Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (5)

Четвърта глава
Виетнам — лятото на 1965 година

Откровено казано, До Дук изобщо не беше виждал баща си. От дребните вещи, останали в къщата, той стигна до заключението, не баща му е бил японец, но нито майка му, нито някой друг потвърди това. Майка му не говореше нито за раждането, нито за зачатието му. Сякаш предпочиташе да забрави, че момчето съществува на белия свят. А то реши, че баща му е японец, просто защото останалите възможности бяха далеч по-малко вероятни.

„Къщата“ беше всъщност едно огромно имение в Сайгон, в което работеше майка му. Беше притежание на еднорък французин, оградено с бледозелени стени от ронлив пясъчник. Вилата имаше формата на огромна подкова, със стръмен покрив от гладки керамични плочки, сякаш захапала разкошната вътрешна градина. Площта около нея беше покрита е гъсти храсти от прекрасни бугенвилии и тамариндови дръвчета. Край тях До Дук се беше потил безбройни часове, опитвайки се да ги поддържа в съответствие със строгите изисквания на французина. Пред широката, облицована с камък веранда имаше асиметричен басейн, чиято форма, кой знае защо, напомняше на До Дук главата на воден бик…

Този басейн определено му харесваше. В кратките часове за сън той напускаше своя сламеник и безшумно се плъзгаше в чистата вода. Оттласкваше се от дъното, обръщаше се по гръб и гледаше нагоре към нищото. Главата му се изпразваше от всякакви мисли, душата му намираше покой. Всичко, което го вълнуваше и му пречеше да заспи, се разтапяше в празнотата.

Тук, в имението на французина, не достигаше вечният дизелов грохот на Сайгон, войната се превръщаше в далечен спомен. Само отраженията на реактивните самолети в бистрата вода на басейна напомняха за трагедията, разиграваща се отвъд високите каменни стени.

Спомените на До Дук за французина бяха съвсем бегли. Беше тих и възпитан човек, посвоему набожен. Всяка вечер пееше Nunc diinittis — молитвата на Симеон, опитваше се да накара и До Дук да му приглася, съвсем като баща:

Господи,

Нека твоят покорен слуга почива в мир,

Така, както е казано в Твоето слово…

Думите на молитвата бяха непонятни и трудно произносими за момчето. За да го накара да пее заедно с него, французинът му предлагаше цели шепи от бонбоните собствено производство — сочни, покрити с шоколадова глазура, с вкус на мед, канела и карамфил.

Но това беше много отдавна. До Дук едва беше навършил пет години, според французина обаче беше достатъчно голям, за да го прати на работа…

В онези години До Дук беше убеден, че французинът печата пари в голямото мазе. Защото в имението се разменяха огромни суми, по всяко време на денонощието. По-късно разбра, че господарят на имението се занимава с търговия на оръжие и наркотици, а „Чичо Захар“ — подигравателното прозвище на американското правителство тук — затваря очи и го оставя да си гледа работата на спокойствие…

Вечер, след като изпиваше порядъчно количество „медок“ — местното червено вино, французинът изпращаше До Дук да преброи и опише оръжието и мунициите в склада. Преди години някакъв доставчик, недоволен от пословичната му стиснатост, беше привързал една граната към сандък с автоматични пушки К-150. Тогава французинът все още не вярваше на никого и проверяваше стоката си сам. При експлозията изгуби ръката си и след това вече възлагаше тази работа на някой от местните си помощници. До Дук скоро откри, че е третият виетнамски младеж, който изпълнява подобни задачи…

А още по-късно, когато към задълженията му се прибави и робското обслужване на честите и смайващо екстравагантни приеми, давани от французина, До Дук научи какви услуги са искали от майка му — разбира се, преди повече от десет години, когато все още е била млада и привлекателна…

Историята му разказа двойка шведи, надрусани здраво от шампанско и любимия наркотик на французина, представляващ комбинация от марихуана и опиум. Разказът им беше жив и изпълнен с такива подробности, че До Дук не можеше да не им повярва. Присъстваше и майка му, задължена да приготвя порциите отрова за гостите. Слушаше стоически, очите й гледаха някъде надалеч, замъглени и лишени от блясък като облаците, скриващи сърпа на месечината над главата и.

