Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (10)

Девета глава
Париж | Олд Уестбъри

Пристигането в Париж приличаше на завръщане в бистрите води на лагуната след силна буря. Божествената тайнственост на Венеция се стопи в ярките светлини на огромния град, над който бяха надвиснали ниски облаци.

Парижката нощ представляваше букет от блестящи фасади, широки булеварди и внушителни фонтани, охранявани от лъвове, богове и крилати ангели от бял, блестящ на ярката светлина мрамор.

От площад Етоал тръгваха дузина широки булеварди, в средата му се издигаше внушителната грамада на Триумфалната арка, осветена отлъчите на прожекторите. Ослепителни гейзери светлина заливаха площад Конкорд — мястото, на което личности като Луи XVI и Мария Антоанета, Дантон и Робеспиер бяха усетили последната целувка на революционната гилотина; площад Вандом, където бяха издигали и разрушавали паметници на Наполеон. Една от най-натоварените градски артерии, пресичаща Сена от левия към десния бряг, мигаше със светлините на безброй автомобили; от едната и страна се издигаха Гранд и Пти Пале, от другата блестеше внушителният позлатен купол на Инвалидите. Между тях, обшит с бродерията на уличното осветление, се издигаше мостът, носещ името на руския император Александър. Трети.

Никълъс и Челесте, току-що пристигнали от летище Шарл де Гол, бавно се плъзгаха сред този океан от светлина. Имаха чувството, че до този момент са изтърпявали наказание за неизвестен, но тежък грях. Наказанието беше изтекло и те най-сетне се завръщаха в люлката на западната цивилизация.

Прекосиха Сена по посока на левия бряг и изведнъж се озоваха в едни бохемски свят, изпълнен с художествени галерии, скъпи модни бутици и заведения от най-различен калибър. Един свят, значително по-млад и жизнен от този, който се беше настанил на десния бряг на реката.

Отседнаха в хотел с черна мраморна фасада и врати от ковано желязо на пряка и половина от булевард „Сен Жермен“. Стаите бяха малки, но обзаведени с вкус, от прозорците се разкриваше прекрасна гледка към прочутите покриви на Париж и Айфеловата кула, облени от златисто сияние.

В стаята работеше видеокасетофон, на екрана играеха черно-белите образи на Хъмфри Богарт и Лорин Бакал в епизоди от прочутата екранизация на „Големият сън“ от Реймънд Чандлър. По стените скачаха сиви, фосфоресциращи отблясъци.

Сън…

— Компанията „Авалон ЛТД“ има интересна история — започна да им разказва Марин Форново. — Започнала с костюми за пътуващи театрални групи, тя постепенно се специализирала в производството на ритуални маски. На даден етап, неизвестен за историята, тя преминава в ръцете на самите работници. Това вероятно е станало по времето на революцията, а истинските собственици — представители на стара благородническа фамилия, са били екзекутирани на площад Вандом. Наименованието било променено на „Авалон и синове“, тъй като майсторите започнали да мислят за нея като за свой дом.

— Всичко останало такова, каквото било преди векове. Но преди няколко години компанията изпаднала в дълбока криза и била продадена на чужденци. Името й станало „АВАЛОН ЛТД“.

— Кои са били купувачите? — попита Никълъс.

— Там е работата, че никой не знае — отвърна Форново.

Никълъс се събуди от ярките слънчеви лъчи, проникнали през прозореца. Извърна се и видя заспалата до него Челесте. Не беше свалила дрехите си, лицето й — изключително красиво и спокойно в съня, беше наполовина огряно от слънцето. Телевизорът продължаваше да работи, екранът беше изпъстрен с бледи точици, тъй като касетата отдавна беше свършила.

Сведе поглед към тялото си и откри, че той също е спал с дрехите. Дори не помнеше кога е легнал. Изтощението, тотално и благословено, ги беше настигнало внезапно и без предупреждение.

Остана неподвижен, изпитваше дълбоко задоволство от пълното отпускане. Знаеше, че трябва да стане и да позвъни в офиса, Сейко положително се беше побъркала от безпокойство. Но защо пък трябва да й съобщава къде се намира? Тя несъмнено гори от нетърпение да го запознае с последното развитие на събитията в Сайгон, по той не изпитваше никакво желание да ги чува. Двамата с Нанги спокойно могат да се оправят и сами.

Даваше си сметка, че тези извинения са стари и изтъркани от употреба. Истината се спускаше над него бавно и болезнено, като настъплението на смъртоносна болест. Той бягаше. Бягаше от един разпадащ се брак; от една връзка, която никой вече не беше в състояние да заздрави. Чувството за вина в душата му беше направило всичко възможно да скрие тази истина, да я замени с фалшиви картонени кули, които изглеждаха смешни на ярката дневна светлина.

Истината имаше и друго лице, нещата отиваха по-далеч от обикновено бягство и той го съзнаваше. Душата му се изпълваше с копнеж за промяна. Брак, семейство, спокойна работа и дребни ежедневни грижи — всичко това полепваше по него като тънка паяжина, погребваше го жив…

Чувството за свобода, обзело го в момента, в който си сложи маската Баута, беше могъщо и опияняващо. Искаше да го задържи завинаги, искаше предишния си живот.

Внимателно извърна глава и погледна лицето на Челесте, обляно от слънчева светлина. Даде си ясна сметка, че тази прекрасна жена го вълнува, че положително би се влюбил в нея, ако не беше бракът му… А после истината, ясна като белег от прясна рана върху бяла кожа, показа още едно от лицата си: какво общо с чувствата му има бракът, по дяволите? Любовта никога не обръща внимание на странични фактори и обстоятелства. Той действително се влюбваше в нея!

