Лю Кроукър присви очи под яркото тропическо слънце, от устата му се изтръгна сочна ругатня. Катерът на бреговата охрана изскочи от надвисналата над водата мараня и с пълна скорост се насочи към него.

Беше на борда на малката си, но бърза яхта „Капитан Сумо“, която отпускаше под наем само на изключително богати клиенти, обещавайки им най-добрия спортен риболов по западните брегове на Флорида. В момента беше на около миля и половина от Маркоу Айлънд, без клиенти. Напусна пристанището рано сутринта, търсеше тишина и покой, начин да се отърве от спомените… Изключи двигателите и бавно излезе от командната рубка. Полуофициалната визита на БО беше последното нещо на света, което би си пожелал.

Кроукър беше служил дълги години в Главното полицейско управление на Ню Йорк. След пенсионирането си реши да се оттегли тук. Компания му правеше Аликс Логан — изключително красива бивша топманекенка, която, за негова огромна изненада и задоволство, дълбоко се влюби в него. Но вълшебният сън свърши, Аликс се върна обратно в блестящия свят на висшата мода, оказал се в крайна сметка по-силен и притегателен от любовта й. В момента се намираше в Ню Йорк, а може би и в Париж… Отдавна вече беше престанал да следи многобройните й изяви. Обаждаше му се редовно, където и да се намира. Но той знаеше, че това е временно, че привързаността й към него постепенно ще се стопи и изчезне. Блестящият светски живот я привличаше неотразимо, в него неизменно ще се появи и новият, излъскан като за корица на модно списание любовник… Сега се питаше как е могъл да повярва, че прелестно създание като Аликс може да се задоволи с него — широкоплещест четиридесет и пет годишен мъж с изпито и обветрено лице на каубой…

При най-добро желание не би могъл да се нарече красив, косата му — макар да беше все още гъста и черна, никога не би могла да бъде зализана като на нейните бивши и бъдещи гаджета от света на шоубизнеса. Напомняш ми за Робърт Мичъм, беше казала Аликс в началото на връзката им. Лицето ти изразява мъдрост и силна воля.

Вечерта, в която тя си отиде, Кроукър остана зад кормилото на розово-белия „Тъндърбърд“, модел 1969-та, който блестеше като нов, възстановен с обич и безкрайно търпение. Вдигнал глава, той проследи с поглед как самолетът й се стопява в разкошните пурпурни цветове на залеза. В душата му се промъкна черно отчаяние, инстинктивно пожела да се свърже с Никълъс Линеър — стария приятел, с когото бяха преживели куп опасни приключения. Но Кроукър не беше от хората, които ще ронят сълзи над бирата си, дори пред такъв близък приятел като Никълъс. Роден и отрасъл в „Кухнята на ада“ — западните квартали на Манхатън, известни с изключително висока престъпност, той беше станал неволен свидетел на убийството на баща си пред дома им; на последвалия психически срив у майка си, оставена да преживява с оскъдната полицейска пенсия. Научи се да бъде твърд, никога не се обръщаше към миналото.

Катерът на бреговата охрана намали оборотите на двигателите си, Кроукър натисна бутона за електронен контрол и котвата мазно се плъзна от борда на яхтата. Докато се занимаваше с това, отново се запита защо беше приел офертата на граничните войски да им помага в борбата с трафикантите на наркотици, които неуморно атакуваха безкрайните плажове на Флорида. Може би защото все пак не беше успял да обърне гръб на полицейската работа, която се беше заклел да забрави заедно със заселването си тук, въздъхна в себе си той.

Катерът вече беше спрял, двигателите тихо боботеха, корпусът леко се поклащаше върху вълните. Кроукър пое въжето, което му хвърлиха мъжете от малката лодка, спусната сръчно във водата, очите му внимателно опипаха фигурите им, изкачващи се една по една по стълбичката, която беше спуснал.

Очакваше да види своя приятел Марк Макдоналд — лейтенанта от БО, който го беше убедил в ползата от това сътрудничество. Но вместо него видя двама млади униформени офицери, препасали колани с тежки служебни револвери. Между тях стоеше човек, когото Кроукър никога не беше виждал — висок и слаб, с рунтави вежди и хлътнали, обрулени от вятъра скули. Когато краката му стъпиха на борда на яхтата, Кроукър забеляза и яркосините му, блестящи очи. От целия му вид се излъчваше младежка жизненост, макар че положително наближаваше петдесетте. В ръката му се поклащаше дипломатическо куфарче, направено от сивкава изкуствена материя.

Двамата офицери се държаха строго официално. Отдадоха чест на Кроукър и заеха моряшка стойка от двете страни до подвижната стълбичка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Кроукър — протегна ръка непознатият, край устата му се появиха няколко дълбоки бръчки, които би трябвало да имитират усмивка. — Казвам се Уил Лилехамър, много мило от ваша страна да ни приемете на борда… — яркосините очи приличаха на рентгенов апарат, от който нищо не бе в състояние да се изплъзне: — Изпълнявам специална задача, възложена ми лично от президента на Съединените щати — пропусна да спомене службата, в която си вади хляба. Беше облечен в униформа на БО, но Кроукър беше убеден, че няма нищо общо е граничните войски. Особено след като отбеляза едва доловимия му английски акцент. — Можем ли да поговорим някъде на спокойствие?

Кроукър бавно се огледа. Освен тихо боботещият катер на тридесетина метра от тях, морето беше почти пусто. Рибарска лодка бързо се отдалечаваше по посока на вятъра, няколко платна се белееха в близост до брега. И това беше всичко. Поклати глава и безпомощно разпери ръце.

Сега вече Лилехамър наистина се усмихна, гледката не беше от най-приятните. Оказа се, че около устата му има истинска паяжина от малки, бледорозови белези.

— Ще останете смаян от напредъка на електронната техника за краткото време, в което сте извън полицията — отбеляза гостът.

Значи някой го е запознал с биографията ми, отчете Кроукър, докато мълчаливо вървеше към кабината. Извади две ледени бири от фризера и покани госта си да седне на скамейката. Лилехамър пое с благодарност запотената бутилка, промърмори едно „наздраве“ и жадно отпи. После постави куфарчето си върху пейката и щракна ключалките. Вътрешността му се оказа претъпкана с електроника нещо като портативен компютър, но без клавиатура. Лилехамър извади ключ с особена форма, пъхна го в някакъв процеп и го завъртя първо наляво, после надясно.

Кроукър направи гримаса.

— Получихте леко главоболие, нали? — попита гостът. — Ето, глътнете това хапче.

Кроукър пое малкото бяло кръгче от ръката му, прокара го в гърлото си с помощта на солидна глътка ледена бира. Миг по-късно главата му се прочисти.

— Какво, по дяволите, беше това? — дрезгаво попита той.

— Средствата за електронно наблюдение претърпяха истинска революция в развитието си — отвърна гостът. — Толкова бърза и толкова неудържима, че сме принудени да прибягваме до защитни средства, които все още не притежават стопроцентова гаранция — ръката му махна по посока на електрониката в куфарчето: — Това бебче върши добра работа, но малко трудно се възприема от мозъка… Явно вибрациите му са прекалено силни като дразнители… — огледа машинката с обич, устните му отново се разтеглиха в бледа усмивка: — Аз обаче изглежда вече му свикнах на мръсника… Изобщо не ми дразни слуха.

Довърши бирата си, млясна с устни и добави:

— Между другото, лейтенант Макдоналд ви праща поздрави. Положително съжалява, че за малко го изместих от обичайните занимания…

— Още една бира?

— Благодаря — отказа Лилехамър. — По време на служба си позволявам само една…

— Колко английска кръв тече в жилите ви? — попита Кроукър, докато отваряше втора бутилка за себе си.

— Много — засмя се Лилехамър. — Но там, откъдето идвам, се използват такова количество американски идиоми, че понякога започвам да се тревожа за английската си кръв… Може би затова извън службата правя всичко възможно да се представям като стопроцентов англичанин… Така става, когато майка ти е англичанка, а баща ти американец…

— И къде се намира тази ваша служба?

— Всъщност никъде…

— Така ли?

— Когато човек има кабинет, хората неизбежно откриват с какво се занимава — вдигна показалец Лилехамър. — На ЦРУ му бяха необходими десетилетия, за да разбере този прост факт…

Рентгеновите очи се заковаха върху лявата ръка на Кроукър, той неволно размърда пръстите й, направени от титан и фибровлакна.

— Предполагам, че проявявате любопитство към това — промърмори той. — Всички го зяпат…

— Можете да задоволите моето само ако желаете — кимна с разбиране Лилехамър.

— Отдавна вече не ми пука — отвърна Кроукър и положи изкуствената си ръка на масата. Беше истинско произведение на изкуството, създадено преди години от екип японски хирурзи и специалисти по биомеханика. Четирите пръста и палецът бяха снабдени с механизми за прегъване, изработени от титан и бор, покрити отгоре с гъвкава пластмаса в матово кафеникав цвят. Самата ръка беше от неръждаема стомана и си имаше всичко — длан, китка и съоръжения за прегъване. — Не зная как точно работи, но изглежда е вързана за нервите ми — поясни той. — Движенията се осигуряват от две специални литиеви батерии.

Лилехамър се наведе да я разгледа, изведнъж заприлича на археолог, натъкнал се на интересна находка.

— Ще имате ли нещо против да ми разкажете как изгубихте истинската си ръка? — тихо попита той.

Кроукър подозираше, че той отдавна знае всичко, но въпреки това кимна с, глава:

— Наложи ми се да водя битка с един изключително опитен мръсник… Шампион по японска борба „сумо“, надарен с изключителна сила… На всичкото отгоре беше и майстор на „кендо“… Знаете ли какво е то? Японско бойно изкуство е употреба на хладно оръжие…

— Имал съм възможност да се запозная отблизо с няколко катани — кимна Лилехамър.

— Значи знаете колко остри са те — продължи Кроукър. — При най-добрите изработки ръбовете изобщо не могат да се забележат с просто око. Точно с такава катана ми отсече ръката онзи „сумо“…

— А това добре ли работи? — попита гостът и почука с нокът единия от изкуствените пръсти.

Кроукър бавно сви ръката си в юмрук, после отново я разтвори. Сивкавият титан на дланта изпускаше фосфоресцираща светлина.

— Това е вторият, подобрен модел — промърмори той. — Прототипът също беше впечатляващ, но това вече наистина е друга работа…

Стана и взе една от празните бирени бутилки в дясната си ръка. Долепи един от изкуствените пръсти на лявата до гърлото и бавно започна да го спуска надолу. В каютата се разнесе странен звук, сякаш някой раздираше плат. Острият като бръснач връх на пръста стигна дъното на бутилката и започна да се движи по обратната страна. След миг шишето се разцепи на две абсолютно еднакви половинки.

— Забележителна комбинация между сила и точност — призна Лилехамър.

Кроукър седна на мястото си и махна с ръка към куфарчето:

— А това от какво е направено?

— Откровено казано, не знам — сви рамене гостът. — От някаква пластмаса, използвана в космическите кораби. По-лека от стоманата, но няколко пъти поздрава от нея… Зная обаче друго — тя е дяволски издръжлива. При лабораторните изпитания е издържала на едрокалибрени куршуми и пластичен експлозив!

Кроукър мълчаливо кимна с глава и протегна изкуствената си ръка. Дългите пръсти бавно се свиха в юмрук и още по-бавно се насочиха към капака на куфарчето. Материята попадна между палеца и показалеца, чу се остро изщракване. Титановите връхчета се срещнаха през получената дупка с леко, едва доловимо звънване.

Лилехамър смаяно гледаше своето доскоро напълно сигурно куфарче. От устата му се откъсна тежка въздишка, главата му с недоверие се поклати.

— Май ще приема втората бира, която преди малко ми предложихте — промърмори той.

Пое бутилката и дълго мълча. Кроукър наблюдаваше как слънцето се мести по стената на каютата, вятърът навън неусетно смени посоката си. Идва буря, помисли си той, усетил миризмата на фосфор във въздуха. Но все още имаме време… Време ли? Но за какво? Зареди се с търпение и зачака. Лилехамър ще каже защо е дошъл…

Вълнението се усили, яхтата започна да се поклаща надлъжно, килът й се вдигаше и потъваше с ритмична последователност. Кроукър изведнъж се почувства зле. Рязко се изправи, излезе от кабината и се надвеси през перилата. Повърна пред очите на двамата униформени моряци, които безмълвно го наблюдаваха от другата страна на палубата.

— Съжалявам — промърмори Лилехамър, изчакал го да се върне на мястото си. — Страхувам се, че тези хапчета все още не са напълно ефикасни.

— Направете ми една услуга — изръмжа Кроукър, след като изплакна устата си с глътка бира. — Следващия път не ми предлагайте подобни боклуци! Предпочитам да ме боли глава!

— Напълно ви разбирам и ви поднасям извиненията си.

— De nada (няма защо) — кой знае защо му отвърна на испански Кроукър.

Лилехамър остави бирата си, наведе се напред и тихо попита:

— Чували ли сте името Доминик Голдони?

