Ерик Лустбадер
Завръщането на нинджата (1)

Холивуд | Ню Йорк
Есен

Казваше се До Дук Фуджиру, но тук, в Холивуд, щата Флорида, всички го наричаха Доналд Трък. Така пишеше в документите му за самоличност, фалшиви до един. Беше мъж с впечатляваща физика. По собствените му твърдения, мускулестото тяло беше наследил от баща си — виетнамец с дълбоки познания в областта на древните бойни изкуства, докато духа и желязната психика дължеше на майка си. Не че някой в Холивуд проявяваше особен интерес към духа и психиката му, особено пък в автосервиза, където работеше. А на практика бащата на До Дук изобщо не беше виетнамец…

На тридесет и осем години той беше най-възрастният монтьор. В свободното си време по-младите му колеги плуваха и управляваха сърф, докато До Дук посещаваше гимнастическия салон и местното „дожо“ — залата за източни бойни изкуства. Ужасна, по негово мнение, по все пак по-добра от нищо…

Беше изключително красив брюнет. Жените го обожаваха, мъжете се страхуваха от него. Косата му беше черна и гъста, очите му — пронизителни. Лицето му, с приятни, макар и малко остри черти, беше в състояние да изразява много неща, особено когато притежателят му пожелаеше да подчертае чара си. Никой не знаеше защо този мъж губи времето си в сервиза, но всички единодушно признаваха, че има златни ръце. Беше в състояние да вдъхне живот на всеки стар и износен двигател, при това по такъв невероятен начин, че возилото ставаше по-добро от ново…

Истинската причина, поради която До Дук се засели в Холивуд, беше проста. Тук живееха хора от всякакви националности, курортните центрове и плажовете бяха вечно претъпкани с туристи, много пътища се пресичаха в селището, изградено от еднотипни, лишени от собствена физиономия жилища…

Вече две години беше женен за една красива американка на име Хоуп. Висока и стройна блондинка с яркосини очи, тя беше родена и израснала във Форт Лодърдейл, в типично американско семейство — богато и консервативно. Обожаваше До Дук и искрено му се възхищаваше, извън него я интересуваха единствено бързите коли, заведенията за бързо хранене и безгрижният живот.

А той, възпитан от малък да се отнася с внимание към отговорностите на живота, приемаше Хоуп като някакво разкошно извънземно същество; като екзотично създание, затворено в клетка на зоологическата градина. Запазено единствено за него, готово да скочи в леглото при най-малък знак от негова страна… В такива моменти, когато възбудените й стенания отекваха в ушите му, а гъвкавото и тяло се гърчеше в екстаз под неговото, До Дук намираше живота си в Америка за почти поносим.

Но тези моменти бяха мимолетни и бързо отминаваха.

Входният звънец на къщата му в стил ранчо издрънча точно когато приключи с обличането на работния си комбинезон, вкоравен от честото пране и петната машинно масло. Октомврийското утро беше топло и задушно, слънцето светеше толкова ярко, че човек от севера положително би почувствал болка в очите. До Дук погледна жена си, заспала дълбоко по корем върху смачканите чаршафи. Видът на оголените й бутове изведнъж му се стори противен, лишен от всякаква еротика.

Това чувство му беше познато, присъстваше постоянно и душата му. Като болка в полуразрушен зъб, появяваща се при всяка невнимателна захапка. Звънецът продължаваше да дрънчи, но жена му не помръдваше.

До Дук издаде съскащ звук през полуотворените си устни, неохотно се изправи и босите му крака зашляпаха през хола и антрето, по посока на вратата.

На прага чакаше униформен служител на „Федерал Експрес“. Подаде малък, добре увит пакет на До Дук, после му поднесе за подпис обратната разписка. Очите му с любопитство опипаха малката татуировка, сгушена във вътрешната част на китката на домакина. Представляваше човешко лице, разделено на две. Лявата половина имаше естествен цвят, окото беше широко, отворено. А дясната беше боядисана в синьо, на мястото на окото беше изрисуван вертикален полумесец.

Човекът неволно потръпна, после се овладя и побърза да си тръгне. До Дук огледа пакетчето. Върху опаковката беше изписан адресът на изпращача: магазин „Авалон“, Лондон. На устните му се появи бледа усмивка. Ритна вратата с крак, в антрето спря и започна да се занимава с опаковката. Съдържанието на пратката се оказа тъмносиня кутия от твърд картон, вътре имаше чифт къси чорапи, старателно увити в зелена амбалажна хартия. Бяха зелени, на бели ивици, спускащи се от горе на долу. До Дук влезе в кухнята, осветена от ярките лъчи на утринното слънце.

Вдигна чорапите срещу прозореца и видя буквите, изкусно вплетени в шарката на чорапите. Бяха подредени една под друга, от външната част на всеки чорап.

ПРИМО ДЗАНИ

Опаковката се изплъзна от пръстите на До Дук, сърцето му се качи в гърлото. Бавно се отпусна на металния стол до масата, очите му отново огледаха вплетените в шарката на чорапите букви. После стана и се зае с обиколката на дома си. Внимателно огледа всяко от помещенията, обстановката се запечата дълбоко в съзнанието му.

Най-накрая се върна в спалнята. Отвори гардероба и измъкна прашен сак. Сложи в него малко бельо и вещи от първа необходимост, същото стори и в банята. Остана леко учуден от малкото място, което заеха вещите.

Отново се върна в спалнята, хвърли бегъл поглед към спящата в леглото жена и отмести гардероба. Отлепи края на мокета с помощта на джобното си ножче, после извади двете дъски, които беше прерязал веднага след настаняването си в този дом, далеч преди да се запознае с Хоуп. Отдолу мазно проблесна тъмнозелена кутия за амуниции. Отвори капака, отстрани меката материя за попълване и пачката празни чекове, ръцете му внимателно издърпаха ритуалната маска. Беше наистина забележително произведение на изкуството — стара, но добре запазена, блестящочерна, с леки оттенъци на зелено и златно по скулите, около дупките за устата и очите. Изготвена от тънък, леко накъдрен картон, маската представляваше лице на мъж с въздълъг нос, изпъкнали вежди и скули, полегато чело във формата на буквата V. До Дук я държеше внимателно, сякаш беше истинска скъпоценност.

