Джин и неговите нунги не се виждаха никъде, сега трябваше да се погрижи за Ригс.

— Прикривай ме — кратко заповяда той, напълни дробовете си с въздух и хукна на зигзаг през откритото пространство. Не проехтя изстрел на снайперист, не го посрещна вражеска пехота… От нунгите нямаше дори следа и този факт сериозно го разтревожи. Какво стана е тях? Малко вероятно беше да са неутрализирали огневото гнездо на противника, просто защото не се чу никаква пушечна стрелба. Дали не са дезертирали?

Тръшна се до проснатото тяло на Ригс, извади от джоба си ампула с морфин и промърмори:

— Всичко е наред, момчето ми. Сега се отпусни…

Още не беше успял да определи колко сериозно е нараняването, когато въздухът стана плътен от писъка на приближаваща се мина. Скочи към крехкото прикритие на някакво оголено скеле, с цялото си тяло усети тежестта на свистящата във въздуха смърт.

Къде, по дяволите са проклетите нунги?

В следващия миг сводът се сгромоляса върху него с противен вой и алени пламъци. Земята под ботушите му потръпна като жива, после се надигна и се стовари отгоре му.

Лежеше неподвижно, напълно замаян. По-късно беше готов да се закълне, че пред очите му се появиха армиите фантоми от неотдавнашния сън, ураганният им огън брулеше листата на дърветата над главата му, собствената му фигура — с маска и стоманена каска, закри кървавия диск на залязващото слънце.

Примигна и видя Рок, надвесил се над главата му. Той го разтърсваше и викаше нещо.

— Какво, какво?

— Давай да изчезваме! — крещеше Рок. — Открих нунгите, или по-скоро това, което е останало от тях… — напрегна мускули и го изправи на крака: — По дяволите, приятелче, размърдай си задника!

До Дук замаяно кимна с глава, опря се на рамото на Рок и бавно се повлече към покрайнините на разрушеното село, по-далеч от смъртоносните мини, които продължаваха да свирят във въздуха. Навлизаха дълбоко в лаоска територия, но това нямаше значение — главното беше да се измъкнат от обсега на артилерията.

Беше сигурен, че цяла нощ бълнува. Лежеше под някаква палма, свит като зародиш, чувстваше само изтощение и глад. Кожата му беше станала на решето от отломките на взрива, сърбеше го на толкова много места, че той отдавна се беше отказал да се чеше… Прие го като добър знак — значи все още е жив…

Очите му бяха затворени, пред тях се точеше лентата на фантастични събития. Сякаш съзнанието му се беше превърнало в летящ с пълна скорост автомобил, тласкан напред от уникалния адреналин на войната…

Разговаряше с обезобразеното момиче, което откриха на брега на оризището. То нямаше очи, но оголените му зъби обезоръжаващо се усмихваха. Тъмните дупки, заместили ретината, горяха с фосфоресциращия пламък на спомените, сякаш бяха трасиращи противосамолетни снаряди…

Спомените, разбира се, не бяха нейни, а на До Дук. Водеха го към тъжните дни на детството, припомняха му ужаса, който го придружаваше навсякъде… С мъка отлепи клепачи при настъпването на утрото, чувстваше се празен и отчаян, лишен от закрилата на приятни спомени и тихо пристанище… Навсякъде около него беше войната — мястото, което сам си беше избрал. Подобно на емигрант, решил да се стопи и изчезне в непознати земи, отвратен от живота в родния край…

Което в известен смисъл беше истина.

Пое първата смяна на нощното дежурство, но заспа непробуден сън броени минути по-късно. Извадиха късмет, че врагът не беше ги открил…

Хоризонтът беше забулен от тежки облаци. Сякаш не бяха в центъра на ниско плато, а на гребена на висока планина, хиляди метри над морското равнище.

— Къде, по дяволите, се намираме? — изръмжа Рок.

— Не знам — отвърна До Дук и приклекна няколко пъти. Тялото му бавно започваше да се освобождава от сковаността. — Мъглата е толкова гъста, че не мога да определя къде е изток, къде е запад…

Измъкна компаса от джоба на комбинезона, но той се оказа счупен: Вероятно по време на минното нападение. Погледна към Рок, седнал на прекършен от снаряд дънер. Гранатометът заплашително се поклащаше на коляното му.

— Трябва ми нещо определено, трябва ми веднага! — изръмжа той. — Не ми пука дали ще се върна, но искам да знам къде се намирам! Като се замисля, хич даже не искам да се връщам… Тук ми харесва, далеч от шибаната бюрокрация на войската! — изплю се в краката си и продължи: — И двамата знаем, че гората е мястото, където се води истинската война! Гората е мястото, където диша и сере Чарли, гората е мястото, на което ще му пръснем задника!

— А подкрепления? — вдигна глава До Дук. — Не можем да водим война без подкрепления!

