Рано сутринта Токио вонеше на риба. „Може би тази миризма идва от реката Сумида, все още даваща хляб на стотици и дори хиляди рибари. Или пък от стоманеносивия смог, надвиснал тежко над огромната метрополия“, помисли си Никълъс Линеър.

Слънцето правеше опит да надскочи планинските върхове в далечината, но тук, в сърцето на града, продължаваше да властва мракът. Тук-там сенките леко посиняваха и това беше единственият признак за настъпващото утро.

Докато се изкачваше с президентския асансьор към върха на небостъргача Шинжуку Сюриу, Никълъс мислеше главно за редицата неотложни решения, които го очакваха в „Сато Интернешънъл“ — огромния промишлено-търговски конгломерат, който той управляваше съвместно с Танцан Нанги.

Нанги беше японец с буден ум, бивш заместник-министър на могъщото МТИ — Министерството на международната търговия и индустрия. Никълъс се беше сближил с него, последва и решението им да обединят своите компании „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“.

Интересно беше, че и двамата бяха получили в наследство ръководните постове в своите компании — Нанги от брата на най-добрия си приятел, Никълъс — от покойния си тъст. По тази, а и по още ред причини връзката между двамата беше здрава и нерушима, живееха и действаха като един общ организъм.

Асансьорът спря на петдесет и втория етаж. Никълъс излезе от кабината, прекоси пустата приемна, блестяща от хром и благородно тиково дърво, после тръгна по коридора с канцелариите на подчинените си. Кабинетът му се намираше редом с този на Нанги, двата заедно заемаха цялата западна страна на етажа.

Насочи се към удобния диван в ъгъла, поставен пред огромен панорамен прозорец. Седна и отправи поглед към града, който се разстилаше в краката му. От тук смогът изглеждаше синкав и злокобен, гъстата му пелена скриваше изцяло гордото чело навръх Фуджи в далечината.

Даваше си сметка, че скоро ще се наложи да замине за Америка. Не само за да се срещне с Харли Гоунт, но и за да упражни личното си влияние сред политическите кръгове във Вашингтон, все по-категорично обявяващи се срещу японската икономическа експанзия и нарастващата арогантност, по тяхно мнение, на японските политици. За тази задача Гоунт беше наел професионален посредник — човек на име Терънс Макнотън, но в душата на Никълъс нарастваше убеждението, че посредниците трудно могат да свършат работа при подобни деликатни мисии. През последните години на няколко пъти искаше да отлети за Америка, но Нанги винаги успяваше да го разубеди. Според него присъствието на Никълъс в Япония беше далеч по-важно, просто защото и тукашният бюрократичен апарат се нуждаеше от постоянно убеждаване в ползата от смесени американо-японски предприятия.

А Никълъс, по твърдото убеждение на Нанги, беше единственият чужденец, притежаващ шанса да постигне нещо по пътя на това убеждаване. По простата причина, че японците не го считат за „итеки“ — презрян варварин. Бащата на Никълъс — полковникът от английската армия Денис Линеър, служил в щаба на окупационните сили на генерал Макартър непосредствено след Втората световна война, имаше искрени приятели сред по-старото поколение японски административни функционери. Благодарение на неговите усилия и връзки днешната демократична конституция на тази страна беше приета от общо взето консервативните японски политици. На погребението на полковник Линеър бяха присъствали толкова официални лица, колкото на погребението на всеки японски император.

Никълъс усети появата на Танцан Нанги още преди да го види. Вече доста възрастен, Нанги беше запазил впечатляващия си външен вид. Дясното му око, млечнобяло под полуспуснатия клепач, свидетелстваше за тежката контузия, получена преди много години.

Останалата част от лицето му по нищо не се различаваше от лицето на опитен дипломат, познаващ всички тайни на света, сред който се движи.

Почука на открехнатата врата на Никълъс с върха на стария си бастун, чиято дръжка представляваше изящна глава на дракон. Краката му, сериозно пострадали по време на войната в Тихия океан, придвижваха стегнатото му тяло по-леко или по-вдървено, в зависимост от времето, часа на денонощието и общото му здравословно състояние.

Двамата мъже се поздравиха топло, без формалности. В присъствието на чужди хора обаче никога не си позволяваха подобно поведение. Седнаха пред чашите гъст зелен чай и с наслада отпиха. Неизменен ритуал в началото на напрегнатия ден, предхождащ вземането на стратегически важни решения за дейността на „Сато Интернешънъл“. Решения, които винаги се вземаха само от двамата, далеч преди пристигането на останалите служители.

— Новините са лоши — въздъхна Нанги. — Не успях да събера капитала, който според теб ще ни бъде необходим за икономическа експанзия във Виетнам.

— Една ирония на съдбата — поклати глава Никълъс. — Бизнесът ни върви отлично, всеки може да се увери в това от баланса за последното тримесечие. Търсенето на „СФИНКС Т-ПРАМ“ е огромно, далеч над производствените ни мощности… — „Сфинкс Т-ПРАМ“ беше името на компютърния чип, създадени лабораториите на Никълъс и защитени авторско право — единственият програмируем чип на пазара, притежаващ огромна електронна памет. — Именно затова ни трябва бързо настаняване във Виетнам. Новите заводи там ще бъдат изключително изгодни за пас с ниските си производствени разходи, а продукцията им незабавно ще бъде погълната от пазара…

— За съжаление чипът е само една част от бизнеса на корпорацията — поклати глава Нанги и отпи глътка чан. — А другите съвсем не са толкова успешни…

Никълъс знаеше какво иска да каже приятелят му. За разлика от „Томкин Индъстриз“ преди обединението, „Сато Интернешънъл“ винаги се беше радвала на неограничен достъп до финансовия пазар. Но сега правилата бяха променени. Предимството на японската корпорация пред американската изведнъж се беше превърнало в недостатък. Всички големи фирми тук са собственост на някоя банка или са част от нейната дейност. В случая със „Сато“ банката се наричаше „Даймийо Дивелъпмънт“. Години наред фирмата се беше радвала на изгодни кредити при нисък лихвен процент. Но днес Япония изживяваше рецесия и производствен спад, непознат за страната в следвоенното й развитие. Този процес започна през 1988 година, когато правителството предприе погрешни мерки за растеж на икономиката, вече страдаща от прекомерно силната йена. Министрите решиха, че създавайки изкуствен бум в продажбата на земя и насърчавайки местните компании да инвестират вътре в страната, автоматически ще смекчат последиците от силната йена на международните валутни пазари. И това действително стана, но само до определен момент. После балонът започна да се надува, цената на недвижимата собственост скочи до небето. Но японските бизнесмени, претъпкани с пари от интензивния износ, продължаваха да ги влагат в земя. Балонът се спука, фантастичните цени на имотите рязко паднаха, много хора се разориха буквално за една нощ.

Касапницата беше ужасна, разпространяваше се като кръговете от запратен в центъра на тихо езеро камък. Банките кредиторки, отпускащи щедро заеми за покупка на недвижими имоти, изведнъж се оказаха собственици на стока, която нито беше продаваема, нито можеше да върне обратно в паричния поток огромните капитали, които беше погълнала. И това се отрази на балансите им. Всички те бяха залени от червения цвят — единствената кръв, от която се вълнува сърцето на банкерите по света…

„Даймийо Дивелъпмънт“ не беше изключение. Макар че успя да се задържи на повърхността, тя понесе огромни загуби и беше на ръба на банкрута. Това не можеше да не се отрази на финансовото състояние на „Сато Интернешънъл“. Нанги се принуди да смени нейния председател, но хаосът не можеше да се оправи за една нощ, вече шести месец финансовите операции на „Даймийо“ бяха близо до нулата. Това той приемаше като лично унижение, все още не можеше да забрави, че някога беше президент на тази банка.

В японския икономически живот се появи нов термин — „рисутора“. В приблизителен превод той означаваше „забавяне на икономическия растеж“ — нещо нечувано в следвоенна Япония. Предприятията се принудиха да свиват своето производство, да се лишават от своя най-ценен капитал — добре подготвените и лоялни работници и специалисти. За страна, която, цели четиридесет години беше живяла под девиза „Повече и по-качествена продукция“, забавянето на икономическия растеж беше оглушителна плесница. Благоразумни и далновидни както винаги, Нанги и Никълъс бяха успели да удържат своята компания от неразумни капиталовложения, за нея ефектът от „рисутора“ беше далеч по-малко болезнен. Това стана благодарение опита на Никълъс, който познаваше икономическата стагнация по-добре от всички японски бизнесмени, взети заедно. Въпреки всичко обаче, те също страдаха от липсата на оборотни средства.

— Въпреки всичко трябва да намерим парите, които са ни необходими — въздъхна Никълъс. — Не го ли сторим бързо, ще бъдем изместени от този перспективен пазар.

— Трябва ми повече време за реална оценка на ситуацията — поклати глава Нанги. — Виетнам скоро отвори вратите си за чужди инвестиции, все още изпитвам определени съмнения към правителството там…

— Което означава, че не вярваш на виетнамците, нали?

Нанги разклати чашата си. Не обичаше миговете, в които между тях се появяваше напрежение. Но още преди няколко години, след пътуването на Никълъс до Сайгон и назначаването на Винсънт Тин за техен генерален представител, в душата му се загнездиха съмнения. Тин беше виетнамец и това беше достатъчно. Никълъс беше прав — той не вярваше на виетнамците. Бяха вложили огромни средства в тази странна, отскоро потеглила по пътя на капитализма страна, а Никълъс настояваше за още. Ами ако комунистите отново вземат властта и национализират индустрията? Тогава той и Никълъс ще загубят всичко!

— Тези хора не ми вдъхват доверие — призна на глас той и вдигна поглед от ситно нарязаните зелени листенца в чашата си.

— Защото са различни.

— Китайците от Хонконг също са различни — поклати глава Нанги. — Но с тях работя без никакви проблеми, дори изпитвам удоволствие от постоянните им интриги. С виетнамците е друго…

— Затова аз се занимавам с тях — отвърна Никълъс. — Не забравяй цифрите. Печалбата от ограничената ни продукция в Сайгон под надзора на Вини е направо астрономическа. Представи си какво би получила компанията ни, ако започнем да работим в широки мащаби при тези ниски производствени разходи!

Нанги знаеше, че е прав, цялата му дейност го беше доказала. Успехите на Никълъс в разработката на нови пазари бяха наистина огромни.

— Добре — кимна той. — Камък вода ще пусне, но ще намеря необходимия капитал!

— Няма да съжаляваш за това — усмихна се Никълъс и допълни чашите с чай.

— Дано — въздъхна Нанги. — Ще се наложи да потърся контакти с Якудза…

— Ех, ако знаеше кой е „Кайшо“! — възкликна с едва доловима ирония Никълъс.

— Известно ми е, че не храниш никакво уважение към Якудза — погледна го Нанги. — И това ми се струва доста странно, особено след като знам какво задълбочено внимание обръщаш на другите аспекти в японския начин на живот…

— Якудза са гангстери! — отсече Никълъс. — Защо трябва да вниквам в тяхната психология?

— На този въпрос можеш да си отговориш сам.

— Но не мога да си отговоря на едни друг въпрос — Ти какво общо имаш с тях? Защо не ги оставиш да вършат мръсната си работа сами?

— Все едно да питаш „Защо заедно с кислорода вдишваш и въглероден двуокис“ — горчиво поклати глава Нанги. — Това просто е невъзможно…

— Искаш да кажеш непрактично!

Нанги въздъхна. Знаеше, че по този въпрос няма да се разбере с приятеля си. Никога не беше успявал да го стори.

— Добре, върви да се видиш с твоя „Кайшо“, който и да е той — предаде се Никълъс.

