Кроукър гледаше фигурата на Маргарет под душа. Виждаше само неясно очертания силует на тялото й зад найлоновата завеса, но въпреки това не можеше да отдели поглед от него. Взеха обща стая в занемарен мотел на Монтаук, тъй като тя отказа да спи сама. От кого ли се страхуваше повече от завръщането на Робърт или от съпруга си?

Веднага след като тя влезе в банята, Кроукър отиде да надникне през прозореца. Асфалтираната, изцапана с петна от автомобилно масло площадка на паркинга беше почти пуста, паркираните коли можеха да се преброят на пръсти. През лятото тук несъмнено е задръстено от автомобили, положението сигурно е същото и в странната на вид закусвалня с пластмасово обзавеждане оттатък улицата, над която светеше неонова жълто-червена реклама с надпис:

„ПЕЧЕНИ ПИЛЕТА — МОРСКА ХРАНА“.

— Именно на тази светлина Кроукър успя да зърне едрата фигура на един тип с месесто издължено лице, който се появи на входа с картонена кутия в ръка. Вътре имаше две чаши кафе и сандвичи, другата му ръка висеше свободна, близко до тялото, готова да измъкне оръжието при първия признак на опасност. Вмъкна се в паркирания на няколко метра по-нататък „Форд-таурус“, лампичката в купето светна за кратко време, достатъчно, за да очертае втория седящ вътре мъж.

Кроукър беше сигурен, че тези двамата са от горилите на Тони де Камило и това не го учуди. Засичането им не е било кой знае колко трудна работа, особено за човече с възможностите на Тони Д. В крайна сметка пътуваха със спортния лексус на Маргарет, колата беше от рядко срещана марка и с редовни номера, нямаше как и къде да се скрият за по-продължително време.

Маргарет надникна откъм банята, когато Кроукър вече беше обърнал гръб на тауруса и двамата мъжаги в него. Температурата в стаята беше висока, кран за регулирането й липсваше. В банята положително не можеше да се диша, въздухът тежеше от аромата на водорасли и есенции. Горилите няма да мръднат до пристигането на Тони Д., а това едва ли ще стане преди настъпването на утрото, помисли си Кроукър. Дотогава ще трябва да открие начин за измъкване от предстоящата конфронтация без никой да пострада…

Насочил поглед към неясните очертания на Маргарет зад завесата, той си даде сметка, че до настъпването на утрото има над какво да размишлява. Все още не можеше да свикне с мисълта, че наследник на Доминик Голдони и неговата империя е Маргарет, а не Тони Д. В нейните ръце беше съсредоточена огромна власт, на заповедите й бяха готови да се подчиняват губернатори и полицейски началници, съдии и конгресмени…

Вече виждаше как Голдони е успял да надхитри всички — както Федералното бюро, така и своите лични врагове. Подхвърляйки непълна, но въпреки това важна информация на хората от ФПЗС и оставяйки се на тяхно разположение, той ги беше накарал да повярват, че има искреното желание да им сътрудничи за унищожаването на могъщата си империя. Едновременно с това обаче не им беше разкрил механизмите, чрез които управлява тази империя, не им беше разкрил дори частица от себе си. Привидно примирен с живота в нелегалност, той беше продължил да дърпа конците на всички важни операции. А кланът Леонфорте беше насочил вниманието си към Тони Д. — една подставена фигура без никаква реална власт.

Ако трябваше да бъде откровен пред себе си — а тази нощ очевидно щеше да бъде нощта на истината, — той трябваше да признае, че е възхитен и едновременно с това уплашен от интелигентността на Маргарет. Никога не беше срещал жена като нея, дори не беше допускал, че такава жена може да съществува… Може би се поддаваше на чувствата и грешеше, но през цялото време на общуването си с нея имаше усещането, че се докосва до представител на незнайна космическа сила, на извънземен интелект…

Тя излезе от банята, увита в тънка хавлиена кърпа. Не изпитваше никакво смущение от голотата си.

Преди малко, когато започна да се съблича пред него, тя му хвърли изпълнен с любопитство поглед и каза:

— Не виждам смисъл да крия тялото си от теб, след като вече познаваш душата ми… — после на лицето й се появи бледа усмивка: — А Тони винаги настояваше да се любим на тъмно…

Може би копелето е било практично и не е искало да гледа синините и белезите по тялото й, мрачно си помисли Кроукър.

Очите му пробягаха по фигурата на Маргарет, в душата му се промъкна подозрението, че би могъл да я обича далеч по-пламенно, отколкото бе обичал Гелда и Аликс… Веднага го прогони, беше достатъчно възрастен, за да знае, че мъжете често объркват любовта със страстта, особено в началото на интимна връзка… Сладостното потрепване, което изпитват, не е в гърдите им, а няколко сантиметра по-надолу…

Хората казват, че мъжът търси красотата в партньора си, а жената — силата. Но колко бяха мъжете, привлечени от силата на жената до себе си? През дългите години, прекарани в отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, Кроукър не беше се срещал с такива. Просто защото в случая се задейства едни инстинктивен рефлекс, който той самият никога не беше изпитвал, и това го правеше особено любопитен… Истинската сила у една жена е нещо изключително рядко и привлекателно, душата му се отваряше към нея по инстинкт, нищо не можеше да стори… Може би това също допринасяше за чувствата, които се надигаха в гърдите му.

Нощта и Маргарет.

— Защо ме гледаш така? — очите й, проблясващи на луминесцентната светлина откъм банята, изглеждаха толкова чисти и невинни, че той за момент попадна в плен на илюзиите. Сякаш днешният им разговор не беше се състоял, сякаш тя беше просто една обикновена съпруга. Красива, съблазнителна и самотна, изпитваща остра нужда от закрила и спокойствие… Ех, ако беше така! Тогава всичко щеше да бъде просто и ясно, решенията щяха да бъдат вземани без задни мисли, без заплахата на реалния живот…

Той прочисти гърлото си и тръгна към банята.

— Имам нужда от един душ…

Гласът му беше дрезгав и малко несигурен.

Тя се изпречи на пътя му и го прегърна. В ноздрите го удари ароматът на фин сапун и здраво женско тяло.

— Още е рано да вземаш душ — прошепна, рамото й леко помръдна и хавлията се плъзна на пода. Влагата от голото й тяло започна да прониква през тънката материя на ризата му. Притегли главата му надолу, устните й едва чуто се раздвижиха: — Миришеш на див звяр…

Устата й, мека и топла, се разтвори под натиска на неговата, езичето й пробяга по зъбите му. Трябва да кажа „не“, помисли си той. Трябва да я отблъсна! Сега, иначе ще стане късно… Но ръцете му се обвиха около раменете й и здраво я притиснаха.

От устата й се откъсна гърлено стенание, краката й се отлепиха от пода и се сключиха около таза му. Леглото им се стори безкрайно далеч, някак изведнъж станало излишно… Гърдите й се притиснаха в неговите, от меката им заобленост струеше топлина.

Устните им се разделиха за миг и той успя да прошепне:

— Тони…

— Не искам Тони — обля го е горещия си дъх Маргарет, ръцете й започнаха да разкопчават колана му. — Искам теб!

С последните остатъци от разсъдъка си той си напомни, че трябва да бъде много внимателен с нея, независимо от страстта й. Инстинктивно усещаше, че това е важно, също така инстинктивно знаеше, че Робърт вече е бил близък с нея… Робърт — човекът, който беше убил брат й по най-зверски начин; човекът, който й беше върнал живота…

Тя натисна с пети, панталоните му се смъкнаха към глезените, пръстите й трескаво започнаха да късат копчетата на ризата му. Ръцете го боляха от усилията да я притиска до себе си, слабините му бавно започнаха да натежават от притока на кръв.

Откъсна я от себе си, внимателно я положи на пода и се надвеси над нея. В продължение на един безкраен миг гледа блестящите й очи. В тях имаше всичко — страст към него самия, спотаено желание отново да бъде с Робърт, нетърпение да влезе във владение на новата си империя. Всичко това, придружено от още хиляди неуловими емоции, накара Кроукър да тръсне глава и да забрави действителността. Единственото му желание беше да потъне в тази жена, да се остави на горещите тласъци на кръвта в жилите си…

Сведе глава към гърдите й, очертани като ясен контур на светлината от банята. От тялото й струеше възбуждащ аромат, той го вдъхна с пълни гърди. Устните му се плъзнаха по окаменелите от възбуда зърна на гърдите, после продължиха надолу, към меката извивка на корема, която конвулсивно се надигаше и отпускаше.

Тя изстена, ръцете й стиснаха главата му и бавно я насочиха надолу към пламтящата паст на нейната женственост. Краката й се вдигнаха нагоре, спазми разтърсиха тялото й, разпокъсаното й дишане го доведе до полуда. Само то нарушаваше тишината в мотелската стая. Ритмично, натежало от страст, близко до ридание, откъснало се от дълбоката същност на душата й.

— Господи, о, Господи!…

Главата й се въртеше наляво-надясно, коремните й мускули се превърнаха в стегната топка. Тазът й се повдигна нагоре и се притисна в него, искаше да го усеща дълбоко в себе си. Краката й се увиха около гърба му…

После дойдоха спазмите, могъщи като приливна вълна. Долната част на тялото й се отлепи от пода, женствеността й разцъфна като роза, потта й се смеси с други, по-интимни течности. Дишаше тежко, ръката й покри устата, стенанията й зазвучаха приглушено, сякаш идваха отдалеч…

Леко започна да се извърта, след миг се оказа коленичила срещу него, тежките й гърди съблазнително се поклащаха. Той неволно посегна да ги докосне, а тя притисна изкуствената му ръка към потната си плът. Наведе се към него, езичето и пробяга по лицето му. После главата й започна да се спуска надолу, устата й докосна зърната на гърдите му и продължи пътя си. Опиянението беше толкова силно, че той не беше сигурен дали няма да се стовари по гръб. Напрегна волята си и внимателно я отдръпна. Усещаше белезите по тялото й, знаеше причината за тяхното присъствие, не искаше да я гледа в тази поза — покорна, смирена и някак безпомощна… Искаше да я вижда в по-друга светлина, себе си също…

Отпусна се по гръб и я притегли върху себе си. Скоро по тялото му се плъзна нова, доста по-различна влага. Извила гръб с изпъчени напред гърди, тя потръпна от очевидно необичайната поза, после бавно започна да навлиза в ритъм…

Усещането беше невероятно, Кроукър никога не беше изпитвал такова чувство на пълнота. Ръцете му се увиха около гърдите й, очите му жадно пиеха лицето й, изглеждащо загадъчно и странно на студената луминесцентна светлина, натежало от тайните, които носеше в сърцето си…

Въздухът напусна дробовете й с остро свистене, пръстите й отлепиха ръцете му от гърдите и ги разпънаха на пода. Торсът й се притисна в него с цялата си тежест, движението на бедрата й стана мощно и неудържимо, пръстите й несъзнателно стискаха изкуствената тъкан на протезата му…

Очите й бяха широко разтворени, лицето й увисна на сантиметри от неговото. Той нежно я целуна, после езикът му пробяга по влажната й кожа.

