Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (13)

Дванадесета глава
Ню Йорк | Токио | Вашингтон | Париж

— Искам да направя признания — каза Маргарет и вдигна глава към лицето на Кроукър. — Но пред теб, а не пред Федералното правителство… Защото само на теб ти вярвам! — облегна глава на рамото му и добави: — Господи, колко театрално звучи! Та аз почти не те познавам! Какво направих с живота си?…

— Нали си знаела какво искаш, когато си встъпвала в брак?

— О, да! Тогава знаех. Но какво представлявам сега? Не мога да се позная… Всичко, което исках, изведнъж изгуби смисъла си.

Пътуваха през Кънектикът с нейния „Лексус“. Бяха оставили Франси при приятелката на Маргарет — разведена жена, която предлагаше консултантски услуги в дома си и живееше в компанията на интелигентна шотландска овчарка на име Мърифийлд. Беше страстен играч на голф, обеща им, че ще запали и Франси.

— Искам да ти благодаря — прошепна Маргарет. — Отношението ти към Франси беше страхотно. Направо се страхувах, че няма да те пусне…

— Тя е силно момиче — поклати глава Кроукър. — Има желание за живот, дори след всички ужаси, които е преживяла.

— Страхувам се, че обърках и нейния живот…

Известно време пътуваха в мълчание. После той й разказа за приятелството си с Никълъс. От самото начало, когато и двамата преследваха нинджата Сайго, оказал се братовчед на Никълъс. До самия край — премеждията в Япония, при които изгуби ръката си. Събитията бавно оживяваха в съзнанието му, сърцето му се сви от остра болка. Никълъс му липсваше…

— Завиждам ти — прошепна Маргарет. После видя, че поемат по пътя за Олд Уестбъри и тръсна глава: — Не! Не искам да се връщам у дома! Не мога!…

— Но мъжът ти…

— Мъжът ми не се брои — внимателно отвърна тя и отметна кичур коса от челото си. — Вече ясно виждам това… — извърна се на седалката и втренчи поглед в лицето му: — Ще ти кажа нещо, Лю… Нещо, което никога не съм допускала, че мога да споделя с когото и да било. Но не съм допускала и това, което се случи с мен… Толкова съм уплашена, че трябва да направя нещо… Трябва да разпръсна ужаса в душата си, иначе ще загина!

— Страхуваш се, че убиецът на брат ти ще се върне?

— Не — поклати глава тя и гласът й потрепна от силата на емоциите. — Страхувам се, че няма се върне!

Спряха пред червен светофар, от двете им страни се наредиха дълги колони коли. Кроукър изпусна въздуха от гърдите си:

— Мисля, че трябва да ми обясниш…

— Ще ти обясня — кимна Маргарет. — Това и още много други неща… Но сега карай, Лю. Натисни педала и карай! Искам да изчезнем накрай света!

През целия път до Монтаук Пойнт тя сякаш спеше, изпънала се на седалката с отметната назад глава и спусната над лицето коса. Приличаше на момичето, с което се срещаше в онова далечно лято, през което беше успял да се измъкне от жегата на Кухнята на Ада, нарочно приел да се включи в „Програмата за деца без шансове в живота“ на щатските власти. Озова се в Пенсилвания, някъде в околностите на малко градче с индианско име, което изглеждаше страхотно смешно за момче на неговата възраст. Натъкна се на момичето в прашен, оплют от мухите магазин за смесени стоки, пиха кока-кола за пет цента от стар автомат, боядисан в червено и бяло. Следобедът му се стори невероятен…

Невинността беше скъпоценна стока за хлапак като Лю Кроукър, свикнал да троши чуждите глави и да защитава своята със стара бухалка за бейзбол. Такъв беше животът на момчетата в нюйоркския Уест Сайд. Невинността беше сън, недостижима мечта. Нещо, до което не беше се докосвал, преди да срещне Ребека. Затова и не я различи — това щеше да стори по-късно, след много, много години…

 

 

Кроукър я събуди, когато наближиха Амагансет откъм изток и пътят започна да се извива покрай величествени дюни, сред които тъмнееха самотни борове и диви розови храсти. Тук сушата се превръщаше в тясна ивица, свързваща Монтаук с източния край на Хамптън. Още едно индианско име, помисли си той.

Видя, че Маргарет се размърда, и промърмори:

— Скоро асфалтът ще свърши… Гладна ли си?

— Да почакаме още малко — отвърна тя и отправи поглед към безкрайните пясъчни дюни отвъд стъклото.

Отбиха край паянтова барака в края на пясъчната ивица, която се оказа рибарска кръчма. Кроукър искаше да се свърже с Лилехамър. Да му докладва за последното развитие на събитията, но главно, за да чуе резултатите от лабораторните анализи. Насреща се обади женски глас, поиска оперативния му псевдоним и го помоли да почака. Кроукър имаше чувството, че се опитва да открие Лилехамър по радиостанцията, което означаваше, че само Бог знае къде се е запилял…

— Беше прав, като каза, че ще ни трябва магьосник — прозвуча най-сетне познатият глас. — Няма никакви отпечатъци, с изключение на тези на жертвите… — сякаш говореше през кутия за консерви, металическите нотки бяха ясно доловими. — Ако играехме в научно фантастичен филм, положително щяхме да идентифицираме мръсника по собствените му ДНК и вече щяхме да разполагаме с подробния му портрет!

— Много смешно! — сопнато отвърна Кроукър, който след събитията през деня съвсем не беше настроен за каламбури. — Кажи с какво в действителност може да ни помогне ДНК!

— Нищо. Съвременната наука ни оставя да се оправяме сами. Но перото, затъкнато в трупа на момичето, е наистина интересно. Принадлежи на бяла сврака — едно рядко срещащо се пернато, според експерта на Смитсоновия институт, когото изплаших до смърт… Толкова рядко, че трябваше да поискам мнението на шестима орнитолози, преди да го идентифицирам… Живее във високите плата на Азия, в САЩ няма нито един жив екземпляр. Нито в зоологическа градина, нито при частни колекционери! А ти имаш ли напредък?

Кроукър му предаде кратко и доста редактирано описание на премеждията си с Маргарет.

— Имаш огромен напредък, продължавай в този дух! — похвали го Лилехамър. — Значи тоя тип Робърт е от Изтока, а? Бялата сврака също е от хам… — замълча за момент, осигурената срещу подслушване линия тиктакаше като бомба със закъснител. — Виж какво, ако мадамата Де Камило е права и убиецът си пада по нея, тя е нашият най-добър приятел! Дръж се здраво за нея. Звънни ми веднага, ако мъжът й вземе да ти създава неприятности. Ще ти предам достатъчно компрометиращи материали, за да го укротиш. Тони Д. не е Доминик Голдони, с такива като него лесно се оправяме!

— Трябва да те видя веднага след като приключа с нея, а това ще стане утре. Чакам да предложиш мястото…

Лилехамър се замисли само за миг:

— Ангажирай места за първия полет до Вашингтон, и за двамата. Ще ви чакам на летището. Преди това ми звънни да кажеш точния час.

Кроукър прекъсна разговора и се върна в колата.

Прекосиха малкото селце и спряха пред „Госмънс“ — ресторант от среден калибър, кацнал на хълма над пристанището. Някога тук е било убежището на китобойните кораби, но днес мястото беше като всяко друго — изпълнено със заведения за бързо хранене и магазинчета за сувенири.

Седнаха в близост до един от панорамните прозорци. По това време на годината ресторантът беше почти празен, но гларусите — дръзки и затлъстели от обилната храна, отказваха да напуснат крайбрежните води и кръжаха над главите им с тревожни крясъци.

Пиеха си питието и мълчаха. Кроукър се контролираше добре, макар че изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за убиеца на Голдони. Нямаше да бъде лесно. Срещу него седеше единственият човек на света, който имаше връзка с този тайнствен тип. Предчувствието, калено в многобройни схватки по улиците на Ню Йорк, ясно му нашепваше, че ако жената насреща му не успее или не пожелае да му помогне, убиецът никога няма да бъде открит, въпреки огромната машина на Лилехамър. Усещаше, че тя иска да му разкаже всичко, натрупало се в душата и след отвличането, но това бяха ужасни, трагични събития… Знае ли човек дали ще й достигне кураж (или доверието в него), за да изкара всичко на безпощадната дневна светлина? Поставяше се на нейно място и никак не беше сигурен, че би сторил това…

Маргарет опразни чашата си, очите й останаха заковани в нея.

— Когато ни пусна… когато приключи с Дом… и ние с Франси се прибрахме у дома, аз знаех, че още нищо не е свършило… — гласът й беше глух, внезапно избледнелите й очи безпомощно потърсиха неговите.

Преглътна и изведнъж му заприлича на човек, който забива пръсти в пясъка на брега на морето, решен да устои на ударите на прибоя.

— Знаеш ли… Между него и мен се случи нещо, което дори и той не е очаквал… Той се появи тук, за да ме използва и да се добере до Дом. В това успя напълно. Но после се случи нещо странно… По време на една от крайпътните ни нощувки… Не зная как да го нарека, нещо като… преливане…

— Нарочно ми даде възможност да го убия и аз не се поколебах да се възползвам от нея… Но беше обмислил всичко и бръсначът в ръцете ми се оказа ненаточен… Каза, че този факт е без значение и беше прав… Защото аз направих опит да го убия… Това беше важното. Този акт отключи нещо, което е било скрито дълбоко в душата ми… Разбрах, че притежавам вътрешна решителност, за която дори не бях подозирала…

Облиза пресъхналите си устни, Кроукър вдигна глава и поръча по още едно питие. Изчака отдалечаването на келнера и подхвърли:

— Спомена нещо за преливане…

— Да — кимна тя. — Знаеш ли, сякаш от него получих тази решителност, но в замяна на това и той взе нещо от мен…

— Какво?

— Не зная — отвърна тя и отпи от чашата си. — Или поне тогава не знаех… Сега започвам да се досещам и сърцето ми се свива от ужас — отпи още веднъж, почти несъзнателно. Кроукър реши да поръча храна в момента, в който се появи келнерът.

— Трябва да го споделя с някого — прошепна Маргарет и скри лице в дланите си. — Не мога повече да го държа в себе си… Но кой би ме разбрал? С мъжа и детето си не мога да говоря, това е просто изключено… Същото важи и за познатите ми — главата й се повдигна, очите й потърсиха неговите. За какво ли, запита се той. За съчувствие или присъда? — Оставаш ти, Лю… Защото не зная какъв си ми и какъв можеш да станеш… Ти си толкова непознат, колкото и животът край мен…

— Маргарет, какво се страхуваш, че мога да ти отнема?

— Способността да го мразя.

Видя, че се страхува да не й се изсмее в лицето — така, както без съмнение би постъпил съпругът й. Но той беше видял обезобразеното тяло на Доминик Голдони и съвсем не му беше до смях. Напротив, почувства как по гърба му пробягват ледени тръпки.

— Сякаш сме свързали душите си завинаги… Не мога да го изхвърля от съзнанието си. Не говоря за лицето или тялото му… Не… Усещам го до себе си в мрака на нощта, долавям миризмата му…

Кроукър потърси очите й:

— Маргарет, искам да ти кажа нещо, преди да продължиш… Човекът, който уби брат ти и отвлече вас с Франси, е толкова опасен, че ти буквално си единственият човек на света, който може да помогне за неговото залавяне. Без теб нищо не мога да направя. Имам чувството, че искаш да ми помогнеш, но ако това е толкова болезнено за теб, аз…

— Наистина искам да ти помогна — забързано го прекъсна тя. — Но преди това искам да бъда сигурна, че той не е… — млъкна, задавена от емоции.

Кроукър спря минаваща край масата им келнерка и поръча супа от миди и лангуста на скара. Мидите пристигнаха почти веднага — сварени в огромни купи и гарнирани със сладки водорасли. Маргарет бавно започна да се храни, лицето й постепенно възвърна цвета си.

— Непрекъснато мисля в какво отношение съм се променила, след като бяхме освободени — продължи тя, след като приключи с мидите и бутна купата настрана. Облиза пръстите си един по един, като сита котка: — Честно казано, бракът ми беше пълен провал. Ние с Тони не общуваме, сега вече съм убедена, че никога не сме го правили… Когато става въпрос за общуване с жени, Тони прибягва единствено до юмруците си и онова, което виси между краката му. С мъжете общува чрез сложните пазарлъци и в това се състои животът му. Обадя ли се, реша ли да изкажа мнение по някакъв въпрос — моментално получавам порция бой. Предполагам, че се е отвратил от мен в момента, в който се роди Франси. Какво?! Не е син? — на лицето й се появи горчива усмивка: — Такива са сицилианците…

Келнерката донесе салфетки в целофанови пликчета и се зае да събира чиниите. Маргарет каза, че иска бира, Кроукър поръча две и момичето бързо се отдалечи.

— Работата е там, че ти си го приемала — промърмори той и побърза да се поясни: — Имам предвид боя…

— Това може да го разбере само една жена — хладно го погледна тя.

— Правя всичко възможно — поощри я е усмивка той. — Слушам те е безкрайно внимание!

За момент тя остана мълчалива, очите й се насочиха към спокойните води на канала, над който бавно се спускаше мракът. В устието се появи рибарска гемия с ярки сигнални светлини, силуетът й бавно започна да пресича панорамното стъкло, изведнъж заприличало на телевизионен екран.

— Дай ръка — тихо прошепна тя. — Не тази, другата…

Той й протегна биомеханичната си протеза, очите й пробягаха по чертата, която свързваше кожата е изкуствените елементи.

— Светът на мъжете е изпълнен с насилие… — прошепна. — Докато светът на жените… Всъщност жената постоянно се пита защо насилието е неразделна част от уравнението…

— Но пасивността…

— Продължаваш да мислиш като мъж — мило му се усмихна тя. — Пасивността няма място в това уравнение. Мъжете погрешно смятат, че жените трябва да бъдат пасивни, само защото не виждат смисъл в насилието. Това е заблуда — главата й се повдигна, в очертанията на брадичката й се долови решителност: — В едно отношение мъжете са пасивният пол и това често се оказва решаващо… Защото, получили право на избор, те неизменно предпочитат завареното положение. Мразят промяната и винаги се борят срещу нея. Жените, от своя страна, търсят стабилността. Замисли ли се човек върху нея, веднага ще открие, че става въпрос за съвсем друго животно…

Келнерката донесе лангустите и бирите. После им подаде по една пластмасова престилчица, която се завързваше зад врата. Маргарет взе в ръка трошачката и се зае с твърдата розово-оранжева черупка пред себе си. Едновременно с това продължи да говори:

— Казвайки това, аз току-що разбрах, че при мен нещата са малко по-различни… Доказа ми го Робърт… Бях готова да го убия. И от онзи момент нататък нещо се промени. Мога да стоя тук и да разговарям с теб, най-сетне мога да кажа на съпруга си „майната ти“ и да бъда убедена, че съм права… Защото вече съм в състояние да видя колко шибан е бил животът ми с него, защото разбирам, че съм допуснала грешка, търсейки стабилност за себе си и за дъщеря си! Тя неслучайно страда от булимия. Не е глупава, а вече не е и дете. Вижда ясно какво става около нея, усеща нещата по-добре от възрастните… Може би именно аз съм й нанесла най-дълбоките рани… Сега можеш ли да разбереш, че именно Робърт ми даде възможност да осъзная тази важна истина?

Кроукър замълча. Стомахът му тежеше от мидите, а може би от това, което щеше да се случи тук и сега, ако, разбира се, съумее да удържи нещата под контрол.

— Ти трябва да вземеш решение, Маргарет — промълви най-сетне той. — Доколкото разбирам, вече си взела едно — да ми помогнеш за залавянето на Робърт. Но сега трябва да си отговориш на по-друг въпрос: искаш ли отново да го видиш? Какво би спечелила от това? Той е брутален убиец, умен и може би луд… Но във всички случаи — изключително опасен. Веднъж си се отървала жива, но кой може да каже дали ще успееш и втори път?

— Той няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде си толкова сигурна?

— Чувствам го ей тук — отвърна тя и почука с пръст между гърдите си. — Естествено като дишането и храненето. Между нас съществува особена връзка, по-дълбока от рационалното мислене… Няма логика, но съм сигурна в това, което ти казвам…

Най-странното беше, че той й повярва. Надничайки в ясните и очи, виждаше истината. Една дълбока, силна и плашеща истина. Космите на врата му неволно настръхнаха. Сякаш зад него внезапно се беше изправил мъжът, наричащ себе си Робърт…

После тръсна глава, в съзнанието му отново се появи ужасната картина, която двамата с Лилехамър завариха в Марни Сен Кроа.

— Може би трябва обърнеш повече внимание на това, което Робърт е сторил на Доминик — процеди той.

— Нима мислиш, че мога да го забравя? — тя също се беше отказала от храната и Кроукър направи знак на келнерката да разчисти масата. Маргарет я изчака да се отдалечи и продължи: — В този акт има нещо повече от смъртта на Дом. Не съм престанала да мисля за него откакто се завърнах от Минесота… — избърса пръстите см от ситните розови черупчици: — Вече ти казах, че искам да направя пълни признания… Това не е театрален жест, наистина го искам! — приведе се напред, на лицето й се появи напрегнато изражение: — Нали помниш какво ти разказа Франси? За честите ни посещения у вуйчо Дом и за пълния със сладолед фризер? А не се ли запита защо толкова често съм ходила там?

— Нали сте брат и сестра… — сви рамене Кроукър.

По лицето й се разля широка усмивка.

— За Бога, Лю, точно това ми повтаряше и Дом! Все ми се смееше и викаше: „Хайде стига, bellissima, нали сме брат и сестра! Кой ще вземе да се чуди колко време прекарваме заедно? Тони или федералните ченгета?“

Прекъсна, за да допие бирата си, по Кроукър беше сигурен, че иска да събере душевни сили. И беше прав.