— Кайшо е върховният главатар на всички кланове — поклати глава Нанги. — Оябун на оябуните… Кръстник на кръстниците… Спокойно мога да те уверя, че такъв човек не съществува. Това е мит, измислен от някой умен мафиотски главатар. Така официалната власт си наляга парцалите, полицията, пък и всички ние — нормалните граждани, живеем с чувството, че подземният свят се ръководи от някаква богоподобна личност, до която никога няма да достигнем… Така Якудза става всемогъща организация. А дори когато успее да разбие някоя от мрежите за хазарт и наркотици, полицията няма самочувствие, не може да даде оценка на успеха си… — размърда се в стола и добави: — Всички мои познати от средите на Якудза категорично отричат да познават, човек, който би могъл да бъде „Кайшо“…

После разговорът им се прехвърли върху проекта „Кошер“ — любимата рожба на Никълъс. Нещата бяха в застой, тъй като фирмата „Хайротек“, получила поръчката на американското правителство за изграждане на сложната компютърна система, необяснимо се беше отказала в последния момент.

— Най-много ме безпокои фактът, че никой от „Хайротек“ не отговаря на настоятелните писма и телефонните обаждания на Харли Гоунт — въздъхна Никълъс. — Наредих му да внесе официално оплакване в съда за неизпълнение на договорни задължения. Не само срещу фирмата контрактор, но и срещу правителството на САЩ…

— Правителството ли? — погледна го загрижено Нанги.

— Да. Според мен то е отговорно за внезапния застой.

Никълъс тръсна глава и започна да излага пред Нанги последната информация относно проекта „Чи“. Сам беше избрал името му. „Чи“ означаваше „мъдрост“. По негово предложение за проекта отделиха усилията на едно от най-стабилните подразделения на компанията. „Чи“ беше принципно нов компютър, без софтуер. На практика щеше да бъде толкова гъвкав, колкото хората, които щяха да го използват. Не се нуждаеше от софтуер по простата причина, че беше създаден на принципа на невронната мрежа. Прототипът на „Чи“ съдържаше над хиляда миниатюрни „кубчета“, които, за разлика от електронните чипове, бяха изградени от по шестдесет и четири електронни неврона — тяхно копие в човешкия мозък. Тази машина действаше на принципа на примера. „Правилното“ решение се определяше от оператора посредством даден вид напрежение в невронната мрежа, „погрешното“ — от друг. По този начин компютърът буквално „научаваше“ функциите, които се изискваха от него, и ги осъществяваше по най-добрия начин, без да се налага използването на каквито и да било софтуерни програми.

— По всичко личи, че първият невронен компютър на пазара ще бъде на фирмата „Рико“, но нашият „Чи“ е много по-усъвършенстван и несъмнено ще предизвика силен интерес — убедено поклати глава Никълъс.

Ранното съвещание приключи. Нанги се изправи, взе бастуна и бавно тръгна към кабинета си в другия край на коридора.

През следващите два часа Никълъс почти не пусна слушалката. Проведе кратки разговори с директорите на задграничните заводи на компанията в Банкок, Сингапур, Сайгон, Куала Лумпур, Индонезия и Ханджоу, в Югоизточен Китай. Би могъл да съкрати това време наполовина, но телефонните връзки с тази част на света бяха влудяващо бавни, често му се налагаше да чува сигнала за заето, разговорите му да прекъсват по средата, а когато отново набере номера — да попадне на съвсем различен адресат. Преди години положително би вдигнал ръце, но сега филиалите на компанията в тази част на света ставаха все по-важни за нейния общ просперитет.

Най-сетне приключи тежката битка с телекомуникационната система на Третия свят. Хвърли кратък поглед на часовника и се зае да запарва нова порция зелен чай.

Частната му линия влезе в действие в момента, в който хвана бъркалката. Остави тежкия железен чайник и погледна апарата. Този телефон никога не звънеше толкова рано сутринта. Посегна към слушалката с чувство на известно безпокойство.

— Моши-моши…

— Господин Линеър? — бръмна в ухото му непознат глас. — Господин Никълъс Линеър?

— Кой е?

— Обаждам се от името на Микио Оками. Това име говори ли ви нещо?

Никълъс усети ударите на сърцето в гърлото си, изведнъж му стана трудно да диша.

— Как се добрахте до този номер?

— Микио Оками ви праща специалните си поздрави — отвърна гласът, после млъкна и в слушалката ясно се чу спокойното дишане на човека отсреща. — Той иска да…

— Ще ви дам един номер — прекъсна го рязко Никълъс и бързо продиктува осем цифри. — Наберете го точно след десет минути.

Първите шестдесет секунди от посочения срок отидоха за нормализиране на дишането. През следващите пет минути се отдаде на „зазен“ — особена форма на медитация. Но дори тя не успя да попречи на спомените, които нахлуха в съзнанието му.

Малко преди смъртта си полковник Линеър беше споменал името, което прозвуча по телефона преди малко. Микио Оками беше спасил живота на баща му. Кога и как — Никълъс така и не разбра. Но баща му беше пределно ясен — ако някога Оками го потърси, това ще означава, че е попаднал в безнадеждна ситуация и ще му трябва помощ…

Оттогава изтече много вода, животът следваше неумолимия си ход. И ето че Оками го беше потърсил…

Никълъс излезе от кабинета и тръгна по коридора. Президентският асансьор го очакваше, търпелив като верен слуга. Натисна бутона за мецанина и се запита къде ли всъщност отива…

Двамата с Нанги решиха да купят мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу в края на предишната година, веднага след като фалира френският ресторант с прекалено надути цени, който се помещаваше там. Направиха основен ремонт на трите етажа, събориха много стени, за да издигнат нови. В крайна сметка там трябваше да се появи „Индиго“ — бляскав и модерен нощен клуб…

Слезе от асансьора, в носа го удари миризма на вар и мазилка, на прясно положена боя и прогорено желязо. Бригадирът на ремонтната фирма моментално го позна. Пристъпи към него, поклони се и му подаде предпазна каска. Никълъс я сложи на главата си и побърза към окачения на стената телефонен апарат. Разполагаше само с тридесет секунди. Телефонът иззвъня в мига, в който протегна ръка към слушалката.

— Да?

— Господин Линеър?

— Аз съм.

— О! — краткото възклицание беше наситено с напрежение. — Доколкото разбирам, вече можем да разговаряме на спокойствие… Много съм доволен, че успях да вляза във връзка с вас…

Очите на Никълъс бяха заковани в ъгъла на заведението. Там се издигаха няколко бъбрековидни платформи, всяка от които можеше да побере две-три масички. Идеята на архитекта беше да създаде у бъдещите посетители илюзията за свободно увисване във въздуха, отдолу щеше да свети безплътен дансинг, създаден с помощта на сложна система от лазери.

— С кого разговарям? — попита той. — Вие очевидно ме познавателно аз…

— Служа на Микио Оками, името ми няма никакво значение — отвърна гласът, направи кратка пауза и добави: — Помните ли своето обещание?

— Разбира се — отвърна Никълъс.

— Оками-сан се нуждае от спешната ви помощ.

— Разбирам.

— Моля незабавно да отлетите за Венеция, Италия. Билет първа класа, на авиокомпания „Ер Франс“ е издаден на ваше име и ви очаква на летище „Нарита“. Моля да бъдете точен и да го получите поне два часа преди полета, който е насрочен за 9.40 часа тази вечер.

— Тази вечер?! — възкликна Никълъс. — Но аз не мога да зарежа всичко просто ей така!… — млъкна, тъй като разбра, че отсреща бяха затворили.

Бавно окачи слушалката. Въздухът тежеше от фин прашец, ясно видим на светлината на фенерите, закрепени върху каските на работниците. Произходът му се дължеше на плочите от бледожълт пясъчник, с които облицоваха носещите колони на бъдещото заведение. Мислеше за баща си, за оскъдната му информация относно Микио Оками. Понякога става така, че човек изчерпва всички средства за постигането на целта си, беше казал Денис Линеър на тринадесетгодишното момче. А целта трябва да бъде постигната. На всяка цена! Още си много млад, но трябва да знаеш, че в живота има и такива цели, за изпълнението на които си готов да сториш всичко, да не обръщаш внимание на средствата, до които прибягваш… Това е тъжната истина. Човек не може да живее като светец, често се налага да прави компромиси. Болезнени и трудни компромиси… Аз съм благодарен на съдбата, че в подобен момент имах до себе си човек като Микио Оками…

Изведнъж си даде сметка какво точно беше чувството, което изпита преди малко, вдигайки слушалката. То беше същото, което беше изпитал тогава, преди много години… Вътрешно убеждение, неподплатено с факти, но здраво и непоклатимо като скала — този Микио Оками е член на Якудза. Трудната и комплицирана работа на баща му в неясната и често променяща се обстановка на следвоенна Япония несъмнено го беше изправила пред сблъсък с могъщата престъпна организация. Никълъс добре помнеше какво се говореше по повод на генералните стачки, организирани от прокомунистическите профсъюзи през 1947 и 1948 година. Те са били овладени и прекратени благодарение на сътрудничеството между гангстерските кланове и американските окупационни власти. Безкомпромисните бойци на Якудза са се явявали естествен съюзник на капиталистическото общество, просто защото не биха могли да съществуват при друга, особено пък лява, политическа система.

Но ако Микио Оками е бил оябун на някой от гангстерските кланове в следвоенните години, днес би трябвало да надхвърля осемдесетте, помисли си Никълъс. Дори да допуснем, че е бил издигнат на този пост съвсем млад, преди да навърши тридесет… На тази възраст едва ли е в състояние да поддържа желязната дисциплина в редовете на своята организация, а още по-малко пък сложните игри и комбинации с полицията, правителството и висшата държавна администрация… Дали именно преклонната възраст не е причина да потърси услугите му? Дали се чувства заплашен от настъплението на младите в собствения си клан, или пък останалите престъпни фамилии са се обединили срещу него? И в двата случая Никълъс предчувстваше сериозни неприятности.

Върна се в кабинета и се залови за работа. Записа на диктофона две нареждания за личната си секретарка Сейко Ито. С първото я уведомяваше за внезапното пътуване и й нареждаше да потвърди резервацията. Второто съдържаше инструкции за осемте най-неотложни задачи, които изискваха неотклонно внимание, писма, телефонни разговори и факсове. Лично изпрати факс до бюрото на Вини Тин в Сайгон, с който го уведомяваше, че планираното му пътуване дотам се отлага най-малко с една седмица. После проведе серия от телефонни разговори, които беше решил да остави за след завръщането си от Виетнам.

Помисли за Джъстин едва когато приключи с всичко това. Ще бъде много недоволна и това е съвсем естествено. Едва преди няколко дни успя да я убеди да отложи пътуването си до Щатите, а сега се налага да я остави сама… Защо стана така, че тя искрено намрази тази страна? Дали се дължеше на нежеланието й да научи японски, на вродената носталгия или на нетърпимостта й по отношение на самите японци? Вероятно на комбинация от трите… Приятелски чувства хранеше единствено към Нанги, не се срещаше почти с никого. По този начин беше превърнала Япония в своя собствена Елба и никой не беше в състояние да й помогне… Но дали наистина беше така? Дали той стори всичко, за да я приобщи към новата си родина, или пък просто му дойде до гуша от постоянните й оплаквания?

Разбира се, сегашното състояние на нещата беше подпомогнато и от съвсем конкретни обстоятелства. През тези години Джъстин забременя два пъти. Първия път роди крехко момиченце, което почина няколко дни по-късно, втория — преди по-малко от година — направи спонтанен аборт в шестия месец… И рухна. Вече нищо не можеше да изтръгне от агонизиращата самота.