— Какво е това?

Той стреснато се обърна. Хоуп беше провесила крака от леглото.

— Какво правиш?

Ръката й потъна в дългите руси коси, великолепното тяло сладострастно се протегна.

— Нищо — промърмори той и побърза да скрие маската обратно в металическата кутия.

— Не е нищо, Доналд — изправи се Хоуп. — Не ми пробутвай номерата си, знаеш колко мразя тайните! — после пристъпи към ъгъла, на крачка от приведения му гръб.

Той видя златните косъмчета в сгъвката на ръката й, блеснали за миг под ярките лъчи на утринното слънце, въздухът около тях за миг проблесна с всички цветове на дъгата. Излъчването й беше ярко и осезаемо, пулсиращо в такт с ударите на сърцето й, с химическите реакции на мозъка й. Устните му леко се разтвориха, сякаш искаше да вкуси част от това излъчване, да го усети по небцето си.

— Нали трябва да си споделяме всичко? — дяволито се усмихна Хоуп. — Нали си обещахме, че…

До Дук заби джобното си ножче в долната част на корема й. Използвайки опората на приклекналото си тяло, той рязко дръпна нагоре, острието разсече кожата и вътрешните органи като пергамент, достигайки сърцето.

Внимателно и с леко потръпване наблюдаваше как по лицето й се сменят изненада и недоверие, объркване и ужас. В този кратък миг то представляваше истинско вълшебно огледало, по което пробягваха най-чистите емоции, на които е способна човешката душа. До Дук жадно ги поглъщаше.

После пъргаво отскочи назад, фонтанът алена кръв не успя да го залее. Спалнята се изпълни с тежка миризма.

Пълна тишина. Хоуп не успя дори да извика. Той беше обучаван да убива именно така. Сведе поглед към проснатото тяло на жена си. Вътрешностите й мътно проблясваха, едва доловими кръгчета пара се издигаха от тях. До Дук ги гледаше като омагьосан, дълбоко убеден, че това е една от най-прекрасните гледки на света. Разпраното тяло на Хоуп беше красиво, говореше му на език, който нямаше граматически правила, нямаше дори име…

Гледката и миризмата му напомниха за мястото, където скоро щеше да се озове. Беше свикнал с подобни гледки, те бяха стари и добри приятели…

 

 

В самолета на път за Ню Йорк имаше достатъчно време за размисъл. Извади цветните снимки, които си беше направил в автоматична кабинка на път за летището в Лодърдейл, сложи ги настрана заедно с талона от билета, издаден на името Робърт Ашуко, после бавно разгърна едно копие на списание „Форбс“. Отправил поглед към текста, той извика в съзнанието си информацията, която беше запаметил още при своята първа поява в Холивуд. Беше я получил в един албум с репродукции на Сарджънт^[1], забележителни с чувствените женски фигури и прекрасните пейзажи.

Информацията беше поместена на страницата с репродукцията на великолепната картина „Мадам Х“, която, по мнението на До Дук, най-ярко показваше властната еротика, излъчваща се от жените на отминалия век…

Беше дешифрирал текста, а после, след като го запечата завинаги в паметта си, запали страницата и пусна пепелта в тоалетната. Албумът запази, защото много му харесваше. Сега изпитваше съжаление, че го изостави, но беше твърде голям и биещ на очи, за да рискува да го вземе.

Веднага след приземяването на самолета на летище „Кенеди“ До Дук се отправи към обществения гардероб на терминала. Извади номериран ключ, отвори стоманената вратичка на едно от хранилищата, подредени в дълги редици край стената, в ръката му се появи чанта от черна кожа — като онези, които използват докторите.

Нае кола, използвайки фалшива шофьорска книжка и добре защитена кредитна карта. Сметката по нея действително съществуваше, нямаше начин да го открият чрез проверка на банковата сметка. Беше живял известно време в Ню Йорк, това му помогна да излезе на околовръстната магистрала Белт Паркуей без особени трудности, въпреки оживеното и объркано движение в околностите на международния терминал. Измина няколко мили на изток, по посока на Насоу Каунти, после пое по магистралата Садъри Стейт.

Денят бавно отминаваше, трафикът беше ужасно натоварен. Малко по-нататък беше станала тежка катастрофа — огромен камион „Мак“, натоварен с поне тридесет тона чакъл, беше разбил предпазната преграда между двете платна и се беше врязал челно в три идващи от обратната посока автомобила — „Фолксваген костенурка“, спортна „Тойота“ и малка „Шевистейшън“. До Дук нямаше нищо против бавното придвижване. Разполагаше с предостатъчно време, освен това винаги беше изпитвал интерес към предпоставките на нещастието. Кратък поглед към смачканите автомобили беше достатъчен, за да започне да изчислява вероятната им скорост в момента на катастрофата. После се зае да си представя какво е състоянието на хората, затворени в ламаринените черупки.

Смъртта, бавна или мигновена, беше неговата храна. Никога не я отминаваше равнодушно, желанието да вкуси от нея беше неразделна част от съществуването му.

Ушите му се изпълниха с нечовешки вой, пръстите му механично последваха ритъма, пред очите му затанцуваха светли точици — горски духове в непрогледна нощ. Цивилизацията изчезна някъде далеч. Оголено от нейните одежди, времето се върна в каменния век, До Дук стана първобитен звяр — безстрашен, кръвожаден, потръпващ от огромна сила. В съзнанието му се мерна мисълта за Хоуп. Не за живата млада жена, а за ужасната и смърт. Отново изпита влудяваща наслада.

