Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (17)

Шестнадесета глава
Токио | Вашингтон

Мишки прескачаха железопътните релси. Нанги лежеше в мрака и мислеше. Сейко и Гоей.

Предадени у дома, предадени в чужбина. Господ да им е на помощ с Никълъс!

Мишките продължаваха да тичат, той насочи вниманието си към звуците, долитащи иззад тънките стени на капсулата и правеше опит да ги разбере. Напомняха му за детството. Около къщата им беше пълно с мишки, те постоянно притичваха през релсите, които се извиваха току покрай прага. В тъмнината тези звуци продължаваха да бъдат неразбираеми. Първия път му заприличаха на пропукване на стар радиоапарат, втория — на далечни локомотивни свирки.

Проследяването на Сейко из Токио му отне дълги часове, едва след това. Стигна до заключението, че двамата с Гоей са твърде умни и опитни, за да рискуват директна среща.

Тогава смени тактиката и започна да следи Гоей. На свечеряване, веднага след работа, Гоей идваше тук — в кулата с капсулите „Накагин“, издигаща се сред неоновата джунгла на Гинза. Тя беше странна, съставена от подвижни капсули сграда. Самите капсули представляваха напълно обзаведени кабинети три на пет метра, които се пренасяха с камион и наподобяваха товарни контейнери. Кулата постоянно менеше външния си вид, тъй като наемателите ту пристигаха, ту си заминаваха…

Може би за стотен път прегледа материалите, които пристигнаха сутринта от името на някой си Мани Манхайм, все още беше зашеметен от предателството на Сейко. Мислите за Манхайм му напомниха за загубата на Харли Гоунт, сърцето му се сви от мъка. Гоунт беше отличен специалист, вземаше присърце всички задачи, които му възлагаха Никълъс и Нанги, работеше с ентусиазъм за реализацията на новаторските им идеи. Липсата му щеше да се чувства дълго време.

Много важни бяха разкритията, които Харли беше успял да изпрати в Токио. На първо място сред тях беше новината, че американското правителство (съответно и комисията на сенатора Бейн) беше подложило на анализ една от имитациите на „Чи“, закупена от черния пазар в Азия, и беше стигнало до заключението, че в нея са заложени разработки „Кошер“ на компанията „Хайротек“, засекретени със специален закон. Този екземпляр, прибавен към разшифрованите факсове от офиса на „Сато“ в Токио до дъщерната му компания в Сайгон, представляваше неоспоримо доказателство, че „Сато-Томкин“ е свързана с кражбата на технологията „Кошер“. А поради факта, че тази технология вече се използва във всички държавни институции на САЩ, включително и най-секретните, незаконното й използване несъмнено щеше да доведе до жестоки санкции.

Сега вече всичко идваше на мястото си. Технологията „Кошер“ е разработена и защитена с авторско право от компанията „Хайротек“ — същата, която Никълъс официално поиска да закупи.

Нищо чудно, че правителството на САЩ е блокирало сделката и иска главата на „Сато Интернешънъл“. Слабото място на Никълъс е смесената фирма „Сато-Томкин“ и точно там ще бъде нанесен ударът. Фактът, че никой от фирмата няма вина за създаденото положение, беше без значение. Цялата, работа е организирана от онзи мръсник Винсънт Тин, на когото Нанги никога не бе имал доверие.

Разбира се, Тин не би могъл да организира всичко сам. Някой от централния офис на компанията е бил в съюз с него, откраднал е технологията за производство на невронните платки, заложена в проекта „Чи“, след което Тин се е развихрил. Имал е на свое разположение достатъчно опит и връзки, да не говорим за капиталите и техническата база на „Сато Интернешънъл“. Така е станало възможно производството на фалшификатите и предлагането им на черния пазар в Азия.

Помощникът на Тин е заемал отговорен пост в проекта „Чи“. Американците, разбира се, насочват подозренията си към Никълъс, тъй като той отговаря за цялостната програма. В допълнение мнозина го считат за предател от момента, в който се обединяват „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“. Фактът, че офисът на новосъздадената смесена компания се премества в Токио, само засилва неприязненото им отношение.

Сега Нанги дълбоко съжаляваше, че настоя Никълъс да остане в Токио и да научи японските си колеги как се върши бизнес с Щатите, да ги запознае отблизо с тънкостите в американското търговско законодателство. Както винаги прозорлив, Никълъс положително беше съзрял опасността навреме и искаше да се прибере в Щатите, откъдето най-добре можеше да защитава своята кауза.

Но според информацията на Гоунт, определени кръгове в правителството на САЩ са започнали предварително планирана кампания срещу икономическото сътрудничество с Япония. Един от преките изпълнители на тази задача е бил Уилям Джъстин Лилехамър. Човекът, към когото беше решил да се обърне Гоунт. И по всяка вероятност човекът, който го беше ликвидирал.