До Дук така и не можа да разбере дали в разказа на гостите се прокрадваше носталгия по отминалите времена, или поведението им беше умишлено садистично. Нима не си даваха сметка кой е той, нима подигравателното им кискане не беше предназначено за родната му майка? Но повечето от европейците имат странната способност да гледат на азиатците като на част от екзотичния пейзаж, обръщаха им внимание точно толкова, колкото на палмите, оризищата и блатата около мангровите горички…

Тогава за пръв път видя сиянието — странна, фосфоресцираща светлина, излъчваща се от кожата на хората край него. То завинаги остана свързано с началото на промяната в собствената му душа, с раждането на способността му да отлепя и изхвърля дебелите пластове на възпитанието, покрили душите на хората, да ги вижда разголени до самата им примитивна същност…

Постепенно сиянието се превърна в нещо като спусък, той започна да вярва, че експлозията на справедливия му гняв всъщност е проява на милост и великодушие. В момента, в който пред очите му блясваше сиянието, той започваше да действа сигурно й целеустремено, душата му се освобождаваше от бремето на противоречивите емоции, които мъкнеше на гърба си така, както Сизиф е мъкнал своя камък…

А ето какво мислеше за французина: той беше спасил живота на майка му, след като любимият й е бил убит, имал дързостта да се обяви в защита на своя народ. Защото всичко, което притежаваше тази жена — образование, характер, обноски — беше изчезнало заедно с любовта й. Сега стоеше с наведена глава някъде около хладилника и гледаше с невиждащи очи.

Животът й се свеждаше до съвсем елементарни неща — няколко пиастра, сламеник за спане (в кухнята, за да бъде подръка), а понякога дори и закрила от страна на французина. Защото той беше влиятелен човек, особено в средите на сайгонския подземен свят.

Едновременно с това я третираше като болно псе. Изобщо не забелязваше, че я унижава, че я лишава дори от елементарното човешко достойнство. На практика беше доволен от своето милосърдие, от щедрия си жест. Беше прибрал тази виетнамка от улицата, където положително би свършила като евтина проститутка, надрусана с наркотици или алкохол, беше я превърнал пак в проститутка, но в собствения си дом. Което й позволи да стане известна сред мъжете от различни националности, намиращи гостоприемство под покрива на французина.

Какво е животът, често се питаше До Дук. От майка му се искаше да бъде готова. Във всеки час на деня и нощта. Готова да задоволява прищевките на многобройните гости на французина. Той много се гордееше с известността си на гостоприемен човек, с широка усмивка на уста обясняваше как разбива на пух и прах ширещата се сред много народи представа за стиснатостта на своята нация…

И все пак без французина, поел ролята на ангел-пазител, майката на До Дук не би имала никакви шансове, положително би си изкарвала мизерния залък на улицата, би умряла преждевременно от глад и злоупотреба с упойващи вещества… Тогава и До Дук нямаше да го има. Своето съществуване — унизително и срамно — той все пак дължеше именно на този човек. На практика му беше задължен за всичко, което имаше значение за него на този свят. И все пак…

Сиянието, което излъчваше французинът, се оказа доста по-различно от това на останалите. Беше яркосиньо, със сивкав, почти метален оттенък. Доста по-късно, вече събрал достатъчно богата база за сравнение, До Дук си даде сметка, че този цвят е свързан с близката смърт на приносителя си.

— Групово изнасилване — промърмори До Дук и заби кухненския нож в тялото на французина, сухо и почерняло от слънцето. Купонът бавно се беше разпаднал. Повечето от гостите си бяха тръгнали, тук-там из къщата се забелязваха телата на онези от тях, които бяха твърде пияни или твърде дрогирани, за да го сторят. — Разказаха ми всичко! Хващали са се на бас колко мъже ще издържи, преди да припадне!…

Острието на ножа проблясваше като коремчето на корморан под лъчите на слънцето, вдигаше се и падаше със смразяваща методичност.

— Ето какво си причинил на моята майчица! — от прободените ръце на французина бликна алена кръв, сякаш някой беше разлял бутилка от най-хубавото му вино. — А моето раждане е резултат от едно пиянско обзалагане! — ръцете на До Дук също станаха мокри и лепкави.

