Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (18)

Седемнадесета глава
Токио

Сгърчени, впити като животни една в друга, сенките бавно помръдваха по посока на светлината. Тя изскачаше от фотографски прожектор — остра и ослепителна.

Нанги най-сетне видя какво вършат двете мъжки фигури и шумно си пое дъх. Макар да живееше в общество, освободено от европейските предразсъдъци към хомосексуализма, той беше дълбоко шокиран. Не от факта, че вижда двама голи мъже заедно, а от това, което вършеха един с друг.

Значи това е Уилям Джъстин Лилехамър — по-високият и по-възрастният от двамата… Другият беше млад, рус и пълен с енергия. Тялото му — изваяно до съвършенство, сякаш беше създадено за този вид разгулни удоволствия.

Нанги се приведе напред, насочи дистанционното управление на видеото и започна да стопира кадрите един по един. Вече беше изгледал филмчето, което беше заснето по поръчка на покойния Гоунт, сега искаше да си отбележи някои неща.

Иззвъня телефонът.

— Моши…

— Нанги-сан, успях да проследя телефонния номер, който ми дадохте…

Беше Жисаку Шиндо, частният детектив, който се беше заел е аферата около Тин. Имаше предвид номера, който Нанги беше записал от призрачния факс, открит в капсулата на Масамото Гоей.

— Той е тукашен, от Сайгон — продължи Шиндо. — Намира се в една сграда е офиси точно срещу централата ви…

— Но кого е?

— На някаква фиктивна фирма — отвърна детективът, в слушалката долетя шумолене на хартия. — Наемът е плащал вашият представител Винсънт Тин.

Нанги затвори очи.

— Има и още нещо, Нанги-сан…

— Слушам.

— Приятел на мой приятел работи в тукашната Съдебна медицина. Благодарение на него успях да хвърля едно око на смъртния акт. Тин е изгорял във варел със сярна киселина, точно както ви е обяснил Ван Киет… Новото е, че тялото му е било надупчено от двадесет и пет куршума…

— Двадесет и пет!?

— Точно така. От калибъра и раните стигам до заключението, че вашият човек се е оказал на мушката на тежка картечница… Още не съм установил марката и производителя, но вероятно става въпрос за редовно армейско оръжие…

Мили Боже, въздъхна в себе си Нанги.

— Последна новина — добави Шиндо. — Приятелят на моя приятел е бил дежурен, когато са взели тялото. Мнимият роднина е бил японец, човекът е готов да се закълне, че става въпрос за член на Якудза…

— Откъде е толкова сигурен? — учуди се Нанги.

— Малкото пръстче на лявата му ръка е било отсечено — отвърна Шиндо.

Членовете на Якудза често прибягват до този ритуал, особено когато трябва да докажат верността си към оябуна на съответния клан или да се самонакажат за допусната грешка.

— Добра работа — похвали го Нанги.

— Благодаря, сър. Използвах връзките си и успях да си уредя среща с инспектор Ван Киет. Ще се видим утре сутринта. Искам да разбера под каква форма ще мога да си осигуря сътрудничеството му. Държавните служители тук са дълбоко корумпирани.

— Надявам се да успеете. Дръжте ме в течение.

— Разбира се.

Нанги остави слушалката и се облегна назад. В къщата цареше дълбока тишина — точно такава, каквато обичаше. Но сега изведнъж му се прииска шум. Какъвто и да е — пуснат високо радиоапарат, женски глас… Всичко. Отново се озова там, откъдето беше тръгнал, мислите за Кисоко замъгляваха съзнанието му.

Но сега нямаше време за нея. Утре тук пристига Лю Кроукър, един Господ знае какви новини ще донесе. А дотогава му предстои още много работа, Нанги беше уверен в това.

Съзнанието му започна да обработва информацията, получена от Шиндо, а очите му механично следяха кадрите на екрана, пуснати на забавена скорост. Този път не обръщаше внимание на изключително перверзния сексуален контакт между двамата мъже, който безспорно беше главната атракция на касетата. Очите му бяха заковани върху горния десен край на екрана — там, където се долавяше някакво неясно движение.

