Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (4)

Трета глава
Ню Йорк | Токио | Вашингтон

Притиснала в прегръдката си спящата Франси, Маргарет Голдони най-сетне се прибра у дома. Там завари суматоха, мъжът й беше събрал цяла рота бойци, които възнамеряваше да прати по следите на Робърт. Тони си беше от старата шкода и много обичаше да се прави на мъж. И точно това беше причината, поради която Доминик му повери контрола на семейния бизнес.

Тя се страхуваше от това завръщане, но страховете и се стопиха в момента, в който Тони отвори входната врата. Не я попита нито къде е била, нито доколко е замесена в смъртта на брат си, нито дори как е успяла да се прибере невредима. Зададе й само един въпрос: „Правиха ли ти нещо?“

Не „Той направи ли ти нещо?“, просто защото Тони не можеше да персонифицира това, което отдавна беше нарисувала фантазията му.

В крайна сметка отговорът и не го интересуваше. Вече беше решил съдбата й, въображението му отдавна беше видяло това, в което се беше превърнала. Винаги беше мечтал тя да бъде Мадона, сега тази мечта се беше превърнала в пепел…

Отговори му отрицателно. Добави, че Франси е била упоена — което беше истина, — а нейните очи през цялото време са били вързани — което беше, разбира се, лъжа… Но как би могла да признае пред някого, особено пък пред него, какво е била принудена да върши? Сам по себе си актът беше достатъчно отвратителен, още по-отвратително би било неговото описание…

Той не чу нито дума от това, което му казваше. То просто не го интересуваше. Не изпита желание да се доближи до нея, остана на почетна дистанция, очите му гледаха хладно и с открито неодобрение. Сякаш по време на принудителното си пътешествие беше пипнала проказа…

Накара я да вземе участие в подготовката за бойните действия срещу Робърт, макар ясно да виждаше, че е на края на силите си и душата й плаче за почивка. Искаше своего отмъщение и нищо друго не го интересуваше.

— За Бога, Тони! — избухна тя. — Та ние дори не знаем истинското му име!

Върху лицето на Тони се беше запечатало изражението, с което хвърляше неизгодните договори пред своите притиснати до стената клиенти.

— А ти за какво си, Маргарет? — отвърна той. — Сега детето е в безопасност, вече можеш да седнеш и спокойно да опишеш на художника чертите на лицето му. Нищо повече не ни е необходимо. Той е един шибан азиатец, няма начин да не го открием!

Тя пое дълбоко дъх и бавно поклати глава:

— Слушай ме внимателно, Тони! Той каза, че ще ни наблюдава отблизо и ще отвлече Франсин, ако предприемем каквото и да било!

— Приказки! — размаха ръце Тони. — Искал е да те уплаши и това е всичко! Използвай главата си, Маргарет! Как би могъл да ни наблюдава? Дори федералните ченгета с цяла тълпа цивилни агенти не могат да го сторят, та той ли? — поклати глава, в жеста му пролича нещо като съжаление: — Ти си жена, той прекрасно знае как да те накара да трепериш от страх. Такива като него умеят това… Остави нещата в мои ръце и ще пипнем копелето още преди да иде да се изпикае!

Тя опря длан в слепоочието си, сякаш искаше да успокои бесните удари на сърцето си и сляпата паника, надигаща се в душата й. Чувстваше се като безпомощно дете.

— Не го познаваш — с отчаяние прошепна тя. — Той може да я отвлече, сигурна съм в това! — гласът й изневери, по бузите й се затъркаляха сълзи. — Франси е в безопасност, моля те да не предприемаш нищо!

— Да не предприемам нищо ли? — учудено я изгледа Тони. — Трябва да си се побъркала! Копелето се появява в дома ми, напада ме и ме оставя в унизителното положение да разчиствам труповете след него, а тя казва да не предприемам нищо! Това място е свещено, Маргарет! Дори мръсник като Леонфорте „Отровната мида“ не би посмял да нахлуе в дома ми! — лицето му се наля с кръв: — Освен това той уби собствения ти брат, Маргарет!

Тя остана безмълвна пред справедливия му гняв. А Тони й обърна гръб и започна да раздава заповеди на бойците си. Провел няколко напрегнати разговора по телефона, той безцеремонно нахлу в банята й и кратко заповяда:

— Зарежи къпането и отивай да си събираш багажа! Двете с Франси заминавате!

Маргарет се втренчи в лицето му:

— Но тя е на училище, и без това пропусна доста дни…

— Прави каквото ти казвам!

Маргарет сведе глава и се подчини.

Тони приключи с подготовката и влезе в спалнята й.

— Никой не знае къде отиваш, с изключение на двама-трима от най-доверените ми хора обяви той. — Говорих с човека по телефона, той е от фамилията и няма за какво да се тревожиш.

Един от бойците свали багажа, а друг взе на ръце спящата Франсин и започна да се спуска по стълбите. Преди това безуспешно се опита да измъкне от прегръдката й Райън — любимото и плюшено мече. Проскубан и раздърпан, Райън беше единствената играчка, останала от детството й, и тя отказваше да се раздели с нея.

Маргарет се качи в черния линкълн, паркиран пред входа, Тони внимателно и подаде спящото момиче. Бяха в плътното обкръжение на бодигардове, наредени около линкълна и натикани в няколко коли наблизо.