Напусна Паркуей през изхода Уантоу и се отправи на север по пътя Олд Каунти. Светът вече възвърна нормалните си измерения, само лекото сияние около хората, които виждаше в насрещните коли, свидетелстваше за неотдавнашната му душевна трансформация.

Пътят го отведе в Хиксвил, очите му се спряха на голямата сграда вдясно от платното. Ако не беше яркият неонов надпис „ЛИЛКО“ на покрива, човек би я взел за училище — широка двуетажна постройка от червени тухли, построена здраво и солидно, за векове напред. До Дук отби вдясно и изключи мотора, после разгърна план, начертан на ръка. На него беше отбелязано всичко, което му беше необходимо. Запечата подробностите в съзнанието си, после драсна клечка кибрит и пусна чертежа в пепелника. Слезе от колата и потъна в близката горичка.

Забави се точно седем минути. Достатъчни, за да промени напълно външността си. Сега носеше ниски ботуши, униформена риза и колан с широка тока, на врата му висеше пластмасова служебна карта. Снимката беше на някой си Роджър Бърк, който изобщо не приличаше на До Дук, но това не можеше да бъде пречка за него.

Подкара колата, спря отново на около пет километра от сградата. Извади остър скалпел от голямата лекарска чанта на седалката и ловко отлепи пластмасовото покритие на служебната карта. Върху черната мутра на Бърк залепи една от моменталните фотографии, които си беше направил в Лодърдейл, после отново върна пластмасовото покритие на мястото му. Фалшификацията беше груба и едва ли щеше да издържи по-внимателна проверка, но До Дук нямаше никакво намерение да се подлага на подобни неща.

Хвърли поглед на часовника си, минаваше седем. Време за вечеря. Отби се в крайпътния китайски ресторант, предлагащ храна за вкъщи, след минута отново беше в колата с пластмасова торбичка в ръка. Отвори една по една картонените кутийки вътре, протегна показалеца и безименния си пръст и започна да се храни. Едър, добре сварен ориз, напоен със соев сос и рибен пастет. За пиене беше взел голяма чаша с горещ черен чай. Почувства се освежен и спокоен, беше напълно готов за предстоящата операция.

Върна се обратно на задръстения Уантоу Паркуей, оттам потегли на север, по широкото платно на Нортърн Стейт. Първият изход беше Поуст авеню, До Дук насочи колата към него. Отмина обръщалото Джерихо и навлезе в тихите предградия на Олд Уестбъри. Пъхна се под естакадата на скоростния път за Лонг Айлънд и зави наляво. Подмина полицейския участък на Олд Уестбъри и пое надясно по Уитли роуд. Индустриалната панорама на Хиксвил бавно отстъпи място на стари и добре поддържани имения, оградени от високи тухлени стени, с великолепни паркове и величествени палати, с мраморни колонади пред входа.

Къщата, която търсеше, беше доста навътре от тесния път, скрита зад триметрова ограда. Порталът беше от ковано желязо, отваряше се дистанционно. На стената до него се виждаше металната кутия на електронната алармена инсталация. До Дук спря колата и се наведе към домофона.

— Роджър Бърк от компанията „Лилко“ — предостави се той в отговор на въпроса, зададен от тънък електронен глас. Показа главата и раменете си от прозореца, това му позволи да огледа всичко, което се намираше зад дебелите метални пилони. Покритата с дребен чакъл алея беше широка, на стотина-двеста метра по-нататък се виждаше солидната къща, боядисана в бяло и тъмнозелено. Сред добре подрязаните храсти на полянката забеляза черно-кафявата фигура на едър ротвайлер. Опасен звяр, преди стотици години древните римляни са използвали подобни кучета за охрана на стадата си. Днес те са особено популярни като полицейски и стражеви животни, известни със своята неустрашимост и сила.

След фалшивото име До Дук съобщи и причината за посещението си. В района имало необичаен спад на електрическото захранване, компанията се опасявала от наличието на оголени кабели в някое от именията. Бяха го учили, че простите лъжи винаги са за предпочитане. А дори и най-самоуверените собственици изпитват страх, когато им кажеш, че някъде из имението им стърчат оголени кабели под напрежение. Миг по-късно електрониката влезе в действие и порталът започна да се отворя.

До Дук нахлузи черни ръкавици с дебело гумено покритие отвън, после включи на скорост и бавно подкара по алеята. Воланът придържаше с лявата си ръка, дясната беше потънала дълбоко в докторската чанта на седалката.

Видя фигурата на въоръжения пазач, който се приближаваше по ниско окосената трева на поляната. Натисна спирачката и покорно зачака. Вдигнал крак над нисък храст, ротвайлерът нервно уринираше, устата му беше полуотворена, очите му не се отделяха от лицето на До Дук.

Пазачът се приближи, потърси погледа на пришълеца и поиска документите му. Беше облечен с дънки и маратонки, широка памучна риза и късо кожено яке, под което ясно се очертаваше издутината на оръжието. Дали е бивше ченге или пък пенсиониран мафиот, запита се До Дук. В последно време му беше все по-трудно да ги различава.

Но и в двата случая този човек едва ли щеше се окаже глупак, затова До Дук пристъпи към действие още преди очите му да попаднат на ръката, потънала дълбоко в подозрителната чанта. Лявата му ръка се стрелна напред и сграбчи предницата на шарената риза. Човекът политна към колата, пръстите му посегнаха към дръжката на револвера под мишницата. В същия миг дясната ръка на До Дук излетя от вътрешността на чантата, стиснала малък, но остър нож.

При съприкосновението на острието с гърлото на мъжа положително се осъществи някаква странна химическа реакция. До Дук я очакваше, но въпреки това за малко не изпусна ризата на човека — едър, солидно стъпил на чакъла, здрав като бик. Светкавично промени посоката на атаката си. Острието влетя в устата на пазача, последва рязко движение, което повдигна До Дук от седалката, после всичко свърши. Ножът проникна направо в мозъка, тялото потръпна, вътрешностите се изпразниха от съдържание, отвратителна миризма изпълни прохладния въздух наоколо. Ветрецът духаше по посока на ротвайлера. Козината на врата му настръхна в момента, в който ноздрите му уловиха миризмата на смъртта.