Появяваше се и изчезваше, потрепваше като отражение на пламъче върху гола стена. Нанги включи дигиталния разделител, образите замръзнаха върху екрана, всички неясноти, получени при заснемането с недостатъчно осветление, автоматически бяха отстранени.

И Нанги се втренчи в лицето й. Камерата го беше хванала в профил, тя следеше сексуалната оргия с отегченото изражение, с което се наблюдава скучен тенис мач.

Натисна бутона за застопоряване на кадъра и дълго го гледа. Лицето беше отчасти скрито в дълбока сянка, но именно тя — по особен начин — допринасяше за яснотата на чертите му.

Най-странното беше, че познаваше това лице.

Именно то се оказа спусъкът, който отприщи бента на спомените и в главата му изплува описанието на Уилям Джъстин Лилехамър, направено от Оками.

Нанги си припомни всички детайли на разговора, сякаш той се беше състоял не преди две години, а едва вчера. Оками се беше появил в Токио на едно от редовните си посещения. Място на срещата беше храмът Мейжи. Пролетта вече встъпваше в правата си, ароматът на напъпилите цветя превръщаше зимата в далечен спомен.

— Изправен съм на ръба на дълбока пропаст — каза Оками. — Трябва да реша дали да продължа досегашния си живот чак до смъртта, или да направя сляп скок в мрака…

— Имаш ли нужда от помощ, Оками-сан?

— Не, не! — Сега вълнението на Оками му се струваше напълно обяснимо. — Не искам да се забъркваш в това! Пряката ти намеса е изключена, но бих приел съвета ти…

— Готов съм да сторя всичко възможно — отвърна Нанги.

— Членове на Вътрешния съвет настояват да вляза във връзка с един човек, но аз имам дълбоки съмнения. Въпреки това зная, че нямам избор. Трябва да осъществя този контакт, макар да не очаквам нищо добро. Просто защото няма друг начин да избегна разцеплението между клановете на Якудза, които ръководя… Не искам да започне война!

Оками замълча, очите му се насочиха към децата, които тичаха по зелената трева. Кой знае какви мисли са минавали през главата му… Може би си е спомнил за високата цена на зрелостта, която всички заплащаме, мислеше си Нанги.

— Този човек се казва Лилехамър. Работи за един тип, когото положително познаваш… Затова поисках тази среща…

Продължиха разходката си. Децата останаха назад, насреща им се появи двойка влюбени. Държаха се за ръце, слънцето позлатяваше лицата им, извърнати едно към друго…

— Леон Уоксман.

— Да, познавам го — отвърна Нанги. — Срещнахме се тук, в Токио, няколко години след началото на окупацията. Чакай да видим… Беше през 1947 или 1948 година. Запознахме се в една болница. По онова време работех в Министерството на строежите. Изпратиха ме в болницата начело на екип по поддръжката, трябваше да направим оценка на предстоящия ремонт…

— Уоксман е американец, но въпреки това се е лекувал в японска болница…

— Точно така — отвърна Нанги. — В тази болница се извършваха сложни неврохирургически операции… Раните му бяха сериозни, предполагам че е имал нужда от няколко такива…

— Как го възприе, що за човек беше?

— Особен — отвърна Нанги. — С две лица, напълно противоположни едно на друго… Едното светло и брилянтно умно, другото — мрачно и изпълнено с дълбока подозрителност. Разговарях със сестрите, които се грижеха за него. От тях научих, че нощно време имал пристъпи на ужасни кошмари. Принудили се да му дават успокоителни веднага след вечеря…

— Продължихте ли контактите си след като го изписаха?

— Да. Преди всичко защото той имаше нужда от връзки в Токио. Но на практика именно той улесни издигането ми в рамките на МИТИ…

— По какъв начин?

