Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (11)

Десета глава
Токио | Париж | Венеция | Олд Уестбъри | Вашингтон

Нанги направи опит да си спомни кога за пръв път забеляза бялата тойота. Дали, когато шофьорът му потегли от светофара при Шинжуку, или още по-рано — малко след тръгването им от офиса?

После премести поглед към Сейко и каза:

— Разкажете ми всичко, което знаете за Винсънт Тин.

— Познавам го от години — отвърна тя. — Беше приятел на моя близка, така се запознахме. На някакво събиране, май беше в Сингапур. Оттогава мина много време, но добре помня, че веднага ми направи впечатление. Беше изключително умен човек и съвсем не ми изглеждаше от доверчивите. В Югоизточна Азия умните хора не си позволяваха да бъдат доверчиви…

— Значи, малко или много, вие сте била в течение на кариерата му…

— Не беше съвсем така, но някак пътищата ни постоянно се преплитаха — поклати глава Сейко. — Името му изскачаше тук-там, свързано все с едри сделки — построяването на завод за електронни елементи в Куала Лумпур, организацията на компютърно производство във Филипините, вносно-износни операции с високотехнологични компоненти във Виетнам… Всички тези сделки бяха солидни, на високо ниво, той беше умният посредник. Останах с впечатлението, че той не само познава хората, които трябва, но и умее да се справя с тях. Ето защо, когато Линеър-сан поиска да му препоръчам някого за представителството в Сайгон, аз автоматически помислих за Винсънт…

— А чувала ли сте да се е замесвал в нещо незаконно?

— Незаконно ли? — стреснато вдигна глава Сейко.

Нанги кимна с глава.

— Полицейският инспектор от Сайгон намекна, че Тин се е занимавал с търговия на наркотици и може би това е причината за смъртта му.

— Но нали казахте, че е умрял при злополука?

— Това е официалното заключение на полицията, но старши-инспектор Ван Киет има чувството, че става въпрос за убийство.

— Много странно — поклати глава тя. — Особено тази история с член на семейството, който се явил да прибере тялото. Изпълних заръката ви и се свързах с лондонската централа на „Авалон ЛТД“. Човекът, с когото говорих, отрече да е чувал някога името на Тин.

— Това можеше да се очаква. С какво се занимава тази компания?

— Внос-износ на високотехнологични продукти.

— Значи като Тин… — проточи Нанги. — Странно, но имам чувството, че това е едно обикновено съвпадение.

Сейко наведе глава.

— Поемам цялата отговорност за Винсънт Тин, Нанги-сан — промълви тя.

— Глупости. Направили сте това, което според вас е било правилно. Още повече, че подозренията на полицията не са подкрепени от никакви доказателства.

Част от съзнанието му обаче се завърна в лабораторията, пред очите му изплуваха Масамото Гоей и неговият екип, заети с дисекцията на фалшивия компютър. При всяка среща с Гоей го обземаха мрачни предчувствия, особено след като техникът съобщаваше, че напредък в работата им няма. Бяха установили, че чуждите платки в машината са американско производство и толкоз. Никаква следа за производителя, за използваната технология.

Бялата тойота отново се появи в периферното му зрение.

— Все пак аз… — Сейко млъкна и вдигна глава: — Но какво става?

— Следят ни — кратко отвърна Нанги.

Тя бе обърна.

— Коя е колата?

— Почакайте и ще видите.

Нанги се приведе напред и почука рамото на шофьора. БМВ-то рязко излезе в най-лявото платно и направи остър завой. Гумите изскърцаха. Миг по-късно иззад ъгъла изскочи и бялата тойота.

— Ето тази — рече Нанги.

— Не можем ли да избягаме? — нервно попита Сейко.

Нанги сложи длани върху драконовата глава, която служеше за дръжка на бастуна му, и спокойно се облегна назад.

— Защо трябва да го правим?

Сейко му хвърли изпълнен с любопитство поглед, ръката й неволно хвана ръчката на вратата.

— Намаляваме ход — отбеляза тя.

— Точно така — отвърна Нанги и рязко отвори вратичката от своята страна. — Може би сега ще получим отговор на част от въпросите си…

Бялата тойота задмина спиращото БМВ и му препречи пътя с пронизителен вой на спирачките. Нанги излезе достатъчно пъргаво, за да зърне високия слаб мъж зад волана на другата кола. Беше облечен в тъмен костюм, на очите му имаше големи огледални слънчеви очила. Отворил вратата на тойотата, той чакаше. Дясната част на сакото му беше подозрително издута. Якудза, помисли си Нанги.