Това име звучеше познато на Нанги. Къде го беше срещал? Не беше ли го чувал от устата на Оками? В каква връзка? Напрегна паметта си, но не успя да възстанови съдържанието на проведения преди доста време разговор. Видеокасетата, която Гоунт беше приложил към писмените си материали, пареше гърдите му под ризата. Изгледа я от начало до край, сега му предстоеше да я проучи кадър по кадър.

Звуците оттатък стените на капсулата избухваха като снопчета ослепителна енергия, после затихваха. Голяма част от подвижните офиси бяха пусти по това време на нощта. Нанги намести слушалката на електронното устройство и продължи да чака. Пръстите му несъзнателно разтъркваха сакатия крак, сякаш искаха да засилят кръвообращението в него. В ноздрите му имаше единствено миризма на прах и отдавна неизползвана офис техника. Наложи му се да ги стисне, за да не кихне.

Каква ирония на съдбата, мислеше си той. Направил толкова много за Япония и САЩ, Никълъс получаваше в замяна само едно — страх от страна на японците и омраза от страна на американците. Без него „Сато Интернешънъл“ положително нямаше да бъде това, което е — една от трите водещи компании на 90-те години в областта на електрониката и телекомуникациите. Но сега всичко това беше поставено на карта. От недвусмислените заплахи на министър Ушиба и особено от материалите на Гоунт ставаше ясно, че под заплаха е самото съществуване на компанията.

Крадецът на технологията „Чи“ трябва да бъде разкрит. Главен виновник за сегашното състояние на нещата несъмнено е Винсънт Тин, но той вече си получи заслуженото. Вероятно убийството му е дело на някой от многобройните му врагове. Нанги имаше късмета да познава един от най-добрите частни детективи на Япония, човекът прие да замине за Сайгон и да открие всичко свързано с това убийство. Междувременно дейността на филиала в Сайгон беше блокирана, трябваше да бъде намерен подходящ заместник на Тин. Беше казал истината на Кисоко — най-вероятната кандидатура за този пост наистина беше Сейко.

Но Сейко беше работила в комбина с Тин, срещу интересите на компанията.

Електронните смущения оттатък стената на капсулата продължаваха да изпълват слушалките. Част от съзнанието на Нанги ги следеше с неотклонно внимание, очите му се насочиха към светещия циферблат на хронометъра на китката му. Започна да пресмята, нещо в последователността на тези шумове му беше познато. Напрегна паметта си. Да, точно така… Телеметрия. С нейна помощ кодираните съобщения, най-често факсове, излитат в ефира… Опря длан на стената и усети леките вибрации. Един юмрук й стига, помисли си той.

Кой ли е наемателят на съседната капсула? Не е Гоей. Той остана в кулата само няколко минути и си отиде. Мишките започнаха да прескачат релсите точно седем минути след неговото напускане.

Нанги свали слушалките и се отдръпна от стената. Изправи се на крака с цената на известни усилия, отвори вратата и излезе, без да обръща внимание на болките в крака. Не забрави да заключи зад гърба си, въздъхна и бавно тръгна по тесния коридор, осветен от слаба луминесцентна тръба. Спря пред вратата на офиса, от който беше излязъл Гоей, и надяна тънки кожени ръкавици. Ясно долавяше ударите на сърцето си. Направи няколко вдишвания и издишвания, пулсът му се върна в границите на нормалното. Измъкна стоманен инструмент е особена форма, закривеният му връх потъна в ключалката на желязната врата. Бавно и търпеливо започна да опипва нарезите на бравата, другата му ръка придържаше топката на вратата и очакваше момента, в който съпротивата й ще изчезне.

Той настъпи сравнително бързо, вратата се открехна. Коридорчето се изпълни с шума на телеметричната апаратура. Нанги се плъзна в капсулата и внимателно затвори след себе си.

Притесненията му се оказаха излишни, малкият офис беше пуст. Всъщност това едва ли можеше да се нарече офис. Вътре нямаше абсолютно нищо, с изключение на факсов апарат и телефон, включени поотделно.

Нанги се приведе над факса и издърпа снопчето листове от подаващото устройство. Бяха абсолютно чисти. Поднесе ги под светлината на настолната лампа и едва тогава видя тънките метални нишки, прорязващи хартията като фина паяжина.

Шифър.

Сгъна листовете и ги пъхна в джоба си. Очите му останаха заковани в машината.

Мишките приключиха с прескачането на релсите. Факсът замлъкна.

 

 

Камбанният звън идваше някъде отдалеч, извън затвореното пространство на цеха за роботи. В полумрака проблясваха ослепителните слънца на заваръчните апарати, корпусите на полуготовите елементи се очертаваха в синкави кръгове, после отново изчезваха. Студеният огън бавно проникваше през спуснатите клепачи и го връщаше в действителността.

Но Никълъс не отвори очи. Продължаваше да диша дълбоко и равномерно, нищо не показваше, че мозъкът му започва да се освобождава от комата.