— Разбираш ли какъв срам е изпитвала мама? Тя не е имала сили дори да говори за раждането на своето дете — ризата му подгизна от кръв. Не, не разбираш!… Какво знаеш ти за чувството на срам?

Очите на французина бяха широко отворени, в зениците им беше застинало недоумение. От многобройните рани по тялото му обилно течеше кръв, животът бързо го напускаше.

— В момента, в който ме погледне, пред нея оживява ужасната картина на моето зачатие, спомня си в какво се е превърнала благодарение на теб…

Устата на французина зейна, гледката беше отвратителна.

— Пак благодарение на теб тя е научила колко мръсен и горчив може да бъде животът!

Окървавената ръка се протегна напред, пръстите й спазмодично се свиваха и отпускаха.

— За нея ти си Животът, по-могъщ от Буда и всички останали богове, които едва ли са означавали нещо в отчаяното й състояние… Но ти си жив, човек от плът и кръв, който е поел ролята на боговете… Властелинът на света!

Французинът рухна на колене, тялото му се поклащаше в ритъма на нападението. Устата му беше пълна с кръв, беше му трудно да говори:

— Нищо такова не съм… Аз й спасих живота!

Последната фраза излетя от устата с изненадваща яснота, още по-изненадваща беше на ината правдоподобност… До Дук побесня от гняв, но после, след угасването на сиянието, в душата му се настани някаква двойственост — неясна и несвойствена за годините му. Която, разбира се, го завари напълно неподготвен… Защото французинът беше абсолютно искрен…

— Спаси я, но какво й предложи? Деградация и нещастие! Тя никога не би те обвинила, никога не би ти сторила нещо лошо… Просто така е устроена. Но аз съм друг. Друг!… Друг!…

— Господи, нека твоят покорен слуга почива в…

До Дук преряза гърлото му, неспособен да понесе тази последна обида… Думата мир нямаше място в това луксозно обзаведено жилище — крещящо противоречие на всичко, свързано с бедността и страданията…

Последните слова на французина потънаха във фонтан от кръв и стомашни сокове, неясни и тайнствени от заклинанието на близката смърт… Въпреки това обаче те се запечатаха завинаги в душата на До Дук:

— Няма лоши намерения… — прошепна с посиняващи устни французинът. — Има само… лоши постъпки…

Това отне последните му сили, очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на пода, краката му се разтърсиха в предсмъртен спазъм… После мехурът му се освободи, До Дук със задоволство установи, че този край е напълно подходящ за епитаф на човек като бившия му господар.

Веднага след тази случка напусна Сайгон. Знаеше, че французинът има огромно влияние и трябва да се покрие някъде задълго, ако иска да остане жив.

По онова време най-голямото му желание беше да воюва. Естествено в кабината на някой от реактивните изтребители, които ежедневно прелитаха над имението на французина.

Мразеше комунистите така, както мразеше американците и французите. А дори и повече, понеже те бяха предатели, водещи война срещу собствения си народ. Все още не притежаваше достатъчно познания и мъдрост, за да разбере лудостта, накарала тези хора да избиват безогледно своите сънародници, усърдно да заличават уникалната история на Виетнам. Знаеше само едно — това не са хора, а диви зверове, които трябва да бъдат изтребени до крак.

Все пак не посмя да се запише доброволец в армията на Южен Виетнам. Даде си сметка, че именно там ще го потърсят хората, които искат да отмъстят за убийството на французина. Избра свободния живот в планината и това коренно го промени.

По онова време планините съвсем не бяха място за дванадесетгодишни момчета. Там върлуваха не само партизаните на Виетконг, но и много бандити, ден и нощ се проливаше кръв… Все пак До Дук имаше чувството, че ще бъде на много по-сигурно място сред планинските джунгли, вместо да остане да чака съдбата си в сайгонското имение на французина.