— Ще се видим, когато всичко свърши — рече Тони и удари по покрива с разтворена длан.

Едва след като колата напусна имението, Маргарет си даде сметка, че той не я целуна за сбогом. Всъщност не беше я докоснал от момента на появата й…

Франсин спеше с глава в скута и, здраво притиснала Райън до гърдите си. Маргарет механично погали русите й коси. Така правеше някога, когато Франси беше още бебе… Колата фучеше в нощта, тя неволно си помисли за това, което беше планирал Тони и безпокойството й нарасна. Направи опит да се успокои, каза си, че без нейна помощ те няма да получат портрета на Робърт… Слаба утеха, особено в тъмна нощ като тази…

Едни час преди разсъмване пристигнаха пред каменна къща в околностите на Ню Хемпшайър. Мъжете от първата кола влязоха вътре, запалиха осветлението и внимателно огледаха всичко. Едва след това направиха знак на шофьора на линкълна.

Маргарет лично настани Франсин в леглото, Райън беше облегнат на стената до нея, готов да попадне в прегръдките й. После се оттегли в определената за нея спалня.

Така и не можа да разбере дали спа, или просто отново преживя кошмара на отминалите дни… Виждаше се като жив труп, крачещ механично по каменистата пътека на бягството, единствената мисъл в шокираното й съзнание беше да бъде максимално далеч от ужаса, да измъкне от лапите му безжизненото тяло на дъщеря си, което се люшкаше в ръцете й. Дали това беше сън, тя не можеше да определи…

Събуди се малко преди обяд, очите й лепнеха. Имаше чувството, че току-що е заспала. Адреналинът на тревогата заля душата й като могъща приливна вълна, тя скочи и се втурна към банята. Наведе се над тоалетната чиния точно навреме, устата и очите й се изпълниха с лепкава, полутечна каша…

После отиде да хвърли един поглед на Франсин, която продължаваше да спи. Взе душ, облече се и слезе в кухнята. Закуската й поднесе бодигард с едро телосложение и вълчи поглед, който странно контрастираше с топлата му усмивка. Поигра си с пържените яйца, местейки ги от единия до другия край на чинията, умът й беше зает да определи точния размер на омразата, която изпитваше към съпруга си.

Най-сетне се появи и Франсин — бледа, с подпухнали очи и стърчаща във всички посоки руса коса. Маргарет трябваше да й обясни къде се намират и защо са тук.

— Разбира се — равнодушно кимна момичето. — Тони…

Искаше да си бъде у дома, приятелите й липсваха. Маргарет направи всичко възможно да я успокои, но битката беше загубена предварително. Така и не успя да намери път към душата на дъщеря си. Все пак я убеди да хапне, после с облекчение се увери, че странните лекарства на Робърт явно няма да имат страничен ефект.

Час по-късно в къщата влезе един от външната охрана, пристъпи към едрия бодигард, който им беше сервирал закуската, и прошепна нещо в ухото му.

— Какво има? — попита Маргарет, усещайки как безпокойството й отстъпва място на паниката.

— Може би нищо сериозно — отвърна бодигардът, но усмивката беше изчезнала от лицето му. — Навън са открили едно пакетче, адресирано до Франсин…

Франсин разтревожено вдигна глава.

— Искам да го видя! — изкрещя Маргарет и скочи на крака.

— Идеята ви не е добра, госпожо Де Камило — поклати глава бодигардът. — Сега двете с дъщеря ви ще идете в моята стая. Сал ще ви прави компания…

През тънките степи на малкото помещение Маргарет ясно чу как едрият мъж разговаря по телефона е Тони.

След по-малко от два часа той вече беше тук. Витлата на хеликоптера засвистяха във въздуха над къщата. Позволиха на Маргарет да напусне малката стаичка, но Франсин остана вътре в компанията на Сал.

Кутията беше поставена на шкафа в антрето. Тони дори не погледна жена си, с кратко кимване на глава нареди на едни от пазачите да вдигне картонения капак. Вътре имаше малко пакетче, увито в дебела хартия за подаръци и привързано с розова панделка. Боецът развърза панделката и всички се надвесиха над съдържанието на пратката.

От устата на Маргарет се откъсна сподавен вик. В кутията се оказа Райън — любимото плюшено мече на Франсин, увито в розов памук. Втурна се нагоре по стълбите и блъсна вратата на стаята, в която беше пренощувала дъщеря й. Мястото на мечето до стената беше празно.

— Пресвета Дево!

Захапа кокалчетата на пръстите си, зад нея безшумно се появи фигурата на Тони.

— Той е бил в къщата! — истерично изхълца Маргарет. — Бил е в стаята на детето! Лично поставих мечето ей там, до стената… — обърна се с лице към съпруга си, очите й бяха разширени от ужас: — Разбра ли, че съм била права? Какъв смисъл имаше да ни пращаш тук? Това е ясно предупреждение! Всички бандити на света да събереш, пак няма да ни спасиш! Не можем да му се изплъзнем, една дума от наша страна и Франсин ще изчезне!

— Успокой се — механично отвърна той, но тя добре забеляза, че е пребледнял под равномерния загар на кожата си, получен в солариума.