— Разбира се. Главатар на мафията, решил да пропее пред агентите на ФБР. В резултат са прибрани двама от основните му съперници, барабар със стоката и оръжието. Поставен под закрилата на ФПЗС… Което, както чувам, съвсем не му пречи да управлява огромната си империя по Източното крайбрежие чрез услугите на своя зет — уважавания адвокат Антъни де Камило, известен в близкото си обкръжение като Тони Д. Чувам също така, че основният съперник на Голдони, който все още е на свобода…

— Вероятно имате предвид Чезаре Леонфорте…

— Точно така, Леонфорте, по прякор „Лошата лапа“… Според слуховете е решил да яхне съдбата и да завземе териториите, освободени от Голдони.

— Браво на вас — одобрително кимна Лилехамър. — Разполагате с доста сведения, които са неизвестни за широката публика. Но връзката между Голдони и Антъни де Камило — известен и уважаван юрист, изобщо не може да бъде доказана… Хората от ФПЗС се опитаха да го сторят, но удариха на камък — присви яркосините си очи и ги закова върху лицето на Кроукър: — Същевременно виждам, че сте запазили своята мрежа от информатори…

— Само част от нея — поклати глава Кроукър. — Много хора се оказаха извън финансовите ми възможности…

Лицето на Лилехамър отново се разкриви от грозната усмивка.

— Завиждам на чувството ви за хумор, господин Кроукър — промърмори той. — Сухо и фино, като отлежало вино…

— Но далеч не толкова нюансирано — отвърна Кроукър, поддал се неволно на тона на събеседника си.

Усмивката на Лилехамър се разшири още повече, сега вече ясно се виждаха следите от шевове върху тънката кожа. Сигурно са го шили набързо, някъде в червената зона на опасността, далеч от високотехнологичната цивилизация, снабдила самия Кроукър с тази забележителна протеза… Но фактът, че белезите бяха симетрично разположени от двете страни на устата на този мъж, изключваше предположението за нещастен случай или рана, получена докато е преследвал неизвестните си врагове. Те по-скоро навяваха мисълта за ръката на мъчител садист, решил да получи нещо (неизвестно какво) от своята жертва.

— Отказах да пропея и те се опитаха да затворят устата ми завинаги — тихо поясни Лилехамър, сякаш прочел мислите на домакина си. — Много по-лесно щеше да им бъде да ми прережат гърлото, но те просто не действат по този начин… Бях нарушил спокойствието им и трябваше да бъде наказан. Да остана жив, но цял живот да нося кръста си… Опитаха се да прекъснат мускулите, които движат устните ми… Но, както виждате, извадих късмет…

Кроукър се готвеше да попита кои са те, но после изведнъж съзна, че това няма абсолютно никакво значение. На времето си беше имал работа с достатъчно количество от тях, знаеше добре какво представляват… По всичко личеше, че между него и този половин британец има доста общи неща…

— Жалко, че не мога да си пусна мустаци — промърмори Лилехамър и прокара пръст по горната си устна. — Операцията, на която ме подложиха, очевидно е засегнала и корените на космите… — Сви рамене, потърка длани и добави: — Е, стига вече. Време е да приключваме, вълнението май скоро ще се превърне в буря… Не ми се ще да си обърна червата по обратния път… — очите му проследиха белите платна на хоризонта, бързащи към сигурността на Маркоу Айлънд. Наблизо не се виждаха никакви плавателни съдове. — Информацията ви за Голдони е абсолютно вярна. Но има и нещо ново — вчера той открито наруши споразумението си с федералните власти и ние все още нямаме обяснение за този факт.

— Какво е направил?

— Позволи да бъде убит, ето какво…

— Доминик Голдони мъртъв? — учуди се Кроукър. — Струва ми се невероятно…

— Не само е мъртъв, но повлече със себе си и най-добрите агенти на ФПЗС — поклати глава Лилехамър.

— А знаете ли защо?

— Мога да ви отговоря, но първо трябва да зная дали искате да работите по този случай заедно с мен.

Кроукър се замисли за момент, после вдигна глава:

— Но защо се спряхте именно на мен, по дяволите? По всичко личи, че заемате висок пост във ФБР, положително разполагате с много кандидати… По-млади от мен и по-добре запознати с модерната техника… — ръката му се стрелна към куфарчето със заглушителното устройство: — Аз дори не съм подозирал, че съществуват подобни машинки!

— Оставете ролята на стария боен кон — поклати глава Лилехамър. — Пред мен тя просто не върви. Името ви изскочи от компютрите. Преди известно време сте работили заедно с Никълъс Линеър, който пък е бил агент на К. Гордън Минк — в онези дни шеф на „Червената станция“ — Бюрото за работа със СССР. Двамата с Линеър сте разкрили един изключително опасен агент на врага, внедрен именно при Минк… — лицето му изведнъж стана сериозно, веждите му се свъсиха: — Истината е, че не мога да имам доверие на никого в службата. Поне докато не открия как са се добрали до Голдони, който по всички правила би трябвало да се намира в абсолютна безопасност. С една дума — трябва ми помощ — вдигна глава полицаят. — Голдони имаше строга заповед да не влиза в телефонен контакт с никого от близките си поради опасността от подслушвателно устройство оттатък. Нямаше право да се среща с когото и да било без предварителното съгласие на своята охрана от ФПЗС. Как тогава се случи това? До този инцидент ФПЗС нямаше нито един провал!

— Някой е успял да се докопа до него — сви рамене Кроукър.

Лилехамър дълго мълча, главата му остана наведена. После въздъхна и заби яркосините си очи в лицето на Кроукър.

— Според мен Голдони е бил предаден отвътре — каза той. — От човек, на когото е имал пълно доверие. Пак повтарям — сигурността му беше стопроцентово осигурена, единственото условие беше да спазва правилата на ФПЗС.

Кроукър се замисли, после бавно поклати глава:

— Ясно е, че имате нужда от помощ. Но аз едва ли мога да ви я дам… Никога не ме е бивало по отношение на уставите, предпочитал съм да работя по свой начин…

Лилехамър го погледна право в очите.

— Искам да ми отговорите само на един въпрос — тихо процеди той. — Чувствате ли се достатъчно заинтригуван от случая, за да станете мой оперативен агент, или предпочитате спокойния живот в тоя гьол, с единственото развлечение да возите насам-натам разни дебелаци е бирени шкембета?

— Признавам, че речникът ви си го бива, господин Лилехамър — засмя се Кроукър.

— Наричай ме Уил.

Кроукър първо огледа протегната ръка на госта си, после здраво я стисна.

— Не зная защо се чувствам като ученичка, която насрочва първата си среща — промърмори той.

Лилехамър избухна в сърдечен смях, този път гротескните белези изчезнаха напълно в бръчките на обветреното му лице.

— Мисля, че ще изпитвам истинско удоволствие от нашето сътрудничество, Лю — рече той. — Нали мога да те наричам Лю? Всъщност това ще бъде за пръв и последен път… Операцията изисква абсолютна сигурност, имената трябва да бъдат забравени. Исмаил се е срещнал с Ахаб и двамата правят страхотен екип! Толкоз по въпроса!

Катерът на бреговата охрана отнесе Ахаб, а Кроукър остана на борда на яхтата си да чака залеза. Така и не можа да си отговори на въпроса защо, по дяволите, отново се забърква с разследване на ФБР… За следващия ден беше насрочен едноседмичен круиз с Маракай — венецуелски богаташ, на когото даваше яхтата си под наем три-четири пъти в годината. Маракай беше натрупал състояние както от търговия със земя, така и от разработката на богатите диамантени мини върху нея. Беше човек на живота, страхотен рибар. Харчеше без мяра, оставяше огромни бакшиши. Да не говорим за харема от млади красавици, които водеше със себе си и които с удоволствие отстъпваше на приятелите си.

Кроукър се наведе през борда на „Капитан Сумо“ и втренчи поглед в прозрачната зеленикава вода. На сантиметри под ватерлинията се виждаха тъмни петна, лодката очевидно се нуждаеше от основно остъргване.

Точно така, каза си той. Мисли за всичко друго, но не и за Аликс! Може би предложението на Лилехамър беше дошло тъкмо навреме, но въпреки това в стомаха му се появи празнота. Сякаш цяла седмица не беше слагал нищо в устата си. Аликс му липсваше, това беше цялата работа… Липсваше му жестоко! Мразеше я, защото го остави тук — на диета от алкохол и морска храна, докато тя самата водеше блестящ живот и прескачаше като пеперуда от една столица на модата в друга… Всъщност какъв избор му оставаше? Но сега нещата се променят…

Пред очите му изплува красивото й лице, покрито с равен загар. Стояха пред залата за заминаващи пътници на Международно летище Маями, никой не искаше пръв да каже сбогом…

После тя тихо промълви:

— Какво точно мислиш, че правиш тук? Нима не разбираш, че този начин на живот отдавна ти е омръзнал?

Той разпалено отрече, но сега си даваше сметка, че Аликс е била права. Помисли си за Маракай с неговия плаващ публичен дом и разбра какво е искала да му каже тя. Беше се заселил тук, защото очите му се бяха нагледали на обезобразени трупове, краката го боляха от дебнене по тесните улички на опасни квартали. Повдигаше му се от вонята на корупцията и безчовечността ставаше му лошо от вечното присъствие на смъртта. На грубата, насилствена смърт… Избяга. Изчезна далеч на юг. Но само за да открие, че смъртта има и други лица…

Обичаше Аликс дълбоко и искрено, но какво можеше да стори? Да се ожени за нея и да я отведе далеч от живота, който обича? Или да се ожени за нея и да се примири с дългите и отсъствия, наложени от работата? Не го устройваше нито едното, нито другото. Затова я пусна да отлети, а сам остана сред водораслите и повехналите палми.

Взе в ръка една кука, остърга борда на яхтата и загледа как тъмнозеленото петно бавно се разтваря в обляната от слънцето кристалночиста вода.

Ако остана тук дори още само един ден, ще се почувствам безполезен като тези водорасли, унило си помисли той.

Върна куката на мястото й, влезе в кабината и вдигна котвата. Включи двигателите, обърна корабчето и пое към пристанището на Маркоу Айлънд. Почувства се в отлична форма, кръвта му запя. Толкова е хубаво отново да имаш цел в живота! Душата му тръпнеше от нетърпение пред загадъчното убийство, което трябваше да разкрие.

Разглезените богаташи да вървят по дяволите, рече си Кроукър. Време е да се върна към пълноценен живот!

Величествените куполи и канали на Венеция блестяха в зелено и златно под морните лъчи на есенното слънце.

Никълъс не беше идвал тук и сега просто не знаеше какво да очаква. Градът се разлагаше и бавно, като свещената земя Атлантис, потъваше в лагуната, по-близо до майчинската прегръдка на земята. Преходността на вековете лепнеше по богато изографисаните стени на многобройните дворци, насищаше въздуха с тежкия си аромат. Човек лесно губеше ориентация в този безкраен влажен лабиринт от тесни улички и канали със застояла вода.

Поне такова беше впечатлението на познатите на Никълъс, посетили този град, обиколили неговите забележителности и напуснали го с махане на ръка и въздишка на облекчение, заричайки се никога вече да не се връщат тук, в душната жега на вчерашния ден…

Какви нещастници са били те, мислеше Никълъс, докато пресичаше лагуната на борда на блестящ от чистота моторен катер и гледаше като омагьосан разстилащия се пред него град, който сякаш нямаше основи от камък, а лежеше върху нещо ефимерно, наподобяващо фантастичен сън…

Предпочете да пътува горе, на капитанския мостик, въпреки резливия ветрец, принудил го да дръпне яката на сакото си от тънък велур с цвят на отлежало уиски. Катерът летеше с пълна скорост през стоманеносивата вода, фантастичните сгради на Венеция бавно изплуваха от синкавата, облакоподобна мараня и сякаш плуваха в спокойните води на лагуната.

Небосводът беше невероятно син, Никълъс имаше чувството, че в него се отразяват златните куполи и стройните кули, останали непокътнати сякаш от времето на „Хиляда и една нощ“…

Мощният двигател на катера промени оборотите си, корпусът направи плавен завой, напусна лагуната и забави ход. После се плъзна покрай дървените колове, — маркирали пътя на корабите векове наред, и сякаш с трепет пое по Канале Гранде към сърцето на града.

Минаха покрай нос Сан Джорджо Маджоре и пред очите на Никълъс се появи величествената фасада на базиликата Санта Мария дела Салуте, над която бавно залязваше кървавочервеният и сякаш изсъхнал диск на слънцето.

Почувства как косъмчетата на врата му настръхват, пред очите му изведнъж изплува ясна, сякаш гравирана в съзнанието му картина: пристъпва по огладените камъни на древен площад, наричан тук „пиацета“, облечен е в дълга черна роба и ботуши от груба кожа, върху лицето си има черна маска, а на главата — триъгълна шапка от необработен филц. Високо над него плющят непознати знамена, неизвестно откъде е сигурен, че страната води война… А към това се прибавя чувството, че най-сетне се завръща у дома…

Примигна, заслепен от огромния диск на есенното слънце. Моторницата направи още един остър завой и пред него се разкри Пиацета ди Сан Марко с Палацото на дожите в десния си край. Вляво се издигаха величествените статуи на венециански крилат лъв и на свети Теодор — покровителя на града. Залитна и беше принуден да се хване за махагоновия парапет. Това беше „пиацетата“ от видението му, отново остана с усещането, че се води война…

Палацо ди Машере Венециане се намираше приблизително по средата между Пунта де ла Догана с базиликата Санта Мария дела Салуте и Кампо дела Карита с Академичната галерия в дъното и фантастичния Дървен мост.

