Никълъс завари дома си като истинско бойно поле. Къщата и градината бяха обкръжени от униформени полицаи, които го спряха и зачакаха инструкции. Никой не го познаваше, никой не бе уведомен за пристигането му.

Първата му мисъл бе за Джъстин и сърцето му замръзна от ужас.

— Може ли някой да ми каже какво става тук? — извика той.

Не можеха или не искаха. Просто го гледаха с каменни лица и безизразни очи.

Колкото по-дълго го държаха на разстояние от къщата, толкова по-силно ставаше вълнението му. Не знаеше какво е станало, дали Джъстин…?

После видя фигурата на Томи сред струпаните пред входа униформи и я повика. Тя вдигна глава, позна го и забърза към него.

— Линеър-сан?

— Хай. Изглеждате изненадана да ме видите, детектив.

— Не съм изненадана, а любопитна — отвърна Томи. — Изглеждате съвсем различен.

Той прекара опакото на дланта си по гъстата четина върху страните си:

— От брадата е, или пък от грубата кожа…

— И от още нещо — погледна го в очите тя. — Добре е, че сте тук, сигурно небето ви праща… Нуждаем се много от вашите умения.

После кимна на униформените полицаи, които препречваха пътя на Никълъс, и те покорно се отдръпнаха.

— Какво става тук?

— Елате да идем при Нанги-сан — отвърна Томи. — Той е в къщата.

— Жена ми! — пое дълбоко дъх Никълъс. — Добре ли е тя? Какво е станало?

— Всичко най-лошо, за което можете да се сетите — погледна го Томи. — Но жена ви е жива и здрава, не се страхувайте.

— Значи тя е вътре с Нанги-сан?

Томи не отговори, заета да си пробива път през кордона от полицаи. Изкачиха стъпалата на градинката и се насочиха към входната врата, пазена от полицаи с шлемове и бронирани жилетки.

— Какво означава това? — попита Никълъс и махна с ръка към тежковъоръжените служители на реда.

— Война, Линеър-сан — отвърна Томи, докато си сваляше обувките. — Война по всички правила!

Никълъс изрита калните планински ботуши от краката си, свали раницата от гърба си и захвърли анорака, който бе съблякъл още след като напусна големите височини.

— Джъстин?

Вратата от оризова хартия насреща се хлъзна встрани и на прага се появи Нанги.

— Никълъс! — извика той. — Слава тебе, Господи! Молитвите ми бяха чути!

— Нанги-сан! — поклони се церемониално Никълъс, но очите им се срещнаха в безмълвна милувка. Томи никога не беше виждала Нанги толкова щастлив. Станала неволна свидетелка на тази необичайна среща, тя започна да си дава сметка за особената връзка между тези двама мъже. Беше връзка между баща и син. — Къде е Джъстин? Къде е съпругата ми?

— Замина — отвърна Нанги. — Точно преди осем часа отлетя за Америка.

Сърцето на Никълъс пропусна един такт, очите му се спряха върху тъжното лице на приятеля.

— Точно сега ли? — промълви той. — Какво става тук? Томи твърди, че сме в състояние на война.

— И е точно така — кимна Нанги. Облягаше се тежко на своя бастун с драконова глава, лицето му бе уморено и загрижено. — Влизай, Никълъс — покани го с жест Нанги. — Уми е тук, чаят и сладкишите са готови, има и храна. Влизай и поемай дома си. Докато хапваме, ще ти разкажа какво се е случило, или поне това, което ми е известно… Но бързам да те предупредя, че то едва ли е достатъчно.

Шизей имаше само една приятелка в живота си. Кику наистина изглеждаше крехка и нежна като вишневия цвят на който бе кръстена — така поне се стори на Шизей, когато я видя за пръв път. Кику учеше за гейша и Шизей се запозна с нея в курса по традиционни танци. Това стана по времето, когато Сенжин беше в Жуи. Нямаше нищо странно във факта, че се запознава с момичета, които се обучават за гейши на този курс, тъй като танцът „илнугей“, е едно от основните умения на гейшите и именно от него произлиза името им.

Кику притежаваше едно особено качество, което веднага се набиваше в очи и от което Шизей искрено се възхищаваше. То беше нещо като застинала в очакване неподвижност — така цветята се готвят да разтворят прекрасните си чашки, така птиците очакват подходящ вятър, за да разперят крила. Кику беше най-добрата в курса и според Шизей това се дължеше именно на нейната странна неподвижност. Защото неподвижността в танца е толкова важна, колкото и движението. Подобно на сенките, които пробягват по стената на застинала стая, неподвижността изменя съдържанието на танцовите стъпки, придава им допълнителна дълбочина, разкрива цялата им вътрешна красота.

Кику беше в състояние да седи в основната поза на гейшите часове наред — с крака, присвити точно под таза. Едва забележимите движения на глезените, с чиято помощ променяше точката на тежестта на цялото си тяло, бяха единственият знак, че в мускулите и ставите й се е натрупало огромно напрежение.

Шизей стана добра танцьорка изцяло благодарение на Кику, а не на инструкторката, която водеше курса. Разкривайки и тайната на неподвижността, Кику й преподаде урок, който й остана от полза за цял живот. — Да знаеш кога да не се движиш е толкова важно, колкото и да знаеш кога да се движиш. По-късно именно това качество на Шизей направи впечатление на режисьори и продуценти, но най-силно бе влиянието му върху нейните спонсори — президентите на най-големите японски корпорации.

Шизей мислеше за Кику и неподвижността, така я завари Дъглас Хау. Грубото му втурване в жилището й наруши атмосферата на спокойствие и задълбочен размисъл, която тя бе изградила около себе си след телефонния разговор със Сенжин.

Подобно на прясна кръв, разляла се в гъмжащи от акули води, този кратък разговор размъти дълбоки и опасни пластове на съзнанието й, които все още съумяваше да държи под контрол. Спокойната и следователно лесна за разгадаване водна шир изведнъж се бе превърнала в беснееща стихия, заплашителна, пълна с неизвестност…

Така я завари Дъглас Хау — затънала в опасното море на непредвидимостта. Лицето му грееше от самодоволство, очите му бяха така изпълнени с чувството за сладка победа, че не успяха да забележат сълзите под клепачите й.

— Чух и веднага пристигам! — извика той. — Още не мога да повярвам! Всичко стана страхотно, направо страхотно! — Протегна ръце и здраво я стисна в прегръдките си. — Замесен в убийство! О, Шизей, справила си се отлично, просто не мога да се начудя на твоите способности! Това е прекрасна компенсация за дългото и безплодно пътуване, което ми се наложи тази нощ! — Притиснал я до себе си, той я въртеше щастливо във въздуха: — Значи това си планирала през цялото време, а? Господи Исусе, заклевам се, че денят, в който прекрачи прага на кабинета ми, беше най-щастливият ден в моя живот!

Шизей знаеше, че Хау е свиня, но беше запазила този факт в резерв, заедно с още доста отрицателни черти на сенатора. Просто за всеки случай. И през ум не й беше минавало, че жестокостта на Хау ще засегне най-дълбоките й чувства.

И ето го сега — ухилен до уши и преглъщащ слюнката си като маймуна под бананово дърво. Заля я чувство на отвращение и срам. В реакцията му нямаше нищо изненадващо, но именно тя засили решимостта на Шизей да поеме по опасната пътека на личните си планове. А гневът използва като щит срещу рязката промяна в начина й на живот, станала реалност само след един кратък телефонен разговор. Сенжин идва, Сенжин има нужда от нея. Какво означава това? Заплашени ли са личните й планове? По-добре да не мисля по тези въпроси, напомни си тя. В противен случай решителността ми ще се изпари като роса в горещ летен ден…

Лято. Шизей отново потъна в миналото. Завърна се в онова далечно лято, в което Кику бе решила да превърне целия й живот в произведение на изкуството. Не това единствено я привличаше към Шизей. Изразявайки още от най-ранна възраст желанието си да стане гейша, Кику не само се отдаваше на строгата дисциплина и чувство за дълг, които Шизей можеше да разбере, но й демонстрираше желязната си непреклонност спрямо семейните обичаи, изискващи момичето, достигнало „текирей“ — подходяща за брак възраст, да не прави нищо друго, освен да си търси съпруг. Силата на тази непреклонност беше особено привлекателна за Шизей, която също се чувстваше чужда на обществото, придържащо се към толкова архаични порядки.

Фактът, че Кику бе избрала далеч по-трудния път на едно изкуство, в което всяко движение, начин на обличане и начин на изразяване има своето особено значение и е съвършено като безупречно обработен скъпоценен камък, се приемаше от Шизей със задоволството и непоколебимостта, с които тя самата бе отхвърлила догмите на обществото. За нея този факт бе ново доказателство за правдивостта на „сейшин-шуги“ — триумфа на духа над материята. А тази философия тя бе усвоила още в детството си по време на плашещите сблъсъци с яростта на Хаха-сан…

— Направих това, за което ми плащаш — обърна се тя към Хау, в гласа й прозвуча скромност и лека умора. — Това, което и ти би направил, ако се беше появил благоприятният шанс.

— Но си го направила толкова умно! — възкликна той.

— От теб съм се учила — искрено отвърна Шизей. — Ти ми предостави всичко необходимо за успешното приключване на задачата.

… Двете момичета с часове си говореха за чувствата, които ги вълнуват. За Шизей тези разговори бяха добре дошли, само чрез тях успяваше да запълни празнината, оставена от заминаването на Сенжин.

„На този свят нищо не е вечно, каза веднъж Кику. Светът на цветята и върбовите клонки, който избрах, е един илюзорен свят. Именно затова единствено вкусът и стилът имат значение за мен.“ Така започна обучението на Шизей в „ики“ — типичното японско изящество, чието изкуство владеят единствено опитните гейши. При него отново най-важното нещо е неподвижността във вихъра на движението, но още и мълчанието сред шума, сянката в ослепителната светлина… Противоположностите, които не само подчертават основните елементи, но и създават нещо повече, нещо далеч по-всеобхватно… Изкуството на „ики“ е толкова сложно, че често един живот не достига за неговото усвояване.

От друга страна, Кику водеше изключително скромен живот, беше истински самотна. Нуждаеше се от мъжка компания така, както повечето хора се нуждаеха от храна, за да живеят. Тук на помощ й дойде Шизей със своята необикновена дарба. Тя разкри пред приятелката си многобройните хитрости, до които прибягват мъжете, за да се наместят между бедрата на едно младо момиче. Кику, естествено, нямаше опит в това отношение. Макар да се подготвяше за гейша, тя беше длъжна да пази репутацията си чиста и неопетнена.

На един етап двете момичета разбраха, че любовта — такава, каквато я описват в стиховете, песните и театралните постановки — не може да играе роля в живота им, особено след като и двете са твърдо решени да се придържат към принципите на „сейшин-шуги“ и изкуството, изгарящи и всепоглъщащи. А в онзи душен летен следобед си дадоха сметка и за нещо друго — тези два принципа са твърде сходни помежду си…

— Радвам се, че си доволен — каза на Хау тя.

— Доволен ли? — викна той. — Аз съм възхитен, аз съм в екстаз! С един замах ти успя да решиш всичките ми проблеми! Брислинг беше фигура, която трябваше да се пожертва. Никога не беше доволен от това, което му давах, постоянно искаше още… Използвах го като буфер и толкоз! Не исках да се разбере, че аз съм в дъното на разследването на учените от института „Джонсън“, заети в програмата „Кошер“ на Брандинг.

— А защо беше необходимо то? — попита Шизей. В сърцето й потрепна мембраната на „кокоро“, после замря в неподвижността на очакването. Съзнанието й бавно се ограждаше от стоманена броня, отвъд хладната й повърхност се появиха очертанията на ново, съвсем различно същество. Точно в този миг нейният свят започна бавно да се променя, завъртайки се около оста си.

— Все още ли не разбираш? — попита Хау. — Ще направя всичко необходимо да го унищожа. Отношенията ми с Брандинг не са игра, мислех, че си даваш сметка за това…

— Дистанцирах се от операцията, оставих я изцяло в ръцете на Брислинг. Така алибито ми е непробиваемо. Оказа се обаче, че резултатите са незадоволителни и ти беше права — изобщо не трябваше да се залавям с подобни неща. Брандинг само спечели от цялата операция, но сега положението е коренно различно. Сега то е страхотно! С един удар и двамата! И Брандинг, и Брислинг!

— Вече е време да забравиш екологичната организация, за която работиш, Шизей! Там само се хабиш. След гласуването на законопроекта АСКП, който вече е мъртъв точно колкото политическата кариера на Брандинг, искам да подпишеш договор с мен! — С каква лекота я издига над робския статут, когато това му изнася, удиви се мислено Шизей. — Ще се възползвам от таланта ти постоянно. Ти ще ме предпазиш от опасности, ще бъдеш верен страж на владенията ми като добре дресирано куче! Ще караш всеки, който помисли да се изправи срещу мен, да пълни гащите от страх!

„Опасно е да се правят предположения, много опасно, въздъхна вътрешно Шизей. Може би имам късмет, че отдавна съм научила този урок…“

У Кику имаше и нещо друго, което привличаше Шизей със силата на мощен магнит. Тя го чувстваше дори преди нощта на Празника на лунното съзерцание, когато изведнъж се сблъска с млад и изключително красив самурай, коленичил върху татамито в стаята на Кику. Сърцето й пропусна един такт, гърлото й пресъхна, дори тялото я заболя при гледката на тази съвършена красота. Самураят се оказа самата Кику.

Видяла смайването на приятелката си, Кику я възнагради с топла усмивка. „Това също е част от изкуството «гей», каза й тя, после започна да върти глава, за да може Шизей да види добре изкусно гримираното й лице. Харесва ли ти? Казват, че само жените могат да играят ролята на мъже, тъй като само жените притежават онази чистота и съвършенство, които се изискват за ролята на героя. Добре ли съм се справила?“

Беше се оправила повече от добре, защото Шизей се влюби в нея. И това беше вторият основен урок на Кику: единственото нещо в живота, което е по-важно от изкуството на притворството, се нарича „кокоро“ — сърцевината на нещата. Да контролираш притворството, да поддържаш илюзията — означава да контролираш мислите и чувствата на мъжете. За една жена това означава върховна власт, идеал, за който заслужава да отдаде целия си живот. В крайна сметка именно това е реалната изява на „сейшин-шуги“ — тържеството на волята…

Погълната от „ики“ и скрита дълбоко зад фасадата на притворството, тя тръсна глава и каза:

— Ти нямаш нужда от мен, Хау!

После му обърна гръб и отиде да приготви питиета. Имаше нужда от няколко секунди дистанция, за да се откъсне от първичния му кинетизъм, да възстанови всеобхватността на напрегнатата неподвижност, да натрупа енергия в дълбините на своята психика; енергия, която ще й бъде жизнено необходима за изпълнение на опасната задача.

— Какво ще пиеш? — попита. — Скоч или водка?

— Тази вечер ще пия само чист алкохол! — викна Хау и тръгна подире й. — Ще пия водка колкото ми душа иска, ще празнуваме затварянето на Брандинг! Ще се напием като казаци, защото всичките ми проблеми са решени!

… Шизей си даваше сметка, че със своята дарба, вратата, която открехва пред нея Кику, тя би могла да стане най-великата гейша на Япония. Но какво от това? Властта, която би могла да упражнява в тези среди, беше твърде ограничена. А публиката — прекалено малка, за да задоволи огромната й жажда за възхищение. Макар че ще може да забавлява и в крайна сметка да оказва влияние върху богати и властни мъже, те ще бъдат само отделни индивиди. Сцената на гейшата е ограничена от самия характер на нейните задължения. А Шизей искаше да играе на необятната сцена на живота.

Разбира се, трябваше да мисли и за Сенжин. Обръщайки поглед назад, тя беше сигурна, че той не би й позволил да се отдаде на изкуството на забавлението. Той имаше свои собствени амбициозни планове и тя беше важна, част от тях.

Колко пъти й беше повтарял през последвалите години: „Шизей, аз не мога да сторя нищо без твоята помощ…“ И тези думи — нежен шепот в, ухото й, сякаш намаляваха ужасната болка, която й причиняваха напоените с туш игли, пронизващи кожата й в продължение на часове, дни, седмици и месеци…

От вълнение Хау разля половината от питието върху ризата си и Шизей трябваше да му приготви ново. Той смъкна ризата, развърза лекьосаната вратовръзка и посегна за чашата, разголен до кръста.

Тялото му бе покрито с къдрави черни косъмчета чак до раменете и гърлото. Шизей, която боготвореше чистата и гладка кожа, го гледаше с дълбоко отвращение. Спомни си за невестулката, на която сенсеят изви врата, а после започна да дере кожата й на дълги тесни ивици.

Никога досега не беше виждала Хау гол и сега се запита защо е решил да се съблече пред нея — кучето пазач. Причината не можеше да бъде сексуална, тъй като тя отдавна знаеше, че за Дъглас Хау сексуалното удоволствие е пряко свързано с чувството на власт, което може да изпита от него. Иначе се задоволяваше сам — та кой по-добре от него знае какво може да му донесе наслада? Той никога не би допуснал куче пазач в леглото си, беше с прекалено голямо самочувствие, за да общува с кучета.

Може би отношенията й с Брандинг бяха наистина успех, помисли си тя. Защото той я приемаше като нещо повече от куче пазач, поне за момента. Подобен статут Хау не би търпял никога.

Усмихвайки се на гъстата му мъжка козина, Шизей си представи, че пак е на сцената, потопена в ярката светлина на прожекторите, а пред нея лудее тълпа млади японци. После прожекторите се насочват към публиката, амфитеатралната зала се превръща в кипяща купа от енергия, към нея се протягат хиляди ръце, греят хиляди лица… Към нея! А тя ненаситно пие от искреното им обожание, поглъща го както новороденото поглъща майчиното мляко…

Изпитваше известно удоволствие, като го гледаше как се перчи и едновременно с това омеква. Но той беше толкова грубо и грозно създание, че вътрешният триумф на Шизей се сви и изчезна, единственото й желание беше да се отърве от присъствието му и час по-скоро да приключи срамната комедия, която бе длъжна да играе.

Той опразни чашата си, грабна я на ръце и я завъртя. От устата му се разнасяше дъх на гнило, примесен с алкохол. Тя беше замаяна от бруталната му близост, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Сякаш от грубото му тяло се излъчваше радиацията, която преди много години в Нагасаки бе проникнала в тялото и душата на Хаха-сан.

Леко се освободи от мечешката му прегръдка и каза:

— Защо не отложим празнуването на победата и да изчакаме да си свърша работата докрай?

— Какво искаш да кажеш? — недоумяващо се втренчи в нея той. — Всичко приключи. Брандинг е в затвора.

— Но нищо не е доказано и никога няма да бъде, ако не ме оставиш да си довърша работата. — Усмихна се с онази сладка усмивка, която влудяваше почитателите й до появата на Сенжин. — А ти искаш да я довърша, нали? За това ми плащаш. Искаш всичко да е свършено както трябва, да няма място за отстъпление, за обрат, нали?

И Хау кимна с глава, без да си дава ясна сметка за какво дава съгласието си…

Един ден Шизей отиде да потърси Кику в дома й. Цяла седмица приятелката й не беше се появявала на курса по танци и това безпокоеше Шизей. Не откри никого. Нямаше следа нито от Кику, нито от майка й и баща й, нито от сестрите й. Семейството фермери, което се беше нанесло преди три дни в празната къща, не знаеше нищо за предишните й обитатели. Сякаш Кику и семейството не бяха съществували никога, сякаш бяха плод на въображението й. Това беше невъзможно, но какво друго обяснение можеше да има за внезапното им изчезване? Преподавателката по танци не обръщаше внимание на честите й въпроси и тя помоли Хаха-сан да поразпита из квартала. Хаха-сан каза, че не е открила нищо, но я беше излъгала…

Потните лапи на Хау оставиха тъмни следи върху плота на бара. Наля си ново питие, цялото му тяло се тресеше от вълнение.

— Бедният Брандинг! — изхили се той. — И през ум не му е минало срещу какво се сблъсква, когато се е запознал с теб!

Шизей продължаваше да му се усмихва, отново се превърна в обичаната от публиката звезда. Но в същото време бъдещето й — планирано предварително до последния детайл — бавно и незабележимо се разстилаше пред очите й, подобно на отражение в спокойни води…

Защо я излъга Хаха-сан? Тя не само знаеше къде е заминала Кику, но и сама я беше прогонила там. Защо? Отговорът на този въпрос Шизей научи след много години, но тогава вече беше късно, животът й се бе развил в твърде неочаквана посока и този отговор сякаш вече не беше от значение.

Но беше.

Шизей дълго плака в самотата на стаята си. Там никой не можеше да стане свидетел на слабостта, й, сенсеят нямаше да й се скара, Хаха-сан нямаше да я притегли към гърдите си и да й предложи нежелана утеха.

Тя искаше Кику.

Същевременно поведението на Хаха-сан беше съвсем разбираемо. Та кой би пожелал доброволно да сподели с друг човек единствения си източник на живителна сила? Така се бяха развили събитията. Когато Хаха-сан вече не можела да понася заплахата на приятелството, оформило се между Шизей и Кику, тя изпратила сенсея да я освободи от причината за страха й. Грижата й за щастието на Шизей не била по-голяма отпреди. В съзнанието й имало само една мисъл — как да осигури благосъстоянието на децата си. В името на тази цел бе пожертвала личното си щастие и бе отгледала близнаците така, както би ги отгледала и собствената им майка, ако бе имала силата и куража да оцелее.

В това уравнение щастието не участваше. А и Хаха-сан нямаше ясна представа какво представлява то. Неясните спомени за блясъка на това чувство в детството й бяха напълно изтрити от експлозията на атомната бомба в Нагасаки, жертва на която бе станало цялото й семейство.

Животът бе смазал Хаха-сан далеч преди тя да е била готова за неговите изпитания. Окончателно и безвъзвратно. Беше огънал все още неоформената й психика, беше я приковал завинаги върху стоманения стълб на дълга. И този процес бе превърнал сърцето й в стъкло, което се бе пръскало на хиляди късчета при всяко нахлуване на спомените в душата й — бурно и безмилостно.

Разбира се, Шизей нямаше представа за всичко това, когато Кику изчезна. Но дори да го знаеше, нещата едва ли биха се променили. Тя не би могла да разбере Хаха-сан, тя би могла да й прости егоизма, прикрит зад маската на алтруизъм. Би постъпила така, както й беше писано, както сочеше собствената й карма.

И тя като Сенжин излетя от родното гнездо — от укритието и затвора, в който я държеше Хаха-сан буквално от мига на нейното раждане.

Заедно с това от живота й изчезнаха и Хаха-сан, и сенсеят. Но останаха живи в нейните спомени. Вечно живи…

Шизей сведе поглед към проснатото тяло на Хау и каза:

— Стой тук, аз ще изпратя Майкъл да те натовари в колата.

Но Хау вече клатеше глава:

— Днес Майкъл има почивен ден — с усилие изломоти той.

Шизей, разбира се, отлично знаеше това.

— Добре, тогава аз ще те закарам — наведе се да го вдигне тя. — Не можеш да останеш тук.

— След като Джъстин е заминала за Уест Бей Бридж, аз трябва да я последвам — каза Никълъс и сгъна бележката, надраскана набързо с почерка на жена му. Вътре не пишеше нито дума за това, което се бе случило и сърцето му се свиваше от тревога. Имаше чувството, че Джъстин я бе надраскала така — просто за всеки случай, а всъщност не се е надявала отново да го види.

Нанги и Томи си размениха кратки погледи.

— Мисля, че не трябва да правиш това, преди да открием „дорокусая“ — внимателно рече Нанги. Вече бе успял да разкаже на Никълъс всичко, което знаеше — вирусната атака срещу главния компютър на компанията, подозренията на Кусунда Икуза и „Нами“ по отношение на Никълъс, заповедта на Икуза да се анулира джойнт венчъра „Сфинкс“ и „Сато Интернешънъл“ да развали договора за коопериране с „Томкин Индъстриз“, идеята на Нанги да включи в сделката трета компания, за да спаси тяхното обединение, подписаното споразумение с „Накано Индъстриз“ в офисите на „Нами“, информацията на Плъха за отношенията между Кусунда Икуза и Килан Ороши — дъщерята на президента на „Накано“.

— Вече трети ден нямам контакт с Плъха — приключи Нанги. — Усилено се опитваме да го открием.

— Но какво е станало тук? — озадачено го погледна Никълъс. — Ти все още не си…

Нанги вече се беше изправил и с вдървени крака се насочи към изхода. Направи знак на Никълъс да го последва и свърна зад ъгъла на къщата. Насрещните храсталаци бяха плътно заградени от полицаи, облечени в специална екипировка за борба с обществени безредици. Нанги насочи пръст към тъмно петно на земята, старателно очертано с тебешир, после кимна на Томи.

Тя извади тесте черно-бели снимки от джоба си. Никълъс любопитно ги погледна — бяха направени от експерти по съдебна медицина.

— Човекът се казваше Хан Кавадо — поясни Нанги. — Един от най-опитните помощници на Плъха. Помолих Плъха да го прикрепи към Джъстин…

— Да я пази! — остро го погледна Никълъс.

Нанги кимна с глава.

— Макар да не бях убеден, че нещо я заплашва, аз предпочетох да…

— Но какво е станало, по дяволите?

— Дорокусаят — въздъхна Томи. — Бил е тук, при съпругата ви… Не знаем какво е станало, но Хан Кавадо очевидно е бил на мястото си… онзи го е усетил и ето го резултата — пръстите и почукаха по лъскавата повърхност на снимките.

— А Джъстин?

— Доколкото ни е известно, тя е невредима.

— Не тя ви е повикала, така ли? — погледна я Никълъс.

— Не — намеси се Нанги. — Научихме, че е напуснала страната от имиграционната служба, която се свързала е Язава-сан.

— Бяхме предупредили имиграционната служба още след като се получи онази заплаха за живота ви от „Червената армия“ — поясни Томи. — Искахме да бъдем наясно е придвижването ви.

— Ясно — кимна Никълъс и й подаде обратно снимките. — Заминавам след нея. Трябва да съм сигурен, че е добре, трябва да остана с нея.

— Напълно те разбирам, Никълъс — промълви Нанги. — Но ще ми позволиш да изразя несъгласието си. Ти знаеш точно накъде се е отправила, само едно набиране на номера в къщата ви в Уест Бей Бридж ще ти предостави нужната информация. Присъствието ти тук е наложително, Ник. Защото „дорокусаят“ е тук, тук се води войната… Той очевидно е искал да се добере до теб чрез Джъстин. Нима не виждаш, че напускането на полесражението от нейна страна, е истинска Божа благословия? Наистина ли искаш да я върнеш обратно в зоната на бойните действия? Защото точно това ще направиш, ако се върнеш при нея!

Да се върна при нея! Защо тази мисъл беше толкова натрапчива? О, Господи!

Обърна им гръб и се втурна към стаята за тренировки. Бутна чучелото, коленичи и разбута татамитата. Томи и Нанги се спряха на прага и е недоумение го наблюдаваха.

Пръстите му напипаха кутията, рязко я издърпаха навън. Капачето отхвръкна, пред очите му зейна празното й съдържание, запълнено единствено от накъсано кадифе. Шестте изумруда бяха изчезнали.

— Господи Исусе! — прошепна Никълъс. — Ето какво е искал той — изумрудите! Канзацу беше прав — те са му били крайно необходими! Но защо? „Дорокусаят“ някак бе успял да принуди Джъстин да му покаже скривалището, това беше ясно. Не я обвиняваше за това, знаеше, че е била напълно безпомощна пред магическите му способности.

Дълбоко в душата си Никълъс отправи безмълвна молитва на благодарност към неизвестните сили, които бдяха над съдбата му и го бяха накарали да раздели изумрудите. Така поне последните девет камъка бяха на сигурно място. Засега. В съзнанието му с учудваща яснота проблесна спомена от онзи миг, в който Джъстин го беше заварила с кутията в стаята, а след това и с пакетчето, което бе направил. Възможно ли е да е видяла адреса върху него? Дори да не беше успяла, нямаше да й бъде трудно да го отгатне… Макар и несъзнателно, тя знаеше на кого може да изпрати изумрудите за съхранение…

— Трябва да вървя! — скочи на крака той. — Трябва да намеря Джъстин!

— Това е грешка! — повиши глас Нанги. — На първо място трябва да се погрижиш за собствената си сигурност! Мъртъв не можеш да закриляш нито Джъстин, нито компанията, която ти завеща баща й!

— Какво общо има с това „Томкин Индъстриз“?

— Много общо — отвърна Нанги. — Това също е част от войната. Компанията ти, редом със „Сато Интернешънъл“ е обект на нападение точно както ти си обект на нападение от страна на „дорокусая“.

Никълъс продължаваше да се колебае и Нанги добави:

— Поне ме изслушай, преди да предприемеш каквото и да било…

Никълъс мълчаливо кимна с глава.

Томи хвърли поглед към вратата. Няколко от полицаите се намираха достатъчно близо, за да доловят нещо от разговора.

— Мисля, че трябва да продължим на друго място — рече тя.

Дълбоко във вътрешността на къщата, далеч от полицаите, беше стаята с шестте татами. Там седеше Уми. Когато тримата се появиха на прага, тя стана да ги остави насаме, но Нанги я задържа.

— Ще имаме нужда от теб — кратко нареди той — и тя покорно се отпусна на мястото си.

— Далеч преди нападението на „дорокусая“ Уми беше изпълнена с лоши предчувствия — обърна се към Никълъс той, когато всички се настаниха. — Тя ясно видя тъмната вихрушка, която се оформяше в нощния мрак, усети как от Пустотата се надига огромно зло, което заплашва стабилността на целия свят. Тя чу гласа на Жената-паяк, почувства приближаването на ледената вихрушка…

Членовете на сектата Хони вярват, че Жената-паяк проговаря само когато предстои ураганът на необятното Зло. Според тяхната митология за създаването на света гласът на Жената-паяк е превърнала Втория свят (този, който е съществувал преди нашия) в лед, за да унищожи жителите му, обладани от Злото.

— Какво означава всичко това? — попита Томи, неволно запленена от странната приказка.

Уми извърна към нея красивото си, лишено от бръчки лице:

— Несъкрушимостта на Жената-паяк е пробудена — прошепна тя. — Тя е пропита от Злото, тя заплашва самата същност на живота. Чувам стъпките й, те звучат като камбанен звън…

— Уми усеща „дорокусая“ — поясни Нанги. — Усети го в онази нощ, усеща го и в момента. Виждаш ли, Никълъс, всички митологии се преплитат като клоните на едно дърво — стари, чепати и безкрайно различни, но с едни и същи корени… Още тогава подозирах, че нападението на „дорокусая“ срещу теб е пряко свързано с неочакваното желание на „Нами“ да погълне „Сато Интернешънъл“. Като широ нинджа ти си безпомощен, следователно и излишен в предстоящата битка… Подозренията ми се оказаха напълно основателни.

— „Нами“ атакува „Сато“ и „Сфинкс“ в твое отсъствие. Не вярвам това да е било случайно. Икуза здраво ме притисна в ъгъла, но аз бях сигурен, че ще открия начин да го изиграя. Приемайки обединението с намиращата се в безнадеждно положение „Накано“, аз вярвах, че ще задоволя апетитите на „Нами“ и едновременно с това ще те запазя като партньор. Истинската примамка за мен беше научноизследователския отдел на „Накано“, който от години мечтая да притежавам. Мислех, че съм намерил начин да придобия контрол над „Накано“ с помощта на една добре скрита сред подробния договор клауза за упражняване на контрол при наличието на особени обстоятелства.

— Но изглежда точно това е целял и Икуза. Вчера се възползвах от своите правомощия и наистина поставих „Накано“ под свой контрол. Но се оказа, че притежавам една куха черупка, под която няма нищо ценно. Преди няколко седмици научноизследователският отдел на компанията бил тайно прехвърлен към една от дъщерните фирми на корпорацията, която притежава само някаква ръждясала и негодна рафинерия. Но тя не беше включена в договора за обединението, следователно аз не я притежавам и едва ли някога ще мога да я закупя…

— Значи цялата сделка е била измама — каза Никълъс.

— Бил съм в състояние на война, без дори да зная това — кимна Нанги. — Сега разбирам защо „Нами“ е искала дялово участие в „Накано“. И това няма нищо общо с обичайната практика да се помага на закъсала компания, която притежава ценни от финансова гледна точка подразделения. „Нами“ просто е използвала „Накано“ за въдица и ние я захапахме, Никълъс-сан.

— Но сега ти притежаваш контролния пакет на „Накано“ — посочи Никълъс.

— Притежавам едно нищо — мрачно поклати глава Нанги. — Във вида, в който ми я пробута „Нами“ — без научноизследователския отдел, през тази финансова година „Накано“ ще бъде на червено е повече от четиристотин милиона йени! А те, прибавени към ценните книжа, с които трябва да изкупя обратно поименните акции на пазара, заплашват „Сато Интернешънъл“ с пълна разруха, а заедно с нея — и твоята „Томкин Индъстриз“. Страхувам се, че ако двамата с теб не намерим изход, ще бъда принуден да търся външна помощ…

— От „Нами“?

— Да — кимна Нанги. — Можеш да се обзаложиш, че „Нами“ е готова да ме измъкне от финансовите затруднения и ще го направи с особена охота. Само че това няма да е спасение, а корпоративно поглъщане от най-чиста проба — същото, което бе приложено по отношение на „Накано“.

— Глупости! — възрази Никълъс. — Ти можеш да имаш неограничен достъп до капиталите на „Томкин Интернешънъл“ в чужбина, двамата лесно ще получим изгодни кредити…

Но Нанги вече клатеше глава.

— Нима допускаш, че Икуза не е предвидил подобен вариант? — попита той. — Освен това МИТИ забранява на японски компании да получават заеми от чуждестранни банки или фирми. — Министерството на международната търговия и индустрията беше втората икономическа групировка, която, редом с „Нами“, определяше всички насоки във външноикономическата политика на страната. — МИТИ, а и „Нами“, разбира се, не искат да допуснат навлизането на чуждестранни капитали в Япония — нещо, което неизбежно би се случило, ако фирмата длъжник не успее да погаси дълга си. Не вземем ли спешни мерки да запушим дупките, скоро и двете ни компании ще се окажат в прицела на финансовите акули, които ще ни глътнат на безценица. И точно това е целта на Кусунда Икуза. Той иска да докопа технологията за производството на Сфинкс T-PRAM, което не може да стане дори при цялото могъщество на „Нами“. Затова е решил да ни изкупи — знае, че притежава ли нас, ще притежава и T-PRAM. — Нанги изпусна въздуха от дробовете си и добави: — Много съжалявам, Никълъс-сан, но това е истинското състояние на нещата.

— Историята носи полза само когато човек прилага поуките й в настоящето — каза Никълъс.

— Хай — отвърна Нанги и дълбоко му се поклони. Изпитваше благодарност за разбирането, което Никълъс проявяваше. Едно съвсем японско качество. — Трябва да мислим единствено за настоящето.

— Моля да ме извините, Нанги-сан — намеси се Томи. — Но трябва да се мисли и за онзи „дорокусай“.

