Ерик Лустбадер
Белият нинджа (7)

Марко Айлънд | Токио Вашингтон
Лято — есен, в наши дни

Над Югозападна Флорида грееше ярко слънце. Взетата под наем открита кола на Никълъс и Джъстин бавно прекоси дигата, която свързваше Марко Айлънд с континента.

Лю Кроукър и Аликс несъмнено биха ги посрещнали на летище Форт Миърс, но в последния момент лодката им беше наета от някакъв клиент.

Никълъс сви по булевард Колинс и се насочи към пристанището. Минаваха покрай разкошни, потънали в тропическа зеленина вили, много от които разполагаха със собствени пристани. После дойде ред на спретнати блокчета с апартаменти под наем, срещу които се плискаха топлите вълни на Мексиканския залив.

Никълъс отби в свободно за паркиране място и изключи двигателя. Известно време и двамата не помръднаха, заслушани в шепота на вятъра сред листата на палмите и крясъците на гларусите. Очите им механично следяха нисколетящите над вълните пеликани, които търсеха храната си сред кристалночистата вода на залива.

— Съжалявам, Джъстин — промълви най-сетне Никълъс. — Съжалявам, че в началото на тази история те бях изключил от живота си. Бях убеден, че постъпвам благородно, въобразявах си, че по този начин ще те предпазя от това, което се случва с мен. — Посегна и взе ръката й. — Но истината е, че те бях изключил от живота си, още преди да се случи всичко това. Бях толкова щастлив, че отново живея в Япония! И през ум не ми минаваше, че ти можеш да се чувстваш по-различно, че трябва да се чувстваш по-различно. Не знаеше езика, обичаите бяха странни за теб, почти липсваха жени на твоята възраст, с които би могла да се сприятелиш… Но най-много страдаше от носталгията.

— Ник…

— Остави ме да свърша — отвърна той. Очите му гледаха как соленият бриз развява косите й и игриво ги запраща върху лицето й. — По ирония на съдбата аз те преоткрих с помощта на Сенжин, той беше причината да проумея същината на нашето отчуждение. А после отново те предадох. Защото те използвах като капан за Сенжин, като бариера пред невероятните му, все по-нарастващи способности. Изложих на риск живота ти. Наистина това беше пресметнат риск, поставих те в центъра на театралната сцена, която бях създал напълно сам. Все пак…

Джъстин запуши устата му с длан. Слънцето грееше в очите й, те бяха станали яркозелени, в лявата й зеница живо помръдваха червените точици.

— Сигурно знаеш колко много те обичам, Ник — прошепна тя. — Думите не значат нищо, но аз вече зная, че ти можеш да надничаш в душата ми, да почувстваш това, което чувствам и аз… След събитията от последните дни съм сигурна, че можеш… — Притегли ръката му и я целуна. — Благодаря на Бога, че ми обясни какво се е случило и че то не е това, от което се страхувах… Дълго време си мислех, че ме мразиш, Ник… Мразиш ме заради смъртта на нашата дъщеря…

— Джъстин, как можеш да…

— Сега е твой ред да ме изслушаш. Страхувах се от това, защото се чувствах виновна. После прехвърлих тази вина и върху теб, ставахме все по-чужди един на друг, вината ми се превръщаше в идея фикс. Ти никога не разбра, че аз се страхувам да имам деца. Просто защото не го признавах пред себе си. А когато почина нашето момиченце, аз бях убедена, че съм го убила със своя страх…

Отметна непокорен кичур коса от челото си и продължи:

— По отношение на Сенжин ти направи това, което трябваше да направиш. Не ти, а той ме замеси в цялата история. А ти реагира по единствения възможен начин. Никой друг не би успял да го спре, аз съм твърдо убедена в това.

Целуна го пламенно по устата и добави:

— Сега всичко свърши. У мен се заражда нов живот. Нашето дете, Ник. Вече не се страхувам, искам го толкова силно, колкото искам и теб! Много скоро ще имам нужда от вас двамата и това чувство ще е чудесно!

Отпусна глава на рамото му, почувства как силните му ръце я притискат.