Противоположната врата на тойотата бавно се отвори, на тротоара стъпи широкоплещест здравеняк с надупчено от едра шарка лице и решителна уста. Пъргавите му очички шареха насам-натам и не пропускаха нищо.

Приближи се до лимузината и се представи с официален поклон, напълно в съответствие с традициите на Якудза — име, място на раждане, принадлежност към съответния клан.

Ямаучи, замисли се Нанги. Веднъж се беше срещал с оябуна на този клан, името му беше Томоо Козо. Какво ли може да иска от него?

— Моля да отпратите жената и шофьора си — каза здравенякът. — Днес ние ще се грижим за вас.

Шофьорът на Нанги направи леко движение и в ръката на онзи с тъмния костюм светкавично се появи пистолет.

— Това не е необходимо — обади се със спокоен глас Нанги.

— Имам заповед да ви прибера — подхвърли здравенякът. — А начинът зависи изцяло от вас…

Нанги кимна, наведе се да каже няколко думи на шофьора си, после затръшна вратичката.

Пребледнялото лице на Сейко се залепи за прозорчето:

— Нанги-сан…

— Идете си у дома — усмихна се Нанги. — Нищо няма да ми се случи.

— Но как можете да им имате доверие?

Той вече куцукаше към тойотата, прибягвайки до подкрепата на бастуна с драконовата глава малко повече от необходимото. Стрелецът се обърна и отвори задната врата. Нанги влезе, здравенякът се настани до него, колата рязко потегли.

Седеше спокойно, стиснал в длан топката на бастуна си.

— Къде ме водите? — попита.

Здравенякът извърна надупченото си лице към него.

— Днешният ден се различава от вчерашния — усмихна се той, в устата му проблесна златен зъб. — Вашият закрилник май вече не е между живите… Става въпрос за Микио Оками.

 

 

Челесте пищеше.

Събуди се рязко, с тласък. Сякаш някой я изтръгна от съня и я запрати в ужасната действителност със съкрушителен юмручен удар. Изправена в леглото и покрила лицето си с ръце, тя отчаяно пищеше.

Настанил се близо до нея, Никълъс се протегна и дръпна ръцете й. Застана пред погледа й, направи опит да прогони кошмара със силата на волята си, да изтрие от подсъзнанието и ужасното чудовище с огромни зъби и остра опашка…

Челесте.

Говореше й с духа си, защото беше безсмислено да се надвиква с нея. Но това само засили истерията и той се принуди да пусне ръцете й. Изчака да се увери, че го е хванала на фокус, после бавно стана и се отдалечи от леглото. Започна да диша дълбоко и равномерно. Умът й бавно се освобождаваше от жестокия шок, съзнанието й постепенно се възстановяваше.

Когато престана да пищи, той вдигна слушалката и успокои управителя на хотела. Каза, че мадмоазел просто си е спомнила още веднъж за връхлитащото такси и вече е добре. Мерси, нямат нужда от нищо. Да, ментов чай не е лоша идея… Ще успокои нервите на мадмоазел. Остави слушалката и я погледна:

— Всичко е наред, вече си в безопасност.

Главата й се тресеше, очите й бяха потъмнели от страх.

— Не е наред! — дрезгаво прошепна тя. — Ти все още си тук!

И той изведнъж разбра всичко.

— Челесте, вече е време да ми разкажеш всичко за себе си!

Тя извърна лице към стената.

— Не можеш да се скриеш от мен.

Ръцете й обгърнаха раменете, устата остана здраво стисната.

— Челесте, аз не съм врагът…

— Всички са врагове!

Разбираше отлично хода на мислите й. На вратата се почука, той стана и пое табличката от ръцете на келнера. Подписа чека, затвори вратата и пристъпи към масата.

Челесте пое чашата с ментов чай, той седна и леко въздъхна:

— Всичко е просто, нали? Знаеше, че преди години съм преживял тежки моменти в този град, знаеше и за жената…

Челесте мълчаливо допря чашата до устните си. Все още не го поглеждаше, но това вече беше без значение.