— Вярно е — кимна Нанги. — За него вече знаем малко повече, отколкото преди твоето заминаване, Ник. — После му описа събитията в „Силк Роуд“ и разкритията, които бяха последвали. Разказа му за връзката между убийството на танцьорката Марико и това на доктор Ханами, за начина, по който „дорокусаят“ е изнудвал хирурга.

— Тук имате право — рече Никълъс и на свой ред им разказа какво бе открил за своето състояние, за успешния опит на танжина да отрови мозъка, му, по-скоро една част от него.

— Но има и още — подхвърли Нанги. — Ние установихме самоличността на „дорокусая“. Той е…

В този момент, забравил за задължителните прояви на възпитание, в стаята се втурна един от униформените полицаи. В ръката си държеше прегънат лист хартия, чертите на лицето му бяха изкривени от вълнение. Томи пое бележката, прочете я и лицето й видимо пребледня.

— Какво има, детектив? — попита Нанги.

— Той е заминал, Нанги-сан — смаяно промълви Томи.

— За кого говорите? — нетърпеливо се намеси Никълъс.

— За „дорокусая“ — отвърна Томи.

— Името му е Сенжин Омукае — поясни Нанги. — А длъжността му — началник-отдел „Убийства“ в градското управление на полицията. Или поне беше такава преди срещата му с Джъстин. Тази сутрин не се е явил на работа, вероятно се е случило нещо, което не ни е известно…

— Танжинът е полицай?! — недоверчиво попита Никълъс.

— Да — отвърна Томи. — Мой пряк началник. И затова никак не му е било трудно да изфабрикува фалшивите заплахи на „Червената армия“ срещу вас. — Ръката й размаха току-що получената бележка: — Сега обаче знаем къде е отишъл. Забелязали са го да се качва на един самолет на „ДЖАЛ“, използвал е фалшив паспорт и лична карта за закупуването на билета. При неговите способности това едва ли го е затруднило особено.

— Закъде е отлетял Омукае? — попита Нанги.

— За Съединените щати — отвърна с някакво отчаяние в гласа Томи. — Ню Йорк Сити.

— Джъстин! — изкрещя неистово Никълъс.

Негодника поклащаше находката върху дланта ся и се чудеше какво да прави с нея. Разглеждаше я с хипнотизиращия ужас, с който човек разглежда скорпион, пълзящ по кожата му.

Наричаше находка странния предмет, просто защото го беше изровил. Не от археологически разкопки, разбира се, а от боклуците в съседния апартамент. Там откри и следи от кръв, тъмни и изсъхнали като петна от разлято вино. Имаше и някакви ситни парченца, шито приличаха на натрошени кости. Но Негодника не беше сигурен в това — в крайна сметка неговата специалност бяха компютрите, а не анатомията.

Хрумна му да надникне в съседния апартамент, когато в нощта на посещението на Килан нещо тресна в стената — плътен и влажен звук, който не беше чувал досега, но въпреки това му беше странно познат. Знаеше, че оттатък няма никого, просто защото апартаментът бе необитаем. Според слуховете той бил закупен от шеф на мафията Якудза, който искал да го подари на дъщеря си. Поръчал да му бъде направен основен ремонт, но после нещо не се разбрали с изпълнителя. В резултат жилището останало голо и необитаемо и вече повече от месец беше в това състояние.

Килан беше в банята и не чу тежкия тътен, а Негодника предпочете да не я тревожи излишно. И какво да й каже? Освен това му беше необходимо време да реши какво да прави, ако въобще искаше да направи каквото и да било. Каква ли беше причината за този тътен, който приличаше на тътена, издаден от хвърлена на тротоара диня?

Сутринта Негодника се събуди от някакъв тежък кошмар. Не помнеше какво е сънувал, само усещаше непонятна тежест в гърдите. Бум! Звукът, многократно усилен от лепкавия кошмар, го накара да подскочи в леглото, облян в студена пот.

Вероятно именно кошмарът го накара да надникне в съседния апартамент. Но не предприе абсолютно нищо до другия ден сутринта, когато Килан отдавна си беше отишла, а блокът беше почти празен, тих и кънтящ като европейска църква.

Входната врата беше отключена и този факт сам по себе си беше доста странен. Негодника започна да фантазира — представяше си, че е детектив от телевизионен сериал, който разследва тежко престъпление. Момиче в черна дреха пристига в бюрото му, пуши цигара и го моли да открие човека, който иска да я убие. И той вече е открил леговището на звяра. Звукови ефекти, напрегната музика… Всеки момент ще сграбчи престъпника…

По голия бетонов под се валяха скъсани тапети и остатъци от мазилка. От боклуците стърчаха навити на руло жици, които не ставаха за нищо. Навсякъде бяха пръснати кутии от боя, изсъхнали и започнали да ръждясват. Вонеше на лепило за тапети и на още нещо. Ако наистина участваше във филм, този кадър положително щеше да е черно-бял, помисли си Негодника.

За разлика от детективите в криминалните сериали, той бе пронизван от силен страх. Сърцето му блъскаше така силно, че сигурно се чуваше чак отсреща, в широкия хол. Той не се насочи натам, а се върна до входната врата и предпазливо надникна на площадката. Беше пуста, не се чуваше дори обичайното тихо свистене на асансьора. Беше сам с мислите си, уплашен от собствените си фантазии. Ето какво се получава, когато човек ходи на кино от най-ранна възраст, поклати глава той.

Върна се обратно в необитаемото жилище и насочи вниманието си към стената, от която бе проехтял тътенът, предизвикал кошмарните му сънища.

Първото нещо, което откри, беше едно тъмно петно с форма на паяжина. Тапетът в средата му беше вдлъбнат навътре и прокъсан. Наведе се да го разгледа по-отблизо. В дупката, залепнали за изолацията на стената, се виждаха малки късчета кожа и кости, между тях проблясваше нещо лепкаво. Значи тук снощи някой е бил размазан… ТУП! Тук, в празния апартамент, се е водила битка. Но защо?

Покрай стената имаше купища боклуци и Негодника, също като Икуза, положително би пропуснал магнетофончето, което Плъха бе скрил в празната кутия от боя, ако просто не се беше спънал в нея.

Кутията одраска пищяла му, издрънча върху някакъв стар брой на „Асахи Шимбун“ и изсипа съдържанието си върху него. Находката се оказа миниатюрен магнетофон, от който стърчеше малко, но изключително чувствително микрофонче с приспособление за вакуумно залепване. С подобни уреди се подслушваха разговори през стени. Негодника го гледаше с недоумение, после разбра, че то е било залепено за НЕГОВАТА стена. Стисна находката в шепата си и бързо се изниза от необитаваното жилище. Преди това не забрави да огледа стълбището.

Сега, седнал удобно в стола си, Негодника си даде сметка, че ще трябва да чуе записа. Но изпитваше страх. Шефовете му в „Накано“ постоянно наблягаха на изключителните мерки за сигурност в службата, категорично бяха забранили да взема у дома разработки върху суперсекретния вирус РИНРИС… Вперил поглед в магнетофончето, Негодника изпита непреодолимо желание да го захвърли и да забрави за него. Това беше най-разумното, което можеше да направи. В ръката си вероятно държеше разобличителен материал срещу собствената си небрежност, неоспоримо доказателство за умишленото нарушение на строгите мерки за сигурност, на които бе длъжен да се подчинява. Как биха постъпили началниците му, ако научат за всичко това? Те бяха истински фанатици по отношение на сигурността, в главата му изплуваха често отправяните им недвусмислени предупреждения: „В «Накано» няма да търпим небрежност по отношение на сигурността!“ Работата беше там, че затънал в своите разработки, той не беше обръщал внимание на тези предупреждения.

Обзет от естествена реакция за самосъхранение, Негодника си помисли: „Да, да, трябва да се освободя от тази кутийка — така престъпникът унищожава уликите за своето престъпление!“ Учуден от лекотата, с която съзнанието му превключи и го превърна в престъпник вместо в детектив, Негодника стана и тръгна да изхвърли своята находка. В душата му се надигаше мътилката на самоотвращението. Дълбоко съжаляваше, че беше отстъпил пред собственото си любопитство.

Но веднага почувства, че това любопитство още го държи в обятията си и не му позволява да хвърли апаратчето. Искаше да знае какво е записано на лентата. По дяволите! Пръстът му се насочи към копчето за възпроизвеждане, после колебливо спря. След като записът е бил правен от неговия апартамент, нищо не доказваше, че наоколо няма и други средства за наблюдение.

Пъхна машинката в джоба на панталоните си и излезе. Насочи се към парка Уено, но после размисли. Този, който наблюдава апартамента, вероятно ще се погрижи и за личното му проследяване. Значи не може да прослуша записа на публично място. Но къде да го стори?

Не можеше да измисли нищо, в душата му бавно се надигаше паниката. Рязко и неочаквано се бе изправил срещу дулото на пистолет, някой го наблюдаваше, подслушваше разговорите му и най-вероятно следеше всяка негова стъпка. Защо? Заради вирусната програма РИНРИС, естествено. Негодника беше сигурен, че не иска да се забърква в подобни истории. Доказал отдавна гениалните си способности в компютърното програмиране, той искаше да си остане специалист в своята област и нищо повече. Вече бе започнал втория етап на изследванията си. Според информацията на Шизей мозъкът на „Кошера“ действа светкавично, защитните му програми все още могат да се справят успешно с РИНРИС. Лазерните транзистори, композирани от атомни слоеве с монокристално диамантено покритие, а не с обичайното покритие от индиев фосфат и галиев арсенид, са изключително подходящи за бързо движение на електроните (дълбоко в себе си той беше смаян от начина, по който американците бяха успели да ги усъвършенстват), но въпреки това Негодника беше убеден, че при определени условия те могат да работят и в негова полза. Тунелният ефект — тоест превръщането на електроните носители на информация в светлинен сноп вместо в обичайните отделни информационни клетки — правеше действието на тези транзистори наистина светкавично. И именно с помощта на този ефект РИНРИС получаваше своя шанс да се настани в сърцевината на паметта им. Негодника трябваше да промени програмирането на своя вирус в съответствие с лазерните чипове на „Кошера“.

Но вместо да мисли по този проблем, той крачеше през града и се оглеждаше да види дали някой не го следи. Поведението му се диктуваше от многобройните филми, които беше гледал през живота си.

В продължение на час и половина бе зает да прави проверки. Влизаше и излизаше в магазини и дюкянчета, шмугваше се в тесни и безлюдни — улички, в които имаше възможност да наблюдава всеки, който се появи преди или след него, качваше се на метрото и различни автобуси, при това винаги в последния момент.

Най-накрая се увери, че никой не го преследва, въздъхна с облекчение и се насочи към жилището на Килан.

Никълъс помоли Нанги да го придружи до летището. Томи предложи услугите си да ги закара, но Никълъс поклати глава:

— Знаете задълженията си, сержант. Необходима сте тук.

Преди това тя бе изпълнила желанието му да влезе във връзка с полицейското управление на Ню Йорк и да поиска задържането на Сенжин още на летище „Кенеди“. Благодарение на показанията на собственика на „Силк Роуд“ вече имаха достатъчно основания да му отправят официално обвинение. Томи даде на Никълъс името и служебния номер на американския детектив, с когото се беше свързала.

Уми влезе в спалнята в момента, в който Никълъс забързано трупаше в голям куфар дрехи, пари и документи.

— Има някои неща, които Нанги не споделя с теб просто от свян — каза тя. — Той е от старата школа, докато аз… Е, аз разбирам и уважавам старата школа… Но все пак мога да виждам и отвъд нейните граници. Виждам всичко… Разбираш ли ме, Никълъс?

Никълъс застина на място с няколко ризи в ръка.

— Винаги те слушам внимателно, Уми — отвърна той. — Знаеш това, нали?

Уми се приближи до него, протегна ръка и завъртя брадичката му наляво, после надясно.

— Какво виждат очите ми, Никълъс? — удиви се тя. — Ти си друг човек!

— Аз съм танжин — отвърна той.

— Това не те прави друг — поклати глава тя. — Ти си танжин още от рождението си, наследил си от майка си това…

— Ти знаеш? — стреснато я погледна Никълъс, изчака кимването й и добави: — А Нанги?

— Нанги също.

— И не сте ми казали това?

— Нямаше да ни повярваш — усмихна се тя. — Защото не ние трябваше да ти го кажем.

Никълъс хвърли ризите в куфара и въздъхна:

— Все още не мога да го повярвам.

— Станал си друг и това няма нищо общо с факта, че си танжин — настоя на своето Уми. Гледаше го в очите с онази съсредоточеност, с която изучаваше старите документи по културна митология — внимателно и с разбиране.

— Сега съм по-силен, Уми — отвърна той. — Далеч по-силен от обикновен нинджа.

Уми продължаваше да го гледа втренчено.

— „Дорокусаят“ е близо — прошепна тя. — Много по-близо, отколкото предполагаш.

— Вече е на другото полукълбо — отвърна Никълъс и отново се зае с багажа си. — И аз трябва да побързам.

— Внимавай. Новата мощ може да те заслепи, но ти трябва да знаеш, че тя лесно може да се превърне и в слабост… Все още има много да се учиш, Никълъс. — Уми не сваляше очи от лицето му. — Когато става въпрос за „дорокусай“, е безсмислено да говорим за време и пространство, трябва да се съсредоточим единствено върху силата на духа. И на илюзията. Това са двете най-силни оръжия на всеки „дорокусай“.

— Вече бях предупреден за това — отвърна Никълъс, дръпна ципа на куфара и стисна дръжката му.

— Не приемай лекомислено заплахата върху съвместното ви предприятие — каза Уми.

— Не я приемам лекомислено, можеш да ми повярваш — усмихна се за пръв път Никълъс. — Именно затова помолих Нанги-сан да ме придружи до летището. Имам една идея, но тя е много опасна — както за Шизей, така и за Нанги. Искам да знаеш това още преди да съм я споделил с него.

— Аз ти вярвам, Никълъс — рече Уми. — Нанги също.

Това беше достатъчно и душата на Никълъс се изпълни с чувство на благодарност.

— Искам да те помоля за нещо, Уми — подхвърли той. — В Ню Йорк вероятно ще имам нужда от помощ. Искам да позвъниш на един телефон, но не оттук или от дома си. Най-добре е да използваш телефонна кабина… Ето номера, запомни го наизуст — той й продиктува манхатънския номер и продължи: — Ще го оставиш да звъни, докато някой вдигне. В никакъв случай не трябва да затваряш. Ще чуеш мъжки глас и ще му кажеш: „Бъди готов за утре.“ Нищо повече. Ако се обади жена, ще й кажеш, че си приятелка на Тик-так и ще я попиташ кога можеш да го намериш. Отбележи си точния час и не забравяй да го преизчислиш в тукашния часови пояс. После кажи, че пак ще се обадиш и прекъсни разговора. Чуеш ли мъжки глас, казваш само: „Бъди готов за утре.“ Ще набереш номера, едва след като ние с Нанги потеглим за летището. Става ли?

— Хай — кимна Уми.

Никълъс отново изпита прилив на благодарност към верните си приятели. На прага се спря и се извърна назад:

— Още нещо, Уми… не казвай нищо на Нанги-сан, няма смисъл да го тревожим.

Уми безмълвно го наблюдаваше с умните си черни очи. Стори му се, че иска да каже нещо, но после реши да го премълчи. Тя събра длани пред гърдите си и му отправи нисък поклон:

— Сбогом, Никълъс-сан.

Тонът й беше официален, натежал от дълбоко уважение. Никълъс отвърна със също такъв поклон.

— Домо аригато, Уми-сан — рече той. — Благодаря ти.

Джъстин седеше на третия ред в салона на гигантския Боинг-747, точно до прозорчето. Погледът й бе насочен към гъстите облаци под крилото, но мислите й бяха съсредоточени към дълбините на душата й.

„Какво помня от срещата си със Сенжин Омукае“, питаше се тя. Но по-правилно би било да се запита какво й е позволено да помни. Магиите на Тао-тао все още замъгляваха съзнанието и, не й позволяваха да разсъждава трезво за него, нито пък за това, което бе направила под неговото влияние.

Беше в състояние да мисли единствено за пристигането си в Япония. Имаше чувството, че целият й престой в тази страна е свит в малък, но толкова плътен отрязък от време, сякаш цял живот бе прекарала там. Някога бе чела откъси от дневника на някакъв американски морски пехотинец, затънал безнадеждно в джунглите на Виетнам. И сега имаше чувството, че е като него — отчаяна и объркана, без чувство за хода на времето. На практика беше живяла в Япония по-малко от четири години, но беше съвсем като онзи нещастен пленник — изпитваше остра липса на близки хора, беше объркана от обичаите на една напълно непозната култура, беше принудена да живее ден за ден и това неизменно я водеше към изкривени представи за действителността.

„Точно така се случи с мен, кимна на себе си тя. И точно заради това се връщам у дома!“

Изведнъж я заболя главата. Извади от чантичката си две хапчета аспирин и с препъване се насочи към тоалетната. Там щеше да ги погълне с помощта на безвкусната застояла вода, която е една и съща във всички самолети.

После се върна на мястото си, промъквайки се покрай детето, което й беше съсед. Затвори очи и скоро заспа.

В съня й се появи Сенжин. Беше приел образа на бял тигър, който я мъкне във вътрешността на обляната от слънце джунгла.

Като дете много обичаше да гледа тигрите в зоологическата градина. Но бял тигър бе виждала само на снимка и веднага се влюби в чудесното му оцветяване — по-ярко, но едновременно с това и някак по-тъжно и самотно от това на шарените му събратя. Струваше й се, че тигрите албиноси са били принудени да се откажат от едното, за да получат другото. Но и при хората е така, помисли си сега тя.

Сенжин, белият тигър, бавно се приближаваше към нея. С лекота преодоляваше гъсталака, който доскоро й служеше за прикритие, спря на няколко крачки и се приготви за скок, огромните му челюсти се раззинаха.

Но вместо да я захапе, той изведнъж проговори о човешки глас — гласът на Хони. Нима белите тигри говорят?

„Аз никога няма да имам семейство, каза й тигърът. Аз съм сам, защото предпочитам да съм сам.“

Белият тигър я гледаше с блестящите си очи, дишаше бавно и спокойно, търпелив като бог.

Сърцето на Джъстин се изпълни със състрадание към този красив и тъжен звяр.

„Толкова си самотен, промълви тя. Носиш се като облак над претъпканата с хора земя. Как издържаш?“

Опашката на белия тигър ритмично почукваше. Туп-туп, туп-туп… Като сърце в могъщата земна гръд…

„Още от дете съм самотен. Много плачех, много се срамувах от слабостта си. С времето успях да преодолея това.“

„Не, това не е слабост, възкликна Джъстин. Болката в твоите очи е като белег върху душата ти.“

Изведнъж й се прииска да протегне ръка и да погали звяра.

„Духът ми е чист — усмихна й се тигърът. — В него няма чувства, следователно не се нуждае и от утеха.“

Но Джъстин усети неискреността на тези думи, преглътна страха си и протегна ръце да го прегърне.

В същия миг белият тигър започна да се разпада. Под маската му изплува лицето на Хони. Тя говореше нещо на Джъстин, нещо важно… Джъстин напрегна слух, но по лицето на Хони вече пробягваха пукнатини, то също се пръсна и отдолу се показа лицето на Сенжин Омукае. Дори в магията на съня Джъстин изпита недоумение. „Познавам ли този човек, запита се тя. Виждала ли съм го някъде?“

Още преди да може да си отговори, маската на Сенжин Омукае започна да се топи като восък под пламъка на свещ.

Едва сега видя истинския образ на това същество — образа, който то беше прикривало майсторски. И разбра, че всички други образи са били една илюзия.

Позна своя преследвач и сърцето й се вледени. В гърлото й заклокочи писък на ужас, мускулите и напрегнато се свиха. Опита се да се дръпне, но не беше в състояние да помръдне. Знаеше, че ще умре, ако не успее да се раздвижи, но едновременно с това си даде сметка, че няма къде да избяга.

Потръпна от ужас и се събуди, от устата й се откърти дълбока въздишка на облекчение.

— Добре ли си?

— Какво?

— Цялата трепериш — тънкото гласче принадлежеше на момиченцето на съседното кресло, което не беше вдигнало очи от книжката си през цялото време на полета. — Болна ли си?

— Не — опита се да се усмихне Джъстин и отпусна глава на облегалката. — Просто сънувах нещо…

— Мама казва да не се страхуваме от сънищата — уведоми я момиченцето. — А ти се страхуваш от тях, нали?

— Да — отвърна Джъстин и усмивката й стана малко по-уверена. — Предполагам, че е така.

Момиченцето пъхна ръка в сака си и измъкна оттам парче шоколад.

— Хапни си „Сникърс“ — рече то. — От „Сникърс“ винаги ми става по-добре.

— Благодаря — засмя се Джъстин, пое подаръка и започна да развива опаковката му. — Знаеш ли, това е страшно много за един човек, искаш ли да си го разделим?

— Чудесно! — засия момиченцето.

Наблюдавайки как малката устица поглъща сладкиша с непресторена наслада, Джъстин откри, че може и да не се докосва до своята половина.

— Как се казваш? — попита тя.

— Марта.

— А аз съм Джъстин, приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — отвърна момиченцето и старателно облиза полепналия по устните му шоколад.

— Сама ли пътуваш?

Марта направи муцунка:

— Мама е в Ню Йорк, а тате — в Токио.

— Разделя ги доста голямо разстояние — отбеляза Джъстин.

Личицето на Марта потъмня.

— О, те се разделиха още преди тате да замине — промълви тя.

— Извинявай — каза Джъстин с неловкото чувство, че е нахлула в жилището на непознат човек. — Е, поне имаш възможност да ги виждаш и двамата… И да ходиш чак до Япония!

— Япония много ми харесва! — проясни се личицето на Марта. — Там вече си имам приятели и ми е мъчно, когато си тръгвам… — Но от изражението й Джъстин ясно разбра, че не й е мъчно само за приятелите.

— Искам да ти покажа нещо — каза Марта и отново бръкна в сака си. Измъкна оттам лист дебела хартия, навита на руло и завързана с червена панделка. Развърза панделката и подаде листа на Джъстин. — Сама я нарисувах — срамежливо добави тя.

— Божичко, колко е хубава! — възкликна Джъстин. Рисунката наистина беше чудесна — с откровени и по детски наивни щрихи тя беше успяла да долови част от спецификата на японската природа. Специфика, която самата Джъстин никога не бе могла да изрази с думи. Винаги й се бе струвало, че в нея има нещо строго и аскетично, но сега, преобразена от детския поглед, тя изведнъж засия с неподправена чистота, стана далеч по-близка и реална.

— Нарисувах една и на тате — поясни Марта. — Той толкова много я хареса, че веднага я закачи в кабинета си. А тази е за мама.

— Той наистина трябва да се гордее с теб! — рече Джъстин и подаде обратно рисунката, после помогна на детето да я навие и завърже.

— Благодаря — възпитано отвърна Марта. — Всъщност не ми беше кой знае колко трудно да я нарисувам.

— На някои хора с лекота се отдават и най-трудните неща — отвърна Джъстин и в главата й изплува образът на Никълъс. Колко ли щеше да се гордее самата тя, ако Марта беше нейна дъщеря, запита се неволно тя. — Според мен картината е чудесна!

Марта прибра рисунката в сака и отново се намести в креслото.

Джъстин не искаше да прекъсва разговора и забързано попита:

— Какво четеш? Трябва да е нещо интересно, защото не си престанала откакто излетяхме…

— Една книжка за две момиченца — отвърна Марта. — Едното си няма приятели…

— Това е много тъжно — искрено промълви Джъстин.

— Да, но за другото е още по-тъжно, тъй като то си няма семейство — поясни Марта. — Да си нямаш семейство е най-тъжното нещо на света, нали?

Джъстин спря поглед на дребничкото дете с луничаво личице и невинни очи, после очите й се плъзнаха по дрешките в синьо и бяло — блузка, поличка, чорапки и обувки, които по трогателен начин имитираха костюма на възрастна жена, душата й се разтопи. За пръв път от много месеци насам пръстите й докоснаха корема без чувство за загуба, вина или тревога.

„Тук вътре има едно създание като теб, помисли си тя. Аз го храня, а то расте ли расте… Когато се появи на бял свят. Ще бъде мъничко и безпомощно, ще се нуждае от обич…“ В главата й отново отекнаха думите на Марта: „… най-тъжното нещо на света, нали?“

— Да — отвърна Джъстин. — Човек винаги може да си намери приятели — както ти си ги намерила в Япония, както намери и мен в този самолет… Но да нямаш семейство наистина е най-тъжното нещо на този свят!

Негодника се настани в апартамента на Килан Ороши и пусна записа на миниатюрното магнетофонче. Влезе вътре без никакви трудности, понеже сам беше конструирал дигиталната ключалка с електронно захранване на вратата, която бе направила излишни всички механични приспособления. „Вече няма да се притесняваш, че си си забравила ключа, каза той на Килан. Освен това тази система е много по-сигурна.“ Но не и за него, разбира се.

Пребледнял, той се намъкна в миниатюрната кухничка на Килан, сипа си порядъчна доза уиски „Сънтъри“ и се опита да възприеме всичко, което беше чул току-що. Несъмнено ставаше въпрос за инкриминиране, но не само на него, но и на Кусунда Икуза. Господи Исусе!

Негодника пресуши чашата си, сипа си отново и се върна обратно в хола. Магнетофончето го чакаше на футуристичната масичка за кафе, направена изцяло от железобетон. Дремеше там като опасен звяр, който жадува да бъде пуснат на свобода. Пусна записа за втори път и цял се превърна в слух.

Така го завари и Килан — седнал с лице в шепите си, с очи отправени в опасния звяр.

— Здрасти, Негодник — поздрави го тя, без да показва никаква изненада от присъствието му тук. Те двамата постоянно се появяваха в къщите си без никакво предупреждение и отдавна бяха свикнали с това. — С какво се занимаваш?

— С нашето минало — отвърна той, без да сваля очи от черната кутийка. — А може би и с нашето бъдеще.

После й пусна лентата.

Килан мълча през цялото времетраене на записа, лицето й остана напълно безизразно. Сякаш бе мъртва или пък страхотно концентрирана. Когато лентата спря, тя вдигна глава и го погледна в лицето.

— Откъде, по дяволите, изрови това?

— Нямаше никаква представа, че те държат на мушката, нали? — отвърна с въпрос той.

— Никаква, мамка им! — изруга по мъжки тя и посочи магнетофончето: — Откъде го докопа?

— Вече е мое — сви рамене той. — Намерих го в съседния апартамент, в онзи празния… — После й разказа за онова туп, което беше чул след нейното излизане и което приличаше на диня, хвърлена от голяма височина върху тротоара. — Сега разбирам, че това по-вероятно е бил звукът от човешка глава, размазана в стената!

След което й разказа за космите и костите, залепнали по стената оттатък.

— За това е нужна огромна сила — отбеляза Килан.

— Цял вагон — мрачно кимна Негодника, после усети напрегнатата работа на мозъка й и попита: — Хей, какво мислиш?

— Мисля какво е станало в съседния апартамент и кой има достатъчно сила, за да разбие човешка глава по този начин — отвърна тя. — Груба, лишена от всякакъв финес сила…

— Искаш да кажеш, че познаваш такъв човек?

— Може би — неохотно отвърна тя. — А ти помисли ли какво ще правиш с тази лента?

— Мисля да я предам на един познат — отвърна Негодника.

— На кого?

Негодника се поколеба, предварително се страхуваше от настъпването на този момент.

— На Томи — каза след малко той.

— На тази кучка? — извика Килан. — В никакъв случай! Аз имам по-добра идея!

— По-добра за теб или по-добра за мен?

— Понякога си прекалено циничен — отвърна Килан и се настани до него. — Нима още се съмняваш? Каквото и да правя, то ще е добро и за двама ни.

— Не съм много сигурен.

— Тогава защо си дошъл? Нужна ти е моята помощ, нали?

— Исках да прослушам записа на спокойствие. Не зная дали все още не ме следят.

Очите на Килан напуснаха лицето му и се спряха върху магнетофончето.

— От записа е ясно, че не само ти си обект на наблюдение — каза тя. — При други обстоятелства не бих имала нищо против увековечаването на сексуалните ми упражнения.

— Господи, нима мислиш, че и твоят апартамент е под наблюдение?

— Нямам представа.

— Бях изключително внимателен.

— Разбира се, как не! — засмя се Килан. — Най-страшният детектив на света!

Негодника изсумтя и отново отправи поглед към звяра на масичката.

— Кажи тогава какво мислиш да правим с него… — въздъхна след известно време той.

— Да го занесем на човека, който най-много иска да го има — решително рече Килан.

— И кой е той?

Очите на Килан блестяха, по устните й заигра едва доловима усмивка.

— Кусунда Икуза — отвърна тя.

Негодника подскочи така, сякаш бе докоснал оголен електрически проводник.

— Винаги съм знаел, че си откачена! — викна той. — Но едва сега разбрах колко откачена!

— Успокой се и включи сивите си клетки — посъветва го Килан. — За тази касета Икуза ще ни даде всичко, което поискаме. Достатъчно е да се разчуе само връзката му с мен, но записа доказва по безспорен начин и манипулациите му с „Накано“ за лична изгода. А това ще го довърши!

Негодника скочи на крака и започна да кръстосва стаята пред нея и мътно проблясващия звяр на каменната масичка.

— Знаеш ли, спомням си как преди години ти беше още малко момиченце и все искаше да играеш с нас — по-големите… — замислено промълви той. — Един от нас каза, че няма да посмееш да си сложиш ръката в огъня… Просто искахме да се отървем от теб и мислехме, че ще се уплашиш. — Протегна ръка, хвана дланта й и я обърна нагоре. Пръстът му се плъзна по отдавна зарасналия белег. — Но ти разбра номера и ние те оставихме да играеш с нас… Само дето започнахме да ти викаме „Лошото другарче“… Но това беше детска игра, Килан. А сега нещата са сериозни…

— Как можеш да говориш по този начин? — погледна го в очите Килан. — Или не виждаш как те експлоатира Кусунда? Именно той притежава реалната власт в „Накано Индъстриз“, баща ми е отдавна бита карта. За страхотната работа, която им вършиш, те ти се отплащат с трохи и това пак е работа на Кусунда. Ти създаде РИНРИС и какво? Не получи нищо. Лошото е, че никога нищо няма да получиш. Колко пъти да ти повтарям? Работиш като роб за Кусунда. Срещу какво, питам аз. Кой трупа огромни печалби от твоя труд? И кой ще ги реализира в бъдеще?

Тя му отправи една цинична усмивка и продължи?

— Освен това, аз обичам този белег. Той е част от мен, при това важна част — нещо като значка или медал. Тогава всички се увериха, че не им отстъпвам по нищо, че не съм по-лоша от което и да било момче. Нещо повече — аз бях по-умна от тях!

— И по-откачена!

— Но оцелях, нали? — засмя се тя. — Моята карма е да оцелявам. Имам достатъчно мозък да ги разбия всички, Негодник!

— Но Кусунда Икуза е различен — поклати глава Негодника. — Не допускаш ли, че може да се окаже по-умен от теб?

— Тц! — отвърна Килан, после се усмихна и прибра магнетофончето от масата. — Повярвай ми, това е нашият билет към рая — прошепна тя и леко го целуна по бузата. — Към всичко, за което сме мечтали!

Негодника погледна надолу към вече голата повърхност на масичката и поклати глава:

— Аз имам всичко, за което съм мечтал.

Но Килан не го чу, тъй като вече беше навън.

Полицаите, които дойдоха за Шизей, се държаха любезно, дори почтително. Тя ги очакваше и тръгна с тях без излишно суетене. Дебел и потен детектив с брада я попита къде е била през миналата нощ. Шизей го гледаше в очите — умни и проницателни. Беше се намъкнал в омачкан и зле скроен костюм по начина, по който другите хора се намъкват в хавлиите си, държеше се спокойно и уверено. Шизей пък беше с къса черна пола, широк платнен колан и кървавочервена блузка без ръкави. Известно време стоеше и безмълвно го наблюдаваше.

Докато говореше, той дъвчеше сандвич с кюфте, видът му бе на небрежен и добродушен човек. Но Шизей остана с впечатлението, че това е капан, използван с лекота от майстор на постановките. Запита се дали просто иска да я накара да се отпусне, или пък е решил да я хване неподготвена.

Седяха край просто дървено бюро с издраскан плот, разположено в средата на безлична, боядисана в служебно зелен цвят стая. В единия от прашните ъгли беше изправен автомат за охлаждане на вода, в другия имаше мазна кафе машина с лавица, на която бяха наредени не по-малко мазни чаши. Прозорците бяха препречени от здрави метални решетки.

От начина, по който детективът, назовал се Албъмарл, задаваше своите въпроси, Шизей стигна до заключението, че Брандинг е посочил именно нея за доказване на алибито си. Албъмарл спомена, че в полицията се е получил анонимен сигнал за тялото в багажника на колата му. Единственото, което знаели за човека, който се обадил, било, че има мъжки глас. В момента срещу Брандинг било отправено официално обвинение за убийството на Дейвид Брислинг. Имали основание да подложат сенатора на продължителен разпит, тъй като враждата му с Дъглас Хау била широко известна. Шизей разбра, че полицията все още не може да открие достатъчно мотиви за извършеното престъпление. И именно затова бяха решили да я разпитат.

Разбира се, те никога няма да открият истината. След като уби Брислинг, тя се беше обадила на една от спомагателните групи, чийто номер помнеше още от деня, в който бе получила задачата да проникне в проекта „Кошер“. Обясни им къде ще остави дубликат отключа за колата на Брандинг, който си беше извадила предварително, после спокойно отиде на приема в Белия дом.

Групата бе взела колата на Брандинг от паркинга, беше натоварила трупа на Брислинг в багажника и веднага след това я беше върнала обратно, точно на същото място.

Шизей отговаряше на въпросите на детектив Албъмарл колкото може по-изчерпателно, пропусна само факта, че е заварила Брислинг в дома си, когато се е върнала за забравената чантичка. Спомена за този досаден пропуск, само за да му покаже, че наистина има искрено желание да каже каквото знае. Освен това не й беше известно доколко са били подробни показанията, на Брандинг, нямаше смисъл да дава храна за допълнителен размисъл на този дебелак срещу нея.

— Вие сте добра приятелка със сенатора Брандинг — установи след малко Албъмарл и избърса следите от кетчуп по устата си.

— Ходихме заедно на приема — отвърна Шизей. — Не за пръв път сме заедно след работно време.

Албъмарл продължително я изгледа, после се ухили, разкривайки два реда едри като плочки зъби.

— Уважавам сенатора за отличния му вкус — рече той.

— Извинете, но само като ексхибиционист ли се интересувате от нашите отношения? — хладно го сряза Шизей.

Албъмарл се изсмя колкото да покаже, че притежава чувство за хумор, после лицето му стана сериозно.

— Вие сте алибито на сенатора — мрачно изрече той.

— И искате да кажете, че ще излъжа от обич към него, така ли?

— Няма да ми е първият случай — сви рамене детективът.

— На приема в Белия дом поне двеста и петдесет души видяха сенатора Брандинг — отбеляза тя.