— Нямаше как — промърмори До Дук, сякаш се извиняваше на невидим спътник до себе си. После се приготви да посрещне стрелналия се към него звяр. Пусна трупа и отвори вратата на колата с едно общо движение.

Прилепил уши към гърба си и оголил едри бели зъби, песът вече беше върху него. Страховитата тъпа муцуна беше побеляла от лиги. До Дук протегна лявата си ръка, светкавично стисна долната челюст на звяра и, използвайки инерцията на скока, ловко го хвърли на покрива на колата.

Дългите зъби се забиха дълбоко в гумираната ръкавица. До Дук замахна с окървавения нож и го заби в лявото ухо на ротвайлера. Натисна рязко и острието се показа от другата страна на главата му. Зъбите почти разкъсаха дебелата гума, но това беше последната, рефлекторна реакция на кучето пазач. До Дук отстъпи крачка назад от фонтана алена кръв, приковал тежкия звяр към ламарината с цялата сила на добре тренираните си мускули. Изпъшка от напрежение, но душата му ликуваше.

В крайна сметка се принуди да свали ръкавицата. Защото дори мъртъв, звярът здраво стискаше челюсти. Измъкна ножа от раната, наведе се и го избърса в джинсите на убития пазач. После се върна зад волана и подкара колата към масивната къща.

Дебелите подпорни колони, имитация на дорийски стил, се издигаха внушително над централния вход. До Дук изключи двигателя, взе лекарската чанта от седалката и започна да изкачва стъпалата.

— Господин Голдони? — обърна се той към добре облечен мъж, който стоеше изправен до вратата.

— Господин Доминик Голдони го няма — поклати глава онзи.

До Дук се намръщи и сведе поглед към документите в ръката си, прикрепени върху металическа рамка. При създадената ситуация те нямаха никакво значение, но той все пак попита:

— Това е резиденцията на Голдони, нали?

— Да — потвърди добре облеченият мъж, красавец от южноевропейски тип. Наближаваше петдесетте, тъмнокафявите му очи гледаха предпазливо. Всичко по него издаваше чужденеца, най-вече царствената осанка великолепният костюм от „Бриони“, италианската риза от фина коприна и обувките за хиляда долара. — Вие ли сте от „Лилко“?

— Точно така — кимна До Дук, пристъпи напред и показа за миг пластмасовата карта.

Очите на мъжа пробягаха по нея, главата му леко кимна.

— Аз съм Тони де Камило — представи се той. — Зет на господин Голдони.

— Зная — промърмори До Дук и заби юмрук в слънчевия му сплит. Пое почти нежно прегънатото на две тяло с безсилно отворена уста, коляното му тресна брадичката на Де Камило със страшна сила.

Пусна омекналото тяло на мраморния под, наведе се над него и внимателно го освободи от златните бижута, изобилстващи по него. Пръстени, часовник, ръкавели, игла за вратовръзка. После го хвана под мишниците и го завлече в гардероба, намиращ се непосредствено до вратата на огромния вестибюл, покрит с големи мраморни плочи. Извади от лекарската чанта навита на руло здрава жица и внимателно върза китките и глезените на изпадналия в несвяст Де Камило. На рафта над главата му имаше сгънат шал, До Дук го взе и здраво го натъпка в устата на пленника.

В къщата нямаше готвач, Маргарет де Камило прекалено много се гордееше с кулинарните си умения, за да позволи това. Държаха само една камериерка, която До Дук завари в кухнята, приведена над скромната си вечеря. Пристъпи безшумно зад нея, преметна със светкавично движение парче жица около шията й и рязко го стегна. Жената изстена и направи безуспешен опит да извика. Ръцете й отчаяно се размахаха във въздуха, ноктите и потънаха в косматата му ръка. После сърцето и спря, главата й политна напред и се потопи в чинията с доматен сос. До Дук я остави да изстива, пристъпи към телефона, окачен на стената до огромния хладилник, и предпазливо вдигна слушалката. Апаратът беше в ред, пръстът му бързо набра един от местните номера. Заслуша се в сигнала, преброи пет позвънявания преди насреща да вдигнат слушалката. Така и трябваше да бъде.

— Вътре съм — прошепна До Дук.

После прекъсна линията, върна се във вестибюла и пое по широкото махагоново стълбище към втория етаж. Дървото беше полирано до блясък, спокойно можеше да се огледа в него. Краката му не вдигаха абсолютно никакъв шум по дебелата персийска пътека.

 

 

Маргарет де Камило лежеше в горещата вана до главната спалня. Главата си беше облегнала на гумена възглавничка, очите й бяха затворени, мускулите й тръпнеха от удоволствие в ароматизираната вода. Това беше любимият й час от деня, тук се отпускаше и забравяше всичко. Допълнителните отговорности, които съпругът й пое напоследък, рязко го промениха. Тя виждаше колко дълбоко е разтревожен той, знаеше, че е изпаднал в затруднение.

Маргарет беше единственият човек на света, който можеше да му помогне, и тя добре знаеше това. Но той беше сицилианец, нямаше да й бъде лесно да прокара път към сърцето му. Нямаше смисъл да му припомня колко много звезди на шоубизнеса бяха станали негови клиенти благодарение на нея.

„Серенисима“ — компанията на Маргарет за скъпа, предлагана само в изискани бутици козметика обслужваше много от звездите на Холивуд и Ню Йорк. Голяма част от продукцията беше създадена по нейни рецепти, звездите ценяха това и искаха да се запознаят с нея. От своя страна Маргарет — добър психолог и познавач на човешката душа — лесно препращаше част от тях на Тони.

Отпусната в приятно затоплената вода, тя несъзнателно опипваше синините и раните по тялото си. Болката бавно се оттегляше, подобно пипалата на задоволило глада си морско чудовище.