— После предусети появата на месулета в Маре… Единствената ти грешка беше, че не позна улицата.

Чашата се изплъзна от безчувствените и пръст, горещата течност заля чаршафите. Тя изглеждаше неспособна да осъзнае каквото и да било, чуваше единствено гласа му. Психическата му енергия направи опит да я обвие в предпазна обвивка, но тя потръпна и изпищя.

— Стой настрана от мен! — гласът й беше дрезгаво ръмжене. — Ние сме си лика-прилика, нали? — лицето й се сгърчи в грозна гримаса: — Пресвети Боже! Каква ирония на съдбата — да търся помощ точно от теб!

— Грешиш — тихо отвърна той и нещо в гласа му я накара да го погледне: — Ние е теб сме коренно различни. Талантите ни са…

— Таланти! — извика тя. В ъглите на очите и се появиха сълзи, тялото й се разтърсваше от нервни спазми. — Наричаш таланти това… Това!… — отново потръпна, очите й се сведоха надолу, едва сега забелязаха мокрото петно на чаршафа. — Вече си разбрал, че не ти казах цялата истина за майка си… — продължаваше да гледа пред себе си, потъваща бавно в спомените… — Умря, когато бях на шест години. Отношенията помежду ни бяха… как да кажа?… Трудни… Двамата с баща ми непрекъснато се караха, или поне така ми се струваше… По онова време… Като се връщам назад, вече разбирам каква малка кучка съм била, колко жестоко съм се отнасяла с нея. Но го разбирам сега, не тогава… Тогава знаех само едно — тя наранява баща ми — значи аз трябва да наранявам нея!

Настъпи продължително мълчание. Никълъс чуваше дишането й, долавяше голяма част от това, което ставаше в душата й. Но благоразумно мълчеше, прибрал всички психически умения дълбоко в дебрите на тренираното си съзнание.

Накрая Челесте въздъхна, очите й се затвориха. Устните й започнаха да мърдат в призрачен шепот:

— Виждах това, което я чакаше… Пожарът, смъртта, всичко! Виждах го ясно в съзнанието си, като на кино. Но не казах нищо, не сторих нищо, за да й помогна! — клепачите й потрепнаха и се разтвориха, големите й очи бяха плувнали в сълзи. — Можех да я спася, а не го направих. Защо?

Ето я истината. В душата й, освен страх, беше свило гнездо и дълбоко чувство за вина.

— Била си много малка — успокоително прошепна той и кимна в отговор на питащия й поглед: — Погледни се отстрани, Челесте. Дори сега си все още твърде млада, за да разбереш своя талант… А камо ли да го поставиш под контрол…

— Пак тази дума! — потръпна тя и затвори очи. — Човек не може да контролира дарба, получена от дявола! Тя просто е тук!

— Дяволска или не, тя е част от теб — меко прошепна той и седна на ръба на леглото. — Била си на шест години, Челесте. Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че си разбирала това, което виждаш в бъдещето? Че то с положителност ще се случи именно на майка ти? Сигурна ли си, че това не е било просто част от детските ти желания?

— Точно така, желания… Аз… — думите заседнаха в гърлото й, гърдите й се разтърсиха от спазми. Той инстинктивно я притисна до себе си и благодарение на този жест успя да долови думите, клокочещи дълбоко в нея: — Може би това не е било само детско желание… Може би е било свързано с дяволската дарба… И аз съм била тази, която го е превърнала в действителност…

Отново ридаеше. Никълъс леко я люлееше в прегръдката си, почти физически усещаше как страхът и напрежението се отичат от душата й, как на тяхно място идва желанието да сподели, да разкаже, да свали тежкото бреме…

— Слушай ме внимателно, Челесте — прошепна в ухото й той. — Нито ти, нито аз, нито онзи месулет… Никой не може да изгражда бъдещето! Това, което си видяла, вече е било станало. Или е ставало в момента… Била си само на шест години, Челесте. Едно малко дете. Я се опитай да размислиш. Представи си, че беше отишла да споделиш виденията си е баща ти. Щеше ли да ти повярва? По какви причини би го сторил? Трябва веднъж завинаги да разбереш, че на шестгодишна възраст не си била в състояние да помогнеш на майка си! Точка!

— Но аз не исках да й помогна! — изстена тя и сложи глава на рамото му.