— Колко много те обичам! — въздъхна тя.

Лодката на Кроукър се появи иззад вълнолома и бавно се насочи към брега. Видяха как Аликс засенчва очите си с ръка и се опитва да ги открие. Те размахаха ръце, Аликс се усмихна и започна да им маха в отговор.

Десет минути по-късно яхтата беше закотвена край пристана. Аликс изтича по мостчето и се хвърли в прегръдките им. Лю Кроукър се забави малко, тъй като трябваше да помогне на клиентите си да свалят на кея улова — един блестящ със синкавите си люспи марлин.

Изглеждаше съвсем друг — здрав и загорял под яркото слънце на Флорида. Беше пуснал косата си дълга, приличаше повече на стар морски вълк, отколкото на доскорошен полицейски служител.

— Хей, Ник!

— Лю!

Стиснаха ръцете си и се прегърнаха. По-късно, вече на борда на „Капитан Сумо“, Лю Кроукър се усмихна и рече:

— Намираме се само на две мили от мястото, където гъмжи от марлини. Какво ще кажете да идем да си опитаме късмета, а? Днес е добър ден за лов на марлини…

— Благодаря, но предпочитам да си почивам по друг начин — поклати глава Никълъс. Напоследък ми дойде до гуша от убийства.

Кроукър присви очи и подигравателно подхвърли:

— Надявам се, че в Япония не са те направили заклет вегетарианец!

— Господи, Лю, наистина много се радвам да те видя! — засмя се Никълъс.

— А по едно време си мислех, че никога вече няма да се срещнем — поклати глава Кроукър.

— Човек не трябва да губи приятелите си — рече Никълъс.

— Сега ще ти покажа нещо — ухили се Кроукър, после отвори капака на големия фризер на палубата, извади две кутии бира и подхвърли едната на Никълъс. Протезата от титаново-графитена сплав и поликарбонати, прикачена към лявата му ръка от гениалните ортопеди на Тодай, приличаше на някаква екзотична черупка. Кроукър каза, че отначало я криел под ръкавица, но скоро разбрал, че това е пълна безсмислица, особено в тропическия климат.

— Гледай сега!

Лявата му ръка се сви около кутията с бира, прозвуча тиха експлозия и пенлив гейзер бира се насочи към синьото небе над главите им. Миг по-късно всички бяха окъпани от лепкавата, вдигаща мехурчета течност. Ръката се разтвори и сплесканата кутия издрънча на палубата.

Лю Кроукър погледна озадаченото лице на Никълъс и избухна в смях.

— Може би дори ти не си в състояние да направиш тоя номер — рече той.

Двете жени мълчаливо ги наблюдаваха иззад дебелото стъкло на капитанската кабина.

— Гледай какви хлапета са! — въздъхна Аликс с усмивка на уста. — Много се радвам, че дойдохте, Джъстин. Колко можете да останете?

Джъстин гледаше завистливо към момчетата.

— Колкото и да останем, все ще е недостатъчно — отвърна на въпроса тя.

 

 

Килан отвори очи в момента, в който дрезгавата светлина на утрото започна да прониква през отворения прозорец. Към китката й бе прикачена прозрачна тръбичка, във вътрешността й бавно пълзяха бистри капчици. На стола край леглото беше свита неясна в здрача на стаята човешка фигура. Лицето й не се виждаше, но Килан позна старите напукани ръце, попаднали под бледата светлина на нощната лампа. Сбръчканите пръсти не бяха изгубили нищо от своята сръчност, оризовата хартия под тях бързо се превърна във фигурката на конче, изправено на задните си крака. Килан леко извърна глава и успя да види дългата редица от подобни фигурки, подредени с обич на прозоречната дъска от баба й.

— Жадна съм — дрезгаво изграчи тя.

Баба й стана и приближи до устните й дебела порцеланова чаша. Чаят беше гъст, със замайващ аромат. Момичето жадно отпи. После затвори очи и отново заспа.