Някога хотелът е бил лятна резиденция на управляващите дожи. От него се разкриваше великолепна гледка към Канале Гранде и Рио ди Сан Маурицио — също канал, но Никълъс все още не беше научил, че във Венеция това наименование е запазено единствено за Канале Гранде… Останалите са просто водни улици. Също както големите сгради — местните хора ги наричаха просто „къщи“, наименованието „палацо“ беше запазено от традицията единствено за резиденцията на Дука…

Хотелът разполагаше с частен пристан, пъргави портиери със златнозелени ливреи взеха багажа му и го поведоха покрай масите на открития ресторант, вече заредени за вечеря.

Фоайето беше огромно, с богато изографисани сводести тавани, копринени тапети по стените и старинни плюшени мебели. Преобладаваха типично венецианските цветове — морскосиньо, зелено, жълто и наситено оранжево. Навсякъде присъстваше позлатата в стил рококо — върху ръбовете на мебелите, рамките на картините, масивните стенни часовници и огромните полилеи от кристално стъкло „Мурано“ със своите типични, наподобяващи сълзи орнаменти…

Регистрацията на Никълъс се превърна в ритуал — сякаш беше скъп и отдавнашен клиент. Над потъмнялото от старост дървено гише висеше огромна, маска от бял лак, с извит нос и агресивна горна устна. Никълъс попита какво представлява тя.

— О, Венеция е град на маските, синьоре — отвърна администраторът. — Или поне е била такъв град през вековете. Името на хотела — „Палацо ди Машере Венециане“ означава „Дворец на венецианските маски“. Дожът, построил това палацо за своя лятна резиденция, е бил своенравен човек. Често прибягвал до „баута“, за да се смесва с обикновените хора и да върши… хм… доста неделикатна дейност… — човекът поглади горната си устна и лукаво се усмихна: — Според мен е станал баща на много незаконородени деца именно с помощта на маските, пак с тяхна помощ е сключил и Бог знае колко мръсни политически съглашения… — ръката му махна към голямата бяла маска на стената: — Ето това е „баута“ — маската, превърнала се в основен закон. До нея са прибягвали много от могъщите дожи, съдии и благородници, благодарение на нея са били в състояние да кръстосват града като обикновени хора…

— И никой не ги е разпознавал? — удиви се Никълъс.

— Никой, синьоре — убедително поклати глава администраторът. — Венеция знае да пази своите тайни.

Стаята му на втория етаж беше огромна. Портиерът остави багажа до вратата, прекоси дебелия персийски килим и отвори четири метровите капаци на прозорците. Помещението се изпълни със звуците и миризмите на Канале Гранде, с великолепната му светлина.

Окъпана от странната, водниста светлина на този град, закотвен от столетия между суша и вода, богато орнаментираната стая положително изглеждаше такава, каквато е била преди триста години при управлението на Дожите.

Останал сам, Никълъс влезе в мраморната баня и свали от себе си прахта на дългото пътуване. Започна да се бръсне пред огледалото в позлатена рамка, очите му с интерес наблюдаваха как лицето му се променя, освободено от четината. В съзнанието му изплуваха думите на Сейко: Ще бъдете различен, толкова променен, че никой няма да ви познае…

Наплиска се със студена вода и се върна в стаята с пешкир в ръце. Изправи се до прозореца и загледа как дългите пръсти на нощта се прокрадват по Канале Гранде. Вляво се издигаше тебеширенобялата фасада на Санта Мария дела Салуте, вдясно, оттатък тихо плискащата се вода, леко се поклащаха четири издължени гондоли, боядисани в синьо, черно, зелено и червено. Високо вдигнатите им издължени носове с шестоъгълник накрая, свидетелстващ за принадлежността им към квартала Сестиери, проблясваха под кадифената светлина и приличаха на древни, безупречно настроени музикални инструменти.

Никълъс избърса лицето си и обърна гръб на прозореца. Върху широкото легло забеляза голяма картонена кутия, която положително не беше там при оттеглянето на портиера. Погледа я известно време, после вдигна телефона и попита дали някой не е оставял нещо за него. Получи отрицателен отговор.

Вдигна капака и замръзна. Косъмчетата на врата му отново настръхнаха, тънка струйка пот се плъзна по гърба му.

В кутията имаше дълга черна роба — същата като онази от видението му, под нея белееше картонена маска, точно копне на онази „баута“, която висеше над гишето на администрацията. Носът беше дълъг и извит, горната устна беше дори по-агресивна от онази долу… В общото изражение се долавяше нещо маймунски арогантно. Типична маска, осигуряваща анонимност на благородниците.

На дъното на кутията имаше зелен плик със златни ръбчета. Никълъс го отвори и извади от него лист твърда гланцирана хартия. Думите бяха подредени красиво и равно, почеркът беше леко полегат:

Моля, бъдете на Кампиело Сан Белисарио точно в десет и тридесет тази вечер. Носете робата и маската.

Никълъс хвърли бърз поглед на часовника си. Беше седем без четвърт, дори за вечеря беше още рано. Погледна странната дреха, облече се и отвори куфарчето, което Сейко му предаде на летище Нарита. Нарочно не беше го поглеждал по време на полета, не му се искаше да работи.

Настани се в дълбоко кресло и се зае да разчита шифрованото съобщение на Винсънт Тин. Странната светлина на гаснещия отвъд прозореца ден се смеси с яркия кръг под абажура на настолната лампа. Тин беше роден и израсъл във Виетнам, но след това беше емигрирал в Австралия. Там взел диплома по международно право, след което практикувал на различни места, включително и на Уолстрийт, в качеството си на бизнес експерт.

Никълъс прекара доста време в негова компания, бързо стигна до заключението, че Тин е умен и схватлив, но с малко коварен характер. Отдавна вече знаеше, че без подобно качество трудно се върти бизнес в района на Югоизточна Азия, но въпреки това реши да го държи под око. На практика именно това беше една от причините за отложеното му в последния момент пътуване до Сайгон.

Бегло прегледа планираните за следващото тримесечие цифри, спря се на все по-успешно развиващата се програма за обучение на работници, а също и на проблемите с доставките на петролни продукти. Тук имаше нещо абсурдно — Япония изкупува над деветдесет процента от виетнамския добив на петрол, въпреки това нейните компании на територията на Виетнам си набавяха гориво с цената на огромни усилия. После прегледа кратката оценка на Тин за действията на режима, спря се по-подробно на неговите делови контакти. Почти веднага забеляза нещо необичайно — според Тин в страната все по-настойчиво се говорело, че ще бъде съставено правителство в сянка, което ще действа напълно независимо от официалните власти. Той не знаел в какво точно ще се изразяват тези действия, но влиянието на новите политици ставало все по-осезаемо. Накрая предлагаше да се проучи въпроса и да се вземат съответните решения още преди конкуренцията да се е осъзнала.

Никълъс си отбеляза, че трябва да му изпрати факс с нареждане да не си губи времето. Според него това беше вече прекалено. В Сайгон се носят какви ли не слухове, но кой ще подкрепи един такъв режим? Как ще завземе властта и как ще я задържи? Кой ще финансира подобна гигантска операция?

Това бяха въпроси, които действително биха разтревожили Никълъс, в случай че повярва на предположенията на Тин. Ако Виетнам отново бъде дестабилизиран, инвестициите на „Сато Интернешънъл“ в размер на стотици милиони долари наистина ще се окажат под заплаха. По всичко личеше, че Тин е прекарал прекалено дълго време на границата с джунглата и има нужда от известни указания. Никълъс си записа някои неща и реши при първа възможност да отлети за Сайгон.

Почувства глад и слезе в ресторанта. Настани се до прозореца на зала със сини копринени тапети, очите му разсеяно се насочиха към корабчетата на градския транспорт, които неуморно сновяха по спокойните води на капала. В близост до брега бавно се плъзгаха гондоли с немски и японски туристи, окичени с камери и кристални сувенири от „Мурано“.

Поръча си спагети с раци, едно великолепно ястие. Сосът беше невероятен, малките сочни рачета се топяха в устата му като хайвер. После взе „сепия интека“ — изключително вкусно блюдо от калмари, задушени в собствен сос. Остави на келнера да предложи виното и той донесе бутилка „Просека“. Никълъс бързо се увери, че чаша — чаша и половина от този еликсир може да завърти главата и на далеч по-опитен пияч от него. Отказа се от десерта и поиска двойно еспресо. Подписа сметката малко преди десет, отиде до гишето на администратора и помоли да го ориентират за мястото на срещата.

Получи малка сгъваема карта на града. Администраторът огради с кръгче местоположението на хотела, после се зае да чертае няколкото маршрута, по които можеше да се стигне до Кампиело ди Сан Белисарио.

— Най-добре е да идете пеш — посъветва го той в съответствие с утвърдените венециански традиции. — Няма да пристигнете по най-бързия начин, но в замяна на това ще видите много красиви и интересни неща… Разполагате ли с двадесетина минути?

Никълъс отговори утвърдително и това предизвика доволната усмивка на италианеца.

— Във всеки час на деня и нощта тук има какво да се види, синьоре — каза той.

Качи се обратно в стаята, отново набра номера на Джъстин. Никой не вдигна. Къде ли може да е в този час на нощта, запита се той. Сега в Токио беше два след полунощ. Остави слушалката, навлече дебел пуловер и се уви в дългата черна роба. Пъхна маската подмишница и с чувството, че се държи глупаво, тръгна към вратата.

Потъна в уникалния свят на Венеция, изграден от звуците на един странен език, състоящ се както от тихи, едва доловими слова, така и от ехото, блъскащо се във високите стени на сградите и тесните улички. Сред тях се прокрадваше звукът на стъпките — странно, сякаш извънземно докосване на кожа върху камък, призрачен шум, рожба на сенки и призраци.

Минавайки покрай отворен до късно бар, той чу смях и откъслечни разговори, които го преследваха десетки метри надолу по уличката и сякаш увиснаха над безчетните мостчета. Под тях пък тихо припляскваше водата, виждаше се тъмният силует на неизбежната, закотвена край дебелите колове гондола… В позеленелите от старост каменни основи на къщите влажно жвакаха малките вълни от корабчетата трамваи…

Свърна зад поредния ъгъл и се озова в началото на тесен канал, задръстен от гондоли. В последната от тях седеше старец с черно облекло. Той вдигна глава, бавно се изправи и отвори уста. Разнесе се звънка, протяжна песен, чистият тенор се блъсна в каменните основи на мостчето, върху което се беше спрял Никълъс, очарован и омагьосан, неспособен да направи дори крачка…

Процесията изчезна в мрака, песента бавно заглъхна. Никълъс продължи пътя си. След няколко крачки се озова пред миниатюрното дворче на потъмняло от старост палацо. Бугенвилиите бяха разцъфнали с разкошни, яркочервени цветове, над тях се извиваше напуканото от старост стебло на бор. На метър от корените му имаше малка скамейка от ковано желязо, потъмняла от времето. Никълъс живо си представи как на нея седи прекрасна девица, очите й са отправени към звездното небе, а в краката й е коленичил Казанова и я засипва с изкусителни слова…

Отдавна овладял изкуството „да потъва“ в околната среда, да чувства и усеща подводните течения, движещи хора и населени места, Никълъс бавно и неотклонно си пробиваше път към сърцето на метафизичната загадка, наречена Венеция; към мястото на загадъчното си рандеву с Микио Оками. Тайнствеността на този град се съдържаше в невероятното му местоположение — нито на сушата, нито в морето; в извънземните звуци и светлина, в уникалната му способност да остава недокоснат от хода на времето… На това омагьосано място не можеха да се настанят колите и автобусите, влаковете и метрото; обитателите му се придвижваха така, както го бяха вършили техните прадеди. Никълъс бавно крачеше по тесни улички и галерии, по мостчета от камък и дърво, останали такива, каквито са били преди стотици години. Ако можеше да се прероди и да оживее в средата на XVI век, гледката пред очите му положително би била същата…

В същото време Венеция неусетното поемаше в нежната си прегръдка, претопяваше душата му, превръщаше го в свой избраник подобно на стотици хиляди пътници, намирали убежище тук през вековете. Той потъна и се изгуби не толкова в лабиринта от улички, мостчета и канали, колкото в магическото сърце на този невероятен град. Чувството за време се изхлузи от душата му като стара, изсъхнала кожа; тя потръпна и се отвори пред нежната милувка на града, натежала от бремето на годините, едновременно с това вечно млада и готова за пълноценен живот…

Неусетно престана да се тревожи за отношенията си с Джъстин, видя какво всъщност представлява гневът, който беше изпитал към нея заради двете изгубени деца, забрави напълно последния умопомрачителен разговор със Сейко… Но най-странното беше, че изведнъж се почувства абсолютно сигурен преди пълната с неизвестности среща, назначена от Микио Оками.

В това състояние на духа стъпи на плочите на Кампиело ди Сан Белисарио. Площадчето беше малко и безупречно чисто, лишено от каквито и да било фонтани, дръвчета или скамейки. Съвсем типично за Венеция, заградено от три страни с високи къщи в глинено червеникав цвят. Четвъртата беше заета от внушителен храм. Никълъс пристъпи към входа и видя, че той носи името на площада. За пръв път в живота си чуваше за светец на име Белисарио, но не се учуди от този факт. Италианците, а особено жителите на Венеция, се прекланят пред цяла плеяда светци, които са напълно неизвестни за останалия свят.