Влюбените изчезнаха в ярките лъчи на слънцето, двамата бавно навлязоха в район, който очевидно беше седалище на хипита и рокери. Около тях гъмжеше от зелени и розови прически, черни кожени якета и блестящи с хромираните си части огромни мотоциклети „Кавасаки“… Недоволни от присъствието на пришълците, шарените като папагали младежи форсираха моторите. Отвсякъде ехтеше оглушителен хевиметъл…

— По всяка вероятност той вече е имал създадени контакти — продължи Нанги. — По време на службата си в армията е бил офицер за връзки с обществеността. Положително е работил в тясно сътрудничество с високопоставени служители от Министерството на търговията и индустрията, което впоследствие прерасна в МИТИ… Имаше остра нужда от връзки с деловите среди и на тази база си правехме взаимни услуги. Дълбоко впечатление ми направи безпогрешната му ориентация в японския начин на живот…

— Значи е искал да стане бизнесмен…

— Вероятно.

— Но днес се занимава със съвсем друг бизнес — поклати глава Оками. — Ръководи могъща шпионска централа, пуснала пипала дълбоко в сърцето на американската администрация.

Стигнаха най-отдалечената част на парка, все още в процес на изграждане. Най-сетне бяха сами, дори рокерите не идваха тук. До желязната ограда бяха подредени дръвчета с тор в найлонови торби около корените, скоро щяха да ги засаждат.

— Мога да видя какво го е привлякло в този бизнес — поклати глава Нанги. — Уоксман винаги е бил човек, който гледа далеч напред. Освен това имах чувството, че нормалният бизнес го отегчава, въпреки несъмнените му способности… Беше прекалено лесен за него. Веднъж сам ми го каза — „Все едно да ловиш риба в басейн…“

— Шпионската му мрежа е така дълбоко законспирирана, че дори Американският конгрес не подозира за нейното съществуване — подхвърли Оками.

— Това може да е както за добро, така и за лошо — отвърна Нанги.

— Но нещата не приключват дотук — мрачно промърмори Оками. Сключи ръце зад гърба си, лицето му се намръщи в напрегнат размисъл. — Уоксман е оглавил една група от изключително влиятелни личности, която нарича себе си „Огледалото“…

— „Огледалото“? За пръв път чувам това име.

— Не съм изненадан, почти никой не го е чувал — отвърна Оками. — Целта на тези хора е установяване на пълен контрол върху икономическата политика на тяхното правителство с всички последици в международен мащаб. И това ги прави изключително опасни!

Оками спря и се извърна към него. Нанги разбра, че идва ред на най-важното.

— Именно Уоксман стои в края на опасната пътека, която лежи пред мен. Ако той се окаже неблагонадежден, аз ще бъда принуден да направя своя скок в неизвестното. Ще изпълня предначертания план, независимо от опасностите, които крие той. Извинявам се, че трябва да те включа във вземането на това важно решение, Нанги-сан. Но просто няма на кого друг да се доверя…

— Помня добре, че Уоксман е умен мъж — отвърна Нанги в края на тази последна и за двамата среща. — Може би прекалено умен, за да бъде щастлив…

— Какво искаш да кажеш?

Само това, което чу. Интелигентността му е толкова ярко изразена, че духът му никога няма да намери покой. А лично аз никога не се доверявам изцяло на хора с неспокоен дух.

Отправил поглед към замръзналия образ на екрана, Нанги си даде сметка, че вижда едно лице, което не беше виждал от много години насам. Лицето на Леон Уоксман, безстрастно наблюдаващо сексуалните отклонения в поведението на един от своите най-добри агенти.

 

 

Томоо Козо вдигна ръка към устата си. Сякаш с този жест искаше да прикрие дълбоката омраза, която изпитваше към Никълъс Линеър. Изправен гол пред огромното огледало, той наблюдаваше движението на стегнатите си мускули. Едва забележимото им потръпване сякаш разказваше една дълга и тъжна приказка. За загуба, отмъщение и смърт — трите основни крайъгълни камъка в неговия начин на мислене.

Загубата, отмъщението и смъртта бяха всичко, от което се интересуваше в този момент. Очите му бяха втренчени в татуирания върху члена му феникс. Крилата обгръщаха основата му, главата потрепваше като жива на върха… Когато се възбуждаше, както в този момент, крилата сякаш започваха да се разтварят, очите и човката върху главичката помръдваха като живи…

Загубата, отмъщението и смъртта определяха не само границите на честта, но и личните отношения на Козо с Никълъс Линеър. Никога не се бяха срещали, Никълъс по всяка вероятност изобщо не подозираше за съществуването му. Но Козо го познаваше, при това отлично…

Беше излъгал министър Ушиба напълно съзнателно. Нарочно пусна бялата тойота по следите на. Джъстин Линеър и нейния любовник. О, да, Козо знаеше кой е той още от момента, в който самолетът му се приземи на летище Нарита. Дълго преди Ушиба и останалите членове на Вътрешния съвет да осъзнаят за какво става въпрос… И благодарение на този негов акт жената на Никълъс Линеър е мъртва!