Когато се събуди, навън грееше ярко слънце. Баба й продължаваше да седи на същото място, пръстите й неуморно работеха. На прозоречния перваз имаше още повече животинки. Доловила леко движение край леглото, Килан бавно обърна глава. Над нея се беше привел баща й.

— Жадна съм — отново изграчи тя.

Бабата се надигна, но Кен Ороши я спря:

— Аз ще се погрижа.

Поднесе й чашата с чай и Килан я изпи до дъно.

— Помня как ти давах студен чай като дете — каза Кен Ороши. — Често те поваляше треската, майка ти полудяваше от тревога…

Остави чашата на масичката до леглото и добави:

— Лекарите ми позволиха да ти съобщя, че вече от една седмица си тук. Считаха, че вероятно ще бъдеш доста объркана, когато се върне съзнанието ти. — Очите му пробягаха по подпухналото й изранено лице. — В полицията ми разказаха всичко.

Едва ли е всичко, помисли си тя и затвори очи.

— Докторите казват, че са те натъпкали с успокоителни.

— Не знам — с мъка промълви тя. Гласът й беше сух и все така дрезгав. — Не чувствам нищо… — Ясно долови безпокойството, което се криеше зад думите на баща й. Вероятно то се дължи на състоянието на компанията. То беше все така отчайващо. Смъртта на Кусунда Икуза едва ли бе в състояние да го промени.

— Може би така е по-добре — кимна Кен Ороши. — Сигурно се чудиш защо говориш дрезгаво. Според лекарите са засегнати част от гласните ти струни.

— Нищо — отвърна Килан. — На мен започва да ми харесва.

Той притеснено се прокашля и Килан се запита какво ли ще поиска този път. Когато разговаряше с нея, той винаги искаше нещо. Каквото и да е — дори и да се обяви срещу „опасните“ революционни идеи на своите приятели.

— Знаеш ли, съвсем неотдавна си дадох сметка, че с теб никога не съм се отнасял като с братята ти — промълви баща й. — Е, ти си момиче и считах, че така трябва да бъде. Жените имат място в обществото и това място несъмнено е важно, но все пак не може да се сравнява с положението на мъжете… Така мислех, поне доскоро…

Краката му се размърдаха, сякаш изпитваше неудобство в присъствието на дъщеря си.

— Искам да ти съобщя нещо, което очевидно те интересува — продължи той. — Положението на компанията до известна степен се стабилизира. Танцан Нанги, който неотдавна закупи „Накано“, упражнява силен натиск върху „Нами“. След скандала с Икуза позициите на тази групировка са безвъзвратно изгубени. Императорът се разграничи от нея, особено по отношение на икономическата й политика. „Нами“ нямаше избор и анулира договора, подписан с Нанги. В резултат Нанги закупи цялата компания, включително нейния научноизследователски институт.

Помоли ме да остана президент на „Накано“. Разбира се, той самият ще бъде над мен и аз трябва да му докладвам за цялата дейност на компанията. Но ме увери, че ще имам пълна самостоятелност в управлението, включително и при подбора на кадрите. За пръв път от години насам имам чувството, че компанията пак си е моя.

Килан долови нещо особено в гласа на баща си. Дали е чувство на унижение?

— Като споменах за подбор на кадрите, ще добавя, че искам да дойдеш и да се поогледаш в централата, след като се оправиш, разбира се… Фактически лично, възнамерявам да те разведа из нея. Сменяме сградата и ще се нанесем в небостъргача Шинюку Сюриу заедно със „Сато Интернешънъл“. Научноизследователският институт ще разполага с цял отделен етаж, ще ти го покажа… А после можем да идем да обядваме… Всъщност, много искам да си поговорим, Килан.

Килан безмълвно кимна, погледът й не се отделяше от лицето на баща й.

Когато той си отиде, тя отново затвори очи. После нещо прошумоля на чаршафите. Тя отвори очи и видя изящна панда от оризова хартия до себе си. Посегна към нея и за пръв път се усмихна. Толкова отдавна не беше го правила, че лицевите й мускули се свиха от болка.