— Забрави тая работа! — мрачно промърмори Рок. — Подкреплението от страна на Пентагона най-бързо ще ни види сметката! В това можеш да бъдеш сигурен. Погрешно насочена артилерийска подготовка, сбъркани координати за бомбардировка — ето какво можеш да очакваш от тях. И яйцата ще се стоварят върху нашите глави, а не върху Чарли, който ни дебне Бог знае къде…

— Тук си прав…

— Тогава защо да се връщаме? Намирам се тук, в сърцето на джунглата, и това ми харесва. Колкото по-навътре навлизаме, толкова повече ми харесва… И знаеш ли защо? Защото тук се чувствам в безопасност. Разчитам само на себе си и на теб, а не на разни парфюмирани задници в Сайгон, които са виждали войната само на кино! Затова ми харесва!

До Дук се замисли върху думите на партньора си, после бавно поклати глава:

— Не трябва да забравяме и своята мисия…

— Тая мисия вони на мърша и ти прекрасно го знаеш — отвърна Рик. — Вече сме само двамата, спокойно можем да си го кажем открито.

— Какво имаш предвид? — попита До Дук. Прекрасно го знаеше, но искаше да чуе версията на Рок.

— Мисля, че ни тикнаха в центъра на деликатна разузнавателна операция, която е била предварително осрана!

— Съгласен съм с теб — кимна До Дук. — Но въпреки това искам да открия обекта.

— Майкъл Леонфорте, а? Хубаво, защо не? Стига да е жив… — Рок размаза някакво насекомо между пръстите си, после добави: — Не по-зле от мен знаеш, че мисията вече не е това, което беше…

— Според мен изобщо не е била това, за което ни я представиха — въздъхна До Дук.

— Още по-добре — ухили се Рок и стана на крака. — Да върви на майната си!

Малко преди пладне спряха за почивка на продълговато възвишение, сгушено между две кални вади, запълнени с мътна вода. Преди войната тук положително е имало нива, помисли си До Дук и направи гримаса. Болеше го цялото тяло, чувстваше се разглобен.

Мъглата стана още по-гъста, видимостта намаля до метър. Всички звуци потъваха в нея, всъщност те съвсем не бяха много… До Дук имаше чувството, че се придвижват през мъртва пустиня, а те самите са се превърнали в призраци.

При липса на видимост и отсъствие на звук сетивата неволно се притъпяват. Дори острата миризма на гниещи тропически растения изглеждаше някак далечна, сякаш затрупана от гъсти пластове мъгла. В замяна на това се изостряше онова, което повечето хора наричат предчувствие.

До Дук рязко се закова на място и вдигна глава.

— Не сме сами! — прошепна той.

— В тая боза никой не може да ни види, дори с приспособление за нощно виждане — отвърна Рок, но ръката му намести гранатомета. — Само едно ще ти кажа — ако Чарли се мотае някъде наблизо, скоро ще му припари под задника!

— Бъди търпелив — докосна рамото му До Дук. — С нищо няма да си помогнем, ако вдигнем във въздуха царството на уважаемия мистър Леонфорте.

— Ако е пленник на Чарли, Гуай или подобни копелета, той положително е охраняван добре — промърмори Рок.

До Дук беше сигурен, че е прав, но не беше сигурен дали самите те действат по най-правилния начин. Махна с ръка по посока на тъмнеещите наблизо дървета:

— Натам.

В ушите им звучеше единствено влажното жвакане на калта под стъпките им. Придвижваха се бавно, сякаш бяха под вода или пък на непозната планета, с далеч по-голяма гравитация от земната… Дишането им значително се затрудни, сякаш джунглата беше решила да им покаже в пълна степен своето негостоприемство.

— Предполагам, че биете тоя път заради мен… Заковаха се на място, очите им бавно обхванаха първата сянка, изскочила иззад дърветата, последвана от още няколко. Дали не са Гуай, трепна сърцето на До Дук, после напрегна очи по посока на фигурата, която беше проговорила.

— Вие вероятно сте Майкъл Леонфорте…

— Майк е напълно достатъчно — усмихна се мъжът. — Познаваш ме, защото са ти показали моя снимка в Пентагона… Нали те ви изпращат?

— Не съвсем — отвърна До Дук. Този Майкъл Леонфорте доста се различаваше от фотографиите, които му беше показал Червото. Но приликата беше очевидна. — Мисията ни няма официален характер като онази, изпратена от Пентагона… Ние сме „прилепи“.

— Чувал съм за вас — усмихна се Майк Леонфорте. — „Прилепите“ от „Научната фантастика“, нали?

Беше заобиколен от издължените китайски лица на нунгите, облеклото му не се различаваше от тяхното — комбинезон в защитен цвят, високи ботуши и широк колан. Части от униформата на американските морски пехотинци, използвана по време на Втората световна война. Бяха въоръжени с китайски автомати К-50 — същите като онези в бункера. На реверите им липсваха отличителни знаци. Когато Леонфорте вдигна ръка, До Дук зърна странната татуировка от вътрешната страна на китката му: човешко лице, на което лявата половина беше в естествен цвят и с широко отворено око, а дясната представляваше синьо петно с вертикален полумесец на мястото на окото. Мерна се само за частица от секундата, но До Дук изпита странна възбуда, беше сигурен, че няма да забрави тази татуировка до края на живота си.

