Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (12)

Единадесета глава
Париж | Вашингтон

Нощ. Мъглата беше лека и едва доловима, като крилете на ангел. Капеше се да вали, въздухът тежеше от миризмата на автомобилни изпарения.

Пред себе си Никълъс виждаше подстриганите клони на кестените, наредени симетрично в ъглите на площад Воск. Небето над главата му беше бледо осветено от уличните лампи, прожекторите около Айфеловата кула хвърляха червеникави отблясъци по посока на ниско надвисналите облаци, превръщайки ги в изпоцапани с руж клоунски лица.

Дъждът скоро дойде. Беше приятел, който му помагаше да остане незабелязан. Но беше и враг, тъп като направи опасно хлъзгави зеленясалите медии керемиди на покрива.

Направи една предпазлива стъпка напред, после изведнъж приклекна и замръзна на място. На площада под него се появи полицейска кола и започна бавна обиколка. Пред бистрото на ъгъла беше по-оживено, отколкото през деня. Младежи влизаха и излизаха, около колонадите се забелязваха тъмни сенки. Мнозина от тях биха го видели, стига да вдигнат глава. Това не биваше да става.

Покривът беше под 45-градусов наклон — здрав и надежден за вътрешността на сградата, но изключително труден за придвижване без съответните помощни приспособления.

На няколко метра по-нататък, малко по-ниско от мястото, на което се намираше Никълъс, зееше черният правоъгълник на таванско прозорче. Оттам трябваше да проникне в сградата, в която се намираше кантората на „Авалон ЛТД“. Но проблемът беше сериозен, защото прозорчето беше далеч по-близо до перваза на покрива, отколкото би му се искало. Изчисли, че ще му трябват между двадесет и тридесет секунди, за да отвори прозорчето и да се спусне във вътрешността на тавана, доста повече, ако към него е прикачена и алармена инсталация. А през цялото това време ще бъде пред погледа на всички, които минават през площада. Глупаво беше да се надява, че именно в този отрязък от време никой няма да вдигне глава. Напротив, трябваше да действа с нагласата, че много хора ще го сторят. Номерът беше да им предложи силует с такава форма, че никой да не изпита любопитство към него.

Беше облечен изцяло в черно. Конфискува праха за почерняне на вежди от тоалетната чантичка на Челесте още преди да напусне хотелската стая. С него намаза лицето и ушите си, обратната страна на дланите си. От джоба си извади две малки приспособления, собствено производство. Наричаха се „некоде“ — малки късчета стоманена верига с размерите на длан, които помагаха за придвижването по гладки повърхности.

После се спусна към ръба на покрива, с главата напред. Внимателно полагаше длани по гладките керемиди, тялото му се извиваше като змия.

Дъждът трополеше по покрива, ситни капчици отскачаха от медната повърхност, проблясваха за миг на ярката светлина, идваща от площада, после изчезваха. В ноздрите го удари острата миризма на влажен метал. Придвижваше се по правилата на „кагири нишики“ — изкуство, което беше овладял още като момче. Задължително условие при него е преместването на един от крайниците, докато останалите поддържат равновесието. Разстоянието се изминава болезнено бавно, тъй като дишането трябва да бъде дълбоко и равно, а тялото — отпуснато. В това състояние човешката фигура, вече обезформена от тъмнината и необичайната околна среда, в случая — покрива бавно се превръща в нещо съвсем различно, едва ли някой би могъл да свърже в едно безразборно отметнатите крайници и неподвижния труп…

Ако някой си направи труда да погледне към покрива, той би трябвало да задържи погледа си доста продължително време в една точка, за да забележи бавните и незабележими движения на Никълъс. А дори и тогава вероятно би ги сбъркал с пърхането на гълъбите, свити на сушина под стряхата.

За Никълъс времето престана да тече. Беше изпаднал в полусъзнателното състояние на тибетските отшелници, разхождащи се боси върху пирони и огън. При него сетивата се прибираха дълбоко навътре, ставаха напълно безчувствени.

След известно време стигна до прозорчето, инциденти нямаше. Частица от съзнанието му излезе от вцепенението, ръката му се протегна да опипа черчевето и пространството около него. В главата му светна предупредителна лампичка.

Жица!

Алармена инсталация. Беше се превърнал в слепец, върховете на пръстите му тежаха от чувствителни нерви. Благодарение на тях веднага откри цепнатината в изолацията на проводника, жицата под нея беше прекъсната, а след това тромаво прикрита с изолирбанд. Някои се беше опитал да прикрие скъсаната връзка.

Извади малък „шурикен“ — нападателно оръжие във формата на стоманен таралеж, един от бодлите е лекота отключи старомодното резе на прозорчето. После застина на място и цял се превърна в слух. Звуците на големия град бяха навсякъде около него — сподавени гласове от бистрото насреща, скърцане на подметки по покритите с чакъл ален, съскаме на коли по мокрия асфалт на околните улици, тихо гугукане на гълъбите под стряхата, близко и отчетливо…

Започна да вдига рамката на прозорчето, бавно и внимателно. Вкара главата и раменете си в процепа, после нещо във вътрешността на тавана проблесна и той замръзна на мястото си.