Слушаше далечния камбанен звън, идващ сякаш от друга планета. Той беше спасителната сламка сред хаоса, от който го делеше единствено тънката кожа на спуснатите клепачи. Държеше се за него с отчаянието, с което удавникът се вкопчва във всичко, до което се докосват ръцете му. Не искаше да потъва обратно, не искаше да усеща мъртвешката неподвижност на непрогледния мрак. Решението му беше подсъзнателно, взето на онова дълбоко и изцяло примитивно ниво в мозъка, което действа механично и под влиянието на дългогодишни тренировки.

То действаше дори пред прага на смъртта, външният му израз беше прост. Един камбанен звън, един нематериален екот, съществуващ само във въображението му.

Знаеше, че насочи ли вниманието си към нещо друго, моментално ще потъне в океана на болката, в пропастта на отчаянието. Силуетът с неговото лице действаше внимателно и методично, дългите игли, намазани с черна отрова, потъваха дълбоко в плътта му, безпогрешно откриваха нервните възли на болката и ги пронизваха с парализираща точност…

Те не бяха материални, тези игли… В един миг приличаха на остри ножове, в следващия — на стоманени нокти… Протягаха се направо от духа на месулета, натежали от магията на Кшира — тъмната страна на Тао-тао… Никога досега Никълъс не беше копнял толкова силно за „корьоку“ — ослепителната Мощ, славния път към „Шукен“ — божествената хармония между Кшира и Акшара… Вече беше ясно, че съзнанието на месулета е безнадеждно увредено от Кшира, злокобната и убийствена по своята сила половина на тази божествена хармония.

Комичното в тази процедура нарастваше паралелно с болката. Защото Никълъс просто не разполагаше с това, което искаше да получи месулетът, не можеше да му го даде дори и да изгуби напълно способността да се съпротивлява. Между Оками и Доминик Голдони — кръстника на американската мафия, действа тайнственият посредник с псевдоним Нишики. Той разполага със секретна информация за приятели и врагове, захранва с нея своите покровители, предизвиква ужас у някого… Кой знае защо месулетът беше решил, че именно Никълъс е този Нишики.

Би се изсмял, стига да можеше. Но смъртта беше навсякъде около него. Не под физическа форма — месулетът знаеше, че това е твърде елементарна заплаха за човек с психическите възможности на Никълъс, — а по-скоро под формата на някаква умствена дезинтеграция, бавни и методични шокови вълни, превръщащи мозъка в желе… Смяната на лицата беше само първата от тези вълни, последваха я острите игли на психическата обработка. Никълъс не беше в състояние да се предпази от тях, съзнанието му се сгърчи като хербаризирано насекомо, далеч от защитната крепост на „кокоро“… Беше парализиран и ням, неспособен на бягство. Тук месулетът постигна пълен успех…

Крепеше го единствено камбанният звън. Тътенът отекваше дълбоко в съзнанието му, блестеше като спасително островче сред гъстата паяжина на болката… Без него положително би полудял. Разумът му се крепеше върху този странен, но все пак познат звук, отвъд него зееше тъмната пропаст на безумието…

Знаеше какво олицетворява камбанният звън. Все още можеше да свързва мислите си, макар да вършеше това бавно, като невръстно дете… Те се навързваха в тънка верига, от нея се раждаше желанието за действие. Парализата от шока беше все така силна, но дълбоко под нея помръдваше искрицата разумен живот.

Бариерата на психическия натиск беше висока, но той все пак успя да отвори танжинското око в душата си. Камбанният звън изведнъж се оцвети в зелено. Сякаш беше в околностите на Нара през пролетта.

Челесте.

Челесте с огромната сила на духа си. Планът, който започнаха да подготвят в Париж… Малко след като Никълъс надуши примката… Тя се беше опитала да го разубеди, откровено го молеше да се откаже. Защото примката заплашваше да го погълне. Но какъв избор му оставаше? Нима би могъл да обърне гръб на клетвата, дадена пред баща му? Нима би могъл да забрави дълга си към Оками? Друг човек вероятно би го сторил, особено при тези обстоятелства. Но Никълъс просто беше устроен другояче. Не можеше да обърне гръб на нещо, с което вече се е ангажирал. Можеше да върви само напред, дори когато пред него бушува стихиен пожар…

Няма да се втурна там беззащитен, успокои Челесте той, докато се придвижваха към Монмартр. Ти ще бъдеш тайното ми оръжие.

Тя тревожно го изгледа, после прозрението се стовари върху й със смазваща сила.

Не, това не бива дори да си го помисляш! Психиката ми не е тренирана като твоята… За Бога, аз се страхувам от това, което се крие в мен!

Никълъс отвори танжинското си око, успокои я с помощта на Акшара, даде й увереност, че Божествената пътека ги свързва навеки и нищо не е в състояние да разруши тази връзка.