— Но според вашите показания — Албъмарл хвърли кратък поглед в разтворения пред него бележник, — вие сте пристигнали там около осем и половина. Нали така?

— Да.

— Е, добре… Докторът казва, че Брислинг е умрял някъде между седем и девет вечерта. А това означава сума време преди осем и половина…

Тя разбра, че детективът умишлено е задържал тази информация, докато настъпи подходящият момент да й я хвърли в лицето.

— Срещнахме се точно в осем без четвърт — каза Шизей.

— Колко време е било необходимо за убийството на Брислинг? — промърмори като на себе си Албъмарл. — Три минути, четири? Вие как мислите? Какво ли е правил Брандинг през останалите четирийсет и една-две минути?

Шизей прекрасно разбираше, че Албъмарл преминава към най-важната част на разпита. Беше му писнало да пипа с ръкавици и вече ги захвърляше в ъгъла. Значи и за нея е време да стори същото.

— Сенаторът Брандинг не е убил Дейвид Брислинг! — тихо, но решително каза тя.

Веждата на детектив Албъмарл леко помръдна и това беше единственият знак, че го е хванала неподготвен. Очите му се заковаха в нейните — очи, които усещаха лъжата от двайсет крачки разстояние. Май наистина вярва в това, помисли си Шизей.

— Откъде сте толкова сигурна? — изръмжа заплашително детективът.

— Защо трябва да разнася цяла вечер тялото на Брислинг в багажника си? — отвърна с въпрос Шизей. — Той не е глупак, за да постъпва по толкова самоубийствен начин.

— Искал е да го зарови някъде. Не е имал време да го стори, защото е трябвало да ви вземе от дома ви.

— Сам казахте, че е разполагал с четирийсет и две минути.

Албъмарл не отвърна нищо, но от очите му личеше, че още не се е отказал.

Всичко е нагласено, прекалено много прилича на театър, искаше да му каже Шизей и несъмнено би го казала, ако на мястото на Албъмарл седеше някой по-малко проницателен детектив. Но с този трябваше да внимава, не биваше да го оставя с впечатлението, че е свършила работата вместо него.

Бръкна в джоба си и извади една касетка.

— Имате ли на какво да пуснем това? — попита тя.

Албъмарл впери поглед в касетката и дълго време остана неподвижен. После въздъхна, дръпна решително чекмеджето пред себе си и извади оттам малък касетофон.

— Досега чуруликахте ей на това — ухили се той и извади касетката от апаратчето. — Нямам доверие на стенографията си, изминаха много години от времето, когато ходих на курсове…

Сложи касетката на Шизей и натисна клавиша за възпроизвеждане.

„Брислинг беше фигура, която трябваше да се пожертва — разнесе се гласът на Дъглас Хау. — Никога не беше доволен от това, което му давам, винаги искаше повече…“

Албъмарл спря касетофона.

— Кой е този?

— Сенаторът Дъглас Хау.

— Аха — кимна детективът.

Шизей го харесваше. Не беше необходимо да му обяснява, че Хау е шеф на Брислинг, или пък, че Хау и Брандинг се плюят, където се видят. Всичко това му беше известно.

Пръстът на Албъмарл натисна клавиша.

„Използвах го като буфер, продължа гласът на Хау — един призрачен глас, който свидетелстваше срещу себе си. — Не исках да ме свържат с разследването, което организирах срещу хората от института «Джонсън», разработващи проекта «Кошер» на Брандинг.

— А защо ги организира? — прозвуча гласът на Шизей.

— Още ли не ти е ясно? — отвърна Хау. — Ще направя всичко възможно да го унищожа напълно. Това между мен и Брандинг не е игра. Мислех, че го разбираш.

Дистанцирах се от операцията, оставих я изцяло в ръцете на Брислинг. Алибито ми беше непоклатимо. Но не се получи, ти се оказа права, че не бива да се захващам с подобни неща. Брандинг само спечели от развоя на събитията. Докато това е много по-добре! С един удар и двамата — и Брандинг, и Брислинг!“

Албъмарл спря магнетофона.

— Как се сдобихте с този запис?

— От време на време изпълнявах поръчения на Хау — отвърна Шизей. — На парче, без официален договор. Парите бяха добри, не мога да отрека това. Но враждата му със сенатора Брандинг отиде твърде далеч, въпреки опитите ми да го спра. Хау беше изцяло погълнат от омразата си, мислеше само как да унищожи Брандинг. Аз исках да се отдръпна, преди да е извършил някоя глупост.

— Като например да убие помощника си и да го припише на Брандинг, а? — попита Албъмарл и замислено попипа устните си. — Какво по-точно работехте при Хау?

— Подготвяхме съвместно някои законопроекти в случаите, в които интересите ни съвпадаха — отвърна Шизей. — Главно в областта на екологията…

— Продължавайте — кимна Албъмарл.

Тя се наведе напред и натисна клавиша за възпроизвеждане.

„Можеш да забравиш екологическата организация, за която работиш, Шизей — прозвуча гласът на Хау. — Там само хабиш изключителните си способности. Когато приключи гласуването на законопроекти АСКП — а той е мъртъв точно колкото политическата кариера на Брандинг — аз искам да подпишеш договор с мен. Ще използвам таланта ти постоянно. Ти ще ме пазиш от всякакви опасности, ще охраняваш владенията ми като добре дресирано куче. Ще накараш всеки, който се изправи насреща ми, да пълни гащите от страх!“

Лентата свърши и Албъмарл спря магнетофона.

— Какво иска да каже с това? — замислено попита той.

— Хау ме приема в светлината, в която бе приемал Брислинг. За него и двамата сме кучета, обучени да изпълняват заповедите му. Той е гнусен тип.

— Не, не… Имах предвид това последното — да карате хората да пълнят гащите…

— Владея някои бойни изкуства — сви рамене Шизей. — На Хау това му харесваше, чувстваше се сигурен в моя компания.

— Само едно ще ви кажа, госпожице — изръмжа отново Албъмарл. — Май хич не ви пука, че се забърквате в подобни неща.

— В какви неща? — спокойно попита Шизей. Чувстваше, че сега трябва да бъде крайно внимателна, ясно виждаше заплашителната грамада на айсберга, към който я тласкаше Албъмарл. С надеждата, че ще се сблъска с него, разбира се.

— Ами например в това, че с тези ваши качества никак не би ви било трудно да умъртвите Брислинг по заповед на Хау!

Тя направи необходимото очите й да не трепнат нито за миг и да не се отклонят от очите на детектива. В погледа й отсъстваше агресивността.

— Разкажете ми пак за начина, по който е бил убит Брислинг — рече тя.

— Нещо дебело и ръбесто е пръскало задната част кг черепа му — отвърна Албъмарл така, сякаш описваше качествата на нов модел кола. — Така, както правим с яйце върху метална скаричка…

— Струва ми се, че става въпрос за престъпление, извършено в състояние на крайна възбуда, ако щете и на ярост… — спокойно каза Шизей. — Освен това аз нямам абсолютно никакъв мотив.

— Казахте, че работите за Хау и парите са били добри.

Шизей умееше по неподражаем начин да влага точно необходимата доза жлъч в гласа си.

— Един мъж се възползва от мен, когато бях млада — започна тя. — Озлочести ме, ако тази дума ви харесва повече. Тогава се заклех никога повече да не допускам това. Никой няма право да се отнася с мен по подобен начин. Затова излязох от играта в мига, в който разбрах, че Хау се възползва от мен. Като не забравих да си оправя сметките с него, разбира се. — Позволи на чертите си леко отпускане и добави: — Във всеки случай бих постъпила доста по-внимателно…

— А именно?

— Знаете ли нещо за бойните изкуства, детектив?

— Минал съм курс по карате — от тези, задължителните…

— Ако позволите да изразя мнението си, това изобщо не може да се нарече бойно изкуство. То върши работа, когато искате да строшите някоя дъска с ръба на дланта си, или пък да сломите съпротивата на някой нарушител.

— От нарушителите си вадя хляба — вметна детективът.

— Но не и аз — погледна го в очите Шизей. — Истинските бойни изкуства са осемдесет процента умствена дейност и точно по този начин трябва да бъдат преподавани. Всички без изключение имат защитни функции. Мен лично никога не са ме обучавали на нападателни похвати. Ако Дейвид Брислинг или някой от вашите улични нарушители, да речем, реши да ме нападне, аз зная как да се защитя, но с положителност не бих могла да му пръсна черепа. Това е тежка физическа работа.

Албъмарл дълго мълча, пръстите му измъкнаха отнякъде клечка за зъби и я пъхнаха в устата му. Най-накрая почука по капачето на магнетофона и каза:

— Ще трябва да задържа касетката. Тя е улика.

— Ваша е — отвърна Шизей.

— Ще ми трябвате пак, веднага след задържането на Хау.

— Добре — кимна тя, позволявайки на гласа си нова, доста по-различна интонация. — Ще бъда на ваше разположение.

Малко след като премина през проверката на Имитационната служба и митницата на нюйоркското летище „Кенеди“, Никълъс чу името си по радиоуредбата. Вдигна слушалката на най-близкия вътрешен телефон и администраторката му даде един телефонен номер. Остави слушалката и се насочи към дългата редица кабини, изпъстрени с разнообразни драсканици. Наложи му се да заобиколи огромната въртележка, отрупана е багажа на пристигащите пътници. Йени за долари беше сменил още на летище „Нарита“ в Токио. Набра номера, който му предадоха от администрацията.

— Аз съм — каза един глас в слушалката. — Намирам се тук, на летището, в другия край на залата. Виждам те добре, наблюдавам внимателно. Засега си чист.

— Нямах представа, че ситуацията е толкова тежка — отвърна Никълъс. — Можеше да се срещнем.

После набра номера, който бе получил от Томи. Детективът Мел Бранна от отдел „Убийства“ беше нощна смяна и лично вдигна слушалката.

— Лоши новини, приятел — каза той с одрезгавял от никотина глас. — Посрещнах оная японска птичка както ме помоли Томи, но не успях да засека нашия човек. Имаше го в списъка на пътниците, видях го с очите си. Даже разпитах екипажа, но никоя от стюардесите не можа да си спомни за подобен тип. Бяха сигурни, че мястото му е било заето и толкоз. Съжалявам, приятел, но направих всичко възможно за малкото време, с което разполагах. Пък и другата ми работа не чака.

Никълъс му благодари и затвори. Понечи да се обади на Джъстин в Уест Бей Бридж, но размисли и се отказа. Няма смисъл да предупреждава Сенжин, че се е появил в Америка. Но мисълта, че „дорокусаят“ е бил в крайбрежната им къща, заедно с Джъстин, го накара да потръпне.

Търпение, каза си той. Скоро всичко ще приключи.

Обърна се и видя, че към него крачи Кони Танака, Именно него бе повикал той е помощта на Уми.

Кони беше по-големият брат на Тери Танака. До 1980 година, когато Сайго се появи в Ню Йорк и уби Тери, той живееше във Ванкувър. След убийството се пресели тук, за да поеме бизнеса на Тери в залата за бойни изкуства. Отначало мислеше, че това е временно, но така и не се върна в Британска Колумбия, омагьосан завинаги от магнетичното привличане на Ню Йорк. Кони беше човек на живота, но към бизнеса се отнасяше напълно сериозно.

— Тик-так — рече той и пое куфара от ръката на Никълъс. — Получих посланието ти. — Единствен той наричаше Никълъс така, оправдавайки прякора по следния начин: „Ти си като бомба, човече! Бомба, която тиктака под добре охладения си екстериор. Никой не може да има шанс срещу човек като теб!“

Кони лесно го позна, тъй като Никълъс обръсна брадата си в самолета, на десет хиляди метра височини, точно когато прелитаха над Хавайските острови.

— Казвай каква е работата — рече Кони.

— Неприятности — отвърна Никълъс, докато двамата си пробиваха път към изхода. — Неприятности до гуша! — Навън беше тъмно, луминесцентното осветление хвърляше синкавите си отблясъци, лицата на хората зад стъклата на автомобилите изглеждаха призрачно бели, сякаш напълно обезкървени.

Единствено Кони си беше същият — нисък и набит като пън, с широки рамене и тесен таз, яки ръце със застрашително помръдващи бицепси. Движеше се като танцьор, центърът на тежестта му беше ниско, почти до земята. Квадратното му лице с правилни черти поразително наподобяваше лицето на Тери, но беше по-масивно от него. За хората, които не го познаваха, в него несъмнено се криеше някаква мрачна заплаха. Но Никълъс прекрасно знаеше, че Кони е мил и сърдечен човек — доказваше го и решението му да предостави една трета от печалбата на школата по бойни изкуства на семейството на Айлин Окура. Айлин беше приятелката на Тери, също загинала от ръката на Сайго.

Започна да ръми. Пешеходната пътека изглеждаше мръсна, задръстена от лепкав боклук. Двамата я преминаха, хлътнаха в гъмжилото на паркинга и започнаха да се провират между лимузини, таксита и туристически автобуси. Скоро се добраха до очукания буик на Кони и с облекчение затръшнаха вратите след себе си.

— Трябва да свърша много работа, а времето ми е малко — каза Никълъс.

Кони хвърли куфара му на задната седалка и завъртя контактния ключ.

— Тогава е по-добре да се затъркаляме, а? — рече.

Никълъс се извърна към него и се усмихна:

— Радвам се да те видя, Танака-сан — отправи му ритуалния поздрав той.

— За мен е чест, Линеър-сан — поклони се Кони. Дълбоко в душата си той се чувстваше безкрайно задължен на Никълъс. Защото бе отмъстил за смъртта на брат му и Кони знаеше, че никога не може да му се отплати за това. Двамата не бяха говорили по този въпрос и едва ли някога щяха да го сторят, но именно той циментира приятелските им отношения.

— Ще караме по ред — рече Никълъс. — Уест Бей Бридж, знаеш го къде е…

Кони кимна, плати на пазача на паркинга и присъедини колата си към дългата редица автомобили, пълзящи бавно по кръговото движение пред летището.

— Там всичко е така, както си го оставил. Всяка седмица се почиства, през ден пращам хора за проверка…

— А колата ми? — попита Никълъс.

— Лично я разкарвам всеки уикенд — отвърна Кони. — Работи като часовник. — Нави рязко волана, за да избегне спрялото пред група клиенти микробусче такси, после добави: — Липсва ми тази стара къща. Ти постъпи умно, като я купи, вместо вечно да я държиш под наем. Но и добре избра времето за това — тогава пазарът беше изгоден… Сега е изключено да намериш крайбрежна вила за продан, а ако случайно откриеш някоя, ще трябва да кажеш сбогом на два-три милиона долара.

— Уф!

— Какво искаш да кажеш с това „уф“, човече? — изгледа го Кони. — Някога да си броил милионите си?

— Не съм — поклати глава Никълъс. — И право да ти кажа, така и не успях да свикна с богатството. Не се чувствам удобно с него и това си е!

— Разбирам те — кимна Кони. — Парите си имат своя собствена карма… Ще трябва да ги яхаш като необязден жребец.

— Опитвам се — въздъхна Никълъс.

Колата увеличи скоростта си, най-сетне излязла на широката магистрала „Ван Вик“. Чистачките ритмично се движеха, създаваха някаква особена музика — тиха и успокоителна. Никълъс проговори отново, чак когато отминаха Пачог.

— Имам големи неприятности и ще те моля да се държиш стриктно встрани от тях — каза той. — Така ще ми помогнеш по най-добрия начин.

— Колко големи? — загрижено попита Кони.

— Намирам се в тунел — призна неохотно Никълъс. — И честно казано, не зная дали ще се добера до другия му край.

— Ясно — рече Кони и пусна в ход сърдечната си усмивка. — Добре е, че имаш приятели, човече!

— Така е.

— Но не можеш да казваш на приятелите си „дръж се стриктно настрана“, Ник! Не можеш да ги държиш в периферията, когато става въпрос за живота ти!

— Кони…

— Нямам никакво намерение да те оставя да ми вържеш ръцете и да те гледам как умираш!

Не се каза нито дума за Тери Танака и задължението на Кони към Никълъс. Не беше и необходимо, двамата прекрасно знаеха това. Японците никога не говорят помежду си за „гири“. Те знаят, че то съществува като въздуха, който дишат, просто е част от живота.

— Добре — въздъхна Никълъс. После млъкна и запази останалото за себе си. Скоро буикът напусна магистралата Монтаук и спря на паркинга в Уест Бей Бридж. — Всичко си е както преди — отбеляза той.

Кони свали крака си от педала на спирачката и извърна глава към празните места на паркинга, осветени от фаровете.

— Няма я човече — рече той. — Колата ти я няма.

— Това е добър знак — усмихна се Никълъс, сигурен че Джъстин се е възползвала от колата. — Остави ме тук.

— Мога да изчакам малко.

Кони искаше да остане, докато се увери, че всичко е наред.

— Ще ми бъдеш по-полезен в града, Кони — отвърна Никълъс. — Ще те помоля да ми свършиш една-две услуги. — Извади от джоба си касетка, която беше записал по време на полета. Около нея бе увит лист хартия. — Хвърли един поглед на това, като се прибереш у дома.

Кони прибра касетката и насочи колата си към: Дюн Роуд и Атлантическия океан. Беше тихо и спокойно, тук-там се виждаха младежи, които пушеха около колите си, а вероятно и отпиваха от кутии с бира. Градчето беше мирно и заспало, като в детска приказка. Липсваха само мечета играчки по клоните на дърветата. Никълъс мислеше за Джъстин.

Спомни си коледните празници, които прекараха тук непосредствено преди заминаването си за Япония. Имаха нужда да бъдат сами, да се махнат от големия град, да забравят ужаса на унищожението, оставен там от Сайго.

Градчето беше прекрасно с елхите на всеки ъгъл и гирляндите от разноцветни светлини, разпънати между дърветата. Коледното утро ги посрещна с тънък пласт снежец, стопен бързо от ярките слънчеви лъчи. На плажа беше толкова студено и ветровито, че те се отказаха от обичайната си сутрешна разходка и останаха у дома с по чаша греяно вино в ръце. После отвориха подаръците си. Джъстин му бе избрала часовник — същият, който и сега беше на китката му. А той й подари огърлица с рубини от Тифани. Спомни си с какво търпение и внимание я беше избирал, спомни си и израза на лицето й, когато отвори кадифената кутийка.

„Какво стана е нас оттогава насам, запита се той. Къде изгубихме това, което винаги ни е свързвало? Кога престанахме да бъдем неразделна двойка?“

— Пристигнахме — обяви Кони.

Фаровете на буика осветиха колата на Никълъс — бял корвет с червени линии отстрани, модел 1962 година. Една година след като го купи, Никълъс направи основни промени в двигателя и каросерията му, оттогава насам колата беше истинска хала.

— В къщата има някой — тихо каза Кони и Никълъс усети как напрежението сковава мускулите на гърдите му.

Вътре наистина светеше, но наоколо нямаше жива душа.

— Всичко е наред — каза Никълъс и се обърна да вземе багажа си. — Прибирай се, Кони, чакат те куп неща.

Кони кимна, изчака го да слезе и дръпна колата на заден ход от алеята.

Никълъс изкачи стъпалата към входа, зад гърба му остана Атлантическия океан, който безмилостно връхлиташе върху брега. Всяка зима сушата отстъпваше с метър-два пред вятъра и водната стихия, този процес се прекратяваше едва с настъпването на пролетта. Въздухът беше с три-четири градуса по-хладен от този на летището и той с наслаждение го пое в гърдите си, изтощен от прекаленото отопление, което бе принуден да търпи навсякъде — в самолета, в сградата на терминала, в колата на Кони. Беше гладен и мечтаеше да влезе под душа.

Спря на верандата и извади ключовете си. Не искаше да звъни, тъй като се чувстваше напрегнат, независимо от успокоителните думи, които каза на Кони. Не знаеше къде се намира Сенжин Омукае, не знаеше дори какво иска да получи от него, като се изключат останалите изумруди на Со Пенг, разбира се.

Ако умреш сега, няма да разбереш нищо. Смъртта ти ще бъде прекалено лека. Какво имаше предвид „дорокусаят“? Скоро ще разбере, Никълъс бе убеден в това.

Пристъпи прага, до ушите му долетя музика. „Бърза кола“ на Трейси Чапмън, едно от любимите парчета на Джъстин, Би трябвало малко да се отпусне, но все още не успяваше.

Огледа просторния хол, който бе свързан пряко със спалнята и кухнята. Пространството му се стори огромно и някак открито. Особено след толкова години в Япония, където всичко беше миниатюрно, разделено на минисветове, наблъскани рамо до рамо от вечната липса на пространство, която постепенно се бе превърнала в начин на живот.

С учудване видя, че огромният аквариум, който разделяше хола от трапезарията, все още си беше на мястото. Във водата проблеснаха коремчетата на тройка риби-ангели^[1], край тях извиваше тяло старата му морска котка и лениво засмукваше планктон.

— Гюс, стари приятелю — прошепна й Никълъс. — Радвам се да те видя отново!

Остави багажа си на пода и тихо пристъпи навътре. Предпазливо надникна в спалнята и видя куфарите на Джъстин разтворени върху леглото. Повечето от дрехите й все още бяха в тях. Откъм банята се долавяше плющенето на душа, след малко то спря.

Изправен в полумрака на дома си, той слушаше движенията на жена си в банята. Не помръдваше, имаше чувството, че е чужд в този дом. Тази мисъл го натъжи. Няма дом, няма семейство, Япония е единственото нещо, към което изпитва привързаност.

Изведнъж си даде сметка какво му е струвала тази привързаност, неволно се запита не е ли висока цената, с която я бе заплатил. Япония бе неговата естествена среда, но това едва ли можеше да се каже за Джъстин. До този момент не бе си давал сметка за тежестта на подобно различие. Изправен сам в обстановката, която би трябвало да му бъде близка и позната, но не беше, той за пръв път се постави на мястото на Джъстин и видя нещата с нейните очи.

Изпита непреодолимо желание да се обърне и да напусне този дом, едновременно с това усети, че не може да се помръдне от мястото си. Тя беше тази, която го приковаваше към пода, а заедно с нея и странното усещане за липса на корени в живота. Ирония на съдбата бе това противостояние и той все още не можеше да го постави под контрол.

Никълъс не знаеше какво да прави.

После вратата се отвори и от банята се появи Джъстин, обвита в тънко облаче пара. Широка кърпа за баня бе увита около тялото й, косата й бе прибрана под хавлиен тюрбан. Видя го и се закова на място.

— Господи, Ник!

В следващия миг тялото й се притисна до неговото, устата й покриваше лицето му с целувки, от гърлото й се разнасяха тихи ридания. Той усещаше потръпването на мускулите й, в носа му нахлу аромата на тялото й, примесен с аромата на сапун, шампоан и талк.

Никълъс я прегърна, попи топлината на тялото й, усети любовта й, разбра, че тази любов никога не е умирала. Не можеше да разбере само едно — дали тя се бе свила с течение на времето, или пък той сам я бе отблъснал.

Призна пред себе си, че отдръпването му от нея, а и от всички останали живи хора на този свят, е било необходима съставна част от пробуждането му по отношение на собствената му съдба, от мисълта и познанието, че той е танжин и е бил такъв още от самото си рождение. Тази мисъл го натъжи по начин, който не би могъл да обясни и все още не бе готов да анализира.

Единственото, което чувстваше, беше приятното разтапяне в обятията на Джъстин — същото, което бе изпитал преди много години, при първата им среща, състояла се само на няколко крачки оттук — върху мокрия пясък на плажа. Отново усети това, което бяха изпитали тогава — странното докосване на духовете им, подозрението в очите им, неверието, че двама непознати могат да изпитат толкова силно взаимно привличане.

Сега знаеше само едно — отново е предишният Ник, здрав, силен, кипящ от самоувереност. Душата му се изпълни с възторг, необятен, див, неподлежащ на съмнение. Ръцете му я притиснаха силно, устните му тихо прошепнаха:

— Божичко, Джъстин, колко много те обичам!

— Ник, Ник, Ник… — Устните й в унес шепнеха името му, сякаш искаше да се увери отново и отново, че той се е върнал при нея, сълзите се стичаха по лицето й. — Страхувах се… ужасно се страхувах, че повече няма да те видя…

— Защо? — отдалечи я от себе си той и надникна в очите й. Искаше да се увери, мечтаеше да се увери, че всичко около нея е в ред. — Откъде ти хрумна, че няма да се върна?

— Аз… аз… — Главата на Джъстин потръпваше, хавлията бавно се плъзна надолу, мократа коса се разпиля около раменете й на влажни кичури. — Аз… Не зная… Мисля че…

Видя го в очите й. Зеленият цвят почти не се долавяше сред кафявото, червените точици в ириса на лявото око бяха изгубили своя блясък, едва-едва проблясваха с мътна светлина. Тао-тао беше там, гъстата му паяжина не можеше да се сбърка с нищо друго. Сърцето му се сви от страх, все още не знаеше дали ще успее да я освободи от тези опасни метастази така, както някога я бе откъснал от мрачната хипноза на нинджите, с която я бе оплел Сайго.

— Някой ти е казал това — прошепна той. — Някой го е втълпил в главата ти. — Искаше да разтърси съзнанието й, искаше да получи помощта й. Сам нямаше да успее да се справи с Тао-тао.

— Да… — Джъстин го погледна с недоумението на човек, когото внезапно са събудили от дълбок сън. — Помня… Нещо помня… — Очите й се фокусираха върху лицето му: — Нещо като сън…, като обвита в мъгла рисунка… Потрепва, танцува пред очите ми, изплъзва ми се и не мога ясно да го видя…

Той почувства как страхът се прокрадва по лицето й, кара очите й да потъмняват, изтрива червените точици в ирисите й.

— Ник, какво става с мен? Имам чувството… Имам чувството, че живея в два отделни свята, не зная как да ти го кажа… но сякаш съм заключена, а едновременно с това плувам нанякъде… Лудост, нали?

— Не е лудост, както си мислиш — отвърна той. — Защо не се облечеш и да видим какво ще похапнем?…

— О, Ник — вкопчи се в него тя. — Не ме изоставяй, не искам да се отделям от теб. Искам да те гледам, да те докосвам… Имам чувството, че не сме се виждали от години, а не от няколко седмици… Аз… — Тя млъкна и стисна главата си с ръце: — Не зная какво става с мен…

— Облечи се, мила — подкани я Никълъс. — Иначе рискуваш да настинеш.

Джъстин се усмихна, нахлузи джинси и черен памучен пуловер с висока яка.

— Така добре ли е? — притисна се отново до него тя. — Какво има, Ник? Какво ми става?

— Помниш ли Сайго? — прегърна я той. — Помниш ли как те беше хипнотизирал? — Тя мълчаливо кимна. — Мисля, че и сега става нещо подобно. Не помниш ясно, но „дорокусаят“, който ме преследва, е дошъл да те посети в токийския ни дом. И известно време си била в неговата компания. — Видя озадачения израз на лицето й и попита: — Спомняш ли си да е идвал някой непознат?

— Не — поклати глава Джъстин. — Само някакъв велосипедист, но не помня какво стана с него.

— Велосипедист ли?

— Да… Мисля, че го блъснах с колата. Но имаше късмет, аз също… Просто отхвръкна през алеята и падна до японския кедър оттатък… Каза, че нищо му няма, но аз настоях да изпие чаша чай и да се успокои… — Вдигна глава и леко се усмихна на Никълъс: — Опитах се да се държа по японски, реших, че велосипедистът ми отказва само от любезност… И накрая той прие.

— Какво стана след това?

— Какво да стане? — с недоумение го погледна Джъстин. — Всъщност, не мога да си спомня… Мисля, че влезе у дома, прие чаша чай, а после си отиде…

— Това не е всичко — настоятелно каза Никълъс — Велосипедистът е бил Сенжин Омукае.

— Да, сега си спомних — кимна Джъстин. — Точно така се казваше.

— Той е „дорокусаят“, Джъстин.

Веднага усети тръпките на тялото й, очите й се наляха със сълзи.

— О, Ник, какво става? — простена тя. — Какво е направил с мен? Нищо не помня…

— Зная съвсем точно какво ти е направил — уверено каза Никълъс, макар това да не беше истина. — И ще направя необходимото. — Изобщо не беше сигурен дали ще успее. После си зададе въпроса трябва ли да я запознае с промените около себе си и доколко може да го стори. Дали ще се почувства по-уверена, като разбере, че и той е танжин, или ще стане обратното?

Насочи я към дневната, където беше по-светло и по-просторно. Сипа малко уиски в една чаша и й я подаде.

— Какво ми е направил? — упорито повтори Джъстин.

— Чрез теб иска да се добере до мен.

Тя отпи глътка и потръпна:

— Може би иска да те убия — като Сайго!

— Съмнявам се — поклати глава Никълъс. — Тоя не е като Сайго, иска сам да свърши работата. Няма да получи никакво удоволствие, ако ме убие чрез подставено лице.

Очите на Джъстин бяха огромни и блестящи.

— Даваш ли си сметка за какво говорим, Ник?

Никълъс беше сигурен, че никога в живота си не бе обичал тази жена повече, отколкото в този миг. Наведе се и я целуна по устата, тя бавно омекна и се разтвори под натиска на устните му.

— Не се безпокой — каза той. — Сенжин вече имаше възможност да ме убие в кабинета на доктор Ханами, но не го стори. Толкова по-зле за него. Една японска поговорка казва: „Пропуснеш ли да убиеш врага си, почни да копаеш два гроба.“

— Смърт и само смърт, Господи! — отпусна се в прегръдката му Джъстин, главата й се притисна в гърдите му. — Няма ли други начини? Не може да няма! — Рязко се отдръпна, очите й блестяха: — Да избягаме някъде, където и да е! Кълна се, че… — Видяла израза на лицето му, тя изведнъж млъкна. В него прочете потвърждение на най-големите си страхове.

— Не… Разбирам, че друг начин няма. Заради твоя живот, Ник… Заради начина, по който трябва да го изживееш. Добре! — Покри ръцете му с длани: — Покорявам се. Да става каквото е писано. Карма. Ти си ми най-скъпият човек на света. — Пръстите й внимателно сложиха ръката му върху корема й. — Искам да знаеш само едно — каквото и да се случи, нашето бъдеще е тук, вътре, и чака да настъпи неговият час. Обещай ми, че няма да направиш нищо, което да постави под заплаха това бъдеще!

— Джъстин, нима искаш да кажеш, че… — Но вече го знаеше, знаеше, че е бременна с помощта на същата дарба, с която Сенжин бе открил това. — Боже мой, бебенце!

— Щастлив ли си?

— Много! — целуна я нежно той. — За кога да го очакваме?

— В началото на пролетта.

— Бебенце! — повтори Никълъс, без да вдига ръка от корема й.

— Това ще оцелее, Ник — притисна се в него тя. — Обещавам! Това бебе ще живее, ще расте, ще бъде нашето бъдеще… Нашето общо бъдеще!

Никълъс я взе на ръце и я отнесе на широкия диван. Лежаха един до друг, душите им се сляха, превърнаха се в едно цяло, всеки търсеше у другия онова, което му беше убягвало през дългите мрачни месеци на смут, гняв, страх… Но не и на безразличие, в никакъв случай не безразличие!

Във водния свят над главите им рибите-ангели продължаваха елегантното си движение между изкуствените водорасли, перките им меко проблясваха. Сит и доволен, Гюс се бе настанил между пластмасовата имитация на останки от потънал кораб и кротко спеше.

Телата им се възпламеняваха от онзи прекрасен огън на първата им среща, който ги бе накарал да се любят ненаситно, да чувстват непреодолимо влечение един към друг, без дори още да се познават.

Пръстите на Джъстин нетърпеливо разкопчаха ризата му и я дръпнаха надолу, езикът му лудееше върху устните й, ушите й, вдлъбнатинката на шията й, освободена от нетърпеливо захвърления настрана пуловер.

— Искам те!

Никълъс понечи да махне остатъка от облеклото, но тя го притегли към себе си и простена:

— Не! Искам те сега, веднага! — Пръстите й разкопчаха колана му, трескаво раздърпаха дрехите му. Едновременно с това краката й изритаха надолу памучните джинси.

Беше гола и топла, той проникна в нея до дъно, насърчаван от гъвкавите движения на тялото й. Тазът й се вдигна нагоре и се залепи за него. Яростен тласък, после втори, трети…

— Най-сетне — извика задъхано тя, клепачите й се спуснаха, тялото й влезе в ритъм с неговото, вътрешните й мускули спазмодично се свиваха и отпускаха, устните й се разкривиха, от тях се откъсваха несвързани звуци на задоволство. После бедрата й полудяха, тазът й започна страхотен танц, Никълъс не можеше да направи, нищо друго, освен да експлодира дълбоко в нея с цялата си мъжка мощ, да я запълни цялата, да потъне в това, което за тях беше най-важното нещо на света.

Кусунда Икуза се намираше в Източната градина на Императорския дворец, но съвсем нямаше намерение да бяга за здраве. Само тази част на двореца беше отворена за широката публика, градината изобилстваше от храсти с красиви цветя, декоративни дръвчета и леки постройки с богати орнаменти, стари поне колкото самия дворец. Оттук се разкриваше великолепна гледка към императорските покои и към пътечката около тях, която бе любимо място за много запалени по бягането жители на Токио. Те съвсем не се смущаваха от облаците задушливи газове, изхвърляни от хилядите автомобили, които пълзяха току зад оградата на парка.

Часът бе малко след шест, утрото беше тихо и красиво, леката омара още висеше над дърветата. Икуза веднага забеляза фигурата на Масуто Ишии — вицепрезидент на „Сато Интернешънъл“, който отговаряше за оперативната дейност на компанията и беше дясна ръка на Танцан Нанги. Именно по тези причини Икуза без колебание прие желанието му да се срещнат, изразено снощи по време на кратко телефонно обаждане.

Приближавайки към дребничкия мъж, Икуза беше нащрек, но подозренията му все пак не бяха такива, каквито биха били при други обстоятелства. Служителите на Нанги се отличаваха с изключителна лоялност дори за страна като Япония, в която лоялността е един от основните добродетели. Но сделката с „Накано“ и особено избухването на бомбата, заложена от Икуза в клаузите на договора, бяха разтърсили здраво владенията на Танцан Нанги. За пръв път в своята история компанията „Сато Интернешънъл“ се намираше в истинско бедствено положение. Всички знаеха на какво се дължи то и какво ще струва излизането от него. Досега крайно предпазлив, Икуза бе дал широка гласност на случая, именно за да разклати доверието в Нанги, да всели несигурност в душите на неговите служители.

Ето защо обаждането на Масуто Ишии не беше съвсем неочаквано за него. Изненадан бе единствено от факта, че става въпрос за високопоставен служител в компанията, един от приближените на Танцан Нанги ръководители. През последните няколко дни, особено след като разкри и обезвреди шпионинът, който следеше него и Килан, Икуза започна да дава воля на чувството си за триумф. Беше на път да получи всичко, за което бе мечтал, всичко, което имаше стойност в очите му. Мисълта за това го накара да потръпне от удоволствие.

Двамата мъже си размениха ритуалните поздрави. Около тях Токио бавно се пробуждаше. Тръгнаха на бавна разходка из парка. Икуза усещаше физически вълните на напрежението, които излъчваше неговият нов познат.

