Според преданието, фамилията на Со Пенг живяла на полуостров Малайзия още през XIV век и се занимавала с търговия на коприна, слонова кост и черупки от костенурки. В началото на XVIII век се заселила в Куала Лумпур, в западната част на полуострова, привлечена от спиращите дъха възможности за бързо забогатяване покрай откритите там богати залежи от калай. Но огромните й печалби скоро се изпарили, тъй като нейните членове станали жертва на хазарта, необмислените инвестиции или просто на измами.

Но те оцелели. Очевидно тази способност, генетично заложена в кръвта им, наследил и Со Пенг.

Първите десет години от живота си Со Пенг прекарал в предградията на Паханг, в източната част на полуострова. Там баща му се занимавал с внос на коприна и черен чай от Китай. Момчето не проявявало интерес към търговията, а още по-малко към придружаващите я неизменно финансови несполуки. То растяло далеч по-умно от баща си и чичовците си, на деветнайсет вече било толкова схватливо и съобразително, колкото майка му била на трийсет и четири.

Со Пенг много приличаше на майка си Лианг. Сгодена още от дете и омъжена рано, тя го беше родила едва на петнайсетгодишна възраст. Никой не знаеше какъв е произходът й — хокиен като бащата на Со Пенг, или пък китайка от Суматра. Тя никога не говореше за родословието си, а, пропит от уважение към нея, Со Пенг така и не я попита за него, макар че често любопитството му бе просто изгарящо.

Майка му бе изключително умна жена. Умееше да се сближава с всички важни личности в градчето, в което се установяваше семейството й, а което бе още по-важно — тези личности бързо осъзнаваха, че й дължат някоя и друга услуга. Со Пенг добре знаеше, че благодарение на нейната изобретателност баща му на няколко пъти е избягвал сигурен фалит. При това, без да губи достойнство и без да се срамува за нищо.

През 1889 година, вече деветнайсетгодишен, Со Пенг притежаваше доста завидни способности. На първо място владееше смайващо много азиатски и индоевропейски езици, включително разнообразните им наречия. Завършил гимназия в Сингапур, или Лъвския град — както кръстили Сингапур владетелите на империята Шрива през XI век, той с пълни шепи бе черпил познание не само от най-добрите преподаватели в Малайзия, но и от разноцветната тълпа китайци, малайци, индийци и суматрийци, блъскащи се из тесните улички на града.

Беше работил всичко — на пристанището, на пазарите, в кръчми, ресторанти и хотели, дори беше плавал в продължение на шест месеца на един от новите параходи, които бързо изместваха търговските шхуни след отварянето на Суецкия канал през 1869 година и рязкото съкращаване на пътя между Европа и Азия. И бързо разбра нещо, което още дълги години далеч по-опитни от него хора не успяха да проумеят — с разрастването на параходните флотилии Сингапур скоро щеше да се превърне в едно от най-главните пристанища на света. Векове наред градът зависеше изцяло от капризите на ветровете. Мусоните през януари и февруари духаха от североизток и улесняваха придвижването на джонките от Сиам и Китай. Шест месеца по-късно, в началото на есента, ветровете сменяха посоката си и тогава идваше ред на лодките от Малайския архипелаг. Но новите параходи не зависеха от капризите на вятъра и това означаваше, че търговията в Сингапур можеше да се развива оживено през всичките дванайсет месеца на годината.

До този момент Со Пенг бе опитвал много и различни дейности, но не беше усъвършенствал нито една от тях. Макар и изключително образован за своите деветнайсет години, той практически не притежаваше професия, а което беше още по-лошо — не притежаваше и никакви пари.

Най-приятни бяха спомените му от детството, още преди семейството да се премести в Сингапур. В топлите майски нощи двамата с приятеля му малаец Жао Хсия се измъкваха от дома и се срещаха в храсталаците край брега на Рантау Абанг.

Со Пенг ясно виждаше ярките звезди, обсипали небосвода над главите им — синкавобели, зеленикави и розови. Двете момчета бяха изцяло погълнати от прекрасното им сияние, наоколо им крякаха дървесни жаби и нощни птици, жужаха насекоми, тихо шумоляха листата на палмите.

Пред очите им, проблясващ под светлината на звездите, а ако имаха късмет — и на луната, се пенеше прибоят; в потайните дълбини на Южнокитайско море мъждукаха светлините на бързи кораби, поели на югоизток към Борнео, или пък на северозапад към Тайланд.

Но макар да обичаха много тези нощни срещи, Со Пенг и Жао Хсия не идваха на брега с намерението да съзерцават звездите и далечните кораби, нито пък да плуват.

Погледите им скоро напускаха обсипаното със звезди небе, плъзгаха се по посребрените гребени на вълните, които се стоварваха върху пясъчния плаж с могъщия дъх на Създателя.

От солената вода най-сетне се появяваха неясните сенки, които чакаха да видят — огромни и черни, вълните с плисък се разбиваха около тях. Со Пенг ги гледаше с блеснали очи, имаше чувството, че е попаднал в друга ера и друго време, отдалечено на хиляди години от действителността. Шепнеше им тихо на ведско наречие, убеден, че те могат да разберат този древен език.

Сенките спираха на пясъка и сякаш замръзваха. Не след дълго момчетата започваха да различават особения звук от ровенето в пясъка, достигащ до ушите им сред тътена на прибоя и жуженето на насекомите.

Со Пенг и Жао Хсия търпеливо чакаха. Беше краят на май — сезонът на гигантските костенурки. Двете момчета се бяха измъкнали от домовете си именно заради него. Костенурките в този район бяха високо ценени от малайците и китайците по редица причини, но най-главната от тях беше издутата им черупка — една от най-търсените експортни стоки на полуострова. Това, за което бяха дошли тук двете момчета, беше строго забранено, беше „харам“ — както би казал Жао Хсия, който познаваше много мюсюлмани. Беше „харам“, въпреки че не беше религиозна догма, а съвсем граждански обичай. Хванат ли ги тук, ще бъдат хвърлени в затвора. Со Пенг подозираше, че дори необичайните способности на майка му биха се оказали безсилни да ги измъкнат оттам.

Пясъкът вече тъмнееше от туловищата на костенурките, Со Пенг и Жао Хсия си разменяха до един изпълнен с напрегнато очакване поглед. Физически доста се различаваха — висок и строен, Со Пенг стърчеше с една глава над дребничкия жилав малаец, но това, което ги обединяваше, беше огромната дързост и любопитство, пред които бяха безсилни всякакви религиозни и етнически обичаи. Бяха двама смели авантюристи, събрани от непреодолимото привличане, което изпитваха към необикновеното, към различното…

Бавно и внимателно момчетата напускаха укритието на храсталаците и започваха да пълзят по корем през пясъка. Стигнали до първата костенурка, те се заковаваха на място, после Жао Хсия леко докосваше черупката й. Задъхан от възбуда, Со Пенг гледаше как животното скрива глава и крака в сигурното си убежище от дебела кост, меко проблясваща под слабата светлина на звездите. После двамата заедно обръщаха костенурката и събираха яйцата под нея.

Оттегляйки се обратно в крайбрежните храсталаци, те внимателно чупеха яйцата и почваха да пият гъстото им пихтиесто съдържание. Поглъщането на този забранен деликатес се придружаваше от доволно сумтене и мляскане.

Когато Со Пенг беше почти единайсетгодишен, семейството му се премести в Сингапур. Той дълго се питаше какво ли е станало с Жао Хсия, дали някога пак ще лежат в напрегнатия мрак на Рантау Абанг в очакване на забранения лов.

Странно, но Со Пенг нито веднъж не се замеси в многобройните незаконни дейности, в които бе замесено почти цялото пъстро население на големия град. А още по-странно беше, че младежът намери истинското си призвание благодарение на жестоко убийство.

В рамките на десет дни бяха убити двама от най-известните търговци на Сингапур. Лятото беше в разгара си, придружено от незапомнени горещини. Под лъчите на безмилостното слънце се топеше дори обикновено прохладното крайбрежие, океанът бе гладък като стъкло, скован от необичайна неподвижност. Въздухът не помръдваше, изкуственото течение, предизвикано от големите домашни вентилатори, приличаше на гъстата мътилка, трупаща се край подпорните колони на многобройните пристани.

Убийствата възбудиха духовете, това бе доста необичайно за тукашното общество, обикновено напълно равнодушно към честите прояви на насилие. Британските власти ги приписаха на контрабандистите, които вечно воюваха помежду си. На друго мнение обаче бяха членовете на многобройната китайска общност в града. Двамата търговци бяха убити на четвърто и съответно на четиринайсето число от месеца, а четири беше числото на смъртта. Ето защо китайците бяха убедени, че става дума за разчистване на сметки, че жертвите са били наказани за минали грехове от своите роднини. Малайците също бяха на мнение, че става въпрос за отмъщение, тъй като в устите на жертвите бяха открити свински крачета — нещо особено унизително за мюсюлмани като тях. Същевременно бяха сигурни, че убийците са европейци, тъй като нито мюсюлмани, нито будисти биха си позволили такава гавра с религиозните обичаи.

Теорията на Лианг, майката на Со Пенг, бе напълно различна. Видяла с очите си странните метални звезди с осем остри като бръснач лъча, които полицията бе измъкнала от гърлата на жертвите, тя идентифицираше техния убиец е една-единствена дума: танжан.

Според нея танжан е човек, който няма бог, не принадлежи към никаква религия и следователно не си дава сметка за светотатството. Танжаните живеят по собствени закони, които рязко се различават от законите на обществото. Всеки от тях е затворен в царството на собственото си съществование, пропито от мрака и злокобието на нощта — единствения им истински дом.

Разбира се, целта на този разказ беше да сплаши братята и сестрите на Со Пенг. Лианг притежаваше силно изразено „янг“ — тоест мъжкото качество да възпитава децата си посредством страха. Живееше на този свят заради децата си и това до голяма степен се дължеше, според подозренията на Со Пенг, на брака й с човек като баща му. Той не проявяваше абсолютно никакъв интерес към поколението си и очевидно го приемаше като неизбежна последица от сексуалните си контакти с представител на противоположния пол. Докато самите тези контакти приемаше с явен интерес.

— Сега ще учат и няма да мислят за глупости — каза майка му, останала насаме със Со Пенг.

— Вероятно всичко това за танжаните е лъжа, така ли? — попита я Со Пенг.

— Не е лъжа, но не е и истина — отвърна майка му.

— Значи е главоблъсканица — заключи след кратък размисъл Со Пенг.

— Мислиш като възрастен — похвали го тя и на лицето й се появи усмивка от гордост.

После се оттегли в покоите си и го остави сам. Со Пенг остана замислен край кухненската маса, после тръгна да обикаля къщата, душата му преливаше от някакво странно нетърпение, изгаряше от желание да разгадае ребуса на Лианг. Къщата им бе просторна и добре подредена, разположена в богат квартал. Покупката й стана възможна преди две години, когато баща му се зае с вноса на черен пипер и индийско орехче от Борнео, естествено, по настояване на Лианг. Търговията се оказа изключително успешна.

След известно време тишината в къщата започна да му тежи. От улицата долитаха ядосани младежки викове, той прекоси градината и се насочи натам.

Двама от по-малките му братя се бяха наежили срещу групичка свои приятелчета. Между тях трепереше малко жълто кученце, опашката му бе свита между тънките крачка, от муцунката му излиташе тихо скимтене.

Едното от братчетата на Со Пенг го стискаше здраво за врата и го теглеше към себе си, без да обръща внимание на ужаса, обзел животинката. Същото вършеше и едно хлапе от противниковата банда.

— Това куче е наше! — викаше братчето на Со Пенг.