— Но нима месулетът няма да я усети? — беше попитала тя.

— Не — поклати глава Никълъс. — Пътят на Акшара е прокаран между теб и мен. Той ще почувства присъствието му, но ще бъде убеден, че това е последният ми опит да му се противопоставя… Твоята нетренирана, но мощна психика ще бъде изцяло скрита зад маската на моите опити за противодействие…

Умишлено не спомена, че съществува доста голяма вероятност психическата им връзка да бъде нарушена, не знаеше дали тя ще има достатъчно сили и воля да я възстанови. Защото, за да бъде в състояние да го стори, Челесте ще трябва да преодолее страха от себе си, да се потопи изцяло в него, за да го победи, а едва след това да потърси нов психически контакт.

Ето какво представлява камбанният звън в главата му, ето я единствената преграда срещу лудостта…

Челесте.

Тя е тук, някъде сред влудяващия свят на роботите и черната магия, която одира жива кожа и разменя лицата на хората със садистична страст.

Потръпна от вълнение. Искаше да бъде сигурен, че тънката нишка на връзката помежду им не е прекъсната, че все още има шанс да се измъкне от този кошмар.

Тези мисли отвлякоха вниманието му, внезапната психическа атака на месулета го завари напълно неподготвен. Тялото му беше отпуснато до стената и сякаш напълно парализирано. Челюстта му увисна, чувстваше се като муха в буркан, напълно смазан. Инквизиторът, надянал чертите на собственото му лице, бавно се приведе над него и притисна с палци клепачите му. Отначало леко, после все по-силно и по-силно. Мембраната на „кокоро“ започна да вибрира в главата му, светът, който познаваха обикновените хора, бавно се стопи и изчезна…

Притискайки очните ябълки на Никълъс, До Дук отвори още една от шестте врати, които водеха до „кокоро“. Това беше врата, неотваряна в продължение на векове; забранена дори за наследниците на месулетите, изучили и овладели голяма част от мрачните им тайни. Шестата врата — единствената, която е била запечатана от заклинания и свещени псалми; вратата, която дори Заратустра не е посмял да открехне…

Но Заратустра е странял и от бялата сврака — пратеницата на Боговете, носеща проклятие на всеки, който дръзне да я избере за свой свещен символ… Именно бялата сврака викаше сега До Дук, устата му монотонно пропяваше свещените думи, изтръгнати насила от мъдрия Ао, който глупаво беше отказал да ги сподели с него… Но колко струват предупрежденията на един старец, станал страхлив като жена с приближаването на края? Какво означават те в сравнение е божествената мощ, която ще му донесе бялата сврака?

Шестата врата се отвори, До Дук потъна в зловещо излъчване, наподобяващо радиация, сетивата му потръпнаха от страховитата асиметрия отвъд нея. Пристъпи крачка напред, в ушите му се разнесе дрезгавият крясък на бялата сврака. Сякаш изведнъж се беше върнал в планините на Виетнам, при своите нунги…

Не успя да види какво се крие зад вратата. Разбра каква е ситуацията, едва когато бялата сврака заби мощните си нокти в рамото му и започна да говори.

Видя какво представлява асиметрията — една отделна реалност, простираща се отвъд метафизическата черупка на човешкия свят.

Незабавно се възползва от нея. Превърна я в остра сабя, която заби дълбоко в съзнанието на жертвата си.

Никълъс, прикован на място от внезапната психическа атака, най-сетне започна да предусеща развитието на събитията. Смяната на лицата съвсем не е целяла само шоков ефект. Месулетът има нещо друго наум и то наистина е ужасно.

Натискът върху очните му ябълки стана толкова силен, че рецепторите на болката започнаха да изключват, лицето му бавно се вцепеняваше. После го пронизаха главозамайващи лъчи и той знаеше какво ще се случи.

Месулетът не искаше само лицето му. Искаше всичко — душа и воля, тяло и съзнание. Искаше да ги превърне в една куха обвивка на своето собствено лице, която евентуалните му врагове щяха да открият празна и лишена от съдържание.

Излъчването струеше от палците на месулета, болката ставаше нетърпима. Събрал последните остатъци от душевните си сили, Никълъс отвори танжинското си око и потърси блестящата нишка, която го свързваше с Челесте като с пъпна връв, свързваше го с живота…

После изведнъж замръзна, облян от вълна на ужас и отчаяние.

Камбанният звън беше стихнал, зелената светлина на пролетта я нямаше. Всичко свърши.

 

 

— Последни инструкции?

— Ще заловиш Робърт и ще ми го доведеш! — отсече Лилехамър.

— От Япония? — вдигна вежди Кроукър. — А формалностите?

— Формалностите ги остави на моите хора.

В стаичката вонеше на застоял цигарен дим и страх, съвсем като в килия за разпит. Но това беше само едно малко складче с остъклени стени, разположено в приземието на Националното летище на Вашингтон. Лилехамър беше уредил да се срещнат тук, далеч от любопитни погледи.