Загуба.

Някога, преди много години, Катцуодо Козо — бащата на Томоо, беше изиграл решителна роля за издигането на Оками. Но Оками го надживя и това беше естествено, тъй като на негова страна беше Полковника…

Изгаряше от безсилен гняв от преклонението, което всички японци демонстрираха по отношение на полковник Линеър. Дори оябуните го боготворяха, голяма част от тях все още помнеха как име помагал по време на Окупацията. Козо беше убеден, че този човек е бил повече японец, отколкото европеец, особено в начина си на мислене. И именно това го е направило особено опасен, именно това му е позволило да убие Катцуодо Козо…

Томоо твърдо вярваше, че полковник Линеър е убил баща му със собствените си ръце. Въпреки че бяха открили тялото му в реката Сумида без никаква следа от насилие. Но Катцуодо не можеше да плува и Полковника го знаеше — малкият Томоо ги беше чул да разговарят на тази тема със собствените си уши… Беше през един от най-задушните летни дни, когато потта блика от всяка пора на кожата.

Една седмица по-късно извадиха посинялото тяло на Катцуодо от реката и Козо остана без баща.

Загуба.

Непоправима загуба.

Доста години по-късно Козо започна да проумява същността на този трагичен инцидент. Почти от самото начало Катцуодо и Оками имаха остри разногласия относно политиката на Якудза. Оками беше привърженик на сътрудничество с американците, особено след като Окупационните власти поискаха помощта им за справяне с комунистическите бунтове. За тези власти беше много по-удобно японски глави да бъдат трошени от японски гангстери, а не от американски войници. Катцуодо, от своя страна, беше яростен противник на сътрудничеството с окупаторите. Не понасяше никакви контакти с американците, дори когато ставаше въпрос за изкореняването на комунизма от японска земя.

Несъгласията между двамата оябуни в крайна сметка доведоха до открита война. Краят й настъпи, когато тялото на Катцуодо изплува от Сумида. По него липсваха следи от насилие, както и всякакви други следи. Не можеха да обвинят в убийство никого, нямаше на кого да се отмъщава. Оками и Полковника използваха цялото си влияние и мирът беше възстановен.

Но животът на Томоо Козо се промени безвъзвратно и той никога не забрави това. Прие покровителството на Оками, съвсем в съответствие с древните японски традиции. Завърши образованието си, превърна се в доверен приятел, издигаше се заедно с Оками. Беше най-пламенният привърженик на предложението Оками да бъде избран за Кайшо. Въпреки че тайното разследване на смъртта на баща му напълно го убеди във вината на Оками и неговия приятел Полковника…

Полковника умря и по този начин изпревари планираното отмъщение. Остави син, който по традиция трябваше да понесе това, което беше предназначено за бащата. Оказа се обаче, че този син е нинджа, при това много опасен. Дори оябуните на Якудза се страхуваха от него, а към този страх се прибавяше и дълбокото им уважение към бащата. Козо не беше в състояние да направи нищо и реши да чака. Беше търпелив като паяк, чиято мрежа непрекъснато се руши от вятър, дъжд и студ, но той отново я плете…

Отмъщение.

Козо обърна гръб на огледалото и започна да се облича. Беше време да се срещне с До Дук.

Време да си спомни за честта. Време за възмездие и смърт.

 

 

Блед като платно, Никълъс лежеше сред окапалите кленови листа, алени като живи пламъци.

— Това е твоята къща, нали? — коленичи до него Челесте. — Там, на стотина метра отвъд дърветата?