— На доста гадове сте видели сметката из тая джунгла — промърмори Майк Леонфорте — Жалко, че трябва да ви убием…

До Дук не каза нищо, тялото на Рок до него се стегна. Продължаваше да изучава лицето на мъжа срещу себе си, сега най-важното беше да разбере какво се е случило с него. Беше чувал за американски офицери, преминали на страната на планинците, но това обяснение му се струваше прекалено наивно за човек като Майкъл Леонфорте. Нямаше кой знае какво да му предложи, усети напрежението на нунгите и разбра, че времето му изтича.

— Моят командир ме прати да те прибера — каза той.

— Това не ме учудва — отвърна Леонфорте. Беше оставил косата си дълга, черна и лъскава — съвсем като на планинците, които го заобикаляха. Брадата му беше акуратно подстригана, макар че едва ли можеше да се вмести в стандартите на американската армия. Бузите му бяха леко хлътнали, очите му бяха ясни и с онзи особен блясък, който несъмнено би разтревожил психолозите на Военното разузнаване. — Откакто онези задници в Пентагона разбраха, че са изпратили неподходящия човек за изпълнението на неподходяща задача, те непрекъснато се опитват да ме върнат обратно…

— Вкарали са те принудително във ВР, нали? — попита Рок.

— Принудително ме вкараха, принудително извървях целия път, чак до другия край… И знаете ли какво открих? Страната на чудесата, съвсем като Алиса от приказката… — от гърлото му се откъсна подигравателен смях: — А някакви шпиончета със смешни псевдоними се опитват да ми дават заповеди! Чували ли сте имена като „Бърборко“, „Лудият шапкар“ и „Червената кралица“?

— Но ти би трябвало да си в плен или в пандиза! — възкликна Рок. — Какво, по дяволите…

— Можеш да забравиш за ВР! — прекъсна го До Дук. — Нали именно шпионите те изпратиха тук? Нали затова те измъкнаха от пандиза? Твоят „Бърборко“ си е въобразявал, че те държи в ръцете си. Или изпълняваш заповедите му, или задникът ти отново гние в затвора!

— Като при това губя вълшебното ключе за 10,001 нощи! — засмя се Леонфорте, но очите му огледаха До Дук с нов интерес. — Да, нещата стояха горе-долу така… Жалко че „Бърборко“ не попадна на когото трябва… Аз съм човек, който отстранява заплахите, а не ги заобикаля. Баща ми успя да ме научи как да се разправям с арогантни копелета… — сви рамене и добави: — Но както и да е… Пратили са ви да ме скалпирате, но аз не мога да си позволя подобен жест… — нунгите насочиха автоматите си в гърдите им: — Време е да си прочетете молитвата, задници!

До Дук реши, че е настъпил моментът за хазартен риск.

— Дори за миг не сме имали намерението да те връщаме обратно — промълви той.

— Много смешно! — озъби се Леонфорте, направи крачка напред и прокара пръст по челото на До Дук. — Пот ли е това, което усещам? — в гърлото му заклокочи насмешка. — Защо тогава сте се домъкнали чак тук, на моя територия?

Ето го потвърждението, което отдавна чакам, помисли си До Дук. Моята територия!

— А защо да те връщаме? — попита на глас той. — Кой иска да отреже главата на кокошката, която снася златни яйца?

Усмивката изчезна от лицето на Леонфорте. Настъпи дълбока, натежала от напрежение тишина. До Дук усети как косъмчетата на врата му настръхват.

— Златната кокошка, значи… — проточи Леонфорте. Вероятно с подобен тон Аладин е изричал вълшебните думички „Али Баба“…

— Разбира се. Нали затова си застанал начело на Гуай — най-бруталната секта на нунгите?

Очите на Леонфорте леко се разшириха.

— Какво знаеш за Гуай? — попита той. — Само слухове и небивалици, нали? Те са дълбоко религиозни люде!

— В момента мисля единствено за Златната кокошка — отвърна До Дук. — Мисля, че това е точното наименование за човек, дръзнал да завладее един от основните канали на Виетконг за доставка на наркотици от Златния триъгълник. Колко ли е годишният ти оборот, приятел? От името на своя партньор Рок и от свое име смея да заявя, че предпочитаме късче от тази баница, вместо да се занимаваме с глупостите, които ни заповядват онези тилови плъхове!

— Чухте ли го? — извърна се към своите Гуай Майкъл Леонфорте. — Какво нахалство, каква уста! — с рязко движение измъкна тежък армейски револвер 45-и калибър и го притисна в слепоочието на До Дук.