— Тони, моля те, послушай ме! Не мога да понеса мисълта, че Франсин ще бъде подложена на още мъчения! Един Бог знае какво си спомня от онзи кошмар, не казва нито думичка… Моля те да ме послушаш, живота на дъщеря ти е поставен на карта! Не предприемай нищо, остави нещата такива, каквито са!

Дали отчаянието й беше толкова силно, че дори Тони се развълнува? Никой не можеше да каже това.

„Какво още ти дадох, Маргарет? Сега вече знаеш, че притежаваш силата на устремеността… Можеш да постигнеш всичко…“

— Добре — въздъхна най-сетне той. — Приемам съвета ти. Но искам двете с детето веднага да се качите в хеликоптера. Трябва час по-скоро да се махаме оттук, по дяволите!

 

 

Ето до какво се свеждат нещата помисли Джъстин, когато усети здравото бедро на Рик Милар под ресторантската маса. — Той ме иска, не част от мен, а цялата!

После в главата й се появи мисъл, която доста я изненада: „Господи, колко отдавна не съм била желана по този начин!“

Очите й се изпълниха със сълзи, принуди се рязко да извърне глава и да ги избърше с опакото на дланта си. Не биваше да му показва колко е уязвима. Защитните й сили, или по-скоро това, което беше останало от тях, бяха към края си. Изведнъж ясно разбра, че в момента, в който ръката му я докосне, тя няма да окаже съпротива… Да, точно така — не ако я докосне, а когато я докосне! Не тази вечер, не тук… Той притежаваше твърде много от това, което искаше тя. Присъствието му до нея пораждаше усещането, че се е натъкнала на спасителен оазис след дълго лутане в суха и безводна пустиня, точно когато силите окончателно са я напуснали… Беше на крачка от чистата студена вода. Кой би могъл да я обвини, че е утолила жаждата си до насита?

— Струва ми се, че тази вечер между нас няма дистанция — промълви Рик Милар и допълни чашата й с вино. — Лошо ли се отнасяха с теб от последната ни среща насам?

— Нима винаги съм била недосегаема?

Той се наведе и впи устни в нейните. Езикът му нежно я докосна, тя усети аромата на мъжката му сила, тялото й започна да омеква.

— Имаш право — прошепна той. — Няма да те питам за нищо. Когато искаш да ми разкажеш, аз ще бъда край теб, готов да те слушам…

— Питам се дали си дошъл тук специално, за да ме съблазняваш? — поклати глава Джъстин и с мъка се отлепи от горещото му тяло.

— Господи! — засмя се Рик. — Дори през ум не ми е минавала подобна мисъл! Да съблазнявам теб — Ледената девица!

— Така ли ме наричаха в службата?

— Доколкото ми е известно — само мъжете, които мечтаеха да те имат — кимна с глава Рик. — Което означава всички с нормални наклонности…

Сега беше ред на Джъстин да се разсмее, стана й приятно.

— Имам чувството, че съм живяла на друга планета — наведе глава тя.

— И то е вярно — отвърна Рик. — Според мен Токио наистина е друга планета! — стисна ръката й и пламенно прошепна: — Крайно време е да се върнеш у дома!

Когато тръгнаха обратно към „Хилтън“, тя изведнъж разбра, че не иска да се разделят. Не се учуди, тъй като през цялото време на вечерята усещаше, че изпитва глад. Не за храна, а за нещо друго, не по-малко важно за организма й… Даде си сметка, че говори по особен начин, гледа го по особен начин… Че всъщност тя го съблазнява, а не той нея. И това беше приятно. След дългите години, прекарани във враждебна среда, след сковаващото вцепенение — резултат от танжинските способности на Никълъс, тя изведнъж се почувства освободена, готова да изяви собствената си воля, да усети силата на личността си… Най-сетне си даде сметка каква огромна част от същността й е била заложник, покорена и победена от страха от това, в което се превръщаше съпругът й. Сега ясно видя, че не желае да бъде част от неговата магическа сила, нечовешките му способности я бяха превърнали в страдаща от безсъние истеричка, лежаща до него с отворени очи, неспособна да се отърси от страховете и безпокойствата си…

— Остани! — прошепна тя в ухото на Рик, когато вратата на стаята й меко се захлопна зад тях.

— Искам да бъдеш абсолютно сигурна, че го желаеш — отвърна той, притиснал я до гърдите си.

Сигурна съм, каза си Джъстин. Имам нужда от нормален живот, искам да работя и да създавам нещо, искам вечер да се любя със съпруга си, да се виждам с приятели в почивните дни, да вземам отпуск поне два пъти в годината!…

Вдигна глава и впи устни в неговите. Езиците им се преплетоха, от гърлото й се изтръгна възбудено стенание.

Усети ръцете му върху тялото си. Блузката й неусетно бе разкопчана и свалена, ципът на полата тихо изсъска и тя се уви около глезените й. Отпусна се в ръцете му, потръпваща от желание. Той леко я повдигна и се насочи към леглото.