— С това чувство сама ще се оправиш — погали косата й той. — Но то няма нищо общо с другото…

— Не искам да я мразя, докато съм жива — прошепна тя, дишането й постепенно се успокояваше. — Искам да я обичам.

— За тази цел трябва да й простиш… А след това да простиш и на себе си.

Малко по-късно Челесте се сви на кълбо и заспа. По лицето й играеха отблясъците на късното следобедно слънце, зеленикави от околните покриви. Никълъс облече леко яке от черна памучна материя, отвори вратата и тихо се плъзна навън.

 

 

Маргарет караше с висока скорост, задминаваше всичко наред. Кроукър беше доволен, че е закопчал предпазния колан, но не беше доволен от отвлеченото изражение на лицето й. Много искаше да знае на какво се дължи то.

Колата свърна през отворения портал, Маргарет леко кимна на двете горили, които пушеха и лениво потриваха ръце, вероятно за да поддържат рефлексите си… От острия завой в края на алеята излетяха дребни камъчета, миг по-късно спортният „Лексус“ закова пред входната колонада на големия дом.

Двигателят заглъхна, в рязко настъпилата тишина се чуваше яростният лай на ротвайлера. Миг по-късно се появи и самият той, изпънал докрай веригата в ръцете на придружителя си. Беше се изправил на задни крака, устата му зееше. Маргарет слезе от колата, звярът се отпусна на четири лапи и я подуши. После отново започна да диша учестено и нервно да се върти в кръг.

Кроукър се облегна на покрива на ниската кола и остана така, докато Маргарет помагаше на Франси да слезе.

— Искам веднага да замине! — извърна се към него тя. — Едва сега виждам колко зле й се отразява обстановката тук. Ние с Тони буквално я унищожаваме! Имам една приятелка в Кънектикът, ще пратя Франси при нея…

— На Тони това няма да му хареса — предупреди я Кроукър.

— Тони може да върви на майната си! — отсече Маргарет и прегърна дъщеря си през кръста. Целуна косата й и вече с различен тон добави: — Миличка, влез вътре и накарай Мики да ти помогне за багажа — момичето продължаваше да се притиска в нея и тя леко го побутна: — Хайде, миличка, върви!

Франси се обърна и закова очи в лицето на Кроукър:

— Ще те видя ли пак?

— Непременно — усмихна се той.

Тя се обърна и изтича нагоре по стълбите.

— Няма да е зле и ротвайлерът да замине за Кънектикът — подхвърли Кроукър.

— Защо? — вдигна глава Маргарет. — Той вече уби едно куче, лесно ще убие и второто… Ако иска да се добере до нея…

— Искам да бъда сигурен, че няма да й се случи нищо лошо — отвърна Кроукър.

— Каква загриженост от един детектив — погледна го с ирония в очите тя.

На горния край на стълбището се появи един от пазачите.

— Казали сте на Франси да си събира багажа, госпожо Д.? — озадачено я изгледа той.

— Точно така, Мики — отвърна Маргарет. — Направете го веднага, преди господин Де Камило да се е прибрал…

Бодигардът колебливо я погледна, после кимна с глава и се прибра.

Маргарет нерешително мълчеше, в очите й проблясваха загадъчни емоции.

— Какво мога да сторя, Лю? — прошепна най-сетне тя. — Той беше тук, уби двама от хората ми, уби и Цезар…

Кроукър усети ударите на сърцето си в гърлото.

— Но това не е всичко, нали, Маргарет?

— Не — поклати глава тя, гласът й се превърна в дрезгав шепот. — Интересуваше се от Франси, заплашваше, че ще я убие… По очите му разбирах, че нито за миг няма да се поколебае… Господи, нищо чудно, че детето е толкова изплашено! — имението тънеше в напрегната тишина. Онази, в която се трупат електрическите заряди на приближаваща се буря…

— Беше я натъпкал с лекарства — продължи глухо Маргарет. — А после я беше окачил с главата надолу в стаята и, специално за да я видя… Когато това стана, отидохме в хола и седнахме да чакаме позвъняването… Каза, че Дом ще се обади и аз трябва да си уредя среща с него. Без присъствието на охраната от ФПЗС… Това беше лесно, защото и Доминик го искаше… Вече му бяха казали, че Тони бие Франси… — в кехлибарените очи се появи уплаха, зениците им придобиха стъклен блясък.