— Не е вярно, наше е! — отвърна най-нахаканото хлапе от другата група. Плоското му лице бе почервеняло от гняв.

— Ние първи го намерихме! — обади се възбудено другото братче на Со Пенг. — Наше си е!

— Намерихте го до нашата къща! — изкрещя хлапакът с плоското лице, още по-гневно отпреди. — Значи е наше! А вие сте крадци!

Вие пък сте престъпници! — извика братът на Со Пенг и се надвеси над кученцето. Пръстчето му посочи тъмните, лишени от козина петна по тялото му. — Вижте какво сте му направили, мръсници такива!

— Вие сте мръсници! — хорово отвърна противниковата банда.

Со Пенг наблюдаваше свадата и душата му се изпълваше с тъга. За всеки друг това беше едно от многобройните детски спречквания, които след пет минути се забравят, но той виждаше в него семената на нещо по-трайно и по-опасно. Семената на вечните човешки конфликти, хилядолетното желание за притежание, изпълващо душите както на богатите, така и на бедните. Зад детския спор надничаше стоглавата хидра на алчността, душите им вече бяха поели по дългия път, който щеше да ги отведе до мрачните дълбини на това мерзко човешко чувство.

Со Пенг се втурна между враждуващите армии точно когато малките ръце започнаха да се свиват в юмруци, а очите търсеха камъни по земята. Всеки миг доскорошните приятели щяха да се впуснат в кръвопролитна битка.

Наведе се и грабна в ръце скимтящото кученце — единственият напълно невинен участник в спора. Пръстите му успокоително погалиха настръхналата козинка, малката муцунка се извърна и благодарно ги лизна с езиче.

— Това животинче не принадлежи на никого от вас — каза той.

— Батко, ние…

Братчето му млъкна и се сви под строгия му поглед.

— Искаме си го, то е наше! — извика хлапакът с плоското лице.

— За да продължавате да го измъчвате, нали? — стрелна го косо Со Пенг.

— Не съм го измъчвал! — защити се хлапакът с онази възбудена искреност, която ясно издаваше напъните му да излъже.

— Но го срита, нали? — попита Со Пенг и леко докосна гърдите му, просто да покаже добро разположение. — Наказа го така, както родителите ти наказват теб. Това е истината, нали?

Хлапето объркаш замълча и наведе глава.

— Виждаш ли? — злорадо се провикна братчето на Со Пенг. — Ние сме прави!

— А вие какво ще го правите? — обърна се към него Со Пенг.

— Ще си го гледаме — сви рамене момчето. — А може и да го пуснем, не зная…

— Мислил ли си как ще се грижиш за него?

— Да се грижа ли? — сбърчи нос братчето му. — Та това е само едно куче!

— Я го погледни. Нима не изпитва болка и уплаха, точно както понякога се чувстваш ти? Не, не мога да искам от вас да ме разберете… Вие сте обикновени егоисти, които мислят само за себе си. Затова не заслужавате любовта на това животинче! — презрението в гласа на Со Пенг бе толкова явно, че момчетата смутено млъкнаха.

— Какво ще стане с него? — попита хлапето е плоското лице.

— Ще го занеса някъде другаде — отвърна Со Пенг.

— Но ние сме свикнали да е тук — изрази протест хлапето.

Со Пенг не отвърна, ръката му продължаваше да гали меката козинка. Животинчето отпусна глава на ръката му, въздъхна от удоволствие и затвори очи.

— Не искам да си отива — обади се с променен глас хлапето с плоското лице. — Хей, ние можем да се грижим за него!

— Точно така — каза братът на Со Пенг. — Всички заедно ще се грижим за него, нали?

— Да! — извикаха хорово хлапетата.

— Можем и да го дресираме — обади се едно от тях.

— Ще го направим, пазач! — извика другото братче на Со Пенг.

Миг по-късно момчетата се смесиха и възбудено се заеха да обсъждат бъдещите си планове за кученцето. Со Пенг внимателно го остави на земята, то го погледна и размаха опашка.

Момчетата изведнъж притихнаха и се извърнаха към него.

— Ти какво мислиш? — попита го хлапакът с плоското лице.

— Нищо — сви рамене Со Пенг. — Кучето не е мое.

— Не е и наше — изтъкна единият от братята му.

— Още ли мислиш да го занесеш някъде другаде? — гневът беше напуснал плосколикия, изражението му говореше, че копнее за обич и разбиране.

Со Пенг се усмихна и потупа кученцето по главата.

— Може би ще го оставя за малко тук… Просто да видя как ще се отнасяте с него.

Момчетата се скупчиха около кученцето, надпреварвайки се да го галят. Опашчицата му доволно тупаше в прахта.

Хлапето с плоското лице се приближи до Со Пенг и каза:

— Ние не се мразим, батко. Малко поспорихме…

Со Пенг разтвори свития му юмрук и от него изпадна камък.

— Всичко започва със спор — каза той.

— Нямаше да хвърля камъка, батко — оправдателно промълви плосколикият.

Со Пенг приклекна до него.

— Знам, че не би искал да го сториш — каза той.

Момчето помълча малко, после леко кимна с глава:

— Мисля, че разбирам.

Со Пенг погледна очите му и веднага разбра от какво се нуждае неукрепналата му психика.

— Като бях на твоите години, много ми се искаше да си имам един батко и да си разговарям с него — рече той. — Но за съжаление нямах…

— Знаеш какво искам да кажа! — извика момчето, понечи да продължи, но прехапа устни и замълча.

Со Пенг се изправи.

— Следващата събота и неделя ще ми трябва помощник за една работа — каза той. — Интересува ли те?

Момчето енергично закима с глава, все още неспособно да промълви нито дума.

— Ще дойда да те взема рано сутринта.

— Няма нужда, батко — промълви момчето. — Ще бъда тук още при изгрев-слънце!

— Един час след изгрева е съвсем добре — засмя се Со Пенг.

После се върна обратно в къщата. Градината беше пуста и замряла, Со Пенг се зачуди къде ли е майка му и наостри сетива. Скоро я откри и едва чуто ахна. Защото ясно долови паниката, която се излъчваше от цялото й същество.

Насочи се към къщата и влезе направо в спалнята на родителите си. Завари майка си да си събира багажа.

— Къде отиваш, мамо?

Тя рязко се извърна. Лицето й беше зачервено, над очите й висяха няколко непокорни кичура, които тя нетърпеливо отхвърли с ръце. Беше рядко красива жена, от която се излъчваше особено величие. Издълженият овал на лицето й се красеше от високи скули и дълбоко разположени очи. Ушите й бяха малки и изящни, тя се гордееше с тях така, както се гордееше с красивите си ръце и нозе — деликатни, но сръчни и пъргави.

— Един „фендшуй“ разчете изпечени на огън късчета от черупка на костенурка и предсказа, че ще ме намериш точно тук — погледна го тъжно тя. — Ако не беше дошъл, щях да си помисля, че гадателят лъже и не ти си избраният…

— Какво искаш да кажеш? — погледна я любопитно Со Пенг.

На лицето й се появи внезапна ослепителна усмивка.

— Да идем някъде другаде да поговорим — предложи тя.

Заведе го в градината, сигурна, че там ще е пусто по това време на деня. Обвиха ги меките позлатени лъчи на сингапурския залез. Натежалият от горещината въздух бе пропит от едва доловимия аромат на манговите горички, разположени северно от града. Той странно се смесваше с букета свежи миризми на градинските цветя. Някъде пролайваха кучета, сенките се сгъстяваха. Уличните лампи светваха една по една, палени от босоного малайче със стълба през рамо. Со Пенг виждаше как голата му глава проблясва над тухлената ограда.

Седнаха един срещу друг на лакираните столове от усукана тръстика.

— Още когато беше в утробата ми, аз чувствах как ме докосваш — каза Лианг. — Докосваш ме не с ръце, а с дух. Виждах цветове — Твоите цветове, които се преплитаха със сенките на все още неоформения ти мозък. След като те родих, това усещане се усили и вече бях сигурна, че си наследил моята дарба. Оттогава насам не съм престанала да поощрявам нейното развитие в теб, да я подхранвам заедно с подхранването на тялото ти.

— Спомням си — кимна Со Пенг. — Това беше една особена връзка между нас. Бях в състояние да ти говоря, без да отварям уста, чувах отговорите ти, без да използвам слуха си.

Лианг седеше много особено, съвсем като мъж. Така би трябвало да седи бащата на Со Пенг, но той не го правеше. Човек оставаше с впечатлението, че тя е господар на този дом, тя и никой друг. Со Пенг си даде сметка, че всъщност това е истината и никак не се учуди от нея.

— Все още си много млад, Со Пенг — продължи Лианг. — Но обстоятелствата ме принуждават да ти разкрия цялата истина за твоята дарба и се моля на боговете това да не ти се отрази зле. Сега може би си мислиш, че тя е благословия свише, но лесно може да се превърне и в проклятие. Използваш ли я с нечисти намерения — алчност, завист, сластолюбие — тя ще се превърне в злокобна сила. Позволиш ли й свобода, тя лесно ще те превърне в свой роб. Трябва да помниш, че не си в състояние да четеш мислите на всички с лекотата, с която четеш моите, или пък аз — твоите. Връзката е всичко, на дарбата са й необходими двама души, никога един. Разбираш ли какво ти казвам? — Лианг изчака утвърдителното му кимване и продължи: — Несъмнено вече си открил, че тази дарба може да се използва просто ей така. Но тя лесно се превръща в капан, който ще те отведе до арогантността. Разчиташ ли прекалено много на нея, ще бъдещ сляп и глух за онези случаи, при които четеш погрешно чуждите мисли, или пък изобщо не си в състояние да го сториш. Ще започнеш да чуваш това, което ти се иска да чуеш, а не онова, което ти нашепва необикновената дарба.

По паважа оттатък тухления зид потракваха конски копита, чуваха се човешки гласове. На фона на тези обикновени звуци думите на Лианг придобиваха още по-голяма тежест. Така подложката от черно кадифе подчертава блясъка на диаманта върху себе си.

Со Пенг стана и се приближи до оградата. Протегна ръце и ги притисна в тухлите, почти покрити от буйно разлистени лози. Едва сега започна да разбира защо като дете избягваше да използва дарбата си, защо винаги имаше чувството, че я носи в себе си като бреме — тежко и неразгадаемо.

Усетила, че духът на сина й нуждае от простор, Лианг предложи да се разходят навън. Прекосиха няколко улички и излязоха на крайбрежния, булевард Кралица Елизабет.

В продължение на няколко секунди Лианг гледаше безмълвно лицето на Со Пенг, след което отговори на негласния му въпрос:

— Не мога да ти кажа къде отивам, Со Пенг. Просто трябва да вървя и толкоз.

Той отново си помисли за загадката, част от която положително се криеше и в това внезапно заминаване. Ако успее да я разреши, майка му може би щеше да си остане у дома.

Спряха край парапета, който предпазваше пешеходците от случайно падане в дълбоките води на залива. Са Пенг се наведе напред и загледа отраженията на уличните лампи в гладките води на пристанището.

— Кои са танжан? — попита той.

— Защо мислиш, че зная отговора на този въпрос? — усмихна се Лианг.

— Защото съм сигурен, че го знаеш.

Пламъчетата на лампите танцуваха във водата, като странни духове и на Со Пенг му се струваше, че тази тайнствена атмосфера създава митичният Меришон — странното, земноводно чудовище, което според преданието закриля Сингапур.

— Вероятна си чувал какви ли не истории за произхода ми — каза Лианг. — Говори се, че съм малайка, хака — което е мелез между малайка и китайка, а дори и суматрийка. — Очите й се спряха върху лицето на първородния син: — Всъщност никой не знае каква съм.