— Ох, пак ще го направя… — прошепна тя, гласът й беше натежал от страст и някакво непонятно учудване. — Не мога повече!… Това е… — звуците замряха в гърлото й, пръстите й пуснаха ръцете и се вкопчиха във врата му.

— Моля те!… Моля те!…

Той нито можеше, нито искаше да се въздържа повече. Бедрата му се стегнаха, цялата сила на тялото му се концентрира в една точка, облекчението на изпразването нахлу в душата му като пълноводен поток…

Покатериха се в леглото и моментално заспаха. Телата им останаха здраво преплетени, превърнали се в едно цяло. Без начало и без край, без спомени от миналото и мисли за бъдещето…

Събудиха се в зори, в стаята бавно нахлуваше бледата светлина на утрото.

— Моят детектив — усмихна се Маргарет и нежно го целуна. Откъснаха се един от друг бавно и с нежелание, сякаш се стремяха да отложат сблъсъка с действителността, груба и сурова като настъпващия ден.

Влязоха заедно под душа, Маргарет вдигна глава към него, помълча малко, после промълви:

— Постоянно си повтарям, че отминалата нощ не беше нищо повече от внезапен изблик на чувства, нещо като утоляване на глада, предизвикан от притеснение, а може би и от благодарност…

— И вярваш ли си?

— Не — поклати глава тя и започна да мие сапуна от тялото си. — Макар че много бих искала… Така бъдещето би изглеждало далеч по-просто.

Понечи да се отмести от душа, но той сложи ръце на раменете й и я обърна с лице към себе си. Здравата му ръка покри голям синкавочерен белег на бедрото й. Тя сведе очи към протезата му, погледа я за момент, после я притисна към гърдите си.

Нямаха дрехи за смяна и бяха принудени да навлекат старите. Пръснатите из цялата стая копчета от ризата на Кроукър доказваха, че страстта им от отминалата нощ не е била сън.

— Дано някъде в това градче се продават джинси и ризи — усмихна се Маргарет.

Кроукър я гледаше как се облича.

— Нямаш намерение да се връщаш у дома, нали? — попита той.

— Как бих могла? — вдигна глава тя. — Предишната Маргарет е мъртва…

— Само дето Тони още не знае това и май ще ми е трудно да го убедя — поклати глава Кроукър.

— Недей да береш грижа за Тони — отвърна тя и нахлузи обувките си.

— Няма как — въздъхна Кроукър. — Две от горилите му прекараха нощта ей там, отсреща…

Маргарет зашляпа с подпетени обувки към прозореца, а той поясни:

— Черният таурус вляво от закусвалнята…

— Аха — кимна тя. — В момента зад него паркира едни „Линкълн Таункар“… — обърна се и добави: — Ако си готов, можем да тръгваме…

Навън духаше студен и влажен ветрец, косата на Маргарет прилепна към страните й. Вратите на черния таурус се отвориха и на асфалта изскочиха двете горили, които Кроукър вече познаваше. С удоволствие установи, че дрехите им са измачкани не по-малко от неговите, макар че едва ли бяха успели да си починат.

— Онзи, който беше ходил за кафе и сандвичи, пристъпи към линкълна и отвори задната врата. Тони де Камило слезе от колата, обърна се към тях и зачака. Очите му бяха опасно присвити, стойката — леко разкрачена, ръцете бавно навиваха ръкавите на ризата.

Кроукър изпита странното, почти сюрреалистично усещане, че е герой от каубойски филм и голямата пукотевица всеки момент ще започне.

Горилите изчакаха да стигнат средата на улицата и понечиха да тръгнат напред. Но Тони Д. опря длани на гърдите им, те се спряха и заслушаха това, което им шепнеше. Леко прегънати в лактите, ръцете им висяха в близост до джобовете, от навъсените им мутри личеше, че считат именно Кроукър виновен за дългото си и изпълнено с неудобства висене пред мотела.

Маргарет се обърна към него и каза това, което вероятно и мъжът й беше казал на горилите:

— Стой тук. С Тони ще се оправя сама…

Пристъпи напред с чувството, че действа не толкова от смелост, колкото от обикновена практичност. Даваше си сметка, че в никакъв случай не бива да допуска пряка конфронтация между двете групички, тъй като тогава неизбежно ще се стигне до насилие. Мъжете са си мъже, нещата трябва да бъдат овладени, преди да е станало късно.

— С тоя клоун ли прекара нощта, скъпа? — попита Тони, присвитите му очи се местеха от лицето й към фигурата на Кроукър и обратно.

— Какво значение има това за теб?

— Как какво? — изръмжа той. — Нали ми се водиш за шибана съпруга, да те вземат мътните?

Не каза „защото сме мъж и жена“ и това обясняваше съвсем точно отношенията между двамата.

— Тогава гледай мен, а не него! — остро отвърна Маргарет.

— Първо трябва да изясним някои неща! — заплашително изръмжа Тони.

— Ще ги изясниш с мен!

— Ти ме напусна! Покри някъде хлапето и…

— Франсин! — изпусна нервите си Маргарет, викът й достигна както до Кроукър, така и до горилите, които моментално наостриха уши. — Нашата дъщеря си има име и то е Франсин!

— Добре де — сви устни Тони. — Да не би да си въобразяваш, че няма да открия къде си я покрила?

Маргарет изпитваше дълбоко удивление от промените, които усещаше в душата си. Познатата заплаха, която се излъчваше от поведението му, сега само засилваше вътрешната й решителност.

— О, в това изобщо не се съмнявам! — отвърна тя. — Но малко преди това аз вече ще съм я преместила и това ще се повтаря безкрай… — поклати глава и добави: — Няма значение какво си мислиш в момента, Тони. Повече няма да я видиш и ще бъде по-добре, ако се примириш с този факт… Защото колкото повече я търсиш, толкова по-силно ще те мрази тя… И накрая ще загубиш всичко!

Ясно чуваше напрегнатото му дишане в настъпилата тишина, изведнъж се запита до какви стойности се е вдигнало кръвното му налягане. Зад гърба й бавно се пробуждаше уличният трафик, песъчинки леко поскърцваха под краката на Кроукър, който очевидно беше напрегнат до крайност.

Тони се приведе напред, лицето му се приближи на сантиметри от нейното. Не беше се бръснал, но въпреки това от него силно вонеше на одеколон. Тя с удоволствие установи, че са го вдигнали направо от леглото за дългото пътуване до тази част на Америка.

Когато проговори отново, тонът му беше далеч по-примирителен. Сега вече беше Мекият Тони…

— Вършиш глупости, бебчо… Не зная какво искаш да постигнеш, но ме излагаш пред момчетата… Особено сега, когато се говори, че онези бандити Леонфорте се готвят за атака… Искам те обратно у дома, бебчо. Мястото ти е до мен.

— Я престани с цирковете! — хладно го изгледа Маргарет. — Тони Бабаита, Тони Доброто момче… Това са единствените роли, които можеш да играеш, репертоарът ти се изчерпа… Признавам, че осъзнаването на този факт ми отне много време, но сега е твой ред да погледнеш истината в очите.

Той я огледа с присвити очи, очевидно не знаеше какво да я прави.

— Стига глупости — промърмори. — Каквато и муха да ти е влязла в главата, не бива да ме превръщаш в свой враг…

— О, Тони, не искам да сме врагове — въздъхна тя. — Просто трябва да разбереш, че с досегашния ни живот е свършено…

— Точно това искам и аз, скъпа! — възкликна той, избрал третата си и последна роля — на Тони Разкаяното момче. — Земята ще преобърна за подобно нещо!

— Не си прави този труд, тъй като не възнамерявам да поискам развод — хладно го отряза тя. — Поне за момента. Все още имаме нужда един от друг, но тази нужда е строго дефинирана. Именно на нея разчиташе и Доминик. Ти трябва да бъдеш прикритие за мен, моята мъжка фасада. Иначе не бих могла да продължа делото на брат си. Без мен ще бъдеш лишен и от контактите на Дом, което означава, че най-много след шест месеца фамилията ще те изхвърли на улицата и ще се превърнеш в просяк!

— Да имаш да вземаш! — кресна извън себе си той.

Тя замълча, даваше си сметка, че ще му трябва време да осъзнае горчивата истина, да прибегне до поредната поза за спасяване на остатъците от достойнството си.

— По дяволите! — сподавено изруга той, от гърдите му се откъсна тежка въздишка. — Вече си имам неприятности с определени хора от фамилията… Особено с рода на Инфанте, който се е наежил срещу Деларко… Но мога да те уверя, че зная как да се оправям с вътрешните противоречия, това е игра, която обичам… Тези мръсни копелета ще…

Млъкна, очите му останаха заковани върху лицето на Маргарет. После и двамата избухнаха в смях — нещо, което отдавна не бяха правили.

— Точно така — кимна Маргарет. — Мръсните копелета ще трябва да бъдат озаптени, преди да е станало късно…

— Значи наистина имаме нужда един от друг — въздъхна той, но очите му бяха все така неспокойни. — Идваш ли си у дома?

— Още не — отвърна тя. — Трябва да свърша една работа.

— С него ли? — махна той по посока на Кроукър.

— Той е част от нея.

— Не зная какво да мисля, бебчо… Накарах да го проверят до девето коляно… Не е федерално ченге, само това мога да ти кажа…

— Знам, той ми каза — кимна Маргарет. — Бивше ченге от отдел „Убийства“ на нюйоркското полицейско управление. Бил е дори нещо като легенда там…

— Всемогъщи Боже! — възкликна Тони Д. — Надявам се, че знаеш какво вършиш, бебчо!

Маргарет усети как сърцето и пропуска един такт.

— Зная.

— Брат ти постоянно ме предупреждаваше да стоя по-далеч от клоуни като този — промърмори Тони, понечи да я докосне, но в последния момент отдръпна ръката си. — Искам да бъдеш много внимателна!

— Не се безпокой.

— Как да не се безпокоя? Като те гледам в компанията на тип като него, направо ми настръхват косите! Така се чувствах, когато разбрах, че „Уорнър Брадърс“ се готвят да измъкнат от Еди Ментър онзи седемцифрен договор! Тогава успях да спася милионите на Еди, но сега… — главата му мрачно се поклати: — Сега направо не знам!

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, вече ми го показа…

Изведнъж й се прииска да му каже „благодаря“, но знаеше, че все още е рано за подобни жестове. Този човек й беше тровил живота прекалено дълго време. В сърцето й се промъкна съжаление към него, горкият, едва ли си даваше сметка, че това време е безвъзвратно отминало…

— Ще ти дам известна информация относно родовете, които те безпокоят — рече тя. — Синът на Инфанте Джоуи се среща тайно с Кейт, дъщерята на Деларко. Обичат се истински, твоята работа ще бъде да уредиш женитбата им…

— Пресвета Дево! — възкликна Тони. — Тези двамата са брутални „капо“, положително ще се изпотрепят! Ако преди това не ми видят сметката и на мен!

— Точно това прави тази женитба наложителна — отвърна Маргарет. — Любовта на децата ще изглади всички противоречия. В рамките на един месец двете фамилии ще бъдат дълбоко влюбени една в друга — погледна го право в очите и тихо добави: — Така би постъпил Дом…

Готвеше се да му обърне гръб, когато той попита:

— А детето?