— Разбираш ли, Лю… Брат ми е знаел, че ще умре. В продължение на две години се готвеше за смъртта.

Предлагаше му версии, искаше да види дали може да обърне гръб на логиката, да направи онзи скок слепешком, който ще му помогне да разреши загадката. Според него не беше тъпа, а наистина имаше нужда от мъж, който да замести брат й, да разчита на умствените й способности, да не бъде заслепен от красотата на тялото и богатството на рода й. Природната й интелигентност беше така ясно изразена, че…

Пресвета Дево! Това, което му хрумна, беше толкова зашеметяващо, толкова абсурдно, диво и лишено от логика, че имаше всички шансове да се окаже истина!

— Всичко е било заради теб! — дрезгаво изрече той. — Никаква Джини Морис, никакви женкарски истории! Доминик е нарушил правилата на ФПЗС, за да бъде с теб!

— Да — кимна Маргарет, очевидно доволна от досетливостта му. — Доминик избра мен за своя наследница, признавам това. Искаше да работя зад паравана на мъжа си, когото официално провъзгласи за следващ капо на фамилията. Това беше истинският повод за нашите срещи. Усвоявах бизнеса му, превръщах моята компания в прикритие на всички делови контакти, които бяха важни за управлението на неговата империя…

— Но нима това е възможно? — учуди се Кроукър. — Нима в изцяло мъжкия свят на мафията може да управлява жена?

— Изпълнението на плана беше трудно и изискваше време. Аз трябваше да осъществявам контакти с хората на Дом в политическата, изпълнителната и финансовата власт по коренно различен начин — като съпруга на Тони, като човек, който действа зад прикритието на неговата фасада. Но именно аз бях довереницата на Дом, благодарение на мен Тони разполагаше с информацията, която му позволяваше да поддържа връзките си живи…

Макар че успя да се досети за главното, Кроукър все пак имаше нужда от известно време за усвояване на подробностите.

— Нещо не ми е ясно — промърмори той. — Аз съм ченге, а ти току-що направи признание, което…

— Просто продължавам съвсем законната консултантска практика на брат ми — иронично се усмихна Маргарет. Дай да не затъваме в юридическите лабиринти, имаме далеч по-важна работа…

— Каква е тя?

— Нека се върнем към логиката — въздъхна тя. — Вече съм убедена, че Дом е знаел всичко. Бил е белязан, знаел е, че ще умре. Аз съм на същото мнение. Придържайки се към този факт, ще видим, че той е започнал да планира бъдещето още преди две години… Избрал е мен — една жена, за своя наследница. Защо? По всяка вероятност изборът му съвсем не е бил лек. На върха на този бизнес никога не е стояла жена. Никога! Защо тогава постъпи така? Отговорът се налага сам — защото никой, абсолютно никой, не би допуснал, че лостовете и механизмите на огромната му власт ще бъдат поверени в ръцете на жена, пък била тя и родната му сестра!

Главата и се сведе към масата, гласът и се превърна в шепот:

— Води се война, Лю. Жестока война в коридорите на властта, за която обикновените хора дори не подозират. И това не е обикновена гангстерска война — кланът на Голдони срещу клана на Леонфорте, макар че именно тази вражда лежи в основата на всичко…

— Не звучи ли това прекалено мело драматично?

— Не забравяй, че имам достъп до цялата секретна информация на Дом — отвърна Маргарет. — Дъхът ти ще секне, ако можеш да видиш имената на влиятелните личности, готови да сторят всичко в подкрепа на неговата кауза. Аз ги зная, вероятно затова си давам сметка за мащабите на бойните действия…

— Защо не прибегнеш до услугите на човека, който е давал секретни сведения на Доминик? — попита Кроукър. — Той положително ще може да ни помогне.

— Не го познавам — поклати глава тя. — Получавам писмени сведения в тайник, всеки пътна различно място. Връзката е еднопосочна, нямам никаква възможност за контакт — въздъхна и добави: — Сигурна съм само в едно: войната далеч надхвърля мащабите на мафията, в нея вземат участие президенти на някои от най-големите корпорации, федерални институции, губернатори, конгресмени, а дори и висши функционери от Белия дом… Единствената ни връзка с всичко това засега е Робърт.

 

 

Дланите на Никълъс, въоръжени със стоманените възли на „некоде“, светкавично се съединиха над острието на ножа. Камбанен звън наруши тишината в тъмната, изпълнена с неясни сенки стая.

Челесте изкрещя. Острието на ножа прекрати полета си на три сантиметра от сърцето на Никълъс. Той с погнуса го захвърли на пода, сякаш беше отровно насекомо, очите му пронизаха мрака отвъд неясните очертания на Челесте. Позна лицето на противника си веднага — ориенталските черти, бенката в ъгъла на плътно стиснатите устни. Това беше мъжът, който ги следеше във Венеция. В следващата секунда образът се стопи в мрака.

Потръпващ от мощните пулсации на Акшара, Никълъс усети как тялото му се налива със сила. Скочи на крака и се понесе напред, жадуващ за сблъсък с противника. Танжинското око остана затворено дълбоко в съзнанието му — вече знаеше, че този противник умее да използва силата на Акшара като щит. Сега трябваше да се довери на усвоените преди години бойни умения, да използва ръцете си.

По-скоро усети, отколкото видя фигурата на месулета в ъгъла, скочи напред и сграбчи китката на дясната му ръка. Умът му потърси най-подходящото от бойните умения, с които разполагаше, автоматически избра „сокумен-ирими-нате“, тъй като битката трябваше да приключи по най-бързия начин. Психическата атака на месулета го беше разтърсила като електрически заряд, беше го изправила на прага на смъртта. Сега не беше сигурен колко дълго ще може да издържи.

Изви китката на противника навътре и нагоре и прибягна до прийома „сувари-ваза“ — обездвижване на пръстите: Лявата му ръка се стрелна нагоре, мазолестият ръб нанесе страхотен удар в челюстта на месулета. В ушите му се разнесе ясно пропукване, ръката му продължи движението си напред и нагоре, тялото на противника изгуби равновесие и политна към пода.

Секунда преди лицето му да се забие в мокета и да се разнесе фаталното пропукване на вратните прешлени, Никълъс завъртя китката му и я приближи до очите си.

— По дяволите! — дрезгаво изруга той.

— Какво има? — пристъпи към него Челесте.

Той й показа лявата китка на врага.

— Оказа се, че имаме работа с друг човек… Няма татуировка с полумесец, значи това не е месулетът…

— Искаш да кажеш, че тук има и някой друг? — вдигна глава тя.

— Може би вече го няма — отвърна Никълъс и пусна китката.

Върна се при монитора, но екранът беше празен. Опипа с пръст процепа за дискетата, но и там нямаше нищо.

— По дяволите! — отново изруга той. — Успял е да измъкне архива на „Авалон“!

— Това какво е? — попита Челесте и посегна към скривалището за дискети в мокета. В ръката й белееше лист хартия. Никълъс го грабна, очите му пробягаха по написаното.

Какво искаш да знаеш? Къде се намира Оками или защо трябва да умре? Кой от двата въпроса е по-важен за теб — кого контролира Оками или кой е той самият? Ще решиш сам. Утре в два часа следобед трябва да бъдеш в енорийската църква на Хълма на мъчениците. Ела сам!

Подпис, разбира се, нямаше. Никълъс беззвучно повтаряше думите, изписани с равен почерк върху листа, сякаш бяха безмълвна молитва. Ясно усещаше клопката, но изведнъж се запита, дали това има някакво значение. Важното беше, че авторът на тази бележка знае какви въпроси да задава. Което означаваше, че има голям шанс да знае и техните отговори. Но дори този шанс да беше нищожно малък, той пак щеше да бъде на Хълма на мъчениците в посочения час.

 

 

 

 

— Микио Оками е изчезнал — обяви дребният мъж. — Което означава, че вече не е между живите.

Казваше се Томоо Козо и беше оябун на клана Ямаучи. Отдавна беше минал шестдесетте, но изглеждаше много по-млад благодарение на ежедневните тренировки по бойни изкуства, с ярко изразено предпочитание към боравенето с малки оръжия и хватките с голи ръце. Лицето му беше тясно и прекомерно дълго, сякаш сплескано от ръцете на гинеколог садист в момента на раждането. Главата му беше гладко обръсната и намазана с мазнина, на тила му имаше кичур посивяла коса, стегната на опашка. Беше облечен в панталон с тиранти, бялата му риза беше разкопчана точно толкова, колкото да показва краищата на криле и извити нокти — част от неповторимата по своя колорит татуировка „иризуми“, отличителен белег на Якудза. Малките му очички, черни и пъргави като на плъх, подозрително подскачаха по лица и предмети, сякаш постоянно очакваха нов, коварен заговор…

Нанги с интерес наблюдаваше постоянното му движение из стаята. Тя беше необикновена, напълно в тон с личността на собственика си. Дъските на пода бяха безупречно полирани, като в зала за бойни изкуства. Стените бяха от сив железобетон, на височината на човешки ръст стърчаха стоманени скоби, чието предназначение очевидно имаше връзка с физическото натоварване. В центъра на помещението имаше малък аквариум с овална форма и остъклени стени. На повърхността на водата се поклащаха красиви водни лилии, сред зелените водорасли се плъзгаха великолепно оцветени рибки от изключително редкия вид „кой“. Златночерните им гръбчета проблясваха на светлината на капандура с овална форма и дебело кристално стъкло, през която слънчевата светлина нахлуваше в плътен, релефно очертан сноп. В стаята нямаше други прозорци, ъглите тънеха в полумрак.

— Не бих казал, че съм прекалено опечален от този факт — продължи Козо, обикаляйки около аквариума като котка, която се готви за скок. — Отдавна бях стигнал до убеждението, че в ръцете му е концентрирана прекалено много власт. Зад фасадата на Кайшо се крие желанието за пълна диктатура, нищо повече… А ние, оябуните, неизменно трябва да изглаждаме противоречията си на Общия съвет и да приемаме тази диктатура… — очите му се насочиха към водата и с одобрение пробягаха по ценните й обитатели. Пръстът му потъна в нея, вероятно за проверка на температурата. — Да, действително имаше разногласия… Но историята ни учи, че войните и кръвопролитията винаги са оказвали благоприятен ефект върху развитието на обществото. Естественият подбор — това трябва да бъде мотото на Якудза! — От устата му се изтръгна кратък, някак детски смях. Дланите му енергично се потъркаха една в друга. Бяха прекалено големи, Нанги имаше чувството, че са ги отсекли от някои огромен американски дървар, за да ги присадят на китките на Козо…

Очите на дребния мъж проблеснаха, краката му се заковаха на място. Сякаш едва сега си даде сметка за присъствието на друг човек в стаята.

— Изборът на Кайшо промени всичко това. Властта, която упражняваше Съветът, беше прехвърлена в ръцете на един човек: Микио Оками. И както често се случва, това доведе до големи нещастия… — сключи пръсти зад тила си и замислено кимна с глава — Упражняването на властта е умение, което човечеството се опитва да усвои от хилядолетия…

Нанги стоеше прав, ръцете му почиваха върху драконовата глава на стария бастун. Не беше поканен да седне, не му предложиха чай. Томоо Козо разговаряше по този начин е всички свои гости.

— Знае ли човек? — сви рамене Козо. — Може би Оками е получил някакво послание… — свали ръце от тила си и нервно ги потърка: — И аз имам едно послание до вас, Нанги-сан…

— Лично?

— О, не! — стреснато го погледна Козо. — Аз съм просто един обикновен пощальон, Нанги-сан…

— Но това не ви попречи да прибегнете до доста необичайна покана за срещата ни, нали? — отвърна Нанги и хвърли многозначителен поглед към двете горили, които го бяха довели тук, изправени като призраци в сенчестия край на помещението. Все още не знаеше доколко ще бъде враждебен Козо, но изчезването на Оками не вещаеше нищо добро. — Бихте могли просто да ми телефонирате…

— Да ви телефонирам? — изсмя се дребният мъж, звукът беше остър и неприятен. — Не, драги Господин Нанги, това би означавало да афишираме открито връзката си, а ние не желаем това, нали?… Освен това човекът над мен изключително много държи на сигурността…

— И кой е този човек? — попита Нанги.

— Ще ме познаете ли? — обади се един глас от сянката в ъгъла. Тъмна фигура бавно се насочи към снопа светлина от кристалната капандура, изправените й очертания излъчваха някаква неясна заплаха.

— Ушиба-сан — приглушено възкликна Нанги.

Наохиро Ушиба леко се поклони. Беше мъж, прехвърлил четиридесетте, здрав и силен, с безупречно красиво лице. В друга страна несъмнено биха го възприели с леко презрение заради очебийната му женственост. Но в Япония беше точно обратното. Красивите млади герои, истински Аполони, известни под името „бишонен“, винаги са били под могъща закрила, понякога дори от самия император.

Наохиро Ушиба беше типичен „бишонен“, но изобщо не се нуждаеше от покровител. Беше ярко изключение от правилото, че властта й могъществото в Япония са винаги колективно притежание.

Имаше титлата „дайжин“ и беше начело на могъщото МИТИ — Министерството на международната търговия и индустрия — контролен и координиращ орган на целия японски износ. Същото, в което дълги години беше работил Нанги, преди да се прехвърли в частния сектор.

На фона на екстравагантната външност на Козо, строгото облекло на Ушиба изглеждаше почти болезнено. Носеше черен костюм от фина копринена материя, обувките му бяха безупречно излъскани, бялата риза просто грееше. Стилна вратовръзка на черни и бели ивици с малка червена точка в широката част придаваше абсолютно завършен вид на облеклото, прошарената му коса беше късо подстригана.

Над всичко обаче доминираше красивото, почти момичешко лице с гладка, сякаш недокосвана от бръснач кожа. По него всичко беше съвършено — пълните устни, плавно извитите скули, сърцевидно оформената брадичка, раздалечените очи с дълги мигли.

— В МИТИ още се говори за вашите успехи, Нанги-сан — любезно промълви Ушиба. — Изминалите години не могат да ги омаловажат…

Точно в неговия стил, помисли си Нанги. Комплимент, умело примесен с предупреждение. Сякаш му казваше: Внимавай, старче. Зная, че си умен, но времето работи срещу теб…

— Радвам се, че нещо от труда ми е устояло на годините — отвърна той. Като единствен сред присъстващите си даваше сметка колко е фалшива усмивката му.

— Често си напомняхме да влезем в контакт с вас — продължи Ушиба иззад искрящия аквариум преминавайки на официалната форма в множествено число. — Искахме да ви поканим на спокоен обяд, някъде сред природата… Но програмата ни е толкова претрупана, освен това… — на лицето му се появи типичната японска усмивка само е устни: — Освен това не бяхме сигурни, че помните какво представлява животът отвътре…

Обидата беше явна, но Нанги запази самообладание. Не можеше да си позволи враждебно отношение към човека, от когото зависеше почти всичко в бизнеса.

— Човек никога не забравя какъв е животът отвътре, след като веднъж вече го е живял… — отвърна спокойно той. — Сигурен съм, че един ден това ще разбере и дълбокоуважаемият „дайжин“… Някога аз бях на вашето място и от опит зная, че невежество има както вън, така и вътре…

Усмивката на Ушиба се разшири с един сантиметър, главата му леко се склони. Така показваше, че оценява по достойнство елегантната хапливост на отговора. Може би не е мой враг, помисли си Нанги. Но очите му попаднаха на Козо, който гледаше рибките си с празен поглед, и душата му изстина.

— Не можем да не се съгласим с вашето заключение — кимна със замръзнала усмивка Ушиба. — Защото всеки ден се натъкваме на невежеството… — беше избрал мястото си е прецизността на киноартист. Светлината падаше точно отгоре, фигурата му сияеше, сякаш обвита от божествен ореол.

— Имаме много теми за дискусия — продължи министърът. — За компютъра „Кошер“ и проблемите в производството му, за обвиненията срещу вашата компания и в частност срещу съдружника ви Линеър-сан…

Говореше така, сякаш нарочно се стремеше да привлече вниманието върху себе си и Нанги добре забеляза това. Слушаше внимателно, но не изпускаше от око Козо. Даваше си сметка, че от реакциите на оябуна ще научи далеч повече, отколкото от думите на министъра.

— Намираме всичко това за безкрайно обезпокоително — продължаваше Ушиба с тона на ученичка, грубо ощипана от приятелчето си. — Даже за недостойно! Ние разчитахме на Линеър да получи лиценз за производството на американския компютър „Кошер“, а след това да закупи и „Хайротек Инк.“ Това би било успех за Япония както в технологическо, така и в дипломатическо отношение. Но сега сме принудени да променим плановете си и да не вземаме под внимание дейността на „Сато“.

— Но Линеър-сан стори всичко това, а и много повече — изтъкна Нанги.

— Защо тогава Съединените щати блокираха продажбата на „Хайротек“? Защо Харли Гоунт, вашият представител в Америка, е получил призовка от най-влиятелната и опасна подкомисия на Конгреса и ще отговаря по обвинения в незаконна дейност и предателство? Защо самият Линеър се крие, за да не получи същата призовка? — красивата глава на Ушиба бавно се поклати: — Това са сериозни въпроси, Нанги-сан. Не могат да бъдат изтрити с няколко умни фрази…

— Линеър-сан не се крие — възрази Нанги с липса на убеждение в гласа.

— Така ли? — попита Ушиба и завъртя глава по посока на слънчевия сноп.

— Неговото пътуване извън страната няма нищо общо с призовката на американците — Нанги беше сигурен, че вече никой няма да му повярва.