Площадчето беше пусто, ехото на нечии стъпки бавно чезнеше в далечината. Ято гълъби се готвеше да посрещне нощта под стрехите на околните сгради, някъде далеч боботеше моторът на невидим катер. Над плочите трептеше лека мараня, основите на сградите сякаш се носеха във въздуха.

Никълъс търпеливо чакаше. Венецианската нощ, подобно на всяка друга, скоро щеше да го обвие в своето тъмно наметало. Внезапно си спомни за „баута“, измъкна маската изпод мишницата си и я нахлузи през глава. Изпита особено, странно познато чувство. В главата му отново нахлу споменът за видението, което се появи на борда на корабчето, докато бавно се плъзгаха покрай Пиаца ди Сан Марко. Кой съм аз, безмълвно се запита той. Защо имам чувството, че тук е моят дом?

— Баута!

Обърна се и видя един свещеник, който му махаше откъм малката вратичка, отворена в огромния портал на църквата.

— Баута! — повтори отецът със странно кънтящ глас. — Закъснявате за службата! Идвайте, идвайте бързо!

Никълъс изкачи изтърканите каменни стъпала, мина покрай облечения в дълга тога и с качулка на главата свещеник и влезе в здрача на църквата. Резето зад гърба му рязко изщрака.

Въздухът тежеше от различни аромати — на восък и изгорял фитил, на плесенясали камъни и старост…

Свещеникът мина напред.

— Оттук — напрегнато прошепна той. — Следвайте ме!

Осветлението в храма беше слабо, идваше предимно от дебелите свещи, запалени пред олтара. Трептящите пламъчета хвърляха неясни отблясъци по посока на високите сводове, богато изографисаните стели, великолепните византийски плочки на пода и позлатените икони. Тази църква беше истински музей на религиозното изкуство. Сводът се крепеше на потъмнели от времето дървени греди, куполът над него представляваше фина мозайка от библейски сцени.

Някъде в дъното на храма се долавяше шепот, очевидно наистина се отслужваше литургия въпреки късния вечерен час.

— Тази църква е много стара — прошепна свещеникът, докато двамата крачеха по покрития с каменни плочи коридор. Странният му сух глас сякаш бе лишен от възраст, а дори и от пол… Беше напрегнат, в интонацията му отсъстваха каквито и да било следи от чувства. — Според някои хора това е най-старият храм във Венеция… Върху каменните основи има надписи, които доказват, че някога тук се е издигал гръцки храм — шепотът на богомолците постепенно се стопи в мрака, остана единствено ехото… — Но кой знае какво е имало тук преди гърците… Скити, а може би и тайнствените циклопи, населявали земята преди милиони години… За това историята на Венеция не разполага с никакви сведения…

Никълъс изненадано го погледна. Тези думи доста се различаваха от философията на хората, които проповядваха религиозни догми. Готвеше се да го попита за необичайните му възгледи, но свещеникът изведнъж се спря и посочи с ръка към извита във форма на арка врата.

— Scolla Cantorum — прошепна той и сякаш с това обясняваше всичко. В следващия миг вече го нямаше, черната му роба се стопи в сенките на тесния коридор. Никълъс бавно пристъпи в каменното помещение, осветявано от колебливите пламъчета на една-единствена свещ. Огромните гранитни блокове бяха идентични с тези, от които бяха изградени основите на храма, положително датираха от периода на ранна Византия. Дали тази зала не е била част от някогашния гръцки храм? Вдигна глава и отбеляза, че таванът е разделен на две арки, издълбани под прав ъгъл една спрямо друга.

— Тук е пял свещеният хор — обади се мелодичен глас зад гърба му. — Преди много, много векове…

Никълъс се обърна и видя фигурата на висока жена. Лицето и беше покрито с черна маска, която странно, наподобяваше угаснало слънце. Върху тялото й се спускаше дълга мантия на свещеник, а може би и на монах…

— Scolla Cantorum — добави жената. — Тази зала е била построена така, че да разкрие по най-добър начин красотата на човешкия глас. Някога, преди стотици години, тук е бил центърът, най-важното място на този храм…

— А сега е обречено на забрава, така ли? — попита Никълъс. — Отстъпило място на съвременните богослужения…

— Което не го прави по-малко величествено — кимна жената, красиво очертаната й уста се разтегли в блестяща усмивка. — Моля за извинение, че не ви се представих… Казвам се Челесте…

— Вероятно е излишно да ви съобщавам своето име — отвърна Никълъс. — Очевидно знаете с кого разговаряте и няма нужда да свалям своята „баута“.

Челесте се разсмя, звуците на гласа й се превърнаха в сребърни трели, отскочиха към свода и се върнаха надолу — по-богати и по-свежи дори от оригинала.

— Да, зная кой сте — отвърна тя.

— Тогава сигурно знаете и къде да открия… — Никълъс млъкна, видял как дългият й показалец се допира до устните.

— Моля ви, не споменавайте името му дори тук, на това свято място — прошепна тя и пристъпи напред. Дългата роба прошумоля, сякаш стотици насекоми се готвеха за сън в топлата лятна нощ. Прекоси кръгчето светлина, хвърляно от високата свещ. Никълъс забеляза, че косите й с прибрани под плътен копринен тюрбан. Фината материя имаше цвят на венециански залез, по повърхността й бяха прикрепени бели и черни перли, долната част беше украсена с издължени изумруди, тежък златен медальон висеше над челото.

— Значи познавате маската, която ви избрах — подхвърли жената.

— Баута? Да, до известна степен…

— А аз нося домино — продължи тя. — Името произлиза от латинския израз Benedicamus Domino, който означава „Слава на Бога“… Израз, отдавна превърнал се в баналност от честа употреба…

— Вие бяхте свещеникът, който ме въведе тук — сепна се Никълъс.

— Точно така — отвърна Челесте. — Исках да се уверя, че никой не ви следи…

— Кой би могъл да ме следи и защо?

Челесте не отговори, поклати глава и след известно време попита:

— Знаете ли какъв ден е днес?

— Последният ден на октомври, от утре започва ноември — отвърна Никълъс. — Още не съм свикнал с часовата разлика и не мога да кажа кога точно ще стане това…

— Днес е денят на Вси светии — прошепна Челесте. — Единствената нощ в годината, с изключение на Карнавалната нощ, в която носенето на маски е нещо съвсем нормално. Затова беше важно да се срещнем именно тази вечер. Маските ще ни закрилят така, както са закриляли нашите деди…

— Вашите — положително — сви рамене Никълъс. — Но моите едва ли, тъй като не съм чувал някой от тях да произхожда от Венеция…

— Добре дошъл във Ведрата република — звучно прошепна Челесте, на устните й се появи странна усмивка.

Къде съм виждал тази усмивка, запита се Никълъс, а на глас каза:

— Време е да тръгваме. Бях повикан тук по спешност…

— Наистина е така — отвърна Челесте. — Причините бяха напълно основателни… Те ще ръководят маршрута ни и занапред… — плъзна ръка в неговата и добави: — Надявам се, че компанията ми няма да ви е съвсем неприятна.

Излязоха от църквата през един от задните входове, озоваха се под арката на каменно мостче. В ноздрите го удари ароматът на странен парфюм, нощта беше абсолютно тъмна. В краката им тихо припляскваше водата. Никълъс остана приведен под ниския свод, докато Челесте заключваше старата, обкована с желязо врата.

— Това място е много особено — извърна се към него тя. — През 535 година византийският император Юстиниан изпраща армията си през морето към Италия желанието му е да си възвърне отнетите територии от своята велика империя. Начело на неговата войска е гениалният пълководец Велизарий… — Никълъс долови леката усмивка, която се плъзна по устните й: — По ирония на съдбата този храм носи същото име — на свети Белисарио…

— Не твърдите, че става въпрос за една и съща личност, нали? — вдигна глава Никълъс. — Според мен е напълно изключено един византийски пълководец да стане християнски светец…

— Това е Венеция — поклати глава Челесте. — Ако внимателно прочетете историята на този град, ще разберете, че тук всичко е възможно… — хвана го за ръката и го поведе към малък пристан, за който беше привързана гондола в тъмнозелен цвят, със златно по ръбовете. Направи му знак да се качи, после го последва и взе дългия прът в ръцете си. Ловко насочи лодката към средата на канала, увитата й в тъмно наметало фигура сякаш олицетворяваше тайнствената история на този град…

— Венеция е била построена за защита на Италия от нападенията на варварите — хуни, готи и още куп войнствени племена — продължи Челесте. — Дали от народите в източната част на Средиземно море, поробени след падането на Троя, както твърди Омир, или пък от още по-старото племе на финикийците — вече е отделен въпрос… Но фактът си е факт — Венеция се изгражда поради ключовото си положение на брега на Адриатика и естествената защита, която й дават маларичният климат, бреговете от подвижни пясъци и коварните плитчини, непрекъснато променяни от морските вълни…

Гласът й беше тих и ясен, носеше се над водата подобно на леките и едва забележими облачета на изпаренията. Никълъс слушаше запленен, очите му опипваха старите златистокафяви фасади на къщите с богато орнаментирани парапети и балкончета от ковано желязо, миниатюрни вътрешни дворчета, обсипани с цветя, извити ориенталски прозорци — ясен намек за произхода на първите венециански заселници…

— Както и да е — продължи разказа си Челесте. — Основателите на „Серенисима“ — най-чистата и ведра република в средновековна Европа, несъмнено са били интелектуалци, които са бягали от войната, насилието и болестите… От унижението… Спрели са тук, започнали са да изграждат града на своите мечти и химери… Златната ера бързо отминала, нейното място заели византийските интриги… Започнали междуособни борби, наситени с насилие и кървави вендети.

— И маските намерили своето предназначение… — подхвърли Никълъс.

— Точно така — кимна Челесте и насочи гондолата към малък пристан, давайки път на нощното трамвайче, което вдигаше високи вълни в средата на канала. — Маските са били необходимата илюзия, изпълнявали са съвсем определена роля. Ще попитате каква… В политическия живот са ги използвали като закрила на онези, които са правили признания пред Светата инквизиция… А в личен план древните жители на Венеция са прибягвали до тях, когато са искали да дадат воля на сърдечните си чувства… Вършили са го както благородниците, така и обикновените рибари… — Челесте натисна пръта, гондолата отново пое по пътя си:

— Така е било, поне в исторически план. Но каква е била действителността? На практика маските са били използвани за прикриване на корупцията във всички етажи на венецианското общество… Всичките тези маски — Баута, Домино, Каня, Примо Дзани — „Чумният доктор“, и още много подобни, съвсем не са герои от Комедия Дел Арте, както мнозина си мислят… Те са герои от венецианската действителност, корените им трябва да се търсят по-скоро в политическата парадигма, отколкото в театъра…

Минаха покрай гондола с пурпурни кадифени седалки и златни ръкохватки на борда. В нея спеше мъж, покрит с дебело одеяло, главата му беше положена в скута на десетгодишната му дъщеря. Момичето им се усмихна, ръката му механично поглаждаше къдриците на бащата.

Челесте продължи разказа си, когато останаха сами в средата на канала:

— Маските се превръщат в символ на всичко венецианско, особено на мрачните тайни, скрити зад фантастичните легенди, предавани от уста на уста от жителите на града… Човек трябва да си представя Венеция като една огромна мида, в чиято утроба се крият приказни съкровища…

— Предполагам, че сте прекарали тук целия си живот… — подхвърли Никълъс.

— Понякога ми се струва, че наистина е така — загадъчно отвърна Челесте. — Във всеки случай аз съм родена тук и само това има значение…

Излязоха на Канале Гранде, пред очите на Никълъс се появи тъмната грамада на Академията. Челесте насочи гондолата надясно, острият кил цепеше водата с тихо съскане. Наоколо беше тихо, плясъкът на вълните се смесваше с напрегнатото дишане на младата жена, забиваща неуморно пръта в тинестото дъно на канала. Странна, омайваща музика, изпълнявана на незнаен, роден от въображението инструмент…

Най-сетне се насочиха към малък, но добре поддържан пристан, край дебелите колове се поклащаха две празни гондоли. Никълъс веднага ги позна и сърцето му пропусна един такт. Същите гондоли беше видял от прозореца на хотелската си стая! Значи беше направил едно дълго, кръгообразно пътешествие и сега се завръщаше там, откъдето беше тръгнал!

Носът на гондолата меко се отърка в старите дъски на пристана, Никълъс скочи върху тях и ловко хвана подхвърленото от Челесте въже.

Влязоха в палацо, боядисано типично по венециански — морскозелено и охра, сводът над вратата беше позлатен в съответствие с ориенталските традиции. Зад масивния портал, който отделяше къщата от водите на канала, имаше вътрешен двор. Бугенвилии и розови храсти, разцъфнали въпреки късната есен, насищаха въздуха е прекрасен аромат. Над високите стени простираше клони старо крушово дърво, разкривено и с напукан ствол.

Блестяща моторница от тиково дърво и неръждаема стомана върху ниска стойка изпълваше по-голямата част от дворчето, покрито с мраморни плочки от Истрия, които имаха свойството да поемат влагата от въздуха ида променят цвета си. Поеха по широка стълба от бял камък, към piano nobile, както тук наричаха първия етаж… Челесте обясни, че долният етаж умишлено не се поддържа, тъй като водите на канала често прииждат. Цялата част от къщата, разположена на нивото на водата, се използва единствено за гараж на моторници.