Стиснал главата си с ръце, Никълъс отново видя синкавобялото личице на своята триседмична дъщеря, с разкривени от кислородната палатка черти… В ушите му отново отекна немощният й плач, остър нож прониза сърцето му…

В коридора настъпи раздвижване — служителите започнаха да пристигат малко преди началото на работния ден. Нямаше никакво желание да се среща с когото и да било. Отвори страничната врата на кабинета си и бързо се спусна по витата стълба за долния етаж. Там се помещаваше напълно оборудван гимнастически салон, построен точно според неговите изисквания и винаги на негово разположение. Облече тънка тениска и къси гащета, на краката си обу леки гуменки. Следващите три часа изминаха в интензивни тренировки. Започна с аеробика, премина на упражнения за коремните мускули и вдигане на тежести, за десерт остави любимите си бойни изкуства: айкидо и кендо, последвани от няколко разновидности на Акшара — толкова стари и рядко срещани, че нямаха имена дори на японски… По този начин пречистваше тялото и ума си, възстановяваше спокойствието на духа си. Без физическите упражнения едва ли би се справил с токсините на модерния свят…

Мускулите му бяха гладки и издължени, раменете — широки. От пръв поглед личеше, че е човек, който цял живот се е занимавал със спорт. Но нещо в осанката му, нещо, което японците наричат „хара“, придаваше неуловима заплашителност на цялата му фигура, караше противниците му да потръпват от ужас. Движенията му от кръста надолу бяха такива, сякаш краката му са неразделна част от това, върху което стъпваха. Независимо дали е голата земя, подът на гимнастическия салон или дебелия мокет на кабинета. Човек оставаше с впечатлението, че нищо не може да го помръдне от мястото му, дори наоколо да настъпи потоп. От майка си беше наследил леко издължените очи, на полковник Линеър дължеше както хлътналите скули, така и правия нос и решителната брадичка. Не беше красив в плакатния смисъл на думата, но от цялата му фигура се излъчваше привлекателност. За нея значително допринасяше и тъмната, леко прошарена коса.

Той самият не беше в състояние да прецени, но хората, живели достатъчно дълго, за да познават лично и полковник Линеър, бяха смаяни от невероятната прилика между баща и син. Особено в чертите на лицето, носа и устните. Бащата, който беше убеден, че в жилите на прадедите му тече по-скоро римска и келтска кръв, отколкото саксонска, притежаваше рядко срещащите се качества на воин и държавник, съчетани в един дух. Малцината, които познаваха и двамата, бяха единодушни — синът притежаваше абсолютно същите качества.

Чонг — майката на Никълъс, имаше източен произход. Той съвсем наскоро беше успял да разкрие загадката на живота й. Оказа се, че и тя, подобно на дядото китаец на Никълъс, е била танжин.

Танжините били хора с особени умения, владеещи тайнственото изкуство Тао-тао, чиито корени се губят далеч в хилядолетната история на Китай. Те притежавали огромна духовна сила, владеели наистина чудотворни похвати на бойното изкуство. Били родени лидери, простолюдието ги боготворяло и се прекланяло пред тях.

Основата на Тао-тао е „кокоро“ — сърцевината на Космоса, мембраната на живота. Подобно на атома, доказал огромната си мощ благодарение на поколения физици и даващ на човечеството своята енергия — светлина, топлина и поразяваща унищожителна сила, така и при стимулация „кокоро“ разкрива могъществото на своята вечна космическа енергия.

Двете главни направления на Тао-тао са Акшара и Кшира — Пътят на светлината и Пътят на мрака. Макар и със сравнително отскорошни познания по Акшара, Никълъс вече притежаваше достатъчно сила, за да се справи с онези свои противници, които упражняват Кшира. Той с положителност беше единственият човек на света, победил в директен двубой двама опитни майстори на Кшира. Това му се беше отдало отчасти благодарение и на подаръка, който беше получил в наследство от дядо си Со Пенг — деветте митични изумруда на танжините, превърнали се в онова психологическо оръжие, което му позволи в крайна сметка да се наложи дори над Канзацу — най-опитния сенсей на Кшира.

Канзацу беше човекът, който запозна Никълъс с изкуството на Акшара. Младежът дори не подозираше, че сенсеят притежава умения и по Кшира и това за малко не костваше живота му. На практика обаче стана така, че Канзацу намери смъртта си именно благодарение на Кшира. Той беше убеден, че може да притежава умения и по двете бойни изкуства и да ги държи на почетно разстояние едно от друго. Беше сигурен, че може да прибягва до услугите на Кшира само когато това е наложително. Но сбърка. Кшира трови душата. Бавно и незабележимо — така, както радиоактивните елементи разрушават тялото. И в крайна сметка човек става пленник на злото.

Колкото по-подробно овладяваше Никълъс Пътя на светлината, толкова по-добре разбираше изкушението, завладяло душата на Канзацу. Защото знаеше, че Акшара страда от съвсем определени недостатъци. Историята мълчеше по въпроса, но той беше убеден, че някога, преди хиляди години, Акшара и Кшира са били едно общо изкуство, съдържащо в себе си съвършенството на тялото и духа. Кога и защо са били разделени той не можеше да каже. Може би е настъпил денят (отдавна изтрит от паметта на човечеството), в който е станало ясно, че един човек не бива да притежава едновременно Акшара и Кшира, дори този човек да е всемогъщ танжин. А може би огромната власт, която предлага Кшира, се е оказала прекалено силно изкушение дори за древните магове.

Резултатът беше налице — единното някога изкуство отдавна е разделено на две, притежателите на Акшара нямат право дори да надничат в тъмните потайности на злокобната Кшира.

Канзацу говореше за „корьоку“ — бляскавата сила на духа — с онова благоговение, с което се говори само за боговете. Беше убеден, че ако някога между Акшара и Кшира е имало общо начало, това начало е било именно „корьоку“, А фактът, че никога не е успял да овладее тази сила, вероятно е бил тежък удар за самочувствието му.

В своите проучвания след смъртта на Канзацу Никълъс бавно стигна до заключението, че именно „корьоку“ е светлият път, малката като дупчица от игла точица, благодарение на която разцъфва цялата истина.

Нарече тази истина „шукен“ — владение. Само там, в това владение, духът на човека може да задържи у себе си едновременно Акшара и Кшира — двете половинки на Тао-тао, без да бъде заплашен от унищожителната сила на по-тъмната и по-опасната от тях.

Но „корьоку“ коренно се отличаваше от другите форми на дълбока медитация. Малко се знаеше за него, но все пак беше ясно, че човек трябва да притежава по рождение онзи особен психически ключ, който би отворил така желаната врата. Без този ключ всичко е безполезно. Не помага нито концентрацията, нито задълбоченото изучаване на „кокоро“.

Никълъс не можеше да провери дали разсъжденията му са верни по простата причина, че никога не беше срещал човек, който да притежава уменията на „корьоку“. Не знаеше дори дали сам притежава онзи ключ, който би му осигурил достъп до споменатия психологически праг. Това можеше да каже само друг човек, обладаващ качества като неговите.

Понякога се събуждаше в тишината на нощта, сънищата оставаха в съзнанието му като лепкава паяжина. Бяха винаги едни и същи, винаги достатъчно ясни — той съществува в приказния свят на „шукен“ като своите далечни прадеди, душата му е широко отворена за Тао-тао, възприема изцяло двете противоположни части на това чудотворно изкуство — Акшара и Кшира. А с положителността, която човек може да изпитва само насън, знаеше: единственият път за „шукен“ е именно „корьоку“…

Имаше чувството, че ще се надигне от леглото, ще протегне ръка и ще докосне „корьоку“ — заветният праг на вечното познание. Само секунда и…

Но после се разсънваше окончателно, увереността изчезваше. В душата му оставаше остро чувство за загуба, от което чак очите му се насълзяваха.

Но оставаше увереността, че трябва да опознае един огромен и интересен свят. Това беше основната причина за решението му да остане в Япония въпреки съпротивата на Джъстин, която мечтаеше час по-скоро да се върне в Америка.

Мисълта за нещастието на Джъстин караше сърцето му да потръпва от жалост. Прокара длан над клепачите си и уморено въздъхна. Дори далеч от нея чуваше плача й, безпомощен като на уплашено дете. Но пропастта между двамата зееше все по-дълбока, все по-трудна за преодоляване. Откога е тук? Бавно потъващ в дълбините на Тао-тао, Никълъс я пробва с всичките си сетива. Сигурно отдавна, тъй като му беше позната, удобна като старо сако. С леко сепване установи, че тази пропаст започна да се оформя в онези далечни дни, в които съзна, че притежава силата на танжин. Дали не продължава отдръпването му от света на хората? Трябва ли да заплати проникването във вселената на Тао-тао с цената на окончателното и пълно отчуждение? Беше уверен, че няма да стигне дотам, но пропастта между него и Джъстин ставаше все по-дълбока и по-дълбока…

Понякога изпитваше неудържим гняв към съпругата си. Вече години живееше в Япония, но продължаваше да се чувства чужденка. Нямаше никакви приятели сред местните, с изключение на Нанги. Огромните му усилия да я приобщи към тукашното общество не даваха абсолютно никакъв резултат. Тя продължаваше да се стъписва пред сложната мрежа от обичаи, учтиви фрази и изрази на уважение, с които се отличаваше японският социален живот. Но по-лошо от това беше, че, съвсем като току-що пристигнал турист, Джъстин все по-открито показваше своята нетърпимост и презрение към японците. Нещо, което Никълъс често беше забелязвал в поведението на гостуващи тук американски бизнесмени.

Започна пътуването към себе си така, както го беше учил Канзацу. Скоро достигна състоянието „кокоро“? — сърцевината на всичко, което имаше значение в живота. Спря за момент, после внимателно подбра ритъма, с който да докосва мембраната на „кокоро“. Така се създаваше психическият резонанс, с чиято помощ мисълта се трансформираше в действие.

Потъваше все по-дълбоко в Акшара, тътенът на „кокоро“ отекваше все по-силно и по-силно, пространството на гимнастическия салон стана тясно за душата му, тя скоро изскочи на свобода, далеч от стените на затвореното помещение. В съзнанието му се появи ясна като филмов кадър представа за града, проснат в краката му. После кадърът рязко ускори скоростта си, очертанията на сгради и улици се размазаха. Познатото чувство за ограничение изчезна, силата на психическия взрив беше огромна. Душата му разкъса оковите на Времето.

Отвъд тях цареше вечен мрак. Понятията минало, настояще и бъдеще престанаха да съществуват, изгубиха своето значение. Той все още не знаеше как да се възползва от неограничената свобода на духа, как да преодолее необятните хоризонти, какво иска да открие отвъд тях. За това щяха да му бъдат необходими години. С удоволствие би приел съвет от някого. Но нямаше от кого. Единственият танжин, който притежаваше достатъчно познания, за да го учи, отдавна беше мъртъв. Загинал от собствените си ръце, задвижени от разрушителната сила на Тао-тао…

Не можеше да каже колко време продължи това необичайно състояние. Гледано отстрани, то силно наподобяваше дълбока хипноза. При него часовете и минутите, измислени от простосмъртните хора, преставаха да имат смисъл, времето тук се измерваше по абсолютно различен начин. Състояния, които по своето времетраене неминуемо биха продължили дни, дори и седмици според обикновения календар, тук — отвъд, траеха стотни, а понякога и хилядни от секундата.

Когато очите му отново се отвориха, вече се чувстваше нов човек. Бодър и свеж, със спокоен дух и ясна мисъл. Нещастието на Джъстин се превърна в лек дим, почти моментално изчезнал в прозрачния въздух.

Безжичният телефон в ъгъла на салона звъня на няколко пъти по време на упражненията. Никълъс обаче отказа да го вдигне. Подчинените му отдавна бяха свикнали със странните му приумици, знаеха, че могат да го безпокоят само в случай на крайна необходимост.

Застана за няколко минути под ледените струи на душа, прехвърли се в сауната, после отново се обля със студена вода. Облече нови дрехи и със задоволство установи, че дори ужасното и вечно присъстващо видение на последната въздишка от дробовете на малката му дъщеря го беше напуснало. Поне за известно време…

В коридора пред гимнастическия салон търпеливо чакаше Сейко. Седнала на стълбите, тя запълваше времето си нанасяйки поправки и съкращения в предварително оповестената работна програма на шефа си.