Очите на Джъстин бяха премрежени от желание, пръстите й пъргаво започнаха да го освобождават от дрехите. Кадифената му кожа меко проблесна на светлината на нощната лампа, тя изведнъж си спомни очертанията на тялото му — такива, каквито ги помнеше от Мауи. Оскъдният бански костюм оставяше малко храна за въображението, но сега, докато смъкваше гащетата му, тя изведнъж усети дълбоко вълнение. Останал гол, той се изправи до леглото и сведе поглед към нея. Тялото му е хубаво, замаяно помисли Джъстин. Тесни бедра, плосък корем… Не притежаваше уникалната мускулатура на Никълъс, но в крайна сметка той е един обикновен човек, напомни си тя. Точно такъв, от какъвто се нуждаеше…

— Ела тук, мили — протегна ръце тя.

Рик коленичи на леглото, устните му покриваха тялото й с целувки, докато ръцете откопчаваха сутиена и смъкваха тесните бикини…

От очите й бликнаха сълзи в момента, в който тялото му покри нейното. Толкова отдавна не беше се любила с друг мъж, освен с Никълъс! Формата и тежестта на тялото му бяха различни, ароматът — влудяващ. Тя възбудено простена, зъбите й се забиха в рамото му, краката й рязко се вдигнаха нагоре.

Почти престана да диша, чуваше единствено лудото блъскане на сърцето в гърдите си. Втвърдената му мъжественост докосна слабините й, тя усети как и се завива свят, заляна от горещата вълна на желанието. Езикът му пробяга по щръкналите зърна на гърдите й, тазът й полудя, не искаше да чака нито секунда повече…

Той я разбра и леко се надигна. Ръката й се плъзна надолу, пръстите й за миг докоснаха кадифената кожица… не можа да се овладее, обхвана го с длан и силно стисна. Той изпъшка, цялото му тяло се разтърси. Тя вдигна краката си още по-високо, беше толкова възбудена, че почти не усети проникването му.

— Ох!

Бедрата й конвулсивно се сгърчиха, той рязко се притисна в нея, прониквайки дълбоко, чак до парещата сърцевина на нейната женственост. Тя изгуби контрол над себе си, нададе вик и се остави на вълните на оргазма. Устните й жадно се впиваха в плътта му, искаше й се да погълне аромата на силното му тяло, да го запази завинаги в себе си…

— Господи, о, Господи! — припяваше тя в такт с всеки тласък на бедрата му. Дълбоко в себе си чувстваше вълната на благодатното освобождение, знаеше, че се нуждае от него, че е мечтала за него… Долната част тялото й потръпна, усетила приближаването на новия оргазъм. Главата й леко се повдигна, езикът й се плъзна в ухото му. Последният тласък на таза му беше могъщ и неконтролируем, той потъна дълбоко в нея и тя усети спазмите на еякулацията…

Този път облекчението й беше различно — бавно, чувствено, мъчително сладко, зараждащо се дълбоко в тялото й…

После всичко свърши. Лежеше до него спокойна и отпусната, кракът й остана леко преметнат върху сгорещеното му тяло. За пръв път от много месеци насам заспа дълбоко, без сънища, без кошмари… Като невинно дете след дълъг летен ден, запълнен с интересни неща.

 

 

Призраци.

В атмосферата на Вашингтон има нещо, което не може да се усети никъде другаде в Америка, мислеше Харли Гоунт. Застроен по особен начин, като колело на каруца с дървени спици, излизащи от центъра към всички посоки на света, с широки булеварди, многобройни паркове и гъста зеленина, този град наподобяваше по-скоро Лондон или Париж, нямаше нищо общо с Новия свят…

Тук въздухът просто тежеше от присъствието на властта. Гоунт я усещаше толкова ясно, сякаш се излъчваше от тролейбусните жици, увиснали над широките булеварди. А те, всички без изключение с широки тройни ленти в двете посоки, водеха в една посока. Към Пенсилвания авеню 1600. Белият дом беше разположен точно в центъра на града, като паяк в средата на своята лепкава мрежа…

Този град беше пълен с призраци.

Гоунт познаваше добре столицата, имаше много приятели тук. Син на някогашен сенатор от Демократическата партия, представител на Мериленд, той беше роден на хвърлей място от бялата къща. Израсна с пропукването на властта в ушите си, вирусът й проникна в душата му още на млади години. За това несъмнено допринесе и поведението на баща му, който отказа да се пенсионира и умря буквално на работното си място…

Гоунт ясно съзнаваше, че властта, с която беше пропита всяка тухла и всяка плочка на тази град, може да бъде по-опасна дори от ядрена радиация. Задкулисните политически игри и безкрайните сделки притежаваха особен аромат, силен и омайващ като наркотик. Във Вашингтон човек или е вътре в тези игри, или е нула. Клика елитни съзаклятници управляваше последната Велика сила, останала непокътната в този вечно променящ се свят. И това беше достатъчно основание за безкрайните лъжи и измами, за безскрупулното загърбване на етика и морал. Тук значение имаха единствено властта и влиянието, чрез тях се измерваха всички човешки добродетели.