— О, много ми е приятно да чуя това, Нанги-сан. Кажете, моля, къде е той? Знаете ли? Можете ли да го доведете при мен днес, утре, а дори и вдругиден? — главата разочаровано се поклати: — Едва ли… Представители на американското правителство го търсят без успех, за да му връчат призовката. — Доволната усмивка накара лицето му да светне. Приличаше на момиче, което среща старата си любов в компанията на ново гадже: — Да, да, те ни държат в течение на своите проучвания. И защо не? Сигурен съм, че ще имат нужда от нашето сътрудничество при проучването на „Сато-Томкин“. И ще го получат.

Светлината придаде особена плътност на чертите на Ушиба, лицето му заприлича на двуизмерна парадигма, сякаш беше илюстрация на някое лъскаво модно списание.

— В момента водим изключително деликатна игра на разбирателство със САЩ, Нанги-сан — продължи той. — Игра, която сме твърдо решени да спечелим. Затова няма да се поколебаем да изгубим пионка-две, а ако се наложи — дори офицер или топ…

— Американците искат да унищожат „Сато-Томкин“ и Никълъс Линеър. Хубаво, нека го сторят… И защо не? „Сато“ е пълно разочарование за нас, опроверга очакванията ни и превърна в провал едно доста обещаващо начинание.

— Според мен не обръщате достатъчно внимание на задкулисните игри — отвърна с ясно доловимо отчаяние в гласа Нанги. — Линеър-сан е убеден, че правителството на САЩ…

— Убежденията му никак не ме интересуват — хладно го отряза дайжинът. — Тук става въпрос за висша политика и ние нямаме намерение да обтягаме отношенията си с американците — зае нова поза, сякаш в лицето му бяха насочени камерите на световните информационни агенции. Изправен до него, Козо наблюдаваше своите рибки „кой“ с напрегнато внимание. — Връзките с обществеността и изграждането на подходящ имидж е игра, в която сме още новаци, Нанги-сан. Но твърдо сме решени да я овладеем в кратки срокове. Затова ще бъде сторено каквото трябва, можете да бъдете сигурен… Фактически и в момента работим по този въпрос. Американският сенатор Рене Бейн ще получи всички документи, които го интересуват, при това с цялата възможна гласност… — ръката му тържествено се вдигна нагоре: — Сега гласността е важна съставна част от нашата стратегия. Показвайки своето желание да помогнем на сенатора, ние ще смекчим неговата открита неприязън към Япония, а едновременно е това ще покажем на света, че наистина се променяме.

Кръвта на Нанги изстина в жилите му. Ясно си представи какво ги очаква с Никълъс при подобно отношение от страна на официалните власти.

— Значи сте решили да хвърлите на вълците моята компания, смисъла на живота ми… — изявлението му прозвуча кухо и патетично, вътрешно се прокле за проявената слабост.

Ушиба моментално долови състоянието му.

— Думите ви звучат доста горчиво, Нанги-сан — поклати глава той. — Ние, разбира се, ще се погрижим за вас… Все пак сте бил министър на МИТИ, един от нас… Но Линеър е съвсем друго нещо!

От дайжина струеше леденото спокойствие, което се излъчва от окото на унищожителен циклон. Нанги си даде ясна сметка, че всичко отива по дяволите. Компанията, Никълъс, всичко, което им е било скъпо… Сърцето му се сви от безсилие. Знаеше, че нищо не може да направи, но все пак беше длъжен да опита.

— Какво е сторил Линеър-сан, за да заслужи такова наказание? — горчиво попита той. — Нима са забравени заслугите му в защита на японските интереси? Нима не се е борил с враговете ни както в САЩ, така и в Русия?

— Нищо не е забравено — отвърна Ушиба. — Много хора от висшите среди се опитаха да го спасят… За това, с което е помогнал на Япония, за заслугите на баща му. Но настоящето трябва да вземе превес над бъдещето. Това е нашето становище.

Сърцето на Нанги се сви от мрачно предчувствие. Усети, че настъпва моментът за най-важното — онова, което беше принудило Ушиба да го привика по този унизителен начин.

— Настоящето? — вдигна глава той. — Какво имате предвид?

— Имаме предвид проекта „Чи“ — тайната рожба на Линеър-сан. Той е приведен в действие, Нанги-сан. При това без ваше знание. Филиалът на „Сато“ в Сайгон произвежда стоката, а вашият представител там Винсънт Тин вече от няколко месеца насам я предлага на всеки, който даде исканата цена!

Нанги се олюля от изненада. Дайжинът беше осведомен за прототиповете на „Чи“!

— Не зная нищо по този въпрос — промърмори той.

— За съжаление нещата не спират дотук — хладно продължи Ушиба. — Технологията на „Чи“ се използва при ново поколение ракети с компютърно насочване, произведени по поръчка на Ирак, Сирия и Афганистан. Благодарение на нея новото оръжие е в състояние „да мисли“, на него не може да убегне и най-бързият самолет в света!… Ето какво продавате вие, Нанги-сан!

Нанги напразно се опитваше да каже нещо, от устата му не излизаше нито звук.

А Ушиба безмилостно продължаваше:

— Проектът „Чи“ се ръководи от Линеър и това е известно на всички. Вярвам, че вече разбирате какъв психологически ефект ще има нашето дистанциране от него, особено за сенатора Бейн и неговата подкомисия. Представете си само колко удобна жертва ще бъде това! Затова нашите намерения са да го предадем на американците и да им помогнем да го разкъсат!

 

 

Стиснал в ръка 38-калибровия револвер, Харли Гоунт си спомни за ловните излети, на които някога го водеше баща му. Ясни и спокойни есенни уикенди, миризма на горящи листа във въздуха, горската прохлада на Вирджиния, мекото пружиниране на златистокафявата шума под краката му.

Мани Манхайм — плешив дебелак с небръснато лице и увиснали като торба панталони, внимателно го наблюдаваше.

— Как се чувстваш, Харл? Никога не съм те виждал с патлак в ръка… Лошо ми става, като си помисля, че можеш да натиснеш, спусъка и без да искаш да се лишиш от някой пръст на крака или, не дай Боже, от някой далеч по-важен атрибут…

Гоунт бавно се огледа, на лицето му се появи усмивка. Заложната къща на Мани си беше все същата. Някога, преди много години, той се беше появил тук в компанията на майка си. Вече напълно алкохолизирана, тя беше започналата залага всичко, което притежаваше. Като например платинената огърлица с брилянти, която баща му й подари за десетгодишната от сватбата им, наследената от нейната майка брошка със сапфири, а дори и венчалната си халка… Изгуби работата си няколко месеца след като започна да пие, скоро се принуди да залага вещите си, единствената й мисъл беше никой от семейството да не разбере за порока, който я унищожаваше…

Тогава Мани все още младееше, между него и бащата на Гоунт съществуваха стриктно делови отношения, намиращи приложение главно в областта на инвестициите. Гоунт бързо се сближи с него, двамата станаха не толкова приятели, колкото добри познати, готови да си подадат ръка в тежък момент… Мани имаше грижата да не продава нищо от това, което залагаше майката на Гоунт; той пък получи възможност да му се отплати няколко години по-късно. Рекетьори бяха започнали да изнудват бащата на Мани и Гоунт се обърна към някои свои познати във ФБР. Бащата беше оставен на мира завинаги.

— Пищовът е в отлично състояние — рече Мани, примигна под слабата светлина на лампата и бутна очилата си в основата на носа, носещ следи от многобройни счупвания. — Сам съм го почистил и смазал, човек в моя бизнес и на това се научава…

Не се безпокой — отвърна Гоунт и внимателно се зае да зарежда оръжието. — Зная как се използва подобна играчка.

— Нали обещаваш, че няма да направиш някоя беля? — сбърчи нос Мани.

— Обещавам — кимна Гоунт и пъхна револвера във вътрешния джоб на сакото си. — Мисля, че едва ли ще се наложи да го използвам… Вземам го просто за психологически ефект.

Мани въздъхна, заобиколи остъкления тезгях и отвори външната врата, защитена от дебели, оплюти от мухите стъкла, и метална решетка.

— Тъй и тъй си се върнал, дай да идем да хапнем някъде — промърмори той.

С удоволствие, Мани — отвърна Гоунт и излезе на тротоара.

Над Вашингтон бавно се спускаше нощта.

Предишната нощ прекара в един мотел, разположен в Бетезда, преди това дълго време разглежда снимките на Рената, обмисляйки как да притисне с тях човека, който се наричаше Уилям Джъстин Лилехамър. Денят използва за прегледна всички вероятни ситуации, които можеха да възникнат, после се зае с подготовката. Заложната къща на Мани беше последната му спирка.

— Наричат себе си „Огледалото“ — каза Рената по време на вечерната им разходка около Виетнамския мемориал. — Не мога да кажа нито кои са, нито под чии указания работят… Страхувам се, че дори президентът не разполага с такава информация. Имат огромно влияние и дълбоки джобове, макар че аз нямам никаква представа кой и по какъв начин ги финансира. Особена активност проявяват по време на войната във Виетнам, но вероятно са действали и преди нея…

— Какви са целите им? — беше попитал Гоунт.

— Да прекроят света според собствените си представи — отвърна Рената. — Да издигат на ръководни постове свои хора, да ги държат там, докато това им изнася, а после да ги заменят с нови. Разбиранията им са консервативни и протекционистични, стигат чак до ксенофобия… Твърдо вярват в правотата си, не се смущават, когато нарушават законите…

— Някой беше казал, че от прекомерна интелигентност умът на човека се изражда… Според мен това важи и за „Огледалото“. Членовете му са работили толкова дълго и толкова упорито в лабиринтите на скритата власт, че вече не могат да различават доброто от злото, правосъдието от беззаконието…

За удивително кратко време Гоунт успя да напусне занемарените улички, на една от които се намираше заложната къща на Мани. Озова се на безупречно излъскания площад Дюпон, заобиколен от внушителни викториански сгради с високи портали от ковано желязо. Нощният дъжд беше измил асфалта, контрастът между квартала на Мани и патрицианските къщи наоколо стана още по-силен. Това беше една от загадките на големия град, в който по уникален начин съжителстваха отчаяната мизерия и разкошните, добре охранявани квартали на неговите богати жители.

Подкара по авеню „Ню Хемпшайър“, на пресечката с улица М зави надясно и пое по моста, който щеше да го отведе в Джорджтаун.

Лилехамър живееше в просторна къща, разположена на възвишението над Дъмбартън Оукс. Малко по-нагоре беше обсерваторията на Военноморския флот, а зад нея — къщата на вицепрезидента.

Дотам се стигаше по една къса отсечка на улица С, която повече приличаше на междуселски път, тъй като от двете й страни се простираха тучни морави. Автомобилно движение липсваше, пешеходци също не се виждаха. Денят гаснеше, въздухът стана хладен от хапливия ветрец.

Гоунт плъзна наетата кола покрай къщата на Лилехамър. Вътре светеше, на гранитните плочи пред входа беше паркирана голяма лимузина комби, американско производство. Паркира зад ъгъла и се върна пеш.

Къщата беше доста навътре, с масивни колони от бял пясъчник над входа. Това правеше четирите й етажа да изглеждат някак по-просторни и по-солидни, впечатлението се подсилваше и от двете стройни брадфордски круши, които растяха на метър от фасадата.

Алеята за автомобили стръмно се издигаше нагоре. Нощта беше напоена от сладката миризма на влажна пръст, Гоунт отново си спомни за ловните излети с баща си. Бавно изкачи каменните стъпала и почука на масивната, блестящо черна врата.

Наложи му се доста да почака. Най-сетне вратата се отвори и на прага застана висок, слаб мъж с хлътнали бузи, рунтави вежди и пронизителни сини очи, които го огледаха със смесица от любопитство и хладно спокойствие. Беше облечен в бяла риза е разтворена яка и тъмносин вълнен панталон, ръкавите му бяха навити до лактите.

— Какво обичате?

— Търся Уилям Лилехамър.

— Аз съм. С какво мога да ви помогна?

Гоунт се представи. Отбелязал военната стойка на домакина, той прибягна до кратки и сбити фрази, без нищо излишно.

— Надявам се да ми отделите няколко минути. Идвам отдалеч, за да поговорим. Става въпрос за сенатора Рене Бейн и атаката му срещу компанията „Томкин Индъстриз“ и нейния президент Никълъс Линеър.

Веждите на Лилехамър едва забележимо се повдигнаха.

— Да оставим настрана мотивите на Бейн — рече той. — Защо мислите, че мога да ви помогна по отношение на едно разследване, водено от Конгреса? Нямам никакви връзки със законодателната власт.

— Не може да нямате — поклати глава Гоунт и ръката му се плъзна към затъкнатия в колана револвер. — Нали сте член на „Огледалото“?

Настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от шумоленето на листата над главата на Гоунт и далечното съскане на автомобилни гуми по авеню „Уисконсин“.

— Моля? — примигна Лилехамър, сякаш някой беше насочил лъч на фенерче в лицето му.

— Мисля, че разбирате за какво става въпрос — процеди Гоунт и стисна ръкохватката на оръжието.

Яркосините очи пробягаха по лицето му като рентгенови лъчи, главата леко кимна.

— Да, естествено — рече Лилехамър, усмихна се и отстъпи крачка назад. — Влезте.

На лицето му нямаше никаква изненада, спокойно се обърна и поведе Гоунт покрай извитото стълбище в колониален стил от полиран клен, към просторния хол с дебел килим на пода и ловни сцени по стените.

От Рената знаеше, че Лилехамър живее сам и тази информация се потвърждаваше. Никъде и по нищо не личеше присъствието на жена в този дом. В замяна на това мебелите бяха в изобилие — кожени, тръбни и дървени, някои от тях покрити с тежки възглавници в ярки цветове.

Кабинетът гледаше към малка, безупречно поддържана градинка зад къщата. Беше просторен, с висок таван и тапицирани в горскозелено стени и кремави декоративни колони в ъглите. Самият таван беше леко извит и наподобяваше купол, в средата му имаше, красива мозайка.

Лилехамър подмина двойка дълбоки кожени кресла и спря до високото барче.

— Едно питие?

— Бира, ако ви се намира — отвърна Гоунт.

Домакинът се наведе и отвори вратичката на вградения хладилник. Извади бутилка с кехлибарен цвят, капачката тихо пропука, течността се плъзна във висока, внимателно наклонена на една страна халба. Самият той си наля уиски и сода в широка старомодна чаша.

Пристъпи към Гоунт и му подаде бирата, после се оттегли зад инкрустираното писалище и седна на стол с висока облегалка.

Оставен сам да се погрижи за себе си, Гоунт хвърли поглед към най-близкия стол — някакво ниско съоръжение с брезент вместо седалка, поколеба се за миг, после реши да остане прав.

Няколко стенни лампи с бронзови абажури хвърляха мека светлина, атмосферата беше спокойна и приятна.

Лилехамър остави чашата на плота пред себе си и вдигна глава:

— Скъпи друже, преди всичко бих искал да разбера откъде сте научили за „Огледалото“.

Гоунт се поколеба. Не беше сигурен дали трябва да възприеме тактиката на Лилехамър и да отговаря на въпросите му, или просто да го притисне с компрометиращите материали. Всъщност нещата опираха повече до неговите нерви, а не до личността на домакина.

— Хайде да си спестим глупостите — тръсна глава той и остави чашата си. — Вие сте член на „Огледалото“, а как съм го разбрал няма никакво значение!

— Има, и то голямо — отвърна Лилехамър. — През дългата си и, бих казал, нелека кариера, положително съм си създал доста врагове. Всъщност това е валидно за всички обитатели на този град… — на лицето му се появи усмивка, сякаш искаше да превърне неканения гост в свой доверен приятел: — Ако някой от тези врагове ви е разправял небивалици, аз трябва да зная кой е той. Така най-лесно ще се разберем… — ръцете му се разтвориха: — Предполагам, че няма да ме лишите от възможността да отхвърля евентуалните обвинения срещу себе си.

Гоунт твърде късно улови металния проблясък в лявата му длан. Посегна към револвера на кръста си едва когато малкият 25-милиметров куршум влезе в съприкосновение с челото му. Не усети кой знае какво, сякаш беше получил женска плесница. Объркано примигна, изведнъж забрави защо ръката му стиска дръжката на револвера.

Втренчи се в яркосините очи, които безстрастно го наблюдаваха. Във фигурата насреща му имаше нещо познато, напомняше бронзовата статуя, издигаща се над Мемориала на падналите във Виетнам. Беше я виждал съвсем наскоро, в присъствието на някого… Но на кого? Валеше дъжд и в момента усещаше студените капки върху лицето си.

Вниманието му беше привлечено от тихата експлозия, главата му се отметна назад. Олюля се и започна да се свлича на колене, сякаш теренът под краката му изведнъж беше започнал да поддава. Дъждът беше много студен, вероятно и земята е покрита с лед…

Слепоочията му започнаха да пулсират, появи се леко главоболие. Нищо повече. Единственото странно нещо беше, че престана да вижда. Не, баща му никога не би го завел на нощен лов… Беше прекалено опасно. Той постоянно напомняше на момчето за опасността, която крие оръжието. Особено когато човек е сигурен, че пее заредено…

Къде съм, запита се Гоунт. В нощната гора. Но къде е татко? Опита се да извика, но от устата му не излезе никакъв звук. Съвсем наблизо екна изстрел, тялото му се люшна назад, в носа го удари миризмата на барут, примесена със сладко-горчивите изпарения на покритата с окапали листа земя. Скоро тя щеше да бъде скована в ледената прегръдка на зимата и всичко щеше да потъне в сън — сърните и яребиците, чинарите и бориките, кленовете и…

Бум!

— За Бога, човече — въздъхна Лилехамър и се наведе над неподвижното тяло. — Нали трябва да имам някакъв шанс за защита срещу обвиненията? — кръвта се смесваше с разлятата бира и образуваше странни шарки върху килима. — Така е прието в Америка…

 

 

Монмартър. Хълмът на мъчениците. Енорийската църква се наричаше „Сен Пиер де Монмартър“ и се издигаше северно от площад Тертер — някогашният открит театър, където са гастролирали най-известните парижки актьори. Сега там гъмжеше от проститутки и сутеньори, за които туристическите автобуси бяха като горския мед за изгладнялата мечка.