Изгледа го продължително и бавно поклати глава:

— Остави я на мира, Тони. Франси е болна, ние с теб сме виновни за нейната булимия… Това, което ставаше между нас, не ставаше във вакуум, а се стоварваше върху нейната глава… Мисля, че е време да й дадем малка почивка.

— Е, хубаво — въздъхна той, главата му се сведе надолу: — Шибана история…

— Определението ти е точно — кимна Маргарет и му обърна гръб.

Кроукър я гледаше как се приближава. Не се обърна назад нито веднъж, но за разлика от нея Тони Д. остана да я гледа дълго време. После се обърна, излая някаква команда към горилите и влезе в просторната лимузина. Двигателите тихо забоботиха.

— Как се оправихте? — прочисти гърлото си Кроукър.

— Оправихме се и толкоз — въздъхна Маргарет. Изглеждаше някак уморена, от решителността, с която се беше насочила към Тони, не беше останала дори следа.

— Да идем да закусим — рече той и я поведе надолу по улицата. — А когато свършим, онзи универсален магазин насреща сигурно вече ще е отворен…

Тя мълчаливо кимна с глава, а Кроукър се запита как ли й се беше отразил разговора с Тони Д. Спомни си онзи странен миг, в който и двамата се бяха засмели, откри, че се опитва да разбере каква е била причината за внезапното завръщане на интимността помежду им. Много му се искаше да я попита, но знаеше, че не трябва да го прави. А мълчанието й по време на закуската му даде да разбере, че тя едва ли ще сподели нещо сама…

Във Вашингтон пристигнаха с полета в четири следобед. Лилехамър беше там и ги чакаше. Изглеждаше чистичък и свеж, сякаш току-що беше напуснал своя фитнес център. Беше облечен в отлично скроен черен костюм, бялата му риза потрепваше от чистота. Върху вратовръзката му беше изрисувано око на бик.

— Добре ли пътувахте? — попита, пронизителните му сини очи не слизаха от лицето на Маргарет.

— Не можем да се оплачем — отвърна Кроукър. — Това е Маргарет Голдони де Камило.

— Очарован съм — галантно се поклони Лилехамър и каза името си. — Страшно съжалявам за това, което се случи с брат ви…

— Черна точка в досието ви, нали? — хладно го изгледа Маргарет.

— Нищо подобно — невъзмутимо се усмихна Лилехамър. — Просто съм един от държавните служители, които познаваха Доминик и искрено се възхищаваха на куража му. Не е малко да се решиш на подобна стъпка, да започнеш да назоваваш имена и да разкриваш далаверите на организацията си. Аз съм войник и зная какво значи смелост…

Интересна реч, отбеляза мислено Кроукър. Но едва ли ще успее да заблуди Маргарет.

— Много ви благодаря — сладко се усмихна тя.

Приключиха с любезностите и Лилехамър започна да си проправя път през тълпата. Отвън ги чакаше лимузина с държавни номера и работещ двигател. От приглушеното му мъркане и начина, по който се захлопнаха вратите, Кроукър стигна до заключението, че колата е бронирана.

— Няма да се преструвам, че разбирам колко ви е било трудно да приемете поканата за тази среща, госпожо Де Камило — каза Лилехамър, в гласа му прозвуча неподправена искреност. — Но моят колега е убеден, че вие сте единствената ни връзка с убиеца на Доминик… Аз пък няма да скрия, че горим от желание да го пипнем!

— Защо?

— Моля? — с недоумение я погледна Лилехамър.

— Попитах ви защо, господин Лилехамър — погледна го право в очите Маргарет. — Защо горите от желание да заловите убиеца на Доминик? Въпрос на професионална чест или… как да кажа… нещо като алтруизъм по отношение на човека, от когото сте се възхищавали, докато сте го разпъвали на кръст?

Кроукър с мъка удържа да не се усмихне, а Лилехамър почервеня като рак.

— Проклет да бъда! — възкликна той, после направи, опит да се овладее и бързо добави: — Извинете, госпожо… Но вашият брат държеше в ръцете си строителната дейност по цялото Източно крайбрежие, производството и продажбата на месни продукти, службите по чистотата, хазарта, проституцията и Бог знае още какво! Кметът на Ню Йорк не можеше дори да пръдне — извинете за израза, — без да поиска разрешение от Доминик Голдони! Затова не мога да приема вашия сарказъм. С риск да ви засегна, ще кажа че брат ви умря заради греховете си, а ние нямаме абсолютно нищо общо с тях!

Кроукър мълчаливо я наблюдаваше. Маргарет прехапа устни и покри лицето си с длан.

След няколко минути колата спря и те слязоха. Намираха се във Вашингтон, но Кроукър нямаше никаква представа точно къде. Лилехамър ги поведе към страничния вход на монументална сграда от гранит и сив варовик, подобна на хиляди свои посестрими, разпръснати из столицата. Подаде на всеки от тях по един жълт пластмасов пропуск, получен от униформения служител на входа, после ги поведе към асансьора. Никой не ги придружаваше. Влязоха в безлична просторна стая на един от етажите, тишината наоколо се нарушаваше единствено от мекото потракване на невидими компютърни клавиши.

В стаята имаше металическа маса, шест стола с твърди облегалки, охладител за вода, няколко бележника и моливи. Малкото прозорче гледаше към тъмна вътрешна шахта.

— Прекрасно — промълви Маргарет с поглед, отправен към Кроукър. — Почти като в затвор.

Пристъпи към масата и откри пачката черно-бели снимки от сцената на престъплението, което беше отнело живота на Доминик Голдони и някогашната му любовница Джини Морис.

— Гледката не е особено приятна — промърмори Лилехамър. — Но аз бях принуден да гледам тези снимки чак докато очите започнаха да ме болят…

Исусе, въздъхна в себе си Кроукър, макар че отлично разбираше накъде бие Лилехамър. Той просто искаше отново да разтърси Маргарет, да я накара да забрави за всякакво увъртане, да засили готовността й за сътрудничество.

Маргарет с нищо не показа, че го е чула, ръцете й механично прехвърляха снимките. Кроукър забеляза, че вниманието й е привлечено от тези, върху които беше запечатано симетрично насеченото тяло на Джини Морис с перото, затъкнато в пъпа й. Стоеше напълно неподвижна и мълчеше.

Очевидно разтревожен, Лилехамър напълни една картонена чаша с вода от охладителя, постави я на масата до Маргарет и каза:

— Ще ни бъде по-удобно, ако седнем… — изчака ги да се настанят, притегли един от бележниците и продължи: — Моят колега вече ме информира за това, което се е случило в навечерието на убийството, но сега искам да го чуя и от вас — извади портативен магнетофон от джоба си: — Имате ли нещо против да запиша вашите показания?

Маргарет поклати глава.

— Бихте ли го казали на глас, пред микрофона?

Тя се подчини, после, без да чака нова покана, започна да разказва за това, което беше преживяла с човека, когото познаваше под името Робърт. Разказът й беше кратък и сух, напълно лишен от демонстрацията на чувства, които Кроукър вече познаваше. Държеше се така, сякаш мислите й са някъде далеч, гласът й беше монотонен и скучен. Лилехамър едва ли забеляза това, напълно погълнат от важните подробности на събитията, предхождащи двойното убийство. Но той не познаваше Маргарет като Кроукър и поведението му беше напълно обяснимо.

Когато разказът свърши, Лилехамър сведе поглед към кратките си записки и започна да задава въпроси. Маргарет им отговаряше точно и сухо, със същия монотонен глас.

Най-накрая той остана доволен, на лицето му се появи нещо като усмивка.

Сега ще ви помоля да направите нещо изключително трудно — рече. — И много опасно. От вашия разказ и това, което сами успяхме да открием, можем да направим само един извод — имаме работа с изключително умен престъпник, единственият начин да го заловим е да ви използваме за примамка…

— Чакай малко! — надигна се Кроукър още преди Маргарет да успее да отговори. — Никога не съм обсъждал подобни налудничави идеи с теб!

— Хм… — промърмори Лилехамър и очевидно се замисли върху причините за протеста му. — От краткия ни разговор по телефона останах с впечатлението, че няма да имаш нищо против… — после почука по магнетофончето до себе си: — Този разговор е записан, мога да го пусна на дамата…

— Онова, което съм имал предвид тогава, вече няма значение — тръсна глава Кроукър. — Категорично съм против да поставяме живота на невинни хора в опасност!

Лилехамър заби тежък поглед в лицето му:

— Май искаш да кажеш, че никога не си прибягвал до тази тактика по време на полицейската си кариера, а?

Кроукър рискува да стрелне с поглед Маргарет. Очите й гледаха надолу, към снимките с обезобразените трупове на Доминик и любовницата му, които Лилехамър великодушно беше оставил на нейно разположение. Ясно си представяше какви чувства се борят в душата й. Отвращение от животинската жестокост на Робърт, примесено с привличане и благодарност за новата роля в живота си… Никак не й завиждаше.

— Не мога да кажа, че никога не съм използвал живи хора за примамка — най-сетне отговори той. — Но винаги съм се чувствал притеснен, нито веднъж това не е ставало в мое отсъствие…

— Май ще трябва да уточним за какво става въпрос, иначе дамата няма да ни разбере — въздъхна Лилехамър и се извърна към Маргарет: — Когато полицията прибягва до жива примамка, там винаги трябва да има официален неин представител. Той има грижата примамката да е жива и здрава, докато щракне капанът…

Маргарет с нищо не показа, че го е чула Лилехамър отново погледна към Кроукър и добави:

— Ще признаеш, че тази тактика почти винаги се е увенчавала с успех…

— Но само когато сме били притиснати до стената! — изръмжа Кроукър, без да го е грижа за светлината, в която го представяше партньорът му. — Само когато всички други възможности са били напълно изчерпани!

— Е, и? — разпери ръце Лилехамър.

— Тук става въпрос за смъртен риск! — избухна Кроукър. — Нима не си даваш сметка какво предлагаш?

— Стига!

Гласът на Маргарет, висок и пронизителен, изведнъж ги накара да замръзнат по местата си.

— Млъкнете, вие двамата! — очите й, потъмнели от гняв, бавно се местеха от единия към другия. — Говорите за мен така, сякаш ме няма, сякаш съм стока, на която трябва да лепнете етикет! — рязко скочи на крака и добави: — Лю, имам нужда от малко чист въздух!…

— Разбирам — изправи се и Кроукър, Лилехамър неуверено стори същото. — Изобщо не трябваше да повдигаме въпроса за участието ти в бъдещите операции!

— Не! — тръсна глава тя. — Господин Лилехамър е абсолютно прав!

— Какво? — смаяно я изгледа Кроукър. — Да не би да си готова на…

— Мога да го направя. Вече ти казах, че Робърт няма да ми стори нищо лошо… Но решението ще бъде мое, а не на някой от вас или на федералните ченгета!

