Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (16)

Петнадесета глава
Токио | Вашингтон

Когато До Дук положи маската от силикон и поликарбонати върху лицето си, той изпита чувството, че се докосва до нещо живо, до нещо от плът и кръв, дало живот на ефимерни мечти. Изпита сигурност.

Искам да чувствам, каза си той.

Защото именно чувството беше отнел от него Ао — шаманът на нунгите, по време на тежкия ритуал в планините на Виетнам. Младият До Дук не можеше да го разбере. Но дори и да можеше, дали би му се противопоставил? Дали би отхвърлил блестящия нов свят, който се разкриваше пред очите му? Едва ли. Въпросът беше прекалено метафизичен за един младеж като него.

В крайна сметка именно чувствата искаше да изсмуче докрай от своите жертви, особено от последните две — покойната Джини Морис и Маргарет Голдони де Камило. Макар и твърдо решен да си разчисти сметките с всички, той беше принуден да признае и един друг факт — Маргарет се оказа по-различна. Не можеше да я убие. Не искаше да я убие. За пръв път се сблъска с една от фундаменталните истини на живота, макар за него тя да беше свързана единствено с личността на Маргарет — да убиеш човешко същество означаваше, по някакъв тайнствен и неясен начин да лишиш природата от венеца на нейното творение, да унищожиш частица от собствената си душа.

В дните след раздялата си с нея, той често имаше чувството, че продължават да са заедно. Усещаше меката й кожа под ръцете си, аромата на тялото й, особено под мишниците и сгъвките на коленете, кораловите гънчици между бедрата й. В началото все още можеше да се убеждава, че подобно усещане съществува благодарение на това, което беше отмъкнал незабелязано от нея; това, което беше скрил дълбоко в душата си по начина, по който мидата прибира под черупката си малка песъчинка и започва да я превръща в прекрасна перла.

Именно като перла блестеше в съзнанието му споменът за общуването помежду им, душата му болезнено се свиваше от това, което беше изтръгнал от нея — неуловимо и плъзгаво, граничещо с паническото усещане, че започва да губи разума си.

— Той не се страхуваше нито отливите зверове, нито от магията. Но растящото усещане за привързаност към Маргарет определено го плашеше. Преди всичко, защото вече не се чувстваше сам сред Вселената, а също и защото от време на време мислите му за нея ставаха толкова натрапчиви, че забравяше всичко друго на света. Тези аспекти на реалността му бяха напълно непознати, ужасяваха го така, както собствените му магически способности ужасяваха околните.

Повдигна ръце и намести маската. Лепилото беше негово собствено производство и имаше свойството да слепва изцяло полимерите и кожата. Толкова плътно и здраво, че, пипайки маската, той оставаше с чувството, че докосва направо лицето си. Така и трябваше да бъде. Каква полза от маска, която не те променя напълно?

Изплези език, обърна се към огледалото и облиза устните си. Или устните на маската. Всъщност устните на Никълъс Линеър. Ще измъкне от него информацията, която искаха господарите му, после ще може да го прави каквото си поиска. Какъв късмет, че попадна на човек, владеещ изкуството на Тао-тао! В момента, в който откри способностите на Линеър, душата му потръпна от нетърпение да се докосне до непознатото, да открие пътя, който дори мъдрият Ао не познаваше.

До Дук ще потърси помощта на свещената бяла сврака, ще съумее да отвори забранената Шеста врата. След това ще захвърли обречената си душа, ще я замести с тази на Линеър, зад гърба му ще остане единствено суха кожа, запазила чертите на лицето му.

По този начин ще унищожи и собственото си минало.

Но чувството на тържество бързо го напусна, на негово място отново се настани призрачното присъствие на Маргарет.

— О, Буда, помогни ми! — отпусна се на колене той, думите излетяха от устни, които вече не бяха негови. Какво можеше да стори? Споменът за тази жена не го напускаше, безсилни бяха и чудотворните му способности. Това не беше само спомен, беше нещо далеч по-могъщо.

Нуждата му от нея беше по-силна от страстта, от плътското желание. Влудяващото чувство на отделеност от човешкия род постепенно отстъпваше място на нещо далеч по-опасно: нарастващата увереност, че без нея не може да съществува, не може дори да диша…

Беше крайно време да се отдалечи от огледалото. Стана, с върховно усилие на волята прогони от душата си аромата на Маргарет, закрачи с вдървени крака към металната клетка, която беше изградил в един от цеховете на фабриката за роботи.

В момента, в който отключи металната врата и пристъпи прага, в главата му нахлуха обърканите видения, проблясващи в съзнанието на Никълъс.

Включи халогенните прожектори, насочи ги в лицето на Никълъс, после му зашлеви два силни плесника. Няма нищо чудно, че сънува разпокъсани видения, рече си той. Токсините, които му беше инжектирал в Париж, бяха достатъчни да повалят дори бик. Нямаше обаче друг избор — душевните сили и специалните умения на този човек бяха толкова всеобхватни, че не можеше да рискува. По-добре прекомерно силна, отколкото слаба доза опиати…

Докосна челото и страните му, проверявайки как е прилепнала маската. Възможностите на съвременните компютри бяха наистина смайващи. Захранени със серия от триизмерни холографски снимки, те обработваха изображението чрез сложна комбинация от нули и единици, после го прехвърляха на специалния софтуер и оттам се появяваше съвършено автентично копие на оригинала. От него се изработваше маската, родила се в електронния мозък по начина, по който вероятно Атина се е появила от мозъка на Зевс…

Прилепването беше безупречно, специалните компоненти на лепилото държаха отлично. Всичко си беше тук — пори, корени на косъмчета, ситни бенчици, безупречно оцветяване… Повърхността на маската беше толкова истинска, че дори любовница не би открила фалшификацията. С нея човек може да се къпе и плува, да прави любов. Единственото условие е да не прониква въздух в специалния микроскопичен отвор, който служеше като запечатваща пломба.

Клепачите на Никълъс потрепнаха, очите му започнаха да се избистрят. До Дук постави огледалото така, че пленникът да вижда собственото си лице.

В момента, в който тъмните очи на Никълъс се спряха върху лицето му, До Дук изпита остър пристъп на световъртеж, успя да се задържи на крака само защото навреме впи пръсти в бицепсите на пленника. В ноздрите го удари миризмата на Маргарет, сякаш изведнъж тя се бе превърнала в кон, а той бе заровил глава в гривата му. Пред очите му се появи фигурата й, той стисна зъби и напрегна всичките си душевни сили. Дисциплината, на която го бе учил Ао, успя да му помогне да я привърже здраво към един от дебелите колове на самоконтрола, забити завинаги в съзнанието му. Ако в този момент някой го бе пронизал с нож в гърдите, болката едва ли би била по-силна. Чувстваше се като прокажен, който наднича в огледалото и открива, че се е превърнал в разкапан, но все още жив труп…

Обзет от пристъп на агония, той проговори с гласа на Никълъс:

— Вече разбра, че си жив, сега е време да разбереш и в чия кожа си влязъл! — отстъпи крачка встрани, за да му позволи да види създадената от компютъра маска. Онзи подскочи така, сякаш до тестисите му опряха оголени проводници. Ръцете му се впиха една в друга, мускулите окаменяха в спазъм. Това му позволи да се върне в действителността, да се увери, че има някакво място във Вселената — допреди миг една огромна черна дупка…

До Дук се наведе над него:

— Виж в какво си се превърнал! — прошепна той, гласът му прозвуча остро като крясък на ястреб над задрямалата гора. — Можеш ли да повярваш? Да, можеш… Ти си се превърнал в мен, а аз — в теб!

По кожата на Никълъс избиха ситни капчици пот, До Дук ги докосна с върха на пръстите си, ноздрите му потръпнаха от удоволствие. Допрял ухо до гърдите на врага си, той чуваше как сърцето му пърха като птичка, попаднала в стъклен кафез. Този звук го стопли, имаше чувството, че костите му се разкършват под лъчите на пролетното слънце, най-сетне пробило студената сивота на зимата…

После Никълъс отново припадна и До Дук остана насаме с роботите. Черното мастило на спомените се топеше като пролетен сняг, образът на Маргарет се надвесваше над него с невероятна сила, душата му се изпълваше с вцепенение.