— Дори и баща ми?

— Особено пък баща ти — засмя се тя.

Три бяха основните качества, които характеризираха бликащата индивидуалност на Лианг — всеотдайност, състрадателност и невероятен самоконтрол. След години, вече с напълно оформен мироглед, Со Пенг щеше да открие, че тези качества се изразяват с една-единствена сричка от речника на Тао — „да“. „Да“ означаваше Божествен глас.

— Никога не се опълчвам срещу волята на боговете — каза Лианг. — Нито пък обвинявам околните за това, че са прегрешили или са обладани от зли духове. Мисля единствено за децата си и преди всичко за теб, Со Пенг.

Едно малко момченце се откъсна от тълпата, която бавно се разхождаше по крайбрежния булевард. Изтича към парапета и промуши главата си между железните пръти.

— Знаеш ли, че само един ден преди да те родя, ти се яви в съзнанието ми като напълно възрастен мъж? — полита Лианг. — Видях лицето ти, разговаряхме, опознах сърцето ти. Ето защо отдавна зная как ще протече животът ти, каква ще бъде моята роля в него.

Момченцето се покатери по парапета и се надвеси над водата. Може би е видяло митичния Мерлин, помисли си Со Пенг. После насочи вниманието си към майка си, която казваше:

— Настъпил е моментът да насочиш цялата си енергия към познанието, защото, когато станеш на трийсет години, ти трябва да имаш вече ясно очертана кариера. На четирийсет няма да храниш никакви съмнения относно околния свят, а на петдесет ще опознаеш волята на боговете. На седемдесет ще бъдеш в състояние да следваш повелята на сърцето си и да поемеш по пътя на праведността.

— Как ще постигна всичко това, мамо? — погледна я той.

— Всичко зависи от теб самия — отвърна Лианг. — Но аз ще ти разкажа една история, която може би ще ти бъде от полза. Родена съм в Жуи — малко селце в Североизточен Китай. Там имаше храм, обитаван от най-странните монаси на света. Те твърдяха, че са наследници на Чиех Разрушителя — един деградирал монарх, който предизвикал разрухата на своята династия Хсия със собствените си ръце. Така поне твърдят легендите. Живял много отдавна — близо две хиляди години преди Новата ера, ако използваме европейските стандарти за времето. Според преданието Чиех успял да разруши всичко добро, създадено от Жълтия император, управлявал страната деветстотин години преди него.

— Монасите изобщо не се интересували от мнението на света за техния родоначалник и печалната му слава. Всички владеели Тао-тао — едно особено бойно изкуство, за което вярвали, че е създадено именно от Чиех. Наричали ги „танжин“ — „прокрадващи се в мрака“.

— Те не признавали никакъв бог, с изключение на своя Чиех, когото действително боготворели. Имали известен брой последователи, разбира се. Предполагам, че ги имат и до днес… — Лианг млъкна, сякаш за да усети какво е въздействието на думите й върху Со Пенг.

— А ти откъде знаеш толкова много за тях — попита младежът.

— Живях с тях — кратко отвърна майка му и изпитателно го погледна в очите. — Баща ми беше монах-танжин.

До ушите им долетя тъничък писък. Момченцето се беше плъзнало по най-горната релса на парапета и тялото му цопна във водите на пристанището, които бяха спокойни на повърхността, но под нея действаха мощни течения.

Разтревожени хора хукнаха по каменните стъпала надолу, но пътят беше твърде дълъг. Други размахваха ръце, опитвайки се да привлекат вниманието на, минаващата недалеч от брега товарна баржа. От конвулсивните гърчове на момченцето във водата беше ясно, че то не умее да плува.

Со Пенг понечи да прекрачи парапета и да скочи във водата, но ръката на майка му то спря.

— Много е опасно! — прошепна тя.

— Но, мамо… — видял изражението на лицето й, той объркано замълча. Полъхна хладен ветрец, зародил се сякаш направо в душата на майка му.

Лианг насочи цялото си внимание към детето, което отчаяно се блъскаше във водата. Со Пенг изпита чувството, че очите й пламнаха в странно сияние. Поклати глава, отдавайки го на отразените във водата улични светлини.

Давещото се дете, което напразно се опитваше да държи главата си над водата, изведнъж отскочи нагоре — сякаш повдигнато от невидима ръка. Очите му с неверие се плъзнаха по кипналата вода, в тях се четеше ужас, примесен с триумф. Беше абсолютно сигурно, че коварните течения вече не могат да му навредят.

Со Пенг видя тънката струйка пот, която се плъзна по слепоочието на Лианг, душата му тръпнеше от мощните биотокове, които струяха от тялото й.

Баржата се насочи към детето, един моряк хвърли към него дебело въже. След секунда момченцето беше изтеглено на борда. Тълпата край парапета избухна в спонтанни овации.

Лианг се извърна встрани и подложи разгорещеното си лице на вятъра. Беше напълно неподвижна, а Со Пенг изпита чувството, че и двамата са увити в топлото одеяло на безкрайно спокойствие. Седнаха на близката каменна скамейка без облегалка и Лианг уморено затвори очи.

Би трябвало да е потресен от това, което току-що стори майка му, но не беше. Спомни си тежката болест на една от сестричките му преди много години. Повикаха лекар, той направи каквото можа, после, поклати глава и си тръгна. На вратата спря и тихо прошепна:

— Момичето ще умре. Облекчете страданията й, доколкото можете и се молете на Бога. Нищо друго не мога да ви препоръчам.

Естествено, тези думи не бяха предназначени за Со Пенг и той изобщо не ги чу. Но ги долови безпогрешно, отразени от съзнанието на майка му.

После проследи нейните действия. Лианг коленичи до леглото на болното дете, взе тъничките му ръце в своите и застина. Точно над главата й тиктакаше големият стенен часовник. Со Пенг беше абсолютно сигурен, че за пръв и последен път не го чу да отмерва точния час с обичайния си мелодичен звън. Имаше чувството, че къщата се къпе в концентричните окръжности на топлината и светлината, душата му потръпна от могъщата сила, която се излъчваше от окаменялата фигура на Лианг.

По-късно пък си помисли, че е сънувал всичко това. Но на другата сутрин сестра му излезе от треската, очите й бяха бистри, мехурите на шарката — повехнали. Лианг, все така вкопчена в ръката на момиченцето, спа непробудно през целия ден.

Со Пенг напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна навън. Трябваше му време да осъзнае и разбере сложната плетеница между минало и настояще, да намери точното място на всяко късче от мозайката.

— Ти разбра как са били убити двамата търговци заради баща ти — промълви след известно време той.

— Твоят дядо — напомни му Лианг и отвори очи. Те грееха с някаква особена вътрешна светлина, която съдържаше в себе си както отблясъците на уличните лампи, така и заревото на гаснещия ден.

— Тао-тао — леко кимна майка му. — Звездите с остри ръбове, които се използват за хвърляне, са изобретени от танжин. Всичко останало — датите на убийствата, свинските крачета в устите на жертвите — са просто за заблуда. Съвсем в стила на танжин.

— А дали моята дарба… — Со Пенг затруднено млъкна за миг, давайки си сметка, че един положителен отговор на въпроса, който се готвеше да зададе, ще го нарани дълбоко. После преглътна и довърши: — Дали моята дарба е част от Тао-тао?

— Не — твърдо отвърна Лианг, ясно доловила напрежението в душата му. — Нея аз съм наследила от майка си, а тя не е имала нищо общо с танжин.

— Но какво могат да търсят танжин тук, в Сингапур?

— По природа те са скитници — отвърна майка му. — Много от тях са емигрирали в Япония още преди триста години. Танжин никога не са доволни, вечно търсят нови територии. Вероятно, защото никога нищо не са притежавали.

— Какво искаш да кажеш?

— Тао-тао е едно доста нихилистично бойно изкуство — въздъхна Лианг. — Танжин са безмилостни, неспособни да се вълнуват като теб или мен. В резултат на това не притежават нищо и завиждат на онези, които не са като тях. В допълнение притежават изключителната способност да проникват навсякъде, често се наемат да вършат мръсната работа, която за обикновените хора е недостойна и отвратителна. На това ги учи Тао-тао.

Со Пенг вероятно долови нещо в гласа й или пък в чертите на лицето и. Във всички случаи не можа да сдържи това, което искаше да каже:

— Не това са причините за присъствието им в Сингапур.

Още докато го казваше, усети, че това е чистата истина. После отново почувства магнетичната радиация на духа й, могъща и пулсираща като самата Земя.

Тя дълго мълча, после бавно поклати глава и каза:

— Со Пенг, точно тези думи ми каза, когато се появи в съзнанието ми малко преди да се родиш — „Не това са причините за присъствието им в Сингапур“. Тогава ние с баща ти все още не живеехме тук. Бяхме се установили в околностите на Куала Лумпур, близо до калаените мини. И през ум не ми минаваше да се местим в Сингапур, а след видението реших никога да не правим това.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Животът, Со Пенг — усмихна се тя. Очите й някак изведнъж бяха поели част от течната неуловимост на водата, край която седяха. — С течение на времето разбрах, че не съм само обикновен носител на нов живот, а и нещо като контейнер на познанието, което също трябва да бъде прехвърлено на поколението ми. Много скоро след пристигането ни тук аз вече знаех, че танжинският ми произход и предстоящото ти раждане са неща, в които няма нищо случайно. Двете бяха неразривно свързани. Страхувах се от тази връзка, тръпнех от ужас, че ще чуя думите: „Не това са причините за присъствието на танжин в Сингапур“.

Майка му отпусна глава на гърдите си. Години по-късно Со Пенг щеше да си спомни, че в онзи миг целият град му се стори застинал в нереална и някак страшна неподвижност. Наистина странна, тъй като отлично познаваше вечното оживление на този град.

— Наистина не това са причините за присъствието на танжин в Сингапур — промълви Лианг. — Те са тук, за да ме върнат обратно в Жиу.

След тези думи настъпи дълго мълчание. Измина доста време преди Со Пенг да се отърси от шока.

— Но защо им е било необходимо да убиват двамата търговци? — попита той. — Ти изобщо не ги познаваш.

— Не допускай грешката, която допуснаха всички — предупреди го Лианг. — Тук не става въпрос кого са убили танжин, а как са го убили. Методът на убийството съобщава за присъствието им тук. Те ме предупреждават, че ще умра, ако не се подчиня.

— Искаш да кажеш, че са отнели два човешки живота, само за да те предупредят?

— Така действат танжин — промълви Лианг.

Со Пенг понечи да каже нещо, после затвори уста. Беше наистина зашеметен. Майка му гледаше встрани, но явно не виждаше нищо. Чакаше го да се съвземе, очевидно не й се искаше да продължава.

Ръката й се плъзна под дрехата и се появи отново с малка кутийка от черно кадифе. Постави я върху дланта си с такова благоговение, сякаш държеше свалена от небесата звезда.

— Отвори я, сине мой — прошушна Лианг в някакъв религиозен екстаз. Сякаш предстоеше изпълнението на древен ритуал.

Со Пенг се подчини с разтуптяно сърце. Пред очите му блеснаха скъпоценни камъни.

— Шестнайсет изумруда — добави Лианг със същия странен напевен глас. — Всеки от тях олицетворява по един от принципите на Тао-тао, а едновременно с това и името на всеки един от шестнайсетте основатели на танжин. Според преданието в камъните са заключени техните безсмъртни духове.

Со Пенг гледаше блестящите камъни така, сякаш бяха живи, сякаш всеки момент щяха да го ухапят.

— Значи тях търсят танжин — каза той, без следа от въпросителна интонация в гласа си.