Властта беше вирус, проникнал дълбоко в кръвоносната система на играчите. Той не само променяше тяхната човешка същност, но и ръководеше вземането на всички решения, голяма част от които имаше ефект върху съдбата на милиони хора. Гоунт толкова често се беше срещал с този вирус, че вече безпогрешно го откриваше не само у хората, с които влизаше в контакт, но и у случайни минувачи. Беше там, в дъното на очите им, проблясваше с ясно различим налудничав блясък… Познаваше го добре, даваше си ясна сметка, че баща му беше починал именно от неговата зараза, а не от преумора или старост… Баща му беше добър и достоен човек, честен по онзи особен начин, който днешните политици старателно избягват. Но и у него настъпи промяна, макар и бавна, почти незабележима… В крайна сметка се оказа, че и той не е имунизиран срещу вируса на властта — нещо, в което Гоунт беше вярвал години наред. Майка му и сестра му скърбяха на погребението, докато той самият беше сторил това месеци по-рано…

При всяко свое завръщане във Вашингтон Гоунт все по-ясно долавяше тихия шепот на призраците. Той се носеше във влажния ветрец, подухващ откъм Потомак, висеше сред клоните на вишневите дръвчета край Езерото на размишленията, хилеше се от висотата на Капитолийския хълм. Баща му така и си остана тук, дори след смъртта. Беше навеки привързан от здравите окови на Властта.

Реши да се обърне към един бивш държавен секретар, имаше чувството, че той най-добре ще защити интересите на „Томкин Индъстриз“. Защото беше умерен консерватор, един от малцината, успели да се опазят от вируса на властта.

Терънс Макнотън притежаваше офис на Джий стрийт, в непосредствена близост до старата резиденция на президента. Тя беше внушителна сграда във викториански стил, която, особено нощем, караше хората да потръпват. Нея наистина я обитаваха духове, но не тези, които човек може да срещне във филмите на ужасите. Беше населена с робите на действащата администрация — хора, които живеят като шпиони във вражеско обкръжение и единствената им задача е да изпълняват заповеди, белязани с клеймото „строго секретно“. Заповеди, чиито последици никога не попадат по страниците на печата.

Сградата, в която се помещаваше кантората на Макнотън, също беше внушителна, с високи гранитни колони на входа и дебели каменни стени. От нея, подобно на много сгради в центъра на Вашингтон, се излъчваше солидното спокойствие на старо богатство и традиционни сфери на влияние.

Макнотън беше висок тексасец с приятно загоряла гладка кожа, бледосини очи под тежки клепачи и гъста посребрена коса. Издълженото му лице беше по рождение мрачно, но излъчването му се спасяваше от красиво извит римски нос и ослепителна, на пръв поглед съвсем искрена усмивка, обиграна до съвършенство по време на многобройните предизборни кампании. Нещо в него наподобяваше стара ръкавица — малко намачкана, но удобна и приятна…

Излезе от кабинета си секунда след като му съобщиха за пристигането на Гоунт и протегна ръка. Ръкостискането му беше здраво, докосването до сухата кожа на ръката му — несъмнено приятно… Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и с тясна вратовръзка, прикрепена на гърдите му с ръчно изработена сребърна игла, върху която проблясваше едър тюркоаз.

— Влизай, Харли, радвам се да те видя — сърдечно се усмихна Макнотън. Гласът му беше приятно плътен баритон, кракът, обут в остър каубойски ботуш, ловко ритна вратата зад гърба му. — Признавам, че повече бих се радвал да те видя при други обстоятелства…

Гоунт си избра един от тапицираните столове и се отпусна в него.

— А какви точно са сегашните обстоятелства? — попита той.

Макнотън изсумтя и след известно колебание се настани на кожения диван срещу госта си. Писалището му във форма на бъбрек се намираше в другия край на помещението и беше толкова старо, че отново попадаше сред експонатите, превърнали се в последен вик на модата…

— Обстоятелствата могат да бъдат формулирани само с три думички — въздъхна той и сгъна дългото си тяло върху дивана: — Сенаторът Рене Бейн.

— Иска да му се явя… — поклати глава Гоунт.

— Иска да му се яви Никълъс Линеър, но не може да го открие — отвърна Макнотън. — Не знаеш ли случайно къде се намира?

— Не — поклати глава Гоунт. — След като го няма в Токио…

— Дано наистина е така — рече Макнотън, преплете дългите си сухи пръсти и втренчи поглед в тавана. — Отдавна познавам Рене, на млади години живеехме в съседни градчета. Брат ми беше гадже на сестра му повече от година… Следя кариерата му от дълго време и не крия, че тя все повече ме безпокои… По природа си пада малко маниак, сегашната му цел е да отстрани японците от участие в едрия бизнес на Съединените щати. В сливането между „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“ той вижда ясно доказателство за тезата си, според която ние водим неправилна външнотърговска политика.

Макнотън изпъна краката си върху килима, жестът му беше спокоен и приятелски, напрежението у госта неусетно започна да се стопява.

— Сенаторът хвърля гръм и мълнии заради факта че компанията на Линеър се занимава с внедряването на революционно нови компютърни терминали… Иска да го даде под съд и да го принуди да се оттегли от съвместното предприятие.

— Но какви обвинения може да повдигне срещу Ник? — разтревожено вдигна глава Гоунт. — Той не е нарушил законите!

— Сигурен ли си в това? Можеш ли да се закълнеш, че знаеш всичко, което става в „Томкин-Сато“?

— Не, но познавам Ник. Той не би…

— Това не е достатъчно, синко. Аз например чувам доста обезпокояващи слухове… Според тях „Томкин-Сато“ използва технологията на американската електронна корпорация „Хайротек“ за производство на компютри от типа „Кошер“, които са строго секретни. И в момента ги предлага на пазара на този, който може да даде най-добра цена… Патентът на „Кошер“ принадлежи на американското правителство и използването му без разрешение може да донесе сериозни санкции за нарушителите…

— Гоунт вдигна глава и впи очи в лицето на по-възрастния мъж.