Спомни си една приказка, която беше чувал от майка си, още като съвсем малко момче. Млад селянин срещнал момичето на своите мечти в едно съседно селце. Било сираче, но невероятно красиво. Оженили се и заживели радостно и спокойно. За съжаление щастието им било кратко — през зимата момичето се разболяло и въпреки усилията на мъжа си, който направил всичко възможно да го спаси, починало. Той я погребал под едно от вишневите дръвчета пред дома си, голите му клони тъжно се поклащали под сивото небе.

Селянинът бил толкова погълнат от мъката си, че не искал да живее. С настъпването на мрака излязъл навън и въпреки протестите на приятели и роднини легнал върху пресния гроб на жена си. Не искал да се разделя с нея, пролял много горчиви сълзи.

После, в онзи особен, наситен със седефена светлина час преди разсъмване, когато светът е замрял сред невидимите изпарения на земната гръд, той изведнъж чул леко драскане в корените на дървото. След миг пред очите му се появила червена лисица с разкошна опашка, изскочила сякаш направо от влажната земя.

Била толкова красива и нежна, толкова тайнствена и властна, че селянинът забравил нещастието си и я загледал като омагьосан. Но мигът на изненадата отлетял, красотата на лисицата му напомнила за изгубената съпруга, той отново избухнал в сълзи.

Лисицата седнала на земята до него, кръстосала предните си лапи като човек, после го погледнала в очите и го попитала защо плаче.

Селянинът, отгледан с легенди за магическите способности на лисиците, които изобилствали в този край, с готовност й разказал за нещастието си.

— Говориш за съпругата си така, сякаш тя е била самата любов — отбелязала лисицата.

— Наистина беше така — отвърнал с тъжна въздишка селянинът. — С нея умря и любовта, а без любов аз не мога да оцелея…

— Любовта е навсякъде около теб — опитала се да го окуражи лисицата.

— Може би, но тя не е за мен — клател глава младият мъж.

— Значи трябва да получиш обратно жена си и така ще имаш цялата любов на света!

— За съжаление това е невъзможно.

Лисицата вдигнала една от предните си лапи и кратко заповядала:

— Спи! Скоро ще настъпи утрото, с него ще се върне и жена ти.

Селянинът се подчинил, скрил лице в дланите си. Сигурен бил обаче, че едва ли ще заспи. Но заспал непробудно в момента, в който затворил очи.

Събудил се с първите лъчи на слънцето, очите му механично се насочили към клоните на вишната, под която била погребана жена му.

Премигнал веднъж-дваж, после рязко скочил на крака. Сърцето му лудо заблъскало. Бил съвсем сам, от лисицата нямало следа. Дали не сънувал срещата си със звяра, целия онзи фантастичен разговор? Сигурно е било така, казал си той, после започнал да чисти сухите листа от дрехите си.

Изведнъж усетил присъствието на любимата си. Не до себе си, а вътре в душата си. Жена му е жива! Значи не е сънувал срещата с лисицата! Тя наистина е дошла И е направила една от своите великолепни магии!

Усещал духа на жена си, сърцето му се изпълнило с радостно очакване. Бил убеден, че между двамата ще се установи истинската близост — онази, за която човек дори не може да мечтае в реалния живот. Всичко ще бъде прекрасно, защото любовта им ще бъде заключена дълбоко в душата му, а оттам никой не може да я измъкне и унищожи!

Изминал един месец и близките на младия мъж го открили мъртъв върху гроба на жена си. Бледите му ръце стискали дръжката на дълъг нож, забит дълбоко в корема му. Земята около гроба била странно набраздена, сякаш някой я бил прекопавал като градина. Местните полицаи дълго се чудили на какво може да се дължи това. Накрая стигнали до заключението, че преди да се самоубие, селянинът се е опитал да изрови тялото на жена си, вероятно окончателно побъркан от мъка. Погребали го редом с нея и скоро забравили за случката.

През следващите дни и месеци около гробовете било пусто. Веднъж седмично при тях се отбивали близки и роднини, оставяли букетчета с цветя и си отивали. В нощта на пълнолунието от гората излизала лисицата и присядала край гроба с тъжно лице.

Само тя знаела истината — младият мъж опознал любовта далеч повече, отколкото било допустимо. Да обичаш някого било нещо повече от спомените за някого, за близостта с някого. Да споделяш общ покрив с някого съвсем не означавало да споделяш душата му. При втория вид близост няма тайни, няма почивка, няма тишина…

Тишината, нарушавана единствено от приглушените механични звуци на роботите в цеха, беше единствената компания на До Дук.

Защо именно сега си беше спомнил за приказката от детството? Винаги се беше ужасявал от нея, не можеше да заспи, струваше му се, че потъне ли в сън, в главата му ще се промъкне демонът на някои, който обича… В крайна сметка ставаше и отиваше да се сгуши в леглото на Французина. Никак не го беше грижа дали господарят е сам, или в женска компания. А той го приемаше, без да каже нито дума, протягаше ръка и му позволяваше да се сгуши до едрото му, топло тяло…

Но защо не съм търсел мама, запита се До Дук сред приглушените звуци на автоматизираното производство. Защо отивах при Французина? Заби поглед в собственото си лице, залепено за главата на Никълъс, въздъхна и зададе последния, най-важен въпрос: Защо убих единствения човек, който ми предлагаше…

Обърна гръб на жертвата си, сграбчи стоманените пръти на решетката и заби глава в нея. Пред очите му изскочиха ослепителни искри.

Нима можеше да произнесе тази дума? Дори пред себе си? Нима приказката за младия селянин и съпругата му наистина ще се окаже вярна? Нима животът му, изпълнен с кръв и насилие, в крайна сметка ще докаже нейната правота?

Любовта е смърт.

Да, но той обича Маргарет.

Ето, произнесе тази дума. Значи е обречен. От гърлото му се изтръгна горчиво стенание.

Механичният живот продължаваше неумолимия си ход оттатък стоманените решетки на килията. Оформяха се цилиндрични, плъзгави от машинно масло тела, към тях се прикачаха предварително изпробвани електронни компоненти. Инфрачервени очи се втренчваха в безкрайността, погледите им прекосяваха границите на време и пространство и достигаха до една друга действителност. Мрачна, но чиста и спокойна. Напълно освободена от болка и ужас. И най-вече от любов.

А Никълъс, дано душата му потъне в ада, продължаваше да лежи в безсъзнание, нехаещ за ужаса в сърцето на До Дук, за неспособността му да прогони образа на Маргарет от въображението си. Подобно на мъртвата съпруга на онзи млад фермер, този образ отказваше да се стопи, върху него не действаха нито времето, нито разстоянието… Маргарет го стискаше здраво в ноктите си, разкъсваше тайнственото було на миналото, разглеждаше греховете му като музейни експонати и все пак го обичаше…

Това беше непоносимо.

Отметна главата си назад, от устата му се откъсна дрезгав вик, изпълнен с животинска мъка и дълбоко отчаяние. Стоманените слуги продължаваха да се раждат оттатък решетката в последователност, която влудяваше.

Сграбчи раменете на Никълъс и се опита да го върне в съзнание. Разтърсването не помогна и той заби зъби дълбоко в рамото му. Никълъс се раздвижи, очите му се отвориха, сапфирената светлина в тях потрепна и сякаш се сви.

— Събуди се! — изръмжа До Дук. — Време е да умреш!

 

 

— Ах, това копеле Мънч!

Лилехамър ядосано въздъхна:

— Запазете гнева си за някой, който може да го изпита.

Лилехамър с усилие потисна тръпката, която се канеше да разтърси тялото му. Климатичната инсталация работеше на максимален режим, в помещението цареше арктически мраз. По време на тези разговори устните му неизбежно посиняваха, а в душата му се промъкваше копнеж за влагата и жегата на Югоизточна Азия.