Остана в това положение докато зениците му свикнат с мрака, после предпазливо погледна наляво — там, където се беше появил отблясъкът. Изчака още няколко секунди и разбра всичко. Брадичката му се намираше на около три сантиметра от тънък лазерен лъч — далеч по-надежден и по-чувствителен от инфрачервените лъчи, използвани в повечето алармени инсталации. Нищо чудно, че собствениците на сградата се бяха отказали от услугите на старомодната система, чиято жица беше прекъсната отвън, на покрива…

Подът беше на около метър, дъските му смътно проблясваха. Трябваше да намери начин да се спусне дотам, а после да пропълзи под вечно будното лазерно око. Задачата не беше лесна, тъй като пространство за маневриране напълно липсваше.

Към това се прибавяше и фактът, че времето работеше срещу него. Надвесен през прозорчето, той беше почти тотално уязвим. Не можеше да се спусне надолу, не можеше да се придвижи напред, не можеше и да остане на мястото си.

Оставаше само една посока — нагоре.

Повдигна се на мускули, опрял длани в перваза. Бавно придърпа краката си напред и ги прехвърли вътре, коленете опряха в брадичката му. Тялото му се превърна в топка. Внимателно се наведе напред, тежестта му бе поета изцяло от върховете на пръстите. Това беше единствения начин да спечели още няколко милиметра, необходими на ходилата му за надежден контакт с перваза на прозорчето. Носът му почти опря в лазерния лъч, принуди се да прекрати всякакво движение. Сърцето глухо блъскаше в гърдите му, притокът на адреналин във вените беше толкова силен, че опасността от някое неразчетено движение стана съвсем реална.

Потърси помощта на „прана“ — бавното и прочистващо вдишване и издишване, което помагаше на кислорода да достигне и до най-отдалечените белодробни клетки. Затвори очи и се концентрира върху следващите си действия. Зрението беше заместено от всевиждащото око на танжина, бавно отворило се в съзнанието му. Очертанията на помещението станаха ясни и отчетливи, изчистени отсевките на мрака, които винаги пречат на нормалното зрение.

Видя носещата греда под покрива, беше на около метър над лазерния лъч. И друг път беше опитвал предстоящата маневра, но сега пространството за действие беше изключително малко. Ще трябва да се задоволи с шестдесет-седемдесет сантиметра, в противен случай челото или глезените му неминуемо ще пресекат лъча…

Стегна душевните си сили и бавно потъна в Акшара. Времето се разпадна на десетки хиляди миниатюрни частици, после потръпна и изчезна — като лунен лъч по развълнувана водна повърхност. Извика на помощ космическите сили, заключени дълбоко в душата му. Изчака миг, после усети могъщата пулсация на „кокоро“ във вените си — един изпепеляващ огън. Изчака още миг и пулсацията започна да затихва. Сега.

Тялото му се стрелна напред и нагоре. Косата му докосна покрива за частица от секундата, но това беше достатъчно за необходимата корекция на траекторията. Ъгълът на полета се промени, танжинското око незабавно регистрира опасността — единият от глезените му щеше да пресече лазерния лъч…

Ръцете му се стрелнаха нагоре, стоманените шипове на „некоде“ се впиха в носещата греда. За миг тялото му се люшна над празното пространство, краката му бяха свити и притиснати към гръдния кош. Приличаше на маймуна, заиграла се на високите гъвкави клони. После до ушите му долетя леко проскърцване, по главата му се посипа прах. Временното островче на сигурността вече потъваше…

Няма как, ще трябва да се рискува. Задържа се за гредата до последния момент, изчаквайки инерцията на махалото да отпрати тялото му максимално далеч от лазерния лъч. Едната му длан светкавично се премести няколко сантиметра по-надолу по носещата греда, това му позволи да избегне загнилата й част, която беше започнала да поддава. После мигът настъпи, той се оттласна с цялата сила на мускулите си, свитото му на кълбо тяло се отлепи от гредата и политна надолу. За частица от секундата пред очите му проблесна лазерният лъч — една тънка рубинена игла, тялото му профуча над нея, продължавайки въртеливото си движение.

Съприкосновението му с дъсчения под беше меко, главата му потъна дълбоко в раменете, тялото му се превъртя и спря до стената. Надигна се на лакти и внимателно се огледа. Беше вътре, проникването мина успешно.

 

 

Трябва да простя на баща си, а не на майка си!

Челесте се събуди с тази мисъл в главата, наоколо цареше непрогледен мрак. Изправи се в леглото, съзнанието й се люшкаше в странната лепкава празнота, която отделяше съня от действителността. Но къде е тази действителност, далеч ли е границата между нея и съня? В продължение на една дълга, изпълнена с напрежение секунда, тя не беше в състояние да определи това.