Макар да се беше запознал с ръководството на „Сато Интернешънъл“ месеци преди планираната операция, предната вечер Икуза отново изиска досието на Ишии и внимателно го изучи от екрана на своя компютър.

Ишии работеше в Сато от двайсет години, беше взел участие в разрастването и укрепването на компанията. Беше дребен и жилав човечец, зад многодиоптровите стъкла на очилата му играеха пъргави и умни очички. Единственият му порок изглежда бе хазарта — но Икуза не му обърна особено внимание, тъй като с хазарт се развличаха поне петдесет процента от мъжете в тази страна.

Ишии беше спокоен и отдаден на семейството си човек, но веднага личеше, че не е мекушав. Говореше се, че по време на комунистическите бунтове на пристанищните работници непосредствено след войната, той — едва двайсетгодишен хлапак — стоварил тоягата си върху главата на един от комунистическите водачи и изкрещял: „Който иска да свали императора, първо трябва да убие мен!“ Още същия следобед докерите възобновили работата си.

— Ишии-сан, признавам, че съм малко изненадан от желанието ви да се срещнете с мен — проговори Икуза, докато двамата минаваха край дълга леха с разкошни азалии. — Нали аз съм враг за някои хора във вашата компания?

Ишии посрещна иронията му с кратка, едва забележима усмивка.

— Определението „враг“ често е плод единствено на семантиката — отвърна той.

А ти си от хората, които постъпват практично, помисли си Икуза. На глас не каза нищо, убеден, че Ишии трябва да поеме инициативата.

Макар да се бе разсъмнало преди минути, денят вече обещаваше да бъде душен и горещ. Икуза виждаше, че дребният човечец до него се поти в раирания си костюм, а яката на бялата му риза вече бе потъмняла от влага.

Той не разочарова Икуза и каза:

— Ще ми разрешите ли да говоря откровено, Икуза-сан?

— Разбира се, нали вече сме от едно семейство — думите му бяха пропити от многозначителност. — Между нас няма никаква разлика!

— Въпросът е кратък и ясен — каза Ишии и попи потта от устните си с носна кърпичка. — Свързан е с пари.

— Ясно — кимна Икуза и нещата бързо дойдоха на мястото си. Прикри отвращението, което го обзе при слабостта на събеседника си, и добави: — Стига да мога да ви бъда в помощ…

— Страхувам се, че съм отчаян комарджия — добави Ишии. — И със съжаление трябва да призная, че страстта ми често се оказва по-голяма от възможностите…

— Опитвали ли сте се да ограничавате тази страст, Ишии-сан?

— О, да — кимна дребният човечец и избърса веждата си с кърпичката. — Много пъти. Нанги-сан дори плащаше за сеансите по рехабилитация.

— И какво?

— Полагам всички усилия, но не мога да се отърва от нея — сви рамене Ишии. — Веднъж ме нямаше цяла година, но веднага след завръщането си отново се залових за хазарта. — Раменете му отново се повдигнаха и отпуснаха: — Карма.

— Да, неприятна карма — въздъхна Икуза и сви в близката алея. Ишии го последва с покорството на кученце. — Но защо се обръщате към мен? Нанги-сан положително би могъл да ви уреди някой заем — доколкото разбирам, вече е правил това.

— Веднъж или два пъти — призна Ишии, в гласа му се долови отчаяние. — Честно казано, този път не исках да се обърна към него. Събитията през последните дни са го извадили от равновесие, той е неспокоен и ядосан. Разбира се, в крайна сметка се престраших, но той грубо ми отказа. Щяло да ми бъде за урок. Въпреки че отлично зная колко се безпокои за делата на компанията, имах чувството, че постъпва несправедливо с мен. От дълги години съм верен служител на „Сато“, за мен компанията е истинско семейство. А сега, когато най-много имам нужда от помощ, компанията ми обръща гръб! Това не е честно!

— Разбирам, обикновено така става с най-преданите служители… — проточи Икуза, направи малка пауза и попита: — А банките, Ишии-сан? Те не могат ли да ви отпуснат заем?

— Парите ми трябват до края на седмицата, Икуза-сан. Никоя банка не може да ми отпусне заем за толкова кратко време.

Плъзнаха се под клоните на кичеста слива.

— Каква е сумата на дълга ви? — попита Икуза.

Ишии му я каза, а той известно време се правеше, че обмисля нещо. После въздъхна и каза:

— Правилно сте постъпили, като се обръщате към мен, Ишии-сан. Убеден съм, че можем да си услужим взаимно.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, Икуза-сан — развълнувано промълви Ишии. — Безкрайно благодарен!

Икуза го погледна с крайчеца на окото си с такова отвращение, сякаш дребничкият мъж бе смъкнал панталоните си и се готвеше да надриска прекрасните азалии.

Известно време крачеха в мълчание. Икуза гледаше бегачите около двореца, поемащи с пълни гърди въглеродния двуокис от замърсения градски въздух. Нима си въобразяват, че ще бъдат по-здрави, чудеше се той.

— Между другото, какви са намеренията на Нанги-сан? — прекъсна най-сетне напрегнатото мълчание той. — Изгуби най-ценната част от „Накано“ и никога не би могъл да продаде кухата обвивка, с която разполага… Какво мисли да прави?

— Вече не е сам — отвърна Ишии, станал изведнъж съвсем друг човек, след като хазартните му проблеми бяха на път да се разрешат. За него беше въпрос на чест и добро възпитание да отвърне на услугата с услуга. — Заедно с Линеър-сан изготвят новата стратегия.

— Никълъс Линеър се е върнал? — изненадано го изгледа Икуза, за миг забравил достолепното поведение. — Според моите сведения, той беше изчезнал без следа…

— Не зная нищо за това — сви рамене Ишии. — Но ако сведенията ви са верни — значи наистина се е върнал.

„Защо никой не ме е уведомил, дявол да го вземе, ядосано се запита Икуза. И къде по дяволите е Сенжин? Той трябваше да има грижата за Линеър, трябваше и да ме информира за неговото завръщане. То може да обърка всичко.“

— Имате ли представа какви планове кроят Нанги и Линеър?

— Не съвсем — поклати глава Ишии. — Вчера проведоха редица срещи с представители на МИТИ.

Това също може да обърка нещата, помисли си Икуза. Някога Нанги е бил заместник-министър на могъщото министерство, а то невинаги приемаше с готовност линията, провеждана от „Нами“, въпреки привидното им единодушие по всички основни въпроси. Нямаше представа доколко здрави са останали връзките на Нанги в бившето му министерство, но Икуза нямаше навика да подценява своите противници. Навремето Нанги е бил опитен бюрократ, връзките му несъмнено са били широки и дълготрайни. Не е трудно да се разбере дали още дърпа конците.

— Ишии-сан — поклони се на дребния мъж той. — Ако се срещнем тук утре по същото време, аз ще нося парите.

— Домо аригато, Икуза-сан — поклони се дълбоко Ишии. — Разбира се, ще ви подпиша полица с лихва върху сумата, която моля да определите сам.

— О, това не е необходимо — незабавно оцени благоприятната възможност Икуза. — Имам ви пълно доверие, нямам нужда нито от полица, нито от лихва. — Спря поглед на вцепененото от учудване лице на Ишии и добави: — Но дали ще мога да разчитам на една по-различна форма на разплащане?

— Всичко, което пожелаете, Икуза-сан. Аз съм ви безкрайно благодарен за щедростта и съчувствието.

— Дребна работа — отвърна по обичайния начин Икуза. — Ето какво бихте могли да сторите за мен — да ме информирате за някои подробности от новата стратегия на Нанги. Много ще ви бъда благодарен, ако сторите това на нашата утрешна среща.

Приблизително по същото време, в което се състоя тази среща, но в противоположния край на Токио, Томи и Нанги си пробиваха път по хлъзгавия паваж на Цукижи — едноетажния квартал около доковете на реката Сумида, която се извиваше като змия през града.

В Цукижи се намира огромният рибен пазар на Токио, на който ежедневно се продава на едро риба за дванайсет милиона долара. Но в днешно време там се продават и други неща.

Томи извади служебната си карта и двамата бяха пропуснати отвъд полицейските заграждения около линейката на Съдебна медицина. Светлината хвърляше мазни отблясъци върху мократа настилка на доковете. Работници с черни мушами и високи гумени ботуши мъкнеха улова с помощта на извити метални куки, поливаха го с маркучи и бъбреха помежду си. Купищата риба смътно проблясваха в здрача на утрото, устите им зееха в безмълвен вик.

Нанги вървеше бавно, облягаше се на бастуна с цялата си тежест, лицето му бе сбръчкано и загрижено. Небето бавно просветляваше, всичко наоколо се къпеше в млечния, предхождащ настъпването на деня здрач, предметите губеха познатите си очертания, ставаха странни, сюрреалистични…

Томи спря на брега на Теменужената река. Гъмжило от лодки се полюшваше на котвите си в очакване товарът им да бъде прехвърлен на брега, измит с водна струя и оценен за сутрешния пазар.

Но работата беше замряла. Мъжете в лодките бяха отправили поглед към двуметровата безформена купчина на брега, покрита с пластмасова мушама.

— Извадили са го от реката преди около четирийсет минути и веднага ме повикаха — каза Томи и посочи с ръка: — Ей при онази лодка се е появило тялото… Собственикът видял какво се е блъснало в борда и веднага извикал полиция.

Кимна на униформените служители и мушамата се плъзна встрани.

— Господи! — простена Нанги.

— Той ли е? — погледна го Томи. — Можете ли да го идентифицирате?

— Да — отвърна Нанги и с мъка преглътна буцата, застанала на гърлото му. — Това е Плъха.

Томи кимна, помълча малко, после каза:

— Не мога да кажа какво точно се е случило, но към тялото са били привързани тежести, най-вероятно железни пръти. Обикновено действат така…

— Кой?

— Якудза.

Нанги се наведе над подутия труп на Плъха.

— Това не е работа на Якудза — промълви той.

— Изглеждате съвсем сигурен в думите си.

— И наистина съм — изправи се Нанги. — Плъха имаше много приятели сред бандите на Якудза.

— Където има приятели, има и врагове — отбеляза Томи. — Това е законът на джунглата.

— Вярно е — кимна Нанги. — Но я погледнете тези рани. Нанесени са с тежко и тъпо оръжие… — Наведе се да ги разгледа по-отблизо и добави: — Според мен е било използвано „тецубо“…

— Това не е ли древно оръжие, използвано по времето на феодализма? — попита Томи и също се наведе над трупа. — Доколкото си спомням уроците по история, с подобно оръжие са пробивали брони и са чупели краката на конете… Не ми се беше случвало да се сблъсквам с неговата употреба в наши дни…

— Аз съм виждал подобно нещо, беше преди много години — каза Нанги. — Истинският двубой „тецубо“ не е гледка, която може да се нарече приятна. За хвърлянето на железен прът с топка на края се изисква както изключително умение, така и наличие на огромна физическа сила. — Опря буза в драконовата глава, която заместваше дръжката на бастуна му и тихо промълви: — Бедното момче! Сблъскало се е с истински злодей. Двубоите „тецубо“ имат само един завършек — смъртта.

— Искате да кажете, че днес все още има такива бойци?

— Пред нас лежи доказателството за тяхното съществуване — отвърна Нанги и бавно се изправи. Сбогуването му с Плъха беше приключило, двамата се отдалечиха от екипа полицейски служители. — Какво са открили в тялото?

— Нищо — отвърна Томи. — Или е бил с празни джобове, или някой го е претърсил, преди да го бутне във водата. Втората възможност ми се струва далеч по-вероятна.

— На мен също, макар че Плъха беше изключително предпазлив — кимна Нанги. — Никога не би носил в себе си нещо повече от фалшиви документи за самоличност и малко пари. Не би допуснал някой да разбере с какво се занимава…

— Едва ли биха ни безпокоили с някакъв удавник, ако не беше подробното описание на външния му вид, което предадох на оперативните групи веднага след като го получих от вас — рече Томи. — Съжалявам, Нанги-сан…

— Наистина има за какво — кимна Нанги. — Плъха беше моето око и ухо в царството на Кусунда Икуза. По време на последната ни среща ми даде само най-обща информация за това, до което беше успял да се добере. Убеден съм, че има още много важни неща, които така и няма да научим. — А може би и няма да е необходимо, помисли си Нанги. Той вече бе успял да открие главната причина за апетита на Икуза към „Сато Интернешънъл“ — технологията за производство на чипа T-PRAM.

Но това все още бяха предположения, Нанги ясно го съзнаваше. Необходими му бяха факти, които да ги превърнат в неоспорима истина. Ех, ако убитият можеше да говори, въздъхна в себе си той. Какви тайни щеше да ми разкриеш, Плъх?

— Едно от нещата, за които ми спомена, е доста интересно — каза на глас той. — Между Икуза и Килан Ороши — дъщерята на президента на „Накано“, съществува интимна връзка. И на двамата това ни се стори доста странно. А сега тя май ще се окаже единствената нишка, за която можем да се заловим.

— Детектив Язава!

Двамата едновременно се обърнаха и видяха, че един полицай от оперативния екип настойчиво маха с ръка. Приближиха се отново до трупа, вече прехвърлен в носилка и готов за отнасяне.

— Вижте какво открихме — посочи с ръка полицаят. — При изплуването му на повърхността лявата обувка вероятно се е изхлузила. Обърнете внимание на мястото между големия пръст на крака му и останалите…

Томи и Нанги се наведоха. Плъха, както си му беше навик, не носеше чорапи. Кракът му беше толкова подут, че се бе превърнал в безформена маса. От вътрешната страна на големия пръст беше залепено със скоч малко метално ключе.

Томи извади джобното си ножче и разряза лепенката. После внимателно отлепи ключето от подпухналата плът и го пусна в шепата на Нанги.

— Вече разполагаме и с още една нишка — бавно промълви тя.

— Желязото се кове, докато е горещо — каза детектив Албъмарл. — Какво ще кажете, ако се опитаме да открием сенатора Хау още сега?

— Както решите — сви рамене Шизей.

— Това е сержант Джонсън — представи й той един едър чернокож полицай, който се присъедини към тях в коридора.

— Помня го от стаята за разпити — кимна Шизей.

— Ама и вас си ви бива! — промърмори с уважение Албъмарл, докато тримата се спускаха по стълбите на управлението и се насочваха към колата без полицейска маркировка. Въздухът беше горещ и лепкав, прохладният бриз откъм Чесапийк почти не се усещаше. Типична лятна нощ за столицата на Съединените щати. — Още веднъж ви питам — сигурна ли сте, че желаете да се забъркате във всичко това?

— Вие имате нужда от помощта ми и аз ви я давам — отвърна Шизей. — Кратко и ясно.

— Нищо никога не е кратко и ясно — изръмжа Албъмарл. — Хау несъмнено има готова тактика за онези от хората си, които дръзват да му застанат на пътя.

— Аз не му заставам на пътя — отвърна Шизей. — Аз го предавам.

Отговорът й предизвика усмивка върху лицето на Албъмарл.

— Ще ви призная, че наистина си ви бива — изръмжа одобрително той. — Бива си я, нали Бобо?

— Страшна е — потвърди сержант Джонсън от задната седалка на колата. Шизей имаше чувството, че очите му не се отделят от тила й.

— Вероятно си давате сметка, че Хау има достатъчно власт да ви съсипе кариерата завинаги — продължи Албъмарл. — Това не ви ли плаши?

Шизей само го погледна.

Детективът караше бързо, но внимателно. Само след няколко минути колата се закова пред резиденцията на сенатора Хау в северозападната част на града.

— Тая къща би трябвало да е музей, а не жилище на някакъв шибан политик — промърмори Албъмарл и стъпи на тротоара. Вдигнаха глави и видяха, че от прозорците на третия етаж се процежда светлина. — Предполагам, че можете да се ориентирате вътре, нали? — добави детективът.

— Познавам само офисите на първия етаж — отвърна Шизей. — Апартаментът на сенатора е на третия, но там никога не съм се качвала.

Албъмарл изсумтя и пое нагоре по стълбите. Вдигна ръка и натисна звънеца, всички зачакаха. Нищо. Пръстът му отново се заби в копчето, но този път си остана там. Нищо. Посегна към топката на бравата и бавно я завъртя. Вратата се отвори.

Едновременно с това в ръцете на Албъмарл и Джонсън се появиха пистолети.

— Това съвсем не е в стила на параноик като Хау!

— По-добре да поискаме подкрепления — предложи Джонсън.

— Не — тръсна глава Албъмарл. — Тая вечер не съм в настроение да черпя! — Обърна се към Шизей и кратко нареди: — Вие оставате тук!

— Искам да дойда с вас — настойчиво рече Шизей.

— Правилникът не позволява — отвърна Албъмарл, вече от вътрешността на входния вестибюл. Сержант Джонсън я изгледа кръвнишки и последва шефа си.

Шизей безшумно се плъзна след тях.

Канцелариите на първия етаж бяха тъмни. Тя видя, че ченгетата бяха успели да открият стълбището и вече бавно поемаха нагоре. Промъкваше се след тях, безшумна като призрак. Вторият етаж също тънеше в мрак, но тук им беше по-лесно да се ориентират, тъй като слаба светлина отгоре очертаваше извитото стълбище.

— Пази се! — просъска в тъмнината Албъмарл. Предупреждението му бе предназначено за Джонсън, но го чу и Шизей на няколко крачки зад тях.

Площадката на третия етаж бе заляна от ярка светлина, идваща от отворената врата на стаята, която по всяка вероятност беше кабинетът на Хау. Лавици с книги от пода до тавана заобикаляха два кожени дивана, насреща им, зад масивно писалище, беше изправен стол на колелца със същата тапицерия. Платна с английски ловни сцени висяха по стените, тапицирани в тъмнозелен цвят, светеха няколко настолни лампи.

Античният исфахански килим между диваните беше загубил цялата си несъмнено висока стойност, тъй като бе обилно залят с кръв и късчета мозък.

Сенаторът Дъглас Хау беше седнал на единия от диваните с неестествено прегънати в глезените крака и отметната назад глава, сякаш това беше най-удобната за почивка поза, която бе открил. До известна степен той наистина си почиваше, но почивката му щеше да продължи вечно.

Ръцете му бяха широко разтворени, сякаш бе искал да изрази недоумението си. На няколко сантиметра от пръстите на дясната му ръка лежеше тежък магнум, 357-ми калибър. Задната част на главата му бе изцяло отнесена, частици от нея бяха полепнали върху кожените подвързии на книгите два метра зад него.

— Господи! — възкликна Албъмарл, обърна се към Шизей и строго нареди: — Не мърдайте и не пипайте нищо!

Приближи се до писалището, вдигна слушалката на телефона през носната си кърпичка, после започна да натиска бутоните с помощта на тънък молив.

— Боби? Обажда се Фил. Искам да ми изпратиш линейка, екип от съдебна медицина, патолог и подкрепления. — Продиктува адреса и кимна с глава: — Да, самият Хау… Няма да се кандидатира за следващите избори, затова те моля да си държиш езика зад зъбите! Иначе репортерите ще ни удушат! Ясно? Намери някой, на който имаш доверие за отразяване на случая. Да, да! Искам те тук веднага!

Албъмарл остави слушалката и погледна по посока на Шизей, сякаш да се увери, че спазва инструкциите му. После се присъедини към Джонсън, който клечеше до трупа на Хау. Очите му опипаха револвера, после се преместиха към ръката на сенатора.

— Какво искате да откриете? — попита Шизей.

— Револверите обикновено се използват рядко, но винаги трябва да бъдат в ред — отвърна Албъмарл.

— Струва ми се, че по пръстите на сенатора има следи от оръжейна смазка — намеси се Джонсън.

Албъмарл се изправи.

— Докажем ли това, ще докажем и че става въпрос за самоубийство — поясни на Шизей той. — Ако намерим смазка и в устата му — тогава става въпрос за убийство. Разликата е огромна, поне за мен.

— Но не и за Хау — вметна Шизей.

Джонсън изпусна кратък, подобен на лай смях.

— Имате особено чувство за хумор — отбеляза Албъмарл.

— Не се шегувах, а просто направих една забележка — отвърна Шизей.

Пет минути по-късно до слуха им долетя вой на сирени, долу настъпи раздвижване. В стаята нахлуха цивилни и униформени полицаи, екип по съдебна медицина, начело с кльощав съдебен лекар. Заеха се за работа бързо и без излишно суетене. Правеха снимки, снемаха отпечатъци, записваха показанията на Албъмарл, Джонсън и Шизей.

Скоро откриха разрешителното на Хау за магнума и помощника на съдебния лекар се обърна към Албъмарл:

— Заключенията ми все още са предварителни, Фил. Но съм готов да се хвана на бас, че става въпрос за самоубийство.

Шизей наблюдаваше действията на полицията с добре прикрито задоволство. Беше сигурна, че в заключението на съдебния лекар няма да има нищо необикновено, нищо, което да намеква за убийство.

Фактът, че преди няколко часа беше докарала Хау дотук, беше извадила пистолета от чекмеджето на бюрото и го бе сложила в ръката на Хау, никога нямаше да бъде разкрит. Както и останалото — натикването на дулото в устата на сенатора, бавното и внимателно натискане на пръста му върху спусъка, приглушеният трясък на изстрела. Това си оставаше само за нея.

Изправена в ъгъла, за да не пречи на полицаите, тя търпеливо чакаше детектив Албъмарл да приключи и да я закара обратно в участъка. Искаше да бъде там в момента, в който освобождават Брандинг.

Работата й почти приключи, но въпросът с Брандинг оставаше открит. „Дали си изгубил доверието си в мен, Кук, запита се тя. Дали още ме обичаш?“

Гореше от нетърпение да разбере това.

Сенжин наблюдаваше как Никълъс и Джъстин се любят със завистта, с която човек наблюдава успехите на съперника си в обществото.

Може би именно завистта събуди у него непреодолимо желание да го убие веднага, още в този момент, да забрави клетвата си, да задоволи всеобхватното си чувство на гняв и все по-нарастващия си апетит за хаос и разруха.

Попречи му нещо ново и непознато, някакъв елемент, който не бе присъствал досега. Протягайки пипалата на духа си, той се сблъска не с меката и несигурна психика, която познаваше от кабинета на доктор Ханами, а с висока черна стена, отвъд която не можеше да долови нищо.

Никълъс беше престанал да съществува, поне по отношение на необичайната дарба на Сенжин.

Какво се беше случило? Сенжин беше сигурен, че с ритуалното убийство на танжина Киоки, там горе, сред платото Азама, той бе пресякъл единствения път на Никълъс към спасението. Но къде ли е бил той след Азама? Не беше се прибрал веднага в Токио, не беше развалината, която трябваше да бъде. Дали е продължил нагоре към непристъпните върхове? И защо би го сторил?

Отговорите на тези въпроси в крайна сметка са без значение, разбра Сенжин. Тревожеше го единствено присъствието на този нов и неразгадаем елемент — Никълъс бе успял по някакъв начин да осъзнае и овладее състоянието си на танжин. Защото безформената стена, която блокира проникването на всякакви психически сили, може да бъде изградена само от танжин.

А това означаваше, че Никълъс владее изкуството на Тао-тао. Сенжин се замисли. Защо никой не му съобщи за това? И това нямаше значение — опитът му го доказваше по безспорен начин. Сега имаше нужда от преоценка на ситуацията, от изготвянето на нова стратегия.

Кшира — съвършеното сливане между светлина и звук, учеше така: Янг, Първият Син, стимулира движението, светлината ражда огъня, а мисълта ражда светлината; гръмотевицата дава живот на звука, а гневът — на гръмотевицата. Йин: Майката, гъвкава и неуловима, е плодотворната почва за мисълта и новите идеи, тя е самата Земя.

Едното не може да съществува без другото — така учеше Кшира. Но Сенжин знаеше, че Йин предава на Янг не само сила, но и слабост, при това фатална слабост. Именно по тази причина той бе отдал години от живота си да се освободи от Йин — всеотдайната, но уязвима Майка.

Беше търсил начини да прекъсне космическия поток на Йин, вливащ се от векове в Янг, да задържи процеса на преплитане и сливане между двата вида енергия. И беше се превърнал в „дорокусай“ — бича на танжините.

Свит като нощен хищник между гредите на покрива, Сенжин зае позата за почивка и се замисли. Очите му неотклонно следяха телата на Джъстин и Никълъс, притиснати едно в друго, доволни и отпуснати в съня си. И точно както го беше казала Джъстин, започна да мисли за себе си като за облак, който се носи над гъсто населената земя, чужд на радостите, грижите и желанията на тези, които наблюдава с божествено равнодушие. Кшира му позволяваше да мисли по този начин, а собствената му особена философия вдъхваше живот на мислите му.

Пое дълбоко дъх, дробовете му се изпънаха до крайност. Не, във въздуха липсваше заплашителността на смъртта, поне засега. Преди черното й було да се спусне и обвие Никълъс Линеър, върху него трябваше да се стовари адът на самоунищожението, пълната деградация на желанието му да бъде жив.

Но във въздуха се долавяше някакво особено намерение, някаква цел. И ноздрите на Сенжин леко помръднаха. Той е тук, за да получи останалите изумруди. Много се надяваше да научи от Джъстин къде са те, но сега, при вида на Никълъс Линеър, в главата на Сенжин се породи нов, по-ефикасен план. Той ще му позволи не само да разбере дали изумрудите са някъде в този дом, но и ще бъде първият от адските кръгове на Никълъс по дългия път към самоунищожението.

Безшумен като сянка, Сенжин напусна наблюдателния си пост и се залови за работа. Когато свърши, обстановката коренно се промени. Светлина се появи там, където никога не я беше имало, жегата започна да изсмуква кислорода от вътрешността на къщата.

Секунда след като той изчезна в мрака, Никълъс рязко се пробуди. Дробовете му бяха пълни с лютив дим, той неволно се закашля. Алени пламъци лижеха стените и пода, нощта панически се отдръпваше.

Килан и Негодника стояха на пресечката на две прашни улици в покрайнините на Токио. Насреща им примигваше бледият неон на западнал хотел, името му беше „Кан“.

— Кусунда каза да дойда сама — повтори вече за четвърти или пети път Килан. Пристъпяше от крак на крак — сигурен признак, че е изключително неспокойна. — Може би не трябваше да ме придружаваш.

— Нямам никакво намерение да те оставям сама — също за четвърти или пети път отвърна Негодника. — Мислиш ли, че той ще ни даде каквото искаме?

— Разбира се — отвърна Килан с фанатизма на всеотдаен революционер. — Какво друго му остава?

Очите й огледаха улицата в двете посоки.

Негодника замълча, пръстите му нервно попипаха издутината под найлоновото му яке.

Когато Килан пусна на Кусунда Икуза записа на внимателно редактираната от Негодника лента, дебелият мъж спокойно се усмихна и още по-спокойно попита:

— Откъде ти попадна това?

— Това не е важно — отвърна небрежно Килан. — Имам го и толкоз. Интересува ли те?

— Естествено — отвърна Икуза, а очите му, почти скрити зад пластове тлъстина, я гледаха с хладната неподвижност на опасно влечуго.

— А няма ли да попиташ какво искам срещу него? — В гласа на Килан се промъкна нетърпението.

— Сигурен съм, че е нещо прекомерно — отново безгрижна усмивка.

— Искам власт — каза Килан. — Не някаква незначителна длъжност в „Накано“, нито пък тъпата роля на рекламен агент, който трябва да убеждава глупаците да купуват новия ти продукт!

— Аз пък мислех… — Икуза изведнъж млъкна, усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Грешката ти е там, че ме приемаш само като жена, Кусунда! — продължи твърдо Килан. — Когато става въпрос за моите способности, ти започваш да издаваш странни звуци, същото правиш и когато трябва да оцениш ума и амбициите ми. Но едновременно с това съжаляваш, че не съм се родила мъж. Нима не разбираш колко дълбоко ме нараняваш с подобно отношение? Естествено, че не разбираш! Подобна мисъл едва ли някога ти е минавала през главата. Сега обаче ще разбереш! За да спасиш задника си, ще трябва да платиш висока цена! Искам ръководен пост в „Накано“!

— Революционерът си остава революционер! — въздъхна Икуза. — Трябва да ти призная, че съм разочарован от теб, Килан. От друга страна, вече познавам истинското ти лице. Подобно на всички глупаци с революционни идеи в главата, и ти копнееш за уважението на околните — нещо, от което си предварително лишена и никога не можеш да притежаваш. Защото ако го имаш, ти автоматически се превръщаш в част от системата и от революционните ти идеи няма да остане и следа. — Ръката му направи жест, сякаш искаше час по-скоро да се отърве от нея. — Вземи си отговорния пост и се махай от очите ми. Мислила ли си какво точно искаш да бъдеш?

Килан леко се усмихна, дълго сдържаната жлъч бавно започна да разкривява чертите й.

— Въобразяваш си, че ме познаваш, но това не е така. Мислиш, че ще се задоволя с някакъв началнически пост в шибания ти потребителски отдел, а? Отделът, който си създал с единствената цел да прикриваш научноизследователската дейност на компанията! Не, приятелю! Искам част от всичко, което е свързано с РИНРИС. Десет процента от печалбата.

Беше сигурна, че видя как кръвта се оттегли от лицето на Икуза. Отчаяно се надяваше той да я попита: А ти откъде знаеш за РИНРИС? Но той не направи нищо подобно, а само й даде някакъв адрес и точния час, в който да бъде там.

— Донеси лентата, а аз ще приготвя договора, който трябва да подпишем.

Толкова просто се оказа всичко.

— Ами ако не дойде? — запита я Негодника, потръпващ на тротоара до нея.

— Ще дойде — отвърна Килан и продължи да пристъпя от крак на крак. — Нима има друг избор?

— Трябваше да поискаме да видим договора предварително — рече Негодника. — А и преговорите трябваше да водя аз.

— Шегуваш ли се? — хладно го изгледа Килан. — Ти изобщо не трябва да се появяваш, не искам Кусунда да научи откъде зная подробности за проекта РИНРИС. Ти си моята сила, но и моята слабост. Затова трябва да изчезнеш в мига, в който видим, че се появява Кусунда. Не искам да те види и запомни.

Две минути след уреченото време иззад ъгъла се появи черен мерцедес и бавно се насочи към тях. Стъклата му бяха черни и непрозрачни. Негодника внимателно се дръпна в сянката на близката сграда.

На няколко метра от тях мерцедесът изръмжа и рязко започна да набира скорост.

— Тия са луди! — изкрещя Негодника. Мерцедесът с трясък се покачи на тротоара и се насочи към тях.

— Пресвети Боже! — хлъцна Килан, неспособна да се помръдне от мястото си.

Негодника изтича към нея, грабна я през кръста и я дръпна настрана, едновременно с това бръкна под якето си и извади оттам тежък пистолет. Прицели се в челното стъкло на ревящата кола и натисна спусъка.

Отскочиха от предната решетка сантиметри преди мерцедесът да връхлети върху тях, калникът му забърса Негодника и го повали на земята, а заедно с него и Килан. Миг по-късно бяха вече на крака и тичаха като бесни по посока на следващата пресечка.

Зад гърба им се разнесе оглушителен трясък, но те не намалиха скоростта си, дори не се обърнаха да видят какво се е случило. Скочиха в колата си, паркирана зад ъгъла, скоростите задраха под нервната ръка на Негодника, колата потегли с пронизителен писък на гумите. Улицата пред тях беше пуста, сърцето на Негодника сякаш щеше да изскочи от гърдите му, Килан се разплака от ужас, примесен с облекчение.

Димът се стелеше в къщата, толкова гъст и лютив, че за Никълъс беше ясно — пожарът е предизвикан умишлено.

— На пода! — изкрещя той в ухото на Джъстин. — Дръж се максимално близко до пода!

Плъзнаха се по посока на дневната, над главите им пламъците гневно пропукваха, поглъщаха и последните остатъци кислород. Нищо не се виждаше, Никълъс бе принуден за миг да спре и да си припомни разположението на къщата, в която не бе стъпвал от години.

Изобилието на прозорци предлагаше сравнително лесен начин за излизане, но проблемът беше как да се доберат до тях. Огънят бушуваше навсякъде, а те се намираха в центъра на доста голямо помещение. Димът беше друг сериозен проблем, час по-скоро трябваше да се доберат до мястото, на което ще могат да дишат.

Вдигна очи към аквариума. Рибите-ангели сякаш предчувстваха нещастието и се бяха скупчили в средата, перките им неспокойно потрепваха. Морската котка Гюс ровеше камъчетата на дъното, сякаш бе изгубила нещо и на всяка цена искаше да го открие.

Никълъс стисна ръката на Джъстин. В очите й имаше страх, но и надежда, че той ще успее да се справи с положението. Затвори очи, потърси центъра на душата си и започна да се концентрира. Скоро усети как „Гецумей но мичи“ започна да го обвива в меката си паяжина, пред очите му изплуваха места, които не можеше да види никой обикновен човек, в главата му започна да се очертава планът на спасението. А след това и конкретният път към сигурността.

— Хайде! — изкрещя той, дръпна я за ръката и двамата хукнаха напред. Заобиколиха изпречилото се на пътя им кресло и се втурнаха в тунела сред яростните пламъци. В ноздрите им нахлу противната миризма на овъглени коси. Собствените им коси.

Той знаеше, че от остъклената врата на верандата ги отделят някакви си два метра и се насочи натам. В същия миг нещо остро пропука и една пламтяща греда полетя надолу, точно към главите им.

Никълъс усети посоката на движението й, без да я вижда, дръпна рязко Джъстин и я тласна по посока на кухнята. Тежкото, обвито в пламъци дърво се стовари на крачка зад тях, ръбът му се заби в месестата горна част на лявата му ръка. Кожата моментално почерня, Джъстин извика и покри мястото с дланите си.

В същия миг се разнесе оглушителна експлозия, тя отново извика и се опита да прикрие Никълъс с тялото си. Към тях бръмнаха стотици късчета стъкло от кухненския прозорец, пръснал се от нетърпимата топлина.

Пушекът стана още по-гъст, Джъстин започна да кашля и Никълъс физически усети свиването на отровените й дробове. Грабна я на ръце и се втурна напред. Прекоси на няколко крачки коридорчето към трапезарията, обхваната от яростни пламъци. Свърна встрани, обърна се с гръб към широката прозрачна стена на верандата, изградена изцяло от обезопасено стъкло, краката, му рязко се оттласнаха от пода.

Нощта експлодира в ушите им с десетки хиляди фрагменти, но късчетата стъкло, които заваляха върху сгърчените им тела, бяха лишени от остри ръбове и падаха като някаква странна суграшица.

На брега Джъстин се наведе напред и повърна, дробовете й отчаяно търсеха кислорода. Никълъс дишаше бавно и спокойно, по метода „прана“. На практика това бяха първите му вдишвания от мига, в който се беше събудил от пламъците.

Ръката му галеше косата на Джъстин, здраво придържаше раменете й. Кожата на левия му бицепс беше леко опърлена, това бяха и всичките поражения по тялото му.