Рязко се надигна, отиде на пръсти в банята и свали дрехите си. В продължение на пет минути стоя под горещия душ, после разтърка тялото си със сапунисана гъба и затвори крана на топлата вода. Ледените иглички накараха кожата му да настръхне. Вдигна лице към струята, сякаш искаше да измие не само тялото, но и съзнанието си.

Уви хавлия около кръста си и се върна в стаята. Челесте беше станала и ровеше нещо в куфара си.

— Господи, спала съм като убита! — промърмори тя.

Той мълчаливо пристъпи край нея. В този момент се страхуваше да каже дори дума, единственото му желание беше да се скрие някъде далеч.

Взела бельото си в ръце, тя изчезна по посока на банята. Лишена от присъствието й, стаята изведнъж посърна и се сви, превърна се в това, което на практика беше — една обикновена хотелска стая. Никълъс пристъпи към вратата на банята и решително я отвори.

Челесте лежеше във ваната, обвита с облак бяла, пухкава пяна. Той се насочи към малкото дървено столче до нея, отвори прозореца и седна.

На лицето й имаше маска от лечебна кал и минерали — една от екстравагантните услуги, които предлагаше този хотел. Очите й бяха затворени, тялото — отпуснато.

— Дошъл си да ме съблазняваш ли? — попита тя.

— Не — отвърна Никълъс и лъжата опари небцето му.

Очите й се отвориха, яркият им аквамаринов цвят влезе във вълнуващ контраст с тъмната кал.

— Можеш ли да усетиш нещо за Оками-сан?

— Бъдещето е неизвестно, Челесте.

Тя дълго го гледа, после леко потръпна:

— Страх ме е, Никълъс.

— Зная.

— Не съм свикнала с такива неща…

— Може би ще трябва да си помагаме, за да свикнем — поклати глава той.

Ръката й завъртя крана на топлата вода.

— Трябва да измия калната маска — рече. — Ще те измокря, ако останеш…

Излезе от банята след двадесетина минути. Косата й, все още влажна, беше прибрана на тила. Това я променяше тотално, нямаше нищо общо със свободната прическа, която носеше във Венеция — града на волностите. Изглеждаше някак по-замислена и меланхолична, докато във Венеция, считана от мнозина за меланхолично място, видът й беше коренно противоположен — весел и дързък, като слънчев лъч върху водите на канала… Какво ли ме чака тук, запита се той.

Беше облечена с черен клин, сапфиреносиня блузка от фина вълна и късо копринено жакетче е избродиран на гърба феникс. На краката си имаше меки обувки с нисък ток. Очевидно беше успяла да се възползва добре от двата часа и половина, с които разполагаха преди излитането от Венеция, издутият сак от мека кожа свидетелстваше, че вътре са повечето от необходимите и вещи.

— Готов ли си за еспресо и топли кифлички? — попита тя, докато се спускаха с миниатюрния асансьор към фоайето. Стените му бяха остъклени, пред очите им се извиваше мраморното стълбище, покрай което машината безшумно се плъзгаше. Застанал прекалено близо до Челесте, Никълъс долавяше миризмата на тялото й — странна смесица от билките на ваната и финия аромат на шампоан и дезодорант. Стори му, че нещо го тласка към нея, мощно като приливна вълна, пулсиращо в такт с тласъците на кръвта във вените му.

Нарочно се замисли за Джъстин, иначе нямаше да удържи и щеше да я стисне в прегръдките си. Отношенията им станаха ясни благодарение на разстоянието. Дълго потискани, тъгата и страданията бяха родили ненавист и гняв. Даде си сметка, че и двамата си били дълбоко наранени от смъртта на малката им дъщеря, всеки по свой собствен начин. Настояването му непременно да останат в Япония беше отнело част от нейната самоувереност, вместо да стане обратното. Но това ли е цялата истина? Каква част от нея се покрива от егоизма му, от изгарящото желание да се добере до „кокоро“ — сърцевината на фамилната му история? Още тогава си даваше сметка, че затъва дълбоко в тайнството на Тао-тао, но едва сега се изправяше срещу последиците от този акт. Цената на истината винаги е висока.

Прекосиха фоайето и се насочиха към малкия ресторант с пепелявосиви масички и ебонитови столове. Вдясно от мястото, което си избраха, имаше малък вътрешен двор, облян от слънчевите лъчи. Повърхността му беше покрита с дребни камъчета, в средата се издигаше голям къс скала, край които растяха два миниатюрни кипариса „хиноки“, очевидно пренесени от Япония. Но навсякъде личеше ръката на европейски градинар, който неволно обръщаше повече внимание на външната симетрия, отколкото на съдържанието. Въпреки всичко сърцето на Никълъс се сви от остър пристъп на носталгия по Изтока с неговите традиции, ритуали и изтънчен символизъм.

— Нещо не съм настроена за солидна закуска — промърмори Челесте. — А ти?

— Не особено.

Тя направи поръчката и за двамата, френският й беше отличен.

Истината му даде усещането за свобода. Тъгата по миналото и пропуснатите възможности бавно отстъпи място на вълнението, което неизменно се раждаше в душата му с приближаването на опасността. Пътешествието към неизвестността караше кръвта му да кипи, животът отново придобиваше смисъл.

— Далеч ли ще пътуваш?

— Какво? — стреснато я погледна той.