— Искат мен, искат и смарагдите — кимна Лианг. — Което е едно и също, защото камъните са мои и никой не може да ме отдели от тях. Те са свещени, свещена е и вярата, с която ги пазя. Притежават далеч по-голяма стойност от обикновени скъпоценности, тъй като съдържат есенцията, сърцето и душата на Тао-тао. Тук е доброто, тук е и злото, сине. Ти трябва да се научиш да ги отличаваш. Преминат ли в твое притежание тези камъни, ти вече нямаш друг избор, освен праведния живот.

— Защо толкова много ги искат танжин?

— Вече ти казах — те олицетворяват както доброто, така и злото — истинския дух на първите монаси танжин. Някои от тях са били добри, други — лоши. Но днешните танжин, омерзени от бедността и извратеното си чувство за морал, искат да дадат воля на злото, да го използват за постигане на низките си цели. И завинаги да унищожат доброто.

Лицето на Лианг потъмня, разтревожено от хода на мислите, които и двамата ясно усещаха.

— Между тези шестнайсет камъка съществува едно особено равновесие — продължи след известно време тя. — Ако останат по-малко от девет, това равновесие ще се наруши и ще освободи силите на злото.

Тъмни и неясни под слабата мъждукаща светлина на уличните фенери, камъните изглеждаха безцветни и мъртви, от тях се излъчваше неясна заплаха.

Со Пенг бавно откъсна очи от тях и ги насочи към лицето на майка си.

— И танжин ще те убият, въпреки че си една от тях? — попита той.

— Отрекох се от техния начин на живот още като избягах с баща ти — отвърна тя. В гласа и нямаше дори следа от тъга. — Още е хубав мъж, но да го беше видял тогава! Живееше нашироко, пръскаше пари като луд и това, признавам, не ми беше неприятно. Но най-много ме привлече идеята да се махна от храма. Задушавах се там, не бях родена да съм жена танжин. А баща ти бе толкова различен от мъжете, сред които бях израснала и които презирах с цялата си душа! Беше мил, искрен, доверчив — и именно поради това губеше всичко, което съумяваше да припечели.

На лицето й се появи тъжна усмивка, сякаш приемаше мъжа си като голямо дете, като Божия благословия — беззащитен като нежно двете, изискващ неотклонното й внимание.

— Но аз се страхувах от гнева на баща си, имах достатъчно основания за това. Бях сигурна, че ще ми забрани да тръгна с този мъж, затова и не го попитах. Просто тръгнах с баща ти, който нищо и не подозираше, разбира се. И до ден-днешен е така, погрижих се добре за това. Бедничкият! Как ли би реагирал, ако знаеше?

Лианг погледна сина си, в чертите му откри не себе си, а своя любим съпруг.

— Това, което извърших, беше нечувано. Колко железни закона на Тао-тао пристъпих? Дълбоко в себе си бях сигурна, че някога ще плащам за своите грехове. Силно се надявах този ден да не настъпи никога, но ето че вече е факт…

— И затова трябва да заминеш?

— Не мога да излагам семейството си на риск — простичко отвърна тя.

— Без теб няма да има семейство — каза Со Пенг.

— Нямам друг избор, миличък — въздъхна след известно време тя.

Права е, помисли си Со Пенг. Но аз имам избор. Едновременно с това почувства, че майка му крие нещо от него. Нещо от жизненоважно значение.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за танжин — каза той.

Лианг тъжно се усмихна и поклати глава.

— И без това ти казах повече, отколкото трябва. Опасността е огромна!

— А какво ще стане, ако тя продължи да е такава и след твоето заминаване? — попита Со Пенг.

— Невъзможно — отвърна майка му. — Върна ли се обратно в Жиу, опасност няма да има.

Со Пенг с характерната за младостта си прямота попита:

— Ами ако се окаже, че танжин не искат само теб?

— Няма да говорим за това! — потръпна Лианг, после смекчи глас: — Не бива да даваш толкова голяма свобода на въображението си. Ако в този момент открито се облегнеш на своята дарба, можеш да бъдеш сигурен, че тя ще те подведе.

— Извинявай, мамо — покорно се поклони Со Пенг. — Все пак продължавам да мисля, че познанието означава сила. — Вдигна глава в точно избрания момент — трик, който беше усвоил от нея. Очите им си размениха мълчаливи послания.

Миг по-късно Лианг започна да говори. Разказа му всичко, което знаеше за обичаите и стратегията на танжин и Тао-тао. Когато свърши, нощта отдавна беше настъпила.

Всички братя и сестри на Со Пенг безпрекословно се подчиняваха на майка си. Но той вършеше нещо повече — слушаше я. Така постъпи и сега, когато тя му разказваше за своето минало и философията на Тао-тао. Накрая стигна до заключението, че трябва да изследва в детайли мрака — убежището на всички танжин, и злото, скрито под всякакви форми.

Бързо разбра, че пътят към мрака минава през здрача — онова измамно състояние на природните сили, в което неизменно се съдържа и елемент на истина. Човек не може да се придържа към истината и едновременно с това да изследва тъмните, вонящи бездни на света. Истината не е обменна монета на злото, изпълващо мрака както тръните окупират горска поляна. Но и лъжата не е такава монета. За да проникне в мрачните коридори на това злокобно чувство, човек трябва да прибягва до неясни и завоалирани комбинации между двете.

Со Пенг се срещна с братовчед си Ван, който работеше като чистач в полицейското управление. Той знаеше всичко, което става в полицията, знаеше дори повече от началника му — надут англичанин.

— Защо се интересуваш от тези убийства, братовчеде? — попита го Ван. — Те са истинска загадка, дори англичаните нямат особено желание да ги разследват. Искат да ги забравят, защото се страхуват. А и аз също…

Въпреки тези думи, Ван му предостави всички материали от разследването и Со Пенг потъна в четене. Не искаше да се влияе от безпокойството на братовчед си.

— Тук пише, че оръжията са „звезди за хвърляне“ — очевидно англичаните не са намерили по-подходящ израз за тях — извърна се той към Ван. — Тук някъде ли се намират?

Ван кимна и му ги показа. Со Пенг им хвърли един бегъл поглед, макар в действителност да изгаряше от желание да ги разгледа отблизо. После отново се задълбочи в рапорта, зададе на братовчед си няколко безсмислени въпроса за заблуждение и стана да си върви. Докато Ван връщаше папката на мястото й, той стисна в шепа една от звездите.

Научил всичко, което и полицията знаеше за убийствата, Со Пенг разбра, че е готов за Нощната смяна.

Този израз беше доста приблизителен превод на една особена думичка от малайския език, в която се долавяха примеси и от наречието Хокиен. С нея обозначаваха един градски квартал, в който англичаните изобщо не припарваха, населен нарядко с „бабас“ — така наричаха китайските емигранти от областта на Проливите. Днешните „бабас“ бяха далеч по-уважавани от своите прадеди, които бяха пристигнали в Сингапур нелегално на борда на различни търговски кораби, и които са били държани в затвора, докато не ги откупи някой, който се нуждае от евтина работна ръка. В случай, че имали късмета да бъдат взети на работа, тези нещастници трябвало да блъскат по осемнайсет часа на денонощието, за да изплатят парите за откупването, които растели непрекъснато от ежедневните лихви.

Нощната смяна беше царството на „самсенг“ — професионалните престъпници, които съставляваха огромна част от подземния свят на Сингапур и ненавиждаха смъртно европейската законодателна система. Те се занимаваха с грабежи, палежи, убийства и насилие с онази методичност, с която чиновниците ходят на работа.

Со Пенг знаеше всичко това и затова реши именно там да започне издирването на танжин. Нощната смяна се простираше край пристанището, тесните му улички бяха претъпкани с отворени по цяла нощ долнопробни кръчми и барове, залепени до стените на огромни складове. Тук бе царството на опиума и алкохола, използвани охотно от население, което изобщо не мислеше за утрешния ден. Местните обитатели бяха банда безбожници, които нямаха цели в живота, а и не ги търсеха.

В такава яма на злото се спусна Со Пенг, въоръжен единствено с бързия си ум и информацията, която бе получил от майка си и полицейските досиета.

В началото никой не му обръщаше внимание, вероятно защото го вземаха за заблудил се „бабас“, който скоро ще осъзнае грешката си и ще побърза да изчезне.

Когато това не стана, вниманието към него се засили. А когато започна да разпитва за убийците на двамата търговци, вече се превърна в обект на нескрито любопитство и най-различни догадки.

Особено се заинтересува от него един тип на име Тик По Так, главатар на една от неизброимите китайски банди, които действаха в града. Беше едър мъж на около трийсет години, бивш „синкех“ — нелегален емигрант, пристигнал в Сингапур на борда на малка джонка, на която бяха намерили смъртта си двамата му братя, покосени от холерата.

Так бе успял да слезе жив от заразения кораб, но в замяна на това го пипна охтиката. Беше работил денонощно, за да изплати стойността на нелегалното пътешествие — не само за себе си, но и за мъртвите си братя.

Това бе успял да стори за две години, а след това — вече свободен — бе потърсил убежище в Нощната смяна. С остатъка от припечелените пари бе купил един револвер, а после, бе заминал обратно за пиперената плантация, в която се бе мъчил в продължение на двайсет и четири месеца. Там пръснал главата на работодателя си и се върнал обратно.

Беше известен в квартала, страхуваха се от него. Под негово разпореждане се оказа една от най-могъщите банди на Кралската колония — както по онова време англичаните наричаха Сингапур. Вместо да враждува с англичаните, Так беше сключил с тях споразумение, което твърде много наподобяваше пакт за ненападение. Англичаните не го закачаха, рядко се осмеляваха да се ровят в делата му.

Като „синкех“ Так беше енергичен млад човек, изгарящ от желание да защитава честта и свободата си. Несъмнено видя себе си в Со Пенг и много му се прииска да разбере какви са мотивите на младежа, втурнал се толкова безразсъдно в този ад на порока. Едновременно с това изпитваше и голяма доза притеснение, тъй като примирието му с англичаните беше, меко казано, крехко и той не се чувстваше добре от тяхната близост. По негово дълбоко убеждение всички, които предпочитат да говорят истината (която винаги е обидна за някого), вместо да запазят достойно мълчание, бяха подозрителни и не заслужаваха доверие.

Тик По Так изпрати Едноокия Ян да заговори Со Пенг, който седеше в дъното на мръсния бар. Искаше да наблюдава реакциите му отстрани, искаше да разбере дали Со Пенг е наистина този, за когото се представя, или е просто шпионин на коварните англичани.

Едноокият Ян беше огромен мъж с раздразнителен нрав, от когото страняха и най-смелите английски полицаи. Но сега беше получил точна заповед и Так не се съмняваше, че тя ще бъде изпълнена.

— Защо си дошъл тук? — изправи се бандитът пред Со Пенг. — Защо се навираш в място, което ти е чуждо?

Со Пенг вдигна глава към този огромен мъж, който беше висок колкото него, но поне два пъти по-тежък.

— Търся хората, извършили убийство — отвърна той.

Ян се разтърси от буен смях и завря дългия си мръсен нож под носа на Со Пенг.

— Значи си дошъл точно там, където трябва — изръмжа той и бавно започна да върти ножа пред очите на Со Пенг. — Кое убийство по-точно?

— На двамата търговци мюсюлмани, открити със свински крачета в устата — отвърна Со Пенг.

— Защо са ти? — изгрухтя Едноокият Ян.

— Искам да говоря с тях.

Дебелият изръмжа и опря ножа във врата на Со Пенг.

— Край на търсенето! — обяви той. — Аз съм един от тях. Казвай!