— Съвсем справедливо — кимна Лилехамър. — Не бих поискал от вас нищо повече… — отвори вратата, хвърли кратък поглед към Кроукър, на лицето му се появи усмивка и белезите от двете страни на устата му заприличаха на драсканиците, с които хлапетата изпълват стените: — Благодаря за времето, което ни отделихте, госпожо Де Камило!

Маргарет прекрачи прага, изчака Кроукър, после изведнъж се извърна назад.

— Между другото, казахте една неистина, господин Лилехамър — на лицето й се появи сладка усмивка: — Вие и тези като вас сте пряко свързани със смъртта на брат ми. Ако сред вас нямаше ченгета расисти, нямаше да има нужда от хора като Доминик Голдони. Ако сред вас нямаше толкова корумпирани служители, Доминик Голдони нямаше да има кого да подкупва… Ако сред вас нямаше жадни за слава кариеристи, той никога нямаше да умре преждевременно и по толкова жесток начин!

Когато аларменото устройство в ухото на Нанги започна да писука, той дълбоко спеше. Отвори очи, наоколо цареше непрогледен мрак. Протегна се, ръцете му потърсиха дръжката на бастуна. Беше заспал в креслото в хола, листовете хартия се плъзнаха от скута му и паднаха на пода. Наведе се да ги събере, остра болка прониза сакатия му крак. Листовете бяха запълнени е колони от цифри и кратки коментари за дейността на „Авалон ЛТД“. На пръв поглед те не съдържаха нищо особено.

Но за събирането на тези няколко листа с данни беше извършена огромна дейност, бяха сторени немалко ответни услуги. „Авалон“ беше частна компания, никой закон не я задължаваше да дава публичност на своята дейност.

Събра листовете на снопче, облегна се на драконовата глава и бавно се изправи. Прибра документите в сейфа, после излезе в антрето и започна да облича палтото си.

Настани се в колата и включи вентилатора за размразяване на стъклата. Очите му следяха тънкото ръбче лед на нивото на чистачките, което бавно се стопяваше. Реши да не буди шофьора си, изчака, докато писукането в ухото му промени своя тон и бавно потегли. След малко слушалката смени интензивността на сигнала, той даде газ и последва посоката му.

Информацията за „Авалон ЛТД“ все пак съдържа нещо полезно, помисли си той, докато излизаше на един от широките токийски булеварди. От нея ставаше явно, че тази компания поддържа активни търговски отношения в много области, но печалби нямаше. Кой бизнес може да търпи подобен баланс? Само фиктивният — онзи, който се използва като параван за пране на мръсни пари и преливане на капитали…

По торпедото на колата тичаха сребърно розовите отблясъци на неоновите реклами, лицата на редките пешеходци — главно туристи, зяпащи футуристичните електронни играчки и античните кимона по витрините, изглеждаха като лакирани… Тези хора не искаха да губят времето си в сън, за броените дни на престоя си искаха да видят всичко, което заслужаваше да бъде видяно.

Нанги потъна в дълбок размисъл, ръцете му въртяха волана напълно механично. Очевидно „Авалон ЛТД“ не е това, за което се представя, но най-важният за момента въпрос беше не какво в действителност представлява тя, а защо го насочиха именно към нея? Тайнственият непознат, представил се за брат на Винсънт Тин, посочва именно „Авалон ЛТД“ за своя компания… Защо? Не е ли било далеч по-лесно да каже името на някоя фиктивна фирма и разследването да приключи дотук? Всеки на негово място би постъпил така, включително и самият Нанги… Защо тогава този човек е решил друго?

Пред очите му пробягваха лица на млади момичета и рок звезди с платиненоруси коси, високи колкото неколкоетажна сграда и рекламиращи безалкохолни напитки или козметика… Присъствието им в огромната железобетонна джунгла на града изглеждаше някак сюрреалистично и странно, придаваше нови измерения на нощта…

Писукането в слушалката отново смени ритъма си, Нанги завъртя волана и напусна широкия булевард. Навлезе в квартал с тесни улички, които постепенно ставаха все по-мръсни и по-зле осветени. По тротоарите бяха струпани камари боклуци, жълтеникави песове с изхвръкнали ребра се ровеха сред тях с надеждата да открият нещо за ядене.

Някой искаше Нанги да направи връзка между „Авалон ЛТД“ и смъртта на Винсънт Тин, да го насочи в определена посока… Но дали това беше вярната посока, или всичко беше организирано така, че да прикрие убийството на Тин?

Нанги спусна страничното стъкло и усети особената, солено-горчива миризма, с която бяха напоени кварталите около река Сумида. Тя се дължеше предимно на старите дървени къщички покрай реката, полузатънали във влажната земя. Много от тях вече бяха съборени, на мястото им се издигаха бетонните кутии на складове със слепи стени, проблясващи като странни влечуги под сребърните лъчи на луната. Високите кули на строителните кранове се издигаха като туловищата на праисторически чудовища, безнадеждно оплетени сред кабели и стоманени релси.

Прекалено много въпроси чакат своите отговори, въздъхна Нанги. А аз трябва да открия пътя сред този лабиринт. Път, който положително ще се окаже тесен и несигурен… Аларменото устройство в ухото му започна да пищи пронизително, той пусна педала на газта и колата почти спря. Отдавна беше изключил фаровете, ориентираше се единствено по светлината на уличните лампи, слаба и разсеяна.

Между два бетонни правоъгълника блеснаха водите на Сумида, леко накъдрени от вълните на преминаваща баржа. Електронното устройство в ухото му пищеше нетърпимо, той отби до тротоара и спря. Наоколо цареше мрак, въздухът тежеше от миризмата на гнило. На стотина метра пред себе си видя стоп светлините на стар модел кола, които примигнаха и угаснаха. Беше спряла пред самотна къща, която изглеждаше не на място сред околните складове. Вратичката се отвори, от колата изскочи Сейко и бързо се насочи към входа. Възрастна жена в традиционно кимоно отвори още след първото й почукване. Черната й коса беше сплетена в сложен кок, прикрепял от дълги кокалени фиби. Сейко се огледа, после пристъпи прага и вратата се затвори след нея.

Нанги извади миниатюрния приемник от ушната си мида, отвинти драконовата глава от горната част на бастуна си и го пусна в кухата му вътрешна част. Предавателят беше вграден в капачето на сребърната кутийка за хапчета, която той подари на Сейко след погребението на Джъстин.

Какво го беше накарало да изпита подозрение към тази жена? Едва ли само фактът, че беше живяла известно време във Виетнам и, според съвсем достоверни сведения, беше имала бурна любов с един от местните търговци на недвижима собственост… Това би било в разрез с християнските му убеждения, които изключваха и още един, често срещащ се в Япония начин на мислене. А именно, че народите, населяващи Югоизточна Азия, са второ качество, не могат да се сравняват по нищо с безспорния лидер в тази част на света…

Подобен вид предразсъдъци бяха дълбоко вкоренени в психиката на японците. Техните противници и привърженици бяха единодушни по въпроса за произхода им — дълбоки културни различия. Но Нанги беше на друго мнение. Според него всичко се дължеше на страха. Жителите на островната държава просто се страхуваха, че могат да изпаднат в суровинна зависимост от изостаналите континентални страни, радващи се на щедростта на природата.

Обидно му беше да мисли, че не проявява достатъчно християнска хуманност, макар дълбоко в себе си да знаеше, че един от признаците на тази хуманност са именно човешките грешки.

Така или иначе, той си направи труда да провери бившия любовник на Сейко. В замяна получи няколко доста любопитни сведения. Например, че този човек е бил в дъното на една от най-големите измами на хонконгската стокова борса, донесла милиони долари печалба на неговите клиенти и тлъст процент за него самия. По-нататъшните проучвания разкриха, че тези клиенти са от средите на търговски холдинг, с който самият Нанги беше вършил бизнес и знаеше, че принадлежи на Якудза. В друг случай бившият любовник на Сейко се беше оказал замесен в скандал с покупко-продажбата на японска държавна собственост, подозрително снижила стойността си броени дни преди сделката.

Разбира се, Сейко би могла да бъде напълно невинна. В подобни случаи жените последни разбират за машинациите на своите любовници. Но Нанги се съмняваше в това, както се съмняваше и в истинската самоличност на някогашния й приятел… От опит знаеше, че жените преценяват мъжкия характер много по-точно и по-добре, отколкото допускат самите мъже край тях. Дори да е била временно заслепена от своята любов, жена като Сейко едва ли би останала дълго време в подобно състояние — сляпа, глуха и няма…

Искрено желаеше да й даде всички шансове — колкото заради самата нея, толкова и заради Никълъс. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че тя е подложена на изпитание, след което може би ще му се наложи да действа. Пръв конкретен израз на това действие беше предавателят в чантичката и, подозренията му вече бяха напуснали сферата на абстрактното и се нуждаеха от потвърждение или окончателно отхвърляне.

Може би никога нямаше да стигне дотук, ако тя не беше злоупотребила с доверието, което й беше оказал Никълъс. Работата й за компанията беше от най-високо качество, в това нямаше абсолютно никакво съмнение. А опитът й в Сайгон — направо безценен.

Грешката й беше, че си позволи претенции по отношение на Никълъс. Може би не е била в състояние да се въздържи, Нанги отдавна беше забелязал, че Сейко е една изключително чувствена млада жена. Но проявената безчувственост по отношение на Джъстин и особено по отношение на самия Никълъс несъмнено доказваше наличието на някои тъмни черти в характера й. Към това трябваше да се прибави и фактът, че инвестициите на „Сато Интернешънъл“ във Виетнам, макар и одобрени напълно от Никълъс, очевидно имаха нещо общо и с нейното някогашно присъствие в тази страна…

Дълбоко в себе си Нанги усещаше ума и желязната практичност на тази жена. Безпогрешно доловила семейните затруднения на Никълъс, тя беше направила първите си ходове към спечелване на душата му — всички до един безпогрешни, плод на внимателна преценка. Бавно и неусетно заемаше място в съзнанието на желания мъж.

А когато Никълъс замина, тактиката й беше насочена към Нанги. Той си даде сметка за деликатното й присъствие в живота си и поклати глава в знак на уважение. Да, човек рядко може да срещне такъв изключителен, чисто макиавелски ум, при това у жена. Не я мразеше, но вече започваше да се пита какво да прави с нея. Дали трябва да я прогони, или да я остави близо до себе си? Една истинска змия в пазвата си…

— Не искам да ме лъжеш, Лю — каза Маргарет. — Не ми казвай, че не си мислил за възможността да ме използваш за примамка на Робърт, особено след като ти разказах всичко…

— Да мислиш за такива опасни неща и да действаш за тяхната реализация, са две съвсем различни неща — поклати глава Кроукър.

— Прав си. Но нали ти си падаш по опасните неща?

Той замълча, нямаше смисъл да отрича. Седяха край една маса в „Тераца“ — италиански ресторант на Кинг стрийт в Александрия. Правителствената лимузина ги беше откарала до близкия хотел, където Лилехамър им беше ангажирал стаи. Шофьорът каза, че е на тяхно разположение по време на целия им престой във Вашингтон, но Маргарет не беше въодушевена и Кроукър го освободи. Тя много държеше да хапне италианска храна, администраторът на хотела им препоръча „Тераца“. До Александрия отидоха с такси.