Живееше по начина, по който беше живяла преди убийството на баща си. Дали това представляваше саможертва, както твърдеше Оками-сан? Никога не беше споделила с него едни прост факт — каквото и обяснение да получи за смъртта на баща си, то нямаше да бъде достатъчно. Тя просто отказваше да приеме тази смърт, искаше го жив. И никакви обяснения не помагаха.

По характер баща и беше истински ориенталец. Оками-сан често се шегуваше, че той е повече японец, отколкото венецианец. Към проблемите подхождаше отвътре навън, решенията му често бяха толкова нестандартни, че конкуренцията изоставаше далеч назад, а той съумя да натрупа малко богатство въпреки нестабилната икономическа обстановка и нарастващата инфлация.

Челесте бавно се раздвижи в мрака на хотелската стая. Все още не желаеше да възприеме действителността, която я заобикаляше. Какво ли не би дала, за да възкреси баща си, да го има до себе си тук и сега! Всичко, абсолютно всичко! Дори живота на Оками-сан! Беше длъжна да защитава този живот, такава беше волята на баща й. Но дълбоко в себе си мразеше Оками-сан, мразеше го до смърт! Само истински венецианец можеше да разбере как успява да скрие тази омраза, да не й позволява дори за миг да покаже грозното си лице…

Оками беше човекът, втурнал се в живота им преди години. Оками беше човекът, превърнал този живот в кошмар, в гнездо на отровни змии. Наложи им собствения си свят, изпълнен с интриги и вражди, стари като вековен дъб.

Моментално се съюзи с мащехата й — интригантка по душа. Челесте никога не беше й се доверявала, страхуваше се от нея и я мразеше. Първо, защото беше сицилианка и следователно чужденка, второ — заради тайнствените сили, които я обладаваха и които й даваха възможност да оплита в паяжината на скандални интриги всеки, дръзнал да се изпречи на пътя на съпруга й.

Когато Челесте порасна, бавно осъзна, че Оками й беше помогнал. Заедно бяха успели да изградят основата на онази сила и могъщество, която баща й сам никога не би изградил.

Светът на Челесте се въртеше около баща й. Израсна с по-голямата си сестра, за известно време споделяше момичешките си тайни единствено с нея. Но по-късно усети, че това вече е невъзможно, че има неща, които са твърде сериозни и не могат да бъдат споделяни със сестра й.

Добре помнеше кога за пръв път почувства това. Двете със сестра й лежаха на плажа на Лидо, далеч от претъпкания е туристи площад Сан Марко и задухата, увиснала над тесните улички на Венеция.

Отправила поглед към ленивите облачета, сестра й започна да описва това, което вижда: грифон, влюбена двойка, галопиращ кон… Челесте напрегна взор и се опита да съзре очертанията, родени от фантазията на сестра й.

Но вместо тях видя главата на удавник, подскачаща сред оловните вълни, разкривената уста отчаяно се бореше да поеме глътка въздух. После върху й се стовари огромна вълна и Челесте неволно извика — толкова ясно беше видението.

В следващия миг беше на крака и с олюляване се понесе по плажната ивица. Зад нея се надигаха учудени, намазани с плажно масло лица, разнесоха се недоволни крясъци.

Накъде бягаше? Нямаше никаква представа. Знаеше само едно — колкото по-бързо тича, толкова по-скоро ще настъпи Събитието… Сякаш крачките й скъсяваха не разстоянието, а времето, приближаваха я все по-близо и по-близо до видението с удавника…

В далечния край на плажната ивица настъпи суматоха, млади мъже газеха в прибоя и викаха нещо, някои от тях енергично заплуваха към дълбокото. Там тъмнееше нещо. Удавникът!

Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Докосването на смъртта сякаш придоби плът и кръв, в продължение на една черна и безкрайно дълга секунда стана по-осезаемо от самия живот… Ориентацията я напусна, тялото й политна напред. Имаше чувството, че живее едновременно във вечността и реалния свят, без да бъде изцяло нито в едното, нито в другото… Просна се по очи, крайниците й престанаха да приемат командите на мозъка.

— Никълъс!

Ръцете й пронизаха мрака на хотелската стая, но тялото, което очакваше да напипа в леглото, не беше там. Отправи поглед в мрака и… изведнъж го видя. Знаеше точно къде се намира, тя също се озова там, тръпнеща от ужас. В последната, кристално ясна секунда на видението, успя да зърне и врага. Беше приклекнал съвсем наблизо, на някакви си два-три метра. И чакаше появата му…

— Никълъс!

 

 

Никълъс внимателно се ослушваше във вътрешността на сградата, в която се помещаваха офисите на тайнствената фирма „Авалон ЛТД“. Беше стара, но някак жива, сякаш дремеше в мрака. Инстинктивно чувстваше, че не бива да я буди, защото това несъмнено би увеличило опасността.