Рок понечи да направи някакво движение, но един от нунгите заби дулото на автомата си в гърба му.

— И през ум да не ти минават подобни глупости! — изръмжа, без да се обръща Майк. После заби поглед в очите на До Дук и тихо добави: — Завесата пада!

Пръстът му бавно натисна спусъка, острото изщракване на ударника прониза мъглата.

Приближил се на сантиметри до лицето на До Дук, американецът зловещо се ухили. После дръпна дулото от слепоочието му и изведнъж го разцелува по двете бузи.

Нунгите прибраха оръжието си и се раздвижиха.

— Добре дошли в Страната на мъртвите — тържествено промълви Майкъл Леонфорте.

В краткия промеждутък между натискането на спусъка от пръста на Леонфорте и изщракването на ударника върху празната камера в главата на До Дук прелетя целият му живот.

Започна със сиянието, излъчвано от хората край него, странната светлина сякаш разтвори плътта им. Той гледаше като омагьосан, сред пулсацията на ярките цветове виждаше единствено душите им, разголени като трупове на мъртъвци върху блестящата с никела си маса на патолога…

После в ушите му прозвуча призивният зов на бялата сврака — далечен, но ясен, сякаш усилен от невидими говорители.

Оказа се, че свраката — голяма колкото пеленаче, е кацнала на рамото му, чисти е клюн дългите си, сякаш фосфоресциращи пера, златночервеното й око е втренчено в него с интензивно любопитство. Ако изграчи, магията ще отлети и сиянието ще изчезне — До Дук беше сигурен в това. Но свраката мълчеше и той остана сред разноцветната, прозрачна светлина.

Ао, старейшината на нунгите, уважаваният шаман на племето, често го водеше до бреговете на широката мътна река, от която доставяха рибата си. Разходките им бяха белязани от спокойната идилия на общуването между баща и син, в тях почти не се забелязваше преднамереността на обучението.

Един ден, толкова горещ, че слънцето прогаряше голата кожа на До Дук, старецът успя да скочи на гърба на задрямал край брега крокодил. Пред разширения от ужас поглед на момчето той разтвори могъщите челюсти на звяра и пъхна между тях дебела, полирана тояга. После се намести върху грубите, подобни на броня люспи, а До Дук имаше чувството, че сърнето му ще изскочи, кръвта оглушително свиреше в ушите му. Ао рязко се наведе напред, към зиналата паст, очите му се озоваха на сантиметри от жестоките очи на влечугото.

Какво трябваше да види там? Дори сега, припомняйки си онзи ужасен миг, той не беше сигурен в отговора на този въпрос. Но подозрението си оставаше — може би е трябвало да потърси онзи сроден дух, който не можеше да открие между себеподобните си.

За много хора това би било ужасно прозрение, но не и за До Дук. Застанал на сантиметри от мястото на събитието, той наблюдаваше със смесица от любопитство и ужас как Ао забива дългия си нож в мозъка на крокодила — точно между очите, които го наблюдаваха, ако не с открито любопитство, то поне с нескрит интерес…

Същата вечер, наблюдавайки как нунгите пируват с печеното месо, което двамата със стареца бяха, одрали от скелета на влечугото, До Дук усети приближаването на сиянието, спомни си за крясъците на бялата сврака сред клоните на дърветата, която сякаш беше обидена от ръцете му, покрити с кръвта на влечугото.

За пръв път от присъединяването си към нунгите той прояви неподчинение към Ао, доброволно и сякаш с огромно желание се приготви да понесе наказанието, което му готвеше бялата сврака.

За пръв път осъзна греха. Не онзи, срещу който проповядваха двуличните католически мисионери, а истинския грях по отношение на природата. Бялата сврака не проговори с човешки глас, не отправи своите обвинения срещу него. Но въпреки това тя олицетворяваше короната на съкровените желания, божествения ореол, едновременно с това и повехналия гирлянд на греха…

Дори когато тръгна да дири светостта заедно с възрастните членове на племето, той запази една частица от душата си свободна, в нея имаше място единствено за онази Света Троица, която олицетворяваше бялата сврака…

Като част от посвещението трябваше да открие и убие крокодил — точно по начина, по който го бе сторил преди тринадесет месеца Ао. Беше длъжен да одере кожата на влечугото, а месото да занесе на празничната трапеза. От него щяха да почерпят сили както възрастните, така и младите бойци.

Тръгна сам, според условията на изпитанието. Откри своя звяр в плитчините на Сонг Ба — огромен и неподвижен като отсечен дървесен ствол. Беше величествен в своята неподвижност, готов да прекърши на две всичко живо, което дръзне да се доближи до ужасните му челюсти.