Червената кралица се облегна в стола на колелца, придърпа кръглите копчета на ръкавелите на няколко сантиметра от ръкавите на кашмирения си блейзър.

— Отдавна не съм натискал спусъка на истинско бойно оръжие — промърмори. — Я кажете, хубаво ли беше?

По дяволите, в тоя студ дори дъхът им се вижда, въздъхна в себе си Лилехамър. Образите им се отразяваха в многобройни никелирани повърхности, сякаш се намираха в морга.

— Божествено! — промърмори на глас той.

— Обзаложих се със себе си, че точно това ще отговорите — усмихна се Червената кралица.

Бюро, столове, работна лампа — всичко от неръждаема стомана. Шкафовете за книги и кантонерките също. Плюс бели стени — толкова ослепителни, че зъбите на Лилехамър изтръпваха. А може би изтръпваха от това, което ставаше вътре в него. Вече от доста време спеше най-много по, час, огромното напрежение от провеждането на операция, която началството не само не одобряваше, но и категорично забраняваше, изсмукваше всичките му психически сили.

— Ако бяхте изчакали…

— Какво? — приведе се напред Лилехамър.

Червената кралица го погледна право в очите.

— Ако бяхте изчакали, бихте могли да премахнете и двамата.

— Ако бях изчакал, щях да изпусна Мънч. Нещо го правеше плашлив. Тридесет секунди повече и щеше да изчезне. Знаете какви са хората като него — потъне ли веднъж, с нищо не можеш да го изчегърташ. По този начин бях сигурен, че ще бъде неутрализиран…

— Не обичам неизпипаните работи — промърмори онзи. — А тази е точно такава. Какво, по дяволите, са правили снощи двама от вашите хора в жилището на Рената Лоти?

— Колко души бяхте пуснали след тях?

— Само един, при това назначен от вас — изсмя се Червената кралица. — Знаете ли, не искам да кажа, че сте изгубили доверието ми, но… Просто не разбирам как същество като До Дук може да ви влезе толкова дълбоко под кожата!

— Ако мислите, че съм изгубил професионалната си непредубеденост…

— Не, все още не мисля такова нещо — остро отвърна Червената кралица. — Вие запазихте здрав разум през цялото време на виетнамската си одисея. Но това се отнася за времето преди клетката в „зоологическата градина“, нали? — очите му хладно проблеснаха — Имате нужда и наистина трябва да приключите с този До Дук, Уил… Но съветът ми е да не прибързвате, особено сега, когато сте толкова близо до него… Никак не ми се ще да слизам в моргата и да ви идентифицирам в един от онези найлонови чували…

— Да, сър.

— Искам да разберете какво са правили вашите хора при Рената Лоти.

— Тук трябва да се действа предпазливо, защото Лоти има влиятелни приятели на Капитолийския хълм…

— Това е вярно, но сред тях не фигурира Рене Бейн и ще й се наложи временно да скрие рогата си. Въпреки това бих казал, че тази дама притежава изключителни способности, когато става въпрос за сделки със старите сенатори… Достигала е компромиси по много законопроекти в задънена улица, при това по начин, който е бил приемлив за абсолютно всички — ръката на Червената кралица се плъзна по блестящата метална повърхност на бюрото: — Знаете какво трябва да се прави. Малко дипломация, малко ласкателства… Но внимавайте — тя е дяволски умна!

Лилехамър кимна с глава.

— Сенаторът Бейн е бесен — промърмори той. — След смъртта на Гоунт — неговия основен свидетел, а сега и на Мънч, нещата могат да тръгнат в опасна насока… Особено ако реши да направи някое от патентованите си публични изявления! Това ще значи да пуснем бика направо върху новия килим! Може би ще трябва да…

— Рене го оставете на мен — хладно го прекъсна Червената кралица. — Аз съм го захранвал с всички компрометиращи материали, които са му били нужни до този момент, аз го издигнах, аз купих необходимите гласове на електората, аз му създадох съответния авторитет и накарах старите момчета в Сената да го приемат като свой, преди да се нахвърли отгоре им като бясно куче… Сега те не знаят дали трябва да му се умилкват, като го видят, или да бягат в тоалетната… — тръсна глава и добави: — Рене Бейн е мое творение, затова го оставете на мен… Дълговете трябва да се плащат, Уил…

— Но все пак има опасност да го изтървем от контрол. Не е ли по-добре да го побутна към някой прозорец?

Червената кралица му хвърли хладен поглед.

— Понякога имам чувството, че изпитвате истинско щастие само когато сте в зоната на бойните действия, Уил… — почука с пръст носа си и добави: — Не се безпокойте. Рене Бейн не се нуждае от крайни мерки, едва ли ще се наложи да му покажем вашето сребърно чукче… Аз го изградих от три основни компонента: страх, предразсъдъци и невежество. С тяхна помощ стигна до върховете на властта, с тяхна помощ и ще падне от там. Това мога да ви го обещая. Но то ще стане, когато престане да ни бъде полезен… — на лицето му се появи решителна гримаса: — Няма да жертваме нито една пионка, преди да му дойде времето!

Лилехамър си тръгна, изпратен от хладния смях на домакина си.

В преддверието на херметично запечатаното и недостъпно за електронни подслушвателни средства помещение го чакаше Веспър. Естествено нагиздена в едно от новозакупените си модни костюмчета. Сегашното беше произведено от Армани, виненочервено с тебеширени ивици, от изключително фина вълна. Тази жена положително притежава най-богатия гардероб сред жените, които работят на заплата във Вашингтон, помисли си Лилехамър. Но какво друго да прави? През нея минаваха всички маршрути на агентите на „Огледалото“, включително личното им въоръжение, дневните пари и фалшивите документи. Във всяка минута на денонощието тя знаеше къде се намира даден агент и какви връзки трябва да осъществи, но въпреки това Лилехамър беше готов да заложи годишната си заплата, че тази жена няма и най-малка представа за общата насока на операциите. А и как би могла? Червената кралица беше такъв маниак на тема сигурност, че вероятно не казваше и на задника си кога точно ще посети тоалетната!

Известно време остана неподвижен, наслаждавайки се на дългите и стройни крака на Веспър. Седнала зад своя компютърен терминал, младата жена обработваше премиите и персоналните добавки, които той трябваше да получи от бюрократичната блъсканица, грееща със зеленикава светлина от екрана на монитора. Веднъж му беше казала, че странното собствено име дължи на баща си, който бил фанатичен почитател на Йън Флеминг. Веспър се казвала първата голяма любов на Джеймс Бонд…

Дългите й пръсти с безупречен маникюр тичаха по клавиатурата, теменужените й очи хладно го оглеждаха. Кичур коса с цвят на узряло жито падайте край едната й скула. След стерилната белота на олтара, в който Червената кралица обичаше да прекарва времето си, нейната канцелария с тапети в пастелни тонове изглеждаше истинско райско кътче. Но най-голямото й предимство беше човешката температура на въздуха.

Показалецът на Веспър натисна клавиша „ентър“, на лицето й се появи недоволна гримаса.

— По дяволите! Не мога да изтегля парите от счетоводството, проклетият им компютър отново е блокирал! Ако имахме на разположение системата „Кошер“, отдавна вече да съм забравила за вашите премии!

Под „премии“ в тази служба разбираха хонорарите за „мократа работа“, тоест за ликвидирането на поредния противник, или противници, на „Огледалото“. Червената кралица много държеше на моралните категории, в неговите очи тази, стриктно погледнато, наемническа практика беше съвсем нормална система за поощрение на персонала. До нея се прибягва от години, при това в голяма част от законния бизнес. Защо не и в този? Предимствата й бяха очевидни — всеки агент на „Огледалото“ се поддържаше във форма, допълнителните стимули му действаха като допинг.

— Няма проблеми, ще почакам — промърмори Лилехамър.

— Между другото, той отново влиза в цикъл… — подхвърли младата жена.