— Питах се накъде се отнесе…

Той се усмихна, изненадата от внезапния въпрос отмина. За миг беше останал с впечатлението, че тя чете мислите му. Гребна мармалад от купичката и го намаза върху хрупкавата кифличка.

— Май ще изпия още едно еспресо…

Усети желанието й да надникне в душата му, да достигне до най-съкровените му мисли. Само любопитство ли беше това? Най-страшното беше, че въпреки преживяното с тази жена, на моменти Никълъс я чувстваше толкова далечна и непозната, колкото и при първата им среща е венециански маски на лицата. Беше свикнал да прониква под защитната кора в душите на хората, да чете мислите и да отгатва реакциите им. Но при Челесте установи, че на всяка негова стъпка към една по-голяма взаимност, тя отговоря със съответната стъпка назад. И така съумяваше да запази дистанция.

Пусна две малки бучки захар в тъмната течност на еспресото, разбърка го и отпи с видимо удоволствие.

Тя облиза трошиците от пръстите си, сложи лакти на масата и се приведе напред:

— Наистина ли мислиш, че „Авалон ЛТД“ е нарочна следа, оставена от Оками-сан за нас?

Той си я представи на борда на корабчето-трамвай във Венеция, с разрошена коса и насълзени от студения вятър очи. Беше останал смаян от гнева й, беше си дал сметка, че не знае абсолютно нищо за нея. А сега не беше сигурен дали този гняв е минало, или продължава да клокочи в душата й.

— Трябва да следваме уликите, които открихме в кабинета на Оками-сан — отвърна той. — И да вървим по следите им, бавно и методично. Оками е педантичен и изключително умен човек. На въпроса ти бих отвърнал — да, „Авалон“ действително е нарочна следа…

— Но ако е оставена от друг, а не от Оками?

— И аз помислих за това, но ще разберем едва когато проникнем в самата фирма.

Тя сведе поглед към остатъците от закуската.

— А не мислиш ли, че вече е мъртъв, ако убиецът наистина се е добрал до него?

— Това би било факт само ако враговете му искат физическото му унищожение. На всяка цена и нищо друго.

Тялото й сякаш започна да вибрира от напрежение. Никълъс не успя да определи дали това се дължи на страх или възбуда.

— Ти каза, че Оками никога не оставя писмени следи — продължи той. — Че всичко е в главата му… Логично е да допуснем, че враговете му ще искат първо да научат какво крие, а след това да го убият…

— Сигурен ли си?

— Така бих постъпил аз, ако съм на тяхно място…

— Господи, колко си студен! — прошепна тя и отправи поглед към яркозелените храсти в градината. А той отново усети особените вълни на привличането и отблъскването, които излъчваше цялата и фигура.

— Виж какво, Челесте — рече. — Ако не мислим ясно и безпристрастно, шансовете ни да помогнем на Оками се приближават до нулата.

Тя кимна, очите й станаха тъмни и непроницаеми.

Беше време да тръгват. Във фоайето спряха и поискаха от администратора адреса на „Авалон ЛТД“. Човекът направи справка в указателя, надраска няколко думи на лист хартия и им го подаде заедно с карта на града. На корицата имаше схема на линиите на метрото, върху нея администраторът начерта маршрута, към който трябваше да се придържат.

Спуснаха се под земята на спирката Ру дьо Бак, качиха се на номер 12 и изминаха три спирки в северна посока, към площад Конкорд. Озоваха се на десния бряг на Сена, прехвърлиха се на номер 1 и поеха на изток.

— Какво знаеш за съюза между Якудза и американската мафия, за който споменаваше Оками-сан? — попита я той.

— Ако знаех за него толкова, колкото самия Оками, вероятно и моят живот щеше да е в опасност — отвърна Челесте и плъзна поглед към една реклама на универсалния магазин „Лафайет“, окачена над главата му. — Разказа ли ти за „Годайшу“?

— Да.

— Спомена ли, че „Годайшу“ е негово творение?

— Не — погледна я внимателно Никълъс.

— Наименованието „Пет континента“ е изключително подходящо за организация, която действа в целия свят — поясни тя. — Тя трябвало да бъде напълно законна, само по този начин Оками-сан виждал възможност да спаси от окончателно унищожение остатъците на Якудза. Успял да убеди съвета на оябуните да приеме идеята, главно благодарение на личния си авторитет. Но някои от главатарите проявили колебание, а други директно й се противопоставили.

— Страхували са се, че ще загубят неограничената власт, която беззаконието, им предоставя, Оками сподели това с мен — кимна Никълъс.

— Започнали да говорят, че Кайшо вече е твърде стар — продължи Челесте. — Че полза от него няма, тъй като живее в свой, въображаем свят…

— Според теб Съветът го е вземал за сенилен, така ли?

— Във всеки случай някои негови членове са поддържали подобна идея…

— Особено човекът, който в момента контролира операциите на „Годайшу“ — подхвърли Никълъс.

— Точно така — кимна Челесте, очевидно твърд противник на тази инсинуация. — Нарастващата им враждебност принудила Оками-сан да преосмисли собствената си линия на поведение. Някой съзнателно и методично провалял изпълнението на заповедите му, бил принуден да вземе съответните мерки. Започнал да сключва съюзи и споразумения зад гърба на Съвета, на практика се превърнал в негов противник, твърдо решен да унищожи подмолната му империя… И войната започна.

— Имаш ли идея кой е поискал смъртта на Оками?

— Не, и това доста ме тревожи — поклати глава тя. — Постоянно ми се явява един кошмарен сън… В него откривам, че всички оябуни на „Годайшу“ искат смъртта на Оками-сан и той, въпреки огромната си власт, не може да се справи с тях.

— А възможно ли е бойните действия наистина да са станали открити?

— Съмнявам се — отвърна тя. — Някои оябуни са по-слаби, сред тях съществуват редица тайни съюзи, базиращи се на „гири“… Не, според мен един от главатарите настоява за унищожението на Оками-сан и притиска останалите… Очевидно именно той ръководи операциите на „Годайшу“. Въпреки кошмарния си сън, аз не мога да си представя, че всички оябуни на Вътрешния съвет ще се обявят срещу своя Кайшо, независимо от несъгласията си с неговата политика!

— Логично — кимна след кратък размисъл Никълъс. — Значи враг на Оками е човекът, който държи в свои ръце стратегията на „Годайшу“.

— Да.

— От което следва, че трябва да го открия — промълви той. — За целта ще трябва да се върна в Япония, но това ще стане само след като се уверя, че Оками е жив и на сигурно място!

— Не можеш ли още сега да разбереш дали е жив? — попита тя. — Нали си психар и владееш уменията на ясновидците?

Никълъс започна да разбира какво е отношението й към него и необичайните му способности. Това даваше отговор на много от въпросите, които си беше задал преди малко.

— Дай да си изясним нещата! — тръсна глава той. — Не съм психар, не виждам бъдещето като някаква пазарска гледачка! Нямам абсолютно нищо общо с викането на призраци!

— Но имаш способността да предвиждаш нещата… или по-скоро да ги усещаш — възрази Челесте. — Знаеше, че Оками-сан не е в своето палацо, видя кървавата маска далеч преди да сме я открили…

— Това, което умея, е правилното тълкуване на някои природни закони — търпеливо отвърна Никълъс. — Те са отдалечени на светлинни години от квантовата физика, традиционната геометрия и всички останали точни науки, измислени от човечеството в опитите му да се справи с космическия хаос.

Влакът намали ход и спря на поредната станция, потокът слизащи и качващи се пътници ги принуди да прекъснат разговора. После вратите се затвориха и композицията потегли, това даде възможност на Никълъс да продължи:

— Може би Тао-тао е най-близо до математиката. Наука, която човек е създал в опита си да осъзнае могъщите пулсации на вселената, да ги преведе на език, който може да разбере… Например музиката, която е универсална за всички клонове на културата и бита, в крайна сметка също е продукт на математиката…

— Говориш за пулсациите, които усетихме там, пред онзи ужасен мост Канфа — промълви тя.

— Точно така.

Слязоха на станцията Сен Пол, изкачиха се на повърхността и се озоваха в сърцето на Маре. Челесте мълчеше, но от цялото й тяло се излъчваше безпокойство. Прилича на усещането, което човек изпитва, когато сменя скоростите на кола, помисли Никълъс. — От първа на задна, после отново на първа…

Маре имаше интересна история. През Средновековието е било прокълнато място, тъй като, разположено в мочурите край едни от ръкавите на Сена, е било източник на зарази и епидемии. Оттогава е останало и името му, което в превод означава Тресавище. През XIII век монасите открили начин да отводнят земята и районът станал напълно годен за живеене. Век по-късно Шарл V го харесал за строителство на своето ново имение, това автоматически превърнало Маре в моден квартал. По време на Първата империя благородниците се изнесли по посока на Фобур Сен Жермен и районът отново западнал. Вакуумът бързо бил, запълнен от евреите, които се нанесли тук и превърнали Маре в оживен търговски център.

Никълъс разказа това на Челесте в движение, докато бързо се приближаваха към площад Воск, който беше център на квартала.

— Откъде знаеш толкова много неща за историята на Париж? — попита тя.

— Живях една година тук, бях представител на рекламната агенция, в която работех…

— Работил си в рекламата? — учуди се тя. — Това, ми се струва невероятно!

— Понякога и на мен — усмихна се той.

Известно време крачеха в мълчание, после Челесте каза:

— Това е било трудна година за теб, нали?

Той се стресна от точността на забележката, но после си даде сметка, че наблюдателните хора могат да стигнат до верни заключения от много неща у събеседника си — тона на гласа, изражението на лицето, движенията на тялото. Без съмнение Челесте беше един от тези хора.

— Да — замислено кимна той. — Но то нямаше нищо общо със служебните ми задължения…

— Жена…

Той вдигна глава:

— Може би знаеш всичко и за нея, а?

— Не, за Бога! — засмя се тя, по бузите й изби руменина. — Нямам ни най-малка представа!

— Но беше сигурна, че става въпрос за жена…

— Женска интуиция, нищо повече — отвърна тя с някакво неясно притеснение в гласа. Намираха се на една пресечка от площад Воск, евтините, отрупани с плодове и зеленчуци сергии, постепенно отстъпваха място на бутици за модно облекло и обувки, на антикварни магазинчета.

Изведнъж Челесте се закова на място, пръстите й се вкопчиха в рамото му.

— Това е той! — дрезгаво прошепна тя. — Ето го там! Човекът, който ни следеше във Венеция! Онзи, който ни заведе до ужасния мост Канфа!

Никълъс се обърна и тръгна с бърза крачка по улицата, която сочеше ръката й. Не беше особено разтревожен, просто защото беше уверен, че се е припознала. Ако онзи мъж наистина се намираше наблизо, той несъмнено би усетил излъчванията на духа му, трениран в Тао-тао…

Уличката беше тясна и къса, задръстена от малки магазинчета. Слънчевите лъчи достигаха само до най-горните етажи на сградите, платното тънеше в дълбока сянка. Никълъс си пробиваше път сред тълпата пешеходци, очите му търсеха фигурата на месулета. Помнеше отлично лицето му — такова, каквото го беше видял, когато се наведе да вдигне шапката си. Скулесто лице на ориенталец, бронзова кожа, тънки устни с малка бенка в ъгъла. Не видя човек, който да отговаря на подобно описание, не усети нищо.

Претърси уличката в двете посоки, после се върна там, където я беше оставил. Челесте стоеше неподвижно, пръстите и, побелели от напрежение, притискаха слепоочията.

— Не го открих — рече. — А ти добре ли си?

— Имам леко главоболие — отвърна тя и разтърси глава. — Съжалявам, вероятно вече ми се привиждат призраци… — но очите й бяха потъмнели. От болка, а може би от съмнение…

Никълъс напрегна психиката си и моментално усети силата на емоциите, които я разтърсваха. Приличаха на мъгла в студена и мрачна утрин, не успя да ги идентифицира.

Хвана ръката й и я поведе към широката улица „Сен Антоан“, осветена от яркото слънце и изпълнена с весели тълпи. Виждаше ясно, че е здравата разтърсена, прииска му се да й оправи настроението. Реши да й разкаже за годината, която беше прекарал в Париж.

— Името й беше Мулен — започна. — Жената, която срещнах тук преди години… Косата й беше червена, съвсем като твоята. Влюбих се и за малко не се оженихме…

— Какво ви попречи? — вдигна глава тя и той със задоволство отбеляза, че очите й отново блестят. Все пак беше успял да прикове вниманието й.

— Връзката ни излезе от контрол — отвърна. — Никой от нас не разбираше себе си, да не говорим за другия… В резултат вършехме само две неща — или се любехме на невероятни места и по необичайно време, или се карахме. В крайна сметка се изтощихме взаимно както във физическо, така и в емоционално отношение. Просто бяхме в безизходица.

— И как свърши всичко?

Пред тях се издигаше арката в началото на площада — внушителен зелен квадрат с отлично поддържани насаждения, около които се издигаха хубави жилищни сгради с колонади в долната част. Под тях се виждаха масички на скъпи ресторанти и изящно аранжирани витрини на модерни магазини.

— Лошо — въздъхна Никълъс. — Със сълзи и обвинения, с размахани юмруци… И, разбира се, с едно грубо съвкупление… Да, точно така… Подобно нещо не би могло да бъде наречено любов — с нея бяхме приключили от доста време… Бяхме под влиянието на яростта, а вероятно и на страха. Никой от нас не знаеше какво ще прави без другия… — усмихна се, макар че събуждането на дълбоко скритите спомени беше доста болезнено: — Щяхме да продължим да живеем, разбира се… Но в онези дни това ни се струваше трудно и пълно с неизвестности.

— Звучи като филмов сценарий.

— Сигурно — сви рамене той. — Разделихме се бурно, сякаш отнесени от ураган…

— И повече не я видя?

— Не.

Навлязоха в площада през арката, която се издигаше в южния му край. В същия момент гъмжилото на Париж изчезна, сякаш се стопи в утринната мъгла. Обгърна ги величествената тишина на парка. По алеите тичаха засмени деца, група облечени в официални костюми мъже и жени гледаха сериозно в обектива на професионален фотограф. Младата двойка в средата се разсмя точно в мига, в който блесна светкавицата, последваха ги и останалите. Фотографът напразно се опитваше да привлече вниманието им.

— Виж, сватба! — възкликна Челесте. Останаха на дискретно разстояние и гледаха как младоженците се целуват набързо, отстъпили пред настояванията на фотографа. После се подчиниха на подвикванията на гостите и застинаха за миг в изкуствена прегръдка. Светкавицата неуморно проблясваше.

— Това ми напомня за брачната церемония на сестра ми — промълви Челесте. Изглеждаше доста по-спокойна, по всяка вероятност забравила за призрака на месулета. — Проведе се изцяло на открито. Помня, че сутринта валя и всички изпаднахме в отчаяние. Но малко преди началото на церемонията облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Образува се дъга, фотографът успя да я хване в кадър на повечето от снимките…

Сватбарите си тръгнаха, Никълъс и Челесте бавно се насочиха към колонадите.

— Често си мисля за онзи щастлив следобед — продължи тя. — Струваше ми се, че всички са доволни и радостни… По-вероятно не е било така… — сви рамене и добави — Във всеки случай бракът й не беше от най-успешните… Сестра ми беше властна личност, а сам знаеш какви са италианските мъже… Те искат жената да си знае мястото, да чисти и готви, да бъде покорна робиня… „Сестра ти е твърде умна, за да бъде щастлива“, обичаше да казва баща ми…

— А какво беше мнението му за теб? — попита Никълъс.

— О, за мен казваше: „Ти си различна, Челесте. Умна си, но в днешно време мъжете вече могат да приемат една умна жена до себе си…“

Никълъс се разсмя, но веднага забеляза, че на нея съвсем не й е смешно. За пръв път му мина през главата, че отношенията на Челесте с баща й не са били съвсем гладки.

— Значи в някои отношения баща ти е бил съвсем старомоден италианец…

— Не, той беше венецианец и това коренно променя нещата. В жилите му течеше картагенска, финикийска и Бог знае още каква кръв… Доколкото зная, той винаги се е вслушвал в съветите на майка ми. Била изключителна жена, много амбициозна… — главата и се сведе към гърдите, но той успя да забележи потъмнелите й очи: — Умряла при пожар… Много хора — конкурентите на баща ми и главно суеверните им жени, които се плашели от философските възгледи за живота на мама, били абсолютно убедени, че Бог е отнел живота й с огън, точно както някога са изгаряли на клада еретиците…

— Кога се е случило?

— Около година след моето раждане.

Лицата им потънаха в сянката на колонадата, от двете им страни се редуваха малки кафенета и магазинчета. И едно от тях се помещаваше офисът на „Авалон ЛТД“.

Никълъс присви клепачи и погледна натам. Нищо особено — стъклена витрина с изписан върху нея надпис:

АВАЛОН ЛТД — КАРНАВАЛНИ МАСКИ, РЪЧНА ИЗРАБОТКА.

— Той сигурно е там! — прошепна Челесте, отправила поглед към вратата на офиса. После, след дълга пауза, попита: — Не усещаш ли нещо… ритъм, вибрации… което да ни каже дали Оками-сан все още е жив?

Доловил отчаяното напрежение във въпроса й, Никълъс понечи да я излъже, но после тръсна глава. Каква полза от подобен ход?

— Трябва да мислиш за мен като за ловец — въздъхна той. — Понякога, при насрещен вятър и още ред подходящи условия, аз действително мога да надуша дивеча, преди да съм го видял. Но това не се получава винаги, не мога постоянно да бъда в най-благоприятно положение…

— Значи може би вече е мъртъв…

— Да се надяваме на обратното. Нищо няма да спечелим, ако предадем убиеца му в ръцете на правосъдието. Започвам да мисля, че Микио Оками е знаел далеч повече за това, което ще стане с него, пък и с нас… Далеч повече от това, което е споделил с теб и мен…

Във въздуха бавно се носеха окапали листа. През една от арките се плъзна полицейска кола и започна методичната си обиколка по страничните улички. За момент спря, моторът тихо боботеше. После отново тръгна напред и изчезна. Двойка на средна възраст бавно се разхождаше в градината. Жената не отделяше очи от пътеводителя, а мъжът правеше снимки на фонтана с накацалите край него гълъби. Скоро и те потънаха под колонадите в отсрещния край на парка.

През цялото време Челесте неотклонно наблюдаваше входа на фирмата за маски.

— Време е да надникнем вътре — промърмори Никълъс.

— Страх ме е — потръпна тя. — Имам предчувствието, че там ще открием трупа на Оками-сан!…

— Дори да е така, ние трябва да бъдем сигурни…

— Дай ми още една минутка, моля те! — лицето й отново бе придобило странното изражение отпреди малко, когато й се стори, че вижда месулета сред тълпата.

Започна да си пробива път към бистрото на ъгъла, а Никълъс се замисли за загадъчния й живот. Беше дълбоко впечатлен от това, което сподели с него, но с изненада откри, че тя продължава да бъде загадка. Това му се стори много особено.

Отново си спомни за противоречивото излъчване, което долавяше от нея. Очите му уловиха фигурата й, появила се от сянката край бистрото. Без да поглежда към него, тя се плъзна покрай близкия вход.

Никълъс тръгна след нея. Напуснаха площада на малка дистанция един след друг, Челесте тръгна на север, по улица „Фран Буржоа“.

Наближаваше обяд и тротоарите бяха пълни с народ. Челесте ускори крачка и свърна зад първия ъгъл. Никълъс изведнъж усети мрачната пулсация на „кокоро“, в ушите му прозвуча далечен псалм, пърхането на муха, попаднала в мрежата на черен паяк… Забрави за всичко и се втурна след нея.

Месулетът!

Взе завоя с пълна скорост и почти се сблъска с възрастна жена, натоварена с мрежи за покупки. Механично се извини и продължи да тича. Съзнанието му усети как Челесте се приближава към мрачните пулсации, принуден беше да пусне в действие вътрешния си взор на танжин, за да проследи пътя й. Трябваше да го стори, трябваше да прибегне до Тао-тао, за да я спаси. Но това означаваше, че уведомява за присъствието си и другия танжин.

Знаеше, че играе опасна игра. На два пъти в живота си се беше сблъсквал с танжини. И двата пъти за малко не изгуби живота си. Този обаче беше по-различен. Защото към Тао-тао се бяха прибавили и уменията на месулетите, непознатата опасност зееше пред краката на Никълъс като бездънна пропаст.

Вече съвсем ясно усещаше присъствието му, безмълвната пулсация на „кокоро“ — сърцевината на всичко в този свят, бавно изпълваше съзнанието му със своята могъща сила. Този див и първобитен ритъм предопределя всичко, което трябва да се случи, кара обикновените хора да потръпват от суеверен ужас пред магическата му сила. Пулсацията на „кокоро“ вдъхва живот на сложната мрежа от психически импулси, от които Тао-тао черпи своята мощ. Ритъмът й има ефект на световъртеж, дори опитен танжин като Никълъс можеше да определи опасното му въздействие само от непосредствена близост с „кокоро“…

Очите му за миг успяха да зърнат фигурата на Челесте в далечината, умът му внезапно осъзна по какво се различава сегашният му противник: беше в състояние да поддържа ритъма на „кокоро“ за дълго време и това го правеше изключително опасен. По-неопитните танжини можеха да го вършат само за кратък отрязък от време — тогава, когато имаха нужда от него.

Ужасът от разкритието бързо се стопи. Никълъс ясно усети как невидимият противник засилва темпото на вибрациите и съзнанието му започва да блокира. Вътрешният му взор ясно видя полупрозрачните и сякаш води мети пипала на Тао-тао, плъзгащи се покрай сенките на улицата, незабележими за минувачите, незабележими и за самата Челесте, която стоеше на ъгъла и напрегнато се оглеждаше.

Втурна се напред, без да обръща внимание на ядосаните викове след себе си. Даваше си ясна сметка, че времето му изтича. Очите му уловиха фигурата на месулета, за стотна от секундата умът му блокира от изненада. Защото видя лицето на друг човек, съвсем различен от онзи във Венеция… Месулетите бяха двама!

Придвижването му стана още по-трудно, тъй като тротоарът пред него се стесняваше от дъсчен парапет, зад който няколко работници копаеха дупка около повреден кран на газовата инсталация. Започна да разблъсква тълпата с рамене и лакти, в същия миг почувства как черните пипала на Тао-тао напускат сянката и се насочват към Челесте. Зловещите пипала на злото. С отчаяние разбра, че няма да успее, че преднината на месулета е незаличима. Противна миризма на сяра го блъсна в ноздрите, това сякаш даде допълнителен тласък на душевните му сили. Даде си сметка, че е единственият човек на този свят, който може да помогне на Челесте в този ужасен миг, съзнанието му помътня от огромното напрежение.

Предпазната обвивка на собствените му пулсации обгърна тялото й миг преди черната сянка да се стовари върху нея. Тя се олюля от силата на удара, краката и се отделиха от тротоара. Но защитата му издържа.

Натискът в главата му беше огромен, пред очите му заиграха разноцветни точици, вече не виждаше нищо. Изпита неприятното чувство, че се плъзга встрани, извън контрола на времето. Същото, което беше изпитал по време на битката си с месулета върху призрачния мост.

Противникът удвои усилията си, пипалата му се насочваха директно към съзнанието на Челесте. Никълъс се олюляваше, напрежението ставаше нечовешко. Ушите му звънтяха, почти ослепя. Най-сетне усети, че вече е изцяло вътре в Акшара, времето престана да съществува.

В сърцето му потръпна неясна мечта. Ех, ако можеше да се сдобие с „корьоку“ — единствения път към постигането на „шукен“, пълното овладяване на Акшара и Кшира, върховната сила!

Звънът в ушите му премина във вой, кожата му настръхна и се покри със ситни капчици пот. Изведнъж разбра, че тази битка не може да бъде спечелена единствено с помощта на Акшара. Месулетът беше успял да повдигне вибрациите на „кокоро“ до такова ниво, че те заплашваха да го разкъсат. Разбра и друго — ако двамата с Челесте не избягат сега, още в тази секунда, с тях ще бъде свършено.

Защитната му обвивка около Челесте започна да се пропуква, скоро тя щеше да остане напълно беззащитна срещу мрачните вибрации. В главата на Никълъс се появи ужасно бръмчене, вече не можеше да разсъждава. Беше на края на силите си, не можеше да устоява срещу черната стена, настъпваща срещу него като булдозер.

Само след няколко секунди всичко ще свърши, той ясно разбираше това. Защитната му обвивка ще бъде разбита и Челесте ще умре.

Стори единственото нещо, което беше по силите му.

Отърси се от паяжината на Акшара, затвори танжинското око в съзнанието си и се върна в действителността. Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, пред очите му се появи лицето на месулета, потно и напрегнато от невероятните психически усилия.

Премахнал защитната обвивка около Челесте, той знаеше, че разполага с няколко стотни от секундата. После съзнанието й щеше да се превърне в прах, а тялото — в безжизнен труп.

Наведе се, ръката му повдигна къс бетон от разкопаната настилка на тротоара. Запрати го с цялата сила на мускулите си по посока на врага — така, както се хвърля шурикен — стоманената звезда с остри като бръснач ръбове.

Месулетът вероятно чу свистенето, но нямаше достатъчно време да пренасочи концентрацията си.

Реакцията му закъсня, бетонният къс го улучи в гърба, краката му се подгънаха.

Никълъс се втурна към Челесте, отпуснала се на колене върху асфалта. Едно такси отчаяно свиреше с клаксона си и връхлиташе с пълна скорост върху нея, макар шофьорът да беше скочил с цялата си тежест върху спирачката.

Миризма на изгоряла гума го удари в носа, ушите му писнаха. Стрелна се между две метални колчета, забити в асфалта срещу желаещите да паркират на ъгъла, очите му бяха заковани в блокиралите колела на таксито, оставящи черни следи по уличната настилка. Сгуши глава в раменете си и се претърколи. Един пълен оборот, ръцете му се сключиха около кръста на Челесте и рязко я подхвърлиха нагоре, самият той продължи да се търкаля към отсрещния тротоар.

Таксито с вой пресече мястото, на което допреди миг беше тялото й, закова се на място метър-два по-нататък! Но Никълъс вече беше на крака. Грабна Челесте и бързо се отдалечи от тълпата зяпачи, задръстеното движение и скования от ужас шофьор зад волана на таксито. Във въздуха остана странна миризма на озон, сякаш наблизо беше ударила гръмотевица.

 

 

— Трябва да вървя, мамо — изкиска се Франси. — Ще ми отпуснеш ли един петдесетак? Решили сме да направим една обиколка из кината…

После изведнъж се разрида, все още отпусната в ръцете на Кроукър.

— Франси, миличка!… — лицето на Маргарет се сгърчи от болка.

— Господи, Господи! — плачеше горчиво момичето. — Вече не издържам така…

— Хайде, миличка — протегна ръце Маргарет. — Да се прибираме у дома.

— Не! — извика Франси и се притисна в гърдите на Кроукър. — Не искам у дома! Там ще умра!

— Франси!… — започна Маргарет, после срещна погледа на Кроукър и млъкна. Разбираше отлично какво трябва да стори, от разговорите си с психиатъра знаеше, че понякога непознатите могат да принесат много по-голяма полза от всеки член на семейството, особено от родител…

— Франси — тихо се обади Кроукър. — Няма да върша нищо, което не харесваш… Искам просто да те вдигна, ида те изведа оттук…

— Не искам у дома! — продължаваше да плаче Франси.

— Няма да ходим там — поклати глава Кроукър. — Предлагам да идем някъде, където кажеш… И хубавичко да си поговорим. Съгласна, ли си?

Очите на Франси се плъзнаха по протезата му.

— Искам да я хвана — прошепна, очите и станаха кръгли като копчета.

Кроукър сви пръсти в железен юмрук и Франси се вкопчи в него с две ръце.

— Сега вече никой не може да ме нарани — прошепна сякаш на себе си тя. После главата й леко кимна и Кроукър я притисна в прегръдката си.

— Тук има ли заден вход? — извърна се към Маргарет той.

Тя се готвеше да протестира, но отново замълча, тъй като дъщеря й очевидно се успокояваше.

— Ей натам — посочи с глава Маргарет. — Аз ще ида да оправя сметката и да предупредя бодигардовете… Иначе като нищо ще ви счупят ръцете…

След по-малко от минута се събраха до спортния „Лексус“. Телохранителите се бяха скупчили на тротоара и не бързаха да се качат в колата си. Маргарет отключи и Кроукър седна на задната седалка с Франсин до себе си.

— Къде мислите да отидем? — настани се зад волана Маргарет.

— Нека поостанем тук — предложи Кроукър. — Имаш ли нещо против, Франси?

Момичето само се притисна до мускулестото му рамо.

— Сега ще ти задам няколко въпроса — продължи с мек глас Кроукър. — Искам от теб да запомниш само едно — не си длъжна да ми отговаряш…

Маргарет седеше напълно неподвижна, очите й не се отделяха от огледалото за обратно виждане.

— Можеш ли да ми обясниш защо преди малко ти се стори, че ще умреш?

— Аз все още се чувствам така…

— Но защо?

— Не знам сви рамене момичето. — Това е едно особено чувство…

— Какво по-точно?

— Ами, нещо като черна дупка… — замълча и затвори очи, изпод клепачите й отново се плъзнаха сълзи.

Кроукър внимаваше да не я докосва, по никакъв начин да не показва, че забелязва обърканото й състояние.

— Коя е любимата ти актриса, Франси? — попита с небрежен тон той.

— Джоди Фостър — подсмръкна момичето.

— Добре, а сега си представи, че ти си Джоди Фостър — рече Кроукър. — Играеш в някой от нейните филми… Да речем, в „Терминатор-4“…

— Глупости! — засмя се момичето. — В Т-4 трябва да играе Линда Хамилтън! — сълзите пресъхнаха, в очите й се събуди интерес.

— Ами представи си, че не могат да открият Линда Хамилтън и канят теб — продължи Кроукър.

— Хубаво — кимна Франси.

— А сега си представи, че всичко, което стана преди малко в ресторанта, е сцена от филма… Опитай се да мислиш за онова особено чувство като за предмет, от който си се изплашила. Начертай цялата сцена в главата си и отново ми я опиши!

Франси затвори очи и тихо започна:

— Седя в кола, но не в тази, а в по-голяма… Пътувам. Навън е тъмна нощ. Би трябвало да спя, но съм будна… Лежа на задната седалка, гледам нощното небе и слушам гласове… — клепачите й леко потрепнаха: — Небето е черно, сякаш съм под дебело одеяло… Няма звезди, няма облаци… — от устата и се изтръгна кратко хълцане, очите й се разтвориха и в тях се четеше ужас.

— Всичко е наред, успокой се — прошепна Кроукър и я притисна към себе си. — Тук си в безопасност, при майка си и мен… — проследи втренчения й поглед и очите му се заковаха върху Маргарет, приведена напред с длани върху лицето си.

— Мамо… — напрегнато прошепна Франси. — Чувах твоя глас…

— Мълчи, детето ми!

— Твоят и на някакъв мъж…

Пръстите на Маргарет се свиха в юмруци, гласът й прозвуча гневно и някак задавено:

— Мой скъпи детективе, много бих желала изобщо да не бяхте се появявали в живота ни!

— … Той каза, че познава вуйчо Дом по-добре от теб, мамо! — момичето очевидно беше обзето от желание да говори, да се освободи от непонятната травми, която го измъчваше: — Той каза, че животът ми е в твои ръце, а ти отвърна: „Не е нужно да ме заплашваш, давам си сметка за положението“ А, после, малко преди да спрем в един от онези гадни крайпътни мотели, той каза: „В момента мислиш за мен като за дявола, но по-късно, месеци след като всичко свърши, ти ще разбереш истината“ Слезе от колата, а ти започна да плачеш…

Маргарет заплака и сега приведените и рамене потръпнаха, от гърлото и се изтръгнаха горчиви вопли.

Кроукър изчака малко, после зададе най-важния въпрос:

— Кой беше този мъж?

— Той ще причини смъртта ми — вдигна глава Франси. — Ще се върне и ще ме убие. Както уби Цезар и вуйчо Дом.