После мислите й неизбежно се насочиха към Франция. Дъщеря й беше петнадесетгодишна — твърде голяма, за да бъде считана за дете, едновременно с това още малка за отговорностите, които трябва да поема възрастният човек. Фактът, че вече притежаваше тялото на зряла жена, само усложняваше този проблем. На няколко пъти, още преди брат й Доминик да попадне в системата ФПЗС^[2], Маргарет се принуди да потърси помощта му, за да откъсне Франси от някой прекалено голям за нея младеж, или пък да й помогне да се справи с трудната училищна програма.

От устата на Маргарет се откъсна тежка въздишка. Обичаше Франси повече от всичко на света, вероятно тази обич и пречеше да прояви ефикасност при нейното възпитание. Разкъсваше се между бизнеса и грижите за дъщеря си, даваше си сметка, че не й отделя достатъчно внимание. Но какво можеше да стори? Ако остане у дома, положително ще повехне и умре от досада. Тони не притежаваше нито време, нито търпение да се занимава с възпитанието на дъщеря си, Маргарет беше убедена, че той тайно я мрази за неспособността й да го дари с така мечтания наследник. От известно време насам тя вече беше сигурна, че не може да забременее, Франси оставаше тяхното единствено дете. Нищо чудно, че Тони все по-трудно я понася…

Огромната вана беше изсечена от един-единствен къс черно-кафяв оникс — овален съд, запълнен с гореща вода, ароматизиращи соли и пищните форми на Маргарет де Камило. Крановете бяха от чисто злато, майсторски оформени като глава на лебед, нишата, в която беше поставена ваната, беше облицована в кристални огледала, спускащи се от тавана до пода. В тях се отрази фигурата на До Дук, появила се внезапно на прага.

Маргарет де Камило стреснато се надигна, ръцете и механично покриха едрите гърди. Тъмните й очи широко се разтвориха, сочните устни оформиха едно безгласно „о“.

— Кой сте вие? Как смеете да нахълтвате тук като…

— Искам да ви направя едно предложение — прекъсна я До Дук с тих, но звучен глас. Маргарет изведнъж притихна. Втренчила поглед в неканения гост, тя, за голяма изненада на До Дук, зададе съвсем логичен въпрос:

— Какво сте направили със съпруга ми?

— Не е мъртъв, ако това ви минава през главата — отвърна той и бавно пристъпи напред по влажните плочки. Тя го гледаше така, сякаш беше хипнотизирана. С трепетно желание и страх, като мравояд пред нападаща кобра… — Не е дори ранен, просто спи…

До Дук стигна ръба на ваната и отправи поглед надолу. Маргарет де Камило беше изключително привлекателна жена малко след тридесетте, с високи скули, изящен нос и прями, раздалечени очи. Гъстата черна коса беше леко накъдрена, краищата й бяха влажни и залепнали за млечнобялата кожа на шията и раменете. Изражението на лицето й издаваше определена агресивност, но До Дук забеляза, че тази жена добре умее да прикрива мислите и чувствата си. Заприлича му на професионален комарджия, от онези, които рядко си позволяват да губят… Преодоляла първоначалния си страх с изненадваща лекота, Маргарет тръсна глава и го погледна право в очите, върху скулите й пропълзя обичайната руменина. До Дук с неудоволствие установи, че тази жена не се изплаши от него до степента, която беше очаквал.

— Споменахте за някакво предложение…

До Дук кимна с глава, отбелязвайки както хладния тон, така и самоувереното й поведение.

— Точно така — рече той. — Всеки от нас притежава нещо, което представлява интерес за другия… — по устните му пробяга бледа усмивка. — Мен например живо ме интересува къде се намира в момента господин Доминик Голдони…

Върху лицето на Маргарет се изписа нескрито облекчение, от устата й се изтръгна подигравателен смях.

— Сбъркал сте адреса — отвърна. — Най-добре идете да питате агентите на ФБР. Нямам никаква представа къде се подвизава брат ми… — помръдна с рамене и решително тръсна глава: — А сега се махайте, по дяволите, евтин изнудвач!

До Дук не обърна внимание на думите й.

— Не искате ли да чуете какво притежавам аз?

— Какво бихте могли… — започна тя, на лицето й се изписа подигравателна усмивка.

Но До Дук вече прекрачваше стената на ваната, водата шумно се разплиска. Дланта на дясната му ръка покри лицето й, лявата здраво притисна гърдите. Главата на Маргарет потъна в горещата вода.

Окрачил безпомощно ритащите й нозе, До Дук уви гъстата й коса около пръстите си и рязко дръпна нагоре. Лицето й изплува на повърхността, устата й кашляше и плюеше. От очите й течаха сълзи, едрата й гръд усилено се повдигаше и отпускаше. Но До Дук беше доволен, най-сетне беше успял да прикове цялото й внимание.

— Сега може би ще се съгласите, че има за какво да си поговорим — все така спокойно каза той.

— Мръсник! — простена тя. — Как си позволявате…

Още нищо не си видяла, помисли си До Дук и душата му потръпна от задоволство.

— Няма какво да обсъждам с вас! — отсече Маргарет и отметна мократа коса от челото си. После повдигна тялото си и седна на ръба на ваната, очевидно вече никак не я беше грижа за голотата й. — Животът отдавна ми е писнал, дори да знаех къде се намира брат ми, пак нямаше да го издам!

До Дук дръпна една голяма хавлия от стойката над главата си и я подхвърли в нейна посока.

— Подсуши се! — заповяда й той. — После ще дойдеш да ти покажа нещо!

Маргарет се уви в хавлията и забърза пред него.

— Толкова ли си глупав? — раздразнено извика тя. — Нима не разбираш, че не ми пука какво ще направиш с мен? Не зная нищо, федералните ченгета вече се увериха в това и ме оставиха на мира!

Той я побутна през огромната господарска спалня. В средата й доминираше леглото с балдахин и четири колони, в далечния край имаше мраморна камина, а пред нея — извит диван от мека кожа. Монтираният над камината старинен часовник звучно отмерваше секундите.