— Сейко — обади се Никълъс.

Момичето скочи на крака, затвори папката си и дълбоко се поклони. Гъстата черна коса се спусна пред очите й. Нежната, полупрозрачна кожа придаваше особена красота на това крехко създание. Красота, която сякаш беше разцъфнала през последните месеци, отбеляза мислено Никълъс.

— Линеър-сан — промълви Сейко. — Получих по факса копие от съдебния иск на нашата компания срещу „Хайротек“. Мисля, че трябва да му хвърлите едно око преди заминаването…

— Ти прегледа ли го? — попита Никълъс и пое по стълбите за горния етаж.

— Да, сър. Имам забележки по точки шест и тринадесет.

— Сейко, не зная колко дълго ще отсъствам — въздъхна Никълъс и спря на площадката. — Трябва да свикнеш да вземаш самостоятелни решения. Не забравяй, че ти имам пълно доверие! — усмихна й се и влезе пръв в кабинета: — Кажи сега забележките си…

Момичето говореше сбито и ясно, демонстрирайки по великолепен начин способността си да прескача незначителните подробности.

— Съгласен съм с теб — кимна той, когато забележките й приключиха. — Напиши накратко мнението си за евентуалните промени и ми го дай следобед. Ще му хвърля едно око, преди да тръгна… Ако нямам възражения, веднага ще го изпратиш на нашите юристи в Ню Йорк.

Момичето кимна и се насочи към вратата.

— Кажи на Нанги-сан, че бих желал да го видя — подхвърли след нея Никълъс. — По възможност веднага…

„Какво правя в този долнопробен мотел на Магистрала 95, запита се Маргарет Голдони. Сигурно съм се побъркала! Не, не съм, напомни си тя. Просто съм изгубила свободата си.“

Намираха се на петнадесет километра от Марин Сен Кроа, щата Минесота. Именно тук, в това малко градче, хората от Федералната програма за закрила на свидетели бяха скрили Доминик Голдони. Имаше нови документи за самоличност, къща, две коли и постоянна работа като консултант на строителна фирма. Всичко по наръчника.

Робърт реши да вземат и Франсин. Това, естествено, докара Маргарет до прага на истерията, но нямаше как да не се подчини. По този начин похитителят щеше да държи затворена устата на Тони.

Първата реакция на Доминик беше точно според очакванията. Ще му видя сметката на това копеле, просъска той. Но бавно! Докато очите му изскочат от болка!… Типична за едни венецианец реакция. Укроти се едва когато тя му напомни, че все още имат нужда от Тони. Прие да се срещнат само двамата, тъй като обстоятелствата го налагаха, но положително кипеше от жажда за мъст.

По време на пътуването до Минесота тя молеше Робърт да пусне момичето. Но той мълчеше и се усмихваше. Сякаш му беше любовница, а не пленница.

Предложи му да отлетят със самолет, само двамата. Но присъствието на Франсин усложняваше нещата и той предпочете да пътуват с нейното БМВ. Така нямаше да оставят никакви следи, освен това той получаваше възможността да провери дали ги следят и да вземе съответните мерки. Накара я да остави бележка на мъжа си. Написа, че похитителят ще убие Франсин при най-малкото подозрение, че Тони е организирал преследване. Предупреждение, което всеки сицилианец би взел под внимание.

Честно казано, Маргарет дори предпочиташе да е зад волана. Безкрайните километри на междущатските магистрали й даваха измамно чувство за сигурност. Плъзгайки се край мотели и паркинги, магазини за резервни части и автокъщи, бензиностанции и крайпътни заведения, тя съумяваше да забрави почти напълно крайната цел на това далечно пътуване, да я складира някъде дълбоко в съзнанието си, да я превърне в блед спомен или лош сън, разтопил се почти изцяло след събуждането… Освен това я заливаше огромно, живо като остър глад чувство на облекчение от факта, че се намира далеч от присъствието на Тони…

После обаче пресякоха границата на Минесота и кошмарът отново се настани в съзнанието й. Неизбежен като смъртта. Проля горчиви сълзи в мръсната стаичка на западналия крайпътен мотел. Постоянният грохот на профучаващите коли заглушаваше противното жужене на комарите. Вече й беше все едно дали се намира в града или провинцията, душата й потрепна и потъна в света на сенките, превърна се в муха, попаднала в капана на нагорещен абажур. Спасение нямаше, ужасът от предстоящите събития буквално я парализираше.

Натъпкана с приспивателни, Франсин се беше проснала на походното легло, предоставено от собственика. Седнал в своя край на двойната спалня, Робърт четеше списание „Форбс“ и изглеждаше съвсем като съпруг. Сълзите й изобщо не го трогваха. Когато тя най-накрая отметна завивките и се отпусна в леглото, той остави списанието настрана й тихо каза:

— Утре ще се срещнем с брат ти и всичко ще свърши.

Тялото на Маргарет се тресеше, ръцете й инстинктивно придърпаха завивките до брадичката.

— Какво ще свърши? — тихо попита тя.

Робърт дълго мълча. Тя ясно долавяше присъствието му, чуваше ударите на сърцето и спокойното му дишане, усещаше странния, но не неприятен аромат на тялото му. Не можеше обаче да го погледне. Нямаше сили, не би могла да понесе ужасната действителност.

— Опитай се да заспиш — каза най-сетне той. Гласът му беше тих, почти нежен. Това я накара да извърне глава към него, инстинктивно, против волята си.

Лицето му се къпеше в типичната за нощните мотели светлина — разсеяна синьо-розова мъгла от неоновите реклами навън, проникваща през тънките пердета. Беше красиво лице, при други обстоятелства положително би си помислила, че този мъж е желан любовник, протегнал ръка към ключа на нощната лампа.

Затвори очи и направи безуспешен опит да си представи подобна ситуация. Отчаяно й се искаше да успее, само по този начин би могла да забрави ужасния капан, в който беше попаднала.

Това беше последната нощ на дългото пътуване, утре щяха да се случат ужасни неща и животът й щеше да претърпи необратима промяна. Отново обмисли шансовете си за бягство, отново разбра, че са близко до нулата. Дом пожела да види и Франсин, това беше съвсем естествено за него. Но Маргарет едва сега прозря това, което Робърт е знаел от самото начало — бягството с дрогираното момиче беше абсолютно невъзможно.

Той очевидно подозираше за мислите, които се въртяха в главата и.

А Маргарет с безпощадна яснота разбра, не единственият път към свободата минава през неговото убийство.

Не знаеше дали има сили да го стори. Не си задаваше въпроса ще и стигне ли смелостта да пръсне с куршум главата му, или да прониже сърцето му с нож. Това в момента нямаше значение. Питаше се дали притежава достатъчно съобразителност, за да получи шанс да стори едно от тези неща…

Сред вещите му беше забелязала един старомоден бръснач. Това стана още на първата вечер от дългото им пътуване. Той я завърза за леглото и влезе в банята. Вратата остана отворена и Маргарет успя да зърне разкривеното му отражение в огледалото над умивалника. Бръснеше се подмишниците. По тялото му имаше малко косми, но той очевидно предпочиташе да няма никакви.

Банята беше единственото място, където я пускаше сама. Но я предупреждаваше да не се заключва, не позволяваше дори да затваря вратата докрай. Седнала на тоалетната чиния, тя усещаше присъствието му на крачка от себе си, чуваше дори дишането му.

Сърцето й се свиваше от безпокойство за Франсин. Момичето спеше по цял ден, упоено от течността, която Робърт всяка сутрин насила изливаше в гърлото му. Тоя тип разполагаше с цяла батарея епруветки и малки шишенца, скрити в голямата лекарска чанта. Същата, която даваше убежище на единствената й надежда за спасение — острия бръснач. Всяка вечер Робърт разтваряше чантата и в продължение на повече от час се занимаваше с нещо, което й приличаше на знахарство. Слагаше разни треви и коренчета в малко хаванче и внимателно ги стриваше на прах, от време на време поливаше странната смес с течност от многобройните си шишенца. Какво ли правеше? В резултат на тази алхимия мотелските стаи се изпълваха с тежка миризма, носеща заплаха. Маргарет беше сигурна, че усеща примитивната топлина на тялото му, напоена със страшна сила…

Не беше суеверна, но кабалистичните му занимания в мрака на нощта започваха да я изнервят. Имаше чувството, че този човек притежава способността да превръща кошмарите в реалност, струваше й се, че всеки момент ще пристъпи в някой от тъмните ъгли на помещението, ще изтръгне оттам неясна сянка, а след това ще й вдъхне живот…

— Гаси лампата — промърмори той и се изтегна на леглото до нея.

— Почакай — прошепна тя. — Искам да ида до тоалетната.

Прекоси стаята с разкривено от страх лице, влезе в банята и притвори вратата след себе си. Сядайки на тоалетната чиния, тя ясно чу как той става от леглото и пристъпва насам. Долови дори дишането му зад притворената врата. Да го усеща беше дори по-лошо, отколкото да го вижда. Възбуденото й въображение неволно рисуваше сюрреалистични картини, беше сигурна, че има работа с някакво свръхестествено същество, притежаващо способността да прониква през стените и да я държи под постоянно наблюдение.

Облекчи се шумно, после се избърса с тоалетна хартия и пусна водата от казанчето. Възползва се от шума, за да пристъпи към умивалника. Лявата й ръка завъртя крана на чешмата, дясната се стрелна към отворената лекарска чанта до нея и измъкна бръснача.

В душата й нахлу моментна паника, просто не беше обмислила следващите си ходове. Къде да скрие оръжието? Къде той няма да го забележи? Скривалището беше само едно, тя веднага си даде сметка за това. Приклекна и разтвори крака, сгънатият бръснач се плъзна в топлината на утробата й. Не стана лесно, но болката дойде тъкмо навреме. Сякаш да потвърди решимостта й да свърши това, което беше намислила.

Спря водата с леко потрепваща ръка, обърна се и излезе от банята.

— Свърши ли? — попита той от мрака.

Тя само кимна с глава, беше прекалено уплашена, за да говори. Легна и придърпа завивките до брадичката си. После му обърна гръб. Той щракна ключа на нощната лампа и се отпусна до нея, в ноздрите отново я удари странната миризма на тялото му. Заплашителна и едновременно с това удивително възбуждаща… Маргарет потръпна от объркване и ужас.

Спусна ръка между краката си, пръстите й напипаха дръжката на бръснача, направи върховно усилие да потисне тръпката на тялото си. Затвори очи и направи опит да успокои пулса си, беше сигурна, че той ще го усети…

В същия миг усети пръстите му върху рамото си и почти подскочи.

— Цялата трепериш — тихо отбеляза той.

От устата й се откъсна тихо стенание. Той знаеше какво означава това.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

— Виждам енергията, която блика от тялото ти… Прилича на дим…

— Какво виждаш? — обърна се към него тя и потърси очите му в мрака.

— Виждам сияние — отвърна той. — Някога са ме учили на това изкуство…

— Е, добре. Значи виждаш и колко много съм уплашена. Нима си очаквал нещо друго? Намирам се тук сама, с безпомощната си дъщеря…, Изцяло в твои ръце… — „Дали гласът й не потрепна?“ Прехапа устни, твърдо решена да запази самообладание. Под мишниците й обаче плъзнаха издайнически вадички пот, душата й се сгърчи от ужас при мисълта, че този човек може да чете мислите й…

— В крайна сметка всички оставаме сами — промълви той. — Сами със своите грехове…

— Аз никога не съм била сама — потръпна тя: — Откакто се помня съм живяла в мъжко обкръжение: баща ми, чичо ми, приятели, любовници, съпруг… Не зная какво е да си сам. Вероятно свободата е…

— Аз пък винаги съм бил сам — някак замислено я прекъсна той. — Чувствам се изолиран дори на най-оживената улица…

— Нямаш ли семейство, приятели?