Лилехамър наостри уши, мисловните му процеси автоматично превключиха.

— Тая сутрин параноята в офиса беше просто непоносима. Особено след телефонен разговор с лице на име Лоти…

— Рената Лоти? — вдигна вежди Лилехамър, озадачен от факта, че Червената кралица пропусна да му съобщи за този разговор. Антената на подозрението моментално се разпъна над главата му.

— Това беше името — кимна Веспър. — Бих казала, че разговорът не беше от най-приятелските…

Веспър не за пръв път му подхвърляше трохи от трапезата на шефа. Но те винаги бяха редактирани по начин, който само засилваше уважението му към тайнствения шеф.

— Всъщност не беше разговор, а махленска кавга — допълни тя. — Не зная за какво ставаше въпрос, но чух името Дъглас Мун и „изнудване“… Точно тогава той побесня…

Лилехамър имаше чувството, че ще припадне. Рената Лоти знае за него и Дъг?! Пресвети Боже! Ръката му несъзнателно се повдигна и докосна бузата, сякаш да охлади притока на гореща кръв. Отдръпна я като опарен. Но откъде е научила? Винаги беше проявявал безкрайна предпазливост, Дъг дори се оплакваше, че сложната организация го лишава от спонтанната свежест на ласките им. Хомосексуалната връзка е смърт за всеки шпионин или таен агент. Самото й наличие съдържа в себе си един безкраен компромис по отношение на сигурността, да не говорим за това, с което се забавляваха двамата с Дъг… То беше толкова диво и необуздано, че никой не би го разбрал, а още по-малко приел… Как можа да се случи това?!

Миг по-късно в скованото му от неприятния сюрприз съзнание изплува единствената логична мисъл: На мръсното копеле Дъг е започнало да му писва и затова е ударило камбаната!

— Но доколкото успях да разбера, шефът много иска някой да затвори устата на тази жена — продължаваше да чурулика Веспър.

— Няма да е лесно… — промърмори Лилехамър. В душата му се бореха благоразумие и чувство за самосъхранение. Един евентуален провал означаваше смърт. — Тя има влиятелни приятели…

— Така ли? Чакайте да си спомня какво точно каза, когато затръшна слушалката… А, да… „Тая жена просто плаче за някоя катастрофа!“…

Лилехамър изведнъж усети кислороден глад, прииска му се час по-скоро да излезе.

— Какво стана с премиите ми? — нетърпеливо попита той.

Веспър насочи поглед към екрана, после го дари с ослепителна усмивка:

— Най-сетне! Счетоводството прие данните за обработка… В момента се печатат чековете ви…

Няколко секунди по-късно чековете изскочиха от процепа на принтера върху бюрото, Веспър ги взе и му ги подаде с любезна усмивка на уста. Лилехамър побърза да се измъкне навън, в тихия и безличен коридор на огромната сграда.

 

 

Нанги се появи пред жилището, притиснато между стените на двата огромни склада. На дневна светлина обстановката беше коренно различна. Деца тичаха по брега на реката — там, където нощем скитаха бездомни псета, деловата активност около складовете скриваше, или поне оцветяваше по различен начин грозотата на този токийски квартал.

В отговор на почукването му се появи млада жена. Беше бледа и безлична, с неумело прибрана коса.

— Да? — попита тя, без да разтваря докрай масивната врата.

Нанги любезно се поклони и й подаде една от десетките различни визитни картички, които винаги държеше на свое разположение. Този навик беше придобил преди много години, постепенно той беше станал част от съществуването му. Защото беше разбрал, че човек получава максимум информация, когато се представя за друг.

Много странно, въздъхна в себе си Нанги, докато чакаше реакцията на младата жена. Това, което хората за нищо на света не биха споделили с президента на една от най-могъщите компании в страната, те небрежно подхвърляха на търговеца на готови храни, строителния инженер или майстора в стоманодобивен завод. Просто на всеки, към когото можеха да изпитват известна доза пренебрежение…

Тази сутрин той беше Сейзо Абе — служител от Министерството на строежите, тръгнал на проверка по жилищни сгради с над двадесетгодишен живот. Тази легенда беше много удобна, почти винаги му осигуряваше достъп до вътрешността на набелязаната къща.

Поканиха го в малко кръгло антре с тежък полилей на тавана и извито стълбище в далечния край. Преобладаващите цветове бяха наситенокафяво и тъмнозелено. Върху мраморна поставка имаше ваза със свежи цветя, очевидно отгледани в парник. Младата жена пое обувките му и го поведе по коридор, облицован с ламперия от черешово дърво. Една от вратите вдясно беше отворена, Нанги успя да види високи рафтове е книги и масивен полилей — копие на онзи в антрето.

Младата жена му направи знак да влезе. Подът беше застлан е дебел, ръчно тъкан персийски килим. Вляво имаше диван и два тапицирани стола, в стъклен шкаф на отсрещната стена беше изложена великолепно запазена самурайска броня, нейното производство датираше някъде от началото на XVII век. Шкафът беше поставен редом с изящен френски секретер, очевидно така, че да се вижда добре от човека, който би седнал зад масивното писалище до прозореца.

Останал сам, Нанги се огледа. Това очевидно беше кабинет на ерудиран и изключително подреден човек.

— От картичката ти разбирам, че си сменил професията — обади се мек и приятен женски глас зад гърба му.

Той стреснато се обърна:

— Моля?

— При това не към добро…

Той се наведе напред, челото му се сбърчи. Познаваше този глас, макар да беше сигурен, че не го е чувал от години.

— Е, какво чакаш? — продължи гласът. — Чаят е готов…

Нанги закуцука към тапицираните столове с високи облегалки. Видя жената, едва когато заобиколи единия от — тях. Беше дребна, с благородна осанка и болезнено бяла кожа. Очите й бяха черни и полегати, изпълнени с ослепителен блясък. Можеше да каже, че е надхвърлила седемдесетте, само защото наистина я познаваше.

— Кисоко! — смаяно прошепна той. — Ти си последният човек на света, когото съм очаквал да заваря тук!

— Отдавна съм разбрала, че светът около нас често прилича на онзи, който е описан в „Алиса в страната на чудесата“ — отвърна жената, коприненият, обсипан с бродерии ръкав на кимоното й тихо прошумоля. Горната част на дрехата беше покрита с изящно избродирани вишневи цветчета в розов, бял и коралов цвят, самата материя беше тъмносиня коприна.

Беше успяла да задържи цялата привлекателност, която притежаваше преди десет години, Нанги неволно усети как го обзема онова странно желание за близост, което беше изпитал при първата им среща. Тогава мечтаеше да я познава млада, да може да се наслади с пълна сила на сочните, леко извити в неизказано обещание устни, на сияйните очи, на икономичните, натежали от грациозност движения на малкото стегнато тяло… Най-силно обаче го беше привличало привидното безгрижие, изписано върху това забележително лице. Безгрижие, зад което се криеше благословията… Отпуснат в леглото си в ранните утринни часове, той често си я представяше като католическа послушница… Една фантазия, скрита под дълбоката секретност на годините, и вероятно именно затова още по-приятна…

— Кисоко — промълви той, леко замаян от потока на спомените. — Научих, че Микио Оками е изчезнал. Знаеш ли нещо за тази загадка?

Черните очи, блестящи като скъпоценни камъни, бавно се спряха на лицето му.

— Нямам никакви новини за брат си — спокойно отвърна тя. — Ако искаш, седни, чаят ще бъде готов след секунда…

Той се отпусна на стола вляво и загледа като омагьосан деликатните движения на ръцете и. Тя проговори едва когато изпиха по една пълна чаша е ароматичен зелен чай.

— Не зная дали брат ми е жив или мъртъв, зная само едно — враговете му започнаха да действат. Не мога да предскажа какво ще стане оттук нататък…

Остави чашката, притисна с показалец фалшивата визитна картичка и я плъзна към него.

— Появяваш се под чуждо име, очевидно имаш своите причини за това… Какво трябва да си помисля аз, Нанги-сан?