Помещенията горе бяха великолепни. Таваните бяха от индонезийско тиково дърво, потъмняло от вековете. Стените пазеха оригиналната си венецианска боя — тъмен ултрамарин с особена съставка, която беше невероятно скъпа и вече никъде не се произвеждаше.

Подовете бяха застлани със стари персийски килими, изтъкани от фини вълнени и копринени нишки, в ъглите имаше статуи от мрамор и бял ориенталски камък, очевидно пренесени преди векове от древния Константинопол…

Огромни възглавници от сребриста коприна заемаха местата, на които човек очакваше да види столове и дивани. В дъното на просторната дневна имаше мраморна стълба, водеща към нещо като полуетаж с широки панорамни прозорци и още от удобните възглавници. Капаците на прозорците бяха отворени, в помещението се лееше трепкаща светлина, отразена от водите на канала долу.

Всичко изглеждаше на мястото си, подредено с изящество и вкус. От сребърната кутия за кибрит върху мраморната масичка до свежите цветя в разкошните кристални вази „Мурано“… Сякаш собственикът на този великолепен дом имаше мозък на математик, точен и изключително прецизен.

Никълъс се спря на прага, зърнал неясен силует в дъното на помещението за гости, непосредствено до прозореца.

— Микио Оками — прошепна Челесте и се плъзна зад вратата от дебело тиково дърво, открехната в стената до нея.

— Челесте, почакайте…

— Значи все пак дойдохте…

Никълъс се извърна по посока на гласа. Въпреки напредналата си възраст Микио Оками все още притежаваше властна осанка. Никълъс свали маската си и пое по мраморните стъпала.

Спря се на крачка от Микио Оками — стария и верен приятел на полковник Денис Линеър. Но дали наистина е бил такъв? Непосредствено след войната и по време на Окупацията в Япония са съществували странни порядки, пораждащи странни съюзи. Времената са били необикновени, понякога е било необходимо да се вземат и необикновени мерки по отношение на едно или друго начинание… Сега Никълъс се беше изправил лице в лице с една от тези необикновени, дори извънредни мерки…

— Много приличате на баща си…

Оками беше напълно плешив, с островърха глава и кръгло жизнерадостно лице на абсолютен диктатор. Очите му бяха разположени необичайно близко едно до друго, носът му беше по-скоро чип, широката му уста всеки момент беше готова да разцъфне в усмивка. Ушите му бяха малки и прилепнали към черепа, едната страна на брадичката му беше украсена от голяма брадавица. Беше среден на ръст, но модерният костюм от „Савил Роу“ го правеше да изглежда някак смачкан и смален. Наистина беше стар, но по начина, по който са способни само представителите на източната раса: кожата му беше пожълтяла като стар пергамент, беше станала изключително тънка и почти прозрачна, под нея, особено кран скулите, ясно личаха синкавите венички.

— Имам чувството, че отново се срещам с него…

Протегна ръка по западен маниер и Никълъс здраво я стисна.

— Добре сторихте, че дойдохте, Линеър-сан — повтори старецът, но вече на японски. — Предполагам, че сте бил шокиран от молбата ми, надявам се да не съм разстроил много вашите дела…

— Моля, не се притеснявайте — любезно се усмихна Никълъс. — И без това имах нужда от малко почивка…

Върху устните на Оками продължаваше да играе странната полуусмивка, главата му леко кимна, само веднъж… Слаб намек за японското му възпитание.

— Хареса ли ви да се маскирате като някогашните управници и благородници на Венеция?

— Никак не ми беше трудно да си представя, че съм в ролята на Казанова…

Оками го огледа одобрително с хладните си очи, после рязко кимна с глава:

— Да ви предложа ли нещо за загряване? Самбука^[1], коняк „Наполеон“ или може би едно еспресо?

— Еспресо, ако обичате.

— Чудесно. И аз ще изпия едно с вас.

Оками пристъпи към стенния шкаф. Сред многобройните бутилки блестеше с никела си новичка машина за кафе. Той се зае да я пуска в действие с очевидно удоволствие. Малките костеливи ръце пипаха сръчно и точно. Никълъс не забеляза дори следа от старческо треперене в тях, макар че домакинът очевидно отдавна беше минал осемдесетте.

Оками поднесе кафето в две малки чашки, на стените им бяха прикрепени тънки резенчета лимон. Настаниха се на възглавниците, лицата им бледо проблясваха на сребърната светлина, идваща откъм канала.

— Страшно много обичам еспресо — въздъхна Оками и отпи глътка от ароматичната течност. После на лицето му се разля широка усмивка: — Вероятно сте очаквали да седим на татами и да ви гощавам със зелен чай, нали?

— Отдавна съм се научил да не очаквам нищо — отвърна Никълъс. — Така ми е по-лесно да разсъждавам трезво и да възприемам хората такива, каквито са.

— Разчитате на инстинкта си, а? — вдигна глава Оками. — Значи много от нещата, които съм чувал за вас, ще излязат верни…

Никълъс мълчаливо кръстоса крака и отпи от великолепното италианско кафе, в чието приготвяне този Якудза се оказа истински майстор. Отвън долетя дрънченето от разтоварването на товарна лодка, най-вероятно носеща продукти за неговия хотел, който беше някъде съвсем наблизо.

— Предполагам, че вече си задавате въпроса какво търси във Венеция човек като мен…

Никълъс отправи поглед към старото, но все още властно лице срещу себе си.

— Историята е доста странна… — Оками довърши кафето си и сложи чашата настрана. — Преди всичко трябва да разберете поне частица от променливия свят, в който съм живял. В продължение на много години Якудза са се интересували само от това, което става на японска територия. Аз бях един от първите, които разбраха, че подобна политика е обречена на провал… Защото проумях една проста истина — в бизнеса ние не се различаваме по нищо от останалите народи. А в Япония правенето напари ставаше все по-трудно и по-трудно… — сухата ръка се повдигна и леко плесна бедрото му: — Честно казано, не беше съвсем така… Исках да подчертая, че в един момент ние започнахме да изпитваме затруднения в правенето на пари на японска земя… Тогава аз свиках общо събрание на оябуните и казах пред тях една фраза, която бях чул от вашия баща: Нашата черупка е целият свят!

Оками се отпусна назад и кръстоса ръце над малкия си закръглен корем:

— Разбира се, те не ме разбраха… поне не веднага. Трябваше да им дам пример, затова се наложи да напусна страната. Бизнесът в чужбина поглъщаше цялото ми време, почти престанах да се връщам в родината… Наистина там ние разполагахме с… — тук той прибягна до един напълно непреводим японски израз, който приблизително означаваше „мълчаливо споразумение“ — … полицията, политическите сили и държавния апарат — легитимната власт в Япония, но това споразумение не беше толкова сърдечно и искрено, колкото на нас ни се искаше… Защото днешните модерни самураи не могат да забравят тромавото ни начало, не могат да прикрият кастовото си презрение. По простата причина, че Якудза е организация на обикновените, лишени от благороднически титли и привилегии хора… Наистина, те се страхуват от нас. Понякога дори изпълняват нашите искания, за да могат да се ползват от услугите ни… Но дълбоко в сърцата си те ни презират, в това не може да има никакво съмнение. И в момента, в който се почувстват абсолютно неуязвими, те положително ще направят опит да ни унищожат… — върху кръглото лице на стареца отново изплува загадъчната усмивка: — Ето защо аз предпочетох да създам своя нова база тук, във Венеция.

Никълъс си спомни краткия, но съдържателен урок по история на Челесте и веднага разбра, че той не е бил насочен единствено към запълване на празнотите в познанията му.

— Това беше едно исторически правилно решение — продължи Оками. — А от гледна точка на бизнеса този град предлага изключителни възможности. Нещата не са се променили кой знае колко от времето на Медичите насам… Макар номинално да се намираме в Италия, Венеция продължава да бъде нещо като открит град, подобен на онзи от годините на Средновековието… Няма да е излишно да не забравяте това по време на престоя си тук… Намирате се във Венеция, а не в Италия, още по-малко пък в Европа… — дребната, но стегната фигура на Оками неспокойно се размърда върху възглавницата, гласът му видимо промени спокойната си интонация: — За съжаление дойде моментът, в който започвам да се питам дали не допуснах политическа грешка с преместването на базата си тук…

— Нещо се е случило — подхвърли Никълъс.

— Точно така — отвърна Оками, очите му странно потъмняха. Тялото му с лекота се надигна от ниските възглавници, ръката му се пресегна към каничката с кафе. Не се върна веднага на мястото си, а остана до бюфета. Очите му гледаха навън, към тайнствената венецианска нощ. После потръпна и тръсна глава, сякаш взел трудно решение. Обърна се към Никълъс, подаде му чашата и тихо промълви: — Работата е там, че в рамките на следващите две седмици срещу мен ще бъде направен опит за покушение.

Думите му бяха последвани от протяжен вой на сирена и кратък вик. Поредната лодка акостираше на кея. Оками пъргаво се извъртя и се надвеси от прозореца. По лицето му пробяга дълбоко безпокойство.

— Някой иска да се оттегля, но аз нямам подобни намерения…

— Оками-сан, вие положително можете да мобилизирате своите верни хора — отбеляза Никълъс.

Старецът обърна гръб на прозореца и се взря в лицето му с израз на известно учудване. Сякаш пред него се беше появил дух.

— О, мога и много повече — разсеяно отвърна той. — Мога да мобилизирам най-добрите хора на всички кланове. Но човекът, който идва…

Пристъпи във вътрешността на стаята и приклекна на метър от Никълъс, дори любимото му еспресо беше забравено.

— Всъщност не това е основният въпрос — промълви Оками, на лицето му ясно се изписа безпокойство и страх. — Един от моите оябуни се обърна срещу мен… И аз вече не вярвам на никого. С изключение на Челесте, разбира се… А сега и на вас… Признавайки своите страхове пред вас, аз се оставям в ръцете ви… Затова не мога да не ви вярвам. Но толкоз! — за пръв път от началото на разговора той повиши глас: — Вярвам на двама души и на никой друг!

Обръщам се към вас, защото съм сигурен, че ще изплатите бащиния си дълг. Имам нужда от вашата сръчност и вашите… умения. Вие сте в състояние да ме защитавате, докато завърша това, което съм започнал. И да открия предателя сред моите предани оябуни…

Никълъс внимателно слушаше. Думите на Микио Оками го заливаха като хладни вълни, кожата му настръхна, побиха го тръпки. Успя да се овладее, дишането му се успокои. Едва тогава вдигна глава и каза:

— Вече на два пъти споменавате своите оябуни…

— Точно така — учудено вдигна вежди Оками. — Нима не знаехте? Точно по този начин се роди задължението на баща ви… Аз съм това, което той ми помогна да стана… От висотата на положението си вече бях в състояние да изпълнявам много и изключително трудни задачи, възлагани ми пак от него… — чертите му отново омекнаха от загадъчната усмивка: — Ето я истината, която се крие зад легендата, Линеър-сан: Аз съм Кайшо — върховен оябун на всички кланове на Якудза!

Джъстин нае стая в токийския „Хилтън“ — един от най-американските хотели в града. Плътно спуснатите завеси я разделяха от светлата нощ навън, така имаше усещането, че може да бъде навсякъде — както в Ню Йорк или Чикаго, така и в лондонския Хайд Парк, а дори и в резервата Серенгети…

Седеше с ръце между коленете си, очите й не се отделяха от шарките на дебелия килим. Изглеждаше неспособна да се движи, а дори и да разсъждава. В душата й бушуваха емоции, сред които преобладаваше чернотата на отчаянието. Никога не беше се чувствала така сама и изоставена, без перспектива в живота. След срещата си с Никълъс беше успяла да повярва, че подобни чувства няма да изпитва никога повече…

В онези дни той беше нейният спасител, нейната надеждна преграда срещу черното отчаяние, което заплашваше да я погуби. Но сега именно той беше причината за това отчаяние и тя тръпнеше от ужас. Имаше чувството, че е окована във вериги на брега на непозната земя, без никаква надежда за освобождение. Причина за това беше Никълъс със своята необяснима любов към Япония, с почитта си към „гири“ — чувството за дълг, и още десет хиляди безсмислени ритуали, служещи единствено за дистанцирането на хората, дори между членовете на едно и също семейство…

Тази мисъл се загнезди в съзнанието й още по време на първата бременност. Сънуваше ужасни кошмари, представяше си, че Никълъс иска да изпрати тяхното дете в дзенбудистки манастир или школа за бойни изкуства, където то ще бъде безнадеждно удавено в чуждата на духа й източна философия и религия. Тази мисъл, може би прекалено параноична, караше душата й да тръпне от ужас, нищо не беше в състояние да я прогони оттам. Благодарение на нея се рушеше желанието й да бъде майка, подкопаваше се самочувствието й на жена, тровеше единственото нещо на този свят, което й беше скъпо — любовта към Никълъс.