До слуха му долетя воят на приближаващите се сирени. Вероятно някой от съседите се е обадил в пожарната. По брега тичаха хора, в ръцете им имаше комплекти за първа помощ и одеяла. Никълъс взе едно от тях и го наметна върху раменете на Джъстин. Някой хвана ръката му и я намаза с крем против изгаряне. Нямаше какво друго да се направи. Хората стояха и гледаха как къщата изчезва в морето от пламъци. Подобно на повечето постройки в източния край на Лонг Айлънд, тя беше дървена и огънят я поглъщаше със страхотна скорост.

— Какво стана? — попита някой до него. — Как започна този пожар?

— Не зная — отвърна Никълъс. Но беше точно обратното — в душата си ясно усещаше присъствието на Тао-тао, знаеше, че тук е бил Сенжин Омукае — страховитият „дорокусай“ и именно той беше предизвикал пожара. Но защо? Нима е искал да ги убие по този груб и несъвършен начин? Едва ли. Никълъс неволно повика „Гецумей но мичи“, потъна в него и съзнанието му бавно заплува към верния отговор. Изумрудите! От реакцията на Никълъс по време на пожара Сенжин щеше да разбере дали изумрудите са скрити някъде в къщата!

Отпуснала глава на рамото му, Джъстин леко потръпваше. Той нежно я прегърна.

— О, Ник! — проплака тя. — Не мога да повярвам! Няма я вече хубавата ни къща!

Цистерните на пожарната пристигнаха, заобиколиха къщата и започнаха да я обливат със силната струя на маркучите си. Пожарникарите тичаха насам-натам, лицата им вече блестяха от пот. Огънят продължаваше да поглъща сградата, водата сякаш изобщо не му действаше. Беше запален изключително майсторски и овладяването му беше невъзможно.

— Внимание! — изкрещя един от пожарникарите и миг по-късно носещите греди на покрива се сгромолясаха надолу сред океан от искри и гъсти облаци дим. Тълпата ахкаше и охкаше, събрала се така, сякаш й предстоеше да празнува Четвърти юли. — Всички да се оттеглят! — извика същият пожарникар. — Мястото е опасно!

Никълъс тъжно гледаше как пламъците поглъщат дома, с който го свързваха толкова много приятни спомени. Джъстин беше права — от него нямаше да остане нищо.

Детектив Албъмарл отвори решетъчната врата на килията и отстъпи крачка назад.

— Свободен сте, сенатор Брандинг — дрезгаво каза той, после леко сви рамене. — Съжалявам за неприятностите, които ви причинихме, но всеки трябва да си гледа работата. Понякога, както сам вече се уверихте, моята не е от най-приятните…

Котън Брандинг безмълвно го изгледа, после се изправи и наметна на раменете си сакото на официалния смокинг. Ръкавите на ризата му бяха навити, а коланът и вратовръзката стърчаха от джоба му.

Излезе от килията, спря се в коридора и тихо попита:

— Бихте ли ми обяснили какво става, по дяволите?

Шизей, която до този момент стоеше в сянката на дългия коридор, бавно пристъпи под светлината на лампата. Албъмарл я бе въвел в управлението през задния вход, тъй като отпред вече блестяха ослепителните прожектори на телевизията, а тълпа възбудени репортери настояваха да научат нещо повече за задържането на сенатора Брандинг.

— Хау е мъртъв, Кук — тихо промълви тя. — Самоуби се тази нощ.

— Какво?!

Брандинг хвърли един изпълнен с недоумение поглед към Албъмарл, онзи мълчаливо кимна.

— Вероятно твоите успехи на политическата сцена са го накарали да побеснее и да предприеме някои доста непредпазливи действия — продължи Шизей. — Между него и Дейвид Брислинг е избухнал скандал и в крайна сметка Хау го е убил. А после е решил да ти лепне това престъпление…

— Господи Исусе!

— В общи линии нещата стоят точно така — кимна отново Албъмарл и ги поведе по коридора. — Ще се подпишете на едно-две места, сенаторе, а после ще си вземете личните вещи. Ако искате да се свържете с някой свой приятел в пресата — моля, бъдете мой гост. Отвън чака цяла глутница. Не зная дали ще искате да се оправяте с тях, но в случай че не искате, аз лесно ще ви изведа отзад.

— Много мило от ваша страна, детектив — кимна Брандинг.

Приключиха с формалностите в разхвърляната остъклена клетка на Албъмарл.

— Може и да не е кой знае какво, но е изцяло на мое разположение — оправда се Албъмарл.

— След килията ми се струва много приятна — успокои го Брандинг.

Детективът излезе да предаде формулярите в архивата и да донесе личните вещи на Брандинг.

Брандинг и Шизей си размениха продължителни погледи.

— През цялото време си мислех за теб — каза накрая Брандинг. — И дълбоко те ненавиждах.

— А сега? — спокойно попита Шизей.

— Какво ти пука? — горчиво се усмихна Брандинг. — Нали ме направи на глупак?

— Значи така мислиш, а?

— О, моля те! Не искам да слушам никакви обяснения!

С крайчеца на окото си Брандинг забеляза едрата фигура на Албъмарл, появила се отново на прага. И двамата млъкнаха.

Детективът изгледа продължително сенатора, после погледът му се премести върху Шизей.

— Май битката вече е започнала — отбеляза той и се настани на ръба на бюрото си. — Но ще кажете, че това не е моя работа, нали? — Подаде големия плик на Брандинг и каза: — Проверете дали всичко е налице.

— Налице е — кратко отвърна Брандинг и започна да пъха в джобовете си портфейла, бележника с адреси и ключовете.

— Подпишете се тук — подаде му лист хартия Албъмарл и формалностите приключиха. — Искам да ви кажа нещо, сенаторе. Приемете го както щете, но тази жена тук е голяма работа. Не зная и не искам да зная какви са ви отношенията, може би много вода е изтекла. — Сви рамене, после някак неохотно добави: — Мисля, че трябва да знаете това, което се случи. Тази жена се бори за вас като тигрица, не спря, докато не се увери, че ще бъдете освободен. Тя знаеше, че убийството на Брислинг не е ваша работа и доброволно пожела да го докаже въпреки неприятните последици за себе си. — Хвърли формуляра върху бюрото си и се усмихна: — Това все ще означава нещо за вас, нали? Всъщност, какво ли се бъркам?

Спусна крака от бюрото и каза:

— Лека нощ, сенаторе, желая ви успех. Можете да използвате тази канцелария толкова дълго, колкото намерите за добре. Аз отивам да дам храна на индианците отвън, а после ще бъда на ваше разположение, в случай че пожелаете да се измъкнете незабелязан. Можете да ползвате телефона, външна линия се набира с деветката.

Останали сами, Брандинг и Шизей дълго се гледаха. Той продължаваше да мълчи и Шизей бавно взе ръчната си чанта.

— Почакай, не си отивай — прошепна Брандинг.

— Веднъж вече каза тези думи и те ти донесоха доста неприятности — отвърна Шизей.

— Какви неприятности?

Тя не отговори. Брандинг изчака малко, после вдигна слушалката и започна да набира номерата на всичките си приятели от пресата, независимо дали си бяха у дома, или на работа. Оказа се, че доста от тях са на вън, пред входа на управлението и поддържат връзка с редакциите си чрез безжични телефони. Тези хора никога не почиваха, за тях новината беше най-важното нещо.

Четирийсет и пет минути по-късно всичко приключи.

— Край — въздъхна Брандинг и набра номера на личната си секретарка по печата. — Утре ще дам подробна пресконференция — информира я той. — Не, няма да бъде сутринта. Вече направих предварително изявление, ще трябва да се задоволят с него. Сега трябва да ги стиснем право за гърлото… Да, точно така. В най-гледаното време, от С-14… — Имаше предвид специалния си кабинет в сградата на Капитола. — Вкарай камерите вътре, ще го направим в много тесен кръг. Знаеш как… Снимковият материал ще стане страхотен. А и безценен. Ще бъдем новина номер едно, искам да се възползвам максимално от обстоятелствата. Ще бъде наистина зашеметяващо — както случаят с покушението срещу Рейгън… Ще стана герой, когато обществеността разбере в какво се е опитал да ме забърка Хау… И още нещо, Морийн — очите му пробягаха по формуляра на бюрото, — искам да присъства и детектив Албъмарл от вашингтонското полицейско управление, Филип Албъмарл… Не, не, горе при мен… Рамо до рамо. Да, точно така. Пресата ще ни глътне, ще ни разглежда като братя по душа… Добре, благодаря ти, Морийн, по-късно ще се видим.

Остави слушалката, пое си дълбоко въздух и промърмори:

— Каква дълга нощ, Господи!

— Къде ти е адвокатът?

— О, беше тук по време на разпита, после хукна да търси съдия, който да ме пусне под гаранция. Предполагам, че все още го търси. — При тази мисъл му стана смешно и лицето му изведнъж светна. Стана и тръгна към вратата. На прага се спря и погледна през рамото си: — Няма ли да дойдеш?

Шизей не се помръдна.

— Искам да ти разкажа какво стана — каза тя.

— Не зная защо имам чувството, че пак се готвиш да ме излъжеш — изгледа я внимателно Брандинг.

— Мразя това костюмче, с което се появих на приема — каза Шизей. — Изгорих го веднага, след като си тръгна.

Брандинг не каза нищо и продължи да я гледа. Тя най-сетне отмести очи от лицето му, от устните й се изтръгна тих, едва доловим шепот.

— Не зная… нищо не зная.

Е, това все пак е нещо — рече Брандинг.

Тази сутрин Кусунда Икуза нямаше време за любезности.

— Нося парите — пристъпи той към Масуто Ишии и тикна дебел плик в ръцете му. От жеста му пролича колко дълбоко презира купчината банкноти, която в момента беше най-важното нещо на света за дребничкия мъж.

Бяха съвсем сами в градината на императорския дворец и Ишии си позволи да отвори плика.

— Благодаря ви, Икуза-сан — поклони се дълбоко той. — Много ви благодаря.

— Престанете — сряза го Икуза. — Кажете какви новини носите? — Нервите му не бяха като вчера. Но вчера онзи тъп шпионин все още лежеше на дъното на реката Сумида. Какво, в името на Буда, го беше накарало да изплува на повърхността? Полицията едва ли ще намери нещо, което да свърже трупа с него, но Икуза вярваше дълбоко в поличбите, а тази не беше от добрите.

— Вие бяхте прав — каза Ишии и пъхна плика във вътрешния си джоб. — Нанги-сан възнамерява да ви нанесе ответен удар. — Двамата отново закрачиха по извитите пътечки на парка. Утрото беше чудесно, ярките лъчи на слънцето изпаряваха последните капчици роса от листата на дърветата. — За тази цел търси помощта на всичките си познати в МИТИ.

— Знаех си аз! — тържествуващо процеди Икуза. Малко бе учуден от факта, че след толкова години Нанги все още има тесни връзки с ръководството на МИТИ, но, от друга страна, тръпнеше от нетърпение да започне битката с могъщото министерство. Честно казано, тази битка се подготвяше и назряваше от години, Икуза ясно долавяше ревността, с която ръководителите на МИТИ следяха нарастващото влияние на „Нами“. Особено сега, след като новият император открито заяви, че ще взема всички важни политически решения след консултации с „Нами“. Това беше особено разтърсващо за МИТИ, което от години безпроблемно налагаше волята си върху целия икономически живот на страната.

Може би е настъпил часът на разправата и окончателната победа на „Нами“. Защото няма държавен кораб, който да се управлява успешно от двама капитани едновременно.

Е, добре, въздъхна доволно Икуза. След като Нанги иска битка, ще си я получи! Но в тази битка аз ще имам предимство, защото притежавам очи и уши в неговия лагер.

— Каква операция планира Нанги? — попита на глас той.

— Според мен финансова — отвърна дребничкият мъж, който с усилие изравняваше крачка с Икуза, неволно започнал да върви бързо. — Съдейки по имената на хората, с които постоянно заседава, а те всички са на най-ръководни постове в МИТИ, ударът му несъмнено ще бъде в областта на финансите. Ето ви списъка на тези хора, всички без изключение имат тесни връзки с големите банки и финансови институти. А Нанги по всяка вероятност е успял да ги убеди, че трябва да поемат временните затруднения на компанията.

— И какво ще получат в замяна?

— Тъкмо тук е гениалността на плана му — въздъхна Ишии. — Няма да ипотекира нищо, няма да търси заеми, няма да плаща лихви. Защото в замяна им предложи главата ви!

Ключът, Какво отключва той? Нанги нямаше представа.

— Веднага трябва да претърсим апартамента на Плъха — каза Томи, методичен полицай както винаги.

— Ще бъде чиста загуба на време — отвърна Нанги, подхвърляйки ключето в ръката си. — Той никога не държи важните материали в дома си. Желязно правило, което не би нарушил за нищо на света.

— Все пак трябва да видим дали ключето не отваря някоя вратичка там — настоя Томи.

Три часа по-късно се увериха, че не отваря.

— Пфу, каква кочина! — рече Томи и се огледа с тръпка на отвращение.

Излязоха навън и тя добави:

— Не открихме никакво доказателство, че Плъха държи сейф в някоя банка.

— И наистина е така — отвърна Нанги. — Дори през ум не би му минало подобно нещо! Работата му изключва прояви на непредпазливост от всякакъв характер.

— А каква по-точно е била неговата работа?

— Той беше ловец на информация — усмихна се Нанги. — Най-добрият на света!

— Добре. Ключето не отваря нищо в жилището му, не е и от банков трезор. Логично, като имаме предвид естеството на работата му. Той е имал нужда от лесен достъп до събраната информация двайсет и четири часа в денонощието. — Томи поклати глава: — Но докъде ни води всичко това? Нима трябва да проверим гардеробите на всички гари и автобусни терминали?

— Не — отвърна Нанги. — Върху ключето липсва номер, а това означава, че не е от обществен гардероб.

— Но какво отваря то?

Нанги се замисли. Нещо от думите на Томи остана да се върти в главата му. Какво беше то? После си спомни и миг по-късно планът му беше готов.

— Елате — изправи гръб той. — Ще поиграем на пачинко.

Денонощната игрална зала се намираше в Гинза — шумна, опушена и с широко разтворени врати по всяко време — точно според рекламния надпис на входа.

Нанги купи няколко жетона от касата и тръгна между наредените в дълги редици игрални автомати. Внимателно броеше тези, покрай които минаваха. Седми ред, шеста машина. Само на нея играеше Плъха.

Оказа се, че е заета от осемнайсетгодишен хлапак с боядисан в розово дълъг перчем, който стърчеше от върха на главата му, докато двете й страни бяха гладко обръснати. На краката му имаше остри ботуши с шпори, черните му джинси бяха отрупани с метални пластинки, късото кожено яке не достигаше дори до кръста му. Окачените за пагоните му вериги ритмично подрънкваха в такт е движението на ръцете, които майсторски натискаха бутоните за изстрелване на топчето. Хлапакът беше отличен играч и току-що бе спечелил голямата награда във вид на купчина блестящи жетони.

— Тоя скоро няма да свърши — отбеляза Нанги.

Томи измъкна полицейската си карта и я навря под носа на хлапака.

— Ха! — стреснато я погледна той.

— Изчезвай, преди да съм те прибрала! — заплашително изрече тя.

— Тъй ли? — иронично се усмихна хлапакът. — И за какво?

— Не ми харесва прическата ти, синко — пристъпи крачка напред тя и леко издърпа пистолета от кобура под мишницата си.

Хлапакът опразни терена без повече приказки.

— Добре, а сега? — обърна се назад Томи.

— След малко ще разберем — отвърна Нанги и й подаде жетоните. — Хайде, почвайте!

Томи пъхна един жетон в процепа и започна да играе, а Нанги застана край десния ъгъл на автомата и се наведе напред. Пред очите му се появи малката вратичка, от която Плъха се беше снабдявал с жетони. Сърцето му ускори ритъма си, когато видя ключалката в горния й край.

— Какво правите? — любопитно го погледна Томи.

— Последния път Плъха искаше да се видим точно тук — отвърна Нанги. — Вероятно като предохранителна мярка, тъй като сред този шум не действа дори и най-чувствителния микрофон. Освен това бе свикнал да обмисля предстоящите си действия именно в този вертеп. Играеше само на тази машина. Чудех се защо, докато не го видях да отваря ей тази вратичка тук и да вади жетони от нея.

— Дребна измама, а? — попита Томи.

— Или нещо далеч по-важно — поклати глава Нанги.

Той е имал нужда от лесен достъп до събраната информация двайсет и четири часа в денонощието, беше казала Томи. А двайсет и четири часа в денонощието е отворен именно този вертеп.

Извади ключето, което бяха намерили залепено за големия пръст на Плъха, отправи една безмълвна молитва към Всевишния и го пъхна в ключалката. То влезе с лекота до края. Нанги го завъртя надясно, но то дори не се помръдна. Сърцето му пропусна един такт. Опита наляво.

Вратичката безшумно се отвори.

Нанги пъхна ръката си в дупката и опипа вътрешността й. Пакетчето беше там, здраво залепено със скоч върху отвора за изхвърляне на жетоните. Дръпна го навън и нетърпеливо го разви. Вътре имаше микрокасета за портативен магнетофон.

Успех!

Никълъс фучеше със сто и петдесет километра в час по експресната магистрала на Лонг Айлънд. Джъстин се бе свила на седалката до него, одеялото на съседа все още покриваше раменете й. От време на време потръпваше, от устата й излитаха тихи стенания, после отново се унасяше в сън. Той протегна ръка и я постави на бедрото й.

Беше четири и половина сутринта, небето бавно придобиваше цвета, който може да се види само върху вътрешната страна на морска раковина. Облаците, покрили южния край на хоризонта, започваха едва доловимо да порозовяват.

Никълъс бе свалил подвижния покрив на корвета и вятърът рошеше косите му, прогонваше противната воня на изгоряло от ноздрите му.

И двамата бяха облечени с взети назаем дрехи. Всичко, което притежаваха, беше погълнато от пожара.

На всеки двайсетина секунди очите му се спираха върху миниатюрния антирадар, скрит зад сенника на предното стъкло. Вършеше това механично, въпреки че уредът беше снабден и със звуков сигнал, който щеше да го предупреди, ако някоя ранобудна патрулна кола се беше заредила на магистралата в очакване на нарушители като него. Вършеше го и за да не се унесе от монотонното сиво платно на магистралата, което летеше насреща му с огромна скорост.

Разстоянието между Уест Бей Бридж и Ню Йорк измина само за час и четвърт. Джъстин се събуди, когато корветът се стрелна в тунела Куинс-Мидтаун.

— Колко е часът? — протегна се тя.

— Прекалено рано, за да си будна — включи светлините Никълъс. — Можеш да поспиш още малко.

— Омръзнаха ми кошмарите — разтърка очи тя. — Омръзна ми да се сблъсквам с призраци… Сънувах Сайго, Ник — погледна го тя. — А после той изведнъж се превърна в теб…

Никълъс неволно потръпна, в съзнанието му изплуваха думите на Канзацу: „Цял живот си бягал от Мрака“… А после и неговият отговор: „Това означава, че Сайго и аз сме били една й съща личност…“

— Сенжин не е Сайго — каза на глас той. — Искам да ти кажа нещо, което трябва добре да запомниш — Сайго беше олицетворение на Злото. А Сенжин — зловещият „дорокусай“, отдавна е преминал отвъд Злото, както и отвъд Доброто. По отношение на него са неприложими моралните категории. Той живее, или поне си мисли, че живее, извън всякакви догми от подобен характер.

— А какви са неговите догми?

Излязоха от тунела и се насочиха към, центъра на Манхатън.

— Не съм сигурен, че мога да ги дефинирам — промълви Никълъс. — Не зная и дали това има някакво значение. За мен най-важното сега е да разбера какво си е наумил Сенжин. Узная ли това, ще разбера и цялата му същност.

Прекоси половината остров по широката лента на Второ Авеню, свърна в западна посока и навлезе в Сохо. Измина няколко пресечки по Грийн Стрийт, после отби вдясно и спря пред няколко дълги и ниски фабрични постройки. Допреди пет-шест години тук се произвеждаха сушени храни и други стоки на леката промишленост, но сега сградите бяха основно преустроени и превърнати в огромни, елегантни и свръхмодерно обзаведени апартаменти.

Никълъс слезе от колата и поведе Джъстин към желязна врата, боядисана в морскозелен цвят. В средата й бяха монтирани три сложни секретни брави, останалата й част бе покрита с дебели месингови плочки, които изключваха разбиването й с взлом. На стената вдясно имаше домофонен панел, високо над него проблясваше обективът на видеокамера.

Никълъс натисна копчето, срещу което стоеше загадъчният надпис „Кон Тауър“. Секунда по-късно вратата отскочи сантиметър назад, отворена дистанционно. Затръшна се зад гърба им в мига, в който пристъпиха през прага. Потънаха в непрогледен мрак. Изтече една минута, после втора, трета… Никълъс не помръдваше, Джъстин също. Тя съзнаваше, че няма смисъл да задава въпроси, усещаше спокойствието на Никълъс до себе си и това й беше напълно достатъчно.

Осветлението се включи внезапно, без предупреждение. Джъстин заслепено примижа, през полуспуснатите си клепачи успя да види, че са обкръжени от собствените си отражения, многобройни като в паноптикум. Чувството, че халюцинира, я напусна едва когато в огледалата насреща им се отвори тясна врата и Никълъс я поведе към нея.

Озоваха се в просторно и топло помещение, таванът му беше висок като на катедрала. Стените бяха странно извити и вдлъбнати, очертаваха тайнствени ниши и пещери, Джъстин изпита чувството, че наблюдава хилядократно увеличените гънки и издатини на човешко тяло. Част от тях бяха покрити с огромни произведения на модерното изкуство, ярки и слънчеви пейзажи в постимпресионистичен стил.

Мебелировката беше удобна и едновременно с това модерна, властваше предимно кожата. Навсякъде се виждаха оригинални антики и сполучливи имитации на антики. Японски кутии за писане от лакирано дърво бяха разпръснати из помещението с артистична небрежност, в плитката ниша на една от стените беше изправена статуя на актьор кабуки в естествен ръст, дегизиран като жена с перука и съответната носия. В средата на помещението се издигаше древен будистки постамент, върху който беше поставена дървена статуя на Буда, покрита с лак и златиста боя. Странно, но въпреки привидната претрупаност, помещението излъчваше някаква прецизно балансирана хармония.

Насред него стоеше японец със заплашителен вид, от него се излъчваше напрежение. Джъстин разбра, че той изобщо не си прави труд да го прикрива.

— Бързо пристигна, Тик-так — каза японецът. — Прекалено бързо.

Едва тогава Джъстин го позна.

— Кони? — учудено промълви тя. — Кони Танака?

— Хай! — поклони се Кони и малко вдървено прегърна втурналата се към него Джъстин.

— Би трябвало да видиш лицето си в този момент, Танака-сан! — разсмя се Никълъс.

Кони само направи гримаса и изпъшка.

— Това място е ново — възкликна Джъстин. — Наистина е великолепно!

— Още нищо не си видяла — рече Никълъс.

— Тик-так? — сбърчи вежди Кони, после хвърли бегъл поглед по посока на Джъстин и се наведе да я целуне: — Не си мисли, че не се радвам да те видя, скъпа! — Обърна се към Никълъс и продължи: — Прочетох това, което ми даде, Тик-так. Обикновено схващам бързо, но сега признавам, че все още не мога да се ориентирам. Защо си тук, след като се разбрахме да те чакам след два дни?

— Програмата неочаквано се сгъсти — отвърна Никълъс и се тръшна на кожения диван, великолепно копие на стила „Луи XIV“. — Снощи „дорокусаят“ изгори къщата ни.

Кони процеди някаква неразбираема за Джъстин японска ругатня, после добави:

— Ще ида да приготвя чай.

Джъстин рязко се извърна към Никълъс, очите й бяха потъмнели от страх, ръцете й започнаха да треперят.

— Защо не ми каза? — попита тя.

— Нямаше смисъл — уморено отвърна Никълъс. — Какво би могла да направиш, освен да се вцепениш от страх? Имаше нужда от малкото време, през което успя да поспиш.

— Но как е разбрал къде заминавам, Ник? — Сякаш го умоляваше да й каже, че всичко е лъжа, или поне кошмар, от който скоро ще се събуди.

— Страхувам се, че сама си му казала — отвърна Никълъс. Все още не й споменаваше нищо за начина, по който Сенжин я бе принудил да му покаже скривалището на изумрудите. Унижението щеше да бъде прекомерно силно за нея, особено в сегашното й състояние.

— Господи, Ник! Какво още съм му казала? Нищичко не мога да си спомня!

— Как бих могъл да зная? — меко отвърна той.

Раменете на Джъстин увиснаха, изведнъж почувства смазващо изтощение. Колко разрушителни сили носи със себе си ужасът, някак отстрани си каза тя. После се появи Кони с поднос в ръце и тя почувства как душевното й равновесие бавно започва да се възстановява.

„Всяка криза си има своя собствена чаена церемония, помисли си Джъстин. Много цивилизована и много практична. За времето, през което човек е зает с многобройните, макар и незначителни действия по поднасянето на чая, духът му успява да се освободи от напрежението, да се подчини на логиката и да започне да разсъждава трезво и разумно — по начин, който ще го изведе до победен изход.“

Чаят бе запарен, формалностите поеха по обичайния си път. Чак когато чашите им бяха празни, Никълъс заразказва на Кони за събитията от изтеклата нощ и своите изводи от тях. Тези изводи Джъстин също чуваше за пръв път и отново започна да трепери. В устата й се появи горчив вкус, сякаш бе погълнала цяла чаша хининово вино.

— Какво искаш да свърша, Тик-так? — попита накрая Кони.

— Вече го вършиш — отвърна Никълъс, гледайки го право в очите. — Но освен това ми трябват пари в брой, кредитни карти, шофьорска книжка. — Всичко това може да бъде осигурено от службата. Имам да свърша още много работа, при това сам. Ще поемеш ли грижата за Джъстин, докато ме няма?

— Ник! — извика Джъстин, още преди Кони да отвори уста. — Искам да бъда с теб! Не желая да седя тук и да не върша нищо, докато ти…

Никълъс се премести до нея и взе ръката й.

— Не е вярно, че няма да вършиш нищо — промълви той. Каза го с онзи тон, в който тя винаги се вслушваше и неволно му се подчиняваше. — Тук всички имаме точно определени роли. И трябва строго да се придържаме към тях.

Джъстин вдигна очи към лицето му, главата й бавно кимна.

— Може би тоя тип е изгубил следите ти — намеси се Кони. — На негово място аз не бих се заловил да те търся из града. А след като си в неизвестност, можеш да си останеш…

— Ще ме открие, Кони — прекъсна го Никълъс. — Каквото и да предприема, той скоро ще бъде тук. Трябва му малко време и нищо повече…

— Но ние можем да…

— Не мисли как да избегнем неизбежното — отново го прекъсна Никълъс. — Това е само излишна загуба на енергия, а скоро ще имаме нужда от всичките си сили — както духовни, така и физически. — Приведе се напред, за да не вижда уплашеното лице на Джъстин, и продължи: — Целта е да играем играта. Но нашата игра. Тя не е криеница, тя е по-скоро блъф с карти, в основата й лежи илюзията. Показваме на мръсника седмица спатия, той надава тържествуващ вик и иска да я прибере. Но точно в този миг пред лицето му се появява асо пика!

— Картата на смъртта! — кимна Кони. — Планът не е лош.

— Дано — погледна го в лицето Никълъс. — Защото друг нямам!

Кони събра празните чаши и се скри зад една антична японска завеса, на която бяха изрисувани херувими, летящи над златнозелени морски вълни.

Никълъс се обърна към Джъстин и се взря в очите й.

— Питам се дали си даваш сметка колко си ми скъпа — тихо промълви той.

— О, Ник — проплака Джъстин и отпусна глава на гърдите му. — Изплашена съм до смърт. Имам чувството, че този Сенжин ще те отнеме от мен, а аз току-що съм те получила отново… Аз…

Никълъс нежно запуши устата и с длан.

— Спокойно — прошепна той. — Овладей се, имай ми вяра.

От говорителя на миниатюрното магнетофонче се разнесе пукот и после дрезгавият глас на Плъха:

— Паметен запис, за лично ползване… — Последва номер и дата, всички следващи записи върху лентата също бяха документирани. — Относно вирусната атака срещу „Сато“. Дадох дискетата на Мики за анализ. След четирийсет и осем часа ще имам резултат… Паметен запис: Свързах се с Мики. До момента нищо не е открила. Казва, че конструкцията на вируса е нещо съвършено ново за нея. Лоша новина. А добрата е, че тя е страхотно заинтригувана, зарязва всички текущи задачи и се заема да разкрие загадката. Всеки ден трябва да се свързвам с нея… Паметен запис: Обадих се на Мики. Все още нищо… Паметен запис: Обадих се на Мики — нищо… Паметен запис: Мики твърди, че този вирус е мутант. От това, което е успяла да открие до този момент, става ясно, че той по-скоро се храни от защитните системи на съответната програма, адаптира се към тях и така прониква до засекретените сведения… Паметен запис: Според Мики вирусът не е проектиран така, че да унищожава програмите, в които прониква. Той по-скоро има предназначението да служи като връзка между секретните сведения и своя собственик. Всичко това става все по-безумно. Мики е на същото мнение. Работи върху него по осемнайсет часа в денонощието… Паметен запис: Според мен Мики скоро ще проникне в загадката на вируса. От данните, които й предадох чрез дискетата на Нанги, тя е сигурна, че нападението срещу компютърната банка на „Сато“ е било пробно. Убедена е, че вирусът все още не е завършен окончателно. Казва, че познава единствения човек на този свят, който е в състояние да изработи подобен супервирус със способността да се адаптира към различни предохранителни системи. Според нея той е истински гений и работи… Къде? — В научноизследователския отдел на „Накано“! Съвпадение? Трябва по най-бърз начин да се свържа с Нанги…

Лентата свърши, но в стаята остана да виси някаква невидима, но съвсем осезаема енергия.

Датата на първия запис отговаряше на деня, в който Нанги и Плъха се срещнаха в електронната джунгла на Акихабара. А датата на последния беше един ден, преди Плъха да изчезне завинаги.

Нанги седеше и гледаше тънката черна кутия на миниатюрния магнетофон. Двамата с Томи бяха в малката й канцелария в Градското полицейско управление на Токио. Томи крачеше напред-назад толкова развълнувано, че въпреки важните разкрития на записа, Нанги вдигна глава и я погледна:

— Какво става с вас?

— Нищо, — тъжно се усмихна Томи, после погледна в очите възрастния мъж и с очевидно усилие добави: — Освен това, че ако тази Мики е права, аз познавам отблизо създателя на този супервирус.

Нанги почти подскочи, а тя спря разходката си, сложи ръце на кръста си и добави:

— Не ме гледайте така. Зная дори името на вируса — казва се РИНРИС… Съкращение от… какво беше… „Ръчно изработен неразличим…“ Да, да… Точно така: „Ръчно изработен неразличим разбивач на интегрални схеми“. По думите на моя приятел, този вирус има способността да се адаптира и да използва защитните системи на компютърните програми за проникване в същността им… Сетих се именно, когато чух думата „адаптиране“.

— И вашият приятел е създател на този РИНРИС, така ли? — попита Нанги.

Тя се намръщи от леденото спокойствие в гласа му и кратко кимна с глава.

— Името му е Сейжи Кикоко, но всички го наричат Негодника. Работи в научноизследователския институт на „Накано“, познавам го от години. Той ми е близък приятел, просто не мога да допусна, че знае за какво точно ще бъде използвано откритието му.

— Трябва да знае — вдигна глава Нанги. — Този вирус е създаден по революционно нова технология и единствен той би могъл да оцени резултатите от използването му.

Томи унило кимна, отпусна се в близкия стол и прокара ръка през косата си.

— Трябва да говоря с него! — съкрушено промълви тя. — Трябва да открия…

— Още не! — рязко я прекъсна Нанги.

— Какво имате предвид? — вдигна глава Томи.

— Имам предвид факта, че в момента се намираме в странно положение — отвърна Нанги. — Очевидно се оказваме в центъра на далеч по-голяма конспирация… Едва сега започвам да разбирам какво изпитва човек, изправил се пред разярен бик. Никълъс беше прав. Точно за подобно нещо спомена, докато го откарвах към летището. Двамата с него сме били избрани за обект на нападение преди много месеци. Подобен вид операция се нуждае от грижливо предварително планиране.

— За каква операция говорите?

Нанги отпусна брадичката си върху ръцете, които обвиваха драконовата глава на бастуна му.

— Все още не съм в състояние да й дам цялостна оценка — бавно рече той. — Нито пък да разкрия целите, които иска да постигне. Твърде много наподобява този странен вирус, за който стана въпрос току-що. И аз, подобно на магьосничката по компютърните програми Мики, виждам строежа, но все още не мога да открия смисъла й…

Хвърли поглед на ръчния си часовник и се изправи.

— Време е — рече той и прибра магнетофончето в джоба си. — Да идем да откъснем първите плодове от нашата собствена операция.

Масуто Ишии — вицепрезидентът по оперативните въпроси на „Сато Интернешънъл“, вече ги очакваше в дома на Нанги. Уми го беше нагостила с чай и сладкиши, поднесени в стаята с деветте татами — една от официалните гостни на къщата.

Една от стените беше изцяло остъклена, от нея се излизаше направо във вътрешната градина. Ишии отпиваше от чая си и замислено наблюдаваше цъфналите в градинката азалии и пеонии. При влизането на Нанги той скочи на крака и го поздрави с дълбок поклон. Нанги го запозна с Томи Язава.

Появи се Уми, поднесе чай на новодошлите и се настани до Нанги.

— Какви новини носите? — попита Нанги.

Ишии се усмихна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади видеокасета.

— Всичко е тук, Нанги-сан — рече той и поднесе касетата с още един дълбок поклон. — Точно според вашите предположения.

Нанги въздъхна, взе касетата и я лъхна в процепа на видеокасетофона, поставен върху тънък телевизор с петдесетсантиметров екран в дъното на стаята. Апаратът автоматично се включи, а Нанги взе в ръка дистанционното управление и отново се отпусна до Уми.

— Гледайте внимателно — предупреди присъстващите той.

Разноцветните ивици върху екрана изчезнаха и на тяхно място се появиха образи. Томи веднага разбра, че записът е направен от професионалист, при това изключително добър.

Образите се раздвижиха и пред очите им се появи познатият на всички парк около Императорския дворец. В обектива се появи Ишии, последван след секунда и от Кусунда Икуза. Подобно на всички документални записи, и този беше снабден с датата, часа, минутата и дори секундата, в която е правен. Това беше необходима предпазна мярка срещу монтаж и фалшификации.

С рязко движение Икуза тикна обемист плик в ръцете на Ишии, който покорно го пое. После ловко се извъртя в посока на скритата камера и го отвори. Операторът светкавично прибягна до стократното увеличение на телеобектива и Томи ясно видя пачките с новички йени.

После двамата мъже закрачиха през градината, разменяйки си кратки фрази. Записът обаче беше без звук и присъстващите мълчаливо наблюдаваха движението на устните им. После двамата се разделиха, камерата проследи Ишии, който се качи в колата си и потегли. Камерата, очевидно натоварена в друг автомобил… продължаваше да го следи по улиците на Токио. Той не спря никъде, преди да паркира на една тиха уличка. Камерата продължаваше да следи колата.