— Полицаите пуснаха на баща ти някакъв запис — обади се баба й. — Сигурно знаеш за какво става въпрос. Именно този запис го накара да прогледне. Беше шокиран от постъпката ти, но и мъничко горд — в това съм сигурна. За пръв път разбра към какво се стремиш. Вероятно и за теб е било така.

Едва сега Килан си даде сметка каква е била новата нотка в гласа на баща й. Не унижение е изпитвал той, а уважение. Уважение към нея.

— Във всеки случай твоята постъпка го върна към живота — продължи баба й. — И както е редно, сега пък той иска да ти върне услугата.

Килан дълго остана неподвижна. Най-сетне се размърда, сякаш изтръгната от дълбок сън, и тихо промълви:

— Ще ми направиш ли маймунка, бабо? Винаги съм обичала маймунките.

— Зная — отвърна старицата. После се извърна към перваза и взе оттам семейство от три изящни хартиени маймунки. Протегна ръка и ги пусна върху гърдите на внучката си.

 

 

Завръщането в любимата Япония развълнува душата на Никълъс, но мисълта, че двамата с Джъстин вече няма да живеят постоянно в тази страна, беше като черен гарван, кацнал на рамото му. Това не означаваше, че се бунтува срещу решението, което бяха взели на Марко Айлънд. Стигнаха до извода, че отношенията им няма да бъдат нормални, ако и двамата не се чувстват добре в Япония, и Никълъс вече свикваше с мисълта, че ще трябва да се задоволи с постоянното пътуване между Токио и Съединените щати.

Оттатък митническата зона на летище Нарита ги чакаха Нанги, Томи и Уми. Нанги изглеждаше уморен, но доволен.

Уми веднага дръпна Никълъс настрана.

— Ледовете започнаха да се топят — каза тя по обичайния си загадъчен начин. — Радвам се, че отново си тук, и усещам, че има още какво да научиш.

В колата Нанги говореше само за обединението между „Накано“ и „Сато Интернешънъл“ и за огромните печалби, които очаква от научноизследователския институт на компанията.

Залят от потока на добрите новини, Никълъс предпочиташе да мълчи и да слуша. Очите му пробягваха по пейзажа оттатък прозорчето, изглеждаше някак разсеян и замислен.

— Ник, какво ти е? — тихо попита Джъстин. Затворила очи, Уми изглеждаше потънала в дълбок размисъл. Нанги и Томи тихо разговаряха помежду си, предлагайки на гостите си онова уединение, което можеха да имат само в Япония. — Какво те тревожи?

— Все още не зная почти нищо за своя дядо — отвърна Никълъс. — Според Шизей Сенжин е бил убеден, че Со Пенг е разбойник и убиец, а майка му е откраднала изумрудите на танжините от Жиу. Искам да разбера каква е истината.

— Но кой може да ти я разкрие? — озадачено го погледна Джъстин. — Има ли живи свидетели на всичка това?

Никълъс тръсна глава, очите му потъмняха.

— Все някой знае истината, Джъстин — промълви той.

Ходака.

 

 

Двете седмици истинско лято най-сетне се настаниха и сред високите склонове на Ходака. Непрогледно черните цветове бяха заместени от сивото, непристъпните скали вече не изглеждаха толкова мрачни. Дебелата ледена корица на снега беше изтъняла, тук-там сред ледниците проблясваха весели поточета, искрящи под слънчевите лъчи.

Три дни след кацането на самолета им в Япония, Никълъс вече преодоляваше последните метри от тясната пътечка, която свършваше при планинското убежище на Канзацу.

— Идвал ли съм тук и преди? — попита той, когато наставникът му отвори вратата на колибата.

— Не — усмихна се Канзацу. — Тази среща може да бъде осъществена само веднъж. — Пристъпи встрани и добави: — Влизай.

След като приготвиха и изпиха чая си, Канзацу каза:

— Всъщност, аз не можех да зная дали ще те видя отново.

— Дори и с помощта на своята дарба?

— Когато става въпрос за теб, тя не ми предлага ясновидство — поклати глава Канзацу, замълча за миг, после добави: — Значи Сенжин го няма…

— Ти знаеш името му? — стреснато го погледна Никълъс.