Отпуснал се срещу нея, Кроукър се усмихваше.

— Какво е толкова смешно?

— Не знам — отвърна той и си отчупи късче хрупкав хляб. — Просто си спомних как приключи интервюто на Лилехамър с теб…

— Преди да продължим… преди да реша дали да поставя живота си във ваши ръце, аз трябва да зная на кого си верен ти… Дължиш ли нещо на Лилехамър?

Появи се млад келнер, наведе се към масата и зачака поръчката им. Кроукър посегна към менюто, но Маргарет нетърпеливо го отпрати.

— Лю, искам да си помислиш хубаво, преди да ми отговориш!

— Работя за него — рече Кроукър. — Той разчита на мен за приключването на случая…

— Чуй какво ще ти кажа — не изпускаше очите му тя. — ФБР позволи на Дом да управлява своята организация от ФПЗС, прибягвайки до услугите на Тони. Това беше част от сделката — веждите й леко се повдигнаха: — Внимаваш, нали? Добре. Агентите, с които контактуваше Дом, бяха далеч по-безскрупулни и по-корумпирани от обикновените общински ченгета. Просто защото са по-близо до властта, до истинската власт… Целият този град е създаден да обслужва именно нея…

— Приятни заключения — промърмори Кроукър.

— Хората от сорта на Лилехамър са различни, Лю. Разполагат с достатъчно власт, за да правят всякакви мръсни трикове. Вече си видял част от това, на което е способен, но се питам, доколко разбираш психологическите му игри. Вземи оная килия, в която ни заведе. Стори го с едничката цел да ми покаже кой командва парада… Дом ме предупреди да внимавам с хората, които опитват психологически номера, сега аз предупреждавам теб…

— Не се съмнявам, че брат ти е знаел какво приказва — отвърна Кроукър, истински смаян от влиянието на мъртвеца върху живота им. Започна да харесва Доминик Голдони, съжаляваше, че не е имал шанса да го опознае.

— Зная някои неща за Лилехамър, бих могъл да понауча и още нещичко — рече. — Бил е военнопленник във Виетнам, белезите около устата му са получени от изтезания. Един Бог знае колко време е бил под натиск и при какви обстоятелства е успял да избяга… — поклати глава: — Струва ми се, че пътят пред хора като него не е отрупан е рози… Нещо в душата им е безвъзвратно пречупено. Може би не това, което е искал врагът — Лилехамър твърди, че нищо не е издал… Но след подобни изпитания човек се променя. Познавам хора, преживели подобни премеждия. След които обаче напълно са изгубили способността си за вярна преценка…

Отчупи си ново парче хляб, но откри, че вече не му се яде. Не знаеше какво да прави с него и започна да го мачка с титановите си пръсти.

— Твърдението, че затворничеството се превръща в съучастничество, вероятно ще ти се стори твърде лековато, но в него има голяма доза истина. Жертвата неизбежно попада в клопка и започва ревниво да пази онзи отрязък от време, през който психиката й е била подложена на натиск. В крайна сметка възприятията й се изкривяват, всичко се подчинява на тази фикция. На практика жертвата и нейните мъчители се превръщат в съюзници, просто защото заедно са създали споменатата фикция…

— Ясно е, че той отчаяно иска да открие Робърт — каза Маргарет. — Робърт се докопа до Дом чрез мен, но откъде е можел да знае, че Дом ще ми се обади, при това в точно определен час?

— Предателство отвътре, може би… Лилехамър призна, че след убийството на Доминик вече не може да вярва на хората си, убеден е, че ФПЗС се е пропукала… — Кроукър затвори очи: — Каза го само веднъж, после сякаш забрави за опасенията си… — очите му рязко се отвориха: — Ами ако познава Робърт?

Маргарет вече клатеше глава.

— Няма логика. Ако го познава, отдавна да е тръгнал по дирите му. Ще знае какви са навиците му; местата, които посещава; хората, с които се среща… Ще го открие за нула време!

— Но не и ако не го е виждал отдавна — отвърна Кроукър. — Например от Виетнамската война насам…

— Какво?

— Ти каза, че Робърт е приличал на ориенталец… Не е бил японец или китаец, а нещо средно… Бронзова кожа, като на полинезиец… Твърде вероятно е да си описвала виетнамец — Кроукър бавно кимна с глава: — Да, нещата започват да придобиват смисъл, колкото и извратен да ти се струва той… — механичният му пръст почука по масата: — Кой е изтезавал Лилехамър? Виетконг. Може ли Робърт да се окаже един от мъчителите му? Може. Ако приемем, че това наистина е така, Лилехамър никога не би тръгнал да го издирва сам. Просто защото е добър войник и знае правилата. Ако Робърт го зърне дори за миг, ще потъне толкова дълбоко, че вече никой няма да бъде в състояние да го открие. Докато при мен нещата не стоят така. Робърт никога не ме е виждал. Бивше ченге от отдел „Убийства“, проверено от ФБР. Най-подходящият изпълнител за ролята на ловеца…

Маргарет се контролираше напълно.

— Не ми харесва тоя Лилехамър! Напрежението се излъчваше от тялото й на горещи вълни.

— Тук не става въпрос само за Лилехамър, нали? — промърмори Кроукър.

— Не — въздъхна тя. — Става въпрос и за гадните снимки, които ми подхвърли в килията си… Ти не ми показа какво е сторил с Джини…

— Не виждах смисъла…

— Разбирам — кимна тя. — Но след като видях тези снимки, вече съм сигурна, че трябва да се видим с един човек, тук, във Вашингтон… Човек, който ще ни каже всичко за начина, по който Робърт е нарязал тялото и… — очите й потъмняха: — Знаеш ли, Лю, смъртта на Джини е част от древен ритуал… Почти нищо не зная за него, но познавам една жена, която знае… Мисля, че когато я изслушаме, ще се окажем на крачка от Робърт… Толкова близо до него, че ще усетим дъха му върху лицата си!

Специалният следовател на Пентагона Дейвис Мънч, временно прикрепен към Комисията на сенатора Рене Бейн, изобщо не се връзваше с описанието, което Мани Манхайм беше получил от Гоунт.

— Ако не се върна за този плик до едно денонощие, ще го занесеш на Дейвис Мънч — каза му Гоунт в следобеда, в който направи повторно посещение в оказиончето. Същата вечер беше отишъл на посещение в дома на Лилехамър. — А той ще го изпрати в токийския офис на моята компания, адресиран лично до Никълъс Линеър…

— По дяволите — беше изругал Мани, вече здравата изплашен за съдбата на приятеля си. — Мога да направя това за теб, Харл… Но дано не се стига до там!

— Виж какво, Мани — беше отвърнал с нетърпение в гласа Гоунт. — Мънч е специален агент на Пентагона, професията му е да оправя бъркотиите, причинени от провалени шпиони… Той знае как да постъпи… Аз просто не мога да пратя всичко това по пощата, не искам дори да си представя, че попада в ръцете на някой друг. Пликът трябва да бъде отворен лично от Никълъс, или в най-лошия случай — от Танцан Нанги. Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост и ще го занесеш на Мънч! Той ще намери начин да го изпрати в Токио, дори и по дипломатическата поща!

— Но само ако стане нещо с теб, нали?

— Обещай ми, Мани!

И Мани обеща. Затова в момента се намираше насред Вашингтон, в дъждовната нощ, а пред него се въртяха ослепително червените лампи на половин дузина патрулни коли, препречили улицата.

Разнесе се вой на сирена. Полицаите размахаха ръце да направят път на линейката, бялата кола закова на метър от трупа. Скрит в сянката на близкия вход, Мани напрягаше очи по посока на инцидента. Виждаше кръв, много кръв… Тръпки разтърсиха тялото му, загънато в тънък дъждобран. Пресвети Боже, Харл!… В какво си се забъркал?!

Позвъни на домашния телефон на Дейвис Мънч, остави послание на автоматичния секретар и затвори. Може би не трябваше да го прави, може би телефонът на Мънч се подслушва… Но от кого? Мънч е специален агент, следовател в Пентагона. Кой ще подслушва един от тях, за Бога?! Мани поклати глава и насочи вниманието си към медицинския екип на улицата, който се беше заловил за работа. Дори от това разстояние си личеше, че присъствието им тук е лишено от смисъл. Мънч беше мъртъв, прострелян в главата от едрокалибрен куршум. Мани отчаяно затвори очи.

Гоунт го беше предупредил в никакъв случай да не дава своя номер, дори ако се свърже лично с Мънч. Затова Мани реши да използва номера на автомата в бара оттатък улицата. Поръча си вечеря и започна да се храни в очакване на обаждането. Изпи няколко бири, напрежението му растеше.

— Кажи му, че се обаждаш от името на боксьора със златните ръкавици — беше казал Гоунт. — Той ще те разбере.

И се беше оказал прав. Мънч се обади малко след вечеря, без да използват имена, се разбраха да се видят на Девета улица, близо до сградата на ФБР, откъм страната на някогашната кланица „Лоун Стар“, превърната през седемдесетте години в скъпо кабаре с персонал от полуголи момичета. Федералното правителство се беше принудило да затвори заведението и да откупи сградата от някогашните собственици…

Какъв е тоя куршум, който пръска човешкия череп като диня, ударена с всичка сила в тротоара, питаше се Мани, докато екипът на Бърза помощ вадеше пластмасов чувал от линейката, а няколко цивилни ченгета щракаха с фотоапаратите си. Двама от тях дори коленичиха на мокрия тротоар, за да направят снимки в близък план. Мани почувства как червата му се преобръщат, пое въздух с пълни гърди в опит да предотврати пристъпа на повръщане. Отново затвори очи, но не успя да прогони ужасната гледка от съзнанието си. Все така ясно виждаше мозъка на Мънч, разпилян по тротоара на няколко метра от тялото. Когато проехтя изстрелът, Мани все още беше от другата страна на улицата, добре прикрит в сянката на някакъв вход. По пътя насам таксито му попадна в тежко задръстване, причинено от пожар. Наложи му се доста да обикаля, последната част от разстоянието Мани измина тичешком, но въпреки това закъсня с около петнадесет минути.

Ченгетата приключиха със снимките, един от тях се разписа в някакъв бележник и екипът на Бърза помощ се зае да прибира трупа в найлоновия чувал. Там май е по-безопасно, отколкото на улицата, въздъхна в себе си Мани.

Пожарът беше спасил живота му. Обърна се и започна да се отдалечава. Убийството на Мънч правеше присъствието му тук напълно безсмислено. Дали обаче наистина беше така? Ръцете му под дъждобрана продължаваха да стискат обемистия плик…

Прибра се у дома колкото да нахвърля малко дрехи в един сак и да измъкне пачка стотачки изпод една от дъските в спалнята си. Имаше чувството, че е забравил нещо, но какво? А, да — паспортът! Търси го цели петнадесет минути, обърна цялото жилище с краката нагоре, когато най-накрая го откри, тялото му плуваше в пот. Оказа се, че си стои във външния джоб на евтината пътна чанта, която беше получил като подарък от авиокомпанията, откарала го преди година до Израел. Натъпка няколко лични вещи в чантата, преметна я през рамо и излезе. След убийството на Дейвис Мънч не изпитваше никаква сигурност. Не само в жилището си, но и във Вашингтон като цяло…

Прекара нощта на международното летище. Зяпаше отражението си в опушените стъкла на затворените магазинчета и се опитваше да успокои нервите си. Не постигна особен успех.