Гърлото на Маргарет започна да се свива в момента, в който прекоси спалнята. Вече беше сигурна къде отиват.

— О, не! — тихо простена тя. — За Бога, не!

Той й позволи да се отдалечи от него и да изтича към открехнатата врата на следващата спалня. Последва я спокойно, на прага се наведе да вдигне падналата от тялото й хавлия. Преметна я през лявата си ръка и влезе в стаята с бледорозови стени. Завесите на прозорци те бяха спуснати, по леглото бяха разхвърляни плюшени животни.

— Франси!

До Дук спря да се наслади на картината: обляна в сълзи, с потръпващо от ужас голо тяло и ръце над устата, майката гледаше петнадесетгодишната си дъщеря, увиснала надолу с главата от носещата греда на покрива, завързана с кабел за глезените.

— О, Господи Франси!

Овалното лице на момичето беше окървавено, лишено от изражение. Очите й бяха затворени, устните — леко разтворени.

— Не е мъртва — обади се До Дук. — Но ако не направиш това, което искам от теб, скоро ще бъде…

— Добре, добре! — рязко се извъртя Маргарет. — Ще направя всичко, което поискаш! Само я свали, оттам!

— После, след като изпълниш желанието ми — меко отвърна До Дук. — Нямам за цел да й причинявам нищо лошо, просто трябва да разбереш, че животът й е в твои ръце… — пристъпи напред и й подаде хавлията: — Смятам, че се разбираме, нали?

Маргарет отново го погледна с очите на професионален комарджия, той усети, че без колебание би вкарала между ребрата му нож за отваряне на писма или нещо подобно… Дали наистина е готова на една толкова решителна постъпка, запита се До Дук. Дали има куража да промени дълбоката си същност? Тези въпроси живо го интересуваха. Просто защото беше усетил нещо особено в тази жена, нещо, което неотразимо го привличаше.

— Какво искаш от мен? — попита тя.

Слязоха долу, той кимна по посока на библиотеката. Напълни две чашки с коняк от кристална гарафа и й подаде едната. Преди това й позволи да се облече, но отказа да напусне стаята. Тя си сложи къса плетена пола кремава блуза и чехли от мека обработена кожа със златни ширити. Той беше впечатлен от точните и икономични движения на ръцете й, от достойнството, което се излъчваше от цялата й фигура. Отказа коняка с кратко завъртане на глава, но той настоя:

— Пий, конякът ще отпусне нервите ти… От това само ще спечелиш.

Тя бавно пое издутата чаша и отпи една малка глътка.

До Дук се отпусна на плюшения диван до нея и въздъхна:

— Е, добре, чуй сега какво искам от теб… Когато брат ти позвъни, трябва да разбереш къде се намира.

Маргарет остави чашата на ниската стъклена масичка с бронзови крака и поклати глава:

— Ти си луд. Това никога няма да стане. Преди всичко, защото брат ми никога не би влязъл във връзка с мен или с който и да било друг от семейството…

— Ще влезе — отвърна тихо, но убедено До Дук.

Маргарет продължително го изгледа, после се приведе към кутията от сребърен филигран на масичката и извади цигара. Гърдите й съблазнително се полюшнаха. Първият провокативен жест. До Дук разбра, че е започнала да прави преоценка на ситуацията. Това беше добре и за двамата, решително за предпочитане, що се отнасяше лично до него…

— Ти май наистина си глупак! — раздразнено го изгледа тя. — Брат ми Доминик беше включен в програмата ФПЗС преди почти една година. Семейството му също е с него. Оттогава насам не съм го чувала, майка му също няма вести от него… Правилата са му били обяснени абсолютно категорично — никакви контакти с близки и приятели. В противен случай ФБР не гарантира безопасността му.

Той бавно вдигна тежката сребърна запалка и й поднесе огънче. Тя се поколеба за миг, после се наведе напред. Вдъхна дълбоко дима и издуха струята така, че да подчертае вълнението си.

— Даваш ли си сметка, че в цялата история на ФПЗС няма нито един разкрит свидетел или обвиняем, който се е придържал към тези правила? — очите й внимателно следяха изражението на лицето му. — Това ни го каза заместник-началникът на Оперативния отдел, който привежда в изпълнение програмата ФПЗС. А аз съм убедена, че Доминик стриктно ще се придържа към тях, особено след това, което е извършил… Той никак не иска да умира. Напротив — има всички причини да живее…

Млъкна изведнъж. До Дук съзна, че отчаяно се нуждае от някаква негова реплика. Това беше първият й опит да овладее положението, той го оцени по достойнство. Но въпреки това запази мълчание.

Маргарет допуши цигарата си, нервно натисна фаса в кристалния пепелник. До Дук очакваше да посегне за нова, но тя отново го изненада със силата на волята и самообладанието си. Отпусна се назад, кръстоса ръце в скута спи тихо промълви:

— Пусни дъщеря ми!

— Говорехме за брат ти — отвърна До Дук и с интерес проследи струйката пот, която се плъзна по дясната й скула. Напрежението й усещаше като някакво сияние, придружено от тихо бръмчене. Често му се случваше.

Видя едва забележи мото с потрепване на устните й, миг преди главата да се сведе към гърдите.

— Добре — въздъхна тя. — Да речем, че Доминик наистина се обади… После?

— Веднага ще си уредиш среща с него — отвърна До Дук. — На която не бива да присъства никой от ФПЗС.

— Няма да се съгласи.

Той отвори сребърната кутия, запали една цигара и й я подаде:

— Ще се съгласи, Маргарет. Зная със сигурност, че ти се е обаждал вече няколко пъти… Доколкото си спомням, последния път е било във връзка с това, което си вършила с Тони Д. зад затворени врати…

Маргарет нададе тих вик, коленете й инстинктивно се вдигнаха нагоре, сякаш искаше да се предпази от удар в гърдите. Лицето й пребледня, въздухът излиташе от дробовете й на неравномерни тласъци.