Потъмнели от болка, очите му я гледаха като непозната. Сърцето й пропусна един такт. Какво му стори онзи месулет? Нима се беше намесила твърде късно? Дълбоко в себе си знаеше отговорите. Ужасът, който изпита при установяването на психическата връзка помежду им, беше огромен, никога през живота си не беше изпитвала нещо подобно. В съзнанието й се беше загнездила увереността, че отвъд света, който можеше да види и чуе, лежеше един друг, далеч по-ефимерен свят, до който се докосваше само в моменти на силен стрес. Здравата връзка с този свят опъваше нервите й до крайност.

— О, Никълъс!

Наведе се и го целуна. Стори й се, че той простена под устните й и бързо се отдръпна. Страхуваше се, че му е причинила болка.

Намираха се до каменна чешмичка, водата в коритото бликаше сякаш направо от земята. В камъка беше гравиран един-единствен японски йероглиф „канджи“, върху него беше поставен прост бамбуков черпак.

Никълъс поиска да пие вода от него, гласът му беше тих и несигурен. Тя напълни черпака със студена, вода, повдигна главата му и го поднесе към устните му.

Той отпи бавно и шумно, очите му останаха затворени. После сложи ръце върху огнения килим от окапали листа и започна да се надига.

— У дома — прошепна той. — Аз ли те насочих насам?

— Нима не помниш?

— Не.

Тя сложи длан върху бузата му:

— Лошо ли си ранен, Никълъс?

— Не зная — прошепна той и бавно се огледа: — Тук ние с Джъстин погребахме дъщеря си… Беше толкова мъничка и безпомощна… Не й било писано да оживее…

Главата му клюмна, Челесте нежно го привлече в прегръдката си и започна да го люлее като дете.

— Всичко е наред — промълви след известно време той, избърса сълзите си и добави: — Това беше много отдавна… Друг живот, друг свят…

Челесте затвори очи, прехапа устни и каза:

— Страх ме е, Никълъс… Мисля, че в края на краищата месулетът разбра… Осъзна моето присъствие, вече знае как съм успяла да ти помогна…

Това беше истина. Въпреки гъстата мъгла на болката и шока, Никълъс си даде сметка, че вече не може да я закриля. Беше се възползвал от неосъзнатата й сила, сега и двамата трябваше да платят цената за това. Беше направил безумен риск, беше пъхнал глава в ужасната примка на месулета… В замяна все пак получи нещо, може би то щеше да се окаже решаващо. От разпита и мъченията стана ясно, че месулетът все още не е открил Оками. Иначе щеше да знае, че Никълъс не е Нишики — връзката между Оками и Доминик Голдони.

Това означаваше само едно — Оками все още е жив и вероятно се крие.

— Никълъс…

Той я погледна в очите и изведнъж усети топлина. Психическата й енергия беше излязла от черупката си и го обвиваше с ослепителни лъчи. Тя го докосна. Отначало леко, после здраво и самоуверено. Физическият контакт го изпълни със сила, мрачните дълбини на душата му бяха озарени от ярка светлина.

— Притежаваш ръцете и душата на лечител — промълви с напукани устни той. После механично започна да рецитира безмълвните слова на псалмите, които щяха да го отведат до Акшара. Овладя се, тръсна глава и спря.

— Какво има? — попита Челесте, моментално доловила промяната. — Всичко това е ново за мен… Къде сбърках?

— Никъде — поклати глава Никълъс. — Причината е в мен. Овладях Акшара — едната половина от изкуството на Тао-тао, благодарение на един човек… Доверявах му се напълно в течение на дълги години, накрая обаче се оказа, че той ми е заклет враг… Владееше до съвършенство и двете части на Тао-тао — светлата Акшара и тъмната и противоположност Кшира. Лишен от „корьоку“ и „шукен“ — Пътя и Закрилата, той беше попаднал изцяло под влиянието на Кшира… А своята зараза е предал и на месулета…

Направи знак с ръка, а Челесте поднесе черпака към устните му. Отпи и въздъхна, гърдите му поемаха дълбоко влажния въздух, натежал от аромата на пръст и изсъхнали листа. В клоните на дърветата подскачаха птички, жизнерадостното им чуруликане беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Изпълненият с остри завои път беше далеч, шумът от движението по него не достигаше до градината.