Бавно се измъкна от таванската стаичка и спря на тясна дървена площадка. Отвори танжинското си око и видя стръмната стълба в дъното, право пред себе си. Започна да се спуска по нея, безшумен като горски звяр. Стъпваше с цяло стъпало, отначало леко и внимателно, после с цялата тежест на тялото си. Балансираше отлично, стъпалата му заемаха максимално широка площ по тесните дъски.

В средата на стълбата спря, тялото му напрегнато приклекна. Използваше както слуха си, така и танжинското око. Дъждът барабанеше по прозорците, дървените капаци леко потропваха при някой по-силен порив на вятъра. И това беше всичко.

Представи си с нереална яснота свръхестествената сила на месулета и в сърцето му се промъкна страх. Знаеше, че не може да се сравнява с него, че последния път се беше измъкнал благодарение на изненадата и немалка доза късмет. На това обаче вече не можеше да разчита.

Преди години не се страхуваше от нищо. Но тогава още не знаеше за съществуването на Тао-тао, не беше станал жертва на опитен танжин, превърнал го в „широ нинджа“ чрез съответната обработка на мозъка. След физическото си възстановяване прояви интерес към миналото, всъщност именно благодарение на този инцидент той научи за танжините в собствения си род. Но в душата му остана неясна утайка. На млади години дори не се опита да разбере на какво се дължи тя, но сега вече знаеше на силата на Неизвестността. Някогашният му сенсей — човекът, на когото беше вярвал с цялата си душа, в крайна сметка се оказа враг. На това се дължеше утайката на неясния страх, че наученото от Канзацу все още крие своите тайни… Неизвестността.

Тя се беше превъплътила в месулета, в могъщия непознат, който дебнеше някъде там, в дъждовната парижка нощ. Сблъсъкът сутринта потвърди подозрението, оформило се в душата на Никълъс още при появата на моста Канфа в порутеното венецианско палацо: месулетът имаше друга задача.

Може би наистина е бил изпратен да убие Оками, както мислеше Челесте. Но макар възрастният японец да беше изчезнал, все още нямаше никакви доказателства за смъртта му. А месулетът беше насочил вниманието си към тях, в това не можеше да има никакво съмнение. Реакцията му, разбира се, беше съвсем логична — отстранил Оками, временно или постоянно, той беше длъжен да се заеме и с хората, които са се опитвали да го защитават…

Но инцидентът с моста Канфа вероятно е станал още преди отстраняването на Оками! Тази възможност беше доста смущаваща. Колкото повече я преобръщаше в съзнанието си, толкова по-малко логика откриваше в нея, особено на фона на общата обстановка в началото на операцията.

Да започнем отново, от самото начало, заповяда си той. Ако Оками е бил белязан за унищожение от оябун предател, защо, по дяволите, убиецът трябва да се захваща с Никълъс и Челесте? Защо да губи време и да се излага на потенциална опасност? Защо просто не премахне отвлечения Оками и работата да приключи до тук?

Предполагаемите отговори на тези въпроси бяха два, еднакво смразяващи кръвта: или задачата на месулета няма нищо общо с убийството на Оками, или не той е отвлякъл стареца… Първата вероятност означаваше, че Оками го е излъгал, а втората — че няма никаква представа за истинското състояние на нещата. И в двата случая заключенията щяха да са страшни…

Изпълнен с нетърпеливо очакване, той стъпи в коридора на най-горния етаж и се зае внимателното изследване на стаите. Доста се изненада от това, което откри там. Нямаше и помен от материалите, от които се изработват ритуални маски, нито едно от помещенията не приличаше на работилница. По-скоро имаше чувството, че е попаднал в солидна фирма, занимаваща се с финансови инвестиции.

Разсеяната светлина от площад Воск зад прозорците беше напълно достатъчна. Батареи от телефони, факсови апарати и телекси, мощни компютърни терминали — тъмни и някак призрачни в бездействието си. Бюра, настолни лампи, ортопедични столове. Обичайното офис оборудване. Но не съвсем. Липсваха документи. Нямаше дори следа от кантонерки и метални шкафове за съхраняване на папки и архиви.

Пристъпи към един от компютрите и го включи. Върху екрана грейнаха оранжеви букви и символи. За влизане в програмата трябваше да се набере кодово словосъчетание и в това нямаше нищо необичайно. Необичайното се съдържаше във факта, че всичко беше изписано на японски, с йероглифите „канджи“…

Изключи машината, вече напълно сигурен, че „Авалон ЛТД“ не е това, което би трябвало да бъде. Спомни си думите на Форново. Преди пет години компанията е била продадена на чужденци, но никой не знае какви точно са те…

С какво ли се занимава сега?

Нямаше никаква представа, но едно поне беше ясно — купувачът е японски концерн.