— Не знаех чий е този дом, Кисоко — въздъхна той. — Нямах друг избор. Името ми е прекалено популярно, за да получа информацията, която мие необходима…

Кисоко мълчаливо го гледаше. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник и едва доловимото пропукване на гредите над главите им. Отвън не долиташе никакъв шум, сякаш светът беше престанал да съществува.

— Каква информация искаше да получиш под името Сейзо Абе?

От момента, в който разпозна сестрата на Микио Оками, Нанги не преставаше да се пита какво е търсила тук Сейко. Може би подозренията му към нея са били погрешни, може би връзката и със съмнителния виетнамец съвпада случайно с предателството на Винсънт Тин и последвалото убийство… Във всеки случай не можеше да допусне, че Кисоко играе двойна игра. Не, това не можеше дори да помисли…

— Дойдох да проверя една моя служителка, Сейко Иго — промълви най-сетне той. — Срамувам се да призная, че снощи я проследих до тук. Тя е разтревожена, по всяка вероятност си има неприятности… Искам да й помогна, ако мога…

— Без тя да знае, така ли?

— Страхувам се, че няма да реагира правилно…

— Ясно — кимна с глава Кисоко и почука с пръст визитната картичка на Сейзо Абе. Нанги ясно виждаше, че се двоуми.

— Кисоко, искам да те уверя, че загрижеността ми за Сейко е съвсем искрена…

Кисоко кимна с глава.

— Тя е една от ключовите фигури в компанията, обмислям възможността да я изпратя в Сайгон за генерален представител. Сама разбираш, че трябва да бъда абсолютно сигурен в нея.

— Това е чудесна новина, Нанги-сан — усмихна се Кисоко. — Мисля, че новият пост ще бъде особено подходящ за Сейко — въздъхна, усмивката изчезна от лицето й: — Толкова тъжно създание… И едновременно с това толкова способно! Идва тук, защото мисли, че ми помага… И наистина го прави. Аз също й помагам. Тя има златно сърце, Нанги-сан… Страхувам се, че именно заради това страда…

— Да разбирам ли, че си я поела под своя закрила?

Някъде в къщата иззвъня телефон. Кисоко не помръдна, звъненето скоро престана.

— О, нещата не са толкова ясно определени — отвърна тя. — Сейко не е от хората, които биха приели подобна формулировка… Предполагам, че е свикнала да бъде сама и да прикрива личния си живот… В това отношение не се различава кой знае колко от всички нас, нали? — усмихна се и поклати глава: — Най-доброто, което мога да направя за нея, вече го правя… Искам съветите й за някои свои инвестиции, в замяна й давам малко топлина… Тя няма семейство, Нанги-сан. Няма към кого да се обърне, с изключение на мен… — сви рамене и добави: — Предполагам, че подобна размяна е честна, а и от взаимна полза… Сега успокои ли се?

— Истината е далеч от това, което си въобразявах — кимна Нанги. — Наистина се успокоих.

— Това е хубаво. Вярвам, че Сейко ще се справи с отговорностите, които я чакат в Сайгон.

— Въпросът е решен — отвърна Нанги.

Вратата на библиотеката се отвори, на прага се появи инвалидна количка, в която седеше широкоплещест мъж. Мускулите изпъваха тясно прилепналото към гърдите му поло. Кафявите очи се спряха на Нанги, в издълженото красиво лице се долавяше някаква непонятна тъга.

— Търсят те по телефона — извърна се към Кисоко той, гласът му беше дълбок и мелодичен.

— Танцан Нанги, запознай се със сина ми Кей — представи ги Кисоко.

Кен, който беше заковал поглед върху бастуна на Нанги и го разглеждаше като някаква окончателно произнесена присъда, рязко кимна с глава.

— Син? — вдигна вежди Нанги. — Никога не съм чувал, че имаш дете…

Кисоко се усмихна, той остана с чувството, че чува как се топи ледът в кухненския фризер.

— Кен не беше с мен, когато… когато ние с теб общувахме. Беше в колеж, не виждах смисъл да го споменавам.

Била е права, разбира се, въздъхна в себе си Нанги. Той имаше отношения с нея, а не със семейството й. Тя се изправи, разнесе се шумолене на коприна.

— Трябва да проведа този разговор — рече, ръката й леко докосна неговата. — Няма да се бавя…

Нанги и Кен останаха сами. Гледаха се така, както се наблюдават борци на сумо преди започването на двубоя. Нанги с мъка държеше очите си встрани от безчувствените крака на Кен, внимаваше да не показва дори следа от състрадание.

— Много години изминаха от последната ни среща с майка ви… — промълви той.

— Зная.

Нанги се огледа е пресилено оживление.

— Къщата ви е чудесна.

— Мама я получи в наследство.

В гласа на Кен се долови притаен гняв и Нанги учудено го погледна.

— Имала е късмет… — промърмори.

— Така ли мислите?

Нанги се притесняваше от голямото разстояние помежду им. Стана и с куцукане се приближи към инвалидната количка.

— Не зная, просто исках да кажа, че…

Нещо ставаше с лицето на Кен. Той хвърли един изпълнен с любопитство поглед към Нанги, сякаш изведнъж беше открил, че срещу него стои човек от друга раса, а може би и от друг пол. Не пропусна да отбележи и тежкото му накуцване.

— Мама никога не ми е говорила за това… — посочи бастуна той. — Много ли ви боли?

— Понякога — отвърна Нанги, доволен от начина, по който младият мъж смени темата на разговора.

— Обикновено се понася…

Кен се замисли върху отговора, после рязко вдигна глава:

— Знаете ли, много често съм ви сънувал… Да, наистина беше така. Бях убеден, че ви мразя, но сега ви гледам и не мога да усетя това чувство в душата си…

— Много благородно от ваша страна — отвърна Нанги. — Признавам, че съм наранявал майка ви, но никога не съм преставал да я обичам.

— Сигурно — сви рамене Кен. — Вие сте вторият мъж в живота й, който е успял да я нарани… Вероятно точно толкова несъзнателно, колкото и първият… — сви рамене, мускулите под тънкото поло помръднаха като живи: — Карма… Нали така, Нанги-сан? Мама очевидно е имала способността да предизвиква определени реакции у мъжете и никой нищо не е можел да стори… — очите му се затвориха — Тя все още е толкова красива! — клепачите му потрепнаха, кафявите очи отново се забиха в лицето на Нанги: — Искам да ви покажа нещо.

Нанги кимна и двамата напуснаха библиотеката. Кен спря пред модерна врата до стълбището, някак не на място в тази къща. Озоваха се в кабинката на малък асансьор, пръстът на младежа натисна бутонче, върху което беше изписана цифрата три.

Асансьорът спря, Кен отвори вратата и го поведе по дълъг коридор. Подът беше застлан с килим, тапетите на стените бяха изпъстрени със сложна плетеница от лози, между които надничаха божури, големи колкото човешка глава. Въздухът беше напоен с миризма на стомана и машинно масло.

Кен отвори вратата в дъното и вкара количката, Нанги го последва. Озоваха се в „дожо“ — салон за подготовка по бойни изкуства. Прозорци липсваха, осветлението идваше от голям полилей в центъра на високия таван. Подредена по четирите стени на височината на хълбока на човек с нормална височина, тук беше събрана изумителна колекция от хладни оръжия. Нанги никога в живота си не беше виждал подобно нещо. „Дай-катана“ с огромни размери — традиционното самурайско оръжие, беше окачена редом с поредица от различни видове „катани“ и „вакизаши“ — дългите двуостри ками, които освен за близък бой се използват и за „сепуку“ — ритуалното самоубийство на благородниците. До тях бяха окачени антични щитове с изострени като бръснач ръбове, „манрики гусари“ — специални вериги с бодливи топки накрая, всички видове „шурикен“ — малките извити ножчета за хвърляне, използвани най-често от нинджите…

Кен прекара количката си до ръба на татамито и каза:

— Мисля, че ще оцените колекцията ми — каза той. — Някои екземпляри са произведени в началото на XVI век…

Нанги си даде сметка, че количката не може да премине през татамито и понечи да каже, че не се интересува от бойни оръжия. Въздържа се само защото подозираше, че Кен ще приеме подобен отговор като лична обида.