Ишии хвърли поглед на часовника си, а секунда по-късно към него се приближи някакъв мъж, влезе в кадър, докато отваряше вратата и се настаняваше на задната седалка. Лицето му се извърна към камерата и ясно изпълни екрана. Принадлежеше на Кач Хагава — известен дилър и посредник на хазартни залагания, тясно свързан с мафията Якудза.

Той каза няколко думи, а Ишии мълчаливо извади плика и му го подаде. Пликът несъмнено беше онзи, който донесе Икуза. Хагава го пое и два пъти преброи парите. После кимна, прибра пачките в плика и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Слезе от колата и Ишии потегли. След което записът свърши.

— Господи, Боже мой! — въздъхна смаяна Томи.

Нанги стори дълбок поклон на своя заместник по оперативните въпроси.

— Добра работа сте свършили, Ишии-сан — с уважение промълви той.

Дребничкият мъж отвърна с още по-дълбок поклон.

— Благодаря ви, Нанги-сан. Мисля, че жизнеността на „Сато Интернешънъл“ трябва да бъде запазена на всяка цена, атаката срещу компанията е атака срещу всеки от нейните верни служители. Прекланям се пред доверието, което ми оказахте, едновременно с това си давам сметка, че моите усилия са нищо в сравнение с тежката битка, която ви предстои.

— Всеки от нас е неделима част от цялото — отвърна Нанги, очевидно поласкан от думите на своя вицепрезидент. — Затова е важен приносът на всеки, особено ако е направен от сърце. Това е начинът на работа в „Сато Интернешънъл“.

— Но как успяхте да организирате всичко това, Нанги-сан? — смаяно попита Томи.

— Идеята беше на Никълъс — усмихна й се Нанги. — Познавате ли философията на айкидо? Това е изкуството на концентричните кръгове. Основен похват при него е използването на инерцията на самия нападател, която се привлича по посока на защитника, а не обратно нещо, което е далеч по-трудно.

— Тук прибягнахме именно до тази философия. Вместо да се стремим да отвърнем на удара на Икуза — което означава, да се отдръпнем на разстояние и на свой ред да го нападнем — ние го придърпахме още по-близо до себе си, погалихме неутолимата му страст към неограничена власт, представяйки му се като разбити и окончателно победени. Така му подарихме една наистина стресова ситуация.

С няколко думи описа първия контакт между Ишии и Икуза, после продължи:

— Биографията на Ишии придаде на легендата не само необходимата доза логика, но и я превърна в нещо, което Икуза не можеше да не иска да притежава. Веднага разбра какви неограничени възможности се разкриват пред него, ако може да използва Ишии срещу нас. Правилно предположихме, че първата му задача ще бъде да научи нещо за стратегията ни в предстоящата битка. — По лицето на Нанги отново се появи усмивка: — И Ишии не го разочарова. В резултат, притежаваме неоспоримо доказателство, че Кусунда Икуза — всемогъщият ръководител на „Нами“, предава голяма сума пари в брой на известния престъпник Кач Хагава с помощта на посредник.

— Но това не е истина и Икуза несъмнено ще побърза да посочи несъответствието — рече Томи.

— Няма да е достатъчно бърз — поклати глава Нанги. — Видите ли, на високия морален пиедестал, на който стои Икуза, грешки не могат да се допускат. Освен това, как би могъл да обясни смислено този видеозапис? До каквато и лъжа да прибегне, всички ще бъдат убедени, че иска да прикрие незаконните си контакти.

— В случаи като този истината е без особено значение. Важно е настроението, с което го възприемат хората. Пред очите ни се извършва явно закононарушение — това, че то на практика е обикновена илюзия, изобщо не намалява неговото въздействие. Повярвайте ми, скандалът ще бъде огромен и съвсем реален, особено от гледна точка на Кусунда Икуза.

Шизей отведе Брандинг в своя дом, тъй като той не искаше да отговаря на репортерите, които несъмнено го очакваха пред неговия.

— Искам сега да си до мен — някак тържествено й каза той. — След всичко, което стана, не бих желал още изненади.

— Кук — погледна го тя, — знаеш ли, че в Япония съществува школа, която преподава изкуството да лъжеш с очи?

Той започна да се съблича.

— Искам да взема един душ, имам чувството, че току-що съм се върнал от Хонконг след продължителен и тежък полет. Ела в банята е мен.

— Не се притеснявай, Кук. Няма да ти избягам.

Брандинг събра на куп бельото си и вдигна глава:

— Къде да сложа тези неща? — Вече беше съвсем гол.

— Дай ми ги — протегна ръце Шизей. — Ще ги изпратя за пране.

Брандинг ги хвърли на леглото.

— Нямаш желание да ме изслушаш, нали? — В гласа й нямаше нито болка, нито самосъжаление и това направи впечатление на Брандинг.

— Почна да ми разказваш за някаква японска школа — подхвърли той и се насочи към банята.

— Да дойда ли с теб? — попита Шизей и започна да се съблича, без да чака отговор.

„Кой учи жените как да си свалят дрехите, запита се Брандинг. Това едва ли са майките им.“

— Може би се страхуваш от мен — подхвърли Шизей.

Брандинг пусна водата и скоро банята се изпълни с пара. Стана прекадено горещо и той остави вратата отворена. Шизей влезе след него и затвори.

— Та какво беше започнала да ми разказваш? — попита Брандинг. Горещата вода съживяваше тялото му, отмиваше от него мръсотията и потта на страха. Господи, той наистина замръзна от страх, когато видя трупа на Брислинг в багажника си. Но още повече се изплаши, когато го арестува полицията. „Не бих могъл да бъда престъпник, призна пред себе си той. Просто ми липсва достатъчно кураж.“

— Школата беше в провинцията — започна Шизей, взе в ръце калъп сапун и се зае да сапунисва гърба му. Сградите й бяха построени като швейцарски хижи. Не зная защо, но атмосферата бе някак нереална, почти като в приказките. Името й беше Кинсей но Кумо — „Златният облак“. По подобие на всички японски заведения от тоя сорт там също имаха девиз. Беше „Кийоку Уцукушики Канцан“, което в превод означава „Чистота, красота, съвършенство“.

В „Златният облак“ курсистите бяха само жени, за разлика от преподавателите, които пък бяха без изключение мъже. Обучаваха ни на нещо, което бих нарекла актьорско майсторство, макар да беше доста по-различно. Помниш ли „ката“ — правилата? Всичко, което се вършеше в „Златния облак“, беше подчинено на „ката“. Не само обучението, но и храненето, сънят, къпането… Всичко.

Играехме ролите на мъже и за това имаше основателни причини. Караха ни, например, да учим наизуст биографията на великия актьор Йошизава Аяме, чиято концепция за актьорското майсторство беше напълно идеалистична. Според него актрисите не са в състояние да изразят на сцената най-съкровените женски идеали, просто защото автоматически прибягват до помощта на своя чар — устни, бедра, гърди. И това разрушавало идеалния образ. Той бил подвластен единствено на актьор мъж.

— Пълна лудост — изрази мнението си Брандинг.

— Така ли мислиш? — попита Шизей, ръцете й описваха концентрични кръгове по гърба му и се спускаха все по-ниско. — Нима не съзнаваш, че идеалното превъплъщение е възможно, само когато е изкуствено до последния детайл? Идеалът е една илюзия, която се създава от умението на актьора.

Брандинг се извърна с лице към нея.

— Означава ли това и обратното? — попита той. — Че само жена може да пресъздаде идеалния мъжки образ?

— Да.

— Но ти играеш женска роля.

— Аз отдавна съм дипломирана актриса, а не курсистка — отвърна Шизей. — Освен това повечето от момичетата в „Златния облак“ бяха там, тъй като мъжките роли им позволяваха да се освободят от собствената си женственост, да се превърнат до известна степен в безполови същества. Те си даваха ясна сметка за подчинената роля, която ги очакваше в японското общество. „Златният облак“ им даваше възможност да избегнат тази съдба, поне за известно време…

— А ти защо си била там?

— Бях решила да стана звезда — отвърна Шизей. — Гледах сватбите на най-известните японски телевизионни звезди, отделяха им толкова екранно време, колкото не отделяха дори на министър-председателя. Третираха ги като членове на кралското семейство, публиката ги обожаваше. Гледах и си мислех, че трябва да се чувстват на седмото небе. Те имаха всичко, за което мечтаех.

Дългите клепки на Шизей натежаха от влага.

— На практика отидох в „Златния облак“ с единствената цел да се науча как да контролирам другите — добави тя. — Вече си давах сметка, че друг живот не би ме задоволил.

Брандинг наблюдаваше стегнатото й тяло под водната струя, бисерните капчици, които се задържаха по — вдлъбнатинките на кожата й.

— Значи там си се научила да лъжеш с очи, а? — попита той. — А не те ли научиха и как да заблуждаваш собственото си сърце?

— Кук… — вдигна лице към него тя.

— Само не продължавай с лъжите — леко я докосна той.

— Но защо истината е толкова важна за теб?

— Защото съм обрекъл живота си на нея.

— Но животът е низ от лъжи!

— Не можеш да мислиш по този начин, Шизей!

— Мога, Кук, наистина мога! А и ти ще можеш, — ако знаеш това, което зная аз!

Брандинг изведнъж я сграбчи за раменете и я притегли към себе си. Устните им почти се докоснаха. Той погледна дълбоко в очите й — в очите, които бяха обучавани да лъжат, после тихо полита:

— Коя си ти, Шизей? Самоуверена идеалистка, която майсторски лавира във вашингтонското общество и играе играта като професионалист? Искрено загрижена за чистотата на природата жена с кристалночисто сърце? Или изтерзана жива картина на луд художник? Или пък може би малкото момиченце, изпратено в „Златния облак“ да се научи да използва своята женственост за постигането на някакъв налудничав идеал? Самата ти знаеш ли коя от всички тези личности си, Шизей? — Брандинг поклати глава: — Според мен, не знаеш. Според мен не си нито една от тях, нито пък съчетание на изброените личности.

— Аз мисля, че не знаеш коя си. Защото някъде по пътя си изгубила усещането за собствената си самоличност. Не се съмнявам, че подготовката ти за измами от всякакъв характер, е била безупречна. Но бедата е там, че в крайна сметка си измамила и самата себе си!

Шизей тихо простена, измъкна се от желязната хватка и се свлече в краката му. Главата й клюмна, силната водна струя разпиля косата й, превръщайки я в черна завеса около скулите.

— Моля те, Шизей, не прави това! — Брандинг коленичи до нея и й помогна да се изправи.

— Кук! — прошепна тя. — За мен животът е лъжа, просто защото не мога да погледна истината в очите!

— Само за момента! — настоятелно отвърна Брандинг. — Но все някога трябва да направиш първата стъпка и да приемеш истината за себе си такава, каквато е!

— Не мога!

— Разкажи ми истината за себе си! — разтърси я Брандинг. — Ще видиш как я приемам аз и това ще бъде първата стъпка!

— Не! — вкопчи се в него Шизей. — Не ме карай да правя това! Моля те, Кук!

— Не мога да те накарам насила, скъпа — притисна я до себе си Брандинг. — За разлика от теб…

Шизей затвори очи, сърцето й лудо блъскаше.

— Уморена съм, Кук — прошепна тя. Брандинг спря водата.

Тя избърса първо него, а след това и себе си.

— Мисля, че в гардероба ми има някакви твои дрехи…

Брандинг прекоси спалнята и отвори вратичката на гардероба. Вътре откри чифт чисто бельо и един от халатите си. На една от закачалките висяха риза и панталон, спретнато огладени и подредени.

Той навлече халата и завърза шнура му. Очите му случайно попаднаха на ръба на вратичката. Там, на височината на човешки ръст, тъмнееше дълбока драскотина. Беше добре почистена, но личеше, че е прясна от цвета на дървото. Очите му се заковаха върху оголената дъска, концентричните й кръгове го гледаха с нямо обвинение. В съзнанието му отново изплува трупът на Брислинг, свит на две и натъпкан в багажника на колата му, с широко зейнала смъртоносна рана в тила. Според инспектор Албъмарл, тя имала V-образна форма, а в стените й били открити микроскопични късчета дърво. „Имате ли представа от какво може да се получи подобна рана, сенаторе? Може би от къса палка? Какво е вашето предположение?“ Тогава Брандинг нямаше никакви предположения, но сега май не беше така.

Лицето му все още беше замислено, когато Шизей се появи от банята. Вдигнала ръце, тя навиваше косата си на тежък кок. Видя изражението на лицето му и замръзна на място.

— Знаеш ли кой е убиецът на Дейвид Брислинг, Шизей? — тихо и отчетливо попита той.

— Дъглас Хау.

— Това е версията на полицията.

Макар и ярко осветено от светлината на лампата, лицето на Шизей не издаваше нищо.

— Какъв смисъл има да ми задаваш подобни въпроси? — попита тя. — Нали винаги те лъжа?

— Сега те моля да не правиш това — все така настоятелно отвърна той. — Ако в твоето тайнствено и изстрадало сърце има нещо истинско по отношение на мен, ти трябва да ми кажеш истината!

— Обичам те, Кук. Той тръсна глава.

— В момента не съм сигурен какво точно означава това.

Шизей стоеше напълно неподвижна, но въпреки разстоянието между тях, Брандинг ясно долови промяната. Въздухът помежду им се сгъсти и затрептя, стомахът му се сви. Какво му беше казала веднъж? Мислех, че ще те е страх от мен… Ако тя бе убила Дейвид Брислинг, той имаше всички основания да изпитва този страх. Какво би й попречило да стори същото и с него? Но той нямаше твърдо доказателство и никога нямаше да го има. Ще притежава единствено онази драскотина на гардероба и прекалено възбуденото си въображение, което след известно време положително ще постави под контрол, макар и с цената на върховно усилие.

След дълги минути напрегнато мълчание, Шизей тихо попита:

— Какво ще направиш, ако ти кажа истината?

— Не е важно каква ще бъде моята реакция — поклати глава Брандинг. — Ти трябва да ми я кажеш, защото искаш да го сториш, защото искаш да започнеш нов живот.

Очите на Шизей блестяха като скъпоценни камъни, по които пробягва самотен слънчев лъч. Пое дълбоко дъх, опитвайки се да постигне „прана“ — душевното равновесие. Въздухът в стаята отново затрептя, концентричните кръгове на напрежението блъснаха Брандинг в гърдите.

— Да — прошепна тя. — Зная това.

Брандинг неволно затаи дъх, после направи усилие, бавно се обърна към леглото и отметна чаршафите.

— Само това ли ще искаш да знаеш? — пристъпи към него Шизей. — Не искаш ли да знаеш повече?

— Вече зная повече — изправи се Брандинг и я погледна в очите. Отново усети странното напрежение, което стягаше гърдите му и го караше да се изпотява.

— Ще ти кажа само едно, Шизей — бавно продължи той. — Аз те обичам. Но все още не съм сигурен кого точно обичам. Не е ли това една от съвършените илюзии, с които постоянно ме заливаш? Или обичам самата теб с всичките ти недостатъци и незнайни пороци, които грижливо криеш дълбоко в душата си? — Очите му се отместиха встрани. — Имам нужда от помощта ти, за да разбера това. Опознах достатъчно илюзията, сега вече искам да опозная самата Шизей. Кажи, искаш ли да ми помогнеш?

Шизей плачеше.

— Не мога да повярвам, че още си тук — прошепна тя. — Защо остана? Не разбирам! Колкото по-чудовищни неща научаваш за мен, толкова по-близък ми ставаш! Възможно ли е това? О, Господи!

Брандинг искаше да пристъпи към нея и да я вземе в обятията си, но инстинктивно почувства, че не трябва дори да помръдва. Спомни си една отдавнашна лятна отпуска, прекарана в Далечния Запад. Разговаряше с един каубой, току-що приключил с трудна обездка. „Жребецът е най-опасен, малко преди да се предаде, каза му той. Малко преди да се примири с мундщука и юздата, с непознатата тежест на човека върху гърба си. Това е моментът, в който можеш да пострадаш. Защото си мислиш, че най-трудното е останало назад, че вече си свършил работата си и можеш да се отпуснеш. Ще ти кажа нещо, приятел — точно в този момент е дяволски лесно да си счупиш врата!“

Брандинг инстинктивно почувства, че точно такъв момент е настъпил в отношенията му с Шизей. Затова не се отпусна и остана напрегнато безмълвен, въпреки че сълзите по бузите й караха сърцето му да се свива от мъка.

— Истината е… — Шизей преглътна, овладя се и започна отново: — Истината е, че аз обичам театъра.

Винаги съм го обичала. Но още повече обичам да играя централната роля, да чувствам любовта на публиката, на всичките тези хора, събрали се да гледат мен, и само мен!

После стисна устни и замълча. Брандинг вече беше готов да се примири с това трудно признание, когато тя внезапно добави:

— Брат ми казва, че тази любов ще ме довърши!

— Не знаех, че имаш брат — изненадано я погледна той.

— При това близнак — отвърна му с бледа усмивка тя. — Много неща за мен не са ти известни, Кук. Много неща, които бих искала никога да не узнаеш…

— Защо? Нима мислиш, че като ги узная, ще те напусна?

Въздухът излетя от устата й с тихо свистене.

— Никой не те е обичал като мен, Кук — прошепна тя. — И никой не би могъл да го стори! Каквото и да се случи, моята любов към теб ще остане винаги същата, заклевам се в това!

— Зная.

— Много бих искала наистина да го знаеш!

— Защо се съмняваш? Аз никога не съм те лъгал — ръката му неволно се протегна напред: — Ето, нима не чувстваш колко здраво си оплетена в собствените си заблуди?

Тялото й тежко се отпусна на таблото на леглото, сякаш изведнъж вече не можеше да се държи на крака.

— Господи, какво искаш от мен? Не разбираш ли, че истината ще ме унищожи?

— Няма да те унищожи, Шизей! — твърдо отвърна Брандинг. — Това също е една от заблудите, от които се плашиш. Искам от теб само едно — най-сетне да се изкатериш от дупката, в която живееш, Бог знае откога… Предлагам ти живот. Живот и нищо повече!

Шизей потръпна.

— За теб бях изкусителна сирена, бях и Юда! — с мъка промълви тя. — А сега ти ми предлагаш да зарежа ролите, които съм изграждала с такава любов, да започна да съществувам само като това, което съм! Не съм сигурна, че мога да направя това, Кук!

— Разбира се, че няма да си сигурна — отвърна Брандинг. — Защото не познаваш себе си. Всеки човек би предпочел познатото пред неизвестното, ако някой му предложи подобен избор, естествено…

— Но аз не съм човек! — простена Шизей и сърцето й окаменя от ужас. Най-сетне от душата й се изтръгна признанието, което се бе заклела да не прави никога, пред никой жив човек. — Ние с брат ми сме дамгосани, не принадлежим на човешкия род! Ние сме танжини, обладаваме една особена духовна дарба. Виждаме и знаем неща, които никой смъртен не познава, в състояние сме да вършим това, което за обикновените хора се нарича чудо.

Зашеметен, Брандинг повлече внезапно натежалите си крака към ъгъла на леглото, върху който се беше свила Шизей.

— Нещо като екстрасенс? — попита той.

— В най-общи линии — горчиво се усмихна тя. — Но не си мисли, че имаме нещо общо с гадателките по разни вертепи, които предсказват бъдещето по някоя от твоите вещи… Не, нашата дарба е далеч по-могъща.

Брандинг се отпусна до нея, тялото му физически усещаше болката, в която се гърчеше душата й.

— Това ли е ужасната тайна? — окуражително се усмихна той. — Заради нея ли трябва да те намразя?

— Не — едва чуто отвърна Шизей, въздъхна и се обърна с гръб към него. — Помогни ми, Господи! — После потръпна от усилие на волята и продължи: — Тайната е моят брат близнак. По-скоро, връзката, която съществува между нас. Именно той, а не лудият художник Засо, който е плод на моето въображение, ме държа в плен, именно той изрисува върху гърба ми ужасния паяк, който олицетворяваше кошмарите на младостта му!

— С брат ми съм имала състояния на интимност, които няма как да си представиш. Той ме обича с убийствена любов, той унищожава всеки, който дръзне да ме обича.

— Той е мой тъмничар, той е мой призрачен любовник, той е моята втора същност — тъмна, прокълната, обречена на смъртта…

Брандинг сведе поглед към проснатото върху леглото голо тяло на Шизей, видя как огромният паяк диша и живее заедно с нея, за пръв път осъзна изцяло агонията на душата й, естеството на мрачния затвор без стени, в който се намираше тази нещастна жена.

— Шизей… — понечи да я докосне той.

— Чакай! — спря го тя. — Това не е всичко. Вчера той ми се обади. Пристигнал е тук, в Америка. Намира се в Ню Йорк. Нещо е станало и той ме вика!

— Няма да отидеш!

— Трябва, Кук! — извъртя се по гръб тя. — Ако поне мъничко ме познаваш, ще разбереш, че трябва! „Ката“ — железните правила! „Гири“ — свещеният дълг! Това са единствените закони, на които се подчинява животът ми! Без тях съм загубена!

Тя се изправи в леглото, в погледа й се появи нещо умоляващо. Не беше молба за съчувствие — не, това не съответстваше на характера й. Беше по-скоро молба за разбиране, сякаш искаше да каже: „За Бога, Кук, не се дръж като европеец в миг като този!… — Опитай се да разсъждаваш като човек от Изтока, бъди търпелив!“

— Прегърни ме, Кук — протегна ръце тя. — Страх ме е!

— От брат ти ли? — притисна я до себе си той.

— Да — прошепна тя. — А вече и от себе си…

— Това е добър признак — каза Брандинг, зарови лице във влажната й коса, жадно пое аромата на тялото й. Беше тежък и омайващ като аромата на полски цветя. Ръцете му здраво я притискаха, сърцето му най-сетне се докосна и сля с изтерзаните и мрачни дълбини на духа й, с онази част от нея, която тя ненавиждаше. И почувства, че още повече я обича, че нищо не е в състояние да го откъсне от нея.

— Кук — прошепна тя и тялото й се разтърси от неволна тръпка. — Трябва да замина. Още сутринта, с първия самолет.

— Ще му кажеш ли за мен?

— Няма да е необходимо — мрачно поклати глава тя. — Той вече ще го знае…

По гърба на Брандинг пробяга особена тръпка — сякаш паякът на Шизей се беше прехвърлил върху него.

— И какво ще стане?

— Не зная. Дарбата ми не е свързана с ясновидството… Чувствам единствено силата на твоята любов. Тя е като една прекрасна болка, която пронизва сърцето ми.

Вкопчени едно в друго, телата им бавно се залюляха, приличаха на две деца, които искат да преодолеят последиците на ужасен кошмар.

— Аз не мога да дойда с теб, Шизей — промълви Брандинг. — Не мога да избягам от репортерите, а днес следобед започва разглеждането на законопроекта АСКП в Сената. Трябва да съм там като негов вносител. „Ката“ и „Гири“…

— Разбирам.

— Но въпреки всичко ще бъда с теб! — прошепна той и нежно я целуна по шията.

Тя безмълвно се разрида, миг по-късно ноктите й потънаха в плътта му.

— Господи, Кук, колко много те обичам!

Томи влезе в управлението, трябваше да вземе спешни материали по следствието. Униформеният полицай на входа й съобщи, че има посетител, и в съзнанието й изведнъж изплува споменът от деня, в който за пръв път се срещна с Танцан Нанги. Оттогава беше изминал едва някакъв си месец…

Отдалеч позна новия си посетител и първо се отби до автомата за чай. После постави чашката на бюрото си и рече:

— Здрасти, Негодник. Какво правиш тук, по дяволите? — После стана сериозна, видяла напрегнатото му лице и уплашен поглед.

— „Домо“, Томи-сан — поздрави я в отговор Негодника, пое чашата от ръката й и я пресуши на три дълги, жадни глътки: — Благодаря ти.

— Ако искаш още, веднага ще ти донеса — каза Томи.

— Благодаря — поклони се той и официалният му тон й се стори много особен. Това не беше нейният вечно усмихнат и лекомислен приятел, японско превъплъщение на Били Айдъл, който нахално се плези на света.

Остави го сам да напълни чашата си и мълчаливо го наблюдаваше. Изчака го да се настани на стола и едва тогава каза:

— Признавам, че съм изненадана. Не очаквах да дойдеш сам.

— Какво?

— Къде е Килан?

Негодника беше толкова изненадан, че чаят в ръката му се разплиска и поля ризата му.

Томи му подаде няколко книжни салфетки и загрижено попита:

— Опари ли се?

— Търпи се — направи гримаса Негодника.

— Нямах предвид чая — поясни Томи и заби очи в лицето му. — Защо не доведе и Килан? — Гласът й беше мек, но металните нотки в него бяха ясни и отчетливи.

— От къде на къде? — попита Негодника.

— Ами просто защото е вътре в кашата точно колкото теб!

— Каква каша?

— Стига! — рязко викна Томи и ръката с чашата замръзна на сантиметър от устата му. — Дошъл си за помощ! Дори слепец ще види, че положението ти е отчаяно. Затова дай да си спестим празните приказки! Зная за РИНРИС, зная и какво може да се направи с този вирус. Докато ти вършеше глупости, ние с Танцан Нанги успяхме да свършим доста работа. Познаваш ли го? Би трябвало… Нали изпробва РИНРИС върху неговите терминали? — Томи мрачно поклати глава: — Доста си се накиснал, Сейжи. Добре те познавам, приятелю. Зная на какво си способен, но зная и неща, които никога не биха ти минали през ум.

— Логично е да допусна, че и Килан Ороши е в кашата. Някога бяхме неразделни, помниш ли? Тримата мускетари! Не пропускахме нито един нов филм, висяхме по цял ден из Гинза на бира и сандвичи…

— Колко вода изтече оттогава — кимна Негодника и се прокашля.

— Ти ще кажеш, братче — рече Томи и постави длани на писалището. — А сега на работа! Идваш при мен за помощ и аз мога да ти я дам, но при едно условие — да бъдеш искрен. Истината и само истината. Джон Уейн да ми е на помощ!

По лицето на Негодника пробяга бледа усмивка, после чертите му отново се опънаха.

— Не забравяй, че и Килан ми е приятелка — рече той. — Към нея също имам известни задължения…

— Нищо не й дължим, Сейжи — поклати глава Томи. — Нима не виждаш, че е царица на интригите?

— Вие двете просто не…

— Личните ни отношения нямат нищо общо? — остро го прекъсна Томи. — Защо не дойде при мен още в началото?

— Килан не ми разреши.

— Килан! — кипна Томи, но бързо се овладя. — Аз съм твоя приятелка, Сейжи. Щях да ти помогна. Сега също ще направя всичко възможно, но ще ми е нужна и твоята помощ.

Негодника сведе глава, не можеше да гледа укора в очите й. Бутна чашата с чай настрана и стисна с две ръце главата си.

— Томи-сан, снощи срещу нас беше извършено покушение и се разминахме на косъм от смъртта — започна той. — Аз… Аз намерих подслушвателно устройство в апартамента до моя… Този, необитаемият… Не зная какво е станало с човека, който го е монтирал там, но той е събирал сведения не само за мен и Килан, но и за Кусунда Икуза. Доста компрометиращи неща е успял да събере за него и Килан каза, че ще го обработи.

Но снощи колата на тоя тип почти ни размаза! Проклетата каруца ни подгони по тротоара и положително щеше да ни види сметката, ако не бях й пуснал два куршума в стъклото!

— Чакай, чакай! — развълнувано промълви Томи и усети как сърцето й се качва в гърлото. Възможно ли е Негодника да е намерил записа на Плъха, замаяно се запита тя. Нанги каза, че той е бил по следите на Икуза. Но от къде на къде се е заел да подслушва Негодника? Логичният отговор почти моментално проблесна в съзнанието й: — Килан Ороши! Тя е връзката между двамата.

Вдигна слушалката и набра един вътрешен номер.

— Имам нужда от екип за обиск — кратко каза тя, после продиктува адреса на Негодника. — Съседната врата е на необитаем апартамент. Искам да го изследвате сантиметър по сантиметър, задачата е от първостепенна важност! След двайсет и четири часа резултатите от лабораторните анализи да са на бюрото ми!

Остави слушалката, но веднага я вдигна отново и набра номера на дежурния офицер от пътната полиция. В отговор на въпроса й за загадъчни катастрофи през последното денонощие, той съобщи, че през нощта черен мерцедес е връхлетял върху няколко малки магазинчета в покрайнините на Токио, двамата пътници в него са загинали на място. Но най-странното било, че в челното стъкло на колата открили дупки от куршуми, завърши информацията си дежурният.

Томи го попита идентифицирани ли са жертвите. Офицерът й продиктува имената им, но те не й говореха нищо. Затова попита дали са ги проверили в полицейските компютри.

— Да, и именно от данните в тях решихме да прехвърлим случая на отдел „Убийства“, сиреч на вашия отдел — отвърна дежурният. — И двамата са били наемни убийци на Якудза.

Томи благодари, прекъсна връзката и потъна в дълбок размисъл. Най-накрая вдигна глава и погледна Негодника.

— Прав си — промълви тя. — Кусунда Икуза наистина се е опитал да ви убие. От този момент нататък се намираш под арест, за да бъде осигурена закрилата ти. Къде е Килан?

— Но аз…

— По-добре е да ми кажеш веднага, майсторе! — нетърпеливо каза тя. — Защото утре може да бъде късно!

Започнаха да се спускат по стълбището. На площадката Томи спря и протегна ръка:

— Хайде, давай!

Негодника извади микрокасетата със записа и покорно я пусна в дланта й.

Накъдето и да погледнеше Кусунда Икуза, навсякъде виждаше хилядократно тиражираното си лице, сякаш в лабиринт на ужаса. Телевизията показваше как подава на Масуто Ишии претъпкан с йени плик, а после същият плик преминава в ръцете на Кач Хагава. Всички радиостанции се надпреварваха да съобщават подробности от скандала, а от първите страници на вестниците отново го гледаше собствената му физиономия, гарнирана със съответните разобличителни снимки, естествено взети пак от проклетата видеолента.

„Сякаш съм някакво странно, затворено в клетка животно, пред което хората се тълпят, клатят глави и цъкат с неодобрение“, помисли си той.

Телефонът му започна да звъни минути след излъчването на първите кадри по телевизията и кръвта на Икуза застина в жилите му. Знаеше кой го търси. „Нами“. „Нами“ вече искаше възмездие. Той си бе позволил да намеси „Нами“ в този скандал и това нямаше да му бъде простено. Връзките с тази организация, превърнали го бързо в един от най-влиятелните мъже на Япония, сега заплашваха да го удушат.

Икуза не можеше да позволи подобен развой на събитията и пое по предварително начертания път.

Измъкна се от задния вход на дома си и изчезна в проливната завеса на дъжда. Беше облечен с джинси, спортна фланелка, високи маратонки „Рийбок“ и дълъг до земята дъждобран от изкуствена материя, в чиито джобове имаше място и за други неща, освен юмруците му. Никой не го забеляза.

Измина пеш няколко пресечки до спирката на метрото и изчезна под земята. По време на пътуването си през града имаше достатъчно време да оцени непостоянната същност на властта. Колко дълго се бе чувствал недосегаем? Не можеше да определи това. Когато човек се издигне до равнището на боговете, времето престава да съществува. Това е любопитно. Стигна до извода, че времето и властта са части на непознато уравнение, за което дори Албърт Айнщайн не е имал никаква представа.

Но имаше друг един, още по-любопитен елемент — когато човек притежава властта, тя е реална и осезаема. А когато я загуби, всичко изведнъж се превръща в илюзия. В крайна сметка всичко е илюзия, помисли си Икуза, седнал върху двойната седалка на вагона, под която се стичаше малка локвичка. Властта съществува единствено в съзнанието на хората и това е причина тя да се придобива и губи с изключителна лекота.

Наредил се на опашката пред изхода на вагона, Кусунда Икуза стигна до заключението, че единствената реална власт, която е по силите на човека, е властта да лиши от живот себеподобния.

На повърхността небето продължаваше да е черно, дъждът плющеше над морето от чадъри и хладния камък на тротоарите с демонично ожесточение.

Това е град на овце, цялата държава е обитавана от овце, движещи се в една посока, с една цел, помисли си Икуза. Макар сам да се блъскаше в стадото, той престана да се чувства негов пълноправен член, изпитващ гордост от единството, от своето единство.

Течението вече го отнасяше встрани, беше като балон с прекъсната връв, безпомощна играчка в ръцете на невидими течения.

Спря пред вратата на един храм и натисна звънеца. Имаше нужда от помощта на боговете духове, които според легендите на шинтоизма, се намират навсякъде. Но не чувстваше нищо, не можеше да възприеме дори тези елементарни поверия, беше се превърнал в мъртвец, който все още крачи между живите…

Видеоматериалът, изготвен толкова майсторски и толкова вероломно, го беше лишил напълно от „татемае“ — внимателно и търпеливо създаваната легенда за чест и добродетел. Без „татемае“, без това качество, което бе от жизненоважно значение както за него, така и за „Нами“, той се лишаваше от цялото си положение в обществото, от честта си. Превръщаше се в жив мъртвец.

Пробивайки си път сред тълпата, той изведнъж си спомни текста на отдавна забравена песничка, станала популярна от филмите за мафията, с известния актьор Такакура Кен:

Тялото ми беззвучно се носи в пространството.

Виждам за миг своя дом,

виждам любимото лице на мама,

после всичко изчезва…

В очите на Икуза се появиха сълзи, от устата му се откъсна глухо ридание. Така се чувства човек, когато съзерцава красивата обреченост на цъфналата вишна, бързото повяхване на прекрасните бели цветчета, безнадеждния, пропит от скръб полет към унищожението и смъртта.

Колко бързо лети времето, помисли си Икуза. Колко рязко се губи властта. Колко кратък е животът.

Видя сълзите в очите си, отразени от стъклото на някаква мокра витрина, изненадата му беше огромна и искрена. Не беше плакал от дете, от онзи далечен миг, в който бе претърпял първото си поражение върху татамито на школата за бойни изкуства. А за дома не беше се сещал от години. Нямаше време, а и желание за подобни мисли. С разширяването на властта бе започнал да се чувства нов човек, всичко, свързано с миналото, бе започнало да му се струва дребно и незначително. Стана му смешно и тъжно, че в момент като този си спомня за подобни неща.

В квартала Асакуза най-сетне се добра до сива и безлична сграда от железобетон, която се заемаше от също така сив и безличен евтин хотел. Изкачи се по стълбището, прекоси коридора и блъсна вратата на една от стаите. Тя е трясък отскочи в стената ключалката й се строши като детска играчка.

Стаята беше малка и оскъдно обзаведена, никой от обитателите и не би могъл да намери място за прикритие в нея.

— Проследих всичките ви действия, както на теб, така и на онзи предател Кикоко — изръмжа Икуза по посока на фигурата, изправила се срещу него в полумрака. — Но това нямаше особено значение, тъй като предварително знаех, че ще се скриеш някъде като подгонено животно!

— Надявах се тук да съм в безопасност — отвърна Килан Ороши.

— Не можеш да бъдеш в безопасност, когато аз съм наблизо — пристъпи към нея Икуза. — Досега би трябвало да си разбрала това.