На външен вид „Сен Пиер“ не изглеждаше особено добре, изобщо не можеше да се сравнява с блестящата си съседка Сакре Кьор. Но вътре гледката беше съвсем различна и Никълъс го знаеше. Църквата е била издигната върху останките на римски храм от VII век. Отначало е била женски манастир, основан от ордена на Бенедиктинците, но след няколко пожара бенедиктинците се преместили на друго място и оставили храма на местните жители.

Никълъс забеляза неясна сянка близо до входа, напрегна взор и разпозна профила на Оками. Наоколо положително имаше съгледвачи, но това в момента беше без значение. Трябваше на всяка цена да се добере до възрастния японец.

Започна да се промъква натам, използвайки за прикритие група немски туристи, които спореха кой пръв да позира пред уличните художници, заели място на тротоара. Откъсна се от групата, когато приближи на десетина метра от фасадата на „Сен Пиер“ и хукна по посока на Оками.

Преодоля разстоянието на няколко скока и го сграбчи.

— Оками-сан!

Оками направи гримаса и се отскубна с неочаквана сила. В следващия миг вече тичаше към навалицата на площад Тертер. Пред Никълъс се изпречи ухилен нигериец и му предложи да купи огромен балон, върху който беше написано „Аз обичам Париж“. Заобиколи го и последва Оками, който вече беше изчезнал сред тълпата туристи и художници със съмнителни умения. Вдигна глава и потърси Челесте на мястото, което предварително бяха уточнили. Тя беше там — на малкото хълмче над църквата, и махаше с ръка в посоката, в която беше изчезнал старецът.

Никълъс рязко се обърна и успя да зърне фигурата му сред тълпата. Впусна се да го преследва, без да обръща внимание на групите немски и японски турнети, които се тълпяха край автобусите си. Оками пое по улица „Корта“, Никълъс изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да го види как пресича по посока на „Соулс“ — тясна уличка-стълба, която излизаше от другата страна на хълма.

Оками прескачаше стъпалата по няколко наведнъж, от двете страни на тясната уличка се издигаха внушителни жилищни сгради, ехото от стъпките му беше ясно и отчетливо. Никълъс си даде сметка, че трябва да го настигне, преди да излезе на улица „Коленкур“, която беше задръстена от ресторанти и магазини, а и спирката на метрото беше наблизо. Ако Оками успее да се смеси с тълпата там, вече никой нямаше да бъде в състояние да го открие.

Стъпките им ехтяха по каменните стъпала, ято гълъби се вдигна над главите им. Небето потъмня от плющящи криле.

Отвори танжинското си око, скоро почувства могъщата пулсация на „кокоро“. Мисълта се трансформира в действие, психическите импулси — в жива реалност.

Летеше подир фигурата на Оками, без да го изпуска от очи. Същевременно танжинското му око изследваше околността, търсеше скритата заплаха. Знаеше, че е някъде наблизо и го дебне. Пред очите му отново се появи лицето на месулета от Венеция, ясно и отчетливо, сякаш го беше виждал хиляди пъти. Но нещо в това лице му се стори обезпокоително, не на място. Като немонтиран филмов кадър…

Прелетя през малка площадка и продължи по стълбите отвъд. Разстоянието между него и Оками видимо беше намаляло, но и улица „Коленкур“ беше наблизо, задръстена от коли, автобуси и тълпи пешеходци. Там, долу, започваше огромният град със своите неизброими пътища за измъкване.

Оками се плъзна край двойка влюбени с ловкостта на маймуна, те озадачено погледнаха след него, поклащайки глави.

Но дали това беше Оками? Дори да владее „корьоку“ до съвършенство, той все пак беше твърде стар, за да се движи с такава бързина и ловкост.

В същия миг беглецът се препъна. Беше на няколко метра пред Никълъс, в средата на десетина стръмни: стъпала. Падна по лице, после се претърколи и спря на следващата площадка е глава до парапета.

Никълъс увеличи скоростта, прелетя над няколко стъпала едновременно и се приземи до проснатата фигура. Посегна да го обърне по гръб, в същия миг забеляза странната извивка на брадичката му.

Докосна я с пръст и веднага усети гъвкавостта на гумената материя. Заби пръста си по-надълбоко и кожата започна да се нагърчва като намаслена хартия. Извивката на челюстта се промени и той разбра, че гледа не човешка тъкан, а изключително гъвкава изкуствена материя. Нещо подобно на високотехнологичния силиконов поликарбонат, който хората от неговата експериментална лаборатория бяха създали за проекта „Чи“…

Настоящето се смеси с миналото, изведнъж разбра какво не е било в ред с месулета, навел се да вдигне шапката си на онази тясна венецианска уличка. Бузите му не бяха почервенели от притока на кръв, нали? Разбира се, нямаше начин да почервенеят. Защото и тогава, и сега той е носел маска!

Шокът беше огромен, последиците му несъмнено забавиха реакциите на Никълъс. Неподвижното тяло рязко се надигна, очите на Никълъс се заковаха в маската на Оками. Устните й бяха леко разтворени, сякаш искаше да каже „О“…

Танжинското му око продължаваше да бъде отворено, той вече знаеше какво ще се случи, ясно видя острите зъби на капана, които започваха да се затварят, и се приготви да реагира.

Щрак!

Реакцията му закъсня. В подобна ситуация дори стотна от секундата е прекалено дълъг отрязък от време. Мускулите му се свиха да отблъснат опасността, но късата стрела вече беше излетяла.

Улучи го в шията, гърлото му мигновено започна да се стяга в конвулсии. Посегна да нанесе ответен удар, по част от тялото му вече се бореше с насилственото разстройство на централната нервна система, мускулите му омекнаха.

Фигурата се претърколи напред, сграбчи краката на Никълъс и го бутна надолу по стълбите. Той направи опит да се задържи, но крайниците му отказаха да реагират на командите на мозъка.

В продължение на кратка секунда все още беше в състояние да мисли, после отровата разшири своето действие и съзнанието му започна да помътнява.

Слънцето се превърна в огнено кълбо, настанило се върху гърба му, лъчите му блеснаха ослепително с всички цветове на дъгата, после всичко потъна в мрак.

Шест маймуни

Токио, пролетта на 1947 година

— Омерта, законът на мълчанието — каза Микио Оками. — Ако не разбираш този закон, значи изобщо не познаваш сицилианците.

Полковник Денис Линеър затвори очи, по скулата му се търкулна капчица пот и шльопна в горещата вода.

— Странно е да слушаш за древните сицилиански закони от един японец…

Оками бавно напълни гърдите си с ароматизираната пара, която се издигаше от ваната. Отлично знаеше, че полковникът имаше предвид оябун на Якудза, но прибягна до определението „японец“ само защото се оказа, че не е „итеки“ — варварин чужденец, за какъвто го вземаше той, преди да се срещнат по настояване на сестрата на Оками. Тя е луда по този човек и това е глупаво, въздъхна в себе си той. Първо, защото е чужденец, второ — защото е женен, при това щастливо.

— Преди известно време проучих битието на няколко сицилиански фамилии — каза на глас той и усети как също започва да се поти. — И установих простата логика, върху която се гради то. Хората са имали нужда от свободно преминаване през границите и са го постигнали. Ние трябва да направим същото, ако искаме да оцелеем в новия свят, който Япония и Америка се готвят да изградят. Якудза винаги е била вътрешна организация, ние нямаме представа за широкия свят, съвсем като страната, в която живеем…

— Омерта и кьокяку — промърмори сякаш на себе си полковникът.

Мнозина са вярвали в кьокяку — героичната армия пожарникари, създадена през XVII век от шогуна Токугава за поддържане на реда. Тази армия дава начало на митичното чувство за чест, родено първоначално сред дребни джебчии, а след това възприето и от членовете на Якудза — благородниците на престъпния свят. Обществото се развива и затъва в корупция, същото става и с кьокяку. В крайна сметка членовете на Якудза са изцяло погълнати от мрачния свят на комарджийските вертепи и проституцията.

Нищо чудно, че мафията е привлякла вниманието на Оками, помисли си полковникът.

— Споменавам омерта, защото тя е една необходимост — продължи Оками. — Усещам заплахата за моя свят и се чувствам длъжен да предприема нещо.

Полковникът беше висок и красив мъж, с пронизителни сини очи и внушителна осанка. Тялото му леко помръдна в горещата вода, разговорът им се водеше на фона на десетки подобни разговори в изпълненото с пара помещение.

— Може би това бреме трябва да бъде поето от други, по-възрастни и по-опитни от вас — промърмори той.

Оками отново беше впечатлен. Полковникът употреби японската дума „по-възрастен“, но очевидно имаше предвид „по-влиятелен“… Сестра му беше права — този човек владее тънката фразеология на местните жители не по-зле от всеки образован японец.

— Това би било вярно за всяко друго общество — призна на глас той. — Но Якудза е затворена книга. Мисленето на възрастните й членове е закостеняло, за тях бъдещето не е нищо повече от повторение на миналото. Докато аз го възприемам като настояще… — вдигна ръка да се почеше и заключи: — В това отношение ние с вас си приличаме, Линеър-сан…

Полковникът отвори очи, главата му леко се наклони:

— Много любезно от ваша страна, Оками-сан.

Оками се усмихна в себе си. „Любезно“ в случая означаваше „мъдро“…

— Приличаме си в едно по-друго отношение — уточни на глас той. — И двамата сме хора на честта. Признавам, че рядко съм се натъквал на това качество у чужденец и мисля, че то трябва да бъде оценено…

— Думите винаги се различават от действията, Оками-сан.

— Точно така — кимна Оками и почувства как пулсът му се ускорява. Този човек наистина е мъдрец! В Япония думите не означават нищо, за човека се съди единствено по постъпките му.

— Отлично разбирам как сте се почувствали, когато Кисоко е настояла за тази среща — подхвърли полковникът, замълча за миг, после добави: — Особено след като сте научили за работата ми в щаба на Окупационната армия и…

— Вие сте дясната ръка на Дъглас Макартър…

— … и след като сте разбрали какви са чувствата на сестра ви по отношение на мен — довърши мисълта си полковникът.

Оками с мъка сдържа усмивката си. Страшно много му допадаше начинът, по който този човек водеше разговора, чувстваше се отлично в неговата компания. Само преди два месеца подобно чувство би го накарало сериозно да се разтревожи. Радваше се, че притежава достатъчно гъвкавост, за да приема промяната. Както у другите, така и в себе си.

— Имали сте достатъчно основания да ме намразите — продължи полковникът. — И може би сте го сторили. Бог ми е свидетел, че не ви обвинявам…

Оками замълча. Подобно на опитен гросмайстор, той вече мислеше за следващите ходове на противника си.

— Но на този етап между нас вече съществува определено разбирателство — продължи полковникът. — Знаем какво искаме един от друг и това ни кара да се уважаваме… В общи линии това са необходимите предпоставки за едно плодотворно сътрудничество, Оками-сан.

— Сътрудничество между Якудза и армията на Съединените щати — поклати глава Оками. — Нима подобна комбинация не предизвиква скептичната ви усмивка?

По загорялото лице на полковника наистина пробяга усмивка, по тя трудно би могла да бъде наречена скептична.

— Вижте какво, Оками-сан — започна той. — Хората притежават неограничени възможности, когато става въпрос за извличане на полза от ужасни събития, непочтени действия и тайни съюзи. Но всеки трябва да знае докъде може да стигне, къде лежи чертата, която не трябва да бъде прекосявана при никакви обстоятелства…

— За себе си мога да кажа само едно — вдигна глава Оками, сякаш привлечен от блясъка на сините очи насреща си: — Подчинявам се единствено на „Бушидо“ — самурайския закон на честта. Което означава, че приемам всичко, което не противоречи на този закон!

— Това прозвуча съвсем по сицилиански — засмя се полковникът.

Оками най-сетне си позволи скъперническа усмивка.

— Значи вече можем да поговорим за Джон Ленърд, известен също и като Джони Леонфорте — подхвърли той.

— Както и за любимата ви омерта — кимна полковникът, пропуквайки със ставите на пръстите си. — Този Леонфорте превръща в пари всичко, до което се докопа: не само американско и руско оръжие, в по-голямата си част крадено, но и широка гама лекарствени материали… От невинния аспирин до силните наркотици. Проблемът е, че заловените пласьори мълчат като риби.

— Проблемът има и друга страна — поклати глава Оками. — Сред тези пласьори действат и наши бойци, активната им контрабандна дейност вероятно се дължи на известно недоволство от Якудза… Те също отказват да уличат Леонфорте, единственото, което успях да науча, е едно име — Леон Уоксман. Нищо повече, очевидно човекът зад това име се радва на могъщи протекции.

— От страна на Леонфорте?

Оками само сви рамене. Полковникът въздъхна и затвори, очи.

— Някой трябва да проведе разговор с Джони Леонфорте — тихо каза той.

 

 

Честно казано, Оками се безпокоеше само от един определен аспект на ситуацията — факта, че уличните бойци на Якудза престъпват клетвата си за вярност и се обвързват с един „итеки“. Каква е силата на Джони Леонфорте, за да успее да привлече на своя страна толкова много представители на японския подземен свят?

Това беше проблемът на Оками, преди да се срещне с капитана от Военната полиция. Естествено полковникът беше прекалено добре известен, за да си позволи нещо повече от официално посещение на Леонфорте. И двамата обаче бяха единодушни, че едно такова посещение би увеличило проблемите, вместо да ги разреши. Още повече, че най-силната страна на сключеното между Оками и полковника споразумение беше пълната му невероятност в очите на останалите. Изправен пред престъпник като себе си, Леонфорте положително би казал неща, които за нищо на света не би споделил с представител на официалната власт, какъвто се явяваше полковникът…

Голяма част от свободното си време капитан Джонатан Ленърд прекарваше в тясното и претъпкано с мебели апартаментче на жената, с която спеше — една сестра във Военната болница на име Фейт Соухил, с тънко кръстче и умни очи. В допълнение тя разполагаше с крака на манекен и знаеше как да ги показва. Благодарение на този факт не беше дала нито едно нощно дежурство в болницата и беше преотстъпена за неопределено време на един генерал с хронична язва, който я вардеше от странични посегателства с алчността на престъпил обета си отшелник.

Познавайки добре нрава на сицилианците, Оками се съмняваше, че Леонфорте споделя с любимата си своите делови ангажименти. От друга стана обаче, нейното апартаментче беше мястото, от което се издаваха заповедите — в това нямаше никакво съмнение. Следователно съществуваше вероятност от смесване на работата с удоволствието и тази вероятност трябваше да бъде проверена.

Всичко това минаваше през главата на Оками, докато стоеше и чакаше пред отворената врата. Фейт Соухил целуна Леонфорте и тръгна за квартирата на своя генерал. Плъзна се покрай Оками, в ноздрите го удари ароматът на сандалово дърво. Дари го с кратка ослепителна усмивка, потракването на токчетата и бързо заглъхна надолу по стълбите.

— Микио Оками, нали?

— Хай — отвърна Оками и леко се поклони. С периферното си зрение отбеляза, че Леонфорте не отвръща на поклона му. Е, хубаво, той беше свикнал на подобно отношение от страна на окупаторите. В дните след края на войната се научи да не проявява личните си чувства, макар именно благодарение на тях да беше взел участие в бойните действия. Не одобряваше тази война, но беше патриот и искаше да защитава родината си въпреки късогледството на нейните политически лидери. Опази се чист, не направи нищо, което да го включи в списъка на военнопрестъпниците. Затова беше доволен от предложението на Кисоко да го запознае с полковника — Денис Линеър беше единственият човек, който можеше да му помогне в разчистването на стари сметки.

— Влизай — покани го Леонфорте. — Това е Винсънт Алба… — ръката му махна по посока на едър мъжага с тъмни, близко разположени очи на хищник, късо подстригана коса и огромни космати лапи. За разлика от Леонфорте, който беше облечен в униформата на военен полицай, Алба носеше отлично скроен цивилен костюм от скъпа копринена материя. — Разполагай се свободно, чувствай се у дома си… — Леонфорте беше висок мургав мъж с типичната за Средиземноморието привлекателност. Косата му беше гъста и смолисточерна, подстригана късо, според изискванията на устава. Но Оками ясно си я представи дълга и леко накъдрена над челото, като на старите римски патриции.

Седна на крайчеца на мекия диван, а домакинът пристъпи към ниска масичка от полирано дърво, опряна в стената.

— Какво ще кажеш за една анасонлийка? Имам оригинална самбука, току-що ми доставиха и пресни зърна кафе, които се пускат вътре… — извърна се и спря очи върху лицето на Оками: — Чувал ли си за италианската самбука с кафе? Не? Значи непременно трябва да я опиташ…

Оками прие чашата с бистра течност, върху чиято повърхност се поклащаха две черни зрънца. Забеляза, че Алба не помръдваше. Не си поиска питие, а и не му го предложиха. Леонфорте се държеше така, сякаш онзи не беше в стаята.

— Наздраве — чукна чашки домакинът, половината от самбуката в неговата изчезна на една глътка.

— Какво ще кажеш? Хубава е, нали? Според мен далеч по-добра от вашето саке…

Оками не хареса вкуса на непознатото питие, но търпеливо изчака небцето му да свикне с него, на лицето му се появи пресилена усмивка:

— Чудесно е — рече. — Мога ли да получа още малко?

Леонфорте допълни чашката му, а той използва паузата, за да се поогледа. Стаята беше задръстена с книги. Преобладаващите заглавия бяха медицински, но имаше томове по международно право и икономика, в ъгъла беше разположена богата философска поредица — Ницше, Кант, Сократ… Дали Фейт Соухил чете всичко това, запита се Оками.