Изведнъж замръзна на място. Периферното му зрение долови леко движение, отразено от тъмния скрап на компютъра. Бавно се отпусна на колене, тялото му сякаш се превърна в дим. Завъртя се леко и незабележимо по посока на опасността. Не видя нищо.

Зае се с методично претърсване, проверяваше всяка сянка и отражение, преминаваше нататък едва след като беше напълно наясно с техния произход. Нито за миг не се изправи в цял ръст, остана на колене и след като приключи.

Долови движението за втори път, този път по-близо до центъра на полезрението си. Отново беше отразено в тъмния екран на близкия монитор, но това беше достатъчно за идентификацията му — оказа се кратък отблясък от фаровете на преминаваща по улицата кола. Хвана се за плота на бюрото, край което беше приклекнал, с невинното намерение да стане на крака. Но пръстите му изведнъж усетиха разликата между изкуственото покритие отгоре и повърхността отдолу.

Плъзна се под бюрото и вдигна глава. От вътрешната страна на плота стърчеше квадратен бутон. Натисна го, но нищо не стана. После видя, че редом е него, добре натикана в изкуствената материя, имаше малка секретна ключалка.

Извади стоманения „шурикен“ и вкара едно от остриетата в ключалката. Бутонът отстъпи под натиска на палеца му. Нищо не се случи. Никълъс премести стола и дръпна пластмасовата подложка от пода. В килима под нея се появи малка дупка. Бръкна и извади кутия с флопи дискове от три инча и половина, всеки един акуратно номериран.

Включи компютъра и вкара първия диск в процепа. Изчака на екрана да се изпише искането за кода и начука номера от опаковката на дискетата. Системата го отхвърли. Опита в обратен ред, но със същия ефект. После върху екрана се изписа предупреждение — ако до тридесет секунди не се вкара верния код, ще бъде включена аларма.

Никълъс изключи машината и се замисли. Реши да замени числата с букви от азбуката и отново щракна копчето.

Компютърът забуча, по екрана пробягаха разноцветни светлини. Беше забравил да извади дискетата и сега машината разчиташе нея, а не информацията върху твърдия диск. После отново се изписа поканата за въвеждане на кода. Набра цифрите, изписани върху кутията за дискети, и в отговор получи изброяването на различни директории. Поиска първата от тях и на екрана се появи дълъг списък с дати на оръжейни доставки: китайски изтребители Ф, руски бомбардировачи „Туполев-22М“, танкове Т-72, противовъздушни ракети САМ-13, американски изтребители Ф-15, разузнавателни свръхзвукови машини „Локхийд СР-71“, компютъризирани огнехвъргачки „Баджър“, мини „Питон-600“, ръчни противотанкови базуки „Дейраел“… Списъкът беше безкраен. По всичко личеше, че „Авалон ЛТД“ е разпределителен център и посредник между доставчици, скрити зад шифровани имена, и купувачи от Иран, Ирак, Афганистан и Балканите — новите горещи точки на планетата.

В края на списъка се появи любопитна редица от странни символи. Той натисна помощния бутон и символите се стопиха в един кратък израз: По поръчка. Означаваше ли това, че не са на склад?

Нагласи курсора в края на символите и натисна клавиша с надпис „ентър“. Върху екрана се изписа ТОРЧ 315.

Това пък какво е, по дяволите?

Изтекоха десетина секунди, после светът изведнъж се срути върху главата му.

Експлозията беше безшумна, изцяло вътре в съзнанието му. Не го усетих! Месулетът беше тук!

Не беше доловил пулсирането на „кокоро“, беше сигурен, че е в безопасност, поне за момента.

Претърколи се назад и разтвори танжинското си око. Напразно търсеше местоположението на противника си. Отново разбра, че единственият му шанс да победи беше да успее да се доближи на късо разстояние до месулета. На една ръка, не повече. Това би му позволило да използва някое от оръжията за близък бой.

Но противникът очевидно нямаше никакво намерение да му позволи това. Никълъс изстена и се отпусна на ръце и колене. Съзнанието му беше блокирано от черна сянка, не можеше да разсъждава. Светът се превърна в хаос, после се сви в малка бодлива топка от блестяща стомана, пронизваща черепа му.

Щеше да умре без дори да види лицето на противника си. Не знаеше името му, не можеше да отгатне причините за тази атака. Но смъртта се приближаваше. Това беше единственото нещо, което осъзнаваше със сигурност сред черния хаос в главата си.

Никълъс!

Направи опит да се концентрира, да насочи душевните си сили към „кокоро“. Но пътят беше блокиран от бодлива тел, усилията му да се доближи до мембраната в центъра на вселената бяха обречени на неуспех.

Акшара не беше достатъчна, в съзнанието му отново се промъкна съмнението, заразно като смъртоносен вирус: в самата същност на обучението, което беше получил от Канзацу, е посято семето на унищожението. Това би било съвсем в стила на стария сенсей с деформирана от Кшира душа. Канзацу беше велик измамник, майстор на интригата. Вероятно дори от гроба е успял да начертае пътя към унищожението на Никълъс…

Никълъс!