Кроукър се обади едва когато разбра, че тя няма сили да продължи:

— А после Робърт те принуди да го заведеш при брат си, нали? Чак там, в Минесота…

— Господи, ако знаеш как се чувствах! — прошепна тя и главата и безсилно клюмна. — Той ме превърна в свой съучастник! Съучастник в убийството на собствения ми брат!

 

 

Гоунт чакаше в един мръсен бар, разположен в покрайнините на Чайнатаун. Пред него имаше чаша „Джак Даниелс“, настроението му беше като на човек, готов да се хвърли в Потомак. Съществува ли наистина смърт от замърсяване, питаше се той. Разбира се, че съществува: смърт от радиацията на плутоний, радон и радарни лъчи, на микровълнови фурни и далекопроводи с високо напрежение… Кой казва, че животът в провинцията е по-здравословен от този в големия град?

Беше заел едно от сепаретата в дъното на заведението, зяпаше кафявата течност пред себе си и обмисляше положението. Пълна безизходица!

Знаеше достатъчно подробности за проекта „Чи“, за да се стресне от това, което му обясни следователят от Пентагона Дейвид Мънч. По всяка вероятност този проект все още е в началната си фаза, но това означаваше едва ли не всичко… От „намираме се в задънена улица“ до „готови сме да започнем серийно производство още следващата седмица“… Отдавна подозираше, че в общи линии проектът „Чи“ се покрива с разработките на „Хайротек“ на компютрите от поколението „Кошер“. Както винаги далновиден, Никълъс се зае с разработката на своя собствен проект още в момента, в който се разбра, че офертата му за закупуване на „Хайротек“ ще бъде отхвърлена. От ограничената информация, появила се вътре в компанията „Сато-Томкин“, Гоунт все пак разбра, че „Чи“ ще бъде далеч по-добър от първите разработки на „Кошера“.

По това време на деня — някъде между вечерята и сериозния запой, заведението беше препълнено. Въздухът тежеше от миризмата на бира и тютюнев дим, цветовете се стопяваха, чувството за време и място изчезваше. Атмосфера, особено подходяща за посетителите на дупки от тоя сорт… А настроението на Гоунт беше такова, че тук се чувстваше съвсем като у дома си…

Дали Никълъс действително е отмъкнал част от програмните елементи на „Кошера“, или някои хитро го е натопил пред Комисията за икономическа стратегия на сенатора Рене Бейн? Може би този някой е самият сенатор, а може би Никълъс просто е най-удобната жертва на една предварително избрана стратегия…

Пред извития като подкова бар се тълпяха мъже в тъмни чиновнически костюми и жени с официални рокли или строги панталони. Всички говореха едновременно, викаха и се смееха. Атмосферата беше шумна и непринудена, в сърцето на Гоунт се промъкна лека завист. Много упорито се стараеше да не мисли за майка си.

Знаеше, че в крайна сметка няма значение кой от вариантите ще се окаже верен. И в двата случая Макнотън ще бъде прав, настоявайки той незабавно да напусне „Сато-Томкин“ и да прекъсне всякакви контакти с Никълъс. Технически погледнато, той вече затъваше в бъркотията, тъй като Комисията му беше връчила призовка. Но беше достатъчно врял и кипял в света на политиците, за да дешифрира безпогрешно посланието на Макнотън: напусне ли веднага, верният приятел все още ще бъде в състояние да го измъкне. До първото заседание на комисията в началото на следващата седмица имаше малко време, но то щеше да бъде достатъчно за старата лисица да натисне където трябва. След изтичането на това време обаче Гоунт ще се окаже сам със съдбата си. Изправи ли се пред комисията, Макнотън ще бъде безсилен да му помогне. И тогава наистина ще потъне заедно с кораба.

Уж не изпускаше входната врата от очите си, но така и не забеляза влизането на човека, който се плъзна в сепарето срещу него.

— Аварийните изходи са направени специално за хора като мен — поясни с усмивка новодошлият.

— Тимъти Делакроа?

— Същият — кимна онзи, без да протегне ръка. Беше около четиридесетте, с пясъчноруса коса и прегоряло от слънцето лице, което, особено около носа и под очите, изглеждаше като червена, все още незаздравяла напълно рана. Очите му бяха толкова светли, че изглеждаха безцветни, езикът му непрекъснато изскачаше навън и облизваше устните. От цялата му осанка лъхаше някакъв безразсъден авантюризъм.