— Разчитам единствено на себе си — въздъхна в мрака той. — Пък и на кого ли друг бих могъл да разчитам?

Стори й се, че за пръв път успява да надникне зад опасната броня на този мъж. Душата му е наранена!

— Семейството ми е мъртво… — тихо добави той. — И опасно!

— Опасно? — извърна се към него Маргарет, забравила за страховете си и наистина заинтригувана.

Очите му бяха отправени към тавана, прорязан от бледи ивици светлина.

— Семейството е опасно — отвърна след известна пауза той.

— Грешиш — тръсна глава Маргарет. — Семейството е единствената утеха, последен пристан… Особено когато преживееш трагедия…

— Но не и когато трагедията го унищожи, нали?

Наистина е наранен!

— Ставаме на разсъмване — промени тон Робърт. — Хайде, време е за сън!

Тя продължаваше да го гледа, нямаше сили да му обърне гръб.

— Нима очакваш да заспя като младенец? — прошепна. — Господи!

Неволно се запита какво ли изпитва човек, принуден да гледа със собствените си очи убийството на майка му и баща му, на братята и сестрите му. Не можеше да си го представи. Ако беше актриса, вероятно би успяла да пролее горчиви сълзи над облените с червена боя трупове… Но само до момента, в който режисьорът ще извика „стоп“ и камерата ще престане да жужи. А в реалния живот? Не, никога!

— Ела тук!

Тихият му глас отекна в съзнанието й като звън от хиляди камбани. Измина една дълга секунда, преди да осъзнае, че ръцете му са разтворени за прегръдка.

Прииска й се да се изсмее, да го заплюе в лицето. Не го стори. Защото почувства затопления бръснач в утробата си, защото почувства и нещо друго… Някакво тайнствено и почти неуловимо чувство накара устни те й да останат здраво стиснати.

Със закъснение изпита удивление от факта, че покорно беше пропълзяла в прегръдката му. Удивлението й нарасна стократно, когато усети, че там се чувства удобно и спокойно, като дете в прегръдката на майка си.

„Какво става с мен“, простена душата й. Отговор нямаше. „Нима и мен е упоил с тайнствените си билки?“ Опита се да си спомни какво беше яла и пила през изтеклия ден… И веднага си даде сметка, че по всяко време той би могъл да й сипе нещо в чашата…

— Тези белези носят неговия почерк, нали?

Върховете на пръстите му леко докосваха зачервените места по тялото й, умът й се изпразни от съдържание. Усещаше единствено топлината на тялото му, проникваща с лекота там, където най-много я болеше…

Главата му се плъзна надолу, устата му покри пресните белези… Езикът му пробяга по едва зарасналата кожа, болката изведнъж се стопи…

Потръпна, когато езикът му докосна вдлъбнатината на шията й, там, където пулсираше артерията… После той направи нещо. Отново с език, леко и почти неуловимо… Тялото й се разтърси от могъщия прилив на желанието. Зърната на гърдите й щръкнаха, слабините й овлажняха. Ръката й се плъзна надолу, бръсначът излезе с лекота, обилно смазан от секретите на нейната женственост. Легна в дланта й, топъл и потръпващ като живо същество, натежал от обещанието за отмъщение и смърт…

Тънките пръсти на Маргарет се увиха около дръжката му, от устата й се откъсна тихо стенание. Показалецът й успя да разтвори острието, вече беше готова…

Езикът му се плъзна в кратера между гърдите й. Слабото й място. Мъжът, който успееше да се докосне до него, разполагаше с цялото й тяло… Той знае, помисли е помътено съзнание тя.

Бръсначът тръгна нагоре, сякаш сам, по собствено желание… Кръвожаден звяр, тръпнещ от нетърпение да усети топлината на кръвта, да смаже с челюсти кости и сухожилия…

Убий го, екна властен глас в съзнанието й. Убий го веднага! Само по този начин можеш да се измъкнеш от капана!

Затвори очи, изпъшка и нанесе удара с цялата си сила. Острието на бръснача се стрелна към долната част на корема му. Но вместо да потъне дълбоко в него, то само се плъзна по кожата.

Видя усмивката му, едрите равни зъби блеснаха в полумрака. Дясната му ръка изтръгна бръснача, пръстите на лявата стиснаха острието, после се разтвориха.

Маргарет ахна от учудване. Кожата беше цяла, нямаше никакви следи от порязване.

— Пипни го — протегна ръка той. — Този бръснач не е наточен. Онзи, който използвам, е скрит на друго място… — усмивката му се разшири: — Усещах погледа ти, когато се заемах с отстраняването на космите от тялото си… Познавам чувството на алчност, Маргарет. Веднага го открих у теб… Ти алчно се стремеше да получиш бръснача ми… И аз ти го дадох…

— Нищо не си ми дал — отчаяно въздъхна тя, тялото й се отпусна върху чаршафите. В устата й се появи противен металически вкус, имаше усещането, че всеки момент ще повърне.

— Напротив — прегърна я отново той. — Дадох ти нещо много важно: вкуса на отмъщението… — езикът му отново пробяга по кожата й: — Сладък ли беше той, Маргарет? Толкова, колкото беше очаквала?

Тя не отговори. Бореше се с противния вкус в устата си, правеше отчаяни опити да преглътне, да го отстрани, да забрави. Той знае, мерна се отново обърканата мисъл в съзнанието й.

— Отговаряй! — извика с рязък глас той и тя сепнато го погледна.

— Да…

Устните и сами се разтвориха, отговорът излетя от тях спонтанно, сякаш по собствена воля…

— И аз така си мислех — въздъхна той с нескрито, но въпреки това странно за нея задоволство. — Щеше да ме убиеш и окото ти нямаше да мигне!

Ноздрите й отново се изпълниха със странния аромат на тялото му, ушите й ясно долавяха спокойните удари на сърцето му.

— Стига! — прошепна. — Не искам да те слушам!

— Какво още ти дадох, Маргарет? — сякаш не я чу той. — Искаш ли да ти кажа? Дадох ти нещо голямо. Дадох ти увереността, че можеш да го направиш… Че можеш да направиш всичко! — докосна зърната й, тялото й се възпламени. — Вече можеш да признаеш, че те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш…

Неудобно извита върху чаршафите, чувстваща с бедрото си твърдината на безполезния бръснач, тя направи отчаян опит да извика цялото отвращение, което се беше натрупало в душата й. Но само за да установи, че не е в състояние да го стори. Беше замаяна от странен копнеж, който не можеше да идентифицира от желание, което не познаваше.

Тялото й натежа, сякаш напълнено с олово. Бавно, с цената на върховни усилия, тя се обърна по гръб и се отдръпна от своя похитител.

Зад прозореца продължаваха да фучат коли, грохотът им заглушаваше противното жужене на комарите.

У дома. Някога тук, в покрайнините на Токио, Никълъс се наслаждаваше на истинско спокойствие. Къщата, която купи след смъртта на леля си Итами, беше типично японска. Както вътре, така и отвън. Но вътрешността постепенно изгуби своя облик, тъй като Джъстин трескаво се зае да я преустройва. Плочки и тапети, килими и мебели — всичко това започна да пристига на големи пратки от Щатите, Италия и Франция. И в крайна сметка Никълъс вече не можеше да познае жилището, в което буквално се беше влюбил преди години…

Външното оформление, характерно с дебелите носещи греди от камфорово дърво, все още беше пощадено. Но в замяна на това пострада градината, пълна с редки дървесни миниатюри, японски кедри и прекрасни водоскоци. Джъстин беше непреклонна и успя да превърне всичко това в една обикновена английска градина. Отказал да удовлетвори същинското и желание — да се върне в Америка, Никълъс беше принуден да отстъпва във всичко останало. Това бе единствената надежда, че жена му ще се почувства по-удобно, ще престане да изпитва носталгията, която буквално рушеше здравето й.

Нищо подобно не се случи, въздъхна в себе си той, докато внимателно вземаше острия завой в близост до имението. Джъстин продължаваше да страда, а и той вече не се чувстваше у дома си тук. Дори новият строеж само на стотина метра от къщата не успя да охлади чувствата му към това място, той все така го обичаше и държеше на него. Последните няколкостотин метра измина бавно и внимателно, малко преди да свърне в алеята пред дома си разбра, че е имал право да бъде предпазлив. Насреща му изскочи огромен багер, очевидно току-що приключил с изкопа на основите в съседство. Никълъс се принуди да свърне в първата изпречила се пред очите му алея, за да даде път на чудовището.

Джъстин го очакваше на прага. Той я видя още щом слезе от колата и пое по покритата с плочки пътека към къщата. Пъстрите й очи бяха придобили онзи зеленикав оттенък, който неминуемо съпътстваше лошото й настроение. Червените точици в ирисите се виждаха отдалеч.

— Обади се Сейко — процеди тя още преди той да я целуне. — Толкова ли беше зает, че нямаше време да вдигнеш слушалката?

Завъртя се на токове и влезе в кухнята. Никълъс бавно я последва.

— Истината е, че бях разтревожен и отидох в гимнастическия салон за успокоение на нервите — отвърна той. Мина покрай нея и се зае да запарва зелен чай.

— Господи, станал си съвсем като своите японски приятелчета! — изфуча Джъстин — Не можеш да размениш дори две свестни думи, преди да си напълниш корема с тази противна зелена течност!

— Изпитвам истинско удоволствие да разговарям с теб — отвърна той и внимателно отсипа порция ситно нарязани листенца в чашата си.

— Защо накара Сейко да ми се обади?

— Не съм я накарал — хвана тръстиковата бъркалка той. — Сторила го е по свое усмотрение, като част от служебните си задължения…

— Не е била длъжна да го стори!

Водата в керамичния чайник кипна. Никълъс го отмести от огъня и внимателно напълни чашата си.

— Защо отказваш да разбереш, че в тази страна особено много държат на…

— По дяволите! — изкрещя извън себе си Джъстин и блъсна с ръка порцелановата чаша. Тя се плъзна по масата и с трясък се пръсна в покритата с плочки стена. — Писна ми да слушам на какво държат проклетите японци! — не обърна внимание на червеното петно върху ръката си — там, където бяха попаднали няколко капки вряла вода. — Защо не помислиш на какво държи една американка?! Защо винаги аз трябва да се нагаждам към техния начин на живот?!

— Защото живееш в страната им, освен това…

— Но аз не искам да бъда тук! — прекъсна го тя, по бузите й се затъркаляха горчиви сълзи. — Не издържам повече! За тях аз съм чужд човек, усещам хладната им враждебност. Чак костите ми замръзват, Ник! Не съм в състояние да запомня дори един от многобройните им ритуали, официалности и фалшиви любезности! До гуша ми дойде да ме блъскат по улиците, да ме пререждат в обществените тоалетни, да ме изтикват с лакти в метрото. Не мога да разбера как е възможно подобно поведение от хора, които държат на учтивото отношение в собствения си дом!

— Вече съм ти обяснил това, Джъстин — въздъхна Никълъс. — Когато дадено пространство не принадлежи на отделен индивид, а такива са всички обществени места, японците не считат за нужно да проявяват възпитание и такт…

Джъстин трепереше и ридаеше едновременно.

— Тези хора са откачени, Ник! — извика тя. — Можеше поне да си направиш труда лично да ми съобщиш, че ще остана сама сред тях!

— Съжалявам, Джъстин — промълви той. — Сейко просто си е вършила работата…

— Проклета да е и тя, и нейната работа!

— Но как можеш да се гневиш на някого, просто защото си гледа работата? — попита Никълъс и изведнъж почувства странната атмосфера на къщата. Заприлича му на костюм, който страшно много е харесал в магазина, но на ярката дневна светлина изведнъж се е оказал боклук. — Не си ядосана поради обаждането на Сейко, нали?