— Хайде стига, Тери — разтревожено промърмори той. — Знаеш, че това са пълни глупости!

— Но Дейвис Мънч не мисли така — поклати глава Макнотън. — А той е следовател от Пентагона, включен официално в комисията на Рене.

— Това си е чиста проба параноя!

— Зависи какво ще открият Мънч и копоите му…

— Нищо не могат да открият!

— „Зоркото око на обществеността“ — това са те, или поне за такива се мислят — промърмори Макнотън. — Каквото и да открият, все ще е неприятно за вас…

— Хей, Тери, май забравяш, че живеем в Америка! — извика Гоунт. — Хората не могат да бъдат манипулирани по този начин! При това в национален мащаб!

— Доста съмнително изявление, синко — продължително го изгледа Макнотън. — Особено когато идва от човек като теб… Дори да издържи проверката… Бих казал, че от Макарти насам тази страна не е имала на кормилото си човек като Рене Бейн.

Безпокойството на Гоунт рязко нарасна.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.

— Че отиваме към дъното?

Макнотън се приведе напред и натисна бутончето на апарата за вътрешна връзка:

— Марси, вече можеш да донесеш кафето — промърмори в микрофона той.

После отново облегна гръб на меката тапицерия, пръстите му почукваха по масата. След минута вратата се отвори и на прага се появи дългоногата му секретарка с поднос в ръце. Върху него имаше каничка с кафе и сребърна табличка с датски сладкиши.

— Много съм ти задължен, Марси — усмихна се Макнотън. Момичето попита желаят ли още нещо, после се оттегли. Очите на възрастния мъж се спряха на подноса: — Спомен от отдавна отминали времена — промърмори той. — Тачър ме покани на подобна закуска, когато… — на лицето му се появи дяволито изражение: — Всъщност не, дори днес нямам право да говоря за това…

Превърна разливането на кафето по чашите в цял ритуал, не забрави да сложи на Гоунт лъжичка диетичен подсладител. Този човек рядко забравяше нещо. Своето кафе остави горчиво.

— Сладкиш? — вдигна глава той. — Тези със сливовия мармалад са чудесни…

Гоунт отказа. Беше убеден, че в момент като този едва ли може да сложи нещо в уста. Отпи глътка кафе и загледа как Макнотън отхапва от сладкиша с безупречно белите си зъби.

Възрастният мъж отговори на въпроса едва когато унищожи сладкишите и си наля втора чаша кафе.

— Дъното не е толкова далеч — промърмори той.

— Защото вече не става въпрос за имидж… Ако беше така, все щях да измисля нещо — нали цял живот това ми е работата… Сега обаче няма да се измъкнем, вече сондирах няколко мнения… Рене е забил зъби в „Томкин“ и няма да я пусне, преди да си свърши работата. А знаеш каква е неговата работа — да ви разсипе докрай!

— Трябва да му попречим!

— Ти си издънка на тоя град, синко — внимателно го изгледа Макнотън. — Помисли за това, което току-що каза…

— Но…

— Никакво „но“, Харли — поклати глава възрастният мъж. — Аз и приятелите ми разполагаме с власт, но Бейн многократно ни превъзхожда… Господи, та той вече е извън контрола дори на президента! Позицията му на защитник на обикновените слоеве от населението е толкова силна, че целият град се тресе от страх! Всеки би предпочел да се отмести от пътя му, едва ли някой ще бъде в състояние да го спре…

Настъпилата тишина се нарушаваше единствено от мекото потракване на компютърни клавиши зад стената. Иззвъня телефон, затръшна се врата.

— Тери, нещата са изключително сериозни — не издържа Гоунт. — Искам да ми обясниш всичко, ясно и подробно!

Макнотън кимна с глава и прибра краката си. Острите върхове на каубойските ботуши разрошиха космите на дебелия килим.

— Добре, синко, ето как стоят нещата… Ти, всъщност „Томкин Индъстриз“, ми платихте известна сума за защита на интересите ви в определени среди на политическата власт. И мога да те уверя, че сторих всичко, което беше по силите ми.

— Съветът, който ще ти дам, е абсолютно личен и няма връзка с работата. Двамата с теб вървим заедно вече десетилетия. Дойдох на дипломирането ти, защото баща ти беше зает да се бори за прокарването на поредния си законопроект. Храня добри спомени за него, мисля, че и към теб съм се отнасял както трябва…

Тялото му леко се приведе напред:

— Според мен имаш две възможности. Първата е да се явиш пред Комисията и да отговориш на унищожителните въпроси на Бейн. С ясното съзнание, че потъваш заедно с кораба… Защото не искам да се заблуждаваш — съдбата на „Томкин-Сато“ отдавна е решена…

Устата на Гоунт внезапно пресъхна, той надигна чашата с изстиналото кафе и почти се задави от утайката.

— А каква е втората? — тихо попита той, макар че вече се досещаше.

— Според мен трябва да избереш именно нея — въздъхна Макнотън. Очите му трескаво блестяха, устните му сякаш бяха изгубили завинаги способността да се усмихват. — Измъквай се! Подай си оставката! Бягай, без да се обръщаш, далеч от неприятностите! Остави онзи могъщ таран да си свърши работата, нека ликвидира жертвите, които си е набелязал: „Томкин Индъстриз“ и Никълъс Линеър!