— Този път Доминик ще научи, че мъжът ти е малтретирал Франси — говореше със спокоен, монотонен и малко отегчен глас, сякаш четеше телефонен указател и това правеше ефекта от думите му още по-опустошителен. — Ще ти се обади, Маргарет, можеш да бъдеш сигурна в това… След което ти трябва да изиграеш ролята си. Ще се държиш истерично, ако въпреки това Доминик не предложи среща, ти ще сториш това!

— Мръсно копеле! — изстена тя и затвори очи. „Този мръсник разруши всичко!“

Усети как губи самообладание, солени сълзи се спуснаха по бузите й, паниката беше толкова силна, че умът й отказа да функционира. Направи върховно усилие да разсъждава логично.

— Знаеш какво искаш, нали? — отчаяно прошепна тя.

До Дук рязко плесна с длани. Между тях се оказа издутата чаша на Маргарет, силният трясък я накара да подскочи. Много му хареса изражението на очите й, в съзнанието му отново изплува картината „Мадам Х“ на Сарджънт.

— Убих твоя бодигард, убих домашната ти помощница и гадния ротвайлер — тихо промълви той. — Няма да се поколебая нито за миг да убия и дъщеря ти! — блестящите му очи не се отделяха от нейните. — Отново ти напомням, че животът на Франсин е буквално в твоите ръце!

Маргарет смачка цигарата си в пепелника.

— Господи, как изобщо можеш да спиш през нощта? — въздъхна с отчаяние тя.

— Много интересен въпрос — изправи се До Дук. — Особено когато го чувам от сестрата на Доминик Голдони. Това име ли използваш в бизнеса си? Името на брат си? — устните му се разтеглиха в усмивка: — Как ли се чувства Тони Д., когато за теб се говори като за Маргарет Голдони? Вероятно изпитва гняв, нали?

Тя го наблюдаваше с някаква смесица от вцепенение и ужас. Той заобиколи дивана и се изправи пред голямо платно на Анри Мартен с характерните за този художник житни поля.

— Маргарет, ти си достатъчно интелигентна, за да си даваш сметка, че всички ние намираме мотиви, за да оправдаем постъпките си… Това съвсем не е привилегия единствено на фанатиците и праведниците…

Замълча в очакване, душата му потъна и се разтвори в мирния провансалски пейзаж, сътворен от гениалната четка на Мартен. Помисли си, че с радост би обърнал гръб на всичко — дори на постоянната игра със смъртта, която се беше превърнала в единствен смисъл на живота му, — ако би бил способен да нарисува една такава картина. Само една… Той нямаше деца, или поне не му беше известен подобен факт… Но този шедьовър беше нещо далеч по-добро от раждането на дете. Защото изскачаше направо от божественото вдъхновение в главата на художника и се запечатваше върху платното точно такъв, какъвто го е виждал той… До Дук беше убеден, че това е най-голямата награда в живота.

— Много интересно — обади се зад гърба му Маргарет. — Един звяр проявява афинитет към изящните изкуства!

Беше чул, не — по-скоро беше усетил стъпките, й. Отново се запита дали би имала куража да забие между ребрата му някой нож за писма. Очите му останаха заковани в творбата на Мартен, гласът му беше тих, но убедителен:

— Доминик ще се обади в рамките на следващите два часа. Готова ли си да изпълниш това, което искам от теб?

— Дай ми малко време — въздъхна тя. — Никога досега не съм сключвала сделка с дявола!

— Това може би е истина — обърна се той. — Но брат ти го е правил, при това много пъти!

Нищо не знаеш за брат ми, искаше да изкрещи Маргарет. Не го стори просто защото беше уплашена. Защото дълбоко в себе си чувстваше, че този човек ще й докаже противното с точни факти и безпощадни аргументи.

Погледите им се преплетоха, зад враждебността на Маргарет той ясно усети раздвоение и объркване. Тя едва ли си даваше сметка за въздействието на неговата привлекателност, още по-малко можеше да знае нещо за класическата тактика на следователите, до която в момента прибягваше До Дук. Тактиката на персонификацията, на елемента на интимност при воденето на един чисто формален разговор с ясно поставени цели и задачи. В замяна на това положително усещаше обратната страна на монетата. Преди много години До Дук беше разбрал, че жените харесват не толкова проявата на властност от страна на мъжете, колкото преките последици от налагането на тяхната воля.

Езикът на Маргарет изскочи навън и облиза пресъхналите устни.

— Нямаш ли си име? — тихо попита тя.

— Имам, при това няколко — отвърна До Дук. — Можеш да ме наричаш Робърт.

— Робърт ли? — погледна го любопитно тя и пристъпи крачка напред. — Това не е ориенталско име, а в твоите жили очевидно тече такава кръв… — наведе глава и внимателно разгледа чертите на лицето му: — Всъщност, не… В жилите ти тече кръвта на няколко раси, доминираща по всяка вероятност е полинезийската… — на устните й се появи бледа усмивка: — Самата аз съм венецианка, зная какво е…

— Какво знаеш?

— Зная как се чувства един аутсайдер — въздъхна Маргарет, отстъпи назад и се насочи обратно към дивана. — Живея сред сицилианци, никой от тях не изпитва доверие към мен… — седна и преметна крак върху крак. — Човек в моето положение е длъжен да доказва своята лоялност цял живот. Дори по отношение на собственото си семейство…

До Дук вътрешно се усмихна, харесваше му нейната комбинативност. Спря продължителен поглед на дългите й крака, съвсем не му беше трудно да го направи похотлив. Искаше да я окуражи. Фактът, че желанието му беше изкуствено, нямаше отношение към крайната цел, не беше необходимо тя да усети това. Искаше да разбере колко далеч може да стигне тази жена, на какво е способна в екстремна ситуация. Сега се увери в едно: тя беше готова да му помогне да разбере това.

— Имаш ли семейство?