Леонфорте му подаде чашата, отпусна се в дълбоко кресло насреща му и кръстоса крак върху крак.

— Какво мога да направя за теб? — попита той. — Признавам, че не бях изненадан от обаждането ти… Момчета като теб често имат нужда от услуги… — дяволито намигна и добави: — Много пъти съм гледал в обратна посока, докато вашите банди обработват мирните граждани… Изобщо не ми пука с какво се занимавате, стига моето да не се губи… — остави питието си на стар скрин, който очевидно служеше за масичка: — Какъв ти е проблемът? Комарджийница, публичен дом? Или искаш протекциите ми, преди да удариш някой съперник? Напоследък до гуша ми идва от вашите битки! — на лицето му се появи усмивка: — Честно казано, това ми харесва… Колкото повече се трепете, толкова по-голяма територия остава за мен!

— Разбирам ви много добре — кимна Оками. — Всичко това ви напомня за дома, нали господин Леонфорте?

Леонфорте пое удара, без да мигне. Ако Оками не беше напрегнал всичките си сетива, едва ли щеше да, улови лекото потрепване на клепачите му.

— Защо ме наричаш така?

— А вие нима допускате, че иде дойда тук, без да си свърша домашната работа?

— Има различни домашни — промърмори домакинът и за пръв път погледна по посока на Винсънт Алба, който седеше неподвижен като стенен часовник, а зад него се виждаше картина със средновековна батална сцена. — Обикновено съм предпазлив към хората, които се ровят в миналото ми… Защото могат да се окажат опасни… — взе чашата си, Оками усети, че Алба променя стойката си. — А на опасността реагирам бързо и по инстинкт… Разбираш ли какво имам предвид, Оками? Изобщо не си губя времето и това предпазва корема ми от посещението на някой куршум…

— Изразявате се съвсем ясно — кимна Оками и бавно допи самбуката си. — Това нещо наистина е добро!

— Радвам се, че харесваш италианската стока — хладно кимна с глава Леонфорте. — А сега казвай какво, по дяволите, искаш!

— Добре — въздъхна Оками и остави чашата си на скрина. — Предлагам сделка. Имам отлична информация за стоката, с която търгуваш… — ръката му предупредително се вдигна: — Моля те, не си прави труда да отричаш… Разполагам с великолепна мрежа, хората ми познават всяка дупка в Токио. Зная къде твоята стока може да бъде продадена на най-добра цена, зная и къде изобщо не си струва да я предлагаш… Накратко казано, ние с теб можем да направим един отличен екип.

— Чуваш ли, Винсънт? — изсмя се дрезгаво Леонфорте. — Той иска да му дам част от бизнеса, проклетото тъпоносо копеле! — скочи на крака, чашите върху скрина тревожно издрънчаха: — Кой си ти бе, нещастник с дръпнати очи?! Как си позволяваш да идваш тук, да пиеш самбуката ми и да искаш част от моя бизнес?! Ако си бях у дома, хубавичко щях да ти нашаря задника! Но понеже съм в чужбина, ще трябва да се въздържам… Нали така, Вини? — от гърдите му се откърти тежка въздишка, ръката му се стрелна по посока на вратата: — Хайде, пръждосвай се по дяволите! И считай, че си извадил късмет!

 

 

— Другият човек, Винсънт Алба, е негов телохранител — каза Оками. — В това няма никакво съмнение.

— Каква двойка, а? — подхвърли полковникът и започна да пълни лулата си с тютюн. Вършеше го бавно и с удоволствие, тази лула беше негов стар талисман. През пролетта на 1945 година в Сингапур тя беше спасила живота на цялото подразделение, което командваше. Полковникът отложи прекосяването на открит терен, защото беше изгубил лулата си и трябваше да я открие. Миг след като го стори, теренът се превърна в ад от бомбардировката на противника. — С този речник на Леонфорте несъмнено му трябва телохранител…

Седяха в претъпканото вътрешно помещение на един бар в Гинза — особено подходящо място за тайните им срещи. Все пак предпочитаха да се виждат само вечер, влизаха и излизаха в бара през задния вход, който водеше към тясна и тъмна уличка. Обслужваше ги лично собственикът, тъй като полковникът му беше направил неоценима услуга — спаси заведението от затваряне, след като Военната полиция залови тук един от най-известните контрабандисти на Токио. Както винаги далновиден, той беше прозрял ползата за себе си от едно подобно свърталище — удобно и безопасно място за тайни срещи и секретни операции.

— Трябва да открия по какъв начин вербува бойци от Якудза — промърмори Оками. — Много подозрителен е фактът, че най-безцеремонно ме изхвърли от апартамента…

— Разбира се — кимна полковникът. — Бих казал, че отдавна си е осигурил тила, за да си позволи подобно поведение. Леонфорте никак не е глупав…

Оками дълго го гледа. Наоколо звънтяха чаши, до ушите им достигаха приглушени разговори, накъсани от висок смях. Появи се собственикът и мълчаливо смени празните им халби с нови.

— Ако това е вярно, проблемът ни е много сериозен — обади се най-сетне Оками. — Вие ще разберете, че Леонфорте е недосегаем, а аз — че не мога да контролирам собствената си организация. Леонфорте очевидно е сключил сделка с друг оябун, но аз би трябвало отдавна да съм в течение… Фактът, че не съм, говори само едно — някой от ръководителите на Якудза си е позволил да сключи тайно споразумение с чужденци!

— Като вас…

В забележката на полковника нямаше укор. Тя по-скоро беше деликатно напомняне, че човек никога не може да разполага с абсолютна власт, макар на пръв поглед всичко да доказва това.

— Нещо се случи, Оками-сан — промърмори Линеър, усмивката му почти не се забеляза на слабата светлина в заведението. — Докоснали сме някой оголен нерв…

— Какво искате да кажете?

— Днес ме повикаха в канцеларията на Уилоубай — отвърна полковникът. Генерал-майор Чарлс Уилоубай беше, също като полковника, един от най-близките сътрудници на Макартър. Под негово ръководство беше и Г-2 — разузнавателната секция на Окупационната армия. — Почти ме съблякоха…

Оками разтревожено го гледаше и мълчеше. Но полковникът изглеждаше спокоен и в добро настроение, повод за тревога очевидно нямаше.

— По всяка вероятност хората на Уилоубай са надушили нещо във връзка с моите разследвания… Но за вас, слава Богу, нищичко не знаят…

— Действах изключително предпазливо — отвърна Оками.

През последните три месеца двамата с полковника се бяха заели с една изключително мащабна задача. Искаха да разберат защо имената на редица висши офицери от капитулиралата имперска армия и флота не се появяват в списъците на военнопрестъпниците. Оками беше събрал изобилна информация, доказваща по недвусмислен начин, че голяма част от тези хора са вършили престъпления в широки мащаби и заслужават сурово наказание.

Полковникът предаде списъка с имената в Канцеларията на генерала, срещу всяко от тях беше изредил доказателства за извършените престъпления. И с това се приключи. Никой от офицерите не беше арестуван, в щаба отвръщаха уклончиво на въпросите му. Очевидно някой беше решен да прикрие тези хора.

Уилоубай открито се чудеше откъде намирам време за „лов на диви патици“, по собствения му израз, след като съм претрупан с работа… „С удоволствие ще ти дам препоръки за друга служба, ако тази ти е писнала“ — рече… — В сините очи на полковника се появи леден блясък: — Направи ми впечатление, че се държи изключително предпазливо и изобщо не споменавала резултатите от моето разследване… Сякаш се боеше да не покаже интереса си към тях.

Изчука студената пепел от чашката на лулата си и отново се зае да я тъпче.

— Започвам да мисля, че докато разследвах вашите военнопрестъпници, неволно съм настъпил Уилоубай по мазола. — Драсна клечка кибрит и добави: — Само някой с изключително широки правомощия би дръзнал да скрие списъците на тези офицери от очите му… — пъхна мундщука между зъбите си, от устата му излетя облак ароматен дим: — След срещата реших да се подсигуря. Изпратих му копия от вашите списъци по специален пратеник. В запечатан плик, срещу личен подпис… Сега вече разполагам с този подпис.

— Уилоубай няма да направи нищо с документацията — поклати глава Оками.

— Но това също ще е отговор, нали? Вече ще зная, че поставя под своя закрила доказани военнопрестъпници. Причините за това могат да бъдат и съвсем почтени — например, че част от тези офицери разполагат със секретна информация, която Макартър не би искал да попадне в протоколите на съда…

— Но правосъдието трябва да бъде раздадено! — ледено процеди Оками. — Аз трябва да получа своето възмездие, Линеър-сан! Това беше част от сделката ни!

— Разбирам ви много добре.

Но по-късно вечерта, пресичайки развалините на Токио, Оками беше обзет от съмнения. В крайна сметка полковникът и Уилоубай са европейци, мислят по един начин, нима човек трябва да се доверява на такива като тях? Не, спря се той. Тази пътека е опасна. Тръгне ли по нея, скоро по нищо няма да се отличава от останалите оябуни.

Понякога го обземаше истинска шизофрения, но дълбоко в сърцето си знаеше какво трябва да бъде направено. След войната в Тихия океан светът вече не беше същият. Войната го беше убедила в едно — през следващите десетилетия Япония няма да може да разчита само на себе си. Именно поради дългите години изолация тя се беше включила във военните действия на страната на губещите, беше унищожила своята икономика и народ. Не разбирахме начина на мислене на Западните страни и особено на американците, които ни победиха, рече си той. Подценихме силата им, пренебрегнахме гъвкавостта им, не обърнахме внимание на тяхната воля за победа. Това никога не трябва да се повтаря.

А собствената му решителност да разшири бизнеса си в следващите години го накара да потърси съюз с полковника. На практика този човек му харесваше. Това беше доста странно, защото и той, като повечето японци в следвоенните години, се чувстваше напълно откъснат от живота и културата на света извън границите на Азия.

Още по-странно беше, че той — един стопроцентов японец, откри у полковника това, което би трябвало да намира у своите сънародници — дълбоко разбиране на шинтоизма, дзенбудизма, конфуцианството и сложната метафизична плетеница на бойните изкуства и ритуали. Това е нещо наистина необикновено, каза си той, отправил поглед към руините на Токио, над който бавно се спускаше мракът.

Да, аз вярвам на полковника, въздъхна в себе си той. Вярвам му като на себе си. В същото време изпитваше безпокойство от факта, че партньорът му иска да сподели съмненията си с Уилоубай, да му предостави по този начин възможност за измъкване. Беше честен пред себе си и съзнаваше, че от своето положение може много по-лесно да надуши тайния заговор. От горчив опит знаеше, че човек последен разбира за неуредиците в собствения си дом.

Изпита това чувство преди седем години, в зората на своето възмъжаване. Баща му беше предаден от собствения си брат, фамилията на съперника му най-сетне успя да се докопа до съблазнителните централни квартали на Токио, контролирани от семейство Оками. Баща му беше посечен в леглото си от убийците на врага, майка му се спаси благодарение на факта, че беше заминала за Хирошима при своята болна майка. Получили подробна информация от чичото, убийците бяха проникнали в къщата, без да бъдат забелязани от охраната, сабите им потънаха дълбоко в корема на спящия оябун.

На погребението Оками стоеше между майка си и чичо си, душата му тръпнеше от мъка. Две седмици по-късно попадна случайно в един бар заедно със своята приятелка. Стана така, че дочу разговора на групичка млади бойци якудза, здравата наквасени със саке. Двама от тях се оказаха физическите убийци на баща му, които шумно се хвалеха за начина, по който бяха проникнали в къщата.

На следващата сутрин Оками откачи от стената бащината катана и я скри под дългия си шлифер. Отиде в кантората на чичо си и поиска да го види. Почака петнадесетина минути, после го поканиха да влезе. Чичо му, възбуден и доволен от току-що сключените сделки, започна да го представя на присъстващите якудза с широка усмивка на уста. Славолюбив и мнителен, той обичаше да се движи с голям антураж, представяше си, че е един от славните феодални владетели от миналото, управлявали страната с огън и меч.

Оками се поклони на присъстващите според традициите, после се насочи към чичо си, който седеше зад масивно бюро с протегната ръка. Онзи го попита какво иска, самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.

Оками направи крачка напред, измъкна катаната изпод полите на незакопчания шлифер и отряза главата му с един-единствен, силен и точен удар, пред очите на вцепенените от ужас телохранители.

Бликна фонтан от кръв, който попречи на двама от най-близко застаналите мъже да реагират. Обезглавеното тяло на чичото се разтърсваше като от електрически ток, самата глава изтропа върху писалището. В отворените очи се четеше недоверие, устните продължаваха да се усмихват…

Оками заби дръжката на катаната в носа на първия от телохранителите, вторият получи дълбока рана в рамото. Пистолетът му изтропа на пода, от устата му се откъсна протяжен вой, тялото му се сгърчи и започна да се свлича сред локва кръв.

Останаха още двама, в ръцете им проблеснаха сабите. И дума не можеше да става за използването на огнестрелно оръжие; човекът, който би стрелял в Оками при подобни обстоятелства, веднага ще изпадне в немилост, ще бъде отстранен от достопочтеното братство Якудза и ще свърши живота си самотен, без подслон и без чест…

Оками направи светкавичен финт надясно, но тялото му полетя наляво, през писалището на чичо му. Сви крака и замахна с катаната, острието й се плъзна през гърдите на третия телохранител. Разхвърчаха се косми, парченца плат и разкъсана тъкан. Човекът изпусна сабята, парализираните му пръсти безсилно потрепваха.

В момента на приземяването си усети някакво изтръпване, извърна се към последния противник, прониза го остра болка. Беше ранен, но нямаше време за размисъл. Отскочи встрани, избягвайки повия удар, отпусна се ниско до пода и нанесе рязък ритник в коляното на противника. Едновременно е това се гмурна под обсега на сабята му и стовари дръжката на своята в слепоочието му. Дръпна се рязко настрана, острието на катаната потъна в гърдите на зашеметения бодигард, тялото му бавно започна да се свлича към пода.

Това беше начинът, по който Микио Оками стана оябун на бащиния си клан.

Преди да напусне кланицата, в която се беше превърнала канцеларията на чичо му, Микио вдигна главата за влажната коса и я отнесе със себе си. Окачи я на кожено въже пред къщата си и тя остана там в продължение на няколко седмици. Кран нея минаваха всички, които бяха повикани на среща — лейтенантите на собствения му клан, оябуните на съперниците…

Последен беше привикан Сейзо Ямаучи. Як мъжага с широки рамене и тясно, издължено лице, той беше изявен противник на вълната от млади и безскрупулни типове, която заливаше достопочтеното братство, но това съвсем не му пречеше да завзема нови и нови територии, изтръгвайки ги от ръцете на старите оябуни, обърнали се за помощ към него.

Двамата убийци, чийто разговор Оками беше подслушал в онзи бар, бяха именно от неговия клан.

Сейзо Ямаучи влезе в двора, спря се пред спаружената глава и дълго я гледа. На лицето му се появи, гримаса на отвращение, главата му леко се поклати. Сякаш наблюдаваше творбата на художник авангардист, която предизвикваше неодобрението му.

— Живеем в отвратително време — промърмори той, след като приключи с ритуалните поздрави.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна Оками и пристъпи към печката, за да приготви чай. Усещаше напрежението на по-възрастния мъж, правеше всичко възможно да контролира собственото си безпокойство. Предстоеше сложна игра, можеше да очаква всякакви изненади…

Мълчаха, докато ситно нарязаните листенца паднаха на дъното на чашите, а горещата вода ги превърна в бледозелена течност. Оками изчака Ямаучи да опре чашата до устните си и едва тогава взе своята. Възрастният оябун кимна с глава, доволен от вниманието, което му беше оказано.

— Това е причината, поради която поисках тази среща — промълви с най-любезния си тон Оками. — Предателят на нашия клан получи своето, вече мога да поискам съюз с Клана Ямаучи… — допълни чашите и продължи: — Времената са точно такива, каквито ги определихте — отвратителни! Войната е неизбежна, чувствам приближаването й така, както старецът усеща промяната във времето направо с костите си… — Днес повече от всякога ние трябва да сме сплотени, да забравим за териториалните претенции и старите вражди… Само така ще можем да оцелеем, Ямаучи-сан.

Остави чашата на полираната масичка пред себе си, вдигна глава и добави:

— Има и друга причина за моята покана… Надявам се, че ще ми позволите да я споделя откровено с вас… — възрастният оябун кимна с глава и Оками продължи: — Аз съм млад човек… Мнозина биха казали — прекалено млад за оябун на такава могъща фамилия… Но действах според обстоятелствата и вероятно ще бъда извинен за своето… прекалено бързо издигане. Същевременно обаче си давам ясна сметка за ситуацията, мислил съм дълго… Стигнах до заключението, че ще ми бъде от полза да имам покровителството на някой по-възрастен и по-мъдър от мен човек, да се ползвам от съветите му… В замяна на това предлагам част от богатството на клана Оками… Какво мислите за тази моя идея, Ямаучи-сан?

Ямаучи се направи на дълбоко замислен, но Оками ясно усети как в душата му нахлува радостното нетърпение.

— Във вашето предложение има много достойнства — отвърна най-сетне по-възрастният оябун. — То показва, че въпреки младостта — качество, което много оябуни считат за недостатък — вие притежавате мъдростта, липсвала на много по-опитни мъже във вашия клан… — главата му тържествено кимна: — Приемам предложението ви!

— Отлично! — усмихна се Оками. — Имам една-единствена молба към вас, преди договорът ни да бъде подпечатан завинаги… — Моля ви да откриете двамата убийци на баща ми и да ги ликвидирате със собствените си ръце!

Ямаучи дълго мълча. Стоеше напълно неподвижен, чаят бавно изстиваше в чашата му. Най-сетне се размърда и промърмори:

— Стига ми толкова чай… Моля ви, донесете една бутилка „Наполеон“, длъжни сме да отпразнуваме историческия съюз, сключен между двата най-могъщи клана на Якудза в Япония!