Акшара учи, че седем пътеки водят до „кокоро“. Но всички те бяха блокирани, главата му беше подложена на огромен натиск, той бавно оглушаваше и ослепяваше. В ушите му се появи пронизителен вой, сякаш от глутница гладни вълци. Мембраните им започнаха да кървят. Въздухът пареше дробовете му, имаше чувството, че се намира във вътрешността на огромна пещ.

Пред очите му се появиха алени отблясъци и странни видения. Възпалената кора на мозъка му почти не ги възприемаше, но те самите бяха достатъчно гротескни, сякаш изскочили направо от зората на човешката цивилизация. Натискът върху мозъка му ставаше непоносим.

Никълъс!

Течаща вода, камбанен звън… После отново пронизителният вълчи вой, последван от звънтяща тишина… Той направи опит да я сграбчи, но тя му се изплъзна. Воят се усили, стана нетърпим. Студената ръка на смъртта притисна дробовете му, костеливите й пръсти започнаха да измъкват…

Никълъс!

Най-накрая я чу, разбра какво се съдържа в този вик. Умът му влезе в контакт с нея, въпреки ледената хватка на смъртта…

— Ето… — това беше всичко, което успя да произнесе.

Но тънката нишка се приближи и започна да се спуска над него. Пъпна връв сред хаоса, глътка живот за вцепененото му тяло. Костеливите пръсти на смъртта разхлабиха хватката си, пропастта под пулсиращата мембрана на „кокоро“ започна да се отдалечава…

Едва сега разбра как е успял да го заслепи противникът — беше го натикал под „кокоро“. Ето защо седемте пътеки бяха блокирани. Насочи психическите си сили нагоре, бавно ги нагоди към ритъма на космическото сърце… Сега вече беше в състояние да насочва мисълта си, да я трансформира във физическо действие.

Затвори танжинското си око, накара го да заспи. Вече знаеше, че не може да разчита на него, защото именно натам беше насочена психическата енергия на месулета. Отвори очи и видя фигурата на Челесте, свита на кълбо и потръпваща от ужас. Но именно от нея се проточваше тънката нишка, която беше спасила живота му.

А зад нея заплашително се издигаше тъмната фигура на месулета.

В този кратък миг душата му се освободи от последното було на заблудата, истината блесна е цялата си съкрушителна сила: Той не може да позволи да й се случи нещо лошо, защото е парализиран от любов, от истинска, дълбока любов!

В следващия миг до слуха му достигна тънко просвирване — сякаш мушица беше попаднала в мрежата на невидим паяк. Вниманието му се раздвои, очите му успяха да уловят кратък проблясък, мозъкът му отчаяно се опитваше да дешифрира сигналите. А после от мрака излетя остър нож и полетя към гърдите му.

 

 

Рената Лоти беше внушителна жена във всяко отношение. Беше прехвърлила седемдесетте, но фигурата и беше висока и стройна, все още стегната. Гърбът й не беше приведен, ръцете й не трепереха, походката й беше сигурна и стабилна. Лекото, едва забележимо накуцване само подчертаваше необичайната й свежест.

Тя е дяволски умна, беше казал Делакроа, търговецът на оръжие. Никой мъж не може да се сравнява с нея. Специалността й е уреждането на всякакви контакти на Азиатския континент, само тя може да ти свърши работа…

Гоунт се срещна с нея на ъгъла на булевард „Конституция“ и 17-а улица, точно срещу зелената морава на Белия дом. Отново го обзе странното чувство, че е в провинцията, далеч от гъмжилото на големия град. За това допринасяше огромното открито пространство наоколо, синьото небе над внушителните бели колонади на президентската резиденция.

Зад гърба му се издигаше внушителната сграда на ОАД^[1], блестяща с цялото ренесансово великолепие на тронната колонада пред входа и масивния бронзов портал. Зад него се издигаше странната статуя, олицетворяваща двете Америки, подчертаваща по недвусмислен начин дълбоката културна пропаст между тях.

Рената Лоти имаше решителното лице на жена, която знае как да се придвижва в коридорите на властта. От нея се излъчваше чувство за собствено достойнство и ясна цел в живота. Ако някога е била разочарована от действителността, това положително е било много отдавна, в осанката й нямаше дори следа от цинизма, който идва заедно с разочарованията от живота. В нея не се забелязваше и обичайният за вашингтонските политически кръгове фалшив патриотизъм, което беше наистина странно… Чипият нос, високите скули, хлътналите бледосини очи и решителната брадичка излъчваха авторитет, с който несъмнено се съобразяваха… Косата й, стегната в кок, имаше цвят на стара платина. Макар и малко ярък, той също допринасяше за общото й излъчване.