В крайна сметка започна да се плаши от него. Някога той беше нейният силен и непоколебим закрилник, единствената й опора в живота. Но днес, по силата на незнаен алхимически процес, изведнъж започна да й се струва чудовище, обладаващо зла сила. Танжинските му корени я ужасяваха, колкото по-дълбоко потъваше в тайнствата на Тао-тао, толкова по-бързо изчезваше човечността му…

Позволила си да обърне взор към своите страхове и гняв, да ги разгледа на безпощадната дневна светлина, Джъстин разбра, че след смъртта на малката им дъщеря психиката й е претърпяла дълбоки промени. Беше вечно неспокойна, сънуваше кошмари, съдбата беше начертала пред нея един-единствен труден и каменист път — да търси онова крехко и деликатно чувство на сигурност, което се беше пробудило у нея по време на краткия живот на малкото момиченце… Не знаеше дали ще успее да го открие някога, къде и кога може да стане това… Но в едно беше абсолютно убедена — тук, в Япония, по време на трудното й съжителство с Никълъс, това няма да стане…

Горчиво се разрида, самотна в анонимната и безлична хотелска стая, която, въпреки сладникавия уют по американски маниер, все пак й предлагаше някаква утеха, някакво мимолетно усещане, че е по-близо до дома…

Кога всъщност си даде сметка, че няма къде да отиде? Когато Никълъс я изостави въпреки молбите й? Или пък по време на последния им сексуален контакт, когато се беше почувствала необяснимо унижена? А дали това чувство не беше се появило по-рано, веднага след загубата на второто дете — за което тайно благодари на Бога?

О, колко много беше страдала! Аз съм лоша, аз съм егоистка, признаваше част от съзнанието й. Но в същото време другата част от него не криеше своето облекчение. Как би могла да обясни паниката, която я обзе при потвърждаване на втората й бременност? Стомахът й се свиваше от ужас при мисълта, че ще даде живот на друго човешко същество, ще изгради отново онази крехка и деликатна връзка, а после на сцената ще излезе Никълъс със своето Тао-тао и бойните изкуства… Умирам отвътре, проплака тя. Скоро няма да ми остане нищо за спасяване…

Търпението й се изчерпа броени минути след като Никълъс потегли за летището. Нахвърля безразборно дрехите си в малък куфар, скочи в колата и подкара към центъра на града. Сам по себе си този факт беше нещо необичайно. Просто защото тя така и не успя да свикне с обратното движение по пътищата на Япония и разположения вдясно волан, не можеше да се ориентира по пътните знаци, написани на непонятен език, беше принудена да се ориентира единствено по това, което беше запомнила. А то не беше много, особено при възбуденото състояние на духа й…

В крайна сметка успя да се промъкне през лабиринта от тесни улички в центъра на Токио и стигна до „Хилтън“. При редките си посещения в тази страна нейните приятели предпочитаха да отсядат тук и любезно отклоняваха поканите й. По простата причина, че къщата й в покрайнините на града беше прекалено далеч.

Вече часове седеше в тази поза, изостави я само веднъж — преди около четиридесет минути, когато стана да позвъни на единствения си приятел в тази страна — Танцан Нанги. Тялото й леко потръпваше, като на болен човек… На практика тя наистина беше болна, дори знаеше името на болестта, от която страдаше — отчаяние.

Нанги не беше на работното си място, но Уми — секретарката му, познала я по гласа още преди да се представи, обеща да му предаде молбата й да се свърже по най-бързия начин с нея в хотел „Хилтън“. Остави слушалката и се запита какво ще му каже… На практика нямаше представа защо го търси, вероятно поради чувството за самосъхранение, появило се някъде дълбоко в душата й… Придружено от усещането, че се е превърнала в прашинка, рееща се в пустотата на Космоса, че отчаяно се нуждае от опорна точка за завръщането си към света на логичните мисли и решения…

Леко почукване по вратата я изтръгна от сковаността. Изправи се бавно, краката й сякаш бяха налети с олово. Натисна бравата и се приготви да посрещне Нанги. Но сърцето й изведнъж пропусна един такт.

На прага стоеше американец с приятно лице, дълга тъмна коса и светли очи. На устата му играеше приветлива усмивка. Не беше толкова загорял, колкото го помнеше от срещата им на Мауи, но в замяна на това изглеждаше свеж и здрав, тъмносиният костюм лежеше много добре върху широките му рамене.

Мъжът пристъпи напред, протегна ръце да я прегърне, устата му се впи в нейната.

— Господи, колко е хубаво да те видя пак! — въздъхна Рик Милар, без да я пуска от прегръдката си.

Вдъхваща вкуса на устните му, Джъстин си спомни как този човек я беше последвал от Ню Йорк чак до Мауи, след като преди това я беше назначил за вицепрезидент на своята рекламна агенция „Милар, Соумс & Робъртс“. Открила, че той беше уволнил една от близките й приятелки, за да осигури мястото на нея, тя без колебание отказа поста и замина. Но той я откри в Мауи, между двамата почти се оформи любовна връзка… Но само почти. Сега, стресната от появата му, с напълно разнебитена психика, тя почувства как гърлото й се свива и сълзите напират под клепачите й. О, Господи, простена изтерзаната й душа, няма да ти е много трудно окончателно да ме довършиш!…

Измина известно време, преди да се овладее и да попита с леко дрезгав глас:

— Рик, какво правиш тук?

— Бях в компанията на господин Нанги, когато секретарката му се обади да съобщи за молбата ти. Той искаше веднага да тръгне насам, но аз го убедих, че за теб ще е по-добре да видиш лицето на стар приятел от родния край… — на лицето му се изписа дълбока загриженост: — От него научих, че ти е доста трудно да се адаптираш в тази страна… Много се тревожи за теб, но не знае как да ти помогне…

Джъстин объркано поклати глава.

— Но как стана така, че ти си тук, в Япония? — попита тя.

Ръцете му продължаваха да я притискат, погледът му потъна в потъмнелите й от болка очи. Усети как цялото й тяло започна да трепери.

— Би могъл да те излъжа, Джъстин — тихо отвърна той. — Да ти кажа, че съм на делова обиколка из Далечния изток, или пък пътувам за удоволствие… Но няма да го сторя. Дойдох тук, за да те намеря и някак… все още не зная как… да те убедя да се върнеш в Ню Йорк и да се залавяш за работа.

Джъстин беше сигурна, че ще припадне. Колко пъти, още като малко момиченце, се беше питала какво ще стане, ако мечтите й изведнъж се превърнат в действителност?

— Не говориш сериозно…

— Слушай какво ще ти кажа, Джъстин. Нашата агенция се разраства. Преживяхме тежките времена на рецесията и сега нещата вървят много добре. Проблемът е, че всичко върша сам. Опитах се да ти намеря заместник, но не се получи. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че след твоето напускане съм сменил четирима вицепрезиденти? Едновременно с това вече не издържам на темпото, не мога да работя по дванадесет часа на ден… — Притисна я към себе си и задъхано добави: — Имам нужда от теб, няма да го крия… Готов съм да приема всичките ти условия, само се върни! Наистина е така! Предлагам ти съдружие, още следващата седмица можеш да притежаваш една четвърт от компанията! — Отново я притисна до себе си, ентусиазмът му бавно започна да възпламенява кръвта й. — Само кажи „Да“…

Джъстин затвори очи. Знаеше какво ще отговори още преди устните й да се разтворят, обля я странна топлина. Сякаш душата й се освободи от дебела черупка и неудържимо се устреми към светлината.

— Да — прошепна тя.

— Какви са твоите заключения, в името на Бога?

Кроукър вдигна глава към трупа с восъчнобяла кожа, окачен с главата надолу на дебела греда в кухнята. Мръсно сиви, прорязани с пурпурни ивици светлина облаци, висяха ниско над задръстеното от коли шосе, минаващо току до прозореца. Гледка позната и вероятно затова плашеща…

Такива гледки можеха да се видят навсякъде в Америка, но специално тази се предлагаше от предградията на Марин Сен Кроа, щат Минесота.

Премести очи към кръвта, която все още изпълваше умивалника от неръждаема стомана. В центъра цветът и беше пурпурен, а по краищата — там, където вече беше започнала да се съсирва — тъмнокафява, с шоколадов оттенък. За предпочитане беше да гледа трупа, макар почти физически да усещаше натиска на кости и вътрешности под бледата кожа…

Службата като детектив-лейтенант в Полицейското управление на Ню Йорк му беше предлагала купища отвратителни гледки по засипаните с боклуци улици на огромния град, но те не можеха да се сравняват с тази тук…

По крайниците на покойния дон нямаше здрава кост. Този вид мъчение не беше нещо ново за Кроукър, но останалото беше. Сърцето беше изрязано от гръдния кош с хирургическа прецизност, след което беше поставено във вдлъбнатината на пъпа. Кроукър пристъпи напред и напрегна очи.

— Сърцето е зашито за пъпа на Голдони — обяви заключението си той. — По много особен начин, с вътрешната част навън…

— Странно, нали? Намирисва ми на някакъв ритуал…

Господи, защо Ник не е тук сега, въздъхна в себе си Кроукър. Той си пада по странните ритуали… Беше помислил да му се обади, но после се отказа. Някога би го сторил без никакво колебание, но сега си даваше сметка, че Ник ръководи огромна корпорация, има жена, все още се надява да му се родят и наследници… Животът му течеше в друга насока, едва ли ще има време и желание да скочи в първия презокеански самолет, за да се занимава с някакви криминални загадки… В душата на Кроукър помръдна съжалението. Той никога не беше тъгувал за доброто старо време, главно защото то не беше чак толкова добро… Но сега изведнъж му се прииска да върне хода му, Ник да е до рамото му и всичко да си е постарому… Един екип с великолепен синхрон, устремил се с пълен ход към бурните води на неизвестността…

Примигна, сякаш очакваше желанието му да се превърне в действителност. После бавно се огледа и се върна в настоящето. Единственият жив човек, освен него в тази стая беше Уил Лилехамър.

Тънката му, почти кльощава фигура изглеждаше зловещо на фона на отвратителната обстановка. Бяха прекосили страната на борда на военен самолет. Кроукър подозираше, че блестящата новичка машина, която ги очакваше заредена с гориво и готова за полет на стоянката за служебни цели на летището в Неапол, беше отпусната на този човек за пътувания до всяка точка на света. А екипажът от военни пилоти се отнасяше към Лилехамър с уважението, което едва ли би имал към някое цивилно лице.

Навън помръдна сянка, Кроукър неволно се изпълни с уважение към властта на новия си познат. Беше съвсем ясно, че все още никой не беше влизал в това помещение. Нито ФБР, нито щатската полиция, която наблюдаваше района с помощта на специално обучени кучета. Макар че мястото беше отлепено с такова количество униформени, което би стигнало за потушаване на средно по размери въстание… За да се постигне подобно нещо, е нужна огромна власт и Кроукър добре знаеше това…

По време на полета се запозна с оперативната информация на ФБР за семейство Голдони. Беше откъслечна и доста непълна. Доминик е роден през 1947 година, майка му се казвала Фейт Матачино и седемнадесет години по-късно станала втората госпожа Голдони. За бащата не се знаеше нищо, дори дали Фейт е била омъжена за него…

Служебната справка не предлагаше почти нищо и за самата Фейт. Знаеше се само, че е родена през 1923 година, американска гражданка от италиански произход. Една година след брака си с Енрико Голдони тя го убедила да осинови Доминик. Самият Енрико имал две дъщери от първия си брак. Едната от тях — Маргарет — живеела в Ню Йорк, омъжена за адвоката Тони „Д“ де Камило. Фейт починала през 1974 година, по време на инцидент с лодка във водите на венецианския залив Лидо.

Когато се оженил за Фейт, Енрико Голдони вече бил един от утвърдените главатари на мафията. Никой не знаеше как един венецианец е успял да се издигне до върховете на престъпната организация, създадена предимно от сицилианци. Но фактът беше безспорен — чрез преуспяващата фирма за производство и продажба на коприни и дантели в страната са влизали и излизали далеч по-малко изящни артикули.

На 11 декември миналата година полицията на Венеция извадила трупа на Енрико Голдони от водите на Канале Гранде. Бил вързан за един от дървените колове в близост до брега като чувал с боклук. Причините за убийството й неговите извършители оставаха неизвестни.

По всяка вероятност фамилията Голдони е била носител на много и смъртоносни тайни, но нищо в папката, разтворена върху коленете на Кроукър, не намекваше за ужасния край на Доминик Голдони.

Лилехамър заобиколи трупа, устата му беше свита в гнуслива гримаса.

— Успя ли някога да свикнеш с тази воня? — попита той.

Кроукър се усмихна, извади топчетата памук от ноздрите си, колкото да му ги покаже, после побърза да ги върне на местата им.

— Какво ли е станало с главата? — промърмори сякаш на себе си той.

— Може би е заровена някъде…

— Защо би си направил този труд?

— А защо е прибегнал до тази касапница? — сви рамене Лилехамър. — Явно си имаме работа с някой откачен…

— Така ли мислиш?

— Че какво друго може да си помисли човек?

— Не знам — замислено поклати глава Кроукър.

— Опитът ме учи, че вариантите могат да бъдат стотици…

Излязоха от кухнята и се насочиха към хола. Облаците отвъд прашните прозорци видимо се бяха снижили, атмосферното налягане рязко падаше. Кроукър не беше сигурен дали неразположението му идва от настъпваща буря, или от отвратителната гледка в кухнята. Добре, че успяхме да кацнем навреме, помисли си той.

— Това ли е къщата, осигурена на Доминик от ФПЗС? — попита той.

— Господи, не… — поклати глава Лилехамър. — Докарали са го тук, за да го убият… — в ръцете, му се появи бележник с корица от крокодилска кожа: — Тази къща е обявена за продажба от осем месеца насам… Никой не е стъпвал тук, откакто е преминала във владение на местната банка.

— С изключение на Доминик и убиеца му… Кроукър извади малко фенерче и насочи лъча му към стените и тавана. Бяха бели, въпреки това блясъкът им беше някак мрачен и заплашителен.