Со Пенг остана неподвижен. Знаеше, че този гигант не е танжин — от него не се излъчваше онази мрачна заплаха, за която говореше майка му. В този едноок тил нямаше нищо тайнствено, характерът му бе прост и неприкрит. Което съвсем не го правеше по-малко опасен, разбира се.

Со Пенг си даде сметка, че следващата му реакция ще бъде от решаващо значение.

— Ако наистина си този, за който се представяш, ще знаеш моето име — каза на гиганта той.

— Тъй ли? — учуди се Ян. — От къде на къде? Ти си едно хлапе и нищо повече!

Со Пенг прибягна до дарбата си и душата му нежно се докосна до примитивния ум на гиганта, внушавайки му искреност. Безпардонните противници изискват и безпардонни действия.

Ян изръмжа и махна ножа си от врата на Со Пенг.

— Не те ли е страх, че ще убият и теб? — попита той. — Убийците никак не се интересуват коя ще е поредната им жертва.

— Но не и тези! — отвърна Со Пенг и в гласа му прозвуча такава непоколебимост, че гигантът изненадано го погледна.

— Знаеш кои са, така ли? — любопитно попита той.

— Да — кимна Со Пенг.

— И можеш да го докажеш?

— Мога.

— Ела с мен — изправи се Ян и го поведе към дъното на бара, където се беше разположил Тик По Так. Со Пенг остана прав, докато не получи покана да седне. Прие чаша питие от Так, без да научи дори името му. Не е зле, помисли си той. Така и двамата сме в еднакви позиции.

— Доколкото разбирам, вие търсите хората, отговорни за две скорошни убийства — проговори Так, когато и двамата опразниха чашите си.

— Точно така.

— Някои хора в Сингапур са убедени, че аз съм убиецът на търговците.

— Защо? — попита Со Пенг.

— Защото аз съм Тик По Так и поддържах делови отношения с тези търговци.

— Опиум?

Так присви очи. Под масата държеше малокалибрен пистолет, насочен в корема на Со Пенг.

— Как се казвате? — напрегнато попита той.

Со Пенг му каза името си.

— Моят бизнес не е ваша работа, Со Пенг! — процеди гангстерът.

Со Пенг сви рамене и му отправи един равнодушен поглед. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, ясно усещаше недоверието на Так — грапаво като борда на ръждясала гемия.

— Попитах ви, защото само търговията с опиум може да обясни подозренията на британските власти към вас — каза той.

Името на Так беше начело в списъка на заподозрените, който беше зърнал в полицията благодарение на братовчеда Ван. С усилие на волята потисна желанието си да увери Так, че наистина е този, за когото се представя. Инстинктивно усещаше, че това само би засилило подозренията на гангстера.

— Я кажете, мен ли търсите? — приведе се напред Так. Ръцете му продължаваха да са скрити под масата.

— Търся китайци, известни с прозвището танжин — отвърна Со Пенг. — Те са нещо като монаси и притежават необикновени способности. Убиват с лекотата, с която дишат, това е Тао — тяхната религия. Издигнали са смъртта в истински култ. — Очите му се заковаха в лицето на Так, духът му се насочи към мрачните дълбини на съзнанието му. — Те са убийците на търговците, а не вие. Ще ми помогнете ли да ги открия?

— Монаси убийци? — недоверчиво промърмори Так, но Со Пенг усети как интересът му нараства. — Кой е чувал за подобно нещо?

— Аз — отвърна Со Пенг, сигурен че гангстерът има интерес да открие убийците. — Ще ги позная в момента, в който ги видя. А имам чувството, че вие разполагате с физическата възможност да ги откриете…

Со Пенг предлагаше сътрудничество и Так го знаеше. На пръв поглед това изглеждаше пълен абсурд — някакъв неизвестен и подозрителен хлапак предлага съюз не на друг, а на най-прочутия „самсенг“ в Сингапур. Въпреки това Так се облегна назад и каза:

— Разкажете ми за тези… танжин.

Со Пенг му каза в общи линии това, което бе научил от майка си. От разказа изключи единствено личното й участие, както и собствените си подбуди.

— Защо искате да откриете тези танжин — ако приемем, че те наистина съществуват?

Со Пенг се изправи пред първата си сериозна дилема. Кое трябва да избере — истината или измислицата? В крайна сметка предпочете да се придържа в здрача между двете — тактика, която несъмнено бе избрал: и неговият събеседник. Отвори уста да започне, но нещо в изражението на Так го накара да спре. Когато отново проговори, той разказа цялата истина — страховете на майка си, собственото си желание да я спаси. Не каза нито дума единствено за ясновидските им дарби. Так остана мълчалив, преосмисляйки чутото.

— Как ще познаете тези танжин? — рязко попита той.

Со Пенг нямаше готов отговор на този въпрос, затова предпочете да окаже лек натиск върху съзнанието на Так, също както стори преди малко по отношение на Едноокия Ян.

— Вече съм виждал монаси като тях — отвърна той.

Тик По Так бе успял да се задържи на върха на престъпния свят, опирайки се на три железни правила: огромна решителност, здрава ръка и принципа да не се сдружава с никого и по никакви поводи. Всеки съюз води до делба, а следователно и до ограничаване на абсолютната власт. А Так от рождение знаеше какво означава властта.

Въпреки всичко нещо в този младеж го привличаше. Не беше фактът, че за да спаси честта си, той трябва да отмъсти за смъртта на деловите си партньори, макар че това положително беше един от мотивите на младежа. Беше по-скоро чувството, че Со Пенг обладава талант, който крие неподозирани възможности за печалба. Так разбра, че ако той не вземе под крилото си този младеж, някой друг несъмнено ще го стори и това ще бъде лошо за него самия.

— Искаме едно и също нещо — загрижено каза той. — Може би ще можем да работим заедно. — Направи му впечатление, че Со Пенг не го попита за причините, поради които иска да открие убийците. И това дълбоко го впечатли, тъй като от опит се беше уверил, че всички съдружници са непоносимо любопитни. Вече беше сигурен, че това момче е изключително мъдро за годините си.

— Утре на мръкване ще се видим тук — рязко прекъсна разговора той и стана на крака.

На другия ден — прекалено горещ дори по сингапурските стандарти, Со Пенг и Так заминаха за селцето Чес Чу Каиг, разположено северно от колонията.

— Умееш ли да боравиш с пушка? — попита Так.

Сега не беше нужно да лъже.

— Няма значение — рече Так. — Ще те науча. — И това му достави удоволствие. Макар че имаше две жени и седем деца, той практически не познаваше отблизо истинската възприемчивост на младостта. Винаги бе считал собствените си деца за глупави и мързеливи.

Приятно му беше да учи Со Пенг на стрелба и изпитваше странна гордост от вродената му сръчност. От друга страна, тя го правеше и малко подозрителен.

Оказа се, че бързата възприемчивост на Со Пенг е съвсем навременна, тъй като в средата на деня те вече бяха на лов за тигри. Дивите кръвожадни котки не бяха никак доволни от нахлуването на цивилизацията по техните земи. Само през текущата година почти триста души бяха намерили смъртта си от ноктите им в околностите на Сингапур.

Так беше любезен, дори словоохотлив. Тези качества на Так изненадаха приятно Со Пенг, още повече че Так го представи на останалите участници в лова като свой добър приятел. Всички бяха любезни с него, задаваха му любопитни въпроси, охотно отговаряха на неговите.

Так го представи на един приятен на външен вид европеец, който щеше да ги придружава. Името му беше Х. Н. Ридли и очевидно беше много близък с гангстера. На Со Пенг му се стори доста странно, че Так поддържа приятелски отношения с европеец, недоумението му нарасна още повече, когато по време на една от почивките научи, че Ридли е директор на ботаническата градина в Сингапур.

— Много си падам по цветята — смееше се Так.

Какво общо може да има между двамата, запита се Со Пенг, след което бързо коригира въпроса си — какво е това, което прави Ридли привлекателен в очите на Так?

Обмисляше възможните отговори, докато дружината навлезе в джунглата, предвождана от кучкарите малайци, които с мъка удържаха възбудените кучета.

Со Пенг беше чувал, че правителството дава награда за всяка тигърска глава, занесена в Сингапур. Но тази дружина едва ли бе тръгнала на лов заради печалбата. Далеч по-вероятно беше да го прави за удоволствие, просто в името на спорта, отношенията между участниците бяха толкова изтънчени, колкото и в най-изискания благороднически клуб. Китайците разгорещено се обзалагаха — не само за главите, които ще отнесат, но и за точното време за откриването и убийството както на първия, така и на последния тигър.

Со Пенг беше дълбоко развълнуван. Докато Так и Ридли си разменяха последните светски клюки от Колонията, той наблюдаваше кучетата — по-специално най-близкото до него, един великолепен екземпляр от породата салуки. Беше изненадващо дребно животно, особено когато човек знае, че с негова помощ се ловят такива огромни зверове като тигрите. Козината му беше на бели и черни петна, очите — пъргави и умни, а ушите — широки и изправени, с типична триъгълна форма.

Тигърът очевидно е бил скрит срещу движението на леко подухващия ветрец, тъй като се появи внезапно и абсолютно безшумно иззад гъсталаците вляво от салукито. Со Пенг рязко се извъртя и натисна спусъка в момента, в който звярът връхлиташе върху кучето. Тресна оглушителен изстрел, а той — неподготвен за силния откат, изведнъж се оказа по гръб. Цевта на оръжието му се насочи в небето.

Так светкавично се обърна, куршумите, излетели от двойната цев на пушката му, бяха смъртоносно точни. Ефектът от попаденията беше такъв, сякаш дребното куче небрежно отърсва от гърба си огромния раиран звяр.

Кучетата възбудено завиха, мъжете се втурнаха към мястото на инцидента. Тигърът лежеше на една страна, въздухът излиташе със свистене от устата му, очите му бясно проблясваха. Со Пенг пристигна точно навреме, за да види как звярът вдига благородната си глава и отправя последен заплашителен рев към своите врагове. После Так зареди пушката си и вкара един куршум в дясното му око.

Дребното куче седеше на задника си и дишаше тежко, от израненото му тяло течеше кръв. Горкото животно пригласяше, доколкото може на възбудения лай на останалите псета, а когато господарят му дръпна каишката, за да го отведе встрани и да му окаже помощ, то запъна крака и отказа да го последва.

Так пристъпи към Со Пенг, който продължаваше да гледа втренчено убития звяр. В тази смърт имаше някакво мрачно знамение.

Так внимателно наблюдаваше реакцията на Со Пенг, след известно време леко кимна с глава, махна с ръка по посока на малаеца с раненото куче и каза:

— Дезару ти е много задължен за това, че спаси живота на кучето му. Тези животни трудно се намират, а още по-трудно се дресират за лов. — Отиде да вдигне изпуснатата от Со Пенг пушка, подаде му я и каза: — Ти свърши добра работа.

Две малайски хлапета останаха при убития тигър, а останалите се приготвиха да продължат.

Както често става по време на лов, дълго след първото попадение не се случи абсолютно нищо. Денят се точеше бавно, горещ и изключително влажен. По едно време заваля, после всичко си остана постарому. Со Пенг наблюдаваше как слънчевите лъчи изсмукват влагата от зелените листа и гората се обвива в изпарения.

Ридли изравни крачка с него и двамата завързаха непринуден разговор. Со Пенг скоро разбра каква е ползата на Так от този човек. Каза му го сам Ридли — един любезен и изключително интелигентен за европеец човек. Так правел дарения в полза на ботаническата градина, а в замяна Ридли експериментирал с отглеждането на различни видове мак.