В планината обаче имаше и други хора. Диви планинци, прокудени от родните си места, високо в платата на Севера. Повечето от тях бяха от племето „нунг“ — примитивни и свирепи аборигени от китайско потекло, които имаха свой собствен мироглед и бяха в състояние, макар и с помощта на забравени от векове способи, да запазят това, което им принадлежеше…

Дори свирепите партизани от Виетконг се страхуваха от нунгите и предпочитаха да се държат далеч от местностите, в които са били забелязани диваците. До Дук се наслуша на какви ли не небивалици за тези племена — че владеят до съвършенство черната магия; че навличат прясно одраните кожи на враговете си, докато чакат месото им да се опече на буйния огън…

Всичко това пробуди любопитството на момчето. Не се страхуваше от това тайнствено племе, напротив — то неотразимо го привличаше. По простата причина, че дори комунистите се плашат от него… По време на пребиваването си в имението на французина беше научил единствения урок, който има някаква стойност в Азия: човек не бива да ламти за пари, а за власт. Нунгите притежаваха власт, а До Дук — не. Това решаваше проблема и той без колебание тръгна да ги търси. Сметката му беше проста — може да загуби само живота си, който в този момент така и така не струваше кой знае колко… А може да спечели много…

Това беше най-доброто и същевременно най-лошото решение в живота му. Старият До Дук, какъвто и да беше той, неусетно се стопи и изчезна сред нунгите. На негово място се роди нов, съвършено различен До Дук. Думата възкресение би била твърде проста за това прераждане, би обяснила твърде малко неща… Но след продължителния процес на асимилация той често се усамотяваше сред непристъпните планински върхове, отправяше взор към прекрасния залез и тихо, почти несъзнателно си пееше Nunc dimittis.

Отделяше време за своята молитва дори след като старейшината на племето го подложи на внимателен преглед и установи, че е наркоман, отдавна привикнал към опиума. Продължи да се придържа към този навик и когато откри истинския състав на бонбоните на французина, в които се оказа, че има и нещо друго, освен мед, канела и карамфил… Нещо, което по откровено циничен начин е осигурявало подчинение към господаря на имението…

Господи,

Нека твоят покорен слуга почива в мир,

Така, както е казано в Твоето слово…

Тези думи, макар и все още неясни по смисъл и съдържание, му носеха душевно спокойствие и бодрост, той просто не можеше да се раздели с тях… Естествено той имаше родители, познаваше майка си, макар и не особено добре… А тя така и не пожела да го опознае и да стане близка с него. По простата причина, че в негово лице виждаше всичко това, което тя самата вече никога не би могла да бъде.

Псалмът Nunc dimittis остана единственото нещо на света, което му носеше сигурност, единствената топлина, която момчето познаваше. Не можа да го изтръгне от душата си дори когато започна специалната си подготовка при нунгите.

Те, нунгите, много се зарадваха на факта, че момчето е преследвано от закона. В нощта, в която ги откри в подножието на един непристъпен планински връх и им разказа своята история, те дълго се смяха, тупаха го по гърба и плюеха в огъня от удоволствие. С изключение на Ао — най-възрастния и най-уважавания сред тях. Той клечеше край огъня, мълчалив и непристъпен. Пъстрите му, странно приближени очи бяха присвити — сякаш думите на До Дук бяха ярки слънчеви лъчи, които го заслепяваха.

Наблюдавайки го докато говори, До Дук остана с впечатлението, че този старец вижда мъката на сърцето му. Яростта, горчивината, отвращението… А и странната обич, която изпитваше към човека, когото беше убил… Макар тя да беше скрита дълбоко в душата му като риба, заровила се в тинята на планинско езеро…

Когато нунгите се разпръснаха и всеки пое по пътя си в хладната нощ, старецът отвори очи и ги закова върху До Дук. Край огъня бяха останали само двамата, съчките тихо пропукваха.

— Хората говорят странни неща за нунгите — промълви До Дук и изведнъж потръпна от студ. Опря длани в свитите си колене — един почти умолителен жест. — Казват, че ядете враговете си, като първо ги изпичате на огъня…

— Аз лично предпочитам месото си сурово — отвърна Ао, изчака един сякаш безкраен миг, сетне избухна в хриплив смях. Когато лицето му се успокои и възвърна обичайните си черти, той поклати глава и вече сериозно добави: — При нас няма от какво да се страхуваш, млади братко…

Ето по какъв начин стоикът Ао отвори душата си за До Дук и го поведе към дълбините на Мрака.