Три нощи по-късно Оками се срещна с Мицуба Ямаучи в задното помещение не един отворен до късно бар, който служеше за щабквартира на Якудза. Освен че беше племенник на Сейзо, Мицуба изпълняваше длъжността заместник-оябун и главен екзекутор на клана Ямаучи.

Лицето му беше угрижено, на негово място Оками също би се чувствал така. Беше слаб и дългокрак мъж, почти пълната липса на таз придаваше на фигурата му нещо паякообразно. Имаше дразнещия навик да потърква с палец брадичката си, лицето му беше плоско и безизразно, украсено от прекалено пълни устни. Върху тях почти винаги играеше загадъчна усмивка, еднаква както за приятели, така и за врагове…

Размениха си ритуалните поздрави, после Мицуба разкопча якето си и седна зад малката масичка. Пред очите на Оками проблесна ръкохватката на тежък револвер 38-и калибър, затъкнат в колана му. Зад бара в съседното помещение се настаниха две от горилите на Мицуба, потрепващи от напрежение като ловни кучета. Оками беше без охрана.

В продължение на половин час двамата пиеха скъпо, доставено по контрабанден път, шотландско уиски и си разменяха незначителни реплики. Заведението беше сравнително тихо, от радиото се лееше американска поп музика. Някакъв пияница започна да му приглася, но скоро се отказа.

Оками тръсна глава и най-сетне премина върху съществената част от разговора.

— Какво с мнението ви за предстоящото обединение между нашите фамилии? — попита той.

— Говорите доста странно за нещо, което вече е факт — отвърна Мицуба.

— Може би сте прав — замислено кимна Оками, стана и отиде да включи 16-милиметровата камера, монтирана в дъното на помещението. — Все пак искам да чуя мнението ви затова филмче, Мицуба-сан…

Върна се на мястото си и закова очи върху лицето на Мицуба. Филмът беше черно-бял, заснет от професионалист. Цялата процедура, от начало до край, показваща как Сейзо Ямаучи екзекутира двама от собствените си бойци. Разбира се, онези, които бяха убили бащата на Оками.

Звук нямаше, филмчето скоро свърши. Оками стана да изключи камерата, после се върна на мястото си и допълни чашите със скоч.

— Как… — Мицуба се закашля, преполови чашата си и едва тогава зададе въпроса, който очевидно го измъчваше: — Как успяхте да се сдобиете с този документ?

— Даде ми го един познат от Тохо — отвърна Оками. Това беше наименованието на специалното полицейско подразделение, което се занимаваше с анализ на престъпността и беше толкова могъщо, че дори главатарите на Якудза се страхуваха от него.

— Значи полицията разполага с улики срещу Сейзо-сан, така ли?

Оками отбеляза, че пропусна да го нарече „чичо“, но си замълча. Искаше да види как ще му се отрази, ужилването.

— Това би довело до пълен хаос в организацията… — замислено, сякаш на себе си, промълви Мицуба. — Особено ако Сейзо-сан бъде прибран на топло… — вдигна глава и закова блестящите си очи в лицето на Оками: — Искам да ви призная нещо, Оками-сан. От известно време насам ми се струва, че дългосрочните планове на Сейзо-сан са доста… как да кажа… недалновидни… Твърдо се обявих против някои от решенията, които бяха взети напоследък… — очите му останаха заковани в лицето на Оками, и двамата знаеха за какво става въпрос — за решението да бъде премахнат старият оябун.

— Благодаря за откровението — кимна най-сетне Оками. — Все пак ми се струва, че можем да спасим част от плановете ни за бъдещото обединение… — после стана на крака и това беше знак, че разговорът е приключил.

Един час по-късно същият сценарий се повтори пред Катцуодо Козо — втория екзекутор на фамилията Ямаучи. Той беше едър мъж е груби и безцеремонни обноски, които му бяха спечелили почти толкова врагове, колкото бяха и почитателите на изключителния му ум… За разлика от Мицуба, той дойде сам.

Остани безмълвен по време на прожекцията, очевидно разбрал играта на Оками. След като камерата угасна, въздъхна и се облегна назад.

— Знаете ли, двете момчета, които застреля Сейзо-сан, са убийците на баща ви…

— Физическите убийци — натъртено рече Оками. — Но те са действали по заповед на Сейзо-сан, нали?

Козо се замисли само за миг.

— Не вярвам Сейзо-сан да е решил да ги накаже — поклати глава той. — Това очевидно е било част от сделката му с вас.

— Нов съюз се създава само когато старите сметки са уредени — отвърна Оками.

Козо преплете пръсти, очите му останаха сведени към масата.

— Очевидно Сейзо-сан е допуснал сериозна грешка — каза най-сетне той. — Не зная какво е мнението на Мицуба, но според мен фамилията Ямаучи трябва да върви по собствен път, който несъмнено е сходен с този на фамилията Оками…

Добре казано, призна в себе си Оками.

— Очакват ви бурни дни — каза на глас той. — Много от ръководните личности в клана Ямаучи несъмнено ще се обявят против вашите разсъждения… А тази буря лесно може да се разпространи и върху други кланове… Може да се стигне дори дотам, че оябуните да вземат колективни защитни мерки… Според мен това няма да бъде от полза за клана Ямаучи, особено за онзи, който иска да получи властта…

Наведе се напред и допълни чашите с уиски.

— Фамилията Ямаучи е в безпътица — добави.

— Искрено се надявам този процес да бъде прекратен, кланът отново да стане такъв, какъвто е бил винаги… В момента обаче той представлява заплаха. Не само за клана. Оками, но и за всички останали фамилии… Мога да ви уверя, че ще сторя всичко необходимо, за да възстановя старото положение на стабилност и сигурност!

Уверил се, че Козо го разбира много добре, той вдигна чашата си и я допря до неговата по западен маниер, на лицето му се появи подобие на усмивка:

— Да пием за стабилността!

 

 

Една седмица по-късно анонимно телефонно обаждане изпрати полицията в жилището на Мицуба Ямаучи. В дневната бяха открити труповете на Сейзо Ямаучи и неговия племенник. От положението им и от раните в тях полицейските експерти стигнаха до заключението, че двамата якудза са се избили взаимно, вероятно след остър спор. Една-две подробности от мястото на кръвопролитието не съвпадаха напълно е подобна версия, но никой не изпитваше особено желание да се задълбочава в тях. В крайна сметка двама бандити си бяха видели сметката, какво по-хубаво от това? Много от полицейските началници хранеха тайната надежда, че между клановете на якудза ще избухне унищожителна война, а абсолютно всички, без изключение, бяха убедени, че това е единственият начин за премахване на организираната престъпност в страната…

Последваха дни и седмици на нови кръвопролития. На различни места из Токио намираха труповете на бойци и лейтенанти от клана Ямаучи. В крайна сметка Катцуодо Козо отстрани всички свои противници, никой вече не оспорваше властта му. Оками правилно беше предвидил, че кръвопролитието ще изнерви другите оябуни, ще ги накара да обмислят съвместни действия за възстановяване на мира в рамките на Ямаучи. Но той не забрави обещанието, което беше поел пред Козо, и направи всичко възможно да му осигури достатъчно време за стабилизиране на властта.

В крайна сметка Козо получи каквото искаше, но Оками спечели много повече — подземният свят прие и двамата като неоспорими лидери на двата най-могъщи клана, а в допълнение Оками получи репутацията на човек, който може да разреши и най-заплетените ситуации.

Така беше поставено началото. Пред Оками се откри пътят, водещ към върховната власт. Властта на „Кайшо“ — оябун на всички оябуни.

 

 

Случи се така, че един от адютантите на генерал Уилоубай привлече вниманието на Оками, който, както винаги, проявяваше интерес към младите и интелигентни мъже, които биха могли да бъдат полезни за целите на подмолната му империя.

Името на този човек беше Джак Донахю, русокос хубавец с високо чело и зеленикави очи. Безупречен служител, който знаеше да си държи езика зад зъбите. Но, според информацията на Оками, съвсем различен в свободното си време, особено нощем…

Настанил се удобно на задната седалка на лимузината си, Оками гледаше светлините на Токио и мислеше за Донахю. Защо пък да не опита, рече си той, потупа шофьора по рамото и му нареди да кара към Шинжуку с редицата отворени цяла нощ и предлагащи всякакви услуги заведения.

Собственичката на „Айрън Гейт“ го, покани да влезе с толкова многобройни и толкова дълбоки поклони, че положително й се зави свят. Беше слаба жена на средна възраст, облечена в кимоно на черни и оранжеви, ивици, със сплетена в кок като на някогашните гейши коса. Придържаха я огромни фиби от черупка на костенурка. Лицето й, прорязано от дълбоки бръчки, все още носеше следи от някогашна хубост.

Разбира се, кимна в отговор на въпроса му тя и посочи към стаята в дъното на етажа. Джак Донахю е там, в мъжка компания. Странно, помисли си Оками. Американците винаги са били срещу сексуалните контакти между мъжете, докато в Япония това е вековна традиция, считана за напълно нормална.

Донахю държал винаги да бъде в тази стая, добави съдържателката. В очите й се четеше недоумение. Но Оками направи бърз оглед на сградата и разбра — прозорецът на тази стая гледаше към тясна алея, тъмна и лесна за достъп в случай на полицейска акция или други внезапно появили се усложнения.

Приключил с огледа, той влезе обратно в заведението. Готвеше се да поеме нагоре по стълбите, когато на прага се появи позната фигура. Беше Фейт Соухил — медицинската сестра, при която живееше Джони Леонфорте. Отскочи бързо в коридорчето, което водеше към кухнята, и внимателно надникна. Жената се качваше по стълбите, вървеше като човек, който знае къде отива.

Оками повика съдържателката и я попита известно ли й е нещо за американката.

— Отбива се от време на време — отвърна старицата и напрегнато сбърчи чело. — Може би веднъж на три-четири посещения от страна на Донахю… Но никога без и той да е тук… Нямам никаква представа какво върши там, в компанията на двама мъже… — сви рамене и добави: — Когато това се случи за пръв път, аз поисках допълнителна такса от Донахю… Бръкна и плати, без да се разправя.

Силно заинтригуван, Оками предпазливо започна да се качва по стълбите. В дъното на коридора спря да обмисли следващите си ходове. Наведе се и опря ухо на вратата, тънка като повечето свои посестрими в японските жилища.

— Сигурен ли си, че няма опасност? — прозвуча гласът на Фейт Соухил.

— Вече ти казах — отвърна мъжки глас, несъмнено принадлежащ на Донахю. — Той не разбира нито дума английски.

— Тръпки ме побиват от тази история.

— От коя по-точно? — с леден глас попита Донахю. — От сексуалните контакти между мъже или от службата ти на куриер при Алба?

— Държиш се прекалено самоуверено за участник в една толкова опасна игра — отбеляза Соухил. — Ако Уилоубай разбере с какво се занимаваш…

— Няма — отсече Донахю. — Малкият фашист е твърде зает да промива мозъците на своите японски полковничета. Мечтае да ги направи шпиони… — изсмя се кратко и иронично добави: — Доста трудна задача, особено когато става въпрос за закоравели военнопрестъпници…

— Тези хора трябва да са зад решетките — каза Соухил. — Чувала съм за зверствата им…

— Уилоубай също, можеш да си сигурна в това — отвърна Донахю. — Но това изобщо не пречи на съня му. Плаши се единствено от комунистите, идеята му е да използва тези японски офицери за ядрото на новия генерален щаб на страната, когато тя отново се милитаризира… Все едно и също повтаря: „Руснаците са на една плюнка разстояние оттук…“

Ушите на Оками започнаха да шумят от притока на кръв. Сърцето му блъскаше като лудо, устата му пресъхна. На какво се беше натъкнал? За Уилоубай се беше оказал прав, но каква е ролята на Фейт Соухил? Какви са тези куриерски функции между Донахю и Алба? Защо Алба, а не шефът му — Джони Леонфорте?

— Закъснявам — каза оттатък тънката преграда Соухил. — Давай стоката.

Гласът и прозвуча доста по-високо и Оками си даде сметка, че е пристъпила към вратата.

— Ето — отвърна Донахю. — Последни новини от петнадесетчленната групичка на Уилоубай… Алба положително ще си умре от кеф!

Зад вратата се разнесе шумолене, Оками се обърна и изтича към стълбата. Беше стигнал средата й, когато токчетата на американката започнаха да чукат по дъските на горния етаж.

Изчака появата й на черната лакирана скамейка в преддверието и почтително се надигна:

— Добър вечер, госпожице Соухил.

— А, вие сте Микио Оками — спря се тя. — Помня ви.

— Това е чудесно — усмихна се Оками. — Питам се дали не бихте приели да изпием по чашка някъде…

— Изключено — отвърна Фейт и несъзнателно полипа дебелия илик под мишницата си. — Страхувам се, че отдавна съм закъсняла, а Джонатан никак не обича да чака…

— Може би искахте да кажете Винсънт Алба? — присви очи Оками.

Фент видимо пребледня.

— Е, добре… — промърмори. — При създалите се обстоятелства бих могла да ви отделя няколко минути…

Оками я поведе към входа на кръчмата на отсрещния тротоар, маркиран от ярката светлина на черен фенер. Вътре беше шумно и толкова задимено, че барът в дъното на тясното помещение почти не се виждаше. Оками невъзмутимо започна да си пробива път натам, поръча два скоча, без да пита Фейт за предпочитанията и, после я побутна към единственото свободно сепаре в ъгъла.

— Двамата с Алба си имате добър бизнес, а? — попита той в момента, в който се настаниха един срещу ДРУГ.

— Моля?

— Може би си лягате заедно зад гърба на Джони…

— Може би и луната е направена от мухлясало сирене — изсмя се в лицето му Фейт. — Тоя тип е истинска маймуна!

— Но вие работите за тази маймуна.

Фейт изви глава, теменужените й очи попиха пастелните тонове на задимената кръчма.

— Или сте ясновидец, или имате страхотно дълги уши — усмихна се тя.

— Какво е това, което той има, а Джони — не? — не й обърна внимание Оками.

— Алба ли? Той е абсолютно лоялен човек и знае как да изпълнява заповеди — Фейт вдигна чашата си и отпи глътка уиски. — А Джони е избухлив тип, луда глава… Плановете му невинаги съвпадат с реалната действителност…

— Значи Винсънт Алба изпълнява ролята на укротител, така ли?

— И така може да се каже — кимна тя.

През следващите няколко минути Оками беше зает да оглежда жената насреща си. Беше изключително красива, с овално лице и котешки очи, които му напомняха за една от любимите гейши, вече покрита от пепелта на забравата. Безспорно най-силното й качество обаче беше умението да води разговор, дори несъмнената й красота отстъпваше пред него.

— За кого работи Алба?

— В момента е по-добре да не знаете това — отговори тя с такъв тон, че Оками неволно млъкна.

Изчака няколко секунди, после подхвърли:

— Може би трябва да задам този въпрос на майор Донахю…

Пое удара, без да мигне и Оками неволно и отправи поглед, изпълнен с уважение.

— Доколкото усещам от насоката на нашия разговор, ние с Винсънт май ще се сдобием с нов партньор… — веждата й едва доловимо се повдигна.

— Толкова лесно?

— След като си в Рим, трябва да се кланяш на папата… — сви рамене тя, забеляза недоумението в очите му и добави: — Работим на чужда територия, това ни поставя в неизгодно положение. А ако наистина вдигнете шум около Донахю, с нас е свършено… Логично е да стигна до най-правилното решение. По-добре две трети, отколкото нищо…

Той се замисли за момент, после попита:

— Какво прави Алба с информацията за военнопрестъпниците на Уилоубай?

— Доколкото зная — абсолютно нищо. Просто я препраща в Щатите.

— И никой от вас не знае за какво се използва тя, така ли?

— Не.

Подобно развитие на разговора нямаше да го отведе доникъде. Въздъхна и я погледна в очите:

— А какво ще стане, ако опра револвер в слепоочието на Алба и му задам същия въпрос?

— Господи, вие, бандитите, всичките сте еднакви! — презрително изсумтя Фейт и очите и потъмняха. — Въртите, усуквате и все до оръжието опирате!

Оками протегна ръка:

— Дайте да видя какво ви предаде Донахю!

Фент го погледна с интерес, сякаш едва сега си даваше сметка с кого разговаря. После въздъхна и сложи плика на масата.

— Май не ми остава друг избор…

Прегледа набързо разузнавателните материали, преписани от Донахю. Оказа се, че Уилоубай наистина е едно много заето момче. Бившият шеф на военното разузнаване към Генералния щаб генерал-лейтенант Арисуе и няколко от най-способните му офицери вече бяха преминали към прословутата разузнавателна централа Г-2 и заливаха Уилоубай е подробна информация за придвижването на съветските войски в Далечния изток и други разузнавателни сведения. Полковник Такуширо Катори — бивш началник на Първа секция към оперативното командване на Генералния щаб, в момента отговаряше за демобилизацията в цяла Япония. Тази информация беше страшна. Един военнопрестъпник отговаря за издирването на други военнопрестъпници и предаването им на правосъдието. А друг е начело на тила и ако плановете на Уилоубай за ремилитаризация на Япония се превърнат в действителност, именно той ще издава повиквателните…

Позор! Оками се принуди да прибегне до доста сериозни усилия на волята, за да не се разтрепери от ярост. Пред очите му дефилираха хора, които трябваше да бъдат хвърлени в седмия кръг на ада заради отвратителните си престъпления, но вместо това се радваха на нови почести и се готвеха отново да се разпореждат със съдбата на родината му!