Въпросът го прониза като остър нож, реакцията му беше светкавична и очарователна усмивка, нова маска, нова игра…

— Някога — глухо отвърна той.

Маргарет моментално долови особената нотка в гласа му.

— Сирак ли си?

— Семената на унищожението бяха засадени в годините на ранното ми детство…

— Какви странни думи! — погледна го озадачено тя. — Вярно ли е това? Наистина ли нямаш семейство?

Беше вярно, но той сви рамене. Искаше му се да поправи допуснатата грешка, беше дълбоко удивен от това, което току-що каза… Да не би да полудявам, упрекна се мислено До Дук.

Направи усилие да прекъсне връзката, установила се незабележимо между тях. Тя го безпокоеше толкова, колкото и той нея.

— Какво искаш от Доминик? — попита зад гърба му тя.

— Информация, която мога да получа само от него.

— Това опростява нещата — тръсна глава Маргарет. — Ще му я поискам, когато се обади, после ще ти я предам.

На лицето на До Дук се появи хладна усмивка, тя ясно разбра, че този човек е просто част от огромен по мащаби заговор.

— Маргарет, предупреждавам те, че ако промениш нещо, дори само една дума от сценария, който ти предложих, Франсин ще умре! — студено я изгледа той. — При това ще умре пред собствените ти очи!

— Добре, добре! — потръпна тя и неволно скри лице в дланите си. — Само… Само не го казвай пак! Не искам дори да допускаш подобна възможност!

След известно време ръцете й се отпуснаха в скута, очите й бяха премрежени от сълзи.

— Знаеш ли — прошепна. — Независимо от това, което е извършил, Доминик все още има влиятелни приятели… Много от тях е спасил от лапите на ФБР…

— Зная точно колко са влиятелни — отвърна все така хладно До Дук. — Кой, мислиш, че ме праща тук?

Пресметнат риск, но все пак риск. Трябваше му, за да я задържи под пълен контрол.

— Господи, това не е вярно! — в очите на Маргарет се появи дълбока тревога. — То ще го убие!

До Дук сви рамене и се отпусна на дивана до нея.

— Животът е пълен с изненади — промърмори той. — Дори за човек като мен…

— Не, не! — почти беззвучно прошепна тя. — Ти ме лъжеш! Познавам приятелите на Доминик, те са абсолютно лоялни! — тялото й неволно потръпна. — Сториш ли му нещо лошо, ще трябва да се пазиш от тях… Това не те ли безпокои?

— Напротив, радва ме.

Внимателно наблюдаваше смяната на чувствата върху лицето й.

— Господи, кой си ти? — в шепота й се долови отчаяние. — Какви грехове съм извършила, че съдбата ми изпраща човек като теб?

— Я ми кажи нещо — погледна я в очите До Дук. — Нима си толкова невинна, колкото е виновен брат ти?

Тя не усещаше сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Никой не може да бъде напълно невинен — прошепна. — А аз… Аз се чувствам като в Деня на Страшния съд! Ръцете ми ще бъдат окървавени, независимо от това, което съм извършила…

— В крайна сметка всички ние сме зверове — кимна той. — И все някога трябва да се омърсим… Днес е дошъл твоят ред…

Тя си взе нова цигара, погледът й беше замаял.

— Искаш да кажеш, че ще стана като теб? — попита. — Не, никога!

— Много ми се иска наистина да е така — мрачно отвърна той.

Маргарет хвана запалката, после внезапно промени намеренията си и върна цигарата в сребърната кутия.

— Това, което ме плаши, е, че ти си сигурен в предстоящото обаждане на Доминик — прошепна тя.

— Така е.

— Но неговите приятели…

— Той вече няма приятели.

Пръстът му се потопи в малката локвичка алкохол върху кристалното стъкло, заедно със сладката лепкава течност върху кожата му проблесна и остро късче от строшената чаша. Той го натисна с рязко движение, от малката раничка бликна алена струйка кръв. Тази проява на мъжественост я накара да се убеди, че болката е важна съставна част от личността на този човек. Прибра това заключен дълбоко в съзнанието си, все още не знаеше как и по какъв начин би могла да се възползва от него.

После се запита защо той не прибегна до сексуално насилие. Възможности за това беше получил в изобилие — Докато беше гола в банята, докато се обличаше пред очите му, през цялото време, прекарано тук, в библиотеката… Преодоляла първоначалния шок от появата му, тя самата започна да му внушава подобно поведение. Просто защото знаеше, че попаднал в капана на бедрата й, с наситена от тестостерон кръвоносна система, той едва ли би могъл да разсъждава трезво…

Но сега трябваше да направи нещо. Трябваше да се изтръгне от този кошмар. Размърда се върху мекия диван, полата й се вдигна почти до бедрата. Забеляза как погледът му се измества натам, забравил капчицата кръв на върха на пръста си. Беше тежък поглед, плътта й се загря под него. Дори бузите й пламнаха.

— Какво те мъчи? — прошепна, сама не успя да познае гласа си.

До Дук вдигна поглед към лицето й, пръстът му бавно започна да чертае червен полумесец върху потрепващата вътрешна част на бедрото й. После се насочи нагоре, към сърцевината на нейната женственост, топла и влажна дори в този ужасен миг… Усети крехката връзка, която се установяваше помежду им, направи всичко възможно да го привлече към себе си, да накара кръвта му да кипне…

Стресна се от резкия звън на телефона, очите й го погледнаха с изражението, с което осъденият посреща приближаването на палача. Той отмести ръката си, единственият й шанс изчезна…

— Вдигни слушалката! — кратко нареди До Дук, погледът му се превърна в стоманен нож, забил се дълбоко в ужасените й очи.

Маргарет колебливо потръпна. Може би не е Доминик, може би се обажда някой друг… Господи, нека бъде някой друг! Моля те, Господи!

Грабна слушалката с рязък жест, развълнувано преглътна:

— Ало?

— Маргарита, bellissima! — бръмна в ухото и сочният бас на Доминик и тя бавно затвори очи.