Со Пенг разбираше каква е целта на Так. Ако Ридли успее да адаптира растението към местните условия, той ще бъде в състояние да произвежда опиум на място и по този начин ще елиминира посредниците, ще увеличи стократно печалбите си.

— На практика това е пълна илюзия — призна му Ридли, докато продължаваха да крачат в горещия следобед. — Papaver somniferum или другояче казано — евразийският мак, е едно изключително деликатно растение. На първо място му е необходима онази прохлада, която по тези места може да се открие само на надморска височина от хиляда до хиляда и петстотин метра. Отглеждането му тук, на морското равнище, е абсолютно невъзможно, а всеки опит за хибридизация замърсява и разваля крайния продукт — опиума.

— Так знае ли това? — попита Со Пенг.

— Не — поклати глава Ридли, после притеснено добави: — Надявам се, че няма да го просветлите… Почти всичките пари от даренията му отидоха за един експеримент, върху който работя вече повече от година. От Англия успях да си набавя семената на дървото „пара“, измъкнати нелегално от басейна на река Амазонка. Знаете ли къде се намира? Не съм изненадан… В Южна Америка, на другия край на света.

— Във всеки случай местният климат се оказа много по-подходящ за дървото „пара“, особено ако вземем за сравнение евразийския мак. Ако успеем да го аклиматизираме добре, това ще бъде от огромно значение за Сингапур.

— Споменах за „пара“ на мистър Так, но той очевидно има други грижи. За него не би представлявало трудност да отглежда това дърво, тъй като притежава хиляди акри земя северно от Сингапур.

— Но защо би трябвало да го отглежда? — попита Со Пенг.

— Чували ли сте някога за каучук? — погледна го Ридли.

— Не — призна Со Пенг. — Какво е това?

Ридли му обясни. Разказът му беше толкова интересен, че Со Пенг напълно забрави за двойката тигри, която дружината междувременно успя да убие.

Ловът на тигри беше добро прикритие за незабелязаното им придвижване на север.

— Ако тези танжин наистина са в Сингапур, аз трябваше да го знам — каза Так. — Но след като не съм информиран за тях, значи се крият тук, при тигрите.

Со Пенг кимна.

— Доколкото знам, това подхожда съвсем пълно на елементарната им философия. — Не спомена нищо за разговора си с Ридли, предпочитайки засега да го запази в тайна. Добре знаеше, че човек не само трябва да прекосява мостовете на живота, но и да го върши в най-подходящото време.

— Което означава, че са много опасни — предупреди го Так. — В Сингапур съм пълновластен господар и познавам всички, които могат да бъдат опасни. Там щеше да ни е много по-лесно.

За изненада на Со Пенг групата не пое към джунглата. Приключила с лова, тя се насочи към мангровите горички и гъстите китки от палми, прекоси ги за около час и се озова на брега на широка мътна река. Малък сампан ги очакваше. Край него стояха на пост трима тежковъоръжени мъже, които почтително се поклониха на приближилия се Так. Той се качи на борда на лодката и лично провери качеството на провизиите вътре. Вероятно доволен от проверката, той махна на Со Пенг да го последва. Тримата въоръжени мъже отвързаха въжетата, скочиха в лодката и я насочиха към средата на реката. В задната част на сампана се поддържаше огън от дървени въглища, над него съскаше метален тиган.

— Коя е тази река? — попита Со Пенг.

— Има някакво име, което са й дали оранг-асли, но аз не го зная — отвърна Так. Имаше предвид племената, които бяха населявали полуострова преди идването на китайците. — Не е толкова важно. Важното е, че тя ще ни отведе точно там, където искаме.

Мъжът на кърмата им поднесе храната. — „пияно пиле“, което представляваше късчета месо, изпържени в „шао шинг“ — жълто оризово вино от Шанхай, което се сервира студено с гарнитура от широки сочни листа на пресен кориандър. Миг по-късно тиганът беше опразнен и зареден наново. Так и Со Пенг получиха вкусни порции млади змиорки, напоени със сусамово олио, придружени от хрупкащи, добре препечени сладки картофи.

Докато се хранеха, Так поддържаше лек и приятен разговор. Со Пенг скоро разбра, че очевидно е издържал някакъв неизвестен тест и отново се замисли за хората, с които бе запознал по време на лова. Всички бяха любезни, всички проявяваха подчертан интерес към него. Което, вече беше сигурен в това, не беше нищо друго, освен скрита форма на разпит.

Не беше особено изненадан. Хора от ранга на Так са длъжни, или поне имат право, да бъдат подозрителни към всички, с които влизат в контакт. Най-голямата грижа на бандита беше да не допусне полицейски шпиони край себе си, както и доносници на съпернически банди. Ловната дружинка бе събрана с една-единствена цел — някой от участниците в нея да разпознае Со Пенг, да изобличи евентуално скритите му намерения.

— Онези двама търговци ми бяха много близки и всички знаеха това — продължи Так. — Те притежаваха най-бързите лодки и най-опитните хора, бяха готови да поемат рисковете, които аз изисквах от тях. Сигурен съм, че убийците им, танжини или не, са били наети от един човек, с когото доскоро работех. Преди около шест месеца се скарахме и той се закле да ми отмъсти. И ето че вече го стори… Но аз не мога да отмина това!

Со Пенг понечи да каже, че това едва ли отговаря на истината, тъй като майка му бе сигурна, че убийствата са лично предупреждение към нея, но навреме се въздържа. Беше му ясно, че Тик По Так съвсем не е глупак и вероятно подозренията му почиват на известно основание. Но кой тогава е прав относно мотивите за убийствата? Так или Лианг?

— Ти прояви бърз рефлекс — рече Так, връщайки се на темата за неотдавнашния лов. — Дезару ти е задължен и няма да забрави това.

— Имам известна практика в това отношение — призна Со Пенг. — Преди години, изкарах малко пари, като ловях в торба онези гигантски плъхове, дето бяха подгонили котките из Колонията. Помниш ли? Губернаторът обяви награда за изтребването им. Една седмица занесох цели двайсет бройки. Вдигаха доста по-голям шум от тигъра…

— Но ти все пак го чу — не пропусна да отбележи Так. — Докато ние с Ридли не забелязахме нищо.

— Все пак не съм живял цял живот в Сингапур — каза Со Пенг, преценил, че сега е времето да сподели тази информация. — Семейството ми постоянно се местеше, живели сме и в двата края на полуострова.

— Значи познаваш джунглата по-добре от мен — засмя се Так.

Со Пенг му каза малайското име на реката, по която плаваха. И веднага съжали за това, тъй като Так можеше да го вземе за скрит и потаен.

— А знаеш ли накъде пътуваме? — сериозно го попита Так.

— Би трябвало да съм ясновидец за това — поклати глава Со Пенг.

— Познавам един ясновидец — рече Так и се изплю в мътната вода. — Той каза, че няма да се върна от горното течение…

— Но ти предпочете да тръгнеш въпреки това.

— Предпочетох ли? — Так изглеждаше изненадан от тази дума. — Честта го изискваше. Тези търговци ми… бяха по-близки от роднини, само чаках да се появи някакъв знак… — Ръката му махна по посока на младежа: — Ти си този знак, момко. Ти познаваш убийците, вече не се чувствам като орел на тъмно… Ти ще успееш да ги зърнеш още преди те да ни видят.

Сърцето на Со Пенг се сви, хвана го яд, че се беше изфукал пред Так, че вече е виждал танжин и веднага ще ги познае. И сега спътникът му разчиташе на него, за да започне битката с могъщи противници. Беше се озовал в средата на гангстерска война и не виждаше как може да се измъкне.

Въпреки всичко си даде сметка, че не може да признае грешката си — вече беше късно. Внезапно почувства, че циничното му отношение към Так се променя, тъй като той се показа като човек, който е готов да умре за своите идеали. Со Пенг бе убеден, че Так е истинско олицетворение на герой.

В крайна сметка огромното влияние на Так върху психиката на Со Пенг не беше изненада. Момчето бе израснало в семейство, в което почти не се усещаше присъствието на мъжа и възхищението му от този човек с желязна воля и сурова привлекателност беше неизбежно.

Минаха край малко селце, във водата пред него весело пляскаха деца. Между тях се мяркаха коремите на рибата гар, която не се плашеше от хора и беше в състояние да стои извън водата в продължение на няколко минути. Две хлапета се изравниха със сампана и започнаха да плуват заедно с него. Един от хората на Так им извика нещо на наречието бахаза и им посочи приближаващия се крокодил. Хлапетата изкрещяха, очите им побеляха от страх и Со Пенг си спомни за очите на ранения тигър, миг преди да бъде довършен от Так. Децата се обърнаха и бързо заплуваха към брега, но крокодилът им пресече пътя и започна да ги настига. Отвратителните му челюсти алчно се разтвориха.

Един от хората на Так посегна за пушката си, но Со Пенг хвана цевта и каза:

— Кръвта ще привлече много повече хищници.

После се протегна към надвисналите над реката клони на дърветата, откъсна един по-здрав и леко се спусна във водата. С няколко замаха се озова между децата и крокодила, вдигна ръка и заби клона в зиналата паст на влечугото с цялата си сила. Челюстите механично се сключиха, клонът изпращя и изчезна, водата се разпени от ударите на мощната опашка.

Децата се добраха до брега, покатериха се на безопасно разстояние от водата и започнаха да се присмиват на измамения крокодил, като небрежно откъсваха гигантските пиявици, полепнали по телата им.

Так издърпа Со Пенг на борда и сампанът продължи пътя си.

— Къде си научил тоя трик? — попита той.

Со Пенг си спомни за Жао Хсия и се разсмя.

— Радвам се, че мина — каза той. — Моят най-добър приятел от детските години редовно го прилагаше и то на доста по-големи крокодили. Кой знае защо те никога не го закачаха… — Сви рамене и добави: — Може би ги е хипнотизирал, може би е притежавал нещо като ясновидство.

Так гледаше нагоре по течението. На хоризонта се издигаше неясната грамада на планината Гунунг Мунтахак, обвита в синкава мъгла над яркозелената плътна стена на джунглата.

— В това пътешествие способностите на твоя приятел биха ми свършили отлична работа — обърна се той и се усмихна на Со Пенг. — Но аз се радвам, че ти си тук, момко. Не са много китайците, които познават източното малайско крайбрежие. Голям късмет извадих, че попадна на мен точно в този момент!

Под короните на огромни дървета туаланг видяха люспест мравояд, над който кряскаха и подскачаха от клон на клон шумни гибони. Сини рибари, жълточовки и някакви неизвестни птици с пъстри пера се стрелкаха над водата и гъсто залесените брегове. Природата се готвеше за настъпването на нощта.

В селцата, край които минаваха, горяха малко огньове. Започваше Рамадана и малайците, в огромното си болшинство ревностни мюсюлмани, се готвеха за месец на пост и молитви.

— Добре подбрах времето за това пътуване — каза Так, докато сампанът се плъзгаше под издълбания от природата свод в близост до десния бряг на реката. — По време на Рамадана духът може и да е силен, но плътта не я бива за нищо.

Изкатериха се на брега. Нощта бързо ги обвиваше с непрогледното си покривало, въздухът се изпълни със свистенето на криле и жуженето на нощни насекоми. Светулки започнаха да палят фенерите си в здрача, пеперуди с размах на пъстрите си криле по-голям от главата на Со Пенг лениво лъкатушеха към нощните си укрития. Вървяха с максимална бързина, а когато мракът стана съвсем непрогледен, спряха да нощуват, без да палят огън.

С първите лъчи на утрото отново бяха на път. Так ги водеше по едва забележимата пътечка, която се виеше в гъстата джунгла. Над главите им висяха гъсти клонаци, пътечката често се губеше напълно сред шубраците. Откриването на вярната посока бе въпрос както на памет, така и на чиста интуиция.