Неподвижността и силата — това беше онази съпоставка, която искаше да му внуши бялата сврака, До Дук беше сигурен в това. Нима имаше човек, който да го научи на това тайнство и още хиляди като него? Дори жреците на нунгите не бяха в състояние да го сторят…

Вместо да убие крокодила, той започна да му говори. Точно както свраката го беше сторила с помощта на любопитното си златисто оченце… После яхна могъщия му гръб и го насочи надолу по течението, към жилищата на католическите мисионери, тровещи съзнанието на хората от низините със своите басни за Бога и Дявола, адския огън и вечното проклятие. Мисионерите, които бяха напълно откъснати от природата, които не познаваха джунглата и се страхуваха от нея. Техният свят беше Рим, всичко останало им беше чуждо…

Един от тези мисионери се беше спуснал към калния бряг и разхлаждаше краката си в мътната вода. Крокодилът се плъзна напред със светкавична бързина, захапа глезена му и го дръпна към дълбокото. Там забави движенията на огромното си туловище, сякаш за да даде възможност на До Дук да убие на спокойствие крещящия от ужас човек. Ленивостта му се завърна, търпеливо изчака одирането на мисионера. До Дук изряза големи късове месо от гърдите и бутовете, едва след това звярът дръпна остатъците от трупа под повърхността на водата и се отдаде на заслужено пиршество.

Каква беше странната сила, издула мускулите на старейшините след обилното печено, донесено триумфално в лагера от техния възпитаник? В ушите на До Дук ехтяха пронизителните крясъци на бялата сврака, превърнали се по магически начин в ария от фантастична опера. Той забиваше зъби в крехкото месо заедно с останалите, на лицето му играеше щастлива усмивка.

— Можех да ви убия й двамата — изръмжа Майк Леонфорте. — Още се чудя защо не го сторих…

— Няма да съжаляваш, че се присъединихме към теб — отвърна Рок с такова вътрешно убеждение, че Леонфорте дълго не свали поглед от лицето му. После поклати глава и тихо добави:

— Все още не знаете цялата история… Когато я научите, тогава ще мислим какви мерки да вземем.

— Значи сме на изпитателен срок — подхвърли Рок.

— Не успеете ли да приемете някои положения, със сигурност ще се превърнете в покойници — поклати глава онзи. — А това няма да ви е много лесно… Както не беше лесно на някои хора преди вас.

— Имаш предвид хората от шпионската мисия на Пентагона, изпратени да те приберат? — попита До Дук.

— Аз съм Господ тук — продължи Леонфорте, без да дава вид, че е чул въпроса му. Ръката му описа широк кръг, който включваше и наклякалите наоколо Гуай, заети със скромната си закуска — сушена риба и оризови топчета, лепкави и студени, но страхотно вкусни в сравнение с „плъховете на Чарли“, които До Дук и Рок консумираха дни наред. — Можете да питате моите подчинени…

До Дук отново си даде сметка, че на чиновниците от Дирекция „Изток“ на Пентагона не им е било особено трудно да обявят този човек за луд. ОПВО — „Опасен при всички обстоятелства“ — така наричаха в Сайгон отцепници като Леонфорте. Но това беше прибързано и по тази причина доста вредно заключение. Вероятно именно заради него са били избити участниците в предишната мисия. До Дук знаеше, че ако се поддадат на подобно внушение, двамата с Рок бързо ще поемат пътя за оня свят.

— Хареса ми това, което каза за Златната кокошка — продължи Леонфорте. — Какво всъщност знаеш за каналите, излизащи от Златния триъгълник?

— Само това, което мога да си представя — отвърна До Дук. — Моят командир дрънкаше куп глупости по въпроса, но аз съм убеден, че и хабер си няма за истинското състояние на нещата…

— Защо мислиш така?

— Първо, защото той поддържа тесни връзки с Дирекция „Изток“ на Пентагона — замислено промълви До Дук. — Често съм разсъждавал по този въпрос… Искам да кажа, че той не е военен от кариерата, на практика е точно обратното… Преди да го налегне скуката и да се запише в армията, е бил преподавател в колеж… Логично възниква въпросът какво тогава го свързва толкова тясно с Генералния щаб? — облиза солта от пръстите си и продължи: — Второ, заповедта ми беше пределно ясна — да те измъкна оттук и да те отведа при него, а не в Пентагона… Това също ми прозвуча много подозрително. Нещата дойдоха на мястото си едва след като те видях и се убедих, че наистина си обект на преследване от шпионите… Ако моят командир е завербуван още в цивилния живот — да кажем по време на студентските си години, — всичко ще бъде логично и ясно: пращат го насред джунглата с единствената задача да те открие и прибере на сигурно място. Тоест — на разположение на неговите приятелчета шпиони…

На лицето на Леонфорте се появи усмивка.

— Знаеш ли, До Дук, май не съм сбъркал, когато реших да запазя мозъка ти цял… — промърмори той. После стана и изтърси трохите ориз от униформата си. Бойците Гуай моментално сториха същото.

До Дук още веднъж се увери в неограничената власт на този човек.