Челесте не искаше да си спомня за кошмарното шофиране по магистрали и тесни улички, срещу неразбираеми пътни знаци, без помощта на Никълъс, отпуснат безсилно на седалката до нея…

— Този човек беше моят сенсей, от него съм научил всичко, което зная за Тао-тао — тихо продължи Никълъс, утолил най-сетне жаждата си. — Първите съмнения ме връхлетяха, когато разбрах, че съм безсилен срещу месулета. После, затворен в онази клетка, люшкан от вълните на безумието, аз изведнъж го видях… Да, Челесте, видях го!

— И разбрах как ме е измамил. През всичките тези години ме е учил само на част от сложното изкуство на Тао-тао… Онази част, която е била удобна за целите му!

Нещо помръдна зад оголените клонки на миниатюрните дръвчета гинко, двамата едновременно погледнаха натам. Оказа се малка катеричка, която забързано събираше опадалите по земята жълъди.

Никълъс опря гръб на каменната чешмичка, сякаш искаше да почерпи сила от нея. Помълча известно време, после тихо продължи:

— Този човек беше изключително умен… Дори когато успях да го демаскирам, през ум не ми минаваше да изпитвам съмнение в това, на което ме беше научил… Едва сега разбирам колко наивен съм бил… — вдигна глава: — Челесте, мисля, че наученото от него не е просто Акшара… Било е непълна, следователно несъвършена комбинация от Акшара и Кшира… И се питам дали тъмната страна на Тао-тао не е започнала да ме променя…

Тя приглади влажната му коса и нежно го целуна.

— Сигурна съм, че грешиш — прошепна. — Просто ти трябва време, за да се отърсиш от това, което преживя в онази клетка в компанията на месулета…

Той съзря правотата в думите й. Шокът от изтезанията и силните опиати, с които беше натъпкано тялото му, положително го тласкаше към параноидни заблуди. Но тази правота не беше абсолютна, зад нея прозираше и една друга, далеч по-ужасна истина — той никога, нямаше да се отърве от чувството, че макар и отдавна мъртъв, Канзацу беше успял да го предаде. Добре помнеше думите му, казани при една от честите им срещи в подножието на непристъпния връх Ходака.

„Времето прилича на океана. И в него има вълнения и подводни течения, които в определен момент се преплитат и разбъркват, създавайки особен водовъртеж от отминали и предстоящи събития… А накрая се насочват към скалистия бряг и там всичко умира…“

Тогава Никълъс едва беше започнал дългото си пътешествие извън границите на времето, едва сега започна да разбира истинското значение на тези думи. Канзацу положително е притежавал умението да преживява както настоящите, така и бъдещите събития на реалния живот, лесно е предвидил смъртта си от ръцете на Никълъс… Примирил се е с нейната неизбежност и подчинявайки се на своята „карма“, той се беше погрижил и за отмъщението си. Как? Като заложи в главата на Никълъс бомба със закъснител, ужасна със своята психическа мощ… Сега проблемът на Никълъс беше само един — как да се освободи от нея?

Имаше един начин, той ясно го виждаше. Беше опасен, пълен с неизвестности начин. Не беше сигурен, че трябва да прибегне до него, но се страхуваше, че друг избор нима…

Точно в този миг птичата песен замлъкна. Вдигна глава да погледне в очите на Челесте и двамата разбраха. Той идваше. Месулетът.

 

 

— Мъртва?

— Да, за съжаление. Трагична автомобилна катастрофа.

— Господи, Исусе Христе! Джъстин е мъртва!

Лю Кроукър отправи напрегнат взор в лицето на Танцан Нанги. Беше остаряло и сбръчкано, доста по-различно от лицето, което помнеше.

— Никълъс знае ли?

Нанги поклати глава.

— Както вече ви казах, от известно време е в неизвестност…

Кроукър се отпусна на стола, Маргарет успокоително сложи ръка върху рамото му. По време на полета й беше разказал всичко за Никълъс и Джъстин. Очите им бяха зачервени, но не се чувстваха особено уморени, тъй като бяха разделили едно от сънотворните хапчета на Маргарет и бяха успели да подремнат.