Со Пенг беше този, който обърна внимание на пръснатите листа от папрат с очевидната цел да я скрият от очите на неопитните пътешественици.

— Дали това е работа на твоя враг? — попита тон.

— Хората му не са толкова умни — поклати глава Так.

Продължиха напред, поддържайки първоначално установения ред — отпред крачеха двама от тежковъоръжените телохранители на Так, следваше ги господарят им, Со Пенг и накрая третият бандит — онзи, който им беше приготвил храната.

Гъсталакът, плътен като стена и обсипан с влажни капчици, криеше в себе си незнайни съкровища — милиарди насекоми, малки и блестящи като скъпоценни камъни змийчета, синьо-зелени дървесни жаби, дребни и ярко оцветени птички.

Дните бяха по-спокойни от нощите, но не по-малко опасни от тях. На всяка крачка се сблъскваха с плюещи отрова кобри, усойници и пепелянки, чието ухапване беше достатъчно силно, за да парализира човек за броени секунди. В един момент водачът спря и посочи с ръка към дънера на едно дебело дърво. Около него се бе увил огромен питон, който в разгънато състояние положително би бил по-дълъг от всичките петима пътешественици, легнали един след друг.

Малко преди пладне Так даде почивка и те се отпуснаха на земята за лека закуска. Со Пенг, който беше най-близо до готвача, започна да подава плодовете на останалите. Менюто се състоеше от рамбутан — местен плод с пихтиесто, подобно на хляб съдържание и сладко-парливо манго с ослепително бяла вътрешност. От продаваните на пазара плодове, човек лесно можеше да определи годишното време в Сингапур.

Со Пенг разряза последното си манго и понечи да го поднесе към устата си. Изведнъж бялата вътрешност на сочния плод се покри с яркочервени капки, в ноздрите го удари сладникавата миризма на топла кръв. Вдигна глава и видя как готвачът леко се накланя настрана, сякаш се готвеше да поспи.

От гърдите му стърчеше блестящ стоманен предмет с осем остри като бръснач ръба. Со Пенг веднага го позна — това беше „звезда за хвърляне“ от тези, които използваха танжин.

Остана на място, съвсем неподвижен. Душата му се сви в блестяща и леко пулсираща топка, обзе го желание да се слее със земята, да стане невидим. Косъмчетата по врата му настръхнаха, с цялото си същество чувстваше своята уязвимост и пълна безпомощност. Ушите му чакаха да чуят тихото бръмчене на литналата звезда, а гърбът му — да усети острите й ръбове. Затвори съзнанието си, не искаше да мисли за нищо. Без да помръдне или да издаде звук, Со Пенг наблюдаваше предсмъртната агония на готвача.

Наоколо беше все така спокойно. Останалите се хранеха, без да подозират каквото и да било. Со Пенг ги последва, съзнавайки инстинктивно, че не трябва да се различава от тях.

Мислеше, че разбира какви са целите на танжин. Майка му бе подчертала пълната им зависимост от предварително начертаната стратегия. Той трябваше да използва тази зависимост да превърне силата на танжин в тяхна слабост. Затова не трябваше да им позволява да го набележат за следваща жертва. Със свито сърце и потръпващ от страх, той бавно погълна последното си манго, опръскано с кръвта на готвача.

След няколко минути бавно се изправи и отиде към храсталаците да се облекчи. После, вместо да се върне при групата, той пое с бърза крачка през джунглата, придържайки се приблизително успоредно с пътечката, по която вървяха.

След десетина минути бърз ход зад гърба му изведнъж прозвуча тих, но заплашителен глас:

— Не мърдай!

Со Пенг замръзна на място, без да смее дори да се обърне. Миг по-късно усети нещо върху гърба си. То странно помръдваше и бавно покриваше раменете му. После се плъзна надолу към кръста и той разбра какво е.

Продължаваше да чака, без да помръдва. След миг усети, че някой се приближава откъм едната му страна и бавно разхлаби стегнатите си на топка мускули. Светкавично движение, тежестта от гърба му изчезна, ушите му доловиха смразяващото просвирване на острието във въздуха. Обърна се и видя как главата на усойницата отскача от гърчещото се тяло. Капчици черна отрова се посипаха по земята и бързо попиха в дебелия пласт изсъхнали листа.

Со Пенг отправи поглед в очите на Тик По Так.

— Какво си въобразяваш, че вършиш, момко? — попита го гангстерът. — Вече можеше да те няма!

— Исках да открия танжин по околните дървета — отвърна Со Пенг. — Убиха готвача.

— Зная. Скрих хората и тръгнах да те търся. Мислех, че и теб са убили.

— Танжин са тук — промълви Со Пенг, изчака малко и после продължи: — Готвачът бе убит със същото оръжие, с което са били убити и двамата търговци в Сингапур. Звезда за хвърляне.

— И ти не направи нищо, така ли? — намръщено го изгледа Так.

— Само да бях помръднал и с мен беше свършено — отвърна Со Пенг. — Не знаех от коя посока е долетяла звездата, но бях сигурен, че ме наблюдават.

Внимателно заобиколи едно ярко осветено петно в джунглата, получило се от случайно разреждане на гъстите листа над главите им. То беше златно от ослепителните лъчи на слънцето и рязко контрастираше със сочната зеленина наоколо.

— Дебнат ни — каза Со Пенг, когато двамата отново излязоха на пътечката. Не успя да види нищо, но беше сигурен в това, което каза. Пръстите му неволно попипаха звездата, която бе задигнал от полицейския участък и тежеше в джоба на панталоните му. — Според мен танжин ще ни избиват един по един, последен ще останеш ти.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че Так най-накрая бе принуден да се обади:

— А тогава? — попита той.

— Не знам — призна Со Пенг. — Може би ще те отведат при врага ти и ще те убият в негово присъствие.

— Ясновидецът каза, че няма да се върна оттук — погледна го в очите Так. — Аз обаче вярвам, че това е само една от многото възможности и възнамерявам да докажа, че точно тя е погрешна.

— Не можем да продължим по тази пътечка — предупреди го Со Пенг.

— Така е, трябва да вървим направо през джунглата.

— Добре ли познаваш местността?

— Вероятно по-добре от танжин — изплю се Так. — И сигурно по-зле от човека, който трябва да пипнем. — Изгледа Со Пенг и подхвърли: — Имаш ли някакви идеи?

— Може би — отвърна младежът. — Но ми трябва някое по-височко място.

Так се усмихна и махна с ръка на север:

— На около миля оттук са водопадите Кота Тинги. Издигат се на повече от трийсет метра над реката.

— Достатъчно — кимна Со Пенг.

Върнаха се при двамата телохранители, приклекнали под едно дърво, после продължиха пътешествието си. Около миля, бе казал Так. Но като се имат предвид уменията на танжин, този преход може би ще им отнеме остатъка от деня, помисли си Со Пенг.

Вторият телохранител стана жертва точно в мига, в който до слуха им долетя дълбокото боботене на водопада. Нещо като бойно знаме се мерна пред погледа на Со Пенг, той изкрещя на малайско наречие — предварително се бяха разбрали да контактуват чрез него, а не на китайски — после тримата останали живи хукнаха на прибежки към водопада криволичейки, доколкото им позволяваше пътечката. Теренът започна да се променя.

При първите скали, които ограждаха долната част на водопада, падна и последният от хората на Так. Там го настигна блестящата звезда и безмилостно се заби във врата му. Според предварителната им уговорка Так започна да се катери по влажните скали, насочвайки се към лявата стена на водопада.

Со Пенг се надяваше, че танжин ще станат малко по-небрежни, тъй като до този момент всичко се развиваше в пълно съответствие с техните планове. Докато се катереше нагоре редом с Так, той си помисли, че е срамно двама души да изгубят живота си заради постигането на този ефект. Далеч повече би предпочел да се впусне в преследване на танжин още след първото нападение, но знаеше, че това би имало фатални последици за всички. Танжин очевидно бяха избрали най-подходящите за своите атаки позиции, а от майка си знаеше, че те са изключителни майстори в избирането на укрития — неизменно над главите на жертвите си. Там, в джунглата, той не би имал никакви шансове срещу тях.

Но сега той беше на път да заеме по-високата позиция. И както орелът фиксираше в ретината си полската мишка, така той бе заковал в съзнанието си образа на танжин. Образ, който скоро щеше да се появи и пред очите му.

Продължаваше изкачването, разпенената вода гърмеше в ушите му. Птиците, които допреди миг кръжаха около раменете му, вече останаха под него. Хвърляйки поглед под краката си, той виждаше чернокосата глава на Так, която ту се показваше, ту се скриваше сред пяната и мокрите скали — една мъничка ладия, търсеща сигурно пристанище сред развихрен ураган.

Со Пенг се спря, опря гръб в скалата и затвори очи.

Кое го накара да пренебрегне предупреждението на майка си и да прибегне до своята дарба? Страхът от танжин или някаква непонятна арогантност, изплувала от дълбините на съзнанието му? И кой може да определи това в миг като този? Потъвайки в себе си, той потърси онова интимно кътче на духа си, което от рождение го свързваше с психиката на Лианг. После, имитирайки нейните действия, той позволи на този дух да вземе връх, да излъчи мощното си действие в пространството.

Чувството беше зашеметяващо. Сякаш ураган връхлетя духа му, пред очите му се появиха солените пръски на далечното Южнокитайско море и ярките звезди по небосвода, незасенчени от слънчевия ден. Започна да усеща могъщите космически течения, които запълваха безкрайните разстояния между тези звезди.

В краката му бушуваше водопадът — един огромен изблик на кинетичната енергия на природата. Съвсем по детски той се запита дали някой може да укроти тази дива стихия.

После почувства стената. Безформена и мрачна, тя се издигна около него, бавно и неумолимо погълна първо звездите, слънцето и небето, а после и разгневената вода, дори и скалата, върху която той бе приклекнал разтреперан от ужас, с ръка пред очите.

Беше проявил неподчинение, беше пренебрегнал съвета на майка си и беше напуснал низините, където можеше да използва дарбата си прикрито, но с пълна сила. Позволявайки безразсъдно освобождаването на своя дух, той се бе разкрил изцяло — сякаш бе изкрещял с всички сили: „Ето ме, тук съм!“

Всичко това се дължеше на нова, току-що изкована духовна връзка. Не с Лианг, която беше на много километри оттук, а с някой друг. И този някой притежаваше същата могъща дарба!

Со Пенг изгуби своята анонимност в мига, в който духовете им се докоснаха. Но в замяна получи обилна и изключително важна информация. На първо място увереността, че ги преследва един-единствен танжин. Знаеше кой е той.

Чу името си и дръпна ръка от очите си точно навреме, за да види как тялото на танжина се промушва в тесния процеп между скалите само на два-три метра от него.

После втренчи широко разтворените си очи в лицето на Жао Хсия, своя приятел от детството.

— Не само приятел от детството — засмя се Жао Хсия, гласът му бе станал по-плътен от изминалите години. — А и брат!

Видял озадаченото изражение на Со Пенг, Жао побърза да добави:

— Лианг очевидно не ти е разказала това… Била е омъжена още преди да срещне баща ти. За един монах танжин, избран от нашия дядо.

— Ти ли уби двамата търговци в Сингапур? — попита го Со Пенг, все още замаян от внезапната среща.

— В началото бяхме двама — поклати глава Жао Хсия. — Имахме намерение да сплашим търговците и да ги принудим да работят не за Так, а за неговия съперник. Но моят партньор не притежаваше достатъчно търпение и когато търговците отказаха да се подчинят, нещата излязоха от контрол. Опитах се да го спра, но вече бе късно. И двамата бяха мъртви… За което искрено съжалявам.