— Приятел си на Мънч, нали?

— Познаваме се — уклончиво отвърна Гоунт.

— Все едно — сви рамене Делакроа. — Дал ти е телефона ми, значи си в шибана форма…

Някъде по средата на обратния полет от Вашингтон венците му отново бяха започнали да кървят. Гоунт прибягна до услугите на кърпичката, която беше получил от Мънч, притискаше я към челюстта си и в колата, на път за дома. Нещо изпадна от нея, но движението беше толкова оживено, че той не намери време да го вдигне, преди да влезе в града. Оказа се листче хартия с име и телефонен номер — на Делакроа.

— Окей — въздъхна онзи и почука с нокът по неособено чистата покривка. — Телефонни обаждания като твоето получавам седем-осем пъти в годината… Повече, отколкото си предполагал, нали? — намигна, облиза устните си и продължи: — Няма за какво да се безпокоиш. Плащаш ли си, аз мога да направя всичко. Ама наистина всичко. Искаш транспорт, който никой не може да проследи? Нямаш проблеми. Може и да не повярваш, но разполагам с един „Локхийд СР-71“ в безупречно състояние. Достига трета свръхзвукова скорост още преди останалите самолети да са се отлепили от пистата! А какво ще кажеш за Ф-15? Да, правилно си ме чул… Един шибан Ф-15! Може да ти свърши всякаква работа — да пусне ракетка по някой азиатски баровец, току-що излетял с частния си самолет от Банкок, да вдигне във въздуха някое бетонно бункерче в Африка, да окаже подкрепа на някоя стачка в Източна Европа… Каквото и да си намислил, аз съм твоят човек!

— Моля? — смаяно го погледна Гоунт.

— Добре, добре — размаха ръце Делакроа и изведнъж заприлича на огромна птица, която се кани да отлети. — Не е по вкуса ти! На теб ти трябва нещо по-изтънчено… И това мога да ти го предложа. Например мина за ръчно изстрелване „Питон-600“ с лазерно насочване, или пък огнехвъргачка с оптически мерник и приспособление за нощно виждане? Нямаш никакъв проблем.

— Но какви ги дрънкаш, за Бога?!

— Искаш да кажеш, че Мънч не те е просветлил? — обидено го изгледа Делакроа, жълтите зъби нервно похапваха бледите устни. — Нищо не разбирам. Досега винаги ми е пращал хора, които знаят с какво се занимавам и щедро са плащали за услугите ми… — от устата му се откъсна презрително ръмжене: — Хора като мен не растат по дърветата, знаеш…

— И какъв по-точно е бизнесът ти? — попита с мъка Гоунт. Челюстта му пулсираше, в устата си имаше вкус на кръв.

— С всичко, което гърми, човече! Мога да ти доставя оръжие от всякакъв вид и калибър, с много малки изключения. Например признавам, че нямам достъп до бомбардировача „Стелт“, но и конкуренцията не може да ти го предложи…

— Но аз нямам нужда от… — започна Гоунт и изведнъж млъкна, изпитал нужда да направи точна преценка на ситуацията.

— Чудесно! — въздъхна Делакроа и вдигна ръце в знак на отвращение. — По всичко личи, че дори няма да получа една безплатна вечеря…

— Не се безпокой — побърза да го увери Гоунт. — Отиваме където кажеш, аз плащам сметката…

— Не знам, не знам… — поклати глава Делакроа и погледна часовника си с подчертано внимание. — В моя бизнес времето е пари!

— Имам пари — увери го Гоунт и изжабурка разранената си челюст с малко „Джак Даниелс“. — В момента просто трябва да избера начина, по който да ги спечелиш…

Поръча едно питие на Делакроа, чукнаха се и отпиха.

— Преди всичко работата — тръсна глава русият веднага след като се настаниха край масата на малко китайско ресторантче две преки по-нататък. Тук всички се държаха с него така, сякаш е скъп и отдавна изчезнал роднина. — Я ми кажи какъв точно ти е проблемът…

После, без да чака нито секунда, извърна глава към почтително приведения келнер и го заля с поток от неразбираеми за Гоунт слова, очевидно на кантонско наречие. Ако само допреди минута не беше ги видял да си разменят купища комплименти, Гоунт щеше де е стопроцентово убеден, че всеки момент ще се сбият.