— Значи го докарвам тук — повтори Кроукър, сякаш за да се увери, че не е станала грешка.

— Точно така — отвърна Лилехамър и го изгледа с присвити очи. — Получи ли всичко необходимо в хотела?

— Да. Удостоверения за самоличност, паспорти, йени и долари… Разписка за предплатена стая в токийски хотел.

— Оръжие?

Войникът винаги си остава войник, помисли Кроукър, вдигна протезата си и каза:

— Това ми стига.

Ноктите от титан зловещо изтракаха.

— Хубаво — кимна Лилехамър.

Кроукър започна да се обръща към вратата, после изведнъж му хрумна нещо.

— Искам да ти задам един въпрос — рече. — Защо не ми каза, че знаеш кой е убиецът на Доминик Голдони?

На онзи дори окото му не трепна.

— С кого си се срещал? — спокойно попита той. Въздухът в стаичката наистина не се дишаше. Сигурно вентилацията е повредена, помисли си Кроукър.

— Няма значение — изръмжа той и заплашително доближи лицето си до Лилехамър: — Май ме взе съвсем за шаран… Да не би да мислиш, че съм зарязал информаторите си?

— Подробностите не те засягат! — отсече Лилехамър. — Не зная какви мухи ти бръмчат в главата…

Кроукър насочи показалец към белезите по лицето му:

— До Дук ли те разкраси така? Резбовал те е като ритуална маска, сега страшно много ти се иска да му върнеш номера… Нали така?

— Достатъчно! — процеди заплашително Лилехамър. Затваряй си устата и си гледай работата! Иначе ще стане лошо!

— Не ме е страх от теб — изръмжа Кроукър.

— Значи си глупак!

— Не съм — поклати глава Кроукър, устните му се разтегнаха в хладна усмивка: — Просто се подготвям за някои неща… Знаеш ли как се ходи заднешком? Не, нали? Е, по време на службата си в Ню Йорк често го правех… Иначе рискувах да получа нож в гърба… Не от ръбовете, които си преследвал ти, а направо от отдел „Кадри“ на Вътрешното министерство… От някой задник, докопал се до чин капитан и стола на районен началник; от някой нетърпелив кариерист, действащ по политически указания, изобщо от всеки, с когото съм работил или за когото съм работил… Разбира се, и ние гледахме на работата мекото, търсехме начин да отърколим зад гърба си шестте скапани дни от седмицата… Само едно искам да ти кажа — с течение на годините човек се научава да следи насочения в гърба му нож, овладява всички хватки на самозащитата…

Лилехамър въздъхна и примирително вдигна ръце.

— Окей, дай да не стигаме до крайности… — отмести поглед от лицето на Кроукър, после отново го върна там: — По дяволите! Наистина искам да ми доведеш този мръсник! В това отношение не съм те лъгал… Да, познавам го… От Виетнам… Беше един от тримата, които ме затвориха в клетка и ме изтезаваха… И наистина направиха това! — пръстът му докосна за миг горната устна… — Второто копеле беше един напълно откачен тип на име Майкъл Леонфорте Дезертьор в Лаос. Изпратиха ме да го арестувам… Леонфорте ръководеше банда нунги — членове на планинско племе, живеещо на границата между Виетнам и Лаос. По-късно към него се присъединили още двама — един бабаит на име Рок и приятелчето му До Дук…

Потръпващ от силата на спомените, Лилехамър несъзнателно започна да крачи напред-назад.

— Рок ме обработваше, другите гледаха… Задаваше ми въпроси, на които аз не желаех да отговарям… — очите му се отместиха встрани, раменете му леко се повдигнаха: — Сам виждаш резултата… Както и да е. Просто нямах късмет. Никой не дойде да ме спасява… Резбоваха ме на спокойствие, после ме опаковаха като вързоп и ме върнаха обратно… Като предупреждение за моите началници, мамка им!…

Помълча малко, после потропа с крака, сякаш за да ги стопли:

— Това беше отдавна, но аз не мога да го забравя… После видяха сметката на Доминик… Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера кой го е сторил… Мръсникът До Дук, нает от Чезаре — брата на Майкъл Леонфорте и главен съперник на Голдони!

— Какво се крие зад вендетата между фамилните Голдони и Леонфорте?

— Ако знаех, отдавна щях да съм член на мафията. Омерта, не си ли чувал? Но До Дук е един съвсем логичен избор… Свързан е с Леонфорте още от Виетнам.

Лилехамър спря да крачи и се обърна с лице към Кроукър.

— Шибаният син полумесец, който мръсникът е издълбал върху тялото на онова момиче Морис, беше татуиран на всички нунги от бандата на Леонфорте. Вече го държа под око, но не мога да действам лично. Копелето никога няма да ме допусне в близост до себе си. Ще ме подуши от цяла миля, има обонянието на див звяр… Затова си ми необходим ти…

— Защо не ми разказа това още в началото?