Со Пенг много искаше да му повярва.

— Как е нашата майка? — попита Жао Хсия. — Не съм я виждал много години.

— Беше добре — отвърна Со Пенг, борещ се отчаяно да различи истината от измислицата. — Но присъствието на танжин в Сингапур и жестоките убийства я разстроиха дълбоко.

— Значи трябва да поговоря с нея и да я успокоя — каза Жао и пристъпи крачка напред. — Ти видя ли кутията?

— Каква кутия? — попита с пресъхнали устни Со Пенг. Имаше чувството, че сърцето му всеки миг ще изскочи от гърдите, лъжата с мъка се промъкна навън и увисна несигурно във въздуха.

— Кутията с изумрудите — поясни Жао Хсия, после, видял учуденото лице на Со Пенг, продължи: — Шестнайсет камъка, идиот такъв! Енергията на танжин! Цялата ни свещена история е изписана върху гладките им стени, но това писмо може да бъде видяно единствено от монах танжин. Изумрудите са поставени в малка кадифена кутийка. Виждал ли си я?

— Не.

— Ще разбера, ако ме лъжеш — предупреди го Жао Хсия и Со Пенг усети как около него отново се издига хладната, безформена и мрачна стена.

— Защо да те лъжа?

Върху лицето на Жао Хсия се изписа презрение:

— Защото си син на нашата майка — непочтен и покварен. Точно както аз съм син на баща си — верен поклонник на Тао-тао, овладял до съвършенство изкуството му.

Интересно защо не откри, че лъжа, рече си Со Пенг със сърце в гърлото. Нима и това е част от моята дарба?

— Ти притежаваш дарбата — каза на глас той и за миг му се стори, че вижда пролука в плътната стена около себе си. Насочи към нея всичките си духовни сили, опита се да я разшири. — А тази дарба е наследство от мама. И двамата сме нейни синове, независимо дали това ти харесва, или не.

Изражението на Жао Хсия рязко се промени. Маската падна и на лицето му се изписа омраза — всепоглъщаща и остра като театрален грим.

— Не искам да ми говориш за Лианг — хладно процеди той. — Тя презираше баща ми, презираше мен, презираше начина на живот на танжин. Затова и избяга, а с това наруши закона на Тао-тао.

— Значи наистина си дошъл да я прибереш обратно в Жуи — каза Со Пенг, борейки се с всичките си духовни сили срещу ослепителната светлина, обливаща го през пукнатината.

Жао Хсия отметна глава и се разсмя.

— Не нея, приятелю — отвърна той. — Дошъл съм за теб!

— За мен ли? — смаяно го погледна Со Пенг.

— Ти притежаваш дарбата, също като мен. Танжин дълбоко се прекланят пред нея, а тя става безгранична, когато се комбинира с учението на Тао-тао.

— Нямам желание да се комбинирам с нищо и с никого!

Умът на Со Пенг напрегнато работеше. Как не можах да видя връзката между дарбата ми и Тао-тао, упрекна се той. И защо майка ми пропусна да я посочи? Беше излъгала за мисията на Жао, може би беше лъгала и за други неща… Ами ако се окаже, че обвиненията на Жао Хсия са верни?

— Значи си глупак! — презрително го изгледа Жао. Лицето му сякаш бе от гума — толкова се изкриви от смайване. Приличаше на актьор, показващ майсторството си на залята от слънцето сцена. — Нима не разбираш? Твоят потенциал надхвърля всякакви представи, също като моя. Но ти си недисциплиниран, нетрениран, нефокусиран… Тао-тао ще промени всичко това — ще бъдеш обладан от приказна мощ!

В този момент Со Пенг разбра какво е скрила от него Лианг. Знаела е много добре какво искат танжин — и как не, нали той й е син! Разбрала е, че двамата са обречени да се срещнат по този начин и беше направила всичко възможно да подготви Со Пенг за тази среща, а самата среща да се осъществи на неутрална територия. Така за Со Пенг все пак би имало известни шансове. Знаела е и друго — дарбата на Со Пенг е първична, необработена, нефокусирана. За разлика от тази на Жао Хсия, която отдавна е подчинена на законите на Тао-тао.

— Аз няма да се върна с теб в Жуи — твърдо каза Со Пенг и по този начин определи както своята карма, така и тази на Жао Хсия.

— Значи не ми даваш никакъв шанс, така ли? — попита Жао Хсия. Гласът му беше искрен и малко тъжен. Но под повърхността му се долавяше някаква фанатична екзалтираност, която накара Со Пенг да потръпне от ужас.

— Слабак! — изкрещя Жао. — Помниш ли как крадяхме яйцата на костенурките? Едва след като проникнах в тайните на Тао-тао, аз си дадох сметка какъв грях сме сторили. Ние крадяхме бъдещето на тези животни, Со Пенг! Точно като Лианг! Тя открадна моето бъдеще, открадна и твоето! Имах нужда от нея, но тя беше избягала. Ти имаше нужда от обществото на танжин, но тя ти го отне. Тя е носителка на злото! И трябва да бъде наказана!

Сякаш морска вълна се стовари върху пясъчния бряг на действителността, тя потрепна и изчезна. Со Пенг изведнъж видя света през погледа на танжин. Омразата на Жао Хсия стана негова омраза, душата му бе обхваната от същото чувство на изоставеност.

— Тя не ти е разказала нищо за твоя произход, Со Пенг — а това е право, което ти принадлежи по рождение! Била е длъжна да го стори, но е мълчала. Каза ли ти, че е откраднала свещените изумруди от нашия дядо? Не! Той си ги иска, Со Пенг. Той има нужда от тях. Те са източник на силата му. Според преданието тези шестнайсет камъка са били най-ценното притежание на Чиех Разрушителя, а нашият дядо е негов пряк наследник. Говори се, че благодарение на изумрудите Чиех е живял десетилетия след измирането на неговото поколение.

Со Пенг изпита желание да се нахвърли с обидни епитети върху Жао, да му каже, че е мръсен лъжец. Но премълча, защото си даде сметка, че по този начин ще се разкрие. Жао Хсия ще разбере, че изумрудите са у Лианг, а това той в никакъв случай не бива да допусне.

— И сигурно е било така — продължи Жао Хсия. — Защото дядо става все по-слаб, силите го напускат… Без изумрудите скоро ще умре. — Плъзна се по скалата и се приближи още повече до Со Пенг. — Лианг е знаела това, но въпреки всичко е откраднала камъните. Затова ще бъде наказана.

За миг духовете им се преплетоха и Со Пенг с ужас се взря в дълбоката бездна, получена в резултат на това преплитане. Почувства някакъв вътрешен тласък — сякаш земята също бе потръпнала от ужас.

После пред очите му отново изплува лицето на Жао Хсия, скалите наоколо, кипящата вода. И изведнъж разбра колко много е измамен, с тръпка усети мощта на Тао-тао. Ако не притежаваше необичайната си дарба, той положително би бил хипнотизиран от тези думи, безрезервно би повярвал, че Лианг е истинското олицетворение на Злото.

С кристална яснота разбра, че единствено той стои между природения си брат и смъртта на Лианг.

Пръстите му се свиха около звездата за хвърляне в джоба му, в следващия миг я измъкна и я запрати право в главата на Жао. Онзи дори не помръдна, само вдигна ръка и улови във въздуха смъртоносното оръжие.

— Не знаеш как се използва това, братко — рече Жао и като фокусник завъртя острото парче метал между пръстите си. — То не може да ме нарани. Ти също. — На лицето му се появи подигравателна усмивка: — Но ако го хвърли истински танжин, положително ще настъпи нечия смърт! — Звездата замря на върха на пръстите му, готова да литне всеки миг. Слънцето проблясваше по острите й като бръснач лъчи и сякаш им придаваше допълнителна сила.

— Както ти казах, братко, ти не ми оставяш избор — каза Жао и леко разклати звездата. — Това е твоята карма.

В същия миг Со Пенг усети чуждо присъствие зад гърба си, с усилие на волята си наложи да не се обърне. Так беше проявил изключително благоразумие и се беше приближил по единствения възможен начин — иззад тялото на Со Пенг, което го прикриваше от Жао.

После всичко се случи едновременно. Подобно на стъклените топки, в които са вградени засипани от сняг къщички, всичко се размеси и обърка. Настоящето се превърна в бъдеще, а бъдещето безвъзвратно се промени.

Так изскочи иззад Со Пенг и връхлетя върху Жао Хсия. Со Пенг също направи крачка напред и зърна за миг блясъка на ножа в ръката на гангстера. Във въздуха бръмна познатият звук, Со Пенг светкавично препъна Так, който рязко политна напред и звездата профуча над главата му. Гангстерът тежко се просна по очи върху скалата, но дясната му ръка се стрелна напред. Ножът потъна в прасеца на Жао Хсия в секундата, в която Со Пенг застана между двамата.

Още в началото на сблъсъка Со Пенг разбра, че е допуснал грешка, като влиза в пряк двубой с природения си брат. Беше здрав и силен, но не познаваше бойните техники на Тао-тао и това беше решаващото.

Политнал напред, той се вкопчи в тялото на Жао Хсия и се опита да го удря с юмруци и ритници. Напразно. Жао блокира част от ударите с тяло. Останалите попаднаха в скалата и болката прониза като нож ръцете на Со Пенг.

С ъгълчето на очите си видя, че Так се изправя и издърпва пистолета от колана си. Но той не посмя да стреля, тъй като се опасяваше да не улучи Со Пенг, впил се плътно в тялото на танжина.

Со Пенг се опита да се отдръпне, но Жао — сякаш усетил опасността, на свой ред се вкопчи в него. Едновременно с това успя да докопа гърлото на Со Пенг и започна да стяга пръсти около него.

Со Пенг се съпротивляваше с всички сили, но хватката на Жао ставаше все по-здрава. В съзнанието му се загнезди безнадеждната мисъл, че Жао няма да го пусне, преди да го удуши.

Духът му панически се мяташе, търсейки изход от безнадеждното положение. Изход нямаше и той се приготви да умре.

Отпусна тяло и се вглъби в себе си. Някак леко и безпроблемно достигна непознати дълбини на съзнанието си, безпогрешно откри мястото, където се спотайваше необичайната му дарба. А тя му проговори на някакъв древен и непознат език, наподобяващ шумоленето на сухи листа. Той не разбираше нито дума от него, но въпреки това ясно съзна какво трябва да прави.

Използвайки тежестта на тялото и духа си, той наруши центъра на тежестта на здраво преплетените им тела. Вместо да се дърпа от Жао, той рязко се притисна до него и го обля със силата на духа си.

До слуха му достигна писъкът на някаква птица, летяща високо над главите им, примесен с рязко засиления грохот на водопада. Хладни пръски разхладиха лицето му. После телата им, все така здраво вкопчени едно в друго, неудържимо се затъркаляха към водата. В последния момент, преди да изгуби съзнание, Со Пенг долови ужасения вик на Так.

Буйната вода му помогна да дойде на себе си. Стана точно така, както му бе прошепнала дарбата — водата се превърна в негов съюзник и Жао Хсия изпусна шията му от железните си пръсти. Со Пенг отвори уста да поеме въздух, но вместо него в гърлото му нахлу вода. Задави се.

Буйната разпенена вода, заредена с гръмотевична енергия, повлече двете тела със себе си.

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Белият нинджа (3)

Метаданни

Данни

Белият нинджа

Белият нинджа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сингапур | Полуостров МалайзияЛято, 1889 година

Ерик Лустбадер
Белият нинджа (3)

Сингапур | Полуостров Малайзия
Лято, 1889 година