Беше необикновено едър мъж с властно поведение. Познаваше всички Тайни, познаваше и техниката на белите. Например беше в състояние на тъмно да разглоби, почисти и сглоби американска автоматична пушка М-60, можеше да работи с пластични експлозиви, с фосфорни мини и газови гранати, познаваше основните принципи на въздухоплаването.

Една вечер поведе До Дук надолу, към гъстия черно-зелен пояс на джунглата. Там беше толкова влажно, че момчето остана с впечатлението, че се гмурка под повърхността на морето. Направи му впечатление, че макар и стар, Ао се придвижваше абсолютно безшумно. Вървеше със сигурна крачка и сякаш по добре отъпкана пътека, макар около тях да нямаше нищо подобно, само гъстата зеленина.

Придвижваха се в абсолютен мрак, До Дук беше принуден да се държи за рамото на възрастния мъж, за да не се загуби. Около него джунглата дишаше с пълни гърди, разнасяха се тайнствени звуци, животински рев. Миришеше на мъх и гниеща растителност, миризмата беше силна и натрапчива — като на току-що запарен черен чай от Железните планини на Китай.

Големи насекоми се блъскаха в бузите и ръцете на До Дук, веднъж непосредствено до тях се разнесе заплашителното ръмжене на хищен звяр. Теренът под краката им продължаваше да се спуска надолу, скоро момчето видя бледото сияние на луната сред разредилите се клонаци над главата си.

Ао спря, приклекна и безмълвно посочи пред себе си. Отначало момчето не забеляза и не чу нищо, после вятърът смени посоката си и до ушите му достигна ромон на течаща вода — богат и плътен като камбанен звън. Звуците помогнаха за ориентацията му, скоро беше в състояние да определи, че клечат на брега на планински ручей. Разнесе се силен плясък, някакво едро тяло се натопи във водата.

Ао издаде странен гърлен звук, космите по врата на До Дук неволно настръхнаха. Черното тяло във водата надигна глава и се извърна насам. Беше голям черен леопард.

Беше слушал разни истории за тези рядко срещащи се зверове, на не познаваше човек, който да ги беше виждал. Говореше се, че черните леопарди обладават магическа сила и благодарение на нея са изтрили оранжевите ивици от кожата си.

Ао отново издаде същия звук, До Дук потръпна. Черният леопард бавно се измъкна от водата и тръгна към тях. Нервен тик, напълно неконтролируем, разтърси мускулите на До Дук. Главата му започна да се тресе, приближаващият се хищник ту се появяваше, ту изчезваше от погледа му. Беше толкова уплашен, че кръвта замръзна в жилите му, а стомахът му се сви на топка.

Отдалечил се от водата, звярът беше на крачка от тях, лесно би могъл да смаже главата на До Дук с могъщата си лапа. Тялото му беше дълго най-малко три метра, още метър добавяше стегнатата опашка, която бавно помръдваше нагоре-надолу.

Тежка миризма блъсна ноздрите на До Дук. Миризмата на животинска сила и смърт. Устата му пресъхна, езикът му залепна за небцето. Звярът втренчено ги гледаше, дишането му беше дълбоко и равно, придружено от едва чуто мъркане.

Ао притисна с длан рамото на До Дук, давайки му сигнал да не мърда. После изведнъж се изправи и изчезна в мрака на джунглата.

Масивното тяло на звяра изпълваше пространството пред очите на момчето, превърнало се сякаш в отделна планета. Могъщият гръден кош бавно се надигаше и отпускаше, огромните кехлибарени очи го наблюдаваха с някаква странна интелигентност, изглеждаха някак късогледи и разфокусирани. Един американски полковник, чест гост в имението на французина, беше казал на До Дук, че леопардите не притежават добро зрение и слух, разчитат преди всичко на своето обоняние.

Жълтите очи примигнаха въпреки желанието си До Дук се разтърси от страх. Черният леопард глухо изръмжа, главата му започна да се свежда надолу. До Дук усети как се подмокря, но нищо не можеше да направи.

Ао отново се появи, лявата му ръка беше протегната напред. Клекна на крачка от звяра, около китката му беше увита отровна змия, триъгълната й глава беше здраво стисната между палеца и показалеца му.