— Аз го познавах, Никълъс. Някога беше мой ученик и именно затова знаех колко е опасен, именно затова се страхувах… Разбрах, че има някаква надежда, едва когато те видях да пълзиш по пътеката нагоре и да извиваш врат към Черния жандарм — кошмара на твоя живот.

— Но защо си го обучавал, след като си знаел колко е опасен?

— На практика не съм го обучавал — отвърна Канзацу, очите му потъмняха и станаха някак загадъчни. — Използвам думата „ученик“ само за удобство. Сенжин дойде да ме подложи на изпитание — точно както беше подложил на изпитание брат ми Киоки. Аз предвидих смъртта на Киоки и вече знаех каква тактика трябва да приложа по отношение на този „дорокусай“.

— Когато се появи тук, той вече беше далеч по-силен от мен. Умът му бе успял да овладее изкуството, което сам той наричаше Кшира — езика на съвършения баланс между светлината и звука. А това изкуство беше далеч по-могъщо от Тао-тао.

Канзацу леко сви рамене и продължи:

— Направих каквото можех. Шегувах се с него — само това можех да сторя. Потиснах дълбоко в душата си както способността си да виждам в бъдещето, така и своята неприязън към него. По тази причина след години, вече след като те беше превърнал в широ нинджа, той уби не мен, а Киоки. Брат ми бе допуснал грешката да заплаши Сенжин. От своя страна пък Сенжин не ме считаше за противник, не вярваше, че ще ти помогна дори и да ме откриеш. Обратното — аз го накарах да повярва, че може да научи нещо от мен по време на престоя си тук.

Нещо тежко се настани в стаичката, потънала в аромата на запалените пръчици. Нещо тежко и неприятно, което притискаше раменете на Никълъс. Той тръсна глава и каза:

— Знаел си, че един ден Сенжин ще убие брат ти и въпреки това не си направил нищо, за да го спреш…

— Напротив — отвърна Канзацу. — Направих всичко, което беше по силите ми. Създадох теб.

— Мен? Но как е възможно аз да мога да спра Сенжин, а ти да не можеш?

— Ти си Единственият, мой скъпи Никълъс. Последният мъж на този свят, свързан пряко със Со Пенг. Ти си пазачът на танжинските изумруди.

— Значи е вярно…

— Това е истината — кимна Канзацу.

— Искам да ми разкажеш за дядо ми всичко, което знаеш — погледна го в очите Никълъс. — Наистина ли е бил убиец, измамник и лъжец, както мислеше Сенжин?

— Толкова ли е важно да го знаеш?

— Да — отвърна Никълъс. — За мен е важно.

Канзацу въздъхна и се изправи.

— Да идем навън, сред Ходака, там ще продължим този разговор — каза той.

Излязоха навън и прекосиха полегат, покрит със сняг планински склон. Канзацу спря и посочи с ръка към низините.

— Там долу, сред цивилизацията, истина няма — рече той. — Ти, естествено, отдавна си разбрал това. И именно по тази причина си предприел пътешествието си дотук. — Прекосиха в мълчание падинката с размекнат сняг и продължиха нагоре. — Искам да те предупредя, Никълъс — продължи Канзацу, — че когато човек открие истината, той често вижда каква опасност за сигурността му носи тя. Понякога е по-добре да й обърне гръб и да си тръгне, без да поглежда назад…

— Искам да знам — промълви Никълъс. — Трябва да знам!

— Да, разбира се — бавно отвърна Канзацу. В гласа му се появи странна нотка, сякаш с въздишка приемаше неизбежното.

Напуснаха заснежения склон и свърнаха край черните и непристъпни скални зъбери, от които вятърът беше отвял дори и последната снежинка. Под тях зееше дълбока повече от километър бездна, осеяна с голи назъбени скали. Над главите им се издигаше Черния жандарм, могъщ и непристъпен, забил чело в синьото небе.