Маргарет и Кроукър пристигнаха точно в полунощ. Къщата в грегориански стил беше кацнала като гарван на върха на един от многобройните хълмове, издигащи се сред изумрудената равнина. Кроукър свали прозорчето и пое дълбоко чистия въздух, напоен с аромата на сено и коне. Това беше Потомак, Мериленд — царството на ловците и дивеча.

Извади петдесетдоларова банкнота, наведе се към шофьора на таксито и каза:

— Ще ни почакате, нали?

— Разбира се, сър — отвърна човекът. — Никакъв проблем — прибра банкнотата, кръстоса ръце на гърдите си и почти моментално заспа.

На алеята, в близост до входа, бяха паркирани пет-шест коли, все скъпи марки — ягуари, ролсове, БМВ-та от големите серии. Шофьори не се виждаха, вероятно ги бяха прибрали на топло.

— Чия е тази къща? — попита Кроукър.

Маргарет продължаваше да гледа към безоблачното небе, по което шестваше сърпът на месечината, бледожълт и тържествен като катафалка. Потръпна, но не се помръдна от мястото си, притисната от тежките мисли, които идването й на това място неизбежно пораждаше.

— Маргарет?

— Ш-т-т! — сложи пръст на устните си тя. — Не говори и не мърдай, иначе ще трябва да се замисля за това, което следва… То вероятно е толкова неизбежно, колкото идването на една секунда след друга, но искам поне за миг да си представя, че сме само двамата в тази вълшебна нощ!

Ароматът на тялото й се смеси с миризмата на коне. Кроукър с учудване откри, че лесно може да си я представи просмукана от тежката миризма на жребците, преметнат през стремето ботуш… Стори му се, че чува призрачното проскърцване на кожено седло, подрънкването на юзди, тихото пръхтене на животното… После примигна и всичко изчезна. До ушите му достигаше дълбокото и равно дишане на шофьора, накъсано от лекото пропукване на изстиващия мотор.

— Тук яздех — прошепна с пресъхнали устни Маргарет. — Преди много години, когато бях млада…

Той забеляза, че тя се концентрира като шахматист в края на сложна партия, неволно се запита към какви ли странни светове е насочено въображението й.

Тялото й се наклони и докосна тапицерията на вратата, сякаш уморено от виденията. Ръката й потърси дръжката, след миг вече беше навън и токчетата й заскърцаха по ситните камъчета на алеята, бели като сняг под ярките лъчи на луната. Кроукър я последва.

Къщата беше построена от червеникави тухли, капаците на прозорците бяха в кремаво, а около внушителната входна врата имаше красива мозайка от опушено стъкло, най-малко на сто години. Извитата алея зад гърба им се очертаваше от: редици стройни вишневи дръвчета, от отсамната страна, покрай тухлената стена, се виеха стари лози, магнолиеви храсти със заострени листа чезнеха по посока на полегатия покрив. Тухлените стъпала към входа бяха разделени от цветни лехи, оголени по това време на годината. Черната почва беше посипана с тор, който имаше цвят на слама. Слаб, но щипещ ветрец свиреше сред яркозелените клонки на кипариси-джуджета, изправени като стражи встрани на стъпалата.

Кроукър беше нащрек. Започна да се оглежда още в Александрия, веднага след като напуснаха италианския ресторант. Не забравяше, че им го беше препоръчал администраторът на хотела, следователно местонахождението им лесно можеше да бъде установено. Вероятно и Маргарет беше обзета от подобни мисли, тъй като настоя да походят пеш и да не се качват на първото свободно такси, което мине край тях. А указанията, които даде на шофьора, свидетелстваха за твърдото й намерение да заблуди евентуалните преследвачи.

Маргарет спря пред солидната дървена врата е красива резба и се обърна да го погледне.

— Искам едно да ти е ясно, Лю — рече. — Тук аз не нося отговорност за нищо. Това място е нещо повече от обикновена частна собственост.

Той я гледаше и се опитваше да разбере същността на неуловимата промяна в нея. Тя беше настъпила в момента, в който видя снимките на Джини Морис върху бюрото на Лилехамър.

Маргарет леко докосна китката му, направи опит да се усмихне, после използва бронзовото чукче. След миг вратата се отвори и на прага застана красива жена, облечена в черен вълнен панталон, кремава копринена блузка и силно вталено испанско жакетче с бродерии. Тези дрехи подчертаваха стегнатата й стройна фигура, положително нямаше да изглеждат демоде дори ако ги носеше някоя — манекенка, три пъти по-млада от жената на прага.

— Маргарет! Слава Богу, че дойде! Усмивката й беше желязна, Кроукър неволно си спомни за изстиващата кола зад гърба си, очите му изпитателно пробягаха по лицето й. Бръчиците бяха навсякъде — около очите и устата, над горната устна, по шията. Тази жена не беше пощадена от хода на времето, но при нея старостта някак не личеше, прикрита от неукротимия блясък на сините очи — умни, умеещи да прикриват мислите и едновременно е това сияйно ярки…

Само усмивката му стигаше. Кроукър веднага усети опасния огън, който се излъчваше от тази жена, едва сега си обясни страха и нежеланието на Маргарет да се връща отново тук…

— Влизай, скъпа — продължи домакинята, затвори вратата зад тях, прегърна Маргарет и я разцелува по двете бузи — така, както го правеха в Европа. — Много се радвам да те видя! След смъртта на Дом вече нищо не е както преди… Направих всичко възможно да разбера какво се е случило, притиснах дори един сенатор от Минесота, който ми дължи купища услуги, но нищо… Каменна стена.

— Мисля, че в това отношение можем да бъдем полезни една на друга — някак сковано отвърна Маргарет.

— О, скъпа, това е най-добрата новина, която чувам от седмици насам! — възкликна Рената. — Много ми се иска да знаеш отговора на въпросите, които си задавам! Дом винаги е споделял е теб!

Ръката й остана под мишницата на Маргарет, на лицето й изведнъж се появиха нови бръчки. Сякаш някой беше потопил написано със симпатично мастило послание в проявяващ разтвор…

— Но ти си в компанията на непознат човек, скъпа… Къде е Антъни?

Маргарет се обърна към него, по очите и личеше душевната борба.

— Лю Кроукър — рече тя. — Моля, запознайте се с моята втора майка Рената Лоти.

Рената любезно се усмихна, ръката й стисна Кроукър с изненадваща сила.

— Моля, заповядайте. Дъщеря ми прояви необичайна любезност. Използвала съм много имена, но във Вашингтон съм известна като Рената Лоти… Някога ме наричаха Фейт Голдони, това име ви е познато, нали, мистър Кроукър?

Господи, та това е майката на Доминик Голдони, смаяно си помисли Кроукър.

Не ги покани да се съблекат, обърна се и ги поведе през просторното антре, облицовано в крушова ламперия. Кроукър забеляза лекото й накуцване. Не беше споменала нищо за него, от начина, по който се движеше, ясно личеше, че не го счита за недъг. Напротив — беше се нагодила към него и походката й изглеждаше съвсем естествена. Минаха край затворена двойна врата, зад която се долавяха звуците на сдържано светско събиране.

— Тази вечер основните помещения са пълни с гости — подхвърли Рената. — Но аз познавам добре дъщеря си и съм сигурна, че ще предпочете спокойствието.

Прекосиха килер, наситен с приятни аромати, и се озоваха в просторна кухня с излъскани до блясък уреди. Там свещенодействаше млад готвач с бяла престилка, приведен над плодов пай, въздухът тежеше от миризмата на зехтин, червено вино и прясно запарен чай.

Рената свали от закачалката подплатен с кожа шлифер и го наметна на раменете си. Задната врата водеше към, малка градинка, засадена с билки, вляво се виждаше дървен навес с тухлени стени, обвит е лози и бръшлян, които даваха надеждна закрила срещу хладната ноемврийска нощ.

Сладките кухненски аромати отстъпиха място на острата миризма на конска пот, сено и оборски тор. Рената светна една лампа и отвори вратата на конюшнята.

Животните пръхтяха и пристъпваха от крак на крак, Кроукър отново си спомни за онзи изпълнен с халюцинации миг в колата, когато сякаш подслушваше спомените на Маргарет… Към тях се насочиха огромни, воднисто кафяви очи, в погледа им се четеше нервно недоверие. Конете усетиха миризмата им, някои от тях тихо процвилиха.

Очите на Кроукър внимателно обходиха помещението.

— Странно — рече той. — Там има пистолет…

Рената се извърна към кобура от груба кожа, окачен на насрещната стена.

— Това е колт, поддържам го в безупречно състояние — обясни тя. — Купих го в годината, в която построих конюшнята. На около две мили оттук видях кон, със счупен крак, чийто собственик напразно търсеше оръжие, за да прекрати мъките му… Тогава си дадох дума моите коне никога да не страдат по този начин…

Кроукър внимателно я наблюдаваше, умът му съпоставяше току-що получената информация с безспорно елегантното й женско излъчване.

— Честно казано, вие ме изненадахте — промърмори след известно време той.

— О, така ли?

— Бях останал с впечатлението… също като агентите на ФБР, че Фейт Голдони е починала… С очите си видях ксерокопие от смъртния акт, приложен към досието на фамилията Голдони…

— Това е абсолютно вярно — отвърна Рената. — Аз действително умрях преди няколко години… По-скоро умря Фейт Голдони. Роди се Рената Лоти, установи се тук, на хвърлей място от Капитолийския хълм и влиянието й несъмнено се чувстваше… — облегна се на една от клетките, гъвкавите й пръсти докоснаха главичката на забит в гредата пирон. Тялото й очевидно не познаваше артрита. — Смяната на самоличността не е нещо ново за мен. По време на Втората световна война бях в армията под името Фейт Соухил…

— Ако всичко това е истина, защо го споделяте с мен? — поклати глава Кроукър. — Федералните агенти може и да не са в течение, но аз все пак работя за тях…

— Първо, защото вие не сте федерален агент — отвърна Рената. — Второ — защото аз зная кой сте вие! — блестящите сини очи се преместиха върху лицето на Маргарет. — Трето, защото дъщеря ми ви е довела тук… — издаде тих гърлен звук, конете наостриха уши: — Нещо, което не си е позволявала дори със съпруга си.

На Маргарет очевидно й дойде до гуша от тези приказки. Извади от чантата си навита на руло дебела хартия и я подаде на Рената. Кроукър видя, че това е снимка.

По-възрастната жена пое снимката и надникна в очите на доведената си дъщеря, очевидно истински заинтригувана от причината за неочакваното й посещение.