 

 

Маргарет Голдони отвори очи, юмруците й конвулсивно стискаха копринените чаршафи. Ето го, помисли си тя с разтуптяно сърце. Проклетото усещане за падане отново е тук!

Лежеше до тихо похъркващия си съпруг с побелели от напрежение кокалчета, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха, очите й бяха насочени към тавана. Идваше винаги внезапно, на пробуждане, объркваше я тотално…

Странното усещане за падане.

Не по стълбите или в басейна… В нещо празно и тъмно, запълнено единствено е нейния ужас…

Събуждаше се рязко, обляна в студена пот. Имаше чувството, че са й отнели безвъзвратно нещо скъпо, някаква частица от нея…

В началото кошмарите бяха кратки проблясъци, свързани с пътуването през Америка, приключило със смъртта на брат й. Силни, но неосъзнати емоционални взривове, които оцветяваха образите в съзнанието й някак хаотично, като спрей върху стените, попаднал в ръцете на деца… После започна да сънува Доминик. Всъщност не самия него, а по-скоро пищното му погребение. Гората от разкошни букети, дългата редица черни лимузини, агентите на ФБР, заснемащи с видеокамера всички, които влизаха в гробището. Виждаше се изправена до блестящия махагонов ковчег, насреща й, от всички страни, безмълвно се отваряха и затваряха усти… Не знаеше накъде да гледа и в крайна сметка сведе очи към пресния гроб в краката си. Там лежеше Доминик, обезглавен и с накълцано тяло, но пълен с живот… — бавно се надигаше, призрачните пръсти с натрошени кости дращеха по мазната кафява пръст… А тя стоеше като вкопана на мястото си, гърдите й се изпълваха с ужас, устата й беше отворена в безмълвен вик…

Събуждаше се обляна в лепкава пот, тялото й конвулсивно потръпваше. Да — казваше си, — това е естествено. Чувството за невъзвратима загуба идва от смъртта на брат й. Смърт, за която носеше съвсем определена вина… Но после, в ярката светлина на деня, по време на делова среща в кантората или пък вечер, когато приготвяше храната на Франси в здрача на кухнята, тя изведнъж си даваше сметка, че това усещане за безвъзвратна загуба е далеч по-силно от скръбта и вината. Беше нещо дълбоко лично, нещо, което се беше свило на топка дълбоко в душата й.

Лежеше неподвижно, бледа и напрегната. Чуваше единствено собственото си дишане, съзнанието й бавно опипваше безвъзвратната загуба — така, както се опипва триизмерен предмет… Постепенно се върна към една случка от детството. Беше на единадесет години, баща й с втората си съпруга я заведе да види баба си — неговата майка. Оказа се, че старицата е на смъртно легло.

Лицето й беше сбръчкано и напукано като стар венециански бастун. Годините тежаха върху приведените й рамене. Бялата й коса беше опъната назад и прибрана в стегнат кок, в съзнанието на Маргарет завинаги се запечата простата черна рокля, която баба й носеше в горещия летен ден. И липсата на каквато и да било пот по сухата й пергаментова кожа, въпреки палещите лъчи на слънцето.

Чуваше лошо, в устата си имаше само няколко зъба. Месеци преди това посещение й бяха извадили ларинкса. Говореше с помощта на малка кутийка на гърдите, гласът й беше по-скоро тихо съскане. Маргарет трябваше да се навежда към нея, за да разбере какво й казва…

Бабата ги нахрани, после тайно стисна ръката на Маргарет под масата. Заведе я в спалнята си, задръстена от сивкавосини фотографии. На тях беше запечатана самата тя като дете, нейните родители, най-тържествените моменти в живота — вземането на първо причастие и сватбата й във Венеция. Там бяха и избледнелите фотографии на прадядо й и сестра му, починали от холера, докато баба й е била още малко момиченце.

Приключила с кратките коментари за всяка една от снимките, баба й пристъпи към скрина от орехово дърво и издърпа най-горното чекмедже. Извади оттам някакъв предмет, тикна го в ръката на детето и притисна пръстите му около него.

— Това е за теб — прошепна тя, докато се насочваха към изхода. — Останало е от бабата на моята прабаба, било е с нея при заселването й във Венеция, преди няколко столетия… Тя останала сама, цялото й семейство загинало по време на жестока война, продължила двадесет години… Това бил единственият й спомен от него…

На път за дома Маргарет най-сетне се реши да разтвори запотената си длан. Върху нея лежеше кехлибарена фигурка на жена, изящна и прекрасна. Никога в живота си не беше виждала по-красиво женско лице. Не каза на никого за подаръка на баба си. Няколко месеца по-късно, изправена до пресния й гроб, тя продължаваше да стиска фигурката в ръката си. Знаеше, че само по този начин може да избегне чувството за невъзвратима загуба, надигащо се като черна вълна в душата й.

Сега, потна и задъхана в леглото, тя отново беше обзета от подобно чувство. Смъртта на брат й беше тежък удар, участието й в нея — макар и неволно, караше душата й да се гърчи от мъка.