Канзацу отправи поглед към някаква точка в снагата на върха, която беше известна само на него, тръсна глава и тихо започна:

— Истината е, че твоята прабаба — майката на Со Пенг е избягала от Жиу с вълшебните изумруди на старейшините танжини. Взела е шестнайсет от тях. Принадлежали са й по рождение, били са наречени за нея в мига, в който е прозвучал първият й плач…

— Разбира се, танжините са притежавали и други изумруди. Но те пилеели тяхната мощ, претоварвали „кокоро“ с маниакалната си амбиция да пръснат свои емисари по света. И настъпил денят, в който изпитали нужда от изумрудите, които отнесла твоята прабаба.

— За да ги получат обратно, те създали една легенда и я втълпили в главата на млад танжин, наречен Жао Хсия. Той бил изключително надарен и именно затова старейшините се спрели на него. Изпратили го в Сингапур да донесе изумрудите, а заедно с тях да доведе и Со Пенг, за когото вече знаели, че е обещаващ, но напълно неопитен танжин.

— Майката на Со Пенг била предупредена и, страхувайки се от най-лошото, разказала на сина си за своето наследство толкова, колкото посмяла. И Со Пенг свършил останалото. Тръгнал да търси Жао Хсия, открил го и двамата се вкопчили в битка на живот и смърт. Победил Со Пенг, но цената на победата била много висока. Преди да умре, Жао Хсия му казал, че двамата са природени братя. Той бил рожба на същата утроба, която дала живот на Со Пенг.

— През последвалите дни и месеци Со Пенг знаел, че е обект на неотстъпно наблюдение. Затова предал изумрудите на съхранение при един човек на име Дезару. По време на лов на тигри, организиран от Тик По Так, той спасил живота на кучето му. Никой не знаел за връзката между двамата.

— Подозренията на Со Пенг излезли верни. Старейшините изпратили други хора да го следят и да се опитат да приберат изумрудите. Не успели, но в замяна на това премахнали всичките дъщери на Со Пенг, прекъсвайки по този начин предаването на танжинската дарба от поколение на поколение. Со Пенг не бил в състояние да им попречи — бил сам, а танжините били много. Но верният му приятел Тик По Так бил на по-друго мнение. Той поискал да отмъсти на танжините и затова бил убит от тях.

— Едва когато починала и втората съпруга на Со Пенг, а сам той дал обет никога повече да не се жени, танжините шпиони се оттеглили обратно в Китай. Вече били сигурни, че той няма да има дъщеря, на която да предаде дарбата си.

— Но Со Пенг бил хитра лисица и успял да ги измами. Открил едно момиченце сираче, което притежавало танжинската дарба. Прибрал я в дома си, започнал да я обучава, обикнал я повече дори от собствените си дъщери. Това момиче е майка ти — Чонг. Чрез нея Со Пенг успял да осигури унаследяването на дарбата си.

— Значи Сенжин е вярвал в един мит?

— Да.

„Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно и нищо няма да разбереш.“ На практика именно Сенжин не е разбрал нищо, помисли си Никълъс.

— Омразата му към мен, кръвната му вражда и жаждата за отмъщение са били напразни — промълви на глас той.

Канзацу се усмихна, а Никълъс отново почувства странното потрепване върху раменете си — сякаш там се беше настанил незнаен свидетел на този разговор.

— Не са били напразни, Никълъс — рече сенсеят. — Именно те бяха причината, която те доведе при мен. — Беше се изправил на ръба на пропастта, слънцето светеше в лицето му, очите му блестяха. — И не само теб, а и танжинските изумруди…

— Какво искаш да кажеш? — погледна го с недоверие Никълъс. После изведнъж разбра какво тежи върху раменете му — опасната истина.

— Изумрудите, които притежаваш, са единствените на света — промълви Канзацу. — Други отдавна няма. Който ги притежава, той държи в ръка и Вечността.

В съзнанието на Никълъс изплува предупреждението на Уми, отправено непосредствено преди заминаването му за Ню Йорк. „Дорокусаят е близо. Много по-близо, отколкото можеш да си представиш. Човек трябва да фокусира вниманието си върху силата на духа и върху силата на илюзията.“

Неволно отстъпи крачка назад.