— Време е да тръгваме — каза Леонфорте. — Искам да ти покажа нещо, което държа в базата…

Стигнаха малко преди залез-слънце, небето на запад пламтеше в ярки багри, върховете на дърветата приличаха на стъклени ножове, насочени към облаците. Сред листата пърхаха птици, готвещи се за нощта, някъде наблизо проехтя гърлен рев на едър хищник, по всяка вероятност тигър.

Лагерът на Леонфорте отговаряше на предварителните му представи, в същото време криеше и някои изненади. Беше изграден от колиби, вместо очакваните палатки, но тези колиби бяха мрачни и паянтови, натежали от бедност и страдания, невъобразими за който и да било европеец. Вонята на смет и изпражнения беше толкова силна, че скоро се превърна в неделима част от вкусовите им възприятия.

Бойците се разделиха и изчезнаха в различни посоки без Леонфорте да им беше дал видим знак, само един от тях ги придружи до колибата, към която се насочи Леонфорте. До Дук реши, че това е постоянното жилище на главатаря, просто защото колибата беше по-голяма и по-солидна от останалите. Но се оказа, че греши. Това го накара да си забрани каквито и да било предварителни заключения по отношение на този човек.

Колибата се оказа затвор. Единственият й обитател беше бял мъж, облечен в черна рубашка с отпрани нашивки — от онези, които носят виетконгците. Въпреки това ясно си личеше, че е военен. — Това ли е шпионинът? — полюбопитства Рок.

— Да — кимна Леонфорте. — „Лудият шапкар“… Мъжът мълчаливо ги наблюдаваше. Беше висок и здрав, главата му почти опираше в покрива на колибата. Пронизителните му сини очи ги гледаха открито и спокойно, но До Дук не допусна грешката да приеме това за безразличие.

— Той беше водач на екипа, тръгнал да ме търси преди вас…

До Дук понечи да попита каква е съдбата на останалите, но навреме разбра, че присъствието на мъжа тук е достатъчно ясен отговор. Беше единственият арестант в затвора на Леонфорте, за другите никои нищо не споменаваше. Просто защото бяха мъртви… Даде си сметка, че за Майкъл Леонфорте няма връщане назад, изведнъж осъзна и последиците от тяхното присъединяване към този човек. Нищо чудно, че се счита за Бог, тъй като беше отхвърлил оковите на всички човешки закони. Беше го сторил с ясно съзнание и открито нетърпение — а така постъпва само човек, който наистина плюе на законите на цивилизацията.

— Какво мислиш да правиш с него? — попита Рок с онзи мек и почти нежен глас, който предвещаваше пробуждането на звяра в него.

— Още не съм решил.

Рок Пристъпи към решетките и заби тежък поглед в очите на Лудия шапкар.

— Аз пък имам някои идеи… — заплашително процеди той.

До Дук не възрази срещу кръвожадните помисли на партньора си, просто защото това щеше да заздрави отношенията им с Леонфорте. Самият Майк също нямаше нищо против. Рок не само щеше да спомогне за влиянието му над бойците Гуай, но и щеше да свърже себе си и До Дук с каузата на нелегалните канали по наистина необратим начин. Освен това искаше да натрие носа на разни типове като Бърборкото, настанили се зад луксозните бюра на Пентагона в Сайгон.

— Когато получат пратка като тази, която ще им приготвя, онези типове доста ще се замислят дали има смисъл да пращат някого подире ни — изръмжа Рок. Нареди на присъстващите в помещението Гуай да вържат Лудия шапкар за една метална рамка край стената, после клекна до главата му и започна да задава въпроси. Това беше уловка, разбира се. Лудият шапкар трябваше да остане с впечатлението, че се интересуват от шпионските тайни, които пази заключени дълбоко в съзнанието си. А истината беше друга — те просто щяха да го обработят както трябва, а след това щяха да го стоварят пред входа на Дирекция „Изток“ за назидание на типове като Червената кралица и други шефове е тъпи псевдоними.

— Лесно ще го убием, но това може да бъде изтълкувано погрешно — разясни тезата си Рок. — Онези плъхове веднага ще кажат, че убийството е работа на Чарли. Затова трябва да им пратим по-ясно и по-недвусмислено послание. Ще му позволим да се върне от Царството на злото и да разкаже на Червената кралица всичко, което е преживял. По този начин ще бъдем в състояние да заблудим Пентагона за своите намерения, при това далеч по-убедително от всичко, което самите ние можем да сторим…

До Дук беше впечатлен от плана на Рок. Без съмнение шпионите ще станат луди, ще бъдат твърдо уверени, че трябва да се намесят в търговията със своите тайни. Защото те отлично разбират езика на парите, за тях няма никакво значение дали си капиталист, или марксист, фашист или анархист… Основа на шпионската дейност винаги е била тезата, че търговията е по-важна от идеологията.

Двамата с интерес наблюдаваха действията на Рок. Лудият шапкар беше разпитван в продължение на часове, върху него се прилагаха както физически мъчения, така и силата на светлината и звука. До Дук бавно потъваше в процеса на инквизицията, наблюдавайки методичните като на университетски професор действия на своя партньор, той отново усети вече познатото настръхване на космите по врата.