Намираха се в дневната на Никълъс. Таванът се крепеше от масивни кедрови греди, лъчите на есенното слънце свободно проникваха през широките прозорци. Централната част на помещението, покрита с татами и запълнена от меки дивани и столове, беше с десетина сантиметра по-ниско от периферията, обкована с полирани до блясък дъски. По стените бяха окачени картини на европейски художници, майсторски комбинирани с ярко оцветени ръчно тъкани килимчета от Италия и Франция. Въздухът тежеше от аромата на дърво, слама и розмарин.

Нанги реши, че е логично да дойдат тук. Много се ядоса, когато разбра, че Сейко не е посмяла да го извика от съвещанието, за да разговаря с Кроукър. Бързо се овладя и започна да съобразява. Сейко му предаде дословно посланието на Кроукър, а той подробно я разпита за останалото — начин на говорене, тон на гласа… Стигна до заключението, че пътуването на детектива е предизвикано от крайна необходимост.

Отчитайки както собственото си положение, така и това на „Сато Интернешънъл“, той реши да държи в тайна визитата на Кроукър. Следователно не можеше да го покани нито в офиса, нито в дома си. А среща на публично място — хотел или ресторант, беше напълно изключена.

След смъртта на Джъстин в тази къща беше идвала единствено чистачката. Нанги имаше ключове, отдалечеността на имението го правеше идеално за целта. На летището отиде сам, без шофьор. Посрещна Кроукър и спътницата му, после подкара направо насам.

Преди това се погрижи, естествено, за Сейко. Тя беше единственият служител в компанията, който знаеше за пристигането на Кроукър, но Нанги нямаше никакво желание да я прави свидетел на разговора помежду им.

Изпрати я по спешност във Виетнам. Задачата й беше да оглави временно офиса на компанията в Сайгон. Даде й името на Жисаку Шиндо, но не й каза, че е частен детектив. Представи го като консултант, който трябва да изготви план за интеграцията на сравнително новите задгранични клонове на компанията.

Съзнаваше, че й дава прекалено голяма свобода. Но той беше човек на риска и знаеше какво прави. Телефонира на Шиндо да го уведоми за пътуването й, предупреди го за вероятността тази жена да работи срещу интересите на компанията. Това беше всичко, което можеше да стори за момента. Не разполагаше с твърди доказателства за нейната измяна, не беше в стила му да действа въз основа на предположения. Освен това искаше да разкрие хората, стоящи над нея. Ако е виновна, разбира се. Може би ще се разкрие, получила пълна свобода в Сайгон. А Шиндо ще бъде там, за да документира предателството й.

Гоей — ръководителят на проекта „Чи“, беше съвсем друга работа. Закодираният факс беше доказал вината му, макар че специалистите все още не бяха успели да разшифроват неговото съдържание. Нанги много би желал да го постави под денонощно наблюдение, но за съжаление не можеше да си позволи този лукс. Защото си даваше ясна сметка, че предаването му на властите ще обезсили до значителна степен обвиненията на сенатора Бейн срещу Никълъс и компанията, а при известна доза късмет — и да прекрати процеса срещу тях. Защото в крайна сметка Гоей, а не Никълъс, е предал секретната технология на Винсънт Тин, директната връзка между тях вече може да бъде доказана. Както може да се докаже, че Тин е бил ренегат, готов да продаде „Сато-Томкин“ за шепа сребърници. Ето защо уреди арестуването на Гоей и едва тогава изпрати Сейко на новата й длъжност.

Тя прие новината с радостна възбуда и това сериозно го обезпокои. Накара я да замине само с един куфар дрехи, обеща да изпрати останалото в рамките на седмица. Тя не изрази никакъв протест, очевидно добре разбираше каква е ситуацията в Сайгон след убийството на Тин. Съмненията му по отношение на този акт бързо се стопиха, особено след като посрещна Кроукър и научи за развоя на събитията в Съединените щати.