— Това няма да ти помогне — тихо рече Канзацу.

— Ти си използвал Сенжин, за да се добереш до мен! — възкликна Никълъс. — А мен — за да го премахнеш от пътя си! Само той е имал шанс да измъкне изумрудите от ръцете ми! Освен теб, разбира се!

— Вече ти казах, че истината може да бъде опасна.

— Невинаги си бил такъв — промълви Никълъс. — Да манипулираш живота и смъртта на хората, да убиваш чрез подставени лица! Мислех, че теб никой не може да корумпира!

— Корупцията е странно нещо — отвърна Канзацу. — Изглежда невъзможна до момента, в който вече не можеш да й устоиш. И тогава си казваш: защо пък не? И се поддаваш на изкушението.

— Господи! Казваш го така, сякаш става въпрос за бегла извънбрачна връзка!

— Аналогията ти е доста точна — кимна Канзацу. — Аз напуснах пътеката на Акшара, но помисли за наградата — ще притежавам всичко на този свят!

— Не! — извика Никълъс и вдигна юмрука си. — Вече каза, че си взел своето решение! А то е да не притежаваш нищо!

Юмрукът му бавно се разтвори, в него проблеснаха деветте изумруда.

— Не!

Това не беше вик, не беше рев, не беше дори писък. В тази кратка сричка се бяха концентрирали мрачните вълни, които превръщат бялото в черно, светлината в мрак, праведността в порок. И Пътя в капан.

Капанът се превъплъти в бездната.

Във въздуха се разнесе свистене, нещо пропука. Сякаш светкавица беше предизвикала горски пожар.

Изумрудите в дланта на Никълъс потрепнаха и оживяха. Бяха девет, бяха онази мистична конфигурация, пред която се прекланяха танжините от векове, която боготворяха…

Блестящите камъни бавно се подредиха в сложна триизмерна фигура. После фигурата се издигна в кристалния планински въздух на Ходака и с главозамайваща скорост се насочи към Канзацу.

Миг по-късно камъните се стовариха върху лицето му с такава огромна сила, че чертите му мигом изчезнаха. В един кратък миг Никълъс видя как искрящата им повърхност блесна в плътта на сенсея като ярко съзвездие в нощното небе. После в ноздрите му нахлу тежката миризма на изгоряло месо, пред очите му се издигна стълб от задушлив дим.

От гърдите на Канзацу се изтръгна страхотен вик, тялото му политна назад и полетя в бездънната пропаст. Ехото над заснежените каньони на Ходака поде вика, повтори го, потрети го, цялата планина закънтя… Тялото летеше надолу, ставаше все по-малко и по-малко, накрая се превърна в черна точка на фона на синьото небе, подмятана като прашинка от вятъра…

После се стопи и изчезна в безкрайната пустош…

Сърцето на Никълъс лудо блъскаше в гърдите, устата му конвулсивно поемаше студения въздух. Ужасният страх все още беше в него. Страхът от противопоставянето на своя наставник, който в много отношения му беше повече от роден баща, особено когато ставаше въпрос за духовно сливане. Страхът от опълчването срещу столетните мистични сили — коварни и илюзорни; страхът от мисълта, че притежава единственото средство за тяхното унищожение.

Наистина той беше Единственият. Пазачът на танжинските изумруди. Вече бе изпълнил основната мисии на своя живот.

— Сега вече всичко свърши! — тихо промълви той. Беше заобиколен единствено от непристъпните планински склонове, но знаеше, че казва тези думи на своя дядо.

После се обърна и бавно се заспуска по стръмните склонове на Ходака. Нито веднъж не се обърна да погледне страховитата, грамада на Черния жандарм, безмълвна и безразлична към всичко материално на този свят.

За него тя вече не беше нищо повече от къс остра скала.

 

 

Есента не бързаше, да встъпи в правата си над Вашингтон. Листата на вишни и чинари — сочнозелени и блестящи в началото на лятото, сега висяха повехнали и неподвижни в нагорещения застинал въздух. Водите на Потомак бяха гладки и неподвижни, замрели като гъсто желе под покривалото на потискащата октомврийска влага.