— Касетката не е у мен — каза Килан. — Дадох я на Сейжи и той я занесе в полицията.

— Пет пари не давам — отвърна Икуза. — Нещата отдавна претърпяха ново развитие. — Масивната му фигура изпълваше до крайност тясната хотелска стаичка.

Килан се размърда, ръката й се стрелна нагоре.

— Нито крачка повече! — извика тя. — Имам пистолет!

— Пистолетът ти не може да ме спре, Килан. Нищо не може да ме спре! Ще сторя това, за което съм дошъл! — Гласът му бе тих и почти гальовен, но в него звучеше такава решителност, че момичето прехапа устни.

Ръцете й здраво стискаха оръжието, лактите й се присвиха, дулото мътно проблесна.

— Не се шегувам! — напрегнато просъска тя.

— Аз също!

Дъждът потропваше като живо същество по спуснатите жалузи на прозореца, през тесните процепи проникваше бледа светлина.

— Спри! — изкрещя Килан. — Принуждаваш ме да стигна до крайност! — Ударникът на пистолета отскочи назад с глухо изщракване, отвърна му ехото на напрегнатата тишина в хотелската стая. — Зная, че ти си убил човека, който ни подслушваше! Зная, че си му пръснал черепа, и нямам никакво намерение да ми се случи същото! Няма да успееш да ме докопаш!

— Не трябваше да ме изнудваш, Килан. Това беше най-голямата ти грешка. Бях готов да се примиря с глупавите ти революционни идеи и наистина имах намерение да използвам изключителния ти ум. Вярвах, че ще успея да го насоча в правилна посока. Това пък беше моята грешка.

— Грешката ти беше, че се опита да се възползваш от мен — с омраза отвърна тя. — Ти си способен само на това — да се възползваш от хората. Е, как се чувстваш, когато се възползваха от теб? Ти съсипа баща ми, измъкна от ръцете му компанията, която двамата с дядо ми изградиха от нищо. Ти го натика в калта и през цялото време се усмихваше — чист и невинен като новородено!

— Мислех, че не понасяш баща си — намръщи се Икуза. — И това ли беше лъжа?

— Ти беше прекалено самодоволен и зает със собствената си особа, за да забележиш, че те мразя дори повече от баща си! — изсмя се презрително Килан. — Знаеш ли, че всъщност ти ми направи услуга, мръсник такъв? Помогна ми да видя баща си в съвсем нова светлина. С твоя помощ прозрях какво е съградил, какво означава компанията за него. Станах свидетел на поражението и скръбта му и в крайна сметка започнах да го обичам!

— Слаба утеха пред лицето на смъртта — отбеляза Икуза.

— Не съм аз тази, която ще умре!

В същия миг Икуза я нападна. Килан натисна спусъка, едрото му тяло леко се олюля, но продължи движението си напред. Тя стреля още един път, после нещо в лявата ръка на Икуза се стрелна, и потъна дълбоко в рамото й.

Килан изкрещя от болка, по ръката й започна да се стича кръв.

Икуза също кървеше. Първият куршум го бе улучил в гърдите, а вторият — в бедрото. Но той не обръщаше внимание на болката, краката му твърдо следваха пътеката, по която бе поел веднага след избухването на скандала.

Килан беше причината за стремглавото му пропадане в дълбоката пропаст. Лишен от властта си, от честта и всички добродетели на „татемае“, той най-сетне си даде сметка, че единствената му грешка е била връзката с това момиче. Високомерието му бе рефлектирало в нейната насмешлива усмивка, страстни прегръдки и опитни ръце. Потънал в арогантна самоувереност, той наистина бе повярвал на думите й, че може да язди дракона, да го язди до безкрайност… Едва сега си даде сметка за това, което би трябвало да знае още от първия миг — никой не може да язди дракона, всеки опит в тази насока води до провал и унищожение.

А след избухването на скандала му оставаше само едно — да унищожи дракона, който безуспешно се бе опитал да язди. Поне за това все още имаше власт.

Дулото на пистолета потъна дълбоко в лицето му, но пръстите му вече се свиваха около гърлото й. Рукналата кръв му пречеше да вижда, но за това, което бе решил да стори, той нямаше нужда от зрението си.

Стисна здраво. Писъкът на Килан замря в гърлото й, достъпът на кислород бе прекъснат. Икуза гледаше как тялото й се гърчи като парцалена кукла, как мускулите й потрепват хаотично, лишени от командите на мозъка, как устата й се отваря и затваря, а зъбите й остро потракват.

Бавно и постепенно въздухът напускаше тялото й и тя изведнъж му заприлича на спукан балон. Балонът, който толкова дълго бе живял в собствените му гърди. Краката му натежаха, сякаш се бяха наляли с олово, ушите му бучаха. Кръвта му се превръщаше в желе, пулсът кънтеше в главата му — все по-бавен и по-дълбок…

Гледаше как ръцете й треперят, как лицето й побелява, как очите й бавно изскачат от орбитите си. Желаеше смъртта й, както не бе желал нищо на този свят. Дулото на пистолета все още бе насочено в главата му, но тя едва ли имаше достатъчно сила да натисне спусъка. Очите му блестяха, от устата му се откъсна презрителен смях.

Килан изръмжа, адреналинът със свистене нахлуваше в жилите й. Не беше в състояние да се помръдне, зрението й се замъгляваше. Но пред очите й ясно се поклащаше подигравателно ухилената му муцуна, душата и още по-ясно чувстваше унижението, което предшестваше окончателното поражение. Не! Няма да му достави това удоволствие! Няма да се предаде!

Ръцете й се тресяха така неконтролируемо, че тя не знаеше дали ще успее да насочи оръжието към врага си. Всъщност изобщо не можеше да определи накъде сочи то. И стори единственото, което все още беше в състояние да стори — натисна спусъка.

Експлозията беше оглушителна. Пистолетът на Негодника подскочи в ръцете й, тялото й отлетя рязко назад. Направи опит да изкрещи, но от устата и не излезе нито звук. Сякаш сънуваше ужасен кошмар.

Усети, че е на колене, цялата дясна част на тялото й беше безчувствена, дрехите, натежали от някаква непонятна влага, лепнеха за кожата й. Всичко наоколо беше в кръв, срещу нея лежеше някакъв огромен дънер, безжизнените му като черни копчета очи бяха отправени към тавана…

После в стаята се разнесе непонятен за съзнанието й стон — сякаш огромен остър нож изведнъж бе получил дар слово и безутешно ридаеше. На вратата се появиха хора, тя смътно си даде сметка, че това са познатите лица на Негодника и Томи Язава.

В същия миг замайването бе заменено от нетърпима болка и Килан разбра, че стенанието излиза от собствените й гърди. Опита се да го прекъсне, но вече беше изгубила контрол над себе си. Лицето й безпомощно се повдигна към новодошлите.

Усети, че я вдигат, някой нещо й говореше, но тя не разбираше нито дума. Не можеше, а може би и не искаше. Единственото й желание бе да пищи, да пищи, да пищи! И го стори.

Огънят все още пламтеше в съзнанието на Сенжин, мрачните му езици поглъщаха клеветата, прочистваха въздуха. Да, те все още бях там, дълбоко в душата му. Но дали горяха по-ярко? Едва ли…

Днес беше рожденият му ден. Ставаше на двайсет и девет години. Само още един човек на този свят имаше повод да празнува същото събитие, Шизей. Беше й позвънил, но не я намери и остави послание на телефонния й секретар, без да си казва името. А тя вече закъсняваше. Беше сигурен, че ще го чака в Уест Бей Бридж, но тя не се появи. Защо? Вече предвкусваше насладата от гледката на лицето и тялото й, от сливането на духовете им. Така, както го бяха правили години наред.

Мечтаеше да лежи до нея, да се наслаждава на картината, в която бе превърнал гърба й, да усеща как душите им се сливат по онзи неповторим, достъпен единствено за тях начин. Един прекрасен подарък за рождения им ден.

Сенжин никога не беше празнувал рождения си ден. Нищо не бе го отделяло от останалите дни на годината — нито празнична вечеря в семеен кръг, нито гостуване на приятели, нито подарък, а дори и обикновена поздравителна картичка. За пръв път се сблъска с обичая за поднасяне на подаръци, когато вече беше голям. Отначало се учуди от него, а после го намрази, тъй като той го караше да изпитва меланхолия. Инстинктивно усещаше, че това е още една от слабостите, които е наследил от Хаха-сан и трябва да се бори срещу нея.

Днес обаче реши, че вече е крайно време да си направи един подарък.

Краят наближаваше, предначертаният път бе почти извървян, оставаха само още няколко крачки. Сенсеят го беше подготвил за този миг, без дори да подозира, че го е сторил. Защото умът му не беше толкова задълбочен и всеобхватен като този на Сенжин, защото, макар и надарен танжин, той не беше „дорокусай“ и не можеше да си представи какво означава всичко това.

Докато Хаха-сан би могла, Сенжин беше убеден в това. Спомни си един далечен ден, в който двамата отидоха в града. Пътуването беше дълго и отегчително, момчето искрено съжаляваше, че не може да бъде в компанията на сенсея. Но сенсеят се бе отправил на едно от поредните си тайнствени пътешествия, Шизей също беше навън, изпратена да свърши някаква работа на Хаха-сан.

Отидоха в банката и се изправиха пред мъж с гъста брада и колосана яка на ризата над консервативен костюм. Той започна да разпитва Хаха-сан и да си записва отговорите й на квадратен лист хартия.

После й даде един дълъг формуляр за попълване. Сенжин седеше и наблюдаваше. Когато Хаха-сан стигна до графата с рождената си дата, тя написа не своята, а тази на Сенжин и Шизей.

Попита я защо, едва когато се озоваха на улицата.

— Нима? — усмихна се някак унесено Хаха-сан. — Е, грешката ми е съвсем естествена. Защото датата на вашето раждане е най-светлата дата в моя живот.

Сенжин разбра какво е искала да му каже много години по-късно. Била е толкова отдадена на целта да осигури добро бъдеще на своите деца, че тази цел се е превърнала в „икигай“ — в смисъл на живота й. Но едновременно с това тя бе успяла да ги дари и с късчета от своята личност — далечни, неясни, почти недоловими… Късчета от своя страх и гняв, от своята агонизираща самота. Късчета, които вече бяха успели да разрушат живота й.

Сенжин пъхна ръка в джоба си и опипа пакетчето с изумрудите. Стояха си кротко там, мощта им бавно се просмукваше в дланта му. Бяха шест на брой — лоша, опасна, дестабилизираща цифра… Той си даваше сметка, че рискува доста, като ги носи у себе си. След известен отрязък от време шестте камъка неизбежно ще изградят конфигурацията „Скорпион“ — конфигурацията на разрухата. Дори сега те бяха изключително опасни, единствено чудодейните му способности и желязната воля успяваха да ги държат под контрол.

Той искаше да събере на едно място всички изумруди, да ги комбинира по най-подходящия начин. Едва тогава ще се изпълни предначертанието на съдбата му, ще се осъществи истинската му връзка с Вечността. Непобедим и безсмъртен, той ще се носи над света и ще го подчинява на волята си.

Наблюдавайки внимателно преустроената фабрика на Грийн стрийт и тежката врата в морскозелен цвят, Сенжин чувстваше, че е близо до останалата част от вълшебните камъни.

В крайна сметка беше дошъл именно за тях. Ще ги прибере, а едва след това ще хвърли Никълъс Линеър в кръговете на ада и да го лиши от живот.

В момента обаче Никълъс беше някъде в периферията на съзнанието му, концентрираше мислите си върху Джъстин. Беше абсолютно убеден, че именно Джъстин ще му разкрие местонахождението на изумрудите. Само десет минути насаме с нея ще му бъдат достатъчни да измъкне тайната от най-потайните кътчета на съзнанието й. А после, когато свърши с нея, тя също ще бъде закована като пеперуда на стената.

Скрит в сянката, Сенжин не помръдваше. Видя как собственикът на жилището — набитият и опасен на вид японец Кони Танака, излиза през вратата, спира едно такси на ъгъла и изчезва.

Десетина минути по-късно на прага се появи и Никълъс Линеър, затвори зад себе си тежката зелена врата и тръгна по тротоара в южна посока. Сенжин се поколеба. Искаше да знае накъде е тръгнал Никълъс, но сградата и тази, която беше останала вътре, бяха прекалено примамливи като цел. Преди два дни проследи Линеър, видя го да влиза в небостъргача на „Томкин Индъстриз“, изчака го да излезе и той го отведе в школата по бойни изкуства на Танака.

Сенжин знаеше за връзката на Никълъс с тази школа, знаеше и за всичките му останали контакти. Компютърът на Градското полицейско управление в Токио беше захранен с богата и изключително точна информация, а това, което не можа да открие в него, намери с помощта на Службата за международен полицейски обмен.

Танака доведе Сенжин до този бивш склад, очевидно превърнат в главна база на Никълъс и Джъстин. Дали тук са и последните изумруди, които липсват в колекцията му?

От пристигането на Никълъс и Джъстин бяха изминали три дни, почти през цялото време Сенжин наблюдаваше къщата. Беше си наел стая в един от хотелите на Уест Бей Бридж, но на практика така и не стъпи в нея. Тъкмо бе изпратил адреса си на Шизей, когато събитията ускориха своя ход. Пламна пожарът, високите му пламъци изпепелиха всичко. Никълъс вече нямаше какво да прави в Уест Бей Бридж, Сенжин — също.

Очите му не се отделяха от морско зелената врата, Танака и Линеър излязоха, но Джъстин все още беше вътре. Преди около два часа Сенжин видя с очите си как тримата влизат вътре, а това беше единственият вход на жилището.

Сенжин знаеше, че трябва да се добере до Джъстин, независимо дали някой я охранява, или не. Ако има пазачи, ще се пролее малко повече кръв и толкова.

Изчака Никълъс да изчезне сред тълпата пешеходци и погледна часовника си. Къде си, Шизей? Защо не дойде?

По стандартите на Токио улицата беше почти пуста. Стотина метра по-надолу бе паркирана камионетка на електроснабдяването, капакът на шахтата сред платното беше отместен, а мястото бе оградено с ярки жълто-черни пластмасови ленти, на които пишеше:

Опасно за преминаване, кабел под напрежение!

Задната врата на камионетката беше отворена, но вътре нямаше никой. Сенжин видя как тримата мъже в работно облекло слязоха от нея и един по един изчезнаха в шахтата.

Наближаваше два следобед. Сенжин вече се бе запознал с околността, успя и да отскочи до магазина за железарски стоки на съседната улица.

Напусна сянката и тръгна да пресича платното. Мина край шахтата и до слуха му долетяха приглушените гласове на техниците вътре.

Безшумно се плъзна в камионетката и след броени секунди се появи отново, облякъл резервния работен комбинезон с отличителните знаци на компанията „Кон Едисън“. Насочи се към сградата, която беше в съседство с жилището на Танака, и светкавично се справи с ключалката на входната врата. Лесно би могъл да позвъни на някой от звънците край морскозелената врата и да се представи като служител за проверка на инсталацията, но не искаше да рискува. Нямаше какво да покаже, в случай, че някой подозрителен обитател на блока му поиска документ за самоличност.

Хлътна в просторния товарен асансьор и се издигна до последния етаж заедно с няколко чувала боклуци. Прекоси с бърза крачка дългия коридор и спря пред металната врата, от която се излизаше на покрива. Върху червената табелка над ключалката пишеше:

Внимание! Авариен изход! Не отваряйте, вратата е свързана с алармена инсталация!

Сенжин се отпусна на колене и бързо откри жицата, която свързваше вратата е металната кутия на насрещната стена. Сви я на примка и закачи двете в части с металически щипки, от които стърчаха къси жички. После преряза истинския проводник и открехва вратата. Промъкна се навън и затвори след себе си. Вратата прикриваше добре изолацията, която беше направил, можеше да я открие само внимателен наблюдател.

Горе беше страхотно горещо. Черното асфалтово покритие беше меко и лепкаво, Сенжин се принуди да се придържа към сенките, за да се добере до края на покрива. Ръбът му беше на едно ниво с покрива на Танака. Сенжин се спря и започна да го изследва с вниманието, с което пълководец оглежда вражеска територия. Очите му бавно опипваха всеки предмет върху покрива, всяка сянка и извивка на покритието, което, за разлика от това, на което стоеше, беше плътно посипано със ситен чакъл. В средата на покрива се намираше широка капандура, стъклата й бяха малки квадратчета в дървени рамки. Вероятно някъде около нея са и алармените устройства.

Приключил с огледа, той се покатери на ниската, облицована с теракотени плочки стена между двете сгради и предпазливо пристъпи напред.

Едва направил първата стъпка, той се вкамени. Очите му доловиха някакво необичайно проблясване. Внимателно извъртя глава и погледна натам. Блясъкът изчезна. Върна главата си в първоначалното положение и той отново се появи. Беше нещо, което наподобяваше тънка паяжина, отразила за миг слънчевата светлина.

Сенжин внимателно приклекна. Само на пет-шест сантиметра от себе си видя тънка като косъм жичка, умно опъната на височината на прасеца му. Краят й се губеше към ръба на покрива, а това означаваше, че жичката положително обикаля цялата сграда. Още една стъпка и алармената инсталация щеше да извести за присъствието му тук.

Логично би било да се опита да прекрачи жичката. Но беше прекалено логично и Сенжин се поколеба. Това можеше да бъде невинна примка, а капанът да го чака отвъд нея. Бавно завъртя глава и огледа плоския покрив, опитвайки се да открие този капан.

И скоро го откри. Електронните очи бяха две, също така отлично замаскирани. Лъчите им бяха на височината на кръста, така че ако някой се справи с жичката, несъмнено би попаднал в кръстосания им обсег. Нямаше начин да ги обезвреди, тъй като командното им устройство положително бе скрито някъде във вътрешността на сградата.

Все така приклекнал, той внимателно прецени дължината на тънката жичка, после бавно кимна с глава. От джоба си извади навито на руло дълго въже, което доста се различаваше от обикновените въжета. Изплетено от човешки коси, то беше изключително здраво и едновременно с това леко, не можеше да се протърка и от най-остри ръбове. В единия му край бе прикрепена малка метална кука.

Сенжин извади от джоба си и още един предмет, който на пръв поглед приличаше на къса и съвсем обикновена дървена тояжка. Но тя далеч не беше обикновена и това ясно пролича от начина, по който се разгъна от краткото тръсване на китката му. Горният й край меко щракна и се разпери встрани. Това беше „шиноби кумаде“ — специалното приспособление за катерене по гладки повърхности, което в разгънат вид силно наподобяваше разперил крила орел.

Сенжин окачи куката на въжето за долния край на приспособлението, после го плъзна под тънката жичка. „Шиноби кумаде“ стигна до ръба на вентилационната шахта на няколко метра по-нататък, куката тихо звънна и здраво го захапа, подчинявайки се на рязкото дърпане на Сенжин. Той легна по гръб, протегна ръце над главата си и здраво хвана тънкото въже. После внимателно започна да се издърпва по покритата със сив чакъл повърхност на покрива.

Главата и раменете му се плъзнаха под жичката без затруднения. Той спря на място и хвърли кос поглед към гърдите си, които се издигаха само на сантиметър под нея и очевидно щяха да я докоснат. Изпусна въздуха от дробовете си, гърдите му се отпуснаха и тялото му безпрепятствено се озова оттатък. Продължи да се придвижва по същия начин, докато се увери, че е отминал обсега на електронните лъчи. После коленичи и придърпа обратно „шиноби кумаде“. Освободи куката, нави на топка въжето и го пъхна в джоба си.

След това се приближи да разгледа капандурата.

Оказа се, че и тя е защитена, точно според очакванията му. Върху цялата й повърхност бяха пръснати чувствителни на натиск сензора, които щяха да задействат алармената инсталация в момента, в който върху остъклената повърхност се появи нещо по-тежко от гълъб.

Механизмът за включване на системата се открояваше съвсем ясно и това беше обезпокоително. Сенжин съвсем не беше склонен да приема за чиста монета това, което вижда, особено след като се увери колко добре е защитена останалата част на покрива. Безмълвно се запита къде ли е скрит механизмът, който трябваше да го вкара в капана.

С усилие на волята прогони тези мисли от съзнанието си и се зае да обезвреди това, което беше пред очите му. Извади миниатюрен флакон с фреон и го замрази, после го напръска с бързо втвърдяваща се пяна за изолация — подобна на тази, която се използва във военното корабостроене.

Извади клещите и прекъсна всичките четири жички на механизма. Тук беше тихо като в гроб. Останал далеч долу, градът рядко му напомняше за себе си — далечен вой на сирена, кучешки лай, кратко изсвирване на клаксон, последвано от остро изскърцване на спирачки. Той беше облак, който се носи над претъпканата земя. Един смъртоносен облак.

Внимателно се покатери върху капандурата и се просна в цял ръст върху нея. Очите и връхчетата на пръстите му търпеливо започнаха да опипват остъклената повърхност. Скоро откри това, което му трябваше — малка пукнатина, точно в центъра на дървената дограма.

Извади дълъг и тънък нож, острието му внимателно потъна в пукнатината. Дървото беше разсъхнато и лесно поддаде, пукнатината бързо се разшири, Сенжин благоразумно се дръпна по-далеч от пропукващата рамка и отново се зае за работа. Тук дървото беше по-здраво, но също така разсъхнато. Тази капандура би трябвало да се смени още преди години.

Сенжин се спусна обратно на покрива, повдигна дървената рамка и я остави открехната само толкова, колкото да промуши тялото си. Извади отново „шиноби кумаде“, законтри горния му край около бравата на капандурата, после се хвана с две ръце за телескопичната пръчка и предпазливо увисна на нея.

Задържа се под капандурата само няколко секунди, но те му бяха достатъчни, за да открие детектора за топлина, очертан ясно от вълнообразните кръгове на особената му дарба. Този уред регистрира присъствието на всяко топлокръвно същество около себе си, но фреонът положително би го изключил, съобрази Сенжин. Все пак предпочете сигурността, извади ролка метализирано самозапалващо се фолио и внимателно покри детектора с него. Фолиото имаше температурата на околната среда, но едновременно с това пречеше на тялото му да предаде топлината си на чувствителната мембрана.

Скоро спускането беше приключено. Сенжин се изправи и се огледа. Беше се озовал в рядко използвано таванско помещение, което преди години несъмнено е било производствено хале, но сега бе превърнато в склад за непотребни вещи.

Раздвижи се и скоро откри изхода. Долепи ухо до затворената врата, но не долови нищо подозрително. Открехна я едва-едва и отново се ослуша. Нищо. Предпазливо надникна оттатък, после се плъзна навън и затвори след себе си.

Беше проникнал в крепостта на противника. И Джъстин се намираше съвсем, съвсем близо…

— Не зная защо се съгласих да дойда тук — промърмори Нанги.

Дори дебелите стени на „Света Тереза“ не можеха да ги изолират от тътена на гръмотевиците и плисъка на пороя, който се изливаше над Токио.

— Нищо не чувствам, абсолютно нищо.

Дъждът барабанеше по оцветените стъкла на прозорците, лицето на Дева Мария в средата на витража сякаш потръпваше от страх.

— Тихо! — изшътка Уми. — Пречиш на службата.

— Какво общо има службата с мен? — попита Нанги. — Аз съм отблъснат от този Божи храм, отблъснат като сирак…

— Не си сирак — прошепна Уми и притисна до него топлото си тяло. — По-скоро си слепец.

— Какво знаеш ти за моя Бог? Ти си изследовател на митове, а Бог не обича митовете. Те са съставна част на други религии, говорят за езически богове…

— Като Буда?

Нанги не разбра дали го иронизира, но и не се интересуваше от това. Тя имаше право на известен цинизъм по отношение на вярата му, защото той не беше ревностен католик. С горчивина си призна, че ако вярата му беше непоклатима, тя би била главната му опора в трудни и несигурни времена.

— Не прибягвай до метафори! — кратко каза той. — Буда не е бог, той е идеал.

— Или мит — подхвърли Уми. — Като Исус, Божият син.

— А какво ще кажеш за твоята жена-паяк, която плете мрежата си векове наред над живота на индианците хопи? И тя ли е мит? Ти очевидно вярваш в нея…

— Вярвам в реалното — отвърна Уми. — Вярвам не в това, което виждат очите ми и докосват ръцете ми, а в това, което възприема духът ми от безкрайния Космос. На този свят съществуват вечни истини, любов моя. Космическият часовник измерва не хода на времето, което е само една човешка илюзия, а вечно променливото равновесие между реда и хаоса. И в крайна сметка ние трябва да решим само едно — кое от двете ще защитаваме. — Уми взе ръката му. — Едва когато вземем своето решение, ние сме в състояние да погледнем в очите на Бога. Ще разберем това, което виждаме в тях, и ще разберем значението на собственото си съществувание.

— Ние не сме нищо повече от Негово отражение, така ли? — попита Нанги.

— Пропускаш най-главното — стисна ръката му Уми. — Ние сме само израз на реда или хаоса, до известна степен техни агенти и нищо друго. Останалото е илюзия, която ни пречи да видим истината. Ако Бог съществува, скъпи, той живее вътре в нас.

Нанги призна пред себе си, че тя описва съвсем точно душевното състояние на човека. Неволно потърка крака си, който го наболяваше от влагата. Усети как започна да се успокоява, присъствието на Уми винаги му действаше така. Бавно сведе глава на гърдите си и започна да се моли.

Когато най-сетне свърши, той се обърна към Уми и тихо промълви:

— Много ми се иска да зная къде е Никълъс в този момент. Това би ми помогнало да се успокоя.

— Двамата разговаряхме за мястото, където трябва да бъде — каза Уми. — Но той ме помоли да не ти казвам, защото не искаше да те тревожи.

— Но аз се тревожа и сега — погледна я той.

— Даде ми един телефонен номер — добави Уми и го повтори на глас. — Принадлежи на един човек, който го нарича Тик-так.

— Кони Танака — кимна Нанги. — Никълъс ми е разказвал за него.

— Мисля, че трябва да се помолиш за Никълъс — промълви Уми.

— Той неизменно присъства в молитвите ми — отвърна Нанги. — За мен той е синът, от който ме лиши съдбата, единственият ми наследник… Неизменно присъства в мислите ми, превърнал се е в част от собствената ми плът и кръв.

— Именно затова пак се помоли за него, Нанги-сан. Помоли се да те надживее. — Гласът на Уми увисна във въздуха като синкав и неясен дим. — „Дорокусаят“ е по следите му. Това ще бъде краят, който е предсказан в моите легенди още преди векове. Но преди да настъпи този край виждам смърт и само смърт!

Сенжин се сля с вътрешността на жилището крепост на Кони Танака. Дишаше леко и на пресекулки, умът му работеше на високи обороти, дарбата му плетеше невидимата си мрежа. С нейна помощ виждаше ясно всичко в къщата под краката си, не беше необходимо дори да се помръдне от горния край на стълбата, която водеше към тавана.

Скоро откри Джъстин и пипалата на дарбата му продължиха нататък. В къщата нямаше други хора, но присъстваше един глас.

Гласът на Никълъс Линеър.

Плъзгайки нещо тъмно и тежко в дясната си ръка, Сенжин последва този глас, твърдо решен да открие произхода му, приличаше на пътешественик, тръгнал да търси извора на буен планински поток.

Пръстите му се размърдаха във вътрешността на „некоде“ — кожения бокс с къси металически ципове, използван от нинджите векове наред. Повърхността му беше толкова здрава, че беше в състояние да блокира дори саблен удар, ако се използва по подходящ начин.

Тихо се заспуска по стълбите.

„Духът е в теб и това е Духът на скръбта. А твоята душа се покорява пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята. Тя е натежала от желание за гравитация, Вечността набъбва и се освобождава от оковите на Времето. Чут е гласът на Сиянието, звуците докосват плътта ти. Ето каква е присъдата на Небето: Ти си окована в железни вериги!“

Гласът на Никълъс монотонно повтаряше това заклинание, сякаш то беше молитва или псалм. Сенжин замръзна на мястото си. Той е тук, а аз не съм в състояние да го открия! Той прибягва до „кокоро“ — сърцевината на танжинските умения, хвърля насреща ми магията на Тао-тао! Каква е неговата стратегия?

„Духът е в теб и това е Духът на скръбта…“

Сенжин изтласка от съзнанието си въпросите, на които все още не можеше да отговори. Прекоси площадката и продължи надолу по стълбите, концентрирайки се единствено върху Джъстин.

„… Натежала от желание за гравитация…“

Откри присъствието й на втория етаж.

„… Влиянието на Вечността нараства…“

Джъстин спеше на нисък диван. Стаята не беше голяма. Здрачът бе тежък и пропит от присъствието на Никълъс Линеър:

„… Чут е гласът на Сиянието…“

Сенжин, безплътен като дух, стоеше пред изворите на реката, по-близо не можеше да се придвижи. Високите прозорци бяха покрити с тежки завеси, подът беше от блестящ паркет. На няколко сантиметра под тавана белееха тънки корнизи, подът бе покрит с дебел персийски килим в тъмни тонове. Два еднакви позлатени стола бяха поставени един срещу друг и водеха безмълвен диалог. В ъглите на стаята тъмнееха, почти невидими в здрача, големи стереоколони. Именно от тях струеше монотонният глас на Никълъс.

„… Звуците докосват плътта ти…“

В крайна сметка не е тук, помисли си Сенжин. Беше оставил на стража древната клетва на Акшара, езика на вечността… Пристъпи крачка напред към спящата жена, в съзнанието му неволно изплува логичният въпрос: Защо все пак е решил да я остави сама?

Спря толкова близо до нея, че ясно виждаше лекото повдигане на гърдите й, чуваше спокойното, равно дишане. Наистина спи, помисли Сенжин. Но все пак не може да е сама, без защита…

„… Ето каква е присъдата на Небето…“

В съзнанието му изплуваха изключителните мерки за сигурност на покрива на сградата. Значи те са сигурни, че жената е в безопасност, напълно защитена от мен.

„Ти си окована в железни вериги!“

Джъстин отвори очи и зае седнало положение. Погледна. Сенжин и каза:

— Аз те познавам.

„… Духът е в теб, Духът на скръбта…“

— Защо ме последва чак тук, в Америка? — попита тя.

— Ти не ме познаваш — отвърна Сенжин и се плъзна към нея, безшумен като дух. — Ти си ме сънувала, аз съм плод на твоята болка, самота и желание.

— Да се носиш като облак над претъпканата земя… — промълви Джъстин.

Сенжин я докосна и тя потръпна.

„… Духът ти се покорява пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята…“

— Гласът — прошепна Сенжин. — Можеш ли да го спреш?

— Чувам само твоя глас… и моя… — отвърна унесено Джъстин.

„… Вечността набъбва и се освобождава от оковите на Времето…“

Сенжин се отдалечи от нея, пристъпи към тонколоните и изтръгна кабелите им от стената.

„… Чут е гласът на Сиянието, звуците докосват плътта ти…“

Гласът на Никълъс продължаваше да звучи в стаята. Сякаш излизаше направо от стените и пода, сякаш бе попил здрача на стаята.

— Какво виждам върху лицето ти? — попита Джъстин.

Сенжин разпери ръце над очите й.

— Къде са скрити изумрудите? — попита той. Гласът му прозвуча съвсем обикновено, сякаш разговаряше с продавача в железарския магазин, от който беше купил флакона с фреон и останалите дреболии.

— Скрити са в кутийка — отвърна Джъстин.

— Какво направи той с кутийката, Джъстин? Закопа ли я някъде? — Лицето на Сенжин бавно се приближи.

— Не. Изпрати я по пощата.

— Къде?

— Не зная — свъси вежди тя. — Мисля, че…

— Знаеш! — настоятелно рече Сенжин. — Видяла си адреса!

— Не, не съм…

— Помисли!

Тя подскочи от рязко променения му глас.

„… Духът е в теб…“

— Знаеш, Джъстин!

— Да, мисля че зная… — промълви замаяно тя. — Съпругът ми има един стар и верен приятел… Люис Кроукър. Живее в Марко Айлънд, Флорида… Има рибарска лодка и…

Вратните прешлени на Сенжин пропукаха от рязкото завъртане на главата му. Слухът му долови някакъв шум!

„… Вечността набъбва и се освобождава от оковите на времето…“

Шумът идваше отгоре, там имаше някой. Което означаваше, че присъствието му е открито.

Сенжин допря с палци клепачите на Джъстин и леко я побутна да легне обратно на дивана. После прекоси стаята и дръпна завесите. Оказа се, че прозорци липсват, на тяхно място бяха нарисувани някакви провинциални пейзажи, по всяка вероятност френски.

Обърна им гръб и се плъзна навън през открехнатата врата. В хола беше тъмно, стените му бяха голи. Никълъс! Ясно усети присъствието му и замръзна на място.

Миг по-късно вече летеше по стълбите към долния етаж.

Тук мракът беше непрогледен, Сенжин отново се спря и пусна в ход концентричните окръжности на своята дарба. Не обърна внимание на едва доловимите стъпки над главата си, цялото му внимание беше насочено към приближаването на противника. Дълбоко в душата си изгаряше от нетърпение за този неизбежен и последен сблъсък, но искаше той да се състои на територия, която, ако не негова, да бъде поне неутрална.

Опипа стената за електрическия ключ и го натисна. Оказа се заобиколен от собственото си отражение, после към него се присъедини и отражението на Никълъс.

… Духът е в теб, Духът на скръбта…

Пред очите на Сенжин се появиха пет, а после и шест отражения на фигурата на Никълъс. Привикнал да се обляга изцяло на концентрираната си дарба, той не беше в състояние да определи коя от тях е истинската. Не можеше да разчете мислите на Никълъс, а това също му пречеше да се насочи към истинския образ.

Извърна се, Никълъс стори същото. Или това беше само образът на Никълъс? Имаше само един начин да разбере това.

… Твоята душа се прекланя пред Небесния съд и бавно се спуска към Земята…

Сенжин се наведе напред, китката му рязко се завъртя, после още веднъж и още веднъж… Разнесе се трясък на счупено стъкло. Излетели със светкавична бързина от ръцете му, малките ножове потъваха в гърдите на Никълъс. Но вместо кръв, от тях се пръскаха хиляди дребни късчета огледално стъкло.

… Чут е гласът на Сиянието…

Само един Никълъс, само един Сенжин…

— Ето ме — каза Никълъс. Този път той бе друг, по-различен от онзи Никълъс, който възбуждаше чувствителната мембрана на „кокоро“ и прибягваше до онези танжински умения, които бяха пропити от ритуални действия и задълбочен размисъл. — Това търсеше, нали?

Сенжин скочи напред и с трясък се блъсна в огледалото. Обляха го хиляди късчета ослепителна светлина, истински водопад от звуци и образи. После почувства как тялото му е поето от ураган, как около него се увиват чужди ръце. Здравите и умели ръце на танжин.

… Звуците докосват плътта ти…

Едва сега разбра каква е стратегията на Никълъс. Той беше пренебрегнал заклинанието и това щеше да бъде неговата гибел! Трептенето на мембраната на „кокоро“ не трябва да бъде пренебрегвано при никакви обстоятелства. Записът на напевните псалми го беше приспал, беше го накарал да се насочи неволно към нещо, което няма плът и кръв. Защото в крайна сметка той иска да докопа Никълъс, а не записания върху магнетофонна лента негов глас.