Тя рязко му обърна гръб, ръцете й потръпваха от напрежение, дланите й силно натиснаха плота на масата. Дългата тъмна коса се вееше в безпорядък, тялото и беше болезнено слабо.

— Не е поради обаждането, а поради самата Сейко! — отсече тя. Стоеше с приведени рамене и леко разкрачени крака, като уличен побойник, който очаква нападение.

Никълъс понечи да каже нещо, после се отказа. Интуитивно усети, че каквото и да каже сега, впоследствие ще бъде използвано от нея за нов скандал.

Джъстин се обърна, лицето й беше потъмняло от дълго сдържан гняв.

— Ти имаш интимни отношения със Сейко, нали? — остро попита тя.

— Какво говориш?

— Кажи ми истината, по дяволите! Предпочитам да чуя дори най-лошото, вместо да се разкъсвам от своите ужасни подозрения!

Той пристъпи крачка напред, очите му се забиха в нейните:

— Джъстин! Сейко е моя помощница. Точка.

— Това ли е чистата истина? — извика тя. — Сигурен ли в нея?

— А ти защо ме подозираш? — избухна той. — Нима съм ти дал повод за това? — видя наранения израз на лицето й и веднага омекна: — Джъстин…

— Голяма част от времето си прекарваш с нея — промълви тя.

— По необходимост.

— Заведе я в Сайгон… — потръпнаха раменете й.

— Защото познава Виетнам далеч по-добре от мен и Нанги. Без нея не бих успял да си свърша работата в Сайгон… — пристъпи към Джъстин и протегна ръце да я прегърне.

— Господи, Ник! — простена тя. — Извинявай… Не зная какво ми става…

Напрежението й изчезна в момента, в който ръцете му я докоснаха, топлината на тялото й се прехвърли в неговото. Главата му се наведе, устните му се впиха в нейните. Езикът й вече го очакваше. Топлината й го обгърна, костите му действително се нуждаеха от нея.

Не беше честно да го подозира, той ясно съзнаваше това. Но и от негова страна не беше честно да я държи насила в една страна, която презира и която никога няма да приеме за своя втора родина.

Разтвори блузката и обхвана с ръце гърдите й. Зърната бързо набъбнаха, устата й оставаше впита в неговата. Ръцете му се плъзнаха надолу, разкопчаха колана и джинсите се плъзнаха към глезените й.

Беше възбуден до полуда, но тя отблъсна ръцете му с изненадваща сила, отпусна се на колене и започна да го съблича.

— Джъстин…

Пръстите й се увиха около основата на члена му, горещите й устни се плъзнаха по главичката. Той се опита да я изправи, но тя се държеше здраво. В този момент не искаше да я вижда покорна, не искаше да чувства ужаса й, не искаше да я вижда готова да стори всичко, за да го задържи. Единственото му желание беше да потъне в нея, да блокира всичко странично, да й вдъхне вяра в бъдещето. В крайна сметка обаче отстъпи. Няма мъж, който да не отстъпи на пъргав език и меки устни като нейните. Пръстите му потънаха в гъстата й коса, главата й започна да се движи с ритмични движения.

Най-сетне той намери сили да се отдръпне. Протегна ръце да я повдигне, краката й светкавично се увиха около кръста му, устата й се впи в неговата. Тазът й беше готов да го поеме, тялото и се притисна в неговото с неудържима сила. Беше толкова дива и необуздана, че той неволно се остави да бъде воден. Коремът й се притискаше в слабините му, гърдите й с наострени зърна блъскаха в неговите. Мускулите от вътрешната част на бедрата й трепереха, дълбоко в гърлото й се зараждаше диво ръмжене.

Ритъм липсваше, удоволствието им беше животинско, телата им откликваха едно на друго благодарение на чистия инстинкт. Зъбите й се забиха в устните му, той усети сладникавия вкус на кръв. Спазмите се зародиха ниско в корема й, тялото й се разтърси сякаш от нетърпима болка. Изкрещя, изпод силно стиснатите й клепачи пропълзяха сълзи. Мократа й коса покри лицето му, горещата й женственост пулсираше около него, серията от оргазми го накара да се забрави. Устните й шепнеха неразбрани думи в ухото му, пръстите й се спуснаха надолу и здраво го стиснаха. Той простена и се строполи на пода, тялото й продължаваше да се гърчи под неговото.

Ридаеше неудържимо, а той целуваше устните и бузите й, очите и челото й…

— Джъстин, Джъстин… Обещавам ти, че ще заминем за Ню Йорк веднага след като се върна от Венеция!

Тя дълго мълча, лицето й беше притиснато в рамото му, полуотворената й уста сякаш опитваше вкуса на потта и кръвта му. Когато най-сетне главата й се повдигна и очите й се заковаха в лицето му, той потръпна от отчаяние.

— Моля те, Ник, не заминавай…

— Аз… Джъстин, аз просто нямам друг избор…

— Моля те, Ник… Остани няколко дни с мен. Обърни гръб на работата, на всичко… Ще отидем някъде в провинцията… Например в Нара, там толкова много ти харесва…

— Звучи чудесно, но предстоящото пътуване не зависи от мен. Аз просто не мога да…

— Кажи ми какво толкова важно те кара да заминеш за Венеция и аз се кълна, че ще направя опит да те разбера…

— Стар приятел на баща ми се нуждае от моята помощ.

— Кой е той?

— Не съм много сигурен…

— Искаш да кажеш, че не го познаваш?

— Джъстин, обещах това на татко малко преди да почине. Това е мой дълг!

Тя поклати глава, сълзите отново рукнаха.

— Ето, пак опираме до същото… Твоя дълг. Нима нямаш дълг и към мен?

— Моля те, опитай се да ме разбереш!

— Господ ми е свидетел, че непрекъснато го правя! Но наистина не мога да разбера тази японска концепция за дълг, това гири! И знаеш ли какво? Вече не искам да се опитвам! — бавно се изправи на крака и го погледна от горе на долу: — Първо беше работата ти, после дружбата ти с Нанги, накрая — пътуванията ти до Сайгон в компанията на Сейко. А сега ми сервираш дълг по отношение на отдавна мъртвия си баща и отиваш на другия край на света, за да помогнеш на човек, когото не си виждал никога през живота си! Господи, ти си не по-малко луд от всички тези японци!

— Джъстин!…

Посегна да я привлече към себе си, но тя вече се беше втурнала към вратата. След миг стаята се разтърси от затръшването й. Никълъс остана неподвижен на мястото си. Какъв е смисълът да я последва?

Бавно се изправи и започна да се облича. Пръстите му бяха странно сковани и тромави. Излезе през кухненската врата, над главата му зашепнаха листата на японските кедри. Небето беше сиво, облаците — ниски и някак заплашителни. Закрачи напред и неусетно се озова в началото на склона, засаден със старите миниатюрни дръвчета гинко. Ниските им стволове се белееха като часови, дебелите им медночервени листа потрепваха като пръстите на оракул…

Нямаше представа накъде се е насочил, преди да изкачи лекото възвишение. В краката му проблеснаха водите на малкото езеро, скрити зад леки, едва видими изпарения.

„Татко“, помисли си Никълъс.

Клекна на брега и втренчи поглед в неподвижната вода. Сякаш тя беше вълшебно огледало, отразяващо вечния ход на Времето. Видя себе си, още невръстно момче, вдигнало глава към лицето на Полковника и протегнало ръце към подаръка му: „Ис хогай“ — свещената катана, която беше захвърлил на дъното на това езеро много години след това…

Ясно виждаше блестящото острие на меча, светнало под ярките лъчи на слънцето, миг преди да изчезне в тъмните дълбини на езерото. Миналото и настоящето се смесиха и разбъркаха, в душата му се настани увереността, че може да посегне и да хване дръжката на свещеното оръжие.

Тогава беше убеден, че всичко е свършено, че никога вече няма да има нужда от силата на това оръжие, че ще престане да го използва за причиняване на смърт. Но нещо в миналото, свързано с баща му, в настоящето му с Джъстин, така и си остана неясно.

Полковникът, когото Никълъс уважаваше и боготвореше, несъмнено бе водил и свой таен живот, напълно непознат както за Никълъс, така и за Чонг. Години след смъртта му Никълъс разбра, че той беше убил един опасен политически радикал на име Сацугай. Той е бил съпруг на Итами — лелята на Никълъс. Тя го е ненавиждала, но факта оставаше — те са били семейство. Този акт оказа решително влияние върху живота на Никълъс, тъй като Санго — синът на Сацугай, се беше опитал да го убие и да отмъсти за баща си.

Телефонното обаждане от името на Микио Оками раздвижи тежките водни пластове, които вече десетилетия бяха оставени на спокойствие.

Тайният живот на Полковника. Какво общо има той с Микио Оками? Какво е накарало този доблестен мъж да стане приятел с главатар от Якудза? Никълъс нямаше отговор на тези въпроси. Знаеше само едно — в търсенето на отговора той отново се връща към баща си и изпълненото с тайни минало…

Най-сетне се изправи и бавно тръгна обратно към дома си. Не забелязваше нито изящно подредената градина, нито красивите цветя, нито каменната пътечка под краката си.

Изправен пред прозореца, той дълго гледа японските кедри и кленовете с остри листа, чиито клони потрепваха под напорите на лекия ветрец.

Най-сетне въздъхна и им обърна гръб, ръката му взе една от порцелановите чаши на лавицата и започна да я пълни със ситно нарязаните листенца на зеления чай.

Изправи се до печката с бъркалка в ръка и зачака кипването на водата.

Харли Гоунт изживяваше дълбока криза. Компанията „Томкин-Сато Интернешънъл“ понасяше сериозни загуби на финансовия пазар и това несъмнено се дължеше на изолационистката икономическа политика на демократическото правителство, провеждана от хора с ограничени геополитически познания, но в замяна на това заредени с хъс като новопокръстени християни. И резултатът не закъсня — сградата на централата бе обсадена от патриотарски настроени граждани, които издигаха плакати с надписи „Спрете сътрудничеството с врага“ и други подобни…

Бройлерите рано или късно отиват в печката, мрачно си помисли Гоунт, докато наблюдаваше бързо нарастващата тълпа под прозореца. Ястребовото му око моментално засече пристигането на микробуса на Си Ен Ен, последван след минути от автомобилите на местните телевизионни компании. Националните гиганти, разбира се, пристигнаха последни.

Господи, Никълъс трябва да е тук, помисли си той.

Вагонетката на икономическото ни обединение със „Сато Интернешънъл“ стигна върха на релсите, сега ни предстои главоломното спускане.

Зажужа интеркомът. Гоунт натисна копчето и напрегнато попита:

— Господин Линеър ли се обажда, Сузи?

— За съжаление не, господни Гоунт — отвърна с тъничко гласче секретарката му. — Имате насрочена среща за десет часа и господинът е тук…

— Каква среща?

— Обади се вчера, към края на работното време. Записах го на календара ви…

— Но аз не… — Гоунт млъкна и обърна гръб на тълпата под прозореца. Отдалеч видя записката на Сузи върху компютърния си терминал.

— Кой, по дяволите, е този Едуард Минтън?

— Идва от Вашингтон — отвърна Сузи с облекчение в гласа. Сякаш това даваше отговор на всички въпроси. — С първия утринен самолет, специално за да разговаря с вас…

Стомахът на Гоунт се сви, това никак не му харесваше. Демократите на Капитолийския хълм бяха върли противници на японците. Според тях предстоеше тежка икономическа война и само обединени под крилото на Демократическата партия, американските граждани имат някакъв шанс да се противопоставят на пъклените планове на шепа жълтокожи, събрали се да заговорничат някъде в подземията на Императорския дворец в Токио.