— Изглеждате малко напрегнат, господин Оками — подхвърли Фент. — Може би е време да поръчам по още едно питие…

Оками с мъка се отърси от чувствата, които вълнуваха душата му. Трябваше да мисли трезво, да се опита да разбере какви ще бъдат последиците от информацията в ръцете му, как биха се възползвали от нея шефовете на Винсънт Алба в Съединените щати. Не знаеше кои са те, но нямаше никакво съмнение, че са свързани с мафията, при това на високо ниво. Защо иначе ще проявяват интерес към факта, че определени кръгове на американската армия използват в свой интерес шепа японски военнопрестъпници?

Питиетата пристигнаха, Оками пресуши чашата си на един дъх. Вече изобщо не го беше грижа какво ще си помисли за него Фент Соухил. Разкритията в доклада на Донахю я превръщаха в незначителна пионка. Въпреки красотата и ума си, тя беше само жена, ролята й в сложната игра беше съвсем ограничена. Второстепенна фигура, също като Джони Леонфорте. Как я беше нарекъл Донахю? Куриер… Двамата с полковника вече имаха отговор на въпроса, който ги измъчваше от доста време насам: Кой стои зад Леонфорте? Алба, ето кой. Тайнственият капо на американската мафия се наричаше Винсънт Алба. Вдигна глава и тихо попита:

— Каква е вашата роля във всичко това, госпожице Соухил? Игрите на мафията винаги са били игри за мъже.

— А вие сте специалист по мъжките игри, нали така, господин Оками? — каза това с мила усмивка на уста, погледната отстрани несъмнено би била възприета като жена, която разговаря с интимния си приятел. — Истината е, че съм авантюристка по природа. Пристигнах тук с твърдото убеждение да изпълня дълга към родината си.

— Но по една случайност сте попаднали на неподходящи другарчета — скептично подхвърли той.

— Влюбих се в неподходящия мъж — простичко отвърна тя, лицето й потъмня. — Признавам, че постъпих глупаво. Не би трябвало да се свързвам с Джони, още по-малко е налудничавите му идеи… — вдигна ръка, после безсилно я отпусна в скута си: — Защо се получи така? Може би заради лудостта на първите следвоенни месеци, може би заради този странен и чужд град, опустошен от войната… Някак неусетно бях… бях всмукана във всичко това… — на лицето и отново се появи обезоръжаващата усмивка: — Любопитна съм като котка, знаете… Дори хора като Винсънт и Джони не успяха дълго да крият от мен… Когато разбра, че зная всичко, Винсънт се готвеше да ме изхвърли… Но аз се усуках около Джони и той ми позволи да остана… Така се забърках в цялата работа.

Дали да й повярвам, запита се Оками. После си даде сметка, че това няма никакво значение. Личността на тази жена също. Важни бяха само разузнавателните сведения, които достигаха до канцеларията на Уилоубай.

Изправи се и взе плика в ръце.

— Ще направя копия и утре сутринта ще ви го върна.

— Винсънт ще побеснее — промълви с тревога в гласа тя.

— Нека — отвърна Оками. — Така по-бързо ще свикне с мисълта, че си има нов партньор.

 

 

— Този материал е безценен — каза Оками. — С негова помощ ще получа своето възмездие.

Бяха в парка Уено, полковникът проучваше документите и упорито отказваше да забележи бутилката коняк, от която Оками час по час отпиваше. Японецът беше доста пиян, изобщо не беше лягал от срещата си с Фент Соухил насам. Възбудата му постоянно, нарастваше, вече виждаше враговете си повалени.

Облачетата на изпаренията все още не бяха се вдигнали от повърхността на река Сумида, денят току-що започваше. Нощта бавно отстъпваше, синият порцелан на небето срамежливо надничаше между тъмните облаци. Вишневите дръвчета в Йошино бяха отрупани с розов цвят, който изглеждаше почти бял на бледата светлина.

Във въздуха се носеше аромат, който Оками винаги свързваше с детството си. В онези дни рядко виждаше баща си, но старият оябун никога не пропускаше да вземе него и брат му и да ги заведе на разходка в Йошино, сред цъфналите вишни. Сладкият аромат беше част от тази разходка, напомняше му за бащината ръка — здрава, мазолеста, вдъхваща сигурност. Изпитваше истинско щастие да крачи редом с високата му фигура.

— Погледни вишневите цветове над главата си — казваше баща му с благоговеен шепот. — Разцъфват бързо, откъсват се от дървото в апогея на своята красота, падат и умират. Обичаме ги толкова много, защото и хората са като тях… Ние носим красотата им в душите си. Думата „шизен“ означава „природа“, взели сме я от китайците… Но защо ли? Нима човек и природа не са едно неделимо цяло?

Години по-късно, когато баща му беше убит, Оками мълчаливо коленичи край леглото и зачака пристигането на майка си. Не пусна вътре никого от доверените му хора, но не можеше да им попречи да останат около къщата и да го пазят. По-късно даде заслуженото на всички, които имаха задължението да пазят баща му, но не бяха го сторили. Но в онзи миг просто стоеше с наведена глава, стискаше студената ръка на баща си в своята и въпреки неподходящия сезон усещаше в ноздрите си меката, сладка миризма на разцъфнала вишна.

Сега крачеше под разкошните цветове и вдъхваше аромата им с пълни гърди, душата му се разкъсваше от противоречиви спомени. От време на време хвърляше кратки погледи към полковника, който мълчаливо продължаваше да прелиства секретните сведения.

— Ако предадете тези неща направо на Макартър… — започна той, но полковникът рязко го прекъсна:

— А защо мислите, че той вече не е в течение на плановете на Уилоубай?

Оками нямаше отговор на този въпрос.

— Тук, сред разцъфналите вишни, ние не трябва да бързаме — тихо добави полковникът. — Нека просто се насладим на невероятната им красота… — напълни гърдите си с въздух и бавно го изпусна, а Оками отново се изпълни с уважение към този странен чужденец.

— Зная на какво са способни тези хора — тихо продължи полковникът. — Зная, че те са дали заповедта за екзекуцията на вашия брат…

— Той беше пацифист — задавено промълви Оками. — И беше по-смелият от нас двамата… Защото открито говореше за неща, които аз чувствах дълбоко в сърцето си, но нямах смелост да изкажа на глас…

— Именно там е била грешката му — поклати глава полковникът. — В онези времена е било глупаво да изразяваш собственото си мнение…

— Не, вие не разбирате — поклати глава Оками. — Той просто беше верен на себе си, истински герой… — гласът му натежа от горчивина: — А мен окичиха с ордени… Смешно, защото всичко, което вършех, беше продиктувано от страх… Моят командир несъмнено щеше да ме разстреля в гръб, ако бях отказал да изпълня заповедта му… Може би точно така трябваше да стане…

Помълча малко, а после, вероятно под влиянието на алкохола, тихо попита:

— Не се ли интересувате защо би трябвало да рискувам куршум в гърба?

Полковникът спря и взе празната бутилка от ръцете на Оками.

— Зная защо — тихо промълви той. — Заради славата…

Да паднеш красиво,

като вишнев цвят през пролетта,

е най-прекрасната мечта…

Очите на Оками се напълниха със сълзи, сърцето му се сви. Стиховете, написани от младия пилот камикадзе мигове преди смъртта, докоснаха струни, скрити дълбоко в душата му. Можеше да си позволи тези сълзи, защото беше в компанията на истински приятел, беше и пиян… Можеше, а дори и трябваше. От време на време човек трябва да намира отдушник за напрежението и мъката, които се трупат в душата му.

— Генерал Макартър не може да намери оправдание за действията на Уилоубай — промърмори той и изтри с юмрук сълзите от лицето си. Хладният и чист въздух бързо проясняваше главата му, алкохолното опиянение изчезваше, макар че той отчаяно искаше да го задържи. — В исторически момент като този ремилитаризацията на Япония би означавала пълен дипломатически провал за вашата страна и икономическа катастрофа за моята… Ако Япония не успее да изгради нова икономическа база за своето развитие, за нас бъдеще в този свят няма!

— Съгласен съм — кимна полковникът. — Вярвам, че и Макартър си дава сметка за това… — сключи ръце зад гърба си и продължи: — Но ние все още не знаем произхода на тази информация, а също и онези, които биха я ползвали… Кой е врагът ни, Оками-сан? Аз не мога да го видя, подозирам, че и вие също… Но той несъмнено е силен, на негова страна действат стотици, дори хиляди хора…

— Не виждам смисъла от подобни разсъждения — раздразнено отвърна Оками. — Трябва веднага да идете при Макартър и…

— Не става, приятелю — поклати глава полковникът. — Действително трябва да направим всичко възможно, за да провалим плановете на Уилоубай, но по заобиколен начин… Макартър никак не обича скандалите между своите подчинени, стигат му проблемите с президента и Съюзниците… Няма да позволи да бъде хвърлено петно върху него, а и ние трябва да разберем срещу какво точно сме изправени. Я ми кажете, Оками-сан, вие бихте ли извадили своята катана, ако сте сляп, глух и ням?

— Ако се наложи, ще го сторя! — заядливо отвърна Оками. Сърцето му гореше от алкохолното опиянение и желанието за отмъщение.

Полковникът спря под старо вишнево дърво и бавно се обърна с лице към него. Над главите им сияеше прекрасен ефимерен облак, сякаш бяха богове, изправили се на връх Фуджи да обсъдят съдбата на простосмъртните в краката си.

— Вие не сте самоубиец, сигурен съм в това — поклати глава той. — Изправени сме срещу Алба и неговия „капо“ в Щатите, които действат в широк мащаб и, трябва да признаем, доста успешно… Не само в областта на контрабандата, но и сред бойците на Якудза… Евентуалният брак между Якудза и американската мафия е това, от което трябва да се опасяваме. Това е нашият основен проблем. Машинациите на Уилоубай са само част от една широка конспирация. Ние сме длъжни първо да уточним нейните мащаби, а едва след това да решим какви трябва да бъдат ответните мерки.

— Предполагам, че е дошло времето да посетя Алба…

— Не — поклати глава полковникът. — Това ще бъде грешка. Все още не знаем кой е приятел и кой — враг.

Продължиха разходката си. Слънцето изгря и започна да затопля раменете им, хладният ветрец неусетно затихна. Полковникът замълча, тъй като се разминаваха с двама въоръжени бойци. Насреща им се затича дете, шепите му бяха пълни с вишневи цветчета, събрани от тревата. Вдигна ръце над главата си, цветовете се посипаха като снежинки, смехът му беше весел и жизнерадостен…

— Най-разумната линия на поведение ще бъде една среща с Джони Леонфорте — продължи мисълта си полковникът, когато отново останаха сами. — От вашата информация стигам до заключението, че той е единствената слаба брънка в тази верига. Затова трябва да направим опит да я счупим.

— Вероятно ще се наложи употребата на сила…

Лицето на полковника беше мрачно и тържествено.

— Оками-сан — тихо, но отчетливо промълви той. — За нас е жизненоважно да разберем в каква ситуация се намираме. Защото от нея зависи бъдещето на вашата родина, а може би и на моята!

 

 

Оками се зае с избора на времето и мястото за срещата с изключително внимание. В продължение на три дни се превърна в сянка на Джони Леонфорте, разучи всичките му маршрути. В крайна сметка реши да го пресрещне по пътя за апартамента на Фейт Соухил.

Бързо откри, че Джони избягва да се ангажира вечер, очевидно запазил тъмната част от денонощието за незаконния си бизнес. Изправен в сянката на отсрещния вход, той изчака спирането на джипа, стисна дръжката на „вакизаши“ — дългия нож с леко извито острие, после притича през уличното платно.

— Джони!

Главата на Леонфорте се извъртя толкова рязко, че прешлените му пропукаха.

— Ти? — присви очи той, на лицето му се изписа заплашителна гримаса. — Нали ти казах, че…

Дясната ръка на Оками се стрелна напред, ударът попадна в слънчевия сплит на Леонфорте и блокира нервните възли, скрити под пласт от мускули.

— А-а…

Американецът се задави, тялото му политна напред. Едната му ръка се вкопчи в облегалката на джипа, другата трескаво потърси дръжката на тежкия офицерски пистолет 45-и калибър. Оками спокойно натисна с пръсти една точка близо до рамото, цялата дясна страна на Леонфорте стана безчувствена.

Измъкна го от джипа и го побутна към тясната странична уличка, ветровита и абсолютно пуста по това време на нощта. Опря го на бетонната стена, удари му няколко плесника и зачака очите му да се прояснят.

— Съжалявам, че се налага да те пообработя, приятел — промърмори и заби коляно в слабините на Леонфорте.

Този път повръщането беше неизбежно. Оками отскочи настрана. Изчака малко, после дръпна жертвата си на чисто.

— А сега ще ми разкажеш какво става — заплашително изръмжа той.

— Върви по дяволите!

Крошето улучи Леонфорте точно в скулата, главата му се отметна назад и звучно издрънча в стената. От устата му се откъсна протяжно стенание, очите му се насълзиха.

— Ще те убия! — просъска с разкървавени устни той. — Бъди сигурен в това!

— Виждам, че наистина изгаряш от желание да го сториш! — отвърна Оками, тикна пистолета 45-и калибър в ръката му и отстъпи крачка назад. Пръстите му леко докосваха дръжката на „вакизаши“. — Хайде, опитай!

Въпреки тежките удари, които получи, Леонфорте се оказа бърз като светкавица. Дулото на пистолета се стрелна нагоре, пръстът му без колебание обра луфта на спусъка. Но Оками вече беше извън обсега на оръжието, върхът на ножа му меко потъна в кожата над адамовата ябълка на противника.

— Хайде! — тихо прошепна той. — Натисни го!

Леонфорте го изгледа отблизо, очите му се проясниха като на човек, който току-що става от сън.

— Какво… — дрезгаво започна той, преглътна с мъка и добави: — Какво искаш от мен?

— Искам да науча с какво се занимава Винсънт Алба.

— Вини? — озадачено примигна Леонфорте. — Но той е един шибан бодигард и нищо повече!

— Не, момчето ми — поклати глава Оками. — Той е тук, за да не направиш някоя беля!

— Ти си се побъркал! — отвърна Леонфорте, но личеше, че започва да съобразява.

Може да е луда глава и да се пали лесно, но съвсем не е глупав, каза си Оками.

— Значи и Джак Донахю се е побъркал — рече на глас той. — Защото от него го чух…

— Мадона! — възкликна Леонфорте, после тялото му се разтърси от смях. В очите му се появиха сълзи, плюеше кръв, но се смееше. Болката от получените удари му пречеше да диша, но смехът не преставаше, скоро започна да се доближава до ръба на истерията.

Оками почувства, че това трябва да се прекрати, ръбът на дланта му се стрелна напред и улучи американеца в основата на носа. Онзи се стовари като чувал с картофи, Оками отвратено поклати глава и бързо се отдалечи по пустата уличка.

 

 

Фейт Соухил вероятно беше изненадана от посещението му, но лицето и не издаде нищо.

— О, господин Оками, заповядайте — усмихна се тя и се дръпна навътре.

Оками прекрачи прага и затръшна вратата зад гърба си. Фейт Соухил беше в униформа, очите му с учудване пробягаха по звездичките на майор върху петлиците на куртката и. Всичко в тази жена предизвиква любопитство, въздъхна в себе си той.

— Едно питие? — попита тя и тръгна към ниската масичка за сервиране. — Не знам как е при вас, но моя ден беше отвратителен… — ръцете й сръчно се заловиха за работа: — Язвата на генерала се отвори в шест часа сутринта, кървенето е такова, че сигурно става въпрос за действието на някоя амеба… Вътрешностите му са направо ужас!

Подаде му чаша уиски, чукна я със своята и подви крака на ниския диван. Преди това изрита униформените обувки от краката си.

Той усети сексуалното й излъчване, даде си сметка, че то е предназначено специално за него. Тръсна глава, за да се концентрира, после попита:

— Къде е шефът? Имам предвид Алба…

Фейт хладно го изгледа.

— Няма го.

— Ще го почакам — рече Оками и остави чашата си настрана. Ръката му изтръпна от леденото докосване. — Долу се натъкнах на Джони… Не изглежда особено добре.

Фейт напрегнато се надигна:

— Какво му сторихте?

Дали в красивите й очи не се мерна страх?

— Каквото трябваше — промърмори. — А и Джони си го просеше…

Фейт се изправи, погледът й се насочи към вратата.

— Молете се на Бога да сте го убили! — процеди тя. — Защото, ако в тялото му има дори искрица живот…

В същия миг вратата с трясък отскочи на пантите си, на прага застана Джони Леонфорте с пистолет в ръка, окървавен и потен.

— Оками, копеле мръсно! — ревна той. — Прочети си шибаната молитва!

Оками престана да мисли. Освободи тялото си, остави го да потъне дълбоко в могъщия инстинкт на самосъхранението. И то реагира светкавично, подчинявайки се автоматично на усвоените след дългогодишни тренировки защитни похвати. Полетя с главата напред и се озова зад ниския диван още преди Фейт да успее да извърне глава.

— Джони…

— Млък! — изгледа я кръвнишки Леонфорте. — Какво правите тук с тоя тип? Кроиш планове срещу мен като с онова мръсно шпионче Алба, или се готвиш да го изчукаш?

— Не ставай глупав!

Това не биваше да го казва.

— И в двата случая сметката плащам аз! — изрева извън себе си Леонфорте, от устата му се разхвърчаха слюнки. — Махай се от пътя ми, Фейт! Иначе и тебе ще те надупча!

Опитът й да го успокои беше безнадеждно закъснял.

— Джони, спри и ме изслушай! — примоли се тя. — Между Оками и мен няма абсолютно нищо! Ако се успокоиш, аз ще…

— Ще се успокоя, когато замръзне казанът на Ада! — изръмжа Леонфорте и натисна спусъка. Веднъж, втори път…

В облегалката на дивана се появиха две димящи дупки с грозно назъбени краища. Миг преди това Оками успя да дръпне Фейт зад прикритието му, но третият куршум потъна в лявото й бедро.