Насочи змията напред в някакво непонятно предложение. Ноздрите на звяра потръпнаха и се разшириха, доловили безпогрешно присъствието на влечугото. Движението на главата му беше мълниеносно. До Дук силно се съмняваше, че дори човек като Ао би могъл да се отдръпне навреме…

Огромните челюсти широко се разтвориха, ръката със змията изчезна между тях. Миг по-късно Ао изтегли ръката си, змията вече не беше увита около нея.

В продължение на няколко секунди тишината се нарушаваше единствено от мляскането на звяра. После челюстите престанаха да се движат, ноздрите изпръхтяха. Ао отново издаде странния гърлен звук, после сложи ръце на раменете на момчето и го побутна напред, по посока на хищника. Кехлибарените очи продължаваха да го наблюдават с предишното късогледо примижаване. По крака на момчето се стече вадичка урина, звярът изсумтя, явно заинтригуван от новата миризма.

От черната козина се излъчваше топлина, бърните се дръпнаха нагоре, оголвайки огромни бели зъби. До Дук усети как му се завива свят.

Зад звяра блестеше водата на потока, прорязана от сребърна лунна пътечка. Момчето имаше чувството, че може да стъпи на нея и да премине на отсрещния бряг.

После отново насочи вниманието си към звяра и примигна от изненада. Черният леопард беше изчезнал, на мястото му стоеше слаба жена с изящни черти на лицето и дълга черна коса, която почти опираше до земята. Изглеждаше съвсем нормално, но в ръцете й имаше нещо странно. До Дук напрегна взор и видя, че дългите й пръсти са всъщност извити дървесни корени…

Тялото й леко помръдна, в душата на момчето нахлу ужас… От кръста надолу жената беше скелет. Никаква кожа, никаква плът. Само кости, бледо проблясващи на лунната светлина.

— Коя… Коя си ти? — неволно прошепна До Дук.

— Нима не ме познаваш? — попита изящната жена, кехлибарените и очи се заковаха върху лицето му. — Аз съм твоята майка.

Сърцето на До Дук лудо блъскаше в гърдите, имаше чувството, че не звярът, а той самият е погълнал отровната змия.

— Това не е вярно — промърмори той с глас, натежал от ужас. — Моята майка е много по-възрастна, от теб.

— Не е така — поклати глава жената. — Защото аз съм мъртва.

— Какво?!

— Приятелите на французина ме убиха, защото отказах да им кажа накъде си избягал.

— Но ти не би могла да им кажеш, защото не знаеше! — възкликна До Дук.

— Знаех — поклати глава тя. — Знаех го със сърцето си. Можеше да идеш само на едно място… Ти, който не трябваше да се раждаш никога; момчето, чийто живот е една ужасна грешка… За да живееш, ти трябваше да умреш и отново да възкръснеш. Предишният ти живот беше недоразумение, сега обаче имаш още един шанс…

Сега вече я позна. Даде си сметка, че се явява пред него такава, каквато е била някога — млада, прекрасна… Можеше да разбере защо е била желана, макар и само за една нощ, от тъмните субекти, събиращи се под покрива на французина…

— Мамо… — промълви той, странна влага се промъкна под клепачите му. За пръв път в живота си проливаше сълза за някого…

— Не ме наричай така — тъжно поклати глава жената. — Никога не съм била майка за теб… Бях лоша и себична, не успях да намеря сили, за да те обичам… Аз те презирах, французинът положително те обичаше повече от мен… — главата й се сведе, черната коса се спусна на гъсти вълни над сребристото лице. — По-добре, че съм мъртва… Всеки ден се молех на Буда да ме дари с любов към теб, но той не чу молитвите ми… Сърцето ми изсъхна и умря далеч преди да умре тялото ми…

— Ти не си била виновна за това, мамо!

Главата й рязко се повдигна, косата се плъзна назад. Очите й горяха с мрачен блясък, гримасата й наподобяваше озъбената муцуна на черния леопард, готвещ се за смъртоносен скок.