— Джини Морис — сковано поясни Маргарет. — Трупът й е бил открит редом е този на Дом… На челото й е изрязан вертикален полумесец…

— Велики Боже! — тихо възкликна Рената. — Сега разбирам защо си дошла! — тялото й се отдели от дървения стълб, пръстите забързано започнаха да разгъват фотографията.

— Предполагам, че знаете коя е Джини Морис — подхвърли Кроукър.

— Синът ми нямаше тайни от мен — отвърна Рената с глас, в който се долавяше тежестта от споделеното доверие. — Той беше изключителен човек, във всяко едно отношение… — очите й проблеснаха по посока на Кроукър: — Не зная какво мнение сте си създали вие, но той беше човек, за когото думата вярност означаваше всичко! Сексуалните му забежки нямаха никакво значение! — на лицето й се появи лека усмивка: — Но за кого от нас имат?

Кроукър я гледаше по начина, по който го бяха учили да наблюдава потенциалните заподозрени. По гърба му пробяга странна тръпка, някак изведнъж беше убеден, че тази жена знае за сексуалната му близост с Маргарет.

— Върху тялото има и други особени следи — промълви Маргарет.

Рената извади снимката и заби поглед в обезобразения труп, насечен на седем хоризонтални части. От най-долната рана стърчеше перото на рядко срещащата се бяла сврака.

— Познато ли ви е нещо на тази снимка? — попита Кроукър.

Рената продължаваше да гледа трупа, изражението на лицето й беше напълно непроницаемо. Конете усетиха напрежението в атмосферата и неспокойно се размърдаха. Вероятно надушваха предстоящата буря.

— Стълбицата на Душата… — промълви най-сетне тя.

— Моля? — приведе се напред Кроукър.

— Част от ритуал, извършван от хора, които наричат себе си „месулети“ — поясни Рената. — Магьосници, използващи особена форма на хипноза, съществували още преди появата на китайската цивилизация… Според някои учени те са били циклади^[1], други твърдят, че са преки наследници на Титаните… — сви рамене и посочи снимката: — Виждате, че има седем срязвания… Според митологията на месулетите, човешката душа преминава през седем жизнени фази, преди да премине в отвъдното. Техните жреци прибягвали до тези срезове върху телата на тежко болни, Стълбицата трябвало да помогне на душите им да продължат пътешествието си в живота.

Облиза устните си, това беше единственият признак за наличието на някакво вълнение.

— В тежки времена — по време на суша или други природни бедствия, свидетелстващи за нарушение в космическия баланс, месулетите са принасяли в жертва диви животни, чиито тела са били насичани точно по този начин…

— Значи това е някакъв ритуал, подобен на вуду, така ли?

Устните на Рената иронично се присвиха.

— Това е „Нго-мей-юхт“ — отвърна. — Което на един от древните китайски диалекти означава буквално „полумесец“… Естествено значението му тук е съвсем друго — изразът е почти синоним на друга китайска думичка — „Гим“, която означава сабя с двойно острие. Гимът е символ на месулетския жрец. Вертикален полумесец, боядисан в индигов цвят…

Кроукър слушаше със затаен дъх.

— Но откъде, за Бога, сте научили всичко това? — попита той.

Рената сви рамене.

— Когато човек живее във Венеция, когато съществува някъде между морето и сушата, увиснал над лагуната, натежала от мъглите на магията, той проявява естествен интерес към корените на живота, мистър Кроукър… Особено ако този човек не е бил роден във Венеция и това постоянно му се натяква… — не гледаше към доведената си дъщеря, но Кроукър остана с впечатлението, че този отговор беше предназначен за нея.

— Бих казала, че аз по природа съм жадна за знания — продължи възрастната жена, очите й странно потъмняха: — Интересът ми към древните легенди несъмнено се дължи и на влиянието на покойния ми съпруг — бащата на Маргарет… Той беше венецианец, в жилите му е текла кръвта на цикладите, в тези на Маргарет — също… — отново сви рамене, съумявайки да придаде особено значение на този иначе напълно банален жест. — Много древни култури претендират да са основатели на Венеция, сред тях е дори последната научна школа на Троя, разпаднала се по време на битката между братята Менелай и Агамемнон…

Кроукър слушаше с подчертан интерес, но не изпускаше Маргарет от погледа си. Направи му впечатление, че предпочита да държи лицето си в сянка, сякаш искаше да се скрие от думите на Рената. Имаше чувството, че двете жени са водили продължителна психологическа битка, с променливо надмощие… Това ли беше причина за нежеланието на Маргарет да се завърне тук?

— Едва ли сте чували за племето Нунги, населяващо високите плата по границата между Северен Виетнам и Китай. Именно то използва символиката на Нго-мей-юхт, достигнала Бог знае как до тях. Тези хора не са нито главорези, нито човекоядци. Те просто вярват, че същността на това, което наричаме „душа“, се крие в скелета на човека или животното; че запазят ли този скелет цял, те ще успеят да възкресят мъдростта на душата, помагайки си със съответните молитви и ритуали.

Рената притежаваше дарбата да говори по начин, който придаваше достоверност дори и на най-фантастичните приказки. Това не означаваше обаче, че би говорила по този начин на всеки, Кроукър беше дълбоко убеден в това.

— Жреците на нунгите са вярвали, че Нго-мей-юхт е единственият път към нирвана. Според някои изследователи обаче те са прибягвали до този ритуал, за да заздравят своите привилегии… — Рената изви глава, Кроукър остана с чувството, че очите й пронизват стените и гледат в друг свят, в друго време…

— Като човека, убил Доминик и Джини, нали?

Рената мълчаливо кимна.

— Ще ви бъда много задължен, ако ме осведомите и за някои подробности — продължи той. — Например какво означава перото от бялата сврака?

— Значи все пак сте извършили някои проучвания — размърда се с непонятно притеснение тя. Жребецът зад преградата тропна с крак и изцвили, сякаш примитивният му ум беше доловил неясна заплаха. — Да ви кажа какво означава перото, така ли? — въздъхна, очите й се проясниха: — Е, след като съм почнала, трябва и да свърша, нали? — извърна глава към Кроукър, погледът й го опари.

Какво ли си мисли Маргарет, запита се той и погледна към лицето й, потънало в лепкавата паяжина на сенките. Тя трябва да е знаела всичко, защо иначе ще ме води тук? Разбрала е всичко в момента, в който е видяла перото и седемте прорезни рани. „Може би това е неизбежно, като идването на една секунда след предишната…“ Нали нещо подобно беше прошепнала, преди да влязат в този дом?

— Бялата сврака се радва на особени привилегии в ритуала Нго-мей-юхт — започна Рената. — Вероятно знаете, че всички световни култури отделят особено внимание на способността да се лети, полетът неизбежно се свързва със свръхестествените способности… Птицата е символ не само на полета, но и на превръщането на човека в Бог…

Кроукър се замисли. Благодарение на приключенията си с Никълъс, той беше склонен да приема и най-фантастичните неща. Вече знаеше, че дори и зад най-баналната действителност може да се крие странен и непознат за никого свят. Подобно на опитен мореплавател усещаше подводните течения, които бавно, но сигурно свързваха думите на тази жена е тревожната аура, излъчваща се от местопрестъплението. Приличаха на мигрена — неясна, необяснима, но с тежко и неподлежащо на съмнение присъствие.

— А как се връзва това превъплъщение с нещастната Джини Морис? — попита на глас той.

— Не се връзва — поклати глава Рената. — То е… как да кажа… нещо като подпис.

— Подпис ли?

— Да. Бялата сврака е свързана с жреца, а не с обекта на жертвоприношението.

Кроукър направи крачка напред, сърцето развълнувано блъскаше в гърдите му.

— Искате да кажете, че по перото можете да откриете самоличността на убиеца?

— Точно, така — кимна Рената. — Всички жреци на нунгите имат собствен символ, избран сред представителите на животинския свят… Не допускам, че някой новопокръстен е решил да избере бялата сврака точно сега… — прехапа горната си устна със ситни бели зъбчета и започна да му обръща гръб.

— Ако знаете кой е убиецът на сина ви, трябва да ми кажете! — настоя Кроукър.

— Рената прокара пръсти по челото си, сякаш искаше да отметне невидими кичурчета коса.

— Бялата сврака е символ на изключителна власт сред нунгите — промълви тя. — Чрез нея Бог разговаря с жреците, тя е свещена… А онзи, който използва нейните пера…

Думите й увиснаха във въздуха, тежки, лепкави, заплашителни… Кроукър се готвеше да каже нещо, но погледна Маргарет и стисна устни. Тя беше затворила очи, сякаш искаше да ги предпази от заслепяваща светлина.

Рената изпусна въздуха от гърдите си и продължи, вече напълно под контрол:

— Както казах, бялата сврака е символ на огромна власт. Но тази власт е опасна, почти неминуемо води до катастрофа онзи, който посмее да се възползва еднолично от нея — ноздрите й потръпнаха, сякаш доловили непозната миризма: — Според преданията на нунгите всеки, който иска да чуе гласа на Бога посредством нея, се превръща в…

— Луд — довърши изречението й Кроукър.

На лицето й отново се появи странната сърповидна полуусмивка.

— Дори в нещо по-лошо — рече, обърна се към жребеца и погали с пръст кадифените му ноздри.

— Какво може да бъде по-лошо от лудостта? — удиви се Кроукър.

— Изслушайте ме и ще откриете логиката — отвърна тя, вниманието й продължаваше да е насочено изцяло към коня. Сякаш докосването до меките ноздри й помагаше да се измъкне от мрачните предчувствия, връщаше спокойствието в душата й. — Онези, които искат да се превърнат в богове, постепенно губят своите човешки качества, губят всички чувства, които ги свързват със света на обикновените хора… Бавно и незабелязано затъват в света на сенките, оттам все още могат да влияят върху съдбата на живите хора, но самите те остават безчувствени… Превръщат се в живи мъртъвци… — очите й се спряха върху лицето му: — Тук опираме до мистичните имена, с които хората назовават подобни същества: вампири, зомбита, призраци…

Очите на Рената блестяха като скъпоценни камъни, Кроукър имаше чувството, че отвъд тях се очертават контурите на един непозната опасен свят…

— Човекът, извършил тези убийства, няма нищо общо с обикновените хора — приключи тя, поколеба се за миг, после добави: — Затова не може да бъде открит е обикновени средства…

— Аз искам не само да го открия, аз искам да го спра! — тръсна глава Кроукър.

— Страхувам се, че това е невъзможно.

— Не съм съгласен!

— Вие не сте го виждали — иронично се усмихна Рената. — Ние с вас и Маргарет поддържаме живота си благодарение на животинската плът и семената, които посаждаме в земята. Но този човек е съвсем различен от нас, в това можете да бъдете сигурен. Той черпи сили отдалеч по-ефимерни източници…

— Но е смъртен, нали?

Рената не отговори веднага, очите й отново изгубиха цвят.