Законопроектът АСКП на Котън Брандинг бе приет от двете камари на Сената с огромно мнозинство, политическите сили се споразумяха компютрите от поколението „Кошер“ да бъдат подложени на сложни изпитания й след тяхното приключване (което щеше да отнеме около две години) с тях да бъдат оборудвани всички правителствени институции.

Популярността на Брандинг нарасна рязко в цялата страна. Най-гледаните телевизионни предавания му предоставяха охотно своите минути в националния ефир, а той, от своя страна, отлично се възползваше от новите възможности. Появи се в предаването „Среща с пресата“, веднага след това и в „С лице към нацията“. Си Ен Ен предложи биографичен репортаж за него на милионите си зрители, появата му във „Фронтова линия“ също бе белязана от знака на успеха.

Сватбата му с Шизей бе на открито, пред Мемориала на Линкълн. Самият избор на мястото за церемонията вече беше сензация, плъзнаха най-различни слухове и догадки. Защо един сенатор от Ню Йорк се жени в столицата? Не е ли това явен политически намек?

Отразяването на събитията беше наистина безпрецедентно. То се превърна във водеща новина на всички телевизионни компании, камерите следяха отблизо стотиците гости, които се веселяха сред пукота на тапи от шампанско под брезентовите ярко оцветени навеси.

„Форбс“ и „Форчън“ водеха истинска война за правата върху ексклузивно интервю с Брандинг, „Нюзуик“ постави младоженците на корицата си, а надписът отдолу гласеше:

ЗЛАТНАТА ДВОЙКА

Списание „Пийпъл“ пък успя да ги заснеме в момента на ритуалната целувка след бракосъчетанието и под нея постави многозначителния въпрос:

НОВАТА АДМИНИСТРАЦИЯ?

Изданието на „Тайм“ от същата седмица ги нарече „Новите глобални кралски величия“.

Шизей подаде молба за американско гражданство и месец по-късно (не без помощта на Брандинг, който дърпаше конците на голяма част от дейността на Имиграционната служба) тя даде клетва за вярност към новото си отечество в компанията на още десетина имигранти от различни страни. Церемонията, която също бе отразена широко в пресата, я развълнува далеч повече, отколкото си беше представяла.

През същия този душен октомври стана ясно и още нещо — Брандинг ще бъде сигурен кандидат на своята партия за президентските избори и след две години вероятно именно той ще се ползва от услугите на „Кошера“, инсталиран в Овалния кабинет.

В следобеда на неделния ден Брандинг и Шизей най-сетне останаха сами. Беше дълъг и горещ ден, слънцето проникваше през полуспуснатите капаци на прозорците и огряваше голите им тела. Те се любеха, после се отпускаха да починат. След кратка дрямка отново преплитаха телата си — топли, влажни от пот, ненаситни…

Най-сетне Шизей се надигна и тръгна към банята. Имаше чувството, че мехурът й ще се пръсне. През отворената врата се виждаше стаята, която бяха превърнали в кабинет за нея. Вниманието й бе привлечено от червената светлина върху екрана на компютъра и тя се насочи натам. Модемът беше изпратил своето послание.

Изпълнена от любопитство, Шизей натисна един клавиш и посланието се появи на екрана.

Отпусна се на стола, ледена ръка сграбчи гърлото й. На екрана се беше появила извиващата се като змия структура на вируса РИНРИС. Но този път тя не беше латентна и неподвижна, усъвършенстванията бяха дали своя резултат. Информацията течеше в неспирен поток, скоростта й видимо се увеличаваше.

След миг на екрана се появи последният ред на посланието, червената светлина отново замига.

РИНРИС перфектен. Готов за незабавно въвеждане.

Шизей протегна ръка и изчисти екрана.

Но новият РИНРИС вече беше съхранен в паметта на компютъра й, свит като смъртоносен ген в стъклена епруветка. Тих и могъщ, търпелив като бог, той чакаше своя час.