Младежът ловко извъртя тялото си и напусна количката. Нанги гледаше с любопитство и ужас как безчувствените му крака се подгъват на татамито, а ръцете започват да го оттласкват напред. Последва пълзящия Кен, като куцаше по-силно от обикновено.

Кен спря пред стената, на която бяха окачени катаните в ножници от лакирана кожа, кафявите му очи започнаха да ги оглеждат една по една. Избра най-крайната, откачи я и нежно измъкна блестящото острие. Стоманата беше така майсторски наточена, че острието не можеше да се види с просто око, а приличаше по-скоро на струя светлина, флуидна и изменчива…

— Много странно — промълви младежът. — Когато бях здрав, дори през ум не ми минаваше за оръжия… Едва после те започнаха да значат нещо в живота ми…

Внимателно върна катаната в ножницата и я подаде на Нанги. Той я разгледа с вниманието, с което музейните експерти оценяват най-скъпите екземпляри в колекцията си.

Очевидно поласкан от този акт, Кен каза:

— Бях сигурен, че ще оцените изкуството на древните майстори…

— Те са били колкото артисти, толкова и философи — промълви Нанги, докато очите му следяха отблясъците върху финото острие, неуловими като мъгла над планинско езеро. Внимателно повдигна върха на оръжието, светлината се стече надолу към дръжката. — Катаната представя едновременно художника и картината, възвишеното у човека, любовта и волята, умението и традицията… — замахна, острието просвири във въздуха: — Единственият начин да се възстанови миналото е посредством физическото присъствие на настоящето…

По лицето на Кен се разля топла усмивка, изведнъж заприлича на момче, макар положително да беше надхвърлил четиридесетте. Пое сабята от ръцете на Нанги и внимателно, сякаш осъществяваше древен ритуал, я върна обратно на стената.

— В този дом времето сякаш е спряло — доволно промълви той. После лицето му изведнъж помръкна, вероятно от неприятен спомен. — Вие дойдохте тук заради Сейко Ито — вдигна глава той. — Нали така, Нанги-сан?

— Да, така е.

— Сериозно съм загрижен за нея — въздъхна Кен. — Тя е жена със силна воля, но има склонност към самоунищожение…

Нанги отмести поглед от блестящата катана и го спря върху лицето на младежа:

— Какво ви кара да мислите така?

— Чувства се виновна за смъртта на брат си.

— Нямам никаква представа за това…

— Това е една ужасна тайна за нея… — Живели са заедно, той бил бавно развиващ се… Оставила го сам в банята, докато се любела с приятеля си. Той току-що се бил завърнал от тримесечна обиколка из Виетнам… Брат й се удавил във ваната…

Горещи вълни обляха тялото на Нанги, сякаш изведнъж попило срама на Сейко.

— Това е станало преди шест години — добави Кен. — И оттогава насам тя е променена…

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв… Започна да се среща с опасни хора…

— Опасни?

— Хора, които не й мислят доброто… Хора, които са готови на всякакви престъпления за шепа банкноти…

Нанги стоеше напълно неподвижен, кръвта шумеше във вените му.

— И до днес ли се среща с подобни хора?

Кен кимна и мрачно добави:

— Не зная дали не я предавам, като ви казвам всичко това…

— Може би я спасявате — отвърна Нанги. — Бихте ли ми дали някакви имена?

Тъмните очи на Кен се вдигнаха към лицето му.

— Споменаваше някакъв мъж… Масамото не знам кой…

— Масамото Гоей? — попита Нанги със замряло от ужас сърце.

— Точно той — щракна с пръсти Кен. — Познавате ли го?

Гоей беше ръководителят на проекта „Чи“, който наскоро се беше обърнал към него във връзка с невронните платки на прототипа, върху който работеше. Отличен специалист в областта на електронните езици, той отдавна би трябвало да е готов със своите анализи, но Нанги все още не беше получил окончателния му доклад. Сега започваше да разбира причините за това забавяне.

Очите го смъдяха, изведнъж получи остро главоболие. Овладя се с цената на големи усилия.

— Кажете, Кен — промърмори той, — майка ви знае ли нещо за… сътрудниците на Сейко?

— Познавате мама — усмихна се иронично младежът. — Обръща внимание единствено на това, което я интересува. А останалото не съществува!

— Така е — кимна Нанги. — Тази характеристика на Кисоко е абсолютно точна… Между другото, аз трябва да се върна долу, иначе ще се чуди къде съм изчезнал… Благодаря за информацията, ще сторя всичко необходимо, за да помогна на Сейко.

Кен мълчаливо кимна, очите му бяха отправени в катаната, отпусната на коленете му. По всяка вероятност вече беше забравил за присъствието на госта си. Нанги го остави да мечтае сред безполезните си оръжия.

Кисоко го чакаше в библиотеката, търпелива като съпруга.

— Кен те уважава — промълви тя. — Рядко допуска външни хора до своето „дожо“, дори аз не ходя често там…

— Съжалявам за това, което му се е случило.

— О — кратко въздъхна тя и сведе очи към вече изстиналите чаени чашки. — Приспособи се към недъга си сравнително успешно… Ти най-добре можеш да оцениш куража му…

— Да — кимна той и очаквателно замълча. Но тя не беше способна да продължи, сърцето му се изпълни с остра жал. Очевидно беше поела грижата за Сейко с мисълта да направи от нея това, което самата тя не беше постигнала. Може би има нужда от едно здраво, поне във физическо отношение, дете… Психическите отклонения са без значение… Човек цял живот таи в сърцето си надеждата за прераждане…

— Липсваше ми — пристъпи към него Кисоко. — Сърцето ми иска… — отклони поглед, после тръсна глава: — О, не бива да се унижавам повече. Веднъж ми стига…

— Кисоко…

Тя вдигна ръка, сякаш за да му попречи да говори. Но в същия момент пръстите му стиснаха рамото й, в следващата секунда тялото й се притисна в неговото. Някога беше поискала да се оженят. Нанги не можеше да го стори, не можеше да си представи семеен живот… Нито с нея, нито с която и да било друга. Той беше от сравнително рядко срещащата се порода мъже, които предпочитат тишината и спокойствието на самотния живот. Беше убеден, че усложненията и трудностите на подобно съществуване са съвсем достатъчни, присъствието на жена в него би било непосилен товар.

Разбира се, имаше и моменти, в които горчиво съжаляваше за избрания път.

— Ако някога съм те унижил или наранил, положително съм сторил същото и със себе си — тихо промълви той.

От очите й се плъзнаха бистри сълзи.

— Господи, защо трябва да плача за теб? — запита тя, после тръсна глава: — Не, не плача за теб, не плача и за себе си… Сълзите ми са за любовта, за изгубената любов.

В годините на младостта беше преживяла голяма мъка — толкова беше успял да научи Нанги от откъслечните разговори, след като се бяха любили, от реакциите й в определени интимни ситуации… В едно обаче беше сигурен — тази мъка беше оставила дълбоки следи в душата на Кисоко, които щяха да присъстват там до края на живота й.

Според него тя беше постъпила изключително смело, търсейки повторна обич след провала в младостта си. Несъмнено беше сложил пръст в незараснала рана, но беше прекалено влюбен в нея, за да скрие истината. Разбира се, поведението, което избра, беше непростимо. Защото се беше показал хладен и равнодушен и това окончателно я съсипа. По онова време беше убеден, че резкият край е най-доброто решение. Започна да съжалява почти веднага, тъй като тя престана да му говори, а на обществени места просто му обръщаше гръб.

— Много те обичах, Кисоко — прошепна той, притиснал буза до нейната. — Но бях сигурен, че ако се оженим, тази любов бързо щеше да се превърне в горчиво разочарование. Просто така съм устроен — не мога да живея за двама, не търпя някой друг да взема решения вместо мен…

Пръстите й леко докоснаха врата му.