Слушаше разказа на детектива с напрегнато внимание. За начина, по който Лилехамър го е привлякъл в разследването на убийството на Голдони, за подозренията му относно самия Лилехамър, за разкриването на личния му мотив в преследването на До Дук Фуджиру, виетнамския убиец. Кроукър пък беше доста изненадан от факта, че Нанги вече е осведомен за смъртта на Харли Гоунт. На свой ред изненада японския си домакин, когато му разказа за отношенията на Маргарет с втората й майка Рената Лоти и особено с брат й Доминик, завещал на нея управлението на цялата си огромна империя. Приключи с подозренията на Маргарет, че войната между фамилиите Голдони и Леонфорте е нещо далеч по-голямо от кървава сицилианска вендета. Нанги помисли малко, после се обърна към Маргарет:

— Казали сте на Кроукър, че брат ви споделил с вас секретни сведения за висши правителствени служители… Откъде ги е получавал?

— От секретен осведомител на име Нишики — отвърна Маргарет с безпокойство в гласа, скочи на крака и започна да се разхожда по рогозките.

— Вие виждали ли сте го?

— Не. А имам чувството, че и Дом не го е виждал… За него и за мен Нишики беше просто един глас… Докато мащехата ми явно го познава. Именно тя ни прати тук да го пазим от До Дук…

— Така мисли и Кроукър-сан — промълви Нанги, без да отделя пронизителния си поглед от лицето на Маргарет Голдони де Камило. Очевидно се питаше дали може да й се довери. Вярваше на Лю Кроукър, просто защото беше най-добрият приятел на Никълъс отвъд океана. Но с това се изчерпваше и цялото му доверие. — Втората ви майка спомена ли някакво име?

— Да — кимна Маргарет. — Трябва да се срещнем с човек на име Микио Оками.

Нанги посрещна тези думи е продължително мълчание, след което въздъхна и бавно поклати глава:

— Оками е Кайшо — върховен главатар на всички кланове на Якудза… Но той има много врагове, те вече действат… От известно време е в неизвестност, никой не знае съдбата му… Кажете, вярвате ли, че той е Нишики — тайнственият информатор на Доминик Голдони?

— Фейт изглежда сигурна в това — отвърна Маргарет. — Но какво ще стане, ако той вече е мъртъв?

— Тази мисъл мина и през моята глава — кимна Нанги. — Но после започнах внимателно да съпоставям фактите, които са ми известни. На първо място успях да разкрия предателите в „Сато-Томкин“. Онези, които доведоха до тежки обвинения срещу компанията. Единият от тях е Винсънт Тин, убит миналата седмица в Сайгон. Занимавал се е с всички незаконни дейности, за които можете да се сетите… Но кой го е убил? В това отношение сайгонската полиция не може да ни помогне с нищо. Един любопитен факт — трупът е бил прибран от човек, представил се за брат на Тин. Но ние сме сигурни, че Тин няма никакви роднини… Човекът се е представил за служител на компанията „Авалон ЛТД“… Направих съответните проверки и установих, че тази компания се занимава с доста подозрителен бизнес, вероятно с пране на мръсни пари… Те отрекоха всякаква връзка с Тин. Междувременно успях да разбера, че мнимият брат на Тин е бил японец, с положителност член на Якудза… След всичко това ми стана ясно, че съм бил насочен към „Авалон“ напълно умишлено… От тези факти стигнах до едно определено заключение — Микио Оками е жив, но се намира в нелегалност. Оттам изпраща компрометиращи материали срещу враговете си, очевидно търси помощ…

— Членовете на Вътрешния съвет на оябуните са принудили Оками да сключи съюз с човек на име Леон Уоксман. Преди години се подвизаваше в Токио, днес очевидно е един от онези, които дърпат конците на политиката във Вашингтон… Според мен Оками е взел решение да обърне гръб на този съюз. Лично аз му казах, че считам Уоксман за несигурен партньор, това вероятно е било решаващо за последвалите действия от негова страна. Напуснал е „Годайшу“ и е сключил таен съюз, подготвян от години… Съюз с вашия брат, госпожо Голдони. Това води до убийството на Доминик и до изчезването на Оками…

— Дали е на сигурно място? — попита Маргарет.

Нанги спря тежък поглед върху лицето й.

— Дори и на най-сигурното място не би издържал дълго — въздъхна той. — Срещу себе си има огромна мощ, която помита всичко по пътя си…