Беше облечена в черно копринено костюмче, обувките и чантата й бяха от черна, отлично обработена крокодилска кожа. На раменете си беше наметнала стилно манто от скъпа вълна, също в черен цвят. Нямаше никакви бижута е изключение на пръстен с огромен рубин, заел мястото на брачната халка.

— Господин Гоунт?

Той кимна с глава, а тя се усмихна, сякаш да му демонстрира белотата на ситните си зъби.

— Благодаря, че веднага приехте поканата ми — рече Гоунт и почтително стисна ръката и.

— Познавах баща ви. Беше човек, с когото всички се гордееха… — усмивката й се разшири: — Освен това бях на една адски тъпа театрална постановка. Тъкмо се готвех да се измъквам, когато вие ме потърсихте по пейджъра… Точно навреме! — главата и беше леко наклонена над рамото, приличаше на гимназистка, която прави оглед на новия си съученик. — Казахте, че сте взели номера ми от Тимъти?

— Да, от Тимъти Делакроа — кимна Гоунт и двамата бавно поеха по тротоара. Рената посочи една пейка в градинката пред ОАД. — Каза, че вие вероятно сте единственият човек във Вашингтон, който ще може да ми помогне…

— Много съм поласкана — отвърна тя, по лицето й остана сериозно. — Отдавна познавам Тимъти, сигурна съм, че никога не преувеличава…

Гоунт сбито й разказа за интереса на сенатора Бейн към „Томкин Индъстриз“ и личността на Никълъс Линеър, после заключи:

— Разбрах, че Делакроа е поддържал тесни контакти със „Сато-Томкин“ чрез президента на сайгонския ви филиал Винсънт Тин. Ако това е вярно и ние наистина сме замесени в оръжейни сделки, аз се страхувам, че комисията на Бейн вече е в течение… Компанията ни е обречена, а Никълъс вероятно ще прекара остатъка от живота си в затвора…

— Зная много неща за Тин — кимна Рената. — Доста се учудих, когато беше назначен за президент на сайгонския филиал на „Сато-Томкин“, постоянно се питам кой е организирал тая работа…

— Какво искате да кажете? — наостри уши Гоунт.

— Името на Тин означава големи неприятности — отвърна тя. — Най-големите възможни… Той е гъвкав и умен бизнесмен, върши всичко както трябва и спазва сроковете… нещо доста необичайно за Югоизточна Азия… Истински предприемач, но в лошия смисъл на думата. Защото безогледно се залавя с всичко, от което може да получи печалба.

— За компанията?

— За себе си — поклати глава Рената, замисли се за момент, после добави: — Не познавам лично господин Линеър, но сигурно се досещате, че доста съм слушала за него… Хората твърдят, че притежава „буши но насаке“ — това, което самураите са наричали „чувствителността на боеца“… — очите й, ясни и блестящи, сякаш недокоснати от годините, замислено се насочиха към автомобилния трафик по булевард „Конституция“. — Доколкото съм осведомена, този човек притежава изключително развит нюх… Права ли съм, господни Гоунт?

— Абсолютно.

Рената кимна с глава, сякаш отдавна знаеше отговора на този въпрос.

— Струва ми се малко вероятно той лично да е назначил Тин… По-скоро му го е препоръчал доверен човек от обкръжението…

— Забележката ви е изключително интересна — развълнувано отвърна Гоунт. — Защото през цялото време имам чувството, че някой е организирал в детайли операцията по унищожението на Никълъс и неговата компания!

— Рене Бейн е като тумор, впит в тялото на обществото — каза Рената. — В момента командва парада, въпреки усилията на сенатора Брандинг и други членове на опозицията. Позициите му са непоклатими, а това означава, че и онези, които го презират, са принудени да го търпят… Затова искам да бъда сигурна, че знаете с кого говорите и какво говорите. Приятелите на Бейн във Вашингтон са навсякъде, за много от тях дори не подозирате…

— Благодаря за предупреждението — кимна Гоунт. — Но аз съм стара кримка, зная кога да си затварям устата…

— Но ако сте решен да проследите пътя на Винсънт Тин, несъмнено се намирате в опасност — каза Рената. — Тимъти не знае дори половината от машинациите му… Крадените оръжейни пратки са само върха на айсберга, ако говорим за миналото на Тин. Занимавал се е с контрабанда на наркотици, забранено химическо оръжие, секретни военни технологии… И от това е натрупал огромно състояние.

— Но защо тогава му е била нужна платената длъжност в „Сато-Томкин“? — хвърли й изпълнен с любопитство поглед Гоунт.

— Несъмнено за прикритие — отвърна Рената. — Законният бизнес е бил именно това, от което се е нуждаел… Подозирам, че го е вършил отлично и компанията е била доволна от него. В днешно време не си струва да парадираш с незаконни операции и Тин отлично го знае.

— Искам да открия кой ни е поставил динена кора — въздъхна Гоунт. — Това е единственият ни шанс да оцелеем!