— Колко ли си бил самотен — прошепна, после се притисна до него и добави: — Също като мен…

— Ако бях отстъпил, щяхме да унищожим всичко, което ни беше скъпо… Така поне ни останаха спомените.

Тя затвори очи:

— Това трябваше да ми го кажеш преди години…

— Да — прошепна той.

Тя свали ръката си и се отдръпна. Сякаш искаше да му докаже, че може да стои на собствените си крака. Избърса очите си и се усмихна:

— Странно, когато човек плаче, сякаш ослепява…

После го изведе навън, в облицования с черешова ламперия коридор. Той установи, че все още се вълнува от близостта й, не знаеше до какво ще доведе това. До тихо пристанище или до бурните вълни на открития океан.

Отново му направи впечатление тишината в този дом, изолиран по невероятен начин от бурния живот, който кипеше отвъд стените му. Запита се дали Оками не е тук, после реши, че е по-добре да го няма. Мястото беше прекалено очевидно за скривалище, враговете му положително биха го потърсили тук. А представата, че Кисоко може да се намира в опасност, го накара да потръпне. После започна да се успокоява. Тя никога не беше проявявала интерес към делата на брат си, нямаше причини да се е променила точно сега…

Бавно осъзна болката, която се беше загнездила в тялото му. Сякаш беше скъсал мускул или някоя става се беше разместила. Беше остра, но не само физическа. Изведнъж му се прииска да е седнал пред чаша горещ чай и чиния с добре сварен ориз, а на масата пред него да е разтворено списание. Само така можеше да се отърве от непоносимата болка причинена от отдавнашната раздяла, все още твърде жива в душата му.

— Събра ни моето любопитство — промълви той, когато спряха в антрето. — Не мога да се отърва от чувството, че така ни е било писано…

Кисоко вдигна глава:

— Все още ли живееш на същото място?

— Да.

— Помня градинката отзад… Още ли обичаш да се грижиш за онзи клен?

— Страхувам се, че тази страст ще съществува до края на живота ми…

Блестящите й очи се заковаха в неговите:

— Преди пет години засадих същото дръвче и тук… То има отчаяна нужда от грижите на човек като теб.

 

 

— Съжалявам, но той не е тук.

— А къде е?

— Бихте ли повторили името си, моля?

— Казвам се Кроукър, Лю Кроукър. Обаждам се от Щатите, искам да говоря с Никълъс Линеър.

Мълчание, нарушено от тънкото жужене по линията. После тъничкият, официален глас каза:

— Бихте ли оставили послание за Линеър-сан?

— Искам да говоря с него веднага, много е важно! — отвърна Кроукър. — Много е важно, чувате ли?

— Моля, предайте съобщението си.

Кроукър докосна слепоочието си с пръсти, от гърдите му се откърти дълбока въздишка. Беше си обещал да не губи самообладание, но проклетите японци можеха да докарат до лудост всеки нормален човек!

— Трябва да говоря с някой, който може да ми помогне — бавно и отчетливо каза той.

— Един момент, моля.

Насочи поглед към вчерашния брой на „Вашингтон поуст“, който беше намерил подпъхнат под прага. От първа страница го гледаше Харли Гоунт. Покойният Харли Гоунт. Бедният нещастник! Кроукър не го познаваше, но добре помнеше с колко много топлина говореше за него Никълъс.

Погледна часовника си и започна да изчислява. В Токио би трябвало да е някъде около три следобед.

— Слушам — прозвуча женски глас в слушалката. — Мога ли да ви помогна, мистър Кроукър?

— Искрено се надявам да можете — отвърна Кроукър. — Аз съм приятел на Никълъс Линеър и трябва да говоря с него по спешна работа. Можете ли да ми кажете къде е?

— Страхувам се, че не мога.

— С кого разговарям?

— Казвам се Сейко Ито, помощничка съм на господин Линеър.

— И не можете да ме свържете с него, така ли? Чувала ли сте името ми?

— Да, мистър Кроукър — отвърна гласът, поколеба се малко, после добави: — Истината е, че никой не знае къде се намира в момента Линеър-сан… Тук всички сме много разтревожени.

Кроукър отново въздъхна. Исусе Христе!

— А Нанги? — попита на глас той. — Мога ли да говоря с Танцан Нанги?

— Страхувам се, че и това е невъзможно, мистър Кроукър. Нанги-сан е на съвещание и не желае да бъде обезпокояван. Ако ми дадете вашия номер, аз ще…

— Оставете! — сопнато отвърна Кроукър и насочи поглед към Маргарет, изправена до прозореца на хотелската стая. Осветена от студената светлина на уличната лампа през полуспуснатите жалузи, фигурата й наподобяваше зебра. Осветлението в стаята беше изключено. — Моля ви да предадете на Нанги, че Лю Кроукър пътува за Токио. Ще кацна на летище Нарита утре следобед в четири, бих искал веднага да се срещна с него. Включихте ли?

— Моля?

— Нищо, нищо — разтърка челото си Кроукър. — Просто му предайте това съобщение…

— Да, сър. Ще го предам на Нанги-сан веднага след като излезе от съвещанието и…

Но Кроукър побърза да прекъсне връзката. Стана и пристъпи към Маргарет, тялото й се разтърси от докосването му.

— Усещам присъствието му — прошепна тя. — Сякаш е тук, в стаята… — извърна глава към него, луминесцентната светлина се отрази в очите й: — Не, не… Прегърни ме, притисни ме здраво до себе си! Не зная дали ми е горещо или студено… — отпусна глава на рамото му и проплака: — Той е вътре в мен, Лю! Има само един начин да го изтръгна оттам…

По платното просъскаха гумите на такси, иззад ъгъла изскочи влюбена двойка. Привели рамене срещу вятъра, мъжът и жената забързаха към входа на хотела. Появи се полицейска кола с включена червена лампа, но без сирена. Микроскопични прашинки блеснаха във въздуха като алени пламъчета, после изчезнаха.

— Трябва да го видя отново!

От квадратните, покрити с метални решетки дупки в тротоара се извисяваха стволовете на стройни чинари, голите им, наподобяващи нокти клони тъжно напомняха за едно отдавна отминало лято. Той ги гледаше с напрегнато внимание, вероятно защото не искаше да чуе думите, които щяха да последват…

— Мисля да приема плана на Лилехамър… Ще приема ролята… Ние с теб ще се превърнем в примамка и ловец, който дебне край нея…

Ръцете му доловиха потръпването на тялото й.

— Бих желал да помислиш още веднъж — рече.

— Нищо няма да се промени, Лю — въздъхна тя. — Станалото — станало… Връзката между Робърт и мен не може да бъде разкъсана по друг начин.

— Той ще знае за твоето идване, поне това стана ясно от думите на Фейт… Но аз не мога да си представя какво ще стане, когато те види…

— Ти ще го убиеш.

— Задачата ми е да го заловя.

Главата й се поклати в знак на отрицание.

— Не, ще го убиеш. Или той ще убие теб… — обърна се в прегръдката му, лицето й се приближи до неговото: — Това са двете единствени възможности.

Той напрегнато я погледна, сякаш искаше да надникне дълбоко в душата й.

— Животът е доста по-сложен…

— Не този път. Не с него.

Той прие преценката й. Изцяло и безрезервно, както беше приел и двойственото й отношение към До Дук.

— Утре заминаваме за Япония, там всичко ще се изясни…

Тишината се нарушаваше само от тихото бучене на хотелското отопление. Черчевето на прозореца потропна, вероятно от вятъра, тялото й се стегна в прегръдката му, главата й светкавично се завъртя. После от устата й се откъсна лека въздишка. На облекчение или на разочарование, запита се Кроукър.

— Я кажи защо прие помощта на втората ми майка? — вдигна глава тя.

— Нали ти искаше това?

— Наистина е така, но за мен е важно да зная какви бяха твоите мотиви да я приемеш.