Гоунт беше забелязал, че напоследък рязко се умножиха плакатите, изобразяващи изгряващото слънце на Япония с една яркочервена черта по средата. За него това беше още едно доказателство за моралния упадък на собствената му страна, превърнала се в истински рай за опростенческата реклама, простираща пипала и към най-сложните проблеми на живота.

Затвори очи и тежко въздъхна. Беше едър, все още стегнат мъж. В колежа беше едни от най-добрите лекоатлети, имаше забележителни успехи и на бейзболното игрище. Но с течение на годините незабелязано прие максимата на много бивши спортисти — тежките физически натоварвания на младини са достатъчни, днес не е нужно много, за да се поддържа формата. А някога, ако не беше тежката контузия в рамото, извадила го за дълго от отбора на университета, той положително би избрал кариерата на професионален играч.

И щеше да сбърка, разбира се. Защото дори банковата му сметка да беше набъбнала, умът му положително би претърпял атрофия. На практика се оказа, че Гоунт притежава изключителни качества и забележителен ум, особено в полето на дейността, която си беше избрал. Нещо, с което могат да се похвалят само най-гениалните компютърни програмисти или велики актьори. Именно тези негови качества привлякоха вниманието на Никълъс Линеър и той без колебание го назначи за изпълнителен директор на американския филиал на „Томкин-Сато“.

А в момента същият този забележителен ум го предупреждаваше, че назначената за десет часа среща е истинска отрова. Попипа с пръсти челото си, отново затвори очи. Сякаш с този жест искаше да изтрие непознатия Едуард Минтън от лицето на земята.

— Господин Гоунт?

— Кажи, Сузи…

— Часът е десет и четвърт.

— Така ли? — попита с въздишка Гоунт. — Тогава можеш да поканиш господин Минтън…

Тялото на Гоунт действително беше загубило твърдостта от студентските години, но това съвсем не се отнасяше за лицето му. То беше все така стегнато и с твърдо очертана брадичка, под нея липсваше отпуснатата кожа, която с изненада беше открил у повечето свои състуденти по време на последната им годишна сбирка. Косата му, макар и посивяла, все още беше гъста. А сивото му отиваше, тъй като и очите му бяха в същия цвят. Чертите на лицето му сякаш бяха издълбани от длетото на гениален скулптор, всичко си беше на мястото.

Едуард Минтън се оказа пълна негова противоположност. Висок и слаб, с приведени рамене — като онези дългучи, които още от малки са осъзнали своя необичаен ръст и са започнали да се срамуват от него. Кожата му беше восъчно бяла и почти прозрачна. Гоунт потръпна, разбрал, че най-лошите му предчувствия са се превърнали в действителност: насреща му стоеше един типичен чиновник, при това представител на висшата администрация.

Минтън беше облечен в костюм с жилетка, излъскан по лактите, с безнадеждно измачкани ръкави и панталони, от материя с неопределен цвят, която приличаше на негоряемите платове, използвани за пожарникарски комбинезони. Очилата с метални рамки бяха кацнали върху прав нос, надвиснал над тънки устни. Зад тях надничаха яркосини очи, студени като лед. Очи на убиец. Гоунт никак не се изненада от златната верижка на бижутерската фирма „Фи Бета Капа“, която висеше от джобчето на жилетката му. Политиците са като кучетата, отбеляза мислено той. Най-много обичат да лежат по корем в компанията на себеподобни.

— Господин Минтън — разтеглиха се устните му в любезна усмивка. — С какво мога да ви бъда полезен?

Минтън безцеремонно се настани в коженото кресло пред очуканото писалище на Гоунт от стар махагон, в очите му имаше неодобрение.

— Доста голяма тълпа сте събрали под прозорците си — отбеляза укорително той. Като майка, която се кара на непослушните си деца.

— Нищо особено — сви рамене Гоунт. — Тези неща минават и заминават. Утре по обед вестниците отново ще пишат само за войната в Югославия…

— Този път май няма да е така — поклати глава Минтън и пръстите му опипаха златния ланец. „Прави го така, сякаш опипва някоя мадама, на която е платил за цялата нощ“, отбеляза Гоунт. — Америка преживява трудни дни, населението е наистина развълнувано… — главата на Минтън леко помръдна, стъклата на очилата му застрашително проблеснаха. От лекотата на жеста Гоунт стигна до заключението, че този човек е добре трениран в изкуството на неизказаните заплахи. — Според мен тези вълнения приличат на локомотив, който бързо набира пара… — синджирчето подскачаше между издължените пръсти с безупречен маникюр. „Бас държа, че това копеле ме е проучило и знае, че така и не успях да завърша колежа“, въздъхна в себе си Гоунт. — Тежко и горко на онзи, който се изпречи на пътя му, господин Гоунт… Независимо дали е отделен индивид, или цяла корпорация.

Гоунт прочисти гърлото си, но не каза нищо. Чувстваше се като Мария Антоанета, положила глава на дръвника. Гилотината всеки момент щеше да се стовари.

— Ние на Капитолийския хълм държим пръст върху пулса на народните вълнения и сме твърдо решени да удовлетворим най-съкровените желания на хората.

— По-скоро вашите желания — промърмори под нос Гоунт.

— Моля? — приведе се напред Минтън. Изведнъж заприлича на териер, надушил следите на заек. — Какво казахте?

— Само се прокашлях…

Гръбначният стълб на Минтън сякаш се вдърви.

— Гражданите на Съединените щати желаят да свалят от гърба си бремето на японската икономическа експанзия — екзалтирано издекламира той. — А Конгресът ще удовлетвори тяхното желание!

От черното куфарче до стола изскочи тънка папка от изкуствена кожа и с трясък се стовари върху бюрото.

— Аз съм следовател към Главната прокуратура на САЩ, командирован в Сената. Тук съм да ви съобщя, че вие — Харли Гоунт, изпълнителен директор на компанията „Томкин-Сато“, и някой си Никълъс Линеър, президент на същата компания, сте призовани да се явите пред Сената на Съединените американски щати. Длъжен съм да ви информирам, че сте обект на разследване от Сенатската комисия за надзор над стратегически важните икономически контакти, която се ръководи от сенатора Рене Бейн. Тази призовка ви задължава да се явите пред Комисията следващия четвъртък, точно в десет часа сутринта.

„Сенаторът Рене Бейн“, повтори мислено Гоунт. Чул това име, той автоматически престана да слуша високопарните фрази на чиновника срещу себе си.

Бейн беше демократ от Тексас, който вече от години следеше действията на Белия дом, независимо дали неговият обитател е представител на Републиканската или Демократическата партия. Истински опортюнист, типичен представител на Американския юг. На един регион, който страда от рецесията не по-малко от всеки друг, но в представата на много хора продължава да олицетворява предприемчивостта на нацията със своите каубои, изключителните баскетболисти от „Тексас рейнджърс“ и праволинейните политици. А Рене Бейн беше именно такъв — заклет враг на всеки президент, яростен националист, издигнал пред себе си ясен за всички лозунг:

АМЕРИКА НАД ВСИЧКО!

На практика обаче Бейн беше опитен и гъвкав политик, който разбира отлично механизмите на властта и знае как да се възползва от тях. Винаги в течение на обществените настроения, той знаеше как да изгражда имиджа си пред медните. Заедно с останалите щати от югозападните райони на страната Тексас прилагаше стриктна протекционна политика в икономическите си отношения. Загубата на работни места за сметка на Япония беше сериозно нещо и той, както винаги тънък психолог, заложи именно на страха от безработица сред местното население, с лекота превръщайки го в истинска параноя. Най-лошото обаче беше, че в тази акция Бейн съвсем не беше сам…

Мозъчният тръст на сенатора действаше върху цялата територия на Съединените щати, включително и на такива отдалечени места като Холивуд, Детройт и Ню Йорк. Хората, избрани да го представляват пред обществеността, действаха в безупречен синхрон и това не беше изненада за Гоунт. Просто защото знаеше, че те се раждат, живеят и умират на пазара. Бяха изключителни професионалисти, знаеха как да продават стоката си, независимо дали тя се рекламира от малкия екран, чрез плакати по магистралите, или пък директно на Уолстрийт и Медисън авеню…

Стоката беше сенаторът Бейн и те я продаваха наистина добре. В крайна сметка личността на тексаския политик се превърна в това, което искаха нейните създатели: в единствената надежда на хората за по-светло бъдеще, в стоманена преграда срещу рецесията и нахлуването на чужди капитали в икономиката на страната.

Привлекателното лице на сенатора присъстваше ежедневно на телевизионния екран и на първите страници на вестниците: чуплива червеникава коса, широко чело, пъргави, умни очи, сърдечна усмивка, здраво ръкостискане… Суров, обрулен от живота човек, който доста наподобяваше Линдън Джонсън на млади години, но без устните с цвят на боровинка. Човек, свързан както с петролния бизнес, така и с животновъдството. Това му позволяваше да се радва на подкрепата на широки слоеве от населението на щата — както демократи, така и заклети републиканци. Човек, който олицетворяваше новата форма на маккартизъм, надигаща глава в Съединените щати. Насочена този път не срещу комунистите, а срещу икономическата инфилтрация на японците. И дегизирана като либерализъм и завръщане към добрите стари ценности на Америка.

— Какво, по дяволите, представлява тази Комисия за надзор на стратегически важните икономически контакти? — попита Гоунт, макар да се досещаше за отговора.

— Комисията е рожба на сенатора Бейн! — отвърна Минтън с такова страхопочитание, че на Гоунт чак му се зави свят. — Задачата й е да провери документацията на всички компании, чийто дял от търговия с Япония надхвърля петдесет процента от общите им годишни приходи. А също и на тези, които осъществяват съвместна дейност с японски корпорации.

— Защо? — попита Гоунт. Ненужен въпрос, вероятно искаше просто да чуе цялата параноя — от начало до край — със собствените си уши.

— Сенаторът Бейн разполага със сведения, че част от тази дейност заплашва националната сигурност на Съединените щати.

— Националната сигурност? — Гоунт почти се изсмя в лицето му. — Сигурно се шегувате! — от изражението на юриста обаче разбра, че тук място за шеги няма. — И каква е тази информация?

— На този етап не съм в състояние да я споделя с вас — отвърна Минтън и рязко се изправи. Приличаше на човек, който се е застоял в инфекциозна болница и бърза да избяга от евентуалната зараза. — Задачата ми е изпълнена, господин Гоунт. Комисията ще ви очаква в посоченото време — костеливите пръсти продължаваха да опипват златния ланец.

— А господин Линеър? — вдигна вежди Гоунт. — В момента той е извън страната.

— В Токио е изпратена редовно заверена призовка — отвърна Минтън и разкри два реда пожълтели зъби. — Добрахме се до вас, същото ще сторим и с него!

Кратко кимване и Едуард Минтън изчезна. След, него остана само едва доловима лоша миризма — нещо средно между прегорели яйца и несменяни от седмица чорапи. Напоена обаче със заплашителна мощ…

Гоунт не изпитваше никакво желание да се смее. Неочакваното посещение го остави с горчив вкус в устата, имаше чувството, че е попаднал между зъбните колела на бездушна машина, чиято единствена цел е да го стрие на прах. Машина, която не се спира пред нищо. Машина, чиито оператори са готови да ползват опита на аржентинската хунта и да превърнат Америка в страна с хиляди безследно изчезнали…

Сейко чакаше Никълъс на летище Нарита. Промъкваща се с труд през тълпата, тя го видя отдалеч и му се усмихна: Спря пред него, подаде му малко дипломатическо куфарче и леко се поклони. Той я хвана за лакътя и двамата се отдръпнаха от опашката пред гишето за първа класа на авиокомпания „Ер Франс“.

— Донесох ви няколко документа, които вероятно ще пожелаете да прегледате по време на полета — каза сътрудничката му. — Между тях е и един кодиран факс от Винсънт Тин.