— Ако вкарате куршум в мозъка му или пронижете сърцето му с нож, той ще умре… В този смисъл наистина е смъртен. Но той е месулет, а това означава, че ако не успеете да го убиете веднага, с вас е свършено…

— Искате да кажете, че и ранен може да действа по-добре от мен…

— Искам да ви кажа само едно — никога не забравяйте това, което ви разказах за бялата сврака и нейната тайнствена сила… — очите на Рената се сведоха към снимката със Стълбицата на душата, после отново се заковаха върху лицето на Кроукър: — Не ми изглеждате настроен скептично…

— Така е — кимна Кроукър, спомни си за Никълъс и добави: — Имам един приятел, който притежава подобен контрол над тялото си…

Рената беше престанала да гали коня и го наблюдаваше с неприкрит интерес.

— Как се казва този човек? — остро попита той.

— Използва много имена — поклати глава тя. — Чакайте да видим… В родината си е бил известен с две — Доналд Трък и Робърт Ашуко…

РОБЪРТ! Кроукър стрелна с поглед Маргарет, но главата й беше отпусната на гърдите, а лицето й — скрито под кичури коса.

— Майка му е била виетнамка и го е кръстила До Дук — леко потръпна Рената. — Напуснал Сайгон, след като убил работодателя си — някакъв френски трафикант на оръжие, който малко или много помогнал да го отгледат… Тогава приел японското фамилно име Фуджиру, един Бог знае как всъщност се казва… Баща му е неизвестен, До Дук решил, че е японец, и толкоз…

Кроукър се замисли, информацията беше обилна и зашеметяваща.

— Мога ли да ви запитам откъде знаете толкова много неща за този човек? — вдигна глава той.

— Във Виетнам е бил близък с Майкъл Леонфорте — отвърна Рената. — Двамата са се занимавали с много лош бизнес там, в компанията име имало и трети — някакъв тип на име Рок… — вдигна ръка, за да изпревари следващия му въпрос: — Моля, не ме питайте откъде получавам информацията си за фамилията Леонфорте.

— Но вие сама казахте, че знаете кой съм — възрази Кроукър. — Уверихте се, че Маргарет достатъчно ми вярва, иначе идва ли би ме довела тук…

— Съвършено вярно, мистър Кроукър — кимна Рената. — Но докладвате на Уилям Джъстин Лилехамър, нали?

— И какво от това?

Рената изтръска космите на коня от ръцете си и хладно го погледна:

— Питам се доколко мога да ви се доверя…

— Искате да кажете, че Лилехамър действа по свой собствен план, за който аз нямам представа, така ли?

— Защо трябва да ви го казвам? Вие очевидно вече сам сте го разбрал…

— Имам известни подозрения и това е всичко — отвърна Кроукър и сви рамене: — Каквито и да са плановете на Лилехамър, аз вече съм затънал твърде дълбоко, за да се върна назад… Освен това трябва да се грижа и за Маргарет.

— Маргарет е омъжена жена — хладно го изгледа Рената.

— Пропуснахте да добавите „щастливо“ омъжена…

— Наистина ли? — небрежно попита тя, без окото да й мигне.

Кроукър усещаше магнитното поле на някаква тайна борба между двете, но не можеше да схване нито мащабите, нито съдържанието й. Каква роля играе по-възрастната жена, ако се изключи — естествено, баналната роля на загрижена майка? Интуитивно усещаше, че трябва да действа изключително умно, иначе този безкрайно интересен разговор бързо щеше да приключи.

— Тя има нужда от Тони Д. — добави той. — И в името на общите интереси аз нямам намерение да я откъсвам от него.

Сега Рената вече примигна и той отчете точка в своя полза. Важна точка.

— Защо не излезем на въздух? — подхвърли тя. Бледият сърп на месечината светеше ярко, нощта беше ясна, хапливият ветрец не достигаше до навеса. Стояха близо един до друг, лунните лъчи пред тях приличаха на сребърна завеса.

— Съдбата на Маргарет е решена, смъртта на сина ми я подпечата завинаги — промълви Рената. — До Дук положително го е убил по заповед на Чезаре Леонфорте, но изборът не е бил случаен… Чезаре е искал нещо повече от смъртта на Дом. Искал е това, което е криел в главата си…

Маргарет бавно се обърна, по лицето й блестяха сълзи. Сърцето на Кроукър се сви от състрадание.

— Искате да кажете, че е бил изтезаван?

— В това няма никакво съмнение — кимна Рената, очите й бяха заковани върху Маргарет. — Въпросът е дали синът ми е издържал…

— Вие познавате До Дук далеч по-добре от нас — въздъхна Кроукър. — И вероятно можете да…

Прекъсна го Маргарет.

— Можете да бъдете сигурни, че Робърт е измъкнал всичко, което му е било нужно! — някак сковано изрече тя.

Лицето на Рената пребледня, Кроукър забеляза, че запази равновесие с цената на доста усилия.

— Ти си била с него! — почти безгласно прошепна тя.

— Да.

С това се приключи. Нито Маргарет предложи повече обяснения, нито Рената й ги поиска. Странно, помисли си Кроукър. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди. Тишината се нарушаваше единствено от пръхтенето на конете зад дървената стена.

— В такъв случай трябва да се примирим с най-лошото — въздъхна най-сетне Рената. — Мистър Кроукър, вие трябва да отлетите за Токио по най-бързия начин!

— Защо? — попита той, очите му се местеха от затвореното лице на едната жена към тайнствената усмивка на другата. — Информаторът на Доминик ли живее там?

Рената бавно кимна с глава, а той отново си помисли за Никълъс. Постоянно го правеше, особено след ритуалното убийство на Доминик Голдони. Е, добре. Никълъс е в Токио, положително ще му окаже помощ. Сърцето му потръпна от радост, че ще се види с приятеля си.

— Трябва да докладвам на Лилехамър — рече на глас той.

— Не ви съветвам! — отсече Рената. — Той едва ли ще прояви вашата разсъдливост и самообладание!

— Сигурно, но на мен ще ми трябват средства, връзки и паспорт. Без подкрепата на Лилехамър ще бъда напълно загубен в непозната и чужда страна като Япония.

— Аз мога да ви доставя всичко необходимо — отвърна Рената, изведнъж останала почти без дъх. От това Кроукър разбра колко важна за нея е промяната в официалния му статут. — Освен това ще ви пазя от него…

— От кого, от До Дук ли? Мисля, че и сам мога да се пазя от него, особено след това, което ми разказахте…

— Имах предвид Уил Лилехамър — поклати глава Рената, после измъкна изпод шлифера си днешен брой на „Вашингтон поуст“ и му го подаде.

ВИСШ СЛУЖИТЕЛ НА ГИГАНТСКА ЕЛЕКТРОННА КОМПАНИЯ НАМЕРЕН МЪРТЪВ

Гласеше тлъстото заглавие на първа страница, под него имаше снимка на Харли Гоунт, генерален директор на Никълъс за Съединените щати. Според неназован правителствен източник, гласеше текстът на материала, който Кроукър четеше с нарастващо чувство на ужас, Никълъс Линеър и неговата компания „Сато-Томкин“ са обект на разследване от комисията на сенатора Бейн, а генералният директор на американския й филиал Харли Гоунт вече приел да бъде разпитан. Бруталното му убийство може би повдига капака на една голяма афера, още повече, че президентът на компанията Линеър, с постоянно местожителство в Токио, е отказал да приеме призовката. Внушението беше ясно — забъркан в незаконни сделки с лицемерните японци, Линеър е наредил да бъде затворена устата на един от най-близките му сътрудници…

Вдигна глава и срещна блестящите очи на Рената. Какво се четеше в тях? Не беше ли някакво дълбоко вътрешно задоволство, грозно и оголено, лишено от всякакъв свян?

— Мистър Гоунт ме посети в нощта, преди да бъде убит — каза с лека въздишка Рената. — Предоставих му известно количество компрометираща информация относно човека, от когото се интересуваше… Този човек беше Уил Лилехамър. — За пръв път от началото на разговора в гласа й се долови известна несигурност: — Но аз… Аз нямах никаква представа, че всичко това ще доведе до смъртта на мистър Гоунт!

— А защо сама не използвахте компрометиращата информация, с която сте разполагала? — вдигна вежди Кроукър.

— Исках да помогна на мистър Гоунт. Той беше… Беше много отчаян, а аз притежавах лекарството, което му трябваше…

Настъпи кратка пауза, Кроукър я наблюдаваше с вниманието, с което лекарят разчита кардиограмата на пациента си.

— Как стана така, че Гоунт се обърна именно към вас? — тихо попита той.

— Чрез съответните препоръки — отвърна Рената. — Знаете как се върши работа в град като Вашингтон. Връзките са всичко и Господ да ви е на помощ, ако ги смесите с приятелските си чувства!

— Съобщих на мистър Гоунт, че Лилехамър е таен сътрудник на комисията на сенатора Бейн. Изглежда това беше всичко, от което той се нуждаеше… Въоръжих го със съответните…

— Ако наистина мислите, че сте го въоръжили, би трябвало да му предоставите гаубица! — хладно я прекъсна Кроукър. Гледаше я така, както се гледа отровна змия, подала глава от кошницата със закуски. — С арсенала на свое разположение, би трябвало сама да се разправите с Лилехамър!

— Ако ставаше въпрос само за него, положително бих го сторила — поклати глава Рената. — Но моите врагове са на много по-високи позиции…

— Значи сте използвали Гоунт, за да…

— Стига! — извика Маргарет и се изправи между двамата. Блестящите й очи се забиха в лицето на Кроукър. — Не те доведох тук, за да си издерете очите!… — гневът я напусна толкова рязко, колкото се беше появил, устните й едва чуто се раздвижиха: — Всички имаме свои лични мотиви… Нали така, Лю? — очите й блестяха като скъпоценни камъни: — Сам виждаш, че дори детективите могат да изпитват чувства…

— Няма да е зле, ако се вслушате в думите й — отбеляза Рената. — Тя притежава мъдростта на своите предци… — на лицето й се появи странно свенлива усмивка, Кроукър изведнъж изпита чувството, че я вижда такава, каквато вероятно е била в годините на своята младост. Една прекрасна двадесетгодишна жена, от чиято красота всички са оставали без дъх…

Докосна ръката му, гласът й прозвуча по-тихо дори от шепота на листата над главите им:

— Ще споделя с вас последната тайна на сина си… Ще ви кажа името на човека, който му е предавал безценна информация в течение на години… — пристъпи напред и долепи устни до ухото на Кроукър: — Дори Маргарет не го знае… Обещах на Доминик, че никога няма да споделя тази негова тайна, но обстоятелствата ме принуждават да го сторя… Ако не изрека името му на глас, този човек ще бъде мъртъв!… Под псевдонима „Нишики“ се крие Микио Оками. Притежател на титлата „Кайшо“ — върховен шеф на Съвета на оябуните на могъщата японска мафия Якудза.

Бележки

[1] Народност, обитавала южното крайбрежие на Средиземно море три хиляди години преди Новата ера. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Завръщането на нинджата (15)

Метаданни

Данни

Завръщането на нинджата

Завръщането на нинджата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четиринадесета главаМонтаук | Вашингтон | Токио

ВИСШ СЛУЖИТЕЛ НА ГИГАНТСКА ЕЛЕКТРОННА КОМПАНИЯ НАМЕРЕН МЪРТЪВ

Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (15)

Четиринадесета глава
Монтаук | Вашингтон | Токио