И въпреки това записът имаше силата и влиянието на живия Никълъс. Мембраната на „кокоро“ реагира на всяко повторение, на всеки псалм… Това беше искал да постигне Никълъс, макар и с цената на тайната за липсващите изумруди.

… Ето каква е присъдата на Небето…

Сенжин сложи левия си крак между краката на Никълъс и зае позицията „змия“, която беше позиция за атака. После светкавично нанесе удар с коляно, носещ наименованието „изгряващ облак“. Цялата му сила бе съсредоточена към опашната кост на гърба, намираща се точно зад мястото, което дава убежище на „хара“, там, ниско в стомаха, където е центърът на енергията и равновесието. В позиция на колене бедрата и краката са напълно безполезни, а движенията на трупа са силно ограничени.

Нанесен от стоящо положение, ударът „изгряващ облак“ завари неподготвен Никълъс. Сенжин ясно долови краткото му колебание и го засипа с удари, нанасяни с лакти, китки и длани.

Никълъс се олюля и отстъпи крачка назад, а Сенжин моментално се възползва от предимството си, за да нанесе удара „ранен гълъб“, който на практика представляваше серия от мълниеносни парализиращи удари по нервните възли на ръцете. Сенжин не искаше да убие бързо противника си, макар в този миг да беше сигурен, че ще бъде в състояние да го стори. Искаше нещо по-различно, искаше агонизираща смърт. Затова преди нея трябваше да осакати и убие близките му, да го стори пред очите му, да се наслади на безпомощната му мъка…

После инициативата изведнъж премина в ръцете на Никълъс. Той успя да парира атаката на Сенжин посредством позицията „кръстосан вятър“, гмуркайки се рязко надолу и напред, блокирайки парализиращите мускулите му удари и прониквайки отвъд защитата на противника си.

Сенжин го последва на пода, стремежът му беше да запази максимално дълго доминиращата си позиция. Но именно това искаше Никълъс и беше готов. Прибягвайки до позицията „двойна преграда“, той на практика подготвяше стремителна атака.

Спусна ръце покрай тялото си и очите на Сенжин покорно се спуснаха заедно с тях. Като всеки танжин и той беше научен да следи единствено движението на ръцете на противника, да не обръща внимание нито на извивките на раменете, нито на движенията на главата и очите, тъй като те биха могли да бъдат фалшиви. Атаката винаги започва от мястото, където се намират ръцете.

Пръстите им за миг се докоснаха, между тях проблесна искра, пропита от неукротима енергия. Сенжин с отвращение се отдръпна, но в мига, в който стори това, ръцете на Никълъс се раздалечиха и дланите им се забиха в гърдите на Сенжин.

Тялото му отскочи назад, главата му изкънтя в стената — там, където допреди малко проблясваше последното огледало. Остро като бръснач парченце стъкло сряза лявото ухо на Сенжин, той инстинктивно се дръпна встрани. В същия момент Никълъс стовари два къси, но тежки удара в слънчевия му сплит и отново го прикова за стъклото, което прониза ухото му за втори път.

Ново замахване, но този път Сенжин успя да отскочи. Пред очите му се въртяха разноцветни кръгове. Дишането му бе сериозно затруднено. Осъзна, че му трябва време. Да потисне болката, да спре кръвоизливите си, да настрои духа си с изискванията на Тао-тао.

Извъртя лявото си рамо към връхлитащия Никълъс, разпери пръсти и ги насочи в лицето му, едновременно с това лявото му коляно рязко се вдигна нагоре и влезе в съприкосновение със слабините му.

Никълъс рухна на колене, Сенжин го прескочи и се втурна нагоре по стълбите. Трябваше час по-скоро да се добере до Джъстин, все още изцяло под влиянието на Тао-тао. Джъстин беше неговият щит срещу Никълъс, неговото главно оръжие.

„… Оковавам те в железни вериги!“

— Искам да говоря с този Негодник — каза Нанги. — Той е ключът, въпреки че едва ли съзнава това.

Томи кимна и го поведе към стаята за разпит на Централното полицейско управление. От нападението на Кусунда Икуза срещу Килан Ороши в онази хотелска стая бяха изминали вече три дни, но Томи продължаваше да държи приятеля си в ареста, тъй като не искаше да излага на риск живота му. Не беше убедена, че Кусунда Икуза е действал сам и смъртта му все още не значеше край на операцията за нея. В същото време Нанги поведе тежки и почти непрекъснати преговори с „Нами“ за съдбата на „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“.

— Тук ще намерите всичко необходимо — каза на Нанги тя и отиде да доведе Негодника.

Лицата на Килан Ороши и Икуза продължаваха да бъдат пред очите й. Когато се втурна в онази хотелска стая, мислеше единствено за живота на своя приятел. За нищо на света не би взела Негодника със себе си, желанията му не означаваха нищо пред лицето на такава опасност. Но той носеше отговорност за Килан. Не би я оставил сама, но антипатията й по отношение на Томи бе успяла да вземе връх. В резултат Килан категорично бе отказала да го придружи в полицията при предаването на касетката и сама да даде показания.

Бедната Килан. Томи бе потръпнала от ужас при гледката на окървавеното й лице и ужасните й писъци. Дойде времето да съобщи на Негодника какво й се беше случило.

Лицето му бе бледо и напрегнато, очите му неспокойно се впиха в приближаващата се към зарешетената килия Томи.

— Мъртва е, нали? — дрезгаво попита той. — Икуза е успял да я докопа!

— Опита се — отвърна Томи и кимна на дежурния да отключи вратата.

Негодника пристъпи в кънтящия коридор.

— Искаш да кажеш, че е жива? — промълви той и заслепено примигна под ярката флуоресцентна светлина. — Килан е жива?

— Да.

Вратата на килията се затръшна зад гърба му и той уплашено подскочи, от устата му се откъсна къс нервен смях. Изглеждаше ужасно — като скитник или осъден престъпник…

— Перспективата се променя много бързо, когато човек е затворен на подобно място — промълви той и я последва по дългия коридор. — Зная, че ме бутна тук, за да ме защитиш, но след всичко, което се случи, започвам да си мисля, че съвсем заслужено се намирам зад решетките. — Преглътна с усилие и попита: — Какво ще стане с мен, Томи?

— Зависи — отвърна Томи, видя отчаяното му изражение и окуражително докосна ръката му. — Спокойно, все още не зная какви закони си нарушил, ако изобщо си сторил подобно нещо…

— В морално отношение…

— Това е съвсем друг въпрос — побърза да го прекъсне Томи. — Полицията не е упълномощена да извършва арести по морални обвинения.

Негодника въздъхна и прокара ръка през гъстата си платинена коса.

— Какво искаше да кажеш с това „зависи“?

— Един човек иска да разговаря с теб — отвърна Томи. — Името му е Танцан Нанги и ти положително си го чувал. — Устата й се сви в лека гримаса. Разбира се, че го е чувал. Нали вирусът РИНРИС бе изпробван именно върху компютърната банка на „Сато Интернешънъл“? — Според мен точно Нанги ще реши окончателно съдбата ти.

Негодника изпъшка, главата му се отпусна върху гърдите.

Томи го въведе в стаята за разпит. Нанги изключи касетофона, обърна се да огледа Сейжи Кикоко и каза:

— Току-що изслушах записа.

После отмести касетофона встрани и придърпа лакиран поднос, върху който имаше три порцеланови чаши и бъркалка.

— Направих зелен чай — взе бъркалката той. — Допуснах, че може би ще сте жаден. Пребиваването в затвора е неприятна работа, независимо от мотивите…

Ръката му майсторски разбъркваше водата и ситно нарязаните листенца, течността в чашите бавно придобиваше приятен бледозелен цвят.

— Заповядайте, Кикоко-сан — любезно подаде той едната чаша на Негодника. — Настанете се удобно, изпийте този чай, отпуснете се. Двамата с вас трябва да обсъдим доста неща.

Портиерът на хотела предаде бележката, която очакваше Шизей.

Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!

Шизей прочете посланието на Сенжин, под което бе прибавен адресът на Грийн стрийт, едва след като се усамоти в женската тоалетна на хотелското фоайе. После пусна листчето в чинията и натисна педала за водата.

Вече три дни живееше в стаята, която беше резервирал брат й. Три дни лежеше по гръб и гледаше в тавана, три дни се свиваше на ръба на леглото със смачкани в скута чаршафи и се вслушваше в приглушените гласове отвъд стените, в живота на съвсем непознати хора. От време на време поръчваше да й донесат в стаята хамбургери, пържени яйца и кока-кола — единственото меню, което предлагаше обслужването по стаите на този хотел, а двайсетина минути по-късно неизменно повръщаше тази чужда и безвкусна храна. Замаяното състояние, което настъпваше след тези процедури, беше единствената й утеха. Защото тогава изпитваше болка и си даваше сметка, че все още е жива.

През останалото време лежеше и трепереше въпреки придърпаното до брадичката й одеяло. Или пък седеше на ръба на леглото, увита в чаршафите, и се ослушваше с пребледняло лице.

Навън се затръшваха врати, до ушите й долитаха приглушени разговори, два пъти дневно камериерката от ямайски произход прекарваше прахосмукачката си по пътеката на коридора. Два пъти дневно минаваше покрай стаята на Сенжин и виждаше табелката „Не ме безпокойте“, окачена на вратата. А вътре Шизей лежеше и трепереше или пък, отпусната на колене, безсилно свеждаше глава над бялата порцеланова чиния на тоалетната.

През деня до ушите й долитаха откъслеци от банални разговори и още по-банални спорове, детски смях и пуснати до края телевизионни приемници, които предаваха сантиментални сериали или развлекателни програми. Вечер, отпусната в мрака, слушаше ритмичната музика на запъхтяното дишане и тихите степания, които придружаваха човешкото съвкупление. Всичко това ставаше оттатък стените на нейния доброволен затвор, а тя лежеше и чакаше. Изпълнена с безпокойство и нетърпение, тя чакаше изхода от битката, която се водеше дълбоко в собствената й душа.

Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!

„Гири“. В главата на Шизей водеха тежка битка чувството за дълг и желанието за независимост. Сенжин се нуждаеше от нея. Никога досега не беше си позволявала да се отклони от зова му. Но сега ситуацията беше друга. Той ще разбере за съществуването на Котън Брандинг в мига, в който я погледне в очите. И няма да се поколебае да прекъсне тази връзка. Ще я прекъсне грубо и решително, както бе прекъснал връзката й с Хейжи — нещастния и дълбоко влюбен в нея студент по право.

Шизей стана и се насочи към банята. Вътре имаше две огледала — едното беше прикрепено към вратата и служеше за обличане, а другото — далеч по-малко, висеше над умивалника. Открехвайки вратата под определен ъгъл, тя беше в състояние да насочи огледалата едно срещу друго и да вижда огромния паяк, татуиран на гърба й.

Паякът на Сенжин. Неговият кошмар и неговото спасение. Жената-демон от японската митология е имала подобен паяк върху гърба си. Жената-демон, олицетворяваща единственото нещо на този свят, от което Сенжин изпитваше панически страх. Белязвайки близначката си с нейния символ, Сенжин бе искал да обуздае този страх, да го прехвърли върху сестра си, да го унищожи…

По време на едно от честите им духовни сливания Сенжин й разказа легендата, според която Жената-демон някога била обикновена рибарска съпруга. Рибарят и баща му били доста заможни, притежавали голяма лодка с нает екипаж. Едно от задълженията на съпругата било да става в два часа през нощта, да обикаля къщите на екипажа и да буди хората. Защото лодката излизала в открито море точно в три.

В тихите летни нощи това задължение било дори приятно. Тя гледала лунната пътека в морето, подлагала лице на хладния ветрец и си представяла, че е морска сирена, скрита сред непристъпните крайбрежни скали.

Но много по-често среднощните разходки били опасни, тя потръпвала от страх, докато крачела край брега в непрогледен мрак, а вятърът виел в клоните на старите разкривени и изкорубени борове. През зимата било ужасно студено, често й се случвало да се измокри до кости, далеч преди да е обиколила рибарските хижи.

В задълженията й влизало и да събира рибарските жени на кея при завръщането на лодката. Там те помагали при разтоварването и сортирането на улова, след което го карали на пазара. В онези дни всичко се носело на гръб. А когато някой член на екипажа се разболявал или умирал, пак нейно задължение било да му намери заместник.

При лошо време често закъснявала. Дъждът превръщал пътеката в опасен капан, особено дългия почти километър отрязък от голи скали. По тях имало тънък пласт мъхове, нежни и меки като косицата по главичката на новородено. Намокрен от дъжда и заледен от минусовите температури през нощта, този пласт ставал хлъзгав като пързалка, рибарската съпруга често падала и се наранявала по острите скали.

Отпускала се за миг върху студения камък, замаяна от нетърпимата болка. После се надигала и продължавала нататък с хълцане и препъване. Не трябвало да закъснява, това просто било изключено.

При всяко закъснение била жестоко наказвана от съпруга или свекъра си. Нима не разбирала, че всички зависят изцяло от нея — крещели насреща й те. Нима е тъпа или просто мързелива? Нима не е в състояние да изпълни дори една толкова проста задача?

Тя никога не се оплаквала, нито веднъж не й хрумнало, че има и друг начин на живот. „Гири“. Животът й бил очертан от дълга, без „гири“ тя не би могла да съществува, вероятно би се превърнала в див звяр. „Трябва да съм благодарна на «гири», мислела рибарската съпруга. Защото единствено благодарение на чувството за дълг аз съм човешко същество.“

Една нощ се успала, събудила се едва когато била здраво разтърсена от разгневения си съпруг. Навън бушувала буря, дъждът яростно блъскал по капаците на прозорците и цялата къща се тресяла. Рибарската съпруга помолила мъжа си да не излиза в морето, при такова време. „И ти ли започна да разбираш от риболов, гневно извикал той. Трябват ни парите, които ще ни донесе уловът! Ти си мързелива жена! Искаш да лежиш в топлото легло, а аз да върша всичко! Ставай и се залавяй за работа!“

Жената с препъване излязла от къщата и се затичала към първата от рибарските хижи. Вече била закъсняла. Когато обиколила половината от къщите на екипажа, върху скалите насреща й помръднала сянка. Мокра и премръзнала, тя понечила да хукне обратно, но била спряна от силата на „гири“. Как ще се прибере у дома, без да е събудила половината екипаж, как ще погледне в очите мъжа си и свекъра си?

Страхувала се от неясната сянка и решила да поеме по заобиколния път, който бил по-дълъг, но избягвал крайбрежната ивица. Сянката я последвала в гората, жената я усетила по петите си и ускорила ход. После затичала, обзета от ужас. Препънала се в някакви коренища и паднала в калта.

Опитала се да скочи на крака, но сянката вече била надвесена над нея. Била огромна и застрашителна, невидима ръка сякаш дръпнала качулката от лицето й и жената ясно видяла зловещите й черти, прикрити под гъста четина. Черти жестоки и чудовищни.

Мъжът се стоварил отгоре й и почти я смачкал. Тя се опитала да извика, но той я ударил с опакото на дланта си, а след това и с юмрук. После разкъсал дрехите й и я обладал с животинска ярост. Там, сред калта, опръскана с кръв.

Вятърът свирел в клоните на дърветата, дъждовните струи безмилостно шибали лицето й. До слуха й долитало тежкото дишане на насилника, в ноздрите й нахлула вонята на отдавна немитото му тяло. А дълбоко в нея се блъскал нажежен шиш, движението му било грубо, болезнено, безкрайно като морския прибой… Жената изгубила съзнание.

Изминало много време, преди да се свести и да изпълзи от храсталаците. Главата й безсилно се полюшвала, пред замаяните й очи се разстлала безбрежната морска шир — развълнувана и могъща…

Припаднала в момента, в който се добрала до познатите скали. Светкавиците осветявали подутото й лице, разраненото й, покрито със синини голо тяло. Устата й била широко отворена, поемала въздуха на пресекулки като риба на сухо. От многобройните й рани течала кръв и багрела студените скали, мъховете жадно я попивали.

Часове по-късно рибарят и баща му се готвели да излязат в открито море, въпреки разразяващата се буря. Били само двамата, тъй като всички членове на екипажа, събудени от жената, категорично отказали да напуснат сушата в подобно време.

Почти приключили подготовката на лодката, когато забелязали, че към тях се приближава някаква неясна фигура, облечена в бяло. Миг по-късно със смайване открили, че това е гола жена. Кожата й била бяла като сняг, лишена от всякакво окосмяване. Дори мястото между краката й било абсолютно голо. Дългата черна коса се веела зад нея, сякаш изплетена от хиляди разгневени змийчета. Очите й били огромни, страховити, демонични. На крачка от тях жената се обърнала и те видели огромен паяк, татуиран върху гърба й.

Мъжете гледали като втрещени как отвратителното насекомо оживява и бавно се плъзва по ханша и бедрата на жената-демон. Било огромно и страшно. Едва докоснало гредите на кея, чудовището литнало към тях и ги погълнало. После доволно се върнало на гърба на жената. Тя се навела и развързала въжетата, които придържали лодката към кея. Обладана от силата на десетина мъже, жената-демон я изблъскала в открито море, огромните вълни я поели и я запратили върху черните назъбени скали. В мига, в който лодката се разцепила и разгневеното море я погълнало, жената-демон, с блестящи като фенери огромни очи, бавно се разтопила във въздуха и изчезнала. Останал само вятърът, който виел тъжно сред осолените голи клони на дърветата.

На изгрев-слънце нищо вече не напомняло за трагедията. Над покритите с мъх крайбрежни скали се полюшвал тънък слой млечнобяла мъгла, който не се разпръснал, дори когато въздухът изсъхнал и се затоплил от слънчевите лъчи.

Отпусната в леглото, Шизей се вслушваше в странните гласове, изпълнили стаята на Сенжин, виждаше ясно как непознати хора се движат, говорят, смеят се и плачат, обичат се и се мразят… Всичко това се явяваше пред очите й като на телевизионен екран, изпълнен от светещи призраци, които живееха вместо нея, дишаха вместо нея, бореха се вместо нея…

„Сестричке, къде си? Чакам те, имам нужда от теб!“

„Гири“.

Паякът на Жената-демон се впиваше в плътта й. В плътта на Сенжин. Нали така трябваше да бъде? Нали точно на това я научи той, когато уби Хейжи с ритуала на Тао-тао и накара мембраната на „кокоро“ да затрепти като жива? Ритуалът, който хилядократно увеличи чудотворната им сила?

— Направих го заради теб, Шизей. Аз те обичам. Аз имам нужда от теб. Ние винаги ще бъдем заедно.

Но не уби ли Сенжин и нейното бъдеще, когато умъртви Хейжи?

„Гири“.

Жената-демон.

Шизей се изправи, чаршафите се плъзнаха надолу и се увиха около глезените й. Гласовете зад стената изчезнаха.

Паякът се раздвижи.

Когато Сенжин се добра отново до стаята с рисунки вместо прозорци, Джъстин вече не беше там. Празният диван подигравателно зееше срещу него от средата на тихото помещение. Изтръгнатите от стената кабели на тонколоните се извиваха върху тъмните шарки на персийския килим като змийчета с медни езичета.

Сенжин стисна главата си с длани, усети топлината на кръвта в жилите си, чу ускорения ритъм на сърцето си. Приближи се до дивана и се наведе. Ясно долови аромата от тялото на Джъстин, мястото дори не беше изстинало. Отвори гърдите си и позволи на тези неща да попият в тялото му. Така някога бе попивал шепота на Марико, така бе подхранил душата си. Но това не беше достатъчно. Може би, ако Джъстин беше все още тук, нейният шепот би му помогнал да избегне последната и решителна конфронтация с Никълъс Линеър. Може би.

А сега ще трябва да възбуди нежната мембрана на „кокоро“. Ще трябва да започне медитацията без подкрепата на ритуала, който придава огромна сила на монотонните му псалми.

Сенжин концентрира мислите си върху „кокоро“ и започна. Миг по-късно пулсът му рязко спадна, сигналите от нервните му клетки се притъпиха и болката изчезна. След няколко секунди раните му престанаха да кървят и върху тях започна да се оформя тънка коричка.

Привел в действие оздравителния процес, той усети как силата му започва да се връща, изпращана на тласъци от „кокоро“ — същността на всичко важно в този свят.

Процесът още не беше приключил, когато очите му широко се разтвориха. Шизей!

Тя беше тук! Тя беше чула как я зове душата му!

Кони Танака приклекна, лицето му се отрази в стотици и хиляди строшени късчета огледало. Между тях имаше тъмни ивици.

— Виждам кръвта му — каза той. — Значи така става, когато седмица спатия се превръща в асо пика.

Облегнат на стената до входа, Никълъс поклати глава:

— Не е достатъчно. — Цялото тяло го болеше, но психологическата битка го беше изтощила далеч повече от физическата. — Джъстин добре ли е?

— Извадих я навреме от стаята — кимна Кони. — Всичко е наред.

— Но той все пак успя да измъкне от нея повече, отколкото предполагах — горчиво рече Никълъс. — Дадох му прекалено много време. Рискът беше огромен, но трябваше да го подложим на влиянието на записа. Имах нужда от това време и той ми го предостави…

— Изглежда наистина му повлия — отвърна Кони. — Както се надяваше ти.

— Но сега знае къде се намират останалите изумруди на Со Пенг — въздъхна Никълъс и опря глава в стената. — Което означава, че не трябва да го изпускам!

Кони погледна приятеля си, сведе очи към стотиците огледални фрагменти, отразяващи части от лицето му, и тихо каза:

— Мисля, че изобщо не си имал подобно намерение.

— Прав си, разбира се — кимна Никълъс. — Просто не исках да пропусна шанса, ако имаше някаква възможност за друг изход. Сега вече зная, че трябва да го убия. Или той да убие мен.

— Боли ли те?

— Ще се оправя — намръщи се Никълъс и хвърли поглед нагоре към стълбището, което тънеше в тишина. — Какво ли прави там горе? — Но вече знаеше отговора на този въпрос, тъй като до душата му се докосваше мрачното трептене на „кокоро“. Ставаше му все по-ясно, че с него е свършено. Опитът му с мембраната на танжин беше толкова незначителен, че Сенжин несъмнено щеше да го победи. За Никълъс „кокоро“ беше като минно поле, трябваше да го избягва на всяка цена. Не може да няма и друг изход, тръсна глава той.

— Окей — потърка длани Кони. — Какво предвижда план Б?

Никълъс му отправи бледа усмивка.

— Няма план Б — рече той. — Идеите ми се изчерпаха. Този мръсник няма да се предаде, а аз едва ли ще успея да го спра!

— Трябва да си починеш — каза Кони.

— Пипне ли ме онзи, ще имам възможност за вечна почивка — отвърна Никълъс.

Кони се приближи и му подаде чаша студен чай.

— Докато вие двамата се опитвахте да ми разрушите къщата, аз проведох един телефонен разговор с Танцан Нанги — съобщи той. — Обади се от Токио и каза, че нещата започват да се изясняват.

Допълни чашата на Никълъс и мълчаливо го загледа как пие. Нямаше смисъл да му обяснява какви билки беше добавил в чая. Те щяха да влеят нова сила в тялото му, а едновременно с това щяха да забавят обмяната на веществата, улеснявайки по този начин мисловните процеси и формулирането на нова стратегия. Съвсем скоро щеше да почувства тяхното въздействие.

— Първата новина е, че Кусунда Икуза е мъртъв — започна след паузата той. — Втората — че са открили записа на Плъха, който е бил по следите на Икуза, Килан Ороши и някакъв гений, когото наричат Негодника. Именно този Негодник е изобретил страхотен вирус, който се слива и храни от всяка защитна програма, независимо от нейната сложност. Вместо да унищожава секретната информация, той действа като предавател и всички данни се прехвърлят в компютъра на господаря му.

— Разбрах, че вие с Нанги сте стигнали до заключението, че „Нами“ иска участие в „Сато“ заради новия компютърен чип Сфинкс T-PRAM. Но на практика нещата са се оказали други — главната цел на „Нами“ е проникване в проекта „Кошер“, а чипът е само претекст. „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“ са подписали договор с „Хайротек Инк“ за производство на компоненти, които ще бъдат използвани в американския проект „Кошер“. Според Негодника, неговият вирус РИНРИС щял да бъде внедрен именно в тези компоненти и затова „Сато“ трябвало да мине в ръцете на „Нами“. Там вирусът щял да играе ролята на бомба с часовников механизъм, която може да бъде извадена от латентното си състояние чрез изпращането на особени на пръв поглед съвсем невинен сигнал. Едва тогава РИНРИС ще се активира и ще започне да захранва „Нами“ със свръхсекретната информация на „Кошера“.

— Мили Боже! — втренчено го погледна Никълъс. — С новите компютри от типа „Кошер“ ще бъдат оборудвани всички правителствени институции на Съединените щати! Пентагонът, Съветът за национална сигурност, ЦРУ, Държавният департамент, ФБР… Всички! А това означава, че „Нами“ ще знае всеки ход ма американското правителство!

— Не е лошо като идея, а? — мрачно се усмихна Кони. — Съвършеният шпионин, който никога не може да бъде разкрит. И сигурността на Щатите хвръква по дяволите! — Отпи глътка чай от собствената си чаша и добави: — Но сега ще чуеш и най-важното… „Нами“ е прибегнала до услугите на двама души за реализацията на своите планове. Единият в момента е горе и вероятно вече е оплескал дивана ми с кръв. Задачата му е била да те отстрани окончателно, за да не попречиш по някакъв начин на плановете им. „Нами“ се тресе от страх пред твоите способности.

— Другият разплита кълбото от обратната страна… И знаеш ли кой е той? Сестрата близначка на тоя мръсник горе! Казва се Шизей и е била изпратена в Щатите със задачата да се сближи със сенатора Брандинг, който е автор на проекта „Кошер“ и негов вносител в Сената и Конгреса.

— Това обяснява много неща — замислено кимна Никълъс. — Всъщност обяснява всичко, с изключение на една малка загадка — защо Сенжин не ме ликвидира още при първата ни среща. След като „Нами“ го е наела със задачата да ме отстрани, защо той не го стори, когато имаше възможност?

Ако умреш сега, смъртта ти ще бъде твърде лека и нищо няма да разбереш. Това бяха думите на Сенжин в кабинета на доктор Ханами. Какво да разбере? Никълъс беше сигурен само в едно — Сенжин имаше и лични мотиви да иска смъртта му. Но той не беше го виждал никога в живота си, преди да се сблъска с него в кабинета на доктора.

Никълъс затъна в загадката, душата му бавно се отвори за могъщото сияние на „Гецумей но мичи“. Започна да обмисля стратегията на Сенжин. Първо го бе превърнал в широ нинджа, използвайки хирургическите способности на доктор Ханами, за да проникне до определени центрове на мозъка му. После бе ликвидирал доктор Муку, чийто психиатричен опит вероятно му е помогнал да отгатне какво е сторил Сенжин с мозъка на Никълъс. А накрая убива и Киоки — танжина, който единствен е бил в състояние да помогне на противника му.

Но нито едно от тези действия не се връзваше с действията на независим нинджа, нает да убие опасен враг, който заплашва успеха на най-сложната шпионска операция в историята на човечеството. Тази стратегия по-скоро принадлежеше на човек, който е тласкан от огромна омраза, на човек, който иска да осакати обекта на тази омраза със садистична жестокост, а едва след това да го унищожи.

Никълъс неволно отправи безмълвна молитва към боговете, които го бяха насочили към Канзацу. Съдбата му беше направила безценен дар, просто защото Сенжин не е знаел за съществуването на брата на Киоки, оттеглил се в уединение сред непристъпните планини в подножието на Черния жандарм.

Но стратегията на Сенжин не се изчерпваше единствено с унищожението на Никълъс. Тя включваше и обсебването на магическите изумруди на Со Пенг. Дали те са връзката между нас, запита се Никълъс. Изведнъж много му се прииска да знае повече за своя дядо.

Почувства докосването на Кони върху рамото си и отвори очи.

— Добре ли си, Ник? — тихо го попита Кони. — Стори ми се, че за миг дори престана да дишаш…

— Някой идва — прошепна Никълъс и се изправи.

Очите на Кони се стрелнаха по посока на стълбището.

— Не там — добави Никълъс, после отиде до вратата и рязко я отвори. Очите му се спряха върху красивото лице, устните му леко се раздвижиха: — Здравей, Шизей. Аз съм Никълъс Линеър. — Концентричните кръгове на дарбата му се сблъскаха с тези на неканената гостенка. — Предполагам, че вече знаеш това…

Шизей го погледна в очите.

— Сбогом на врага — прошепна тя. — Мислех, че сърцето ми ще спре, когато те видя.

Говореха на японски, инстинктивно почувствали, че общуването им се нуждае от няколко различни оттенъци.

— Влез — покани я Никълъс, после представи Кони, без нито за миг да я изпуска от очи.

От устата на Кони се отрони сподавена японска ругатня.

— Знаеш ли коя е тя, Ник? — развълнувано извика той. — Защо я пускаш тук?

— Не мисля, че бих успял да я задържа вън — отвърна Никълъс, без да отделя поглед от лицето на гостенката. — Нямаме дори капка чай, Кони…

Изчака да останат сами и добави:

— Е, какво ще кажеш? Погледна Медуза в лицето и все още си жива…

И двамата продължаваха да се движат, кръжаха бавно един срещу друг, късовете огледално стъкло хрупаха под краката им, лицата и фигурите им се мяркаха за миг в тях, после изчезваха.

— Обстоятелствата претърпяха промяна — каза Шизей. — Дойдох тук, не за да те унищожа… Нито пък да помогна на брат си…

— Защо дойде тогава? — меко попита Никълъс.

— За да спася себе си — отвърна Шизей.

Общуването им далеч не се изчерпваше с фразите, които си разменяха. Интервалите между изреченията и отделните думи, кратките паузи и мълчанието бяха онази естествена среда, в която волята на единия се сблъска с волята на другия. Резултатът от този сблъсък усети най-вече Кони, който почти изпусна подноса от ръцете си, почувствал силен световъртеж.

Никълъс чу подрънкването на посудата върху подноса, къщата сякаш се разтърсваше от земетресение.

— Стой настрана, Кони — меко промълви той. — Остави чая и не влизай тук, докато всичко не свърши.

— Но, Ник…

— Направи каквото ти казвам, приятелю — настоя Никълъс. — Не искам Джъстин да е сама.

— Той е истински приятел — отбеляза Шизей, след като Кони напусна стаята. — Завиждам ти.

— Съжалявам, че не съм имал шанса да опозная и теб.

— Наистина е жалко — кимна Шизей. — Но мисля, че все пак ще имаме достатъчно време да се споразумеем… Чувам ехото на „кокоро“, трептенето е силно… Не след дълго брат ми ще бъде изпълнен със силата, за която мечтае.

— Той открадна шест от моите изумруди.

— А когато се сдобие и с останалите, наистина ще бъде непобедим — кимна Шизей. — Ще бъде в състояние да изгради конфигурацията „девет“ и тогава ще бъде обладан от могъща сила. Земята ще се разтърси. Той ще се слее с Вечността, ще крачи редом с боговете. Именно това е мечтата на целия му живот. — Продължаваше да се движи, тялото й беше неукротимо като душата й. А Никълъс неволно се запита на себе си ли не вярва, или на него — заклетия враг. — Но тези изумруди имат дълга история, тясно свързана с постоянните им кражби. Първо ги е откраднал Со Пенг…

— Дядо ми не е откраднал нищо в живота си.

— Може би — отвърна Шизей. — Сега вече истината е без значение. Важно е това, което гори в съзнанието на брат ми. Ние с него сме преки наследници на Жао Хсия — човека, когото Со Пенг е удавил в подножието на водопада в планината Гунунг Мунтахак Преди едно столетие…

— Аз съм обект на нападение от минало, което не познавам.

— Брат ми пък е пленник на това минало.

— Не очаквай да го съжалявам.

— Не искам това — отвърна Шизей. — Но трябва да проявиш разбиране. Според мен нямаш шансове да му излезеш насреща с помощта на Тао-тао. Той е надраснал дори това магическо изкуство и е създал своя собствена система. А тя е толкова могъща и чудотворна, че дори аз не мога да я разбера.

— Плаши ли те по начина, по който плаши мен? — попита Никълъс, после почувства тъмния тласък на волята й и разбра, че отговорът на въпроса му е излишен. — Но как можеш да обичаш това, което те ужасява?

— Безсилна съм — промълви Шизей, клепачите й овлажняха. — Той е мой близнак, неговата плът е моята плът!

— Но неговият дух не е твоят дух!

— Ние сме като два кристални фенера — промълви Шизей. — Пламтим ярко в мрака, еднакви сме, но едновременно с това и безкрайно различни. Едва днес си давам ясна сметка за това.

— Не е днес — поклати глава Никълъс. — Такова прозрение се оформя бавно и постепенно, изисква много време и търпение.

Шизей и Никълъс продължаваха да са оковани в омагьосания кръг, създаден от силата на волята им, Йин и Янг — мрак и светлина, мъж и жена, твърдост и податливост… Но очертанията на тези противоположности бавно се размиваха и изчезваха.

— Можеш ли да ми кажеш защо убива той? — попита Никълъс. — Дали убийството задоволява някакъв глад на душата му?

— Убийството е част от същността му — отвърна Шизей. — Върши го според изискванията на древния ритуал — на фона на постоянно повтарящи се псалми и обредни действия. Именно затова одира жертвите си, това му позволява да активизира в максимална степен мембраната на „кокоро“. От нея нараства силата му, тя е неизчерпаем източник на енергия.

Никълъс потръпна.

— Той трябва да бъде спрян, Шизей — рече той — Друг изход няма.

— Точно затова съм тук.

— Аз съм новак в Тао-тао — призна й Никълъс. Брат ти лесно ще ме победи, ако не ми помогнеш.

— Зная.

Шизей прекрати движенията на тялото си и се обърна с гръб към него. Пръстите й се плъзнаха по копчетата на блузката, тя бавно се свлече около кръста. Под нея беше гола.

— Ето какво съм аз — рече тя и огромният паяк на гърба й леко се раздвижи. — Ето какво стори с мен моят брат. Това е единственото нещо на света, от което той изпитва страх. Жената-демон.

Никълъс се приближи до подноса, оставен от Кони. Напълни две чаши чай и се върна при Шизей. Седнаха един срещу друг с подвити под себе си крака и започнаха да пият. Макар и кратко, мълчанието им натежаваше от многозначителност, маркираше нов етап от отношенията им.

— Ти трябва да дойдеш с мен и да се изправиш срещу Сенжин — каза Никълъс и остави празната си чаша на пода.

— Не — поклати глава Шизей. — Това ще сториш сам. Вече не мога да мисля само за себе си. Съществува един човек, чиято сигурност вече е най-важното нещо в живота ми.

Никълъс не я попита за името на този човек. Не беше и необходимо. Потънал в концентричните окръжности на дарбата й, той го прочете без никакви затруднения: Котън Брандинг.

— Трябва да ти съобщя, че с „Нами“ е свършено — промълви той. — Кусунда Икуза е мъртъв, вирусът