— Какво е това? — промърмори Кроукър и закова лъча върху едно едва забележимо петно на стената. Двамата се приведоха над него.

— Прилича на… — несигурно промърмори Лилехамър.

— Точно така — довърши вместо него Кроукър.

— Петно от пот.

Ясно долови миризмата на страха. Своят и на Лилехамър. Сякаш ги беше обляло зловонното дихание на кръвожаден звяр, готов да убива, докато сам не бъде убит…

Пак почувства напрежението на настъпващата буря във въздуха, душата му се сви. Болката го прониза отново, макар вече да не бяха в компанията на разчленения труп…

— Тук е станало нещо… — тихо промърмори той. — Нещо лошо.

— Лошо? — учудено го изгледа Лилехамър. — Какви ги дрънкаш, човече? Може ли да има нещо по-лошо от това, което виси оттатък?

— Все още не зная…

Лъчът на фенерчето започна да опипва стената. Петното имаше формата на почти съвършен овал, на пода, точно под него, имаше още едно — по-малко, но далеч по-плътно и ясно очертано.

— Това може да бъде само сперма — обади се иззад рамото му Лилехамър. — Може би онзи изверг първо е изнасилил Голдони, а след това му е отсякъл главата…

— Не — поклати глава Кроукър. — Ти правилно отбеляза, че убийството е било свързано с някакъв ритуал, подобен на жертвоприношение… А жертвеното агне никога не се подлага на насилие.

— Откъде си сигурен в това, по дяволите? — Не съм — поклати глава Кроукър. — Просто имам такова усещане…

— Разбирам те — кимна другият. — И аз съм бил в джунглата, там усещането е всичко… Докосването на призрачен дъх може да ти спаси живота… или да те прати по дяволите.

Лилехамър се усмихна, малките кръстосани белези блеснаха на светлината на фенерчето.

— Много ми се ще да пипна това копеле — промърмори той. — И да го смажа като хлебарка!

— Да го смажеш, а? — изгледа го Кроукър.

От устата на агента се изтръгна остър смях, големите му зъби изтракаха като челюстите на гладен крокодил.

— Някой ден ще ти покажа как става тая работа — отвърна той, предъвквайки с очевидна наслада американския идиом в устата си.

Ще бъде страхотен ден, помисли си Кроукър, докато очите му следяха как агентът се отпуска на колене, надява тънки хирургически ръкавици и внимателно се заема със събирането на спермата.

— Мисля да я пратя в лабораторията — поясни Лилехамър. — Сигурно нищо няма да излезе, но модерните тестове на ДНК понякога правят чудеса… Може би ще се натъкнем на някое вродено генетично заболяване, което ще ни помогне да го открием…

Този човек е пълна загадка, помисли си Кроукър. И точно с това го привличаше… Просто защото Кроукър много си падаше по загадките. Убийството на баща му го накара да стане ченге, но към разследването на особено тежките престъпления го подтикна огромното любопитство, което изпитваше към потайните гънки на човешката психика.

— Все още нямаме никаква представа за това, което се е случило тук — промърмори Лилехамър, докато прибираше находката си в пластмасова торбичка.

— Как да нямаме? — възрази Кроукър. — Убиецът е извършил сексуален акт, вероятно веднага след убийството на Голдони. Няма съмнение, че Голдони е бил убит в кухнята, а след това тялото му е било подложено на дисекция…

— Възможно е обаче и друго — да е получил сексуална възбуда от акта на убийството, след което е мастурбирал… Много сексуални маниаци действат по този начин… Обикновено те страдат от тотална импотентност, от нея могат да излязат единствена чрез яростта, довела ги до убийството… Или пък от самия акт на отнемане на човешки живот.

В душата на Кроукър се настани черна сянка, усети осезаем натиск върху психиката си.

— Възможно е — прие той. — Но в конкретния случай едва ли е било така. Виж какво заварихме в кухнята. Липсват каквито и да било следи от ярост, всичко е било извършено с хирургическа точност и спокойствие. А какво ще кажеш за жертвоприношението? Само магьосници и шамани могат да осъществят този сложен ритуал. Затова не мога да приема, че в това психологично уравнение се долавя присъствието на импотентност.

Лилехамър изглеждаше готов да приеме доводите му. Вдигна глава и отново огледа обстановката.

— Остава ни само едно предположение — промърмори той. — Особено след като приемаме, че не е правил секс с Голдони и не е мастурбирал…

— Точно така — кимна Кроукър. — Имало е и трети човек.

Продължиха с огледа на къщата. Миришеше на терпентин и изсъхнала боя, на влага и мухъл. Вратата в дъното на хола водеше към старомодна баня, покрита с шахматно наредени черни и бели плочки. Бяха напукани и мръсни, стара вана клечеше на чугунените си крачета в ъгъла. Порцелановият умивалник беше напукан, върху металните пръчки липсваха хавлии. Тъжно и изоставено помещение, помисли си Кроукър. Само изсъхналите телца на отдавна мъртви насекоми напомняха, че тук някога е имало живот.

— Мирише ли ти на нещо? — разкриви уста Лилехамър.

Кроукър измъкна памучните тапи от носа си.

— Господи! — хлъцна той и с олюляване се насочи към противоположната врата на банята. Но тя се оказа заключена. Лявата му ръка с протезата се вдигна на височината на ключалката, от върха на показалеца изскочи тънък метален нокът.

Лилехамър гледаше като омагьосан как металната пластинка влиза в бравата и внимателно опипва нарезите на секрета. Миг по-късно в банята се разнесе остро изщракване.

— Браво! — не сдържа възхищението си агентът.

Кроукър завъртя топката на бравата.

— Господи! — възкликна Лилехамър и притисна носна кърпичка до устата си. — Какво е станало тук? Тази воня е по-гадна дори от онази в кухнята!

— Мисля, че открихме третия човек — отвърна Кроукър и пристъпи напред.

На леглото беше просната млада жена. Или по-скоро това, което някога е било млада жена. Тялото, с разкрачени ръце и крака, беше нарязано. Точно и прецизно, с нетрепваща ръка. Кроукър обиколи леглото, зает да брои срезовете. Оказаха се седем, в последния беше побито бяло птиче перо, изцапано с кръв.

— Била е хубавица — промърмори зад гърба му Лилехамър.

— Още един ритуал — отбеляза Кроукър.

— Виж това!

В центъра на челото и беше изрязан вертикален полумесец, потъмнял от засъхнала кръв. На мястото, където някога е бил пъпът, имаше дълбока рана, от нея също стърчеше някакъв предмет, бял, преди да попие кръвта.

— Птиче перо, забито между кожата и вътрешните органи, пали? — попита Кроукър.

— На такова ми прилича — кимна Лилехамър. — Ще го дам за анализ на орнитолог веднага след като приключим огледа — очите му сякаш не можеха да се откъснат от перото. — Май ще е най-добре да повикам екип от съдебна медицина… Колкото по-скоро се заловят за работа, толкова по-добре…

— Винаги съм бил привърженик на традиционното полицейско разследване, но в случая то едва ли ще доведе до нещо — поклати глава Кроукър. — Ще ни трябва магьосник, защото нашият убиец положително не е оставил никакви отпечатъци…

— Но е оставил спермата си — напомни му Лилехамър.

— Това е вярно — замислено кимна Кроукър, зает да разглежда кървавия полумесец върху челото на жертвата. — Пътеводен знак, който ни доведе ей тук… — обърна се и спря угрижен поглед върху лицето на другия: — Едни особено важен въпрос чака своя отговор — къде, по дяволите, е изчезнала главата на Доминик Голдони?

— Знаете ли, Линеър-сан — промълви Микио Оками. — Преди години пристигнах във Венеция с една съвсем определена цел — да вкарам мръсните пари на Якудза в законен бизнес и по този начин да осигуря съществуването на организацията и през XXI век.

— Сигурно знаете, че през април 1992 година излезе специален указ, чрез крито Якудза беше поставена извън закона. Оттогава насам организацията се разкъсва от предположения и слухове, ефективността й значително намаля.

— Преди около година започнаха промените и около мен. Те засегнаха приятели и врагове, дългогодишни връзки. Инициатор беше Управителният съвет, малко по-късно беше убит един от най-близките ми съратници. Главният ми враг разполага с изключително силно влияние, членува в една група, наричаща се „Годайшу“.

Пет континента, несъзнателно си преведе Никълъс.

— Философията на „Годайшу“ е диаметрално противоположна на моята — кимна Оками. — Членуващите в нея оябуни се противопоставят на плановете ми да ги накарам да действат в рамките на закона. Беззаконието е единствената жизнена среда, в която могат да съществуват, то ги обединява, то им дава сила и влияние… Без него те знаят, че ще се превърнат в незначителни хора, затова са решени да направят всичко възможно да запазят сегашното си положение. Тези хора са безнадеждно заразени от вируса на властта, не са в състояние да се изправят срещу един свят, в който няма да имат значение нито парите им, нито незаконните им методи за упражняване на властта. „Какво струва един живот, в който не ходиш по ръба на бръснача?“, питат те и вероятно са прави за себе си.

— Но интересите на Якудза трябва да бъдат не само съхранени, но и разширени в своето влияние. Това е от жизненоважно значение за всички нас. Не искам да кажа, че това трябва да стане чрез просто умножение на порочната дейност, но не мога да скрия факта, че вече завземаме територии на порока, които от десетилетия наред са били запазен периметър за американската мафия. При нея обаче състоянието е такова, че този процес е неизбежен. Босовете й са стари и болника новото поколение е толкова далеч от закона „омерта“ и понятията за чест и дълг, че старата кауза изглежда безвъзвратно загубена. При първия натиск от страна на ФБР тези босове пропяват и започват да прехвърлят отговорността върху съперниците си…

Ръката му се вдигна нагоре, изведнъж заприлича на свещеник по време на кръщене. Никълъс неволно си спомни за литургията в църквата Сан Белисарио.

— Дошло е времето на Якудза, на нашата сила и висок морал — тържествено обяви Оками. — Плодовете са узрели, остава ни само да ги оберем… Но нашите цели и задачи са съвсем различни от тези на мафията.

— Да, в момента имам предвид законния бизнес, който контролираме или се стремим да поставим под контрол. Не е лесно, особено когато става въпрос за изкупуването на големи компании. Срещу нас се изправя Икономическата комисия на американския сенат и цял куп банкови нормативни документи. Същевременно трябва да действаме с изключително внимание, никой не трябва дори да подозира, че зад покупките на американска собственост стоим ние…

— Защо ми разказвате всичко това, Оками-сан? — попита Никълъс. — Положително знаете, че аз не изпитвам приятелски чувства към Якудза и откровено презирам похватите й, особено по отношение на честните и достойни хора.

— Казахте открито своето мнение, позволете да ви отговоря със същото — погледна го в очите Оками. — Не знаете абсолютно нищо за нашата дейност, още по-малко за това, което се надяваме да постигнем. Но бързате да ни осъдите, точно като нашите врагове.

— Все пак зная нещичко — бледо се усмихна Никълъс. — Особено за личния живот на някои оябуни…

— Но не и за моя!

Никълъс замълча и Оками се видя принуден да продължи.

— Нима не очаквате да направим печеливша сделка? — попита той.

— Печеливша за вас — да — кимна Никълъс.

— Баща ви виждаше нещата в по-друга светлина…

— Баща ми е живял в други времена — отвърна Никълъс и остави чашката на пода до себе си. — За него войната продължаваше, той се чувстваше длъжен да помогне за изграждането на една нова Япония…

— Не е нужно да ми обяснявате това — меко подхвърли Оками. — През цялото време бях редом с него… — очите му се заковаха в лицето на госта: — Суровите ви думи ми причиняват болка. Ние с вас не бива да се превръщаме във врагове.

— Може би причина за това е неведението — отвърна Никълъс. — Аз все още нямам никаква представа какво точно ви дължи баща ми…

— Това е тайна, която се заклехме да не споделяме с никого!

Никълъс не отговори нищо, мълчанието му беше явен намек за задънената улица, в която бяха попаднали.

— Готов ли сте да повторите клетвата, която сте дал на баща си? — внезапно попита Оками, в гласа му звънна металическа нотка. — Искате ли и аз да сторя същото?

— Отношенията ви с баща ми са нещо друго — поклати глава Никълъс. — Сега желаете да работите с мен. Не успеем ли да проявим взаимно разбиране, трудно ще се създаде някаква връзка…

— Нима намеквате за съюз между нас? — учудено го изгледа Оками.

— Може би — кимна Никълъс. — Но каквото и да се получи, вие не трябва да си въобразявате, че можете да ме използвате сляпо — така, както ловецът използва стрелата си…

— Но баща ви…

— Моля ви, Оками-сан, опитайте се да ме разберете! Аз не съм единствено син на баща си!

Оками бавно се изправи, обърна гръб на Никълъс и пристъпи към прозореца. Преплете пръсти и се замисли дълбоко. Всъщност нямаше Бог знае за какво да мисли. Защото Никълъс му беше поставил съвсем ясен ултиматум — кажи ми какво ти дължи баща ми, иначе се оттеглям. Сега всичко е въпрос на чест и запазване на благоприличието, Никълъс беше сигурен в това.