На метър под прозореца плющяха разноцветни знамена. Символи на власт и влияние, търсещи нещо необяснимо в нощния мрак.

— Страхувам се, че не мога да ти дам рационален отговор — въздъхна Кроукър. — В момента имам чувството, че не мога да се доверявам на никого и това е всичко… Предчувствието, че Лилехамър ме лъже, или поне ми спестява част от истината, вече се превърна в твърда увереност. Вече ти казах, че нито за миг не повярвах в необходимостта да наеме за изпълнението на задачата човек извън службите за сигурност… Не ми се вярва никой с неговия пост и влияние да остане без доверени и опитни оперативни работници… Никак не ми се вярва.

— А повярва на моята втора майка, така ли?

— Да, на това, което ми каза…

— Но?

Той се усмихна в мрака, доволен от изострената й чувствителност.

— Наистина има едно „но“… Няма да се изненадам, ако се окаже, че и тя преследва определени цели в тази игра…

— Всъщност защо трябва да гоним До Дук? Защо просто не си тръгнем, зарязвайки и него, и Лилехамър, и мащехата ми?

Очите й изпитателно се забиха в лицето му. Това не бяха очи на омъжена жена. Благословен ще е този, който завладее сърцето й, помисли си Кроукър.

— Причините са толкова много, че не бих се наел да ги изброявам — каза на глас той. — Приех предложението на Лилехамър с ясното съзнание, че историята съвсем не е такава, каквато ми беше представена. Но той правилно беше предположил, че съм отегчен до смърт от живота на наемен лодкар. Бях започнал да омеквам, пиех прекалено много. Трябваше ми промяна. — Долавяше дишането й в мрака, тихо и равномерно като на хищен звяр в джунглата. — Лилехамър успя да ме заинтригува. Със себе си и с убийството на Доминик. Интересуваше ме не толкова личността на убития, колкото начинът, по който беше извършено престъплението. Изгарях от желание да реша целия ребус: кой и защо е убил брат ти, кой е самият Лилехамър и защо е толкова нетърпелив да пипне До Дук… После, точно както ти предвиди, балонът започна да се надува… — около косата й се появи ослепителен ореол, в следващия миг фаровете на колата отвън отминаха, лицето й отново потъна в мрак. — Накрая оставаш ти… Бих могъл да обърна гръб на всичко, въпреки причините, които току-що изброих. Но ти не можеш да сториш това, следователно не мога и аз…

— Значи съм била права…

— Аха — усмивката му се разшири в мрака. — Понякога чувствата са толкова силни, че проникват дори през дебелата кожа на детектива…

Тя се намести в прегръдката му, ръцете й се увиха около врата му, челото й опря в гърдите му.

— Уморена съм — промълви. — Не съм предполагала, че властта е толкова изтощителна…

— Изтощението е заложено в самата дефиниция на тази дума — отвърна Кроукър. — Съмнявам се, че Доминик някога ти е разяснявал този факт, независимо от близостта ви…

— Той не беше дълго време на власт — поклати глава тя. — Не знам как е успял да го направи…

Кроукър знаеше какво иска да каже с тези думи — че тя не знае как да се справи с властта. А може би, че не желае да се възползва от нея…

— Май ще е най-добре да звънна на Лилехамър и да му кажа, че приемаш — рече той. — Няма смисъл да събуждаме подозренията му повече от необходимото — вдигна слушалката и добави: — Сигурен съм, че ще бъде много доволен…

Набра номера, в слушалката настъпи глуха тишина, предшестваща включването на заглушителните устройства. После насреща вдигнаха. Даде кодовия си псевдоним, телефонистката каза да почака. След серията прещраквания на електронните пазачи, отстранили всички подозрителни шумове е желязна последователност, в мембраната бръмна гласът на Лилехамър.

— Операцията започва — съобщи му Кроукър. — Тя прие условията.

— Отлично — каза Лилехамър. — От какво имаш нужда?

— От документи — отвърна Кроукър. — Заминаваме за Токио.

— За Токио ли?

— Да, нашият човек е там — предаде му данните за полета и приключи: — Просто трябва да направиш необходимото.

— В рамките на три часа ще получиш всичко необходимо в хотела, по специален пратеник — отвърна Лилехамър. — Нали оттам се обаждаш?

— Аха — изръмжа Кроукър. — И още нещо, приятел… Трябва да те видя на летището, няколко минути преди полета.

— Разбрано.

Остави слушалката и едва тогава усети потта върху лицето си. Край, връщане назад няма, рече си той. После се извърна към Маргарет, която мълчаливо го наблюдаваше.

По колко начина ще се опита да ни прецака? — попита тя.

— Надявам се, че няма да му дадем дори да се опита — отвърна Кроукър и побърза да се приближи до нея, сякаш заразен от контакта си с телефонната слушалка. Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от челото си. Колко прост и все пак чисто неин жест, помисли си той.

Мълчаха дълго, после той се размърда и тихо попита:

— Какво има между теб и Фейт?

— Не знаеш нищо за нея — хладно отсече тя. — Затова нямаш право да ми задаваш подобни въпроси.

— Не мислиш ли, че нашите отношения ми дават това право?

Маргарет вдигна глава да го погледне, понечи да каже нещо, но после се отказа. Улицата зад гърба й беше широка и пуста, вятърът тъжно виеше около мрачните правоъгълници на сградите, издигнати в памет на нещо отдавна забравено, превърнали се в убежище на митични чудовища…

Раменете й изведнъж се разтресоха, той помисли, че отново плаче. Но рязкото поемане на дъх доказа обратното — тя се смееше.

— Май Господ ме наказва за всички грехове, при това по особено комичен начин… Омъжена съм за жалък сицилианец, когото трябва да търпя Бог знае докога; длъжна съм да върша работата на брат си под негово прикритие, а едновременно с това съм безнадеждно влюбена в едно бивше ченге, което работи за ФБР… — смехът й стана доста горчив: — Е, какво ще стане с мен?

Какво би могъл да й отговори Кроукър? Какъв отговор желае самият той?

Животът е пълен с неправилни избори и погрешни решения, много му се искаше този път да е различно. Изборът да бъде ясен и осъзнат, рисковете — също. Но как може да бъде сигурен? Отговорът на този въпрос беше прост: няма начини толкоз!

Ръцете й се стегнаха около врата му, устните й се впиха в неговите. Бяха солени и той едва сега разбра, че беше плакала. Тихо и мълчаливо, също както в конюшнята на Фейт…

— Искаш да знаеш какви са отношенията между мен и мащехата ми, така ли? — тихо прошепна тя, когато най-сетне откъсна устните си. — Добре, ще ти кажа… Подозирам я. В какво ли? В това, което за нея е било просто едно делово решение и нищо повече. Когато татко се разболя, не беше в състояние вече да ръководи бизнеса и се превърна в бреме, тя го е убила!

Кроукър мълчаливо я гледаше, ударите на сърцето й бяха толкова силни, че ги усещаше като свои.

— Убила… — промълви той. Безброй пъти беше използвал тази дума, беше сигурен, че знае точното й значение, но сега изведнъж му се стори, че я чува за пръв път. — Искаш да кажеш, че е извършила предумишлено убийство?

— Точно така.

— Имаш ли доказателства?

Детективът си остава винаги детектив — усмихна се през сълзи Маргарет.

— Извинявай, но така съм устроен…

— Някой ден сигурно ще бъда много доволна, ако опознаеш моята мащеха…

От особения начин, по който го каза, Кроукър разбра, че това наистина ще стане.

Стиснал я в прегръдката си, той вече не можеше да си представи живота без нея. Съзнаваше, че това е опасна илюзия, но не можеше да се отърве от нея.

— Притисни ме! — прошепна тя и косата й погали бузата му.

Той се подчини, ноздрите му потръпнаха от аромата на тялото й. Навън просъскаха автомобилни гуми. Веднъж, втори път… После улицата отново опустя, въздухът натежа от заплашителна тишина.