— Това, което ти казвам, е истина! — просъска тя. — Аз съм Азия, винаги готова да разтвори крака, за да бъде изнасилена от французи и руснаци, от китайци и американци… Те винаги са ни използвали както искат, тъпкали са ни с опиум, превръщали са ни в свои роби… И в крайна сметка ние сме ставали бесни кучета, които хапят собствените си крайници, нахвърлящи се върху самите себе си…

Ръцете й се вдигнаха нагоре, костеливите пръсти с извити като куки нокти сграбчиха въздуха над главата й.

— И аз съм луда! Толкова луда, че не успях да обикна това, което би трябвало да обожавам! Ти си моя кръв, До Дук. Но аз гледах на теб по начина, по който гледат на нас… — главата и тъжно се поклати: — Не, не си губи времето да жалиш за мен. Аз следвам своята карма и вече съм част от разрухата на Азия. Може би звучи ужасно, но все пак е нещо…

— Но аз те убих! — проплака той. — Заради мен те…

— Не им казах къде си — светна призрачното й лице. — Не им издадох твоята тайна, До Дук. Нима мислиш, че не знаех какви ще са последиците? Знаех ги, знаех ги отлично! Но отказах да им се подчиня и се почувствах много добре! — от устата й се откъсна въздишка на задоволство: — Това беше единственият смислен акт в живота ми. И в крайна сметка открих, че сърцето ми продължава да тупти… За теб, До Дук… — златистите очи го увиха в блестящата си паяжина: — Сега е твой ред, синко… Възползвай се максимално от шанса си!

Лунната светлина изведнъж се стопи, вероятно небето се беше покрило с облаци. Настъпи мрак, До Дук неволно примигна. Когато отвори очи, пред него отново клечеше черният леопард. В ноздрите го удари тежката миризма на хищник, зави му се свят, отново примижа… Когато очите му се нагодиха към тъмнината, черният леопард вече го нямаше. Беше се плъзнал обратно във водата и плуваше нагоре срещу течението. След миг от него нямаше следа.

До Дук отпусна глава и се разрида. За пръв път в живота си бе докоснат от любовта. Страданието му беше непоносимо, даде си клетва никога повече да не позволява това…

Ръката на рамото му беше силна и някак успокоителна.

— Точно така, млади братко — прошепна Ао. — Трябва да превърнеш сърцето си в камък, защото ти предстои труден и опасен живот.

Приклекнал на брега на планинския ручей, До Дук по-скоро усети, отколкото чу думите му. Бавно и незабележимо те запълниха празнотата около него, отново изпита чувството на покой, което намираше само на дъното на басейна в имението на французина.

Когато най-сетне отново вдигна глава, нощта вече си отиваше. Беше настъпил онзи странен час преди изгрев-слънце, в който всичко изглежда монотонно сиво, природата сякаш е замряла…

— Цяла нощ сме били тук? — учуди се той.

— Времето няма никакво значение — отвърна Ао. — Можеш да го забравиш.

— Но какво стана? — погледна го До Дук. — Нима всичко беше сън? Черният леопард, змията, призракът на мама…

— Всичко е заради Нго-мей-юхт — Лунния полумесец — усмихна се възрастният мъж. — Сега ме слушай внимателно, искам да ти разкажа за танца Паау…

— Някога, преди много години, по време на разцвета на цивилизацията на нунгите, някои от нашите градове-държави имали за свой символ черния леопард… Нунгите го наричали Паау и вярвали, че е божество. Но сред тях имало хора, които ламтели за властта на боговете и решили да заловят Паау. Сторили го много хладнокръвно, с голяма смелост в сърцата… Изкопали дълбока яма и звярът попаднал в капана им…

Ао имаше способността да говори просто, но омайващо. Гласът му сякаш правеше черна магия, околният въздух се наелектризираше…

— Веднага му счупили краката, за да не може да избяга… Не посмели да го сложат в клетка. Били и зли, и безскрупулни, но все пак се страхували от гнева на боговете. Пречупвайки костите на Паау, те вярвали, че духът му ще остане на свобода и по някакъв начин ще се всели в тях… Според тогавашната вяра „душата“ на хора и животни оставала в здравите им кости, след време, с помощта на молитви и особени ритуали, от нея можел да започне нов живот…