Очевидно Рок не беше усвоил уменията на продължителния разпит по време на службата си в пехотата. Държеше се като бик за разплод, успял да се отскубне от веригите в обора и моментално започнал да точи зъбите си в близкия храсталак.

През главата на Леонфорте също минаваха подобни мисли.

— При „прилепите“ ли е усвоил всичко това? — попита той.

— Аз самият никога не съм учил подобно нещо при „прилепите“ — отвърна До Дук.

Бяха в примитивната тоалетна, насочили топли струи в тъмната дупка под краката си.

— Бас държа, че твоят командир знае как да човърка последните остатъци от съзнанието у жертвата си — отбеляза Майк.

— Червото? — учуди се До Дук. — Изключено! Защо иначе би се задоволявал с командването на малка бойна част, вместо да иде в някой кабинетна Пентагона?

— Защото мисли като шпионин — отвърна Майк и се зае да закопчава панталона си. — Иска да бъде по-близо до мястото на действието, да се включва в изпълнението на всяка задача, която си избере, без да му задават излишни въпроси. Освен това никой няма да подозира, че играе някаква роля…

— Може би си прав — вдигна панталона си До Дук. — А може би виждаш шпиони на всяко срещнато дърво…

— Ще ти кажа нещо, приятел — промърмори Майк Леонфорте, докато се връщаха към затворническата килия да присъстват на продължаващите мъчения. — В нашия бизнес е по-добре да търсиш шпиони по дърветата, отколкото да забравиш за тях. Иначе лесно ще се окажеш осъден от военен трибунал и екзекутиран, едва ли ще имаш време за защитна реч…

Влязоха в колибата. Въздухът тежеше от вонята на пот, страх и изпражнения. Виждаха само гърба на Рок, гол и мокър от пот. Огромните му мускули мърдаха като живи.

В ръката си държеше нож с късо острие, с точни и прецизни движения на хирург движеше това острие по лицето на Лудия шапкар.

Чул влизането им, Рок надигна глава:

— Искам да бъда сигурен, че никога няма да забрави това, което искаме от него — изръмжа той. Думите му бяха придружени от противно, смразяващо кръвта съскане, после ги последва тихо стенание и напрегнато, почти животинско дишане. До Дук пристъпи напред и видя точно с какво се е заел партньорът му. Зъбите на Лудия шапкар бяха здраво стиснати, между тях с мъка си пробиваха път сподавените степания…

Това беше достатъчно. До Дук кимна на Леонфорте и двамата напуснаха вонящата хижа. Навън се свечеряваше, времето беше изключително задушно.

— Трябва да се разберем с Гуай за пренасянето му до Пентагона — рече той.

— А твоят приятел Рок е истински работохолик — отбеляза Майк.

— Още нищо не си видял — поклати глава До Дук. — А всички ние тук май доста си падаме по неговата работа…

Леонфорте се разсмя.

— Баща ми едно време казваше: „Нищо не може да се сравнява с предприемчивостта на кандидат-капиталиста.“

— При Рок нещата не опират единствено до парите и властта — поклати глава До Дук. — За него това е свещенодействие, нещо като Светия Граал…

— Разбирам — кимна Леонфорте и избърса с ръкав потта от челото си. — Имам чувството, че може да обработва Лудия шапкар още четиридесет и осем часа без прекъсване!

— Идеята не е особено добра — въздъхна До Дук. — След подобен период от него едва ли ще остане нещо…

Признавам, че това изобщо не ме вълнува — отвърна Майк, после отиде да разговоря с лидера на Гуай.

Разбраха се на следващата сутрин, още преди разсъмване, група бойци да отнесе тялото на Лудия шапкар обратно към низините.

— А сега да уточним нещата, партньоре — рече До Дук, когато Леонфорте се върна при него. — Искам да зная точно как успя да измъкнеш канала от ръцете на Чарли…

Леонфорте отметна глава и избухна в продължителен смях.

— Още не ти е ясно, а? — изхълца след известно време той.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — изръмжа До Дук, ядосан от факта, че е обект на непонятен присмех.

— Това, че си се включил в голямата игра, приятел. Това е основният канал от платата Шан, той никога не е принадлежал на Чарли. През цялото време от него се е възползвал Чичо Сам, благодарение на този канал се финансира цялата шибана война!

— Искаш да кажеш, че правителството на Съединените щати притежава действащ канал за контрабанда на опиум? — вдигна вежди До Дук. — Трябва да си превъртял!

— Ако под думата правителство имаш предвид Конгреса или Обединения щаб на въоръжените сили, отговорът е не — отвърна Леонфорте. — Това наистина е едно безумно предположение. Аз имам предвид хора на различно управленско ниво в държавния апарат — висши военни, съдии, президенти на корпорации, юридически съветници… Една подмолна организация, която работи в името на ясно поставена цел.