Рената мълча толкова дълго, че той започна да се изнервя.

— Какво мислите?

Тя въздъхна и се обърна да го погледне:

— Чувствам прекалено много очи върху себе си. Хайде да се поразходим…

Започна да ръми, но Рената само закопча най-горното копче на палтото си и продължи да крачи. Елипсата пред Белия дом остана зад гърба им, пресякоха „Конституция“ и навлязоха в парка Западен Потомак. Теренът под краката им започна да се снижава, след известно време Гоунт си даде сметка, че вървят към Мемориала на жертвите във Виетнам. Скоро пред очите му се появи грамадата от черен гранит, в душата му нахлуха разпокъсани спомени.

Съскането на автомобилните гуми вдясно от тях постепенно заглъхна и отстъпи място на нощния ветрец, който шумолеше сред последните листа на дърветата. Рената Лоти крачеше до него с лекота, преодоляването на наклона и неравностите на терена очевидно й доставяше удоволствие. Под краката им шумоляха окапали листа, в съзнанието му се появи приятната гледка на късната есен, земята дими, листата на дърветата греят в богата палитра, съдържаща всички оттенъци на златистото…

Помисли за мъртвия си баща, за особеното му положение в този град. Беше успял да се справи с лепкавите му пипала преди те да успеят да го погълнат… Това несъмнено беше огромно постижение и той изпита голямо облекчение от факта, че се е върнал във Вашингтон не по собствено желание, а по силата на обстоятелствата.

Рената крачеше с наведена глава и ръце в джобовете, дълбоко замислена. Дъждовни капчици проблясваха в косата й като малки брилянти.

— По всичко личи, че във вашия случай ще трябва да поемете по най-прекия път… — обади се най-сетне тя. — Това означава да откриете кой е препоръчал Винсънт Тин за мястото в Сайгон… — замълча за момент, от устата й излитаха малки облачета пара: — Но работата е там, че този път е и най-опасният…

Делакроа не беше го подвел, помисли си Гоунт. Тази жена наистина е много специална. В нейна компания се чувстваше спокоен и уверен, заключенията на будния й ум му доставяха истинско удоволствие. За миг изпита нещо като завист към съпруга или любовника й, които и да бяха те…

— Мисля, че един човек във Вашингтон е в течение на нещата — продължи Рената. — Но евентуалният контакт с него ще бъде изключително опасен.

Стигнаха до първата от паметните плочи на Мемориала. Черният мрамор, изпъстрен с имената на загиналите, влажно проблясваше. Дъждът плющеше върху него, вадички, подобни на сълзи, се стичаха по гладката повърхност…

Рената се спря и отправи поглед към плочата. На метър от краката й плющеше малко американско знаме, забито направо в земята. Зад него аленееше букет свежи рози. Извърна се към него, облачето пара от устата й достигна до ревера на палтото му.

— Помните ли какво ви казах преди малко? Във Вашингтон има доста хора, които тайно подкрепят сенатора Бейн. Моят човек е един от тях… Заема висок пост в щаба на Бейн, но действа като законспириран агент и публичните му изяви са в съвсем друга насока…

Очите й, тъмни и замислени, сякаш се превърнаха в част от черния гранит зад гърба й.

— Слабото му място е личният живот, има доста свободни сексуални навици… Съвсем наскоро се сдобих с няколко отлични снимки и чаках подходящия момент, за да ги пусна в действие… Очевидно нашата среща е едно щастливо стечение на обстоятелствата.

В мрака на дъждовната нощ тя изглеждаше млада и свежа, Гоунт с изненада откри, че от фигурата й се излъчва вълнуващо желание. Неволно си спомни за портрета на Лукреция Борджия — сестрата на Юлий Цезар, който беше съзерцавал преди време. И двамата са били незаконородени, според легендата именно този факт е лежал в основата на неутолимата им жажда за власт… За миг Гоунт си представи тази жена в ролята на Лукреция Борджия, сърцето му потръпна.

— Този човек е пряко свързан с мозъчния тръст на Рене Бейн — продължи Рената. — Ако решите да се възползвате от моите материали, той положително ще ви разкаже всичко, което знае — дългият показалец, силен и чист, без следи от лак, избърса дъждовна капка от лицето й. — Кой знае, може пък именно това да сложи прът в колелата на мощната машина на сенатора…

Най-сетне! Най-сетне някакъв шанс компанията да бъде спасена! Гоунт почувства как му се завива свят от вълнение. Само преди няколко часа беше напълно отчаян и сериозно се питаше дали да не се хвърли в Потомак. Но сега нещата претърпяха коренна промяна, самотните му усилия най-накрая дадоха някакъв резултат.

— Кажете ми името на този човек — задъхано рече той.

По лицето й проблясваха ситни дъждовни капчици, на бледата светлина откъм булеварда то изглеждаше като изсечено от мрамор.

— Уилям Джъстин Лилехамър — прошепна тя.