— Да ти кажа, че действам по лични подбуди? — вдигна вежди Лилехамър. — Щеше ли да се навиеш?

— Не — призна Кроукър, на устните му се появи лека усмивка.

— Ето, виждаш ли? Не можех да рискувам…

Кроукър почака малко, после подхвърли:

— И това е всичко, така ли?

— Всичко, мамицата му — въздъхна Лилехамър, погледна часовника си и отвори вратата на стаичката. — Ще трябва да потичаш, иначе ще изпуснеш самолета си…

 

 

Излъчването се спускаше надолу като фина паяжина. Мускулите на Никълъс потрепваха от болка и страх, сякаш със собствените си очи наблюдаваше как тялото му се разкъсва от хищни зъби. Маската, олицетворяваща обратната страна на действителността, бавно го притискаше, заплашваше да накълца същността му така, както касапинът кълца месо върху окървавения тезгях.

Трескаво потърси Челесте, или по-скоро онзи сноп ослепителна светлина, с чиято помощ би могъл да се освободи от лапите на смъртта. А тя се спускаше върху него, обливаше го е радиоактивните си струи, проникваше през кожа, плът и кости, разлагаше го…

Къде е тя? Какво се е случило? Психическата връзка беше прекъсната и най-страшните му опасения се превърнаха в действителност: тя вече не беше в състояние да се свърже с него. А той беше загубен без подкрепата на нейния дух.

Радиацията потъваше дълбоко в тялото му, то започна да пулсира в странен, асиметричен ритъм. В ушите му прозвуча огнена, напълно неразбираема реч, родена сякаш от влагата на собствените му секреции. Ставаше все по-висока и по-властна, волята му се свиваше и отстъпваше. След миг в душата му нямаше да има нищо. Нито мисъл, нито същност, нито живот…

После натискът изведнъж изчезна.

Очните му ябълки бяха свободни, радиацията започна да избледнява, неразбираемият език затихна. Танжинското око в гърдите му потрепна и се отвори. Освободено от парализата, то блесна и се насочи към мембраната на „кокоро“, мобилизирайки енергията, необходима за мисъл и действие.

Клепачите му потрепнаха, очите му се отвориха. Насреща си видя своето собствено лице, разкривено в странна гримаса. Тялото на месулета беше извито назад, е ръце на шията. Беше притиснато до решетките, тънка стоманена жица пристягаше шията му.

Никълъс стана и пристъпи към него. Движеше се като възкръснал мъртвец — с вдървена, странно подскачаща походка. Мускулите му спазмодично се свиваха и разпускаха, механично възстановяващи нарушената си координация с мозъка. Главата му продължаваше да пламти, но останалата част от тялото му вече беше освободена от болката. Нямаше я физическата зависимост от месулета…

Мъжът с неговото лице нададе неистов рев, ръцете му пуснаха импровизираната примка, стрелнаха се между решетките, сграбчиха коса и плът…

Челесте извика.

Челесте!

В следващата секунда разбра какво се беше случило и пое инициативата. Знаеше какво ще стане, то вече започваше… Физическите му усилия за противопоставяне на месулета бяха довели до прекъсване на психическата връзка. Нетренираният й мозък не беше съумял да я задържи.

Месулетът сграбчи главата на Челесте и рязко дръпна. Челото й се заби в стоманените пръти на решетката. Олюля се, ръцете й изпуснаха стоманената примка. Месулетът светкавично се освободи, издърпа окървавената жица и я захвърли в краката си.

Челесте лежеше на пода оттатък решетката. Дали беше в съзнание, или…?

Никълъс имаше чувството, че гази в буен поток. Мислите се завръщаха в съзнанието му бавно и мъчително, всеки опит за връзка между тях му причиняваше нетърпима болка.

Горещ вятър духна насреща му, тялото му отскочи назад претърколи се и падна на стола, върху който допреди миг седеше. Разхвърчаха се трески. Главата му болезнено се удари в задната решетка всичко пред очите му се завъртя.

Нищо не можеше да направи, беше напълно безпомощен.

После в съзнанието му се появи камбанният звън, яркозелената светлина бавно обви неподвижната му фигура.

Танжинското му око се отвори.

Направи връзка с „кокоро“, умът му започна да пулсира в такт със заклинанието на Акшара, научено от Канзацу — неговия пръв „сенсей“ и непримирим враг…

Но нетърпимата топлина отново го връхлетя, в ноздрите го удари миризма на дървесна жар, косата му сякаш пламна, а кожата зацвърча… Камбанният звън и зелената светлина — неговата връзка с Челесте — потрепнаха и започнаха да се отдалечават. Атаката на месулета беше изключително мощна.

Тук Акшара беше безполезна. Мъжът с неговото лице направи две широки крачки, наведе се над него и го изправи на крака.