Мъжът, представил се като Робърт, я изправи пред ужасен избор — животът на дъщеря й срещу живота на брат й… Нямаше начин да се измъкне ненаранена. Всъщност какъв избор беше това? Нямаше как да не отведе този Робърт до скривалището на Доминик Голдони! Франсин трябваше да живее и толкоз! Странно, но когато онзи тип обеща да пусне детето, ако Маргарет изпълнява безпрекословно всичките му заповеди, тя напълно му повярва. И той удържа на думата си. Изчезна без следа, сякаш никога не беше съществувал върху лицето на земята. А те двете с Франси останаха в долнопробния мотел на Магистрала 95, само на няколко мили от Марин Сен Кроа, щат Минесота…

Отново си спомни за неотразимото привличане, което беше изпитала към този мъж. Усети топлината на тялото му, ноздрите й се изпълниха със странния му аромат, бедрата й потръпнаха от желание…

Не, това е немислимо, проплака душата й, — изпълнена с ужас.

Неволно спусна ръка към слабините си, усети овлажняването им, съзна какъв огромен грях тегне в душата й. Направи усилие да изхвърли тези мисли от съзнанието си, да се съсредоточи единствено върху Доминик. Но какво беше това, което изпитвах към Робърт? Какво ми отне той, какво получих в замяна? Доминик: единственият човек, който и беше повярвал, който беше съумял да открие качествата на ума й под обвивката на жена, който тайно се беше възползвал от този ум…

Мъжете приличат на деца, които си играят на богове, замаяно помисли тя. Дали някога си дават сметка, че живеят в един реален свят? До нея Тони де Камило тихо похъркваше. Макар да ги деляха сантиметри, Маргарет изпита чувството, че той е някъде далеч — може би в Лондон… Не беше осъзнавала колко дълбоко мрази този човек преди Доминик да го назове за свой наследник. Идеята да стане „капо“ на могъщата фамилия страшно много допадна на Тони, но всъщност какво изненадващо имаше в това? Той открай време обичаше известността и уважението — това си му беше наследство от работата с богати клиенти в Холивуд. Във филмовата индустрия се ценяха само властта и богатството, нищо друго нямаше значение. А Тони бе имал късмета да натрупа големи количества и от двете… И когато Доминик разтвори пред него вратите на един коренно различен свят, той остана смаян и възхитен…

За съжаление, за разлика от Доминик и самата нея, той нямаше никаква представа за същността на този свят. Доминик обясни, че тя ще бъде посредникът между двамата. Тони не биваше да демонстрира каквато и да било близост с боса на мафията, защото това несъмнено би се отразило на адвокатската му практика.

После Дом загина. Маргарет ясно си спомни момента, в който беше принудена да разясни на Тони какво ще става отсега нататък. Моментът, в който трябваше да му втълпи, че властта и влиянието му не са нищо повече от една илюзия. Сега вече беше сигурна, че би трябвало да предвиди реакцията му. Сицилианската кръв на съпруга й кипна, обзе го сляпа ярост. Започна да я бие, ударите му бяха толкова многобройни и силни, че тя скоро престана да ги усеща, свита до стената на спалнята… Франсин положително е чула скандала, или поне част от него, прехапа устни тя. Всъщност има ли някакво значение? Каквото и да е чуло, момичето несъмнено щеше да изпита чувство на отвращение. И никой не би могъл да изтрие това чувство от душата му…

Но защо Доминик ме избра за свой единствен довереник, запита се тя. Страшно много се беше гордяла с неговото доверие, едновременно с това избягваше да мисли за огромната отговорност, която й носеше то… Душата й се сви от отчаяние — едно до болка познато чувство.

После от бурните вълни на съзнанието й изплува образът на Робърт. Омайващ, величествен…

Отпусната в леглото, вслушваща се в тишината на нощта, хипнотизирана от фантастични видения, Маргарет бавно осъзна, че е преминала своя Рубикон. Нищо вече не беше същото, дори собственият й дом изглеждаше променен. В главата й отекна шепотът на Робърт: Какво още ти дадох, Маргарет? Сега вече знаеш, че притежаваш целеустременост и можеш да постигнеш всичко…

От гърдите й се откъсна тежка въздишка. Съзнаваше, че именно той е причината за всички промени, без значение беше дали тя самата приема този факт, или се бунтува срещу него.

Зная, че отне нещо от мен и страшно го ненавиждам за това! Но какво ми остави в замяна, Господи?!

Внезапно — като дух, изскочил от бутилката си, образът му изпълни съзнанието й. Зави и се свят, погледът й се насочи навътре, дълбоко в душата й. И там видя тежкия камък на своя грях…

Имаше чувството, че той е тук, лежи на сантиметри от нея. Непонятна емоция накара тялото й да потрепери. Вече знаеше какво й беше дал той — силата да продължи живота си с Тони по неизвестната и вероятно трудна пътека на бъдещето… Но имаше и още нещо. Опита се да не мисли за него, да го погребе дълбоко в душата си. Но то отказа да се подчини, упорито търсеше път към повърхността… И спечели. Маргарет изведнъж разбра, че притежава силата, която щеше да й бъде необходима, за да се справи с наследството на брат си.

Ето какво й беше дал Робърт… От гърлото й се изтръгна тихо стенание, желанието й да го види отново изпълни душата й със силата на приливна вълна.