— Казах му да подбере менюто по свой вкус, стига продуктите да са пресни — поясни Делакроа, след като келнерът най-сетне се отдалечи.

— За мен няма значение — сви рамене Гоунт. — Изобщо не съм гладен.

— Щом си на масата ми, ще ядеш! — размаха дългите си ръце онзи.

Гоунт понечи да му припомни, че плаща той, но после се усмихнат поклати глава. Ентусиазмът на този човек беше заразителен, депресията неусетно се беше изпарила.

— Ето какъв ми е проблемът — започна със сериозен тон той. — Имам четири дни, за да разбера дали моят шеф е в дъното на огромна афера за незаконно производство и пласмент на супермодерни компютри. Нещо, което, честно казано, не мога да повярвам…

— Майната му на това, дето го вярваш или не го вярваш! — размахаха се дългите ръце насреща му. — Проблемът ти е прост и ясно очертан — положението ти е такова, че не можеш да се закълнеш в почтеността на шефа ти… Нали така?

Гоунт с нежелание беше принуден да признае, че Делакроа е прав.

— Има и още една възможност — въздъхна той. — Някоя високопоставена личност в правителството на Съединените щати иска да компрометира шефа ми, като подхвърля фалшива информация където трябва…

— Ясно — поклати глава Делакроа и подпря брадичката си с юмрук. — Нямаш нужда от мен, приятел. На теб ти трябва някой опитен следовател, а аз не съм такъв… Макар че, честно казано, по време на една операция в Судан… — млъкна, ръцете отново се размахаха като криле: — Няма смисъл. Това не е по моята част. Аз си падам по по-други неща… Бум, тряс, мерси, мадам, и толкоз… Разбираш ли ме?

— Ясно, огнева мощ…

— Точно така. Падам си по малките хубави войни… Разпадането на комунистическата система се превърна в Бонанза за хора като мен… Появиха се куп етнически малцинства, дето искат да демонстрират сила, готови са да хлопнат врага по главата с всичко, което им попадне в ръцете… Там ми е мястото, приятел. Грижата ми е една — оръжията винаги да са налице. Като пример ще ти посоча един боен хеликоптер е компютърно управление. Истинско произведение на шибаното изкуство! Директна доставка от арсенала, участвал при подпалването на задника, на Саддам! Нищо общо със старите ковчези от Виетнам, които предлага конкуренцията… Има огнева мощ, достатъчна да изпепели среден по големина град!

— Добре, добре — прекъсна го Гоунт, опасяващ се от нова страховита оферта. — Едно не можах да разбера — защо Мънч ми е дал именно твоя телефон?

Сервираха храната. Изглеждаше мазна и неособено свежа. Но за разлика от това, миришеше прекрасно.

Делакроа хвана лъжицата и започна да разпределя в чиниите нещо, което приличаше на черни морски рачета, потопени в гъст сос.

— Не ти ли каза? — изви вежди той.

— Не.

— Тогава стига си кудкудякал, за Бога! Иди и го питай!

— Невъзможно — поклати глава Гоунт и с интерес наблюдаваше как чинията му се пълни с миди, скариди и гъст ориз. — Сигурен съм, че щеше да ми каже, ако можеше… Но той работи за противника, следователно ще трябва да се оправям сам.

Делакроа направи непонятен жест по посока на бара, след миг на масата кацна огромна медна купа, запълнена с лед. В нея имаше поне една дузина бутилки бира.

Русият отвори две от тях и изля съдържанието им в чинията си.

— Тоя твой шеф има ли си неприятности с федералните ченгета?

— Може би му предстоят — отвърна Гоунт с нескрито съмнение в гласа. — След четири дни се открива сесията на една специална комисия под ръководството на сенатора Рене Бейн. Има голяма вероятност да бъде прекратена дейността на всички предприятия на „Томкин Индъстриз“ на територията на САЩ!

Делакроа рязко вдигна глава. Устните му бяха мазни, от ъгълчето на устата му висеше рачешка черупка. Той я изплю и попита:

— Томкин ли каза? Като „Сато-Томкин“?

— Да. Защо?

Очите на русия станаха съвсем светли, от гърлото му се изтръгна кикот:

— Защо ли? Господи, та аз всеки ден работя с тези хора!