Точно в този миг го осени прозрението. Прекъсна заклинанията, заряза всичко научено за Акшара и се вслуша в камбанния звън.

От окото на танжина струеше сила, той вече беше в състояние да се защитава. Откъсна се от ръцете на месулета и нападна с бърз удар „атеми“. Противникът му с лекота го блокира. Тогава Никълъс се отказа от айкидо, отпусна се на четири крака и нанесе саблен удар в дясното му бедро. Месулетът отговори със светкавично „хвърчило“, серията от удари почти парализира рамото на Никълъс.

Но той вече знаеше каква е правилната тактика. Отпусна тежестта си върху коленете, стрелна се наляво и нагоре, протегнатата ръка на месулета попадна между мазолестите ръбове на дланите му. Всеки друг би получил тежка фрактура, но противникът му се оказа изключително опитен. Тялото му се завъртя с невероятна бързина, извитата назад ръка бързо се оказа в неутрална позиция. А другата се стрелна със страшна сила към незащитените бъбреци на Никълъс.

Извито надясно, в класическата войнска стойка, тялото на Никълъс не беше в състояние да се защити. Единственият изход за него беше атаката. Кракът му се стрелна назад и встрани, към слабините на противника. Ударите попаднаха в целта си почти едновременно, двамата се стовариха на пода. Но Никълъс се оказа по-бърз. Претърколи се встрани, кокалчетата на десния му юмрук се стовариха върху челото на месулета в класическия парализиращ удар „туан-чуан“.

Главата му рязко се дръпна назад, но не успя да избегне клещите на яките крака, които се стегнаха около врата му. Получи тежък удар в стомаха, направи опит да се претърколи встрани, но беше зашеметен от юмрук в челюстта.

Политна назад, в следващия миг дясната му ръка се оказа извита, костите заплашително пропукаха. Болката беше непоносима, ситни капчици пот избиха по челото му. Лявата му ръка отчаяло задраска по пода, пръстите му изведнъж уловиха крака на счупения стол. Вдигна го и с цялата си сила го стовари в слепоочието на месулета, малко над ухото.

Онзи изстена, хватката му се разхлаби. Никълъс светкавично се освободи, скочи на крака и нанесе съкрушителен ритник в гърдите му. Съзнаваше, че разполага с броени секунди, за да убие противника си. Вече беше убеден, че не може да надделее при равни условия — врагът притежаваше огромен заряд от психическа енергия. Прибегна до удар „атеми“ с ръба на дланта, насочен в основата наноса. Той трябваше да натроши костиците там и да ги вкара дълбоко в мозъка. Смъртоносен удар, за който е необходима пълна съсредоточеност. Използва се само когато човек се намира в смъртна опасност и знае, че не успее ли, неминуемо ще се превърне в труп…

Никълъс беше сигурен, че притежава решителността и убеждението за нанасянето на този удар, знаеше, че няма друг избор.

Въпреки това ръбът на дланта му спря на сантиметър от лицето на противника, ръката му увисна. После мускулите на китката започнаха да се гърчат, сякаш я беше пъхнал в живи въглени…

Зашеметен и уплашен, Никълъс продължаваше да се съпротивлява с торса си. Постепенно цялото му тяло започна да се тресе и може би точно това го спаси. Левият му крак конвулсивно се насочи към тялото на противника, това беше просто едно освобождаване на галваничната енергия в мускулите, напълно неосъзнато, случайно… Но ръбът на обувката му попадна в бедрото на месулета, при това точно в нервния възел, който командваше долната част на тялото му.

Месулетът се строполи на пода, психическите му усилия се разфокусираха, вцепенението бързо започна да напуска тялото на Никълъс. Ръбът на дланта му се стовари в челото на противника, точно между очите. Там беше центърът на концентрацията. Погледът на месулета започна да помътнява, зениците почти напълно изчезнаха. Никълъс моментално почувства облекчение, гърдите му дълбоко поеха кислорода от въздуха. Но дори на прага на безсъзнанието месулетът продължаваше да излъчва психическа енергия, Никълъс си даде ясна сметка, че разполага с броени мигове.

Претърколи се през неподвижното тяло, измъкна връзката ключове от колана на мъчителя си и се втурна към вратата на килията.

Стотици игли се забиха в съзнанието му още преди да хване бравата. Месулетът се възстановяваше със смайваща бързина, могъщата му психика се опитваше да попречи на бягството. Никълъс се препъна, отпусна се на коляно и почти падна в скута на Челесте. Тя го прегърна през кръста и бавно го изтегли навън. Очите й се извъртяха назад, побелели от страх. Месулетът продължаваше да лежи. Дали е убит? Тръсна глава и продължи да влачи тялото на Никълъс. След няколко крачки той се спъна и падна, повличайки и нея. Тя извика, дланите й бяха раздрани до кръв. Стана и продължи напред, даваше си ясна сметка, че нямат време за губене.