— Баща ви беше изключителен човек — започна без всякакви предисловия Оками. — Изключителен в много отношения, за някои от тях дори вие нищо не подозирате… В известен смисъл той беше художник. Това, което виждаше, рядко съвпадаше с реалната действителност. Защото той беше в състояние да вижда отвъд тази действителност… И това му позволяваше да открива вътрешния потенциал на всяка ситуация, а след това да го използва по най-добрия начин…

Никълъс забеляза как гърбът на стареца се изправя, сякаш споменът за полковник Денис Линеър отхвърляше бремето на годините.

— Запознах се с него при доста странни обстоятелства, които нямаха нищо общо с бизнеса. Всъщност сестра ми беше луда по него, именно тя ни събра… Настояваше да се срещна с него, а аз се опъвах. За мен той беше „итеки“, намразих го още от пръв поглед… Доста по-късно започнах да оценявам качествата му…

Оками си пое дъх, сякаш имаше нужда от допълнителна доза твърдост.

— Без съмнение знаете, че окупационната армия на генерал Макартър често прибягваше до услугите на Якудза. С наша помощ тя успя да се справи с опитите на комунистическите сили да провалят демократичните реформи в Япония. В началото аз и другите като мен имахме чувството, че сме попаднали в клещи между Сцила и Харибда… между две чужди политически системи, всяка от които щеше да нанесе непоправимо зло на японския начин на живот. Разбира се, ние изпитвахме истински ужас от комунизма и затова застанахме на страната на американците. Какво друго можехме да сторим? Този въпрос си го задавахме непрекъснато помежду си, той беше и обект на постоянно внимание в разговорите ми с вашия баща…

— Но не само комунистите бяха заплаха за Япония. Те бяха лесен за идентифициране враг и Окупационните власти бързо се справиха с него. Баща ви обаче откри съществуването на дълбоко засекретена организация във висшите ешелони на властта, именно за нейното унищожаване беше принуден да прибегне до услугите ми…

Оками най-сетне се отдалечи от прозореца и зае мястото си върху възглавниците. Кръстоса крака, тялото му се приведе встрани, ръката му се облегна на перваза.

— Трябва да знаете, че тогава в Япония цареше пълно беззаконие, Линеър-сан — продължи разказа си той. — Черната борса процъфтяваше, комбинаторите трупаха огромни състояния за броени месеци… Единственото условие беше да имат стока за продаване и да разполагате необходимите контакти… Най-лесно беше за униформените служители от Военната полиция на САЩ. Те представляваха закона, на практика управляваха страната…

— Баща ви успя да открие контрабандна мрежа, действаща в Токио под командата на капитана от Военната полиция Джонатан Ленърд — един наистина безскрупулен тип. Беше изградил такава организация, че баща ви не успя да го уличи в нищо въпреки усилията си. Междувременно Ленърд заливаше града с това, от което той най-малко се нуждаеше — оръжие от всякакъв вид, амуниции и наркотици. В огромни количества!

— Но откъде вземаше стоката? Къде я складираше? Кои бяха пласьорите му? За своя голяма изненада открих, че уличната търговия е в ръцете на едно от подразделенията на Якудза. Съставено предимно от жадни за бързо издигане бойци, които по една или друга причина са били пренебрегвани от своите командири.

— Но кой стоеше зад тях? Капитан Ленърд? Беше напълно възможно — той беше човек с връзки навсякъде. Баща ви продължаваше да се рови и скоро откри един интересен факт — Ленърд беше променил името си малко преди да постъпи в армията. Истинското му име се оказа Джон Леонфорте… — Оками бавно кимна с глава: — Точно така, Линеър-сан. По-малкият брат на Алфонс Леонфорте — главатаря на мафията, който тероризираше целите Съединени щати в годините на войната, пък и след това… На Алфонс е заслугата за завземането на пристанище Ню Йорк от мафията, действаща на Източното крайбрежие, пак той финансира и създава междущатския автомобилен превоз, който през петдесетте години се разви бурно и измести всички останали видове транспорт.

— Защо ми се струва, че преди няколко години прочетох в печата нещо за малкия брат на Ал Леонфорте? — попита Никълъс. — В смисъл, че загинал по време на службата си в армията…

— Точно така — кимна Оками. — Аз го убих.

Никълъс продължително го изгледа, после стана и отиде до бюфета да си сипе чаша бренди. Опразни я на един дъх, изчака стомахът му да пламне и едва тогава се обърна с лице към Оками.

— Означава ли това, че сте убили Джони Леонфорте по заповед на баща ми? — попита той.

Оками разклати чашката си, погълна останалото в нея еспресо и леко въздъхна:

— Ето нещо, което не сте прочели в печата. Последното дело на Алфонс Леонфорте преди окончателно му оттегляне беше заповедта за убийството на Джеймс Хофа. И знаете ли защо тялото му не беше намерено? Ще ви кажа… Един известен сенатор от Ню Йорк по онова време беше близък приятел на Леонфорте. Вече не помня името му, но това е без значение… Има го в книгите… Този сенатор притежаваше лятно имение на остров Шелтър. Чували ли сте за това място, Линеър-сан?

— Да — кимна със свит стомах Никълъс.

— Аз не съм бил там, надявам се някога да го видя… Било прекрасно място, много спокойно и много уединено.

— Дори повече от това…

— Както вече казах, сенаторът имал вила там… Леонфорте също много го обичал, но не му позволявали дори носа си да показва там. Поне денем… Вероятно заради репутацията на сенатора. В имението имало два японски клена, великолепни екземпляри. Леонфорте бил влюбен в тях, особено есенно време, когато листата им ставали алени…

— Може би сенаторът занемарил поддръжката на кленовете и Леонфорте решил да ги понатори… А може би просто е направил номер на приятеля си. На стари години ставаме чудаци, нали? Във всеки случай Леонфорте наредил на хората си да погребат трупа на Хофа именно под кленовете на сенатора. Доколкото съм информиран, дори днес тези дървета са живи и все така величествени…

— И това е човекът, чийто брат сте убили, така ли? — разтърка слепоочията си Никълъс.

— Всъщност не съм извършил убийство — поклати глава Оками. — Стана по време на открит двубой. Признавам, че аз го предизвиках, но Джони беше здрав и решителен мъж, който умееше да се защитава. В онези дни обаче аз бях истински майстор на бойните изкуства и подобен двубой не беше кой знае какво… — сви рамене, помълча малко и добави: — Трудно е да поправиш това, което си сторил някога. Мисля, че ме разбирате…

Никълъс сведе поглед към ръцете си, виновни за толкова много смърт. Знаеше прекрасно какво иска да каже Оками. Вдигна глава. Много му се искаше старецът да каже направо дали баща му е заповядал убийството на Джони Леонфорте, но вече знаеше, че това едва ли ще стане. Помисли за момент, после попита:

— А стана ли по-различно след смъртта на капитан Ленърд? Разбит ли беше каналът за контрабанда?

— За известно време — отвърна с малко забавяне Оками. — После, за изненада на баща ви, всичко започна отново. Само дето този път нито той, нито аз, успяхме да открием нещо…

— Само той ли беше изненадан? — потръпна Никълъс. — А вие?

Оками се усмихна като учител, получил хитър въпрос от любимия си ученик.

— Можете и да не ми повярвате, но аз знаех далеч повече за американската мафия от баща ви. Изучавал съм нейните похвати, дори направих едно пътуване до Сицилия… — махна с ръка: — Но това е друга история… Бях сигурен, че там, където е забъркан един Леонфорте, ще се окаже забъркан и друг…

— Алфонс?

Оками поклати глава:

— Братята са били четирима. Един се удавил като студент, при случаен инцидент с лодка. Но човек не може да бъде сигурен в думата „инцидент“ в света на подобни хора, особено като се има предвид човекът, който Алфонс е готвел за свой наследник… Във всеки случай Пол Леонфорте е умрял млад… После идва редът на черната овца на семейството — Франсис. Въпреки волята на Алфонс той се преместил да живее в Сан Франциско. Бил човек с характер, за нищо на света не желаел да бъде в сянката на големия си брат… Знаел, че независимо от властта, съсредоточена в ръцете му, цял живот иде трябва да изпълнява заповедите на брат си. Единственият му шанс бил да изчезне от Източното крайбрежие и да изгради своя собствена империя на Запад. Сторил го по наистина забележителен начин. Имал три деца — двама сина и една дъщеря. Единият син — Майкъл — загинал геройски във Виетнам. Другият, Сизар, наследил империята на баща си и в момента управлява западната част на Съединените щати. Именно той е главния съперник на Доминик Голдони — дона на Източното крайбрежие.

Оками изсумтя, на лицето му се появи усмивка.

— На Сизар му лепнаха прякора „Отровната мида“… Не, не е обикновена шега… По времето, когато се издига към върха на организацията, получава задача да убие един от противниците на баща си. Човекът вечерял в един от местните ресторанти. Спагети с пресни миди. Според очевидци в момента, в който Сизар пръснал главата му с изстрел от упор и мозъкът му потекъл по официалния костюм, той духнал в цевта на пистолета си и казал: „Видя ли какво може да ти причини една отровна мида?“

Оками се изсмя, после побърза да са овладее.

— Простете за отклонението. По всичко личеше, че източник за доставките на Джони е именно Франк, но за да се уверим в това, ние с баща ви трябваше да заминем за Сан Франциско. По онова време обаче никой от нас нямаше връзки в този град… После вниманието ни беше привлечено от стачките на пристанищните работници в Токио и нещата си останаха дотам…

Никълъс напълни чашата с бренди и се върна на мястото си срещу стареца. Очите им се насочиха към тъмните води на Канале Гранде, в които играеха светлините на околните дворци.

— Значи загадката остана нерешена, така ли? — промълви най-сетне Никълъс.

— Да — кимна Оками. Но днес съм на крачка от успеха…

— Какво искате да кажете?

— Ами само едно — вдигна глава старецът. — Докато аз се опитвам да легитимирам Якудза извън границите на страната, някой е успял да заздрави връзките си с мафията… Връзки, създадени още по времето на Джони Леонфорте…

Очите на Оками блестяха от играещите по водата светлини.

— Линеър-сан, аз съм твърдо убеден, че същият този някой — човек с великолепен ум — дърпа конците на последните промени в сферите на влияние на мафията. Старите донове, с тяхното чувство за чест и семеен дълг, отиват в канала, мястото им се заема от гладни чакали, които за милиарди долари допълнителна печалба ще продадат и родната си майка… По всичко личи, че са се продали на този същия мъж, който създава международна организация направо от пъкъла! И тя се нарича „Годайшу“!

— Такъв конгломерат ще има на разположение нелегалните структури както на Изток, така и на Запад, ще бъде в състояние да действа по всяка точка на света… И лесно ще диктува условията си на световната икономика, далеч по-лесно от правителствата на Съединените щати или Германия… Имате ли представа какъв хаос може да настъпи? На практика подобно чудовище ще смуче отвсякъде, понятието законен бизнес бързо ще излезе от употреба…

— Все пак има специализирани организации, които имат сили да се справят с подобна опасност — подхвърли Никълъс. — Например ЦРУ…

— На пръв поглед е така — съгласи се Оками. — Но напоследък се заех с едни малко по-особени проучвания и знаете ли какво открих? Че загадката на това, което се случи с Леонфорте в следвоенна Япония, е далеч по-голяма, отколкото я мислехме ние с баща ви… Според мен връзките, които Леонфорте си беше създал, са били почти официални! Може да ви се струва невероятно, но той е работел с благословията на влиятелни личности в правителствата на Япония и Съединените щати. И в краен резултат се ражда „Годайшу“. Тази организация е далеч по-влиятелна, отколкото можете да си представите, пипалата й стигат до най-могъщите хора във Вашингтон и Токио.

— Споменахте, че ви трябва време, за да осъществите плановете си…

— Да. През изтеклата година се опитвах да обединя хора, които имат достатъчно сила и власт, за да се противопоставят на „Годайшу“. Задачата беше изключително трудна, дори един Кайшо може да стигне до края на своите сили и влияние… Вече стигнах последната фаза, давам си сметка, че или ще постигна нещо, или ще изгубя всичко… Което значи, че или ще бъда жив достатъчно дълго време да разгромя „Годайшу“, или тази организация няма да бъде спряна от никого… От вас искам да ми осигурите това време. Никой друг не притежава вашите умения, към никого не мога да се обърна…

Оками запали цигара, но не усети вкуса й и бързо я угаси.

— Откровено казано, Линеър-сан, отчаяните усилия да спра „Годайшу“ ме принудиха да вляза в контакт с хора, които нито мога да контролирам напълно, нито пък им вярвам… Все още не мога да кажа дали всичко това ще доведе до брилянтна операция или пълен провал…

Тялото му помръдна, светлините от палацото отвъд канала заиграха по лицето му и то изведнъж заприлича на картина от Тициан.

— Зная само едно — моите действия поставиха живота ми под заплаха… Току-що научих, че един от най-верните ми партньори е убит… Казва се Доминик Голдони. Единствено на него имах пълно доверие и те го отстраниха. Това, а и всичките ми действия срещу „Годайшу“ ме карат да вярвам, че следващата жертва ще бъда аз.

Бележки

[1] Италианска алкохолна напитка, подобна на мастиката. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Завръщането на нинджата (3)

Метаданни

Данни

Завръщането на нинджата

Завръщането на нинджата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора главаМаркоу Айлънд | Венеция | Марин Сен Кроа

Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (3)

Втора глава
Маркоу Айлънд | Венеция | Марин Сен Кроа