От устата й се изтръгна дрезгаво стенание, стиснатите й зъби изскърцаха от болка.

Оками я натисна към пода, пропълзя няколко сантиметра и предпазливо надникна иззад ръба на временното си укритие. Леонфорте стоеше широко разкрачен, стиснал е две ръце дръжката на тежкия револвер. Видя лицето на Оками и отново натисна спусъка. Куршумът бръмна на милиметри от лявото му ухо, чувството не беше от най-приятните.

— Няма да се измъкнете, скапаняци! — ревна отново Леонфорте. — Ще ви пръсна мозъците и на двамата!

Оками беше убеден, че тоя тип ще изпълни заканата си. Винаги беше избягвал да мисли за смъртта, но сега се налагаше да я погледне в очите. Не се впечатли от това, което видя, чувстваше единствено пулсирането на здравото си сърце и шепота на кръвта във вените си. Усещаше живота така, сякаш го стиска в шепа. Мълчаливо се закле никога повече да не изпада в подобно положение, разбира се, ако сега успее да се измъкне жив.

— Готов или не, ето ме!

Наложи си действие с огромно усилие на волята. Просто защото съзнаваше, че оставането му зад дивана означава сигурна смърт.

В същия миг до слуха му достигнаха гневни викове, тресна изстрел. Но куршумът не бе насочен към облегалката на дивана.

Предпазливо надникна иззад ъгъла и със смайване видя как Леонфорте забива дръжката на пистолета си в окървавената глава на Винсънт Алба. Вече беше успял да вкара два куршума в тялото му, краката на едрия мъж безсилно се подгъваха…

Оками използва момента за смяна на позициите. Стрелна се иззад дивана и се понесе под ъгъл към двамата. Правилно беше предположил, че Леонфорте ще улови движението с периферното си зрение, но едва ли ще има достатъчно време да реагира. Американецът стори това, което Оками очакваше — просто се извърна към него и стреля.

Беше готов и лесно отбягна двата изстрела, дошли в бърза последователност. Положението му стана критично, когато разбра, че в пистолета на Леонфорте има още един патрон, а дулото неумолимо се насочваше в гърдите му. Имаше само един шанс и той не се поколеба да го използва. Острието на „вакизаши“ се стрелна към гърдите на противника и потъна дълбоко между ребрата му. В същия момент Леонфорте стреля за трети път, очите му изскочиха от орбитите си, устата му се отвори за поредната ругатня, която така и остана неизречена… Коленете му се подгънаха, неволна крачка назад, препъване в неподвижното тяло на Алба, после всичко свърши сред оглушителен трясък… Леонфорте падна по гръб върху масичката с напитките, из цялата стая се разлетяха бутилки и счупени чаши, ръката му удари последен плесник на Алба, чието лице вече беше станало синкаво…

Острата воня на концентриран алкохол се смеси със сладникавата миризма на смъртта. Стиснал окървавения нож в ръка, Оками гледаше неподвижното тяло на врага и напразно търсеше чувство на някакво угризение в душата си.

Така изтекоха няколко дълги секунди, после той се обърна и отиде да отмести дивана, прекатурил се върху Фейт.

— Колко кръв?… — объркано попита тя. Очевидно искаше да попита колко кръв е изгубила.

Той се изправи, отиде в банята и се върна с тънка памучна кърпа, която здраво пристегна над раната й.

— Недостатъчно — рече.

Имаше предвид недостатъчно, за да умре.

— Не усещам крака си.

— Това не е ли нормално?

— Не знам — погледна го със съмнение тя. — Не е по моята специалност… — на лицето й се появи бледо подобие на усмивка. — Изкарах войната от начало до край, но така и не видях ранен…

— Страхотна война си изкарала — беше коментарът на Оками.

— Джони? — погледна го въпросително тя.

— Мъртъв — отвърна Оками. — Но първо видя сметката на Алба…

— Господи! — затвори очи тя. — Остави ме да помисля…

След няколко секунди очите и отново бяха отворени, в тях проблясваха алени пламъчета, по-ярки дори от кръвта наоколо…

— Искам да ме преместиш на едно място…

— Знам къде е военната болница — сви рамене Оками.

— Не, не там… — замълча за миг, изчаквайки реакцията му. Но той мълчеше и тя колебливо подхвърли — Не зная дали мога да ти се доверя…

— Едва ли имаш друг избор — въздъхна той. — И двамата трябва да изчезнем оттук, преди да са се появили ченгетата.

Затъкна ножа в колана на панталона и се наведе да я вземе на ръце. Беше изненадващо лека.

Фейт му показа пътя към задния изход, след броени секунди се озоваха на пустата уличка, където беше обработвал Леонфорте. Точно навреме, тъй като откъм пресечката вече долитаха синьо-червените отблясъци на полицейските коли и джиповете на Военната полиция.

Оками се обърна и хукна в обратна посока. Стигна ъгъла, сви наляво и скоро се озова при колата си. Отключи, натика Фейт на предната седалка, без да обръща внимание на болезнените й степания, после скочи зад волана и рязко потегли.

 

 

Тя му каза да кара на запад, към складовете край река Сумида. Кварталът беше не толкова разрушен от пожарите на пойната, колкото беден и занемарен. По-голямата част от Токио вече беше започнала да се възстановява, но тук сградите, в по-голямата си част дървени, бяха отпреди войната — гнили и мрачни покрай застоялата вода.

С изтънял от болката глас Фейт го насочи към тясна уличка, която свършваше до реката. За своя изненада Оками откри, че между две мрачни складови постройки се издигаше една съвсем прилична на вид жилищна сграда.

— Остави ме тук — каза тя и посочи тротоара пред къщата.

— Оками спря колата, остави мотора да работи и погледна първо към прозорците на къщата, след това към пребледнялото й лице. Тя се беше отпуснала на седалката, очите й бяха затворени.

— Изгубила си доста кръв, госпожице Соухил — рече. — Няма да се справиш без моя помощ…

— Ролята ти на добър самарянин приключи — отвърна тя, надигна се и направи опит да хване дръжката на вратата.

Оками слезе, отвори и внимателно я подкрепи.

— Не трябва да те виждат тук — Прошепна Фейт. Главата й безсилно се отпусна на рамото му, дишането й беше учестено. — Опасно е…

Той я взе на ръце, пренесе я до входната врата и заблъска с крак по нея. Разнесе се метален грохот, вратата очевидно беше желязна.

Отвориха му почти веднага, очевидно бяха забелязали колата. На прага застана млада японка с изящна фигура, не повече от осемнадесетгодишна.

— Оттук, моля — поклони се момичето и отстъпи да му стори път. В поведението й се долавяше деловото напрежение на лекар или медицинска сестра.

Поведе го по дълъг коридор с ламперия от черешово дърво, в дъното имаше ярко осветено помещение. Оказа се малка, но отлично оборудвана операционна. Доктор в стерилни доспехи му посочи масата, върху която трябваше да остави Фейт.

— Анако ще ви покаже къде да почакате — кратко го отпрати той и се обърна. — Аз ще дойда, когато свърша…

Младото момиче, наречено Анако, направи знак на Оками и го въведе в съседното помещение, което се оказа нещо като библиотека. Стените бяха запълнени с лавици, от средата на високия най-малко шест метра таван висеше кристален полюлей, на пода имаше дебел персийски килим в пастелни тонове. Мебелировката беше кожена, състоеше се от два широки дивана и същия брой удобни кресла. Между диваните имаше кристална масичка с бронзови крачета, върху която тиктакаше малък будилник. В противоположния ъгъл имаше изящно френско писалище с безупречно излъскан плот. Оками беше сигурен, че дори в Националния музей има повече прах, отколкото в това помещение.

Приближи се до лавиците, обзет от любопитство. С изненада откри, че повечето заглавия бяха на японски, изключение правеше само една секция в дъното, заета изцяло от военноисторическа литература на английски и френски. Преобладаваха философските трудове, макар че имаше книги и от всички други области на културата. Много от авторите му бяха напълно непознати, макар философията да беше неразделна част от обучението му по бойни изкуства.

Взе една от тези книги и се отпусна на креслото в средата на помещението. Осветлението идваше от полилея и няколко аплика със зелени абажури, окачени по стените. Дебели завеси закриваха широките прозорци, когато той стана и надникна зад тях, пред очите му се разкри висок бетонен зид.

Помнеше предупреждението на Фейт Соухил, че тук е опасно, това го държеше нащрек. Остави книгата на стола, пристъпи към вратата и предпазливо надникна навън. Вестибюлът беше тъмен и пуст, чуваше единствено тиктакането на будилника зад гърба си.

В тази част на коридора имаше три врати, той вече знаеше какво се крие зад две от тях — операционната и библиотеката. Пристъпи към третата и внимателно опря ухо в нея. Не чу абсолютно нищо.

Завъртя топката на бравата и надникна. Тази стая беше по-малка, безлична като болнична чакалня. Бели стени, сив мокет, две гравюри на стените, изобразяващи платноходи от началото на века. Обзавеждането се изчерпваше с бюро и три стола.

Пристъпи към най-близкия стол, тъй като върху него беше преметната окървавената униформа на Фейт Соухил. От това място забеляза, че в стената има друга врата, през нея вероятно се влизаше направо в операционната.

Сведе глава към униформата и се замисли. После бавно започна да проверява джобовете. Не откри нищо, с изключение на метална писалка във вътрешния джоб на куртката, пак там имаше и листче със списък на покупки.

Обърна внимание на писалката в момента, в който връщаше листчето обратно на мястото му. Беше по-дебела от обикновените пособия за писане, металното й покритие — доста странно.

Измъкна я от джоба и започна да я върти в ръцете си. Натисна копчето в горния край, отдолу се появи върхът на химикалката, съвсем обикновен на вид. Направи му впечатление, че приспособлението за закачване е доста по-широко от нормалното, върху него имаше четири леки издутини.

Натисна най-горната и до слуха му достигна леко свистене. Притисна писалката до ухото си и кимна с глава. Да, вътре нещо работеше. Натисна втората издутина, свистенето отново се появи. Третият бутон изключваше миниатюрното моторче. С разтуптяно от вълнение сърце Оками натисна най-долната издутина и от писалката прозвуча металически, тънък като жужене на комар глас. Той без съмнение принадлежеше на Фейт Соухил, а писалката, разбира се, се оказа миниатюрен магнетофон.

„Рапорт от Токио, 17 април. Добрахме се до важна информация. Получена е от Донахю, който се оказа отличен източник, справка — приложеният микрозапис. За нещастие се сблъсках с неочаквано усложнение. Един оябун от Якудза на име Микио Оками знае за нашата операция повече, отколкото трябва. Предложих му партньорство, което е най-безопасния за момента избор…“

Кратка пауза, после гласът на Фейт продължи:

„Казах му, че задачата на Винсънт е да наблюдава Джони и това в общи линии отговаря на действителността. Няма представа, че Винсънт наблюдава и мен. Джони също не знае това, но в крайна сметка Джони знае малко неща, нали? Така пожелахте вие, защото Джони се грижи главно за собствените си интереси…“

Нова пауза.

„Оками е убеден, че Винсънт командва парада. Това е смешно, но ни върши работа. Мисля, че Оками няма представа с кого работим и това е добре. Но той е умен и упорит, вероятно разчита и на известна подкрепа от американците. Това е обезпокоително, ще се наложи да го манипулирам по начин, който ще му даде основание да мисли, че той манипулира мен. Няма да е лесно, но ще се справя. Вие не бива да се безпокоите за нищо…“

Това беше всичко, магнитната жичка продължаваше да се развива с тихо жужене. Оками мрачно поклати глава. Беше допуснал огромна грешка, подценявайки Фейт Соухил. Беше се подвел от факта, че е жена, това никога повече не биваше да допуска…

Превъртя жичката до мястото, от което беше започнал прослушването, и сложи писалката обратно в джоба на куртката. После открехна вратата, внимателно огледа пустия вестибюл и се върна в библиотеката. Дълго време остана неподвижен в креслото, забравената книга лежеше разтворена в скута му. Първата му реакция беше да притисне Фент Соухил, но веднага си даде сметка, че това би било погрешен ход. Ако плановете на Уилоубай бъдат приведени в изпълнение, всичко ще отиде по дяволите. На първо място Япония, която отчаяно се нуждае от време за икономическо възстановяване и измъкване от следвоенната разруха.

Дори полковникът не би могъл да стори нищо, ако мрачният сценарий на Уилоубай се превърне в действителност. Превъоръжаването е последното нещо, от което се нуждае Япония в момент като този — когато трябва да заличи пораженията на войната и да гледа напред, в бъдещето. Превръщането на страната в американски щит срещу настъплението на комунизма в района на Тихия океан означава, че Съединените щати ще се разпореждат със съдбата й още десетилетия наред. Това не бива да се случи.

С нарастващо притеснение Оками си даде сметка, че предчувствията на полковника са се оказали верни. Решителният момент наближаваше. Независимо от това, което Фейт и загадъчният й господар планират, Оками ще бъде приет за партньор в контрабандната им дейност. Но вече ще е готов, ще бъде нащрек. Задължително трябва да държи полковника настрана, Фейт в никакъв случай не бива да разбере, че той е главният им противник. Защото, ако разбере, животът на приятеля му ще бъде в сериозна опасност.

Два бяха начините за постигане на тази цел — или да се опита да надхитри Фейт, или — не дай Боже — да постигне някакво временно примирие с нея… Нямаше никакво съмнение, че именно неизвестният работодател на Фейт е в състояние да блокира плановете на Уилоубай за ремилитаризация на Япония, за издигането на най-опасните военнопрестъпници на някогашните им постове в ръководството на армията. Той очевидно разполага не само със свръхсекретната разузнавателна информация, която може да унищожи Уилоубай, но има достатъчно връзки и влияние във Вашингтон, за да неутрализира подкрепата, която му оказват сенатори и висши военни.

Трябваше да мисли и за чисто техническата страна на въпроса. Рапортите на Фейт Соухил се записваха на магнитна лента и се изпращаха отвъд океана. Рано или късно Оками и полковникът щяха да открият начин за тяхното проследяване, а с това — и физическия образ на своя тайнствен противник.

Вратата на библиотеката се отвори и на прага се появи докторът.

— Ще се оправи — уморено промълви той. — Може би ще й остане едно леко накуцване, тъй като бяха засегнати част от нервните възли… — на лицето му се появи любезна усмивка: — Бихте ли ме последвали, моля? Тя много иска да ви види…

Фейт Соухил лежеше като мъртва върху операционната маса. Оками се приближи и отправи поглед в бледото й лице. Клепачите й потрепнаха, той е учудване установи, че очите й са станали тъмни като неговите.

— Още си тук…

— Да, при това, без да ми се случи нищо лошо.

Тя облиза напуканите си устни. Оками напълни една чаша с вода, повдигна главата й и нагласи сламката в устата й.

Фейт задоволи жаждата си, благодари му с кимване на глава и напрегнато попита:

— Видя ли някого тук?

— Само хирурга и Анако — отвърна той. — Бях в библиотеката, сам…

Тя въздъхна, по лицето и се изписа облекчение. Очите й останаха заковани в неговите.

— Готова съм да гарантирам съюза, който ти отказа Джони… — гласът й беше слаб и леко дрезгав.

Оками продължително я изгледа, после веждите му леко се повдигнаха:

— Как така изведнъж извадих късмет?

— Предпочитам да те имам за партньор, вместо за враг — бледо се усмихна тя. — Освен това ми направи огромна услуга, като ме отърва от Джони… Винсънт на няколко пъти ме предупреди, че тоя тип става все по-труден за контролиране — отново облиза устните си и тихо добави: — Той презира всички жени…

— А аз само ги подценявам — поклати глава Оками. — Което ме прави далеч по-добър партньор…

Тя направи опит да се засмее.

— Този път всичко е истинско, нали? — попита той. — Нали помниш какво каза в „Айрън Гейт“?… Тогава обаче и двамата знаехме, че става въпрос за заблуда…

— Този път всичко е истинско — потърси ръката му тя. — Какъв ще бъде отговорът ти? Двамата е теб ще бъдем чудесен екип, освен това Винсънт вече го няма и аз ще имам нужда от помощ… Един Бог знае кога ще му пратят заместник… През това време ти ще спечелиш много.

Той се направи, че обмисля предложението, после вдигна глава и попита:

— Знаеш ли приказката за шестте маймуни?

— Не — поклати глава тя и учудено го погледна.

— Имало едно време един старец — започна Оками, без да обръща внимание на озадаченото й изражение. — Бил мъдрец, много хора търсели съветите му… Най-често му задавали един и същ въпрос: „Как да разбера себе си?“

Отговорът на стареца бил неизменно един и същ — измъквал от колибата си странна на вид бамбукова клетка с шест прозорчета и затворена вътре маймуна. „Избери си едно прозорче — казвал на посетителя си той. — После повикай маймуната и внимателно наблюдавай реакцията й. Така ще видиш себе си…“

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от лекото дишане на Фейт и монотонното бръмчене на медицинската апаратура.

— Трябва ли да отгатна какво се крие зад тази приказка? — попита най-сетне тя.

— И да, и не — сви рамене Оками. — Тя е рожба на дзенбудизма, чрез нея човек открива пътя към задълбочения размисъл…

— Мисля, че разбирам — въздъхна Фейт, лицето й се разкриви от напрежение. — Маймуната реагира по различен начин на глас и интонация…

— Положително.

— А ти коя от шестте маймуни представляваш? — погледна го тя.

— Това сама трябва да разбереш — усмихна се Оками, после взе ръката й в своята. Беше топла и суха, кой знае защо той изведнъж си спомни за баща си… — Междувременно, драга госпожице Соухил, нашето споразумение трябва да бъде подпечатано с по една чаша прекрасен зелен чай!

— Няма да съжаляваш за решението си… — промълви тя, странно потъмнелите й очи омекнаха, устните й тихо добавиха: — Партньоре…