— Второто нещо, което направили, било по-просто. Започнали да хранят звяра с труповете на своите врагове. Вярвали, че по този начин ще засилят божествените му способности. След девет дни разрязали гръдния кош на леопарда, строшили ребрата му и измъкнали все още тупкащото му сърце. Изяли го, а после увили голите си тела с топлия му труп, сякаш за да попият кръвта му. Според легендата трупът на Паау започнал да трепери и подскача върху раменете им… Така се родило преданието за танца на Паау…

Утринните изпарения бавно скриха от очите им прозрачните води на планинския ручеи, ромонът заглъхна, джунглата изчезна. Можеха да бъдат навсякъде, сякаш висяха във въздуха, изпаднали в странна безтегловност.

— Ритуалът се превърнал в традиция, властта на тези хора — реална или въображаема, продължавала да расте… Намирали враговете им голи и безпомощни, с пречупени крайници и лице в прахта… Така ги лишавали от сила, правели бягството им невъзможно… — В пъстрите очи на Ао се появи особен блясък.

— Най-важната част на този ритуал обаче била свързана с изтръгването на сърцата. Изваждали ги от гръдния кош на нещастниците и ги пришивали към пъпа им. Вярвали, че по този начин душите им не могат да напуснат тялото в мига на смъртта…

Главата на стареца се извърна встрани, До Дук остана с чувството, че очите му пронизват мъглата на изпаренията около тях, насочват се в друго време, в друг свят…

— Точно на това възнамерявам да те науча — някак глухо прошепна Ао. — Ще овладееш танца Паау, ще се научиш да поглъщаш силата на боговете… Защото именно затова си тук, изминал дългия път от низините… — ръката му рязко се вдигна: — Но първо трябва да си избереш някакво живо същество. То ще бъде твой представител, другар на духа ти. Хайде, избирай!

— Избирам бялата сврака — механично отвърна До Дук, спрял се на първото нещо, което се появи в съзнанието му.

— Бялата сврака значи… — проточи Ао, после заби огнения си поглед в лицето на момчето. — Сигурен ли си?

До Дук кимна с глава. Странно, но наистина беше сигурен. Това се случваше за пръв път в живота му.

— Да бъде — тържествено промълви Ао. — От този момент нататък другар на твоя дух е бялата сврака.

Думите му пронизваха До Дук, тялото му усети почти физическа болка. Очите на стареца се превърнаха в черни дупки, в гладки камъни на дъното на планински поток.

— Да бъде — повтори той. — Ти ще станеш Нго-мей-юхт и само човек като теб ще бъде в състояние да те разкрие и победи.

— Какво означава това? — попита шепнешком До Дук.

— Ще се превърнеш в друг човек — саркастично се усмихна Ао. — Плаши ли те това? Не? Много добре… Душата ти ще страда от вечна жажда. Скоро, много скоро ще престанеш да се интересуваш от храна и вода…

— А с какво ще поддържам живота си?

— Зависи — с мрачна тържественост отвърна Ао. — Зависи от това, което ще остане от теб, след като се превърнеш в Нго-мей-юхт…

— Но аз ще си остана смъртен…

Ао дълго мълча, после въздъхна и каза:

— Да, получиш ли смъртоносна рана, ти наистина може да умреш… В този смисъл си смъртен. Но като Нго-мей-юхт тялото ти ще притежава забележителна способност за възстановяване.

— И ще бъда близо до безсмъртието, така ли?

Тежките клепачи на Ао почти скриха блестящите пъстри очи.

— В крайна сметка сам ще решиш това — отвърна той, вдигна ръка между двамата, дланта й беше обърната нагоре.

Някъде наблизо пропя птичка, звукът прониза утринните изпарения, блъсна се в стената на джунглата и се върна обратно — рязък и някак недействителен.

Ао чакаше ръката на До Дук да легне върху неговата. Стисна я здраво, цялото тяло на момчето се разтърси. Когато проговори, гласът му беше съвсем различен, идващ от нова, още по-непозната и тайнствена планета.

— Готов ли си да продължиш своето пътешествие от една планета към друга? — попита този глас.

До Дук отвори уста да отговори, но Ао вече поклащаше глава, сякаш доловил мислите, оформящи се в съзнанието на момчето.