— И тя е?

— Властта — отвърна Леонфорте. — Това е всичко, което им трябва. Власт, позволяваща им да манипулират хора и събития, правителства и икономически структури. Власт, която заобикаля закона, а често и го замества. Тази група дори си има име — наричат себе си „Огледалото“.

— Откъде знаеш всичко това?

— Бях изпратен тук именно от „Огледалото“, задачата ми беше да следя отблизо дебита на канала… Но само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че такъв шанс идва един път в живота… И оттогава насам „Огледалото“ вече не получава цялата стока… — от гърлото му се откърти силен смях: — Защо мислиш, че Бърборкото умира от желание да ме прибере на топло?

— Това са пълни глупости! — решително отсече До Дук. — Човек с твоето досие никога не би получил доверието на „Огледалото“, пък и на всяка друга организация за наблюдение на най-големия канал за наркотици в Азия!

— Имам високопоставени приятели — поясни Леонфорте, в очите му проблясваха весели искрици. — Или поне доскоро ги имах… Освен това си имам брат, който бди над мен като ангел-пазител…

До Дук стоеше напълно неподвижно, потта се стичаше на бразди по сгорещеното му тяло. Умът му остана парализиран, не можеше да очертае последиците на това, което току-що чу. Все пак отбеляза, че Леонфорте каза „брат“, а не „баща“. Кое от двете беше Франк Леонфорте, по думите на Червото — „всемогъщият главатар на мафията“?

— Но сега си им свил номер — промълви на глас той. — Свил си номер на всичките си високопоставени приятели. Защо?

— Джунглата ме промени — сви рамене Леонфорте. — Би трябвало да знаеш какво имам предвид, защото си виетнамец и цял живот си бил близо до нея… В тези планини наоколо се крие мощ. Мощ, която заразява кръвта като ухапване на вампир. Защо трябва да бъда момче за поръчки на „Огледалото“, когато мога да бъда владетел на тази обетована земя? — отново се засмя, поклати глава и добави: — Освен това е много приятно да режеш главите на хора, които не могат да ти направят нищо, нали?

— Ако ми казваш истината, „Огледалото“ едва ли скоро ще те забрави — поклати глава До Дук. — Ще докарат тук цяла дивизия, но пак ще те принудят да очистиш терена!

— Вярно? — подигравателно се усмихна Леонфорте. — А можеш ли да ми кажеш как ще стане тая работа? Колко трябва да бъдат пренасочени? Колко офицери трябва да вземат участие в подобна операция? При това, провеждана в гореща зона, каквато е Лаос? — усмивката му се разшири: — Не бива да се безпокоиш, приятел. Защото съм сключил сделка с брат си и всичко ще бъде наред…

До Дук се замисли върху чутото. Ясно си представи в какво положение са онези типове от Пентагона, едва сега разбра защо си правят труда да изготвят специални планове за залавянето на този човек, защо се обръщат към подбран екип от „прилепите“ на Червото за неговото завръщане. После си спомни за заповедта на полковника да отстрани Леонфорте с всички възможни средства и разбра, че нещо не е наред. Пое си дъх и бавно каза:

— Искам да ти е ясно едно… Имах заповед да те прибера, жив или мъртъв…

— „Огледалото“ — кимна Леонфорте. — Те пратиха подире ми и онзи мръсник в колибата… Какво от това?

— Според мен „Огледалото“ няма нищо общо — поклати глава До Дук. — Моят командир беше пределно ясен… Нареди ми да те закарам на него, а не на хората от „Изток“… Това ми се стори доста…

Млъкна, почувствал върху себе си тежкия поглед на Леонфорте. Гледаше го така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Кой ти даде тази заповед? — тихо, почти нежно попита той.

— Моят командир, Бъд Пауъл…

— Брат ми! — възкликна Леонфорте. Стори го така, сякаш беше открил най-трудното от хилядите имена на Бога. — Пауъл работи за брат ми, в най-секретните кръгове на „Огледалото“! Шибаният ми брат се е превърнал в мой враг!

Извърна се настрана, гърбът му се приведе под напора на леден вятър, който единствен той можеше да усети. Когато отново се обърна с лице към До Дук, нещо в изражението на лицето му беше претърпяло промяна. Очите му светеха с мрачен огън, думите му звъннаха като оглушителни камбани в съзнанието на До Дук:

— Това променя всичко! Включително и твоята роля в тази все по-тайнствена пиеса!

Бележки

[1] Вид южноамерикански кактус с подчертан наркотичен ефект. — Б.пр. ↑

[2] Игра на думи с инициалите на двете словосъчетания SF — Special Forces и Science Fiction. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Завръщането на нинджата (6)

Метаданни

Данни

Завръщането на нинджата

Завръщането на нинджата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета главаВенеция | Токио | Ню Йорк

10 001 нощи

Виетнам, есента на 1971 година

Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (6)

Пета глава
Венеция | Токио | Ню Йорк