Пак Сайгон, помисли си Никълъс. Директорът на клона на „Сато“ във Виетнам имаше големи планове и действаше с размах, но често се оплакваше от ограничените инвестиции и настояваше за тяхното незабавно разширяване.

— Благодаря, Сейко-сан — отвърна той.

Тя забеляза тъгата в очите му, но не каза нищо, вярна на своята природа. Вместо това попита:

— Не сте забравил паспорта си, нали?

— Всичко е наред — кимна Никълъс.

— Имате още малко време до повикването.

Никълъс разбра намека и се извърна към изхода на залата.

— Да идем да пием чай в онова кафене…

Сейко кимна. Пробиха си път през тълпата и застанаха до извития барплот на откритото заведение. Поднесоха им зелен чай в картонени чаши.

Миризмата на риба беше особено силна. Никълъс сведе поглед към течността в ръката си, отново си спомни за отвращението на Джъстин към японската национална напитка, която според нея винаги вонеше на риба…

— Доколкото разбирам, това пътуване е от особено значение за вас… — колебливо започна Сейко.

— Да.

— Уважението към волята на покойния ви баща е много… много японско…

— Благодаря.

Хладна и спокойна дори в кризисни ситуации, сега Сейко изглеждаше развълнувана и изпълнена с енергия.

— Какво има, Сейко-сан?

— Имам… — тя млъкна, за да навлажни сухите си устни, после продължи: — Имам предчувствие… Нещо като това, което изпитвах по отношение на Винсънт Тин… Помните ли? Знаех всичко за него още преди да се срещнем… Знаех дори какви разходи ще направим чрез него в Сайгон — малките й ръце стиснаха чашата толкова силно, че зелената течност плисна върху плота: — И сега зная… Зная, че това пътуване ще бъде изключително опасно за вас… Моля ви, пазете се! — Вече говореше бързо, думите се настигаха и застъпваха. Сякаш искаше да излее всичко намислено, преди да се е отказала. — Може би вече няма да се видим… Имам чувството, че дори това да стане, нещата ще бъдат безкрайно променени… Аз ще бъда друга, с положителност и вие… Ще бъдете толкова различен, че никой няма да ви познае!

Въпреки импулса на европеец, който го караше да се изсмее на тези мелодраматични думи, Никълъс изпита неприятни студени тръпки по гърба си. Просто защото си спомни чувството на обреченост, завладяло го в момента на онзи телефонен разговор с представителя на Микио Оками.

— Дори всичко това да е истина, аз пак трябва да замина — тръсна глава той. — Преди години баща ми е направил дълг, който трябва да бъде изплатен…

Сейко пое голяма глътка чай и почти се задави. Никълъс сложи ръка на гърба й и леко я потупа, тя се закашля. Извърна се да го погледне, лицето й беше зачервено, но не само от спазмите в гърлото. Той рядко я докосваше, особено пък на обществени места.

— Извинявай — промърмори Никълъс и побърза да отдръпне ръката си.

Лицето й отново се извърна към картонената чаша, от цялата й фигура се излъчваше напрежение.

— Какво има, Сейко-сан?

Ръцете й, вплетени една в друга върху барплота, побеляха. Сякаш се страхуваше, че вече не може да ги контролира.

— Аз съм една лоша и себична жена! — прошепнаха устните й.

— Сейко-сан…

— Нека свърша, моля ви! — пое дълбоко въздух тя. — Откакто Нанги-сан ме изпрати да ви помагам, аз не мога да се освободя от… особеното чувство, което изпитвам към вас…

Никълъс усети как съзнанието му потъва в странното минно поле на настоящето, примесено с дребни случки от миналото. Обвиненията на Джъстин звъннаха в главата му е нова сила.

Сейко вдигна глава и го погледна право в очите. Решителността й граничеше с отчаянието.

— Влюбих се във вас против волята си. Знаех, че сте женен, че никога не мога да ви имам… Но това нямаше значение. Защото логиката и здравият разум нямат място в сърдечните истории…

Последва тежко мълчание. Избълвала на един дъх смайващото си признание, Сейко изглеждаше изтощена и неспособна на каквото и да било движение.

— Никога не бих ви казала това, никога! — прошепна едва чуто тя. — Накара ме да го сторя отвратителното предчувствие, че повече няма да ви видя… Както виждате, не съм достатъчно твърда… — прехапа устни и тръсна глава: — Моля да ме извините, стига да можете… Съзнавам, че проявявам слабост и себичност, тази любов би трябвало да остане погребана в душата ми завинаги… — главата й клюмна: — Виждате как отвръщам на вашата любезност и доброта… Но аз ви обичам, Никълъс. Това е, нищо не мога да сторя…

За пръв път го наричаше Никълъс, силата на смайващото и признание сякаш изведнъж се смали и изчезна. Изпита чувството, че внезапно е попаднал на подвижни пясъци и никакви усилия не могат да го измъкнат от тях.

Господи, Джъстин е разбрала това само от изражението на лицето й, даде си сметка той. И именно затова му направи сцена на ревност. Една част от съзнанието му го караше да скочи в колата и да се върне у дома, да вземе Джъстин в прегръдките си и да я увери, че обича само нея, че никога няма да я напусне. Но продължаваше да стои неподвижно до бара на залятото от студена неонова светлина заведение, около него пулсираше нестихващата глъчка на международното летище, до рамото му стоеше красива млада жена, която току-що му се беше обяснила в любов… За пръв път си даде ясна сметка за това, което беше почувствал, когато името на Микио Оками бръмна в телефонната слушалка: съдбата го тласка по опасен път, бъдещето му предлага събития, от които едва ли ще се измъкне без последици.

Ще бъдете толкова различен, че никой няма да ви познае… Неволно потръпна, даде си сметка, че в тези думи има много истина. Въпреки че нямаше никаква представа какво биха могли да означават те…

— Моля ви, не казвайте нищо! — прошепна Сейко. — Няма никакво значение дали вие ме обичате както аз вас… Каква полза би имало от всичко това? Вие сте женен и обичате жена си. Сърцето ме подведе да издам чувствата си, предполагам вече няма да бъда ваша асистентка…

— Лъжеш се, ако мислиш, че ще те пропъдя като непослушно дете — поклати глава Никълъс. Не знаеше какво да отговори на нейното признание, но беше сигурен, че не иска да изгуби най-добрия помощник, който някога беше имал. — Чувствата ти към мен нямат значение. Напредваш изключително бързо, справяш се безупречно с поставените задачи и скоро мястото на асистент ще бъде малка награда за твоите способности. Затова мисля, че трябва да седнем и да поговорим за повишението ти… — помълча малко, после поклати глава: — Не зная дали го съзнаваш, или не, но кариерата ти в „Сато Интернешънъл“ се развива изключително успешно, Сейко… Не искам да те загубя, прекалено ценна си за мен и компанията: Работиш за мен и нещата ще останат такива, каквито са. Точка.

— Благодаря за изключителното доверие, Линеър-сан — поклони се дълбоко Сейко. — Просто не мога да си представя живота без вас! — хвърли бърз поглед на часовника и е плъзна от високото столче: — Време е за проверка на паспортите. След пет минути ще извикат пътниците за вашия полет…

Изпрати го до самата гранична проверка, изглеждаше сдържана и спокойна. Емоционалната буря беше отминала.

— Ще ми оставите ли номер, на който мога да ви търся във Венеция?

Никълъс отвори обемистия плик от кафява хартия, който го очакваше на гишето за първа класа.

— Ще отседна в хотел на име „Палацо ди Машере Венециане“ — промърмори и й показа номерата на телефона и факса, отпечатани на обратната страна на картона с хотелската резервация.

Сейко си ги преписа в малкото кожено тефтерче — подарък от Никълъс по случай назначението й.

— Мисля, че това е всичко — въздъхна той и застана в края на опашката пред граничния контрол. Сейко остана на място, красива й самотна. Сърцето му потръпна от жалост. Понечи да каже нещо, но тя опря пръст до устните си:

— Няма нужда от сбогуване. Надявам се пак да се видим.

Преминал през граничния контрол, Никълъс използва минутите до повикването, за да се обади на Джъстин. Изчака девет сигнала, но отсреща никой не вдигаше. Изведнъж му се прииска да беше прекарал с нея последните си часове в Япония. Едва сега усети физически раздялата. Много му се искаше да чуе гласа й, да й каже колко съжалява, че се налага да замине. Насочи се към изхода за пътници и тежко въздъхна. Съжаленията трябва да се поднасят лично, а не по телефона. Дано успее да го стори след завръщането си…

Сейко завари Танцан Нанги надвесен над бюрото на секретарката си Уми, зает да й диктува нещо. Видял я на прага, той прекъсна диктовката и попита:

— Какви са новините?

— Лоши — кратко отвърна Сейко, отвори папката в ръцете си и му подаде няколко листа, написани на машина. — Сенатът на Съединените щати официално призовава Линеър-сан, който трябва да се яви пред някаква Комисия за стратегически надзор на икономическите контакти. Там ще бъде разпитван за причините, довели до обединението на „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“.

— Пресвети Боже, това ми намирисва на лов на вещици! — промърмори Нанги и хвърли бегъл поглед на документите. — Чел съм какво ли не за този сенатор Бейн. Напоследък непрекъснато е в устата на пресата… Гледах и едно интервю с него по Си Ен Ен… Последният брой на „Таймс“ му посвещава уводната си статия — пръстът му се насочи към хартията: — По пощата ли пристигна това?

— Не, сър — отвърна с явно неудобство Сейко. — Донесе го специален куриер от американското посолство. Пристигнало тази сутрин с дипломатическата поща…

Нанги внимателно сгъна листовете и ги подаде обратно на Сейко?

— Е, след като не знаем къде се намира Никълъс, няма начин да го информираме, нали?… От теб искам да изготвиш официален отговор. Знаеш как — господин Линеър е по спешна работа в Европа, нямаме пряк контакт с него, чакаме да се обади и така нататък…

— Да, сър.

Момичето се обърна и излезе, но Нанги не се върна веднага към това, което диктуваше. Замисли се за сенатора Бейн и неговата комисия. Откакто започна рязкото покачване на популярността на този човек, той подсъзнателно беше очаквал неприятности. Някой трябваше да се превърне в отдушник за божествения гняв на сенатора Бейн, какво по-логично този някой да се окаже именно корпорацията „Томкин-Сато“?

Най-лошото беше, че Никълъс е уязвим. Просто защото е външен човек, получил управлението на „Томкин Индъстриз“ по силата на завещанието, оставено от своя преждевременно починал тъст. Нанги подозираше, че Бейн няма да бъде кой знае колко затруднен да заведе дело срещу Никълъс — един сравнително млад бизнесмен, решил да наблегне на съвместния бизнес с могъща японска корпорация. По дяволите, въздъхна Нанги. Той би могъл да заведе дело дори само по силата на факта, че през последните осем години Никълъс живее в Токио, а не в Ню Йорк!

Обзе го чувство на вина. Защото именно той беше разубеждавал Никълъс да не заминава за Щатите, където би могъл да създаде надеждно лоби за тяхното смесено предприятие. Беше действал от чисто егоистични подбуди и сега трябваше да плаща за това. Искаше Никълъс да е тук не само заради отличните резултати от дейността му, но и защото той беше най-добрият му приятел…

Какво сторих, Господи, запита се с въздишка той, завърнал се в тишината на просторния си кабинет. Исках Никълъс да е близо до мен, на всяка цена и при всички обстоятелства… И с това може би го осъдих на разруха и унижения… А заедно с него и цялата компания!

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Завръщането на нинджата (2)

Метаданни

Данни

Завръщането на нинджата

Завръщането на нинджата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга първаСтари приятели

Първа главаТокио | Марин Сен Кроа | Ню Йорк

Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (2)

Книга първа
Стари приятели

Първа глава
Токио | Марин Сен Кроа | Ню Йорк