Вече усещаше електрическите заряди зад себе си, опънати до крайност, нервите й сякаш лепнеха, могъщата примка на психическата енергия на месулета се стягаше около шията й, пълзеше по бетонния под като утринна мъгла. Могъща, Мрачна и смъртоносна пулсация…

Въздухът излетя от гърдите й с остро свистене, но все пак успя да изправи Никълъс. Придържайки го с две ръце, тя продължи да го тласка напред. А онова нещо се приближаваше все по-близо до мозъка й, алените му пламъци ставаха все по-горещи и по-заплашителни. Ужас стегна сърцето й, но тя не спря нито за миг. Двамата бавно пристъпяха сред синкавите избухвания на оксижените, в ноздрите им нахлуваше вонята на метални цилиндри и нагорещена пластмаса. Но продължаваха да се движат напред, покрай поточната линия с гротескни стоманени глави, които методично заемаха място върху квадратни, нечовешки рамене… В мрака проблясваха инфрачервени лещи, механичните очи наблюдаваха, без да мигнат, тяхното тромаво придвижване. Напред, само напред! Трябва да се измъкнат от този хладен стоманобетонен ковчег, в който машини създаваха други машини! В който чудото на сътворението продължаваше ден и нощ, лишено от божествен ореол, но въпреки това реално…

Долу! Тя спря, объркана от гласа, който бръмна в главата й. Лягай долу!

Никълъс светкавично протегна ръка и нанесе удар в свивката на коленете й. Тя се строполи, тялото му се стовари отгоре й. В следващия миг почувства горещ полъх по голите си крака, сякаш над тях профуча облак разтопена магма.

Експлозията беше оглушителна, бетонният под се разтърси като при земетресение. После Никълъс отново я изправи на крака, очите й смаяно се заковаха в кръглата дупка на стената. Сякаш там се беше стоварил гигантски юмрук.

Той я дръпна зад ъгъла, ослепителният блясък изчезна. Озоваха се в дълъг коридор, далеч в дъното му мътно проблясваше стоманена врата. Никълъс се засили и скочи върху нея с цялата тежест на тялото си, вратата се отвори.

Следващото помещение се оказа кръгло, очевидно сервиз. Затичаха се по дългата рампа край стената, отвориха втора метална врата и се озоваха в транспортната секция. Тук беше пусто, в близост до високия портал имаше един-единствен автомобил — товарен микробус с висока проходимост.

Никълъс се затича към него, отвори вратичката и се настани зад волана. Трескаво опипа сенника, надигна подовата стелка, но ключове нямаше. Грабна търкаляща се в краката му отвертка и сръчно отвори капака на кормилната колона.

Челесте наблюдаваше пръстите му, търсещи контакт между разноцветните жички. Стомахът й започна да се бунтува, не можеше да го възприеме с лицето на месулета, просто защото знаеше, че духовната й връзка е с друг човек под противната маска. Въпреки това за малко не припадна, когато за пръв път срещна познатите очи, сякаш залепени върху лицето, от което изпитваше истински ужас.

— Никълъс!

Здраво го разтърси, от устата му се откъсна протяжен стон. Челото му бавно се надигна от кормилото, пръстите му възобновиха работата си.

Челесте вдигна глава и потръпна. Дълбоко в съзнанието й се надигаше чувство на ужас. Сякаш див звяр беше успял да се промъкне там, сумтеше и душеше, докосваше се до най-съкровените й мисли… Усети появата на горещата вълна върху рампата, в гърлото й заклокочи вик на ужас…

Моторът изръмжа и започна да работи, Никълъс се облегна назад, напълно изтощен.

— Ще трябва да караш ти, Челесте… — Но аз никога не съм…

— Сядай зад кормилото!

Той се прехвърли през нея и я побутна към волана. Краката й докоснаха педалите.

Улучи позицията за заден ход в мига, в който металният портал се отвори с такава сила, че едното му крило се откъсна от пантите. Натисна газта, гумите изсвириха и камионетката се отлепи от рампата. Завъртя волана и включи на първа. Не искаше да обръща внимание на свистенето, което прозвуча отзад. Насочи се към изхода, включи на втора малко по-рано от необходимото, скоростите сърдито изскърцаха. В следващия миг бяха на пътя.

— Наляво! — изкрещя Никълъс. — Иначе сме срещу движението!

На няколко метра от тях прозвуча могъща сирена, Челесте подскочи от ужас. Камионетката пресече пътя на тежко натоварен прицеп, разнесе се остро стържене. Двата автомобила се удариха странично. Веднъж, втори път… камионетката заплашително се разклати. После успя да набере скорост и започна да се отдалечава от това прокълнато място.

Никълъс безсилно се отпусна на седалката. Моторът ревеше като ранен звяр, но на него му се струваше, че слуша най-прекрасната музика на света.