Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (8)

Седма глава
Венеция | Токио

Главата беше поставена върху древна броня, тъмните интелигентни очи гледаха право в човека, който се беше привел над нея и внимателно я изучаваше.

— Доминик Голдони — прошепна Леон Уоксман с ясно доловимо страхопочитание в гласа. — Света Дево, колко дълго съм мечтал да те видя така: тих и спокоен, изпразнен от живот, нагласен като ловен трофей! И ти наистина си трофей! Ех, Доминик, да можеше да видиш свещения полумесец ГИМ в средата на челото си! — смехът му разтърси стените на хотелската стая.

— До Дук, ти ми разказа за ГИМ, след като избяга от джунглите на Лаос… Заряза Майкъл и Рок да грабят това, което принадлежеше на мен! Когато станах ръководител на Огледалото, аз много се надявах да поставя под свой контрол тези гадни дезертьори! — Уоксман замълча за момент, тялото му се разтърсваше от напора на чувствата. — Но Майкъл и Рок още са там, още управляват бизнеса в своя плаващ град… Дори ти не можеш да ги откриеш… — млъкна и ядно прехапа долната си, устна.

— Успях да се добера до тук с цената на огромни усилия — отвърна До Дук Фуджиру и посочи главата с явното намерение да измести темата на разговора от своите провали. — Наистина е смешно! Сложих я в сандък с пирони и тя пътува с още стотици подобни сандъци със строителни материали…

Уоксман се обърна, странна усмивка разкриви чертите на лицето му.

— Примо Дзани… Доминик положително би оценил прякора, който ти измислих… Умният и двуличен венециански слуга… Още едно отражение в Огледалото.

Лицето на Уоксман беше интересно, приличаше на стара реликва, открита случайно в първобитен храм, някъде на края на света. Големите, абсолютно кръгли очи бяха разположени толкова дълбоко в кухините си, че изглеждаха покрити с пурпурна плът. Челото му беше широко и полегато, с характерната за упоритите хора издутина, надвесена над останалата част от лицето точно толкова, колкото стърчеше агресивната долна челюст в края му.

— Виждам, че Флорида ти се е отразила добре… Слънце, плаж, красиви американски момичета… Заслужи си го след всичко, което преживя!

— Бих предпочел Лаос…

— Да. В Холивуд остави доста голяма бъркотия след себе си…

Макар и очевидно старо, лицето на Уоксман не беше отпуснато, липсваха и бръчките… От него се излъчваше сила, но то все пак си оставаше една гротеска. Главно благодарение на прекъснатите нерви под едното око.

— Жената, за която се ожених, беше просто прикритие. Направих това, което трябваше да направя.

Уоксман очевидно прие обяснението, вдигна глава и попита:

— Трудно ли беше да се добереш до Голдони?

— Нещата се стекоха така, че не беше особено трудно…

— Когато нещата опират до Доминик Голдони, те не могат да бъдат лесни — поклати глава Уоксман и очите му сякаш се разшириха. — Не е зле добре да запомниш това.

— Защо? Той е мъртъв, всичко свърши — До Дук се намести удобно върху старото канапе в стил Луи XV, чиято износена тапицерия все още хвърляше бледи златни отблясъци.

— Вярно, че е мъртъв, но не всичко е свършило… Ще свърши едва когато поема в свои ръце властта, която притежаваше — Уоксман вдигна ръка, на китката му проблесна татуировка, изобразяваща човешко лице, разделено на две вертикални половини. На едната беше изрисувано око, а другата — напълно тъмна, беше прорязана от полумесец. — Онези мръсници от фамилията не искат да се откажат от тази власт… Но той беше последната мъжка издънка. Останаха две сестри и дъщерите му… Нищо работа, направи крачка встрани, хвърли един поглед към главата, после отново се върна на мястото си. — Не, най-много ми харесва, когато ме гледа право в очите…

До Дук не каза нищо. Макар и мъртва, проклетата глава продължаваше да излъчва сияние. Слабо, значително по-слабо, но все пак сияние…

— Доминик беше убиец и предател, съдбата му е напълно заслужена — продължи Уоксман, зъбите му рязко изтракаха. Този негов навик дразнеше много хора, но не и До Дук. — Какво значение има това сега? Сторих каквото трябваше да бъде сторено, макар мнозина да твърдяха, че то е невъзможно… Успях, защото си направих труда да го опозная добре и да открия слабостта му — прекалената привързаност към Маргарет — неговата сестра, и прекалено силната му обич към нейната дъщеря… Може би по-силна от тази, с която е дарявал собствените си деца… Странно. Но това беше Доминик…

Зъбите му продължаваха ритмично да потракват:

— Веднага бих дал пет години от живота си, за да зърна лицето му в мига, в който нашият пратеник му предава информацията, че Тони Д. малтретира не само Маргарет, но и малката Франсин… Извадихме късмет, че не получи инфаркт. Единственото му желание беше да види незабавно любимата сестричка и отрочето й, правилата на ФПЗС можеха да вървят по дяволите. Знаех това, през цялото време го знаех! — обърна се и отправи продължителен поглед към главата: — Ето така те пипнах, мръснико! Любовта те погуби!

До Дук продължаваше да мълчи, очите му под полуспуснатите клепачи лениво наблюдаваха развитието на събитията.

— Успя ли да изтръгнеш необходимата информация от него? — рязко смени темата Уоксман. Този негов навик държеше подчинените му в непрекъснато напрежение.

— Истинското име на източника — отвърна До Дук, издържа продължителния поглед на другия и бавно кимна с глава: — Изстисках го като лимон, източвах кръвта му капка по капка… Изплю всичко, което знаеше.

— Значи съм вътре в играта! — възкликна радостно Уоксман и отново извърна поглед към главата: — Представи си само! Тайната на Голдони, източникът на скритата му сила! — гласът му се превърна в шепот, отново натежал от страхопочитание.

— Трябва да призная, че и аз съм изненадан от резултата — подхвърли До Дук.

— Мръсник! — прогърмя Уоксман. — Всички Голдони са мръсници, искат да подчинят целия свят! Какво ли е мечтало това копеле Доминик?! Какви ли планове е кроял, за да посмее да се опълчи срещу нас?! Издаде на ФБР имената на всички нови босове, но това е нищо в сравнение с мръсотията, която е вършил зад гърба ми! Предаде ме, сключи сделка с Микио Оками и двамата заедно се опитаха да поставят Огледалото на колене!

Уоксман рязко обърна гръб на главата, пламтящите му очи се впиха в лицето на До Дук:

— Но трябва да призная, че копелето беше истински гений! Успя да заблуди всички ни, накара ни да повярваме, че е неразделна част от Огледалото, изчака да научи плановете ни за световна експанзия и едва след това се прехвърли на страната на „Годайшу“!

Скочи по посока на главата, лицето му беше зачервено от ярост. Нанесе й страхотен удар, тя отскочи от бронята и се търкулна в ъгъла.

— Какво, по дяволите, ти стана, Доминик?! Какво планирахте двамата с твоя партньор Оками? Защо ни предаде?

Спомените се смесиха със силата на чувствата, тялото му се разтърси сякаш от пристъп на малария. Отстъпи крачка назад и направи място на До Дук, който отиде да вдигне главата и да я върне на мястото й. Макар и преобърната по странен, почти гротескен начин, тя продължаваше да излъчва сияние. Това накара сърцето на До Дук да се свие от тревога.

Уоксман се успокои толкова внезапно, колкото се беше разгневил.

— От ГИМ стигам до заключението, че си му приложил своите методи — тихо подхвърли той, без да изпуска от поглед интелигентните очи на Доминик.

— Да.

— Онова копеле Лилехамър вероятно се е надрискало от страх — ухили се Уоксман.

— Без съмнение — кимна До Дук.

— С него внимавай. Положително ще иска жив да те одере!

— На това разчитам.

— Знам. Затова възложих разследването именно на него. Вие двамата имате нужда пак да се срещнете… — изсумтя и добави: — А ти си изпитал удовлетворение… Предполагам, че нищо не си променил…

— Не.

— Ритуалите никога не се променят, това е част от силата им. И мярка за степента на удовлетворението, което носят.

— Грешиш — отвърна До Дук. — Аз не търся удовлетворение.

— Всички търсим удовлетворение — навлажни устните си Уоксман. — Само мъртвите могат да минат без него.

Беше прав, разбира се. Защото съществуваше и момичето. До Дук не спомена нито думичка за него, за това, което му беше сторил. Би било глупаво да говори за нея, защото тя беше риск. Огромен риск, целящ още по-голяма власт. Но До Дук живееше с риска, търсеше го така, както другите търсят тишината и спокойствието. Ритуалът с нея беше по-различен, просто защото не му беше необходима концентрацията, която беше задължителна за Доминик Голдони. Не беше необходимо да направи дисекция на съзнанието й, нямаше какво да извади оттам. И тя се превърна в Кшира — блестящата Пътека. При Голдони трябваше да предразполага боговете, да потиска психомоторите, с цел да избегне обратния удар… А при нея беше точно обратното: отдаде се на пир с душата й и това значително засили собствената му мощ.

— Ще се пролее още много кръв, преди да успея да се добера до човека, предал тайните на Голдони — промълви на глас той.

— Хич не ми пука, стига работата да стане бързо — отвърна Уоксман и му отправи предупредителен поглед. — Трябва да помниш, че понякога дори мъртвите обладават сила!

— Ти знаеш всичко за силата — поклати глава До Дук.

Уоксман въздъхна, после внимателно, сякаш посягаше към отровна змия, хвана ръката на До Дук.

— Ние двамата знаем всичко за силата — промълви той и обърна ръката с дланта нагоре. Татуировката проблесна ярко, сякаш беше жива: разделеното от вертикална черта лице, отвореното дясно око, гледащо втренчено като очите на мъртвия Голдони, тъмната лява страна, върху която блестеше ГИМ — свещеният полумесец…

Дълго се гледаха в очите, никой не помръдваше.

— А сега ми кажи кой е източникът на Доминик — промълви най-сетне Уоксман. — Кой го е захранвал с информацията, позволявала му да държи под контрол цели корпорации, а дори и правителства?

— Линеър — отвърна До Дук. — Никълъс Линеър.

 

 

— Опитваше се да ме изтика — поясни Никълъс.

Челесте стоеше толкова близо до него, че косата й го докосваше по бузата.

— Не разбирам — промълви тя.

— Как да не разбираш? — попита Никълъс и я прегърна през рамото. На външната палуба на корабчето беше студено, вятърът свиреше над водите на Канале Гранде и вдигаше малки, къдрави вълни. Ризата и сакото, които току-що бяха купили, не бяха особено подходящи за такова време. Но той отказа да влезе във вътрешния салон, предпочете да наблюдава прекрасния, изумруденозелен цвят на водата, точно копие на фините кристали Мурано.

Но дали потърси топлината на тялото й само заради хладния вятър? Не му се искаше да отговаря на този въпрос, точно както не му се искаше да позвъни в службата или да се обади на Джъстин… Какъв смисъл има? Потънал дълбоко в загадката на Оками и Месулетите, той не би могъл да бъде от полза нито на Джъстин, нито на Нанги… По-добре е да изчака. Нанги може да разчита на помощта на Сейко в случай че Винсънт Тин се натъкне на трудности. А отношенията му с Джъстин само можеха да спечелят от спокойствието, което носи раздялата…

Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през оловните облаци, ярките им отблясъци за кратко време превръщаха водата в подобие на древно огледало. Челесте мълчеше, очите й механично следяха редицата дворци, които величествено се точеха край тях. Задмина ги полицейска моторница, жълто пощенско корабче приключваше със спокойната си обиколка. Водната повърхност се набразди от дъждовни капки, огледалните й свойства изчезнаха…

Никълъс скришом наблюдаваше лицето й, не можеше да отгатне как приема докосването и близостта на тялото му. Изглеждаше някак отнесена, сякаш контактите й с приносителите на Тао-тао бяха отнели част от дълбоката и човешка същност.

— Много се умълча — подхвърли той. — За какво мислиш?

— И още питаш! — гневно отвърна тя, в очите й проблесна опасно пламъче. — Та ние за малко не загинахме!

— Може би си права…

Тя потръпна, лицето й си остана намръщено, вероятно за да прикрие ужаса, който разтърсваше душата й.

— Я се погледни! Държиш се така, сякаш се връщаме от разходка до Лондон и нищо особено не се е случило! Нима подобни събития изпълват твоето всекидневие? Ако действително е така, аз не желая да имам нищо общо с него!

— Би трябвало да си даваш сметка, че връзката ти с Оками-сан ще бъде свързана с известни опасности — отвърна той.

— О, разбира се — тръсна глава тя. — Опасности, идващи от куршуми и саби! С тях все някак бих се справила… Но това… — главата й бавно се поклати: — Това е извън моите възприятия! — Корабчето се насочи към кея на поредната си спирка, тя рязко се извърна и го погледна в очите: — Честно признавам, че едва не умрях от страх! Някакъв мръсник с Бог знае какви умения почти ни уби!… Но с какво? С магия? — тя потръпна, отдръпна се от него и се смеси с тълпата слизащи пътници.

Никълъс забърза след нея. Пред тях се издигаше Академията с великолепния дървен мост, която обаче му напомни за Канфа на месулетите. Бяха близо до къщата на Оками, тя вървеше именно натам.

— Да — изравни крачка с нея Никълъс. — Тао-тао наистина е магия. Но напълно обяснима, като например физиката…

— За мен не е такава.

— Чуй ме, Челесте… Аз умишлено позволих да попаднем в този капан…

Това подейства. Челесте спря и рязко се обърна:

— Какво?!

Лицето й беше мокро от дъжда, червеникави косъмчета бяха полепнали по бузата й. Изглеждаше уязвима и безкрайно красива.

— Усетих го там, в палацото. В затворено пространство човек като него не може да не бъде усетен от човек като мен… Беше започнал да концентрира силата си — онези странни ритмични пулсации, помниш ли?

— Не бих могла да ги забравя, дори да искам — потръпна тя и придърпа дрехата около тялото си.

Той я насочи към навеса на близкия вход, тъй като дъждът наистина се беше усилил. Традиционните опашки от туристи пред Академията ги нямаше, бюджетните ограничения бяха принудили управата на музея да го затваря още по обяд. Сега на стъпалата пред входа имаше малка групичка студенти с маратонки и раници, които чакаха да превали.

— Моля те, опитай се да ме разбереш. Трябваше да открия срещу какво сме изправени. Трябваше да го изпитам, както той изпита мен… Направи опит да ме изтласка на удобна за себе си позиция, да провери с какви похвати разполагам… Не му позволих това.

— Браво на теб!

Тя започна да му обръща гръб, но Никълъс я сграбчи за лакътя.

— Нищо не разбираш!

— Точно така! — гневно извика Челесте. — Набута ни в капана, без дори да имаш представа за силата на противника си! Той можеше да те победи, можеше да убие и двама ни! Господи, Що за човек си ти? Как е възможно да поемаш подобен риск?

— Струваше си — поклати глава Никълъс.

— Никой риск не струва колкото…

— Моля те да ме изслушаш — прекъсна я с настоятелен глас той. — Човекът, изпратен срещу Микио Оками, не е обикновен убиец на Якудза… — концентрира вътрешните си сили, блокира съзнанието й, принуди я да се замисли над това, което казваше: — В едно си права — човекът, който ни постави капан, е безкрайно опасен. Владее познанията на месулетите — най-старите магьосници на света. Техните умения са пряко свързани с човешкия дух, често надхвърлят всичко, което знаем за влиянието върху психиката. Разбираш ли това, което ти казвам?

В очите й се появи странна светлина. Тази, която ранобудните зърват само за миг на хоризонта, малко преди изгрева.

— Легендите твърдят, че месулетите са били в състояние да се докосват до елементарните космически сили, онази божествена закваска, от която е била създадена вселената…

— Луд ли си? — потръпна Челесте. — Според теб излиза, че това не са били хора, а богове!

— Наистина са били почти богове — кимна Никълъс и стисна ръката и. — И един от тях е бил изпратен тук! Защо? Ако Оками-сан е прав, целта му е една — да го убие…

— О, Господи!

Разстоянието до къщата на Оками изминаха тичешком. Челесте отвори портала със собствения си ключ, насочиха се към входа на сградата. Водите на канала тъмнееха на крачка от тях, студеният дъжд продължаваше да се лес като из ведро, вятърът клатеше клоните на крушовото дърво. Плочите на вътрешното дворче бяха покрити с алени листенца, обрулени от рози и бугенвилии. Приличаха на капки кръв.

Ръцете на Челесте видимо трепереха, имаше проблеми с отключването на входната врата.

— Оками-сан! — извика от прага тя. Палацото тънеше в мрак. — Господи, закъсняхме!

Хукнаха нагоре по широкото стълбище към мецанина. Високите прозорци към Канале Гранде зееха отворени, в дневната цареше кучешки студ.

Челесте изтича към подиума в дъното, коленичи на възглавниците и надникна през прозореца.

Нямаше смисъл да я пита дали го вижда. Тя рязко се дръпна навътре и затръшна прозореца.

— Няма го — прошепнаха пребледнелите й устни, после в очите й се появи обвинителен блясък: — И това ли знаеше предварително?

Никълъс бавно кимна с глава.

— Щях да усетя присъствието на месулет, дори да е било преди време — отговори той. — Особено ако е убил Оками-сан.

— Казваш го с такова спокойствие!

— Такива са фактите, Челесте.

Тя продължително го изгледа, в погледа й личеше неодобрение. После стана и се спусна по трите стъпала към основното помещение.

— Ще се заема с този етаж, ти прегледай долу.

— Няма смисъл — поклати глава Никълъс. — Той е тук.

Кръвта се оттегли от лицето й, пръстите се свиха в малки, стегнати юмручета.

— Жив ли е? — извика. — Какво ти нашепва проклетата магия?

Ето каква била работата, въздъхна в себе си Никълъс. Тя се страхува не само от Тао-тао, а и от него самия.

— Нищо не си схванала отвърна той. — Това не мога да го зная…

— Тогава направи нещо, за да го научиш! — цялата трепереше, вените по дългата й шия бяха издути от най реже ние.

Той преодоля разстоянието, което го делеше от нея.

— Ще го научим двамата — рече.

Тя вдигна глава да го погледне, в очите й се четеше съмнение.

— Толкова са необичайни уменията ти… Как бих могла да ти се доверя?

Влязоха в спалнята на Оками, но не откриха нищо интересно. Леглото беше оправено, бельото в скрина беше подредено по безупречен начин, същото беше положението и е връхните дрехи в гардероба. Тоалетните принадлежности бяха там, където се полагаше — в банята.

— Знаем поне, че не е избягал — въздъхна Челесте и посочи с пръст куфарите, акуратно подредени в килерчето.

— Което не пречи да е бил отвлечен — поклати глава Никълъс и се зае да изследва тъмните ъгли на малката стаичка. — Не разполагаше ли с телохранители?

— За да привлича допълнително внимание? — учудено го погледна Челесте и тръсна глава. — Не, това не беше необходимо. Въпреки годините си, Оками-сан беше в състояние да се защитава… Всяка сутрин правеше необходимите упражнения за поддържане на формата.

— А е имал и теб — подхвърли Никълъс.

— Да, имаше мен — призна тя и отвори вратата, която водеше в кабинета на стареца. — На практика беше готов да ми счупи ръката, ако надушеше, че искам да си вървя…

— Много успокоително!

— Но аз никога не съм искала да го напусна.

— Вече разбирам защо…

Мина край нея и се втурна в помещението, което беше обърнато с краката нагоре. Навсякъде бяха разхвърляни хартии и корици от разкъсани бележници. Масивното бюро беше съборено, чекмеджетата му — разпилени наоколо. Кожата на плота беше разпрана и зееше като отворена рана. Картините по стените бяха извадени от рамките си, в мазилката зееха грозни дупки.

— Пресвети Боже! — простена Челесте.

Никълъс се отпусна на коляно в близост до преобърнатото бюро и объркано поклати глава:

— Но какво, по дяволите, са търсили?

— Не зная — отвърна Челесте, отмести купчина хартии и приклекна до него. — Доколкото ми е известно, важните неща Оками-сан държеше само на едно място — в главата си. Беше твърде опитен, за да оставя писмени следи… — премести поглед върху Никълъс и добави: — Наистина ли мислиш, че е отвлечен?

До крака на бюрото лежеше продълговат, прегънат на две картон. Оказа се стара черно-бяла снимка на Челесте, облечена в маскировъчен костюм. Зад нея се виждаше олтарът на църквата Сан Белисарио — там, където се беше състояла първата й среща с Никълъс.

 

 

Предметът зееше отворен, като труп на масата на патолога. Съвсем точна аналогия, помисли си Нанги, докато чакаше да му донесат стерилната престилка И чехли — задължителни за всеки, който се появява на петдесетия етаж.

Проектът „Чи“.

Чакаше го лично Масамото Гоей, пръстите му се чупеха в знак на отчаяние.

— Къде е намерен? — попита Нанги, докато пристъпваше към поцинкованата маса, върху която беше изкормен странният предмет — оптически проводници от фибростъкло, силиконови чипове, медни защити, миниатюрни диамантени спойки…

— На черния пазар в Азия — отвърна Гоей, изравнил крачка с Нанги, който въпреки бастуна се придвижваше доста бързо. Масамото Гоей беше един от ръководителите на проекта „Чи“, теоретик на компютърната реч, част от гениалните му идеи бяха намерили приложение в създаването на този уникален компютър, който не се нуждаеше от софтуер.

— Наистина ли е „Чи“?

Спряха пред масата и отправиха очи към акуратно подредените компютърни компоненти.

— И да, и не — отвърна Гоей. — Там, вляво, можете да видите трите интегрални схеми с неутрално захранване, които са наш патент, но за останалите компоненти просто не зная какво да кажа… С положителност мога да твърдя, че не са наша изработка…

— Но онези компоненти са наши — посочи с пръст Нанги. — Как са били изнесени оттук и как са стигнали до мястото на сглобяване, където и да се намира то? Кой е отговорен за това?

Отвърна му мълчание. Дори техниците, които бяха заети с разглобяването на апаратурата, прекъснаха работата си и погледнаха към двамата мъже.

Нанги направи знак на Гоей да го последва и се насочи към изхода на лабораторията. В коридора спря да се освободи от стерилното облекло, очите му изпитателно се забиха в лицето на Гоей:

— Друго?

— Мутантът е сглобен някъде в Югоизточна Азия. Наричам го така условно, поради липса на по-точен етикет… Моите хора веднага установиха това. Лично аз бих казал Хонконг… Там е съвсем в реда на нещата да получиш поръчка за сглобяването на нещо, а след месец да удариш кепенците. Не прави впечатление на никого, всеки може да си наеме както помещение, така и необходимите машини и инструменти…

По дяволите, въздъхна Нанги. Никълъс се покри някъде, а любимата му рожба се наака точно в краката ни… Искаше веднага да се върне в кабинета си, повече от всякога се нуждаеше от пряка връзка с Винсънт Тин. В Сайгон нещата се наблюдават пряко, не може да не е забелязал появата на мутанта на черния пазар. Но защо не е сигнализирал за нея?

— Дръж ме в течение — кратко нареди той. — Задачата е от първостепенно значение, всичко друго да мине на втори план.

Влезе в президентския асансьор и потегли нагоре към офиса си.

— Някакви новини от Винсънт Тин? — пристъпи към бюрото на Уми той.

— Не, сър — поклати глава момичето, взе няколко папки и тръгна след него и Сейко.

— Нещо ново от Линеър-сан? — въпросът му беше предназначен за Сейко.

— Нищо — отвърна тя, изчака го да опре бастуна си в ъгъла и едва тогава добави: — Но получих странична информация…

— Така ли? — вдигна глава Нанги и й направи знак да почака: — Преди да я споделите с мен, ще помоля Уми да разпространи една заповед до всички наши филиали: считано от днес госпожица Сейко Ито е назначена за директор на отдела за корпоративни връзки. Новата длъжност й дава право да интерпретира и възлага за изпълнение моите заповеди на всички клонове в корпорацията.

Уми стрелна с поглед неподвижната Сейко, после продължи да стенографира.

— Искам заповедта да бъде разпратена веднага — добави Нанги и момичето кимна с глава. — А сега искам да…

Прекъсна го телефонът. Уми се надигна и взе слушалката.

— В съвещание съм — раздразнено промърмори Нанги и се извърна към Сейко. Уми каза няколко думи в слушалката, после вдигна глава. Лицето й беше станало пепеляво, ръката й трепереше в опит да намери бутона за временно прекъсване на разговора.

— Мисля, че трябва да проведете този разговор, Нанги-сан — прошепна тя.

Нанги любопитно я изгледа и пое слушалката.

— Моши-моши — кратко каза той.

— Танцан Нанги?

— На телефона.

— Безпокои ви старши инспектор Ханг Ван Киет от Главното полицейско управление на Сайгон. Със съжаление трябва да ви уведомя, че вашият служител Винсънт Тин претърпя злополука.

Нанги си даде сметка с каква огромна сила стиска слушалката. В корема му се настани оловна топка.

— Сериозно ли е пострадал?

— За съжаление той е мъртъв, господин Нанги.

Нанги слушаше призрачните шумове на международния разговор в слушалката, имаше чувството, че те някак странно го откъсват от действителността. Тин е мъртъв. Трябваше да си даде сметка какво означават тези думи. Отправи една безмълвна молитва към Бога за упокой на душата му, после включи в действие аналитичния си ум.

— Бихте ли казали каква точно е била злополуката, господин старши инспектор?

— Обстоятелствата са малко особени, господин Нанги. По всяка вероятност господин Тин е извършвал проверка на един склад в северната част на града и…

— Ние нямаме складове в северната част на града — прекъсна го Нанги.

— Точно така — съгласи се Ван Киет и от тона на гласа му Нанги разбра какво ще последва: — Вашият господин Тин е действал незаконно на чужда територия…

— Кой е собственик на въпросния склад?

— Нещата не са много ясни, в момента ги уточняваме…

Нанги докосна с пръст слепоочието си, сякаш за да попречи на болката, която се оформяше там. Познаваше отлично тези хора, знаеше как се сплотяват и пречат на всеки чужденец, дръзнал да си пъха носа в техните дела… От гласа на Ван Киет му беше ясно, че едва ли някога ще получи отговор на въпроса, който зададе преди малко.

— Продължавайте — въздъхна в слушалката той.

— От огледа на местопроизшествието стигнахме до извода, че господни Тин е вървял по тясно скеле, доста високо над пода. Попаднал е на гнила дъска и е изгубил равновесие…

В слушалката се възцари мълчание, нарушавано единствено от свиренето на кабелите по трасето.

— Добре, а после?

— Паднал е във варел със сярна киселина — тихо отговори инспекторът.

— Сярна киселина? Правилно ли чух?

— Да, сър.

— А как се е озовал варелът точно на мястото на нещастието?

— В склада има още много такива варели, господин Нанги.

— Със същото съдържание, така ли?

Ван Киет се поколеба за момент, Нанги беше сигурен, че чува шумоленето на хартия.

— Имало е варели и със солна киселина, бензин, сода бикарбонат и натриев перманганат — отвърна инспекторът, в гласа му се долавяха гняв, досада и примирение.

Главоболието на Нанги се усилваше с всеки удар на сърцето му.

— С други думи този склад е лаборатория за производство на наркотици, така ли? — рязко попита той.

— Този извод се налага сам — въздъхна Ван Киет. — Случайно да разполагате с информация, че господин Тин…

— Моите служители не се занимават с търговия на наркотици — ледено процеди Нанги.

— Много е удобно да мислите така, особено там, в далечното Токио — язвително подхвърли Ван Киет.

Словесен двубой с виетнамски полицай беше последното нещо на света, от което Нанги се нуждаеше в момента. Още повече, че човекът насреща беше единствената му връзка със Сайгон и загадката около живота и смъртта на Винсънт Тин.

— Как стигнахте до извода, че става въпрос за нещастен случай? — попита с примирителен тон той.

— Моля?

— Питам какво ви кара да изключвате вероятността за насилствена смърт — поясни Нанги. — За убийство?

— Честно казано, аз не изключвам подобна вероятност, господин Нанги. Но смъртта ще бъде регистрирана като нещастен случай. Няма свидетели, нищо не показва, че в склада е имало и други хора… Сам разбирате, че предвид обстоятелствата на смъртта, аутопсия също не е възможна… — в слушалката прозвуча дълбока въздишка, после полицаят добави: — За съжаление не разполагам нито е достатъчно хора, нито със средства, за да проведа едно задълбочено разследване. Вълната на престъпността в тази страна е огромна и продължава да расте, едва ли можете да си я представите според вашите стандарти… Страхувам се, че заедно с капитализма тук се завръща и едно открито пренебрежение към законността…

— Искате да кажете, че не сте в състояние да сторите нищо?

— Вече трябва да приключвам, господин Нанги. Съжалявам за смъртта на вашия служител.

— Ако отделите още един миг, господин старши инспектор, ще ви прехвърля на секретарката ми за подробностите по погребението…

— Подробностите вече са уредени от семейството на господин Тин, уважаеми сър…

— Господин Тин няма семейство! — остро отвърна Нанги. — Кой е прибрал тялото?

— Един момент, сега ще ви кажа… Ето — човек, представил се за брат на господин Тин… Дал е препоръки от компанията „Авалон ЛТД“ със седалище в Лондон — Ван Киет изпусна дълбока въздишка и продиктува името. — Вече наистина изчерпах лимита си за международни разговори, господин Нанги. Дочуване.

Нанги втренчено изгледа слушалката, бездиханна като Винсънт Тин, там, в далечния Сайгон…

 

 

— По всичко личи, че е била направена в нощта на първата ни среща — промърмори Никълъс и почука с пръст по черно-бялата фотография. — Знаеш ли нещо за това?

— Не — отвърна Челесте. — Бих се обзаложила, че наоколо нямаше никой, взех всички предохранителни мерки…

— Снимката е направена с телеобектив, от голямо разстояние — каза Никълъс. — Това личи от разделителната способност и сивотата… Бил е използван апарат с голяма скорост на снимане.

— Но как се е озовала тук? — попита тя. — Нима Оками-сан е знаел за нея?

— Много вероятно — кимна Никълъс и продължи с огледа на кабинета. Скоро приключи и се върна на мястото, където откриха фотографията.

— Има нещо странно — промърмори той и отново се втренчи в гланцираната хартия. — Всичко е обърнато с краката нагоре, няма дори един цял документ… С изключение на тази снимка. Не бих казал, че това се дължи на небрежност… — пръстите му внимателно опипаха прегънатия картон. — Виж как акуратно е препъната… Почти като скулптура „оригами“…

— От което следва, че е била оставена нарочно, така ли?

— Точно така — кимна той и прибра снимката в джоба си. — Вероятно от Оками-сан, който е искал да ни насочи…

— Към какво? Нима предварително е знаел мястото, на което ще бъде отведен?

— Челесте, той отлично съзнаваше, че е белязан. А аз започвам да си мисля, че е знаел и кой точно е изпратен по следите му… Положително е имал представа и къде ще бъде отведен.

— Но с какво ни помага тази снимка? — попита тя. — На нея съм само аз…

— Да си пътувала някъде по поръчка на Оками-сан?

— От време на време отскачам до Бурано, той поддържа делови отношения с няколко фирми там…

— Добре — въздъхна той. — Бурано е една възможност.

— Страхувам се, че нищо няма да излезе — поклати глава Челесте. — Оками-сан има много приятели там, а и островчето е малко. Рибарите се познават помежду си, едва ли някой ще посмее да укрива отвлечен човек…

— Какво още виждаш на снимката?

— Вътрешността на храма Сан Белисарио.

— Точно така. Мисля, че си струва да хвърлим едно око…

Стигнаха Кампиело ди Сан Белисарио за около двадесет минути. Пътят им минаваше през Еврейския квартал, по мнението на мнозина — най-бедната част на Венеция. Но Никълъс го видя само като по-различен, което беше напълно естествено. Сравнени с готическите катедрали и византийските палати на Венеция, тукашните жилищни сгради и синагоги изглеждаха голи и паянтови, лесно можеха да бъдат взети за бедни от хора, които не познават историята на еврейския народ. Евреите са били принудени да крият дълбоко своите радости в живота, особено богатството си. В самия Торах — най-святата книга на тяхната религия, категорично се забранява демонстрацията на богатство и власт.

Освободен от лустрото на пищната готическа и византийска архитектура, тук човек беше в състояние да улови пулса на живота. Наоколо висяха тежките завеси на вековната история, прекрасни като гениална стенопис, но животът между тях беше искрен и непосредствен — това, което всеки от нас изпитва на гърба си.

Малкият площад пред храма Сан Белисарио беше пуст, в далечния му край помръдна фигурата на съсухрен старец. Той ги погледна, на лицето му се появи измъчена усмивка. Миг по-късно изчезна зад висок дървен портал.

— Мога да кажа само едно — прошушна Никълъс. — Дотук никой не ни проследи. А дали Оками-сан ще се окаже в църквата… — сви рамене и остави изречението си недовършено.

— Оттук — каза Челесте и го поведе към мостчето, прехвърлено над тесен канал. Именно от него се беше насочил към задния вход на храма при първата им среща, спомни си Никълъс. Сега влязоха през същата врата.

Над главите им увисна тежестта на вековете. Въздухът беше напоен с миризмата на тамян, мухъл и призрачно присъствие. Намираха се близо до водите на канала и влагата се чувстваше съвсем осезаемо. Плочите по краищата на просторното помещение бяха зеленясали.

Челесте го поведе по тесен коридор с дървени подпори, който свършваше пред каменно стълбище. Озоваха се на приземното ниво на храма, под готическия свод, непосредствено до Schola Cantorum. Тя се спряна предварително избрано място и поиска снимката. Разглежда я внимателно в продължение на няколко секунди, после кимна с глава и му я подаде.

— Стояла съм точно тук — прошепна тя.

Никълъс мълчаливо кимна.

— Усещаш ли нещо? — попита тя. — Присъствието на Оками-сан или на онзи, който ни следеше?

Той замръзна на място и напрегна сетивата си. В душата му бавно нахлуха незабележимите вибрации на храма. Подобно на диапозитиви под светлината на прожектора, в съзнанието му започнаха да се мяркат сцени от далечното минало. Храмът — такъв, какъвто е бил в първоначалния си вид, лицата на хората, които са го съграждали… лицата на техните наследници… Пепелища, после повторно съграждане… Цикладийци и финикийци, гърци и римляни… Представители на различни азиатски малцинства, смесени с тях. За да се получи в крайна сметка етническата общност, наричаща себе си венецианци…

Това място е било свято за тях — той ясно виждаше линиите на властта, излизащи от него във всички посоки на света — като спиците на дървено колело. Една отдавна отминала и забравена власт, съществуваща единствено в спомените на проповедниците и молитвите им, отправени към Бога… Но мястото беше свято и сега, притегателната му сила беше огромна, присъствието и се чувстваше навсякъде…

Бил е привлечен насам. Това беше първата мисъл на Никълъс, отпуснал се върху вълните на неуловимите вибрации. Той също е усетил светостта и притегателната сила на това място, пожелал е да се слее с нея…

— Кръв! — внезапно извика той. — Виждам кръв!

— Къде? — хлъцна Челесте.

— Насам!

Втурнаха се в Schola cantorum, прекосиха я и се насочиха към тесния коридор отвъд, изпълнен с тесни килийки, изсечени направо в скалата. Започнаха да ги проверяват една по една, светлината от запалените в коридора факли ставаше все по-слаба… В първата имаше покрит със сламеник нар, над него бяха опънати тънко одеяло и груб ленен чаршаф. Това наистина беше килия. Второто помещение се оказа нещо като склад. Купища ноти за църковния хор лежаха върху дървени каси със свещи, светена вода и бутилки вино за причастие.

Третата килия беше тъмна и на пръв поглед празна. Миризмата на мухъл липсваше, заменена от острия мирис на силен препарат за дезинфекция.

— Тук няма нищо — прошепна Челесте.

— Но миризмата на кръв става още по-силна — поклати глава Никълъс, за миг затворил очи.

— Може би са се опитали да я прогонят с препарата?

— Може би — кимна той и се отмести от средата на помещението. Сякаш изведнъж се стопи в дълбоката сянка край стената.

— Никълъс?

Отвърна й ужасяваща тишина, косъмчетата по врата й настръхнаха.

— Челесте, ела тук… — гласът му прозвуча някъде отдалеч, сякаш изведнъж беше попаднал в далечния край на огромна пещера. Тя се насочи натам и го видя, изправен до стената. Силуетът му помръдна и за миг се разпадна — сякаш беше неясно отражение. В следващия миг вече беше до него, изпита чувството, че е прекрачила в ириса на огромно, блестящо око. Обърна се да погледне назад, входът на килията й се стори отдалечен на десетки метри.

Никълъс беше вдигнал ръце високо над главата си, дланите му опираха в каменната стена.

— Трябва да е някъде тук — промърмори той, наблегна с цялото си тяло, от устата му се откъсна тежко изпъшкване. Стената изведнъж помръдна, Челесте нададе неволен вик на ужас. По-точно помръдна само част от стената, двамата бавно пристъпиха в тайния проход, който зейна сред каменните блокове.

Озоваха се в миниатюрна градина. Високите каменни стени бяха покрити с цъфнали клематиси, сред тях проблясваха свежите листенца на други пълзящи растения. В клоните на японско дърво гинко цвъртяха птички, бял като скелет, стволът му се извиваше нагоре и чезнеше високо над зида.

Земята в краката им беше влажна, от нея се излъчваше задушливият аромат на късна есен. Дъждът беше спрял. Лъчите на слънцето стигаха дотук бледи и разсеяни, човек оставаше с чувството, че се намира в девствен лес, на хиляди километри от цивилизацията…

В центъра на градината имаше стара пейка от ковано желязо, обърната е гръб към тях. Земята под краката им беше зелена и пружинираща, Челесте разбра, че всъщност стъпват върху мъх. На метър от главата й пропя птичка, после настъпи тишина. Оттатък дебелите каменни стени се чуваше мекото пошляпване на водата в близкия канал.

— Виж!

На скамейката лежеше ритуална венецианска маска, счупена през средата. Беше покрита с току-що засъхнала кръв.

Челесте тихо извика.

— Това е моето домино! Същото, което ми даде Оками-сан преди срещата с теб!

— Откъде знаеш, че е то? — вдигна вежди Никълъс. — Във Венеция има поне десет хиляди като него…

— Моето беше ръчна изработка, подписано от майстора — отвърна тя. — Подписът му трябва да е там, от вътрешната страна…

Никълъс се наведе да погледне.

— Не съм на това мнение — поклати глава той.

— Какво прави моята маска тук, Никълъс? — попита уплашено тя. — Защо е покрита с кръв? Чия кръв е това? На Оками-сан?

— Бих искал да зная това — поклати глава Никълъс. После клекна и извади снимката, която бяха открили в кабинета на Оками. Челесте стори същото.

— Ето, тук си с маската, която открихме… Вероятно в нея се крие загадката за местонахождението на Оками-сан… — замисли се за миг, после попита: — Какво ми разказваше за произхода на думата „домино“ в онази нощ?

— Идва от латинското Benedicamus Domino, което означава „глава на Бога“. Според мен древните венецианци са искали да иронизират своите двулично набожни управници. Защото по време на Карнавала те са се занимавали главно с разврат…

— Латинското наименование не е ли архетип на нещо, което по-късно се появява и в италианския език?

— Все пак не мога да бъда сигурна, не познавам достатъчно добре историята на Maschere… Има само един човек, който може да ни каже всичко, свързано с маските на Венеция и в частност за моето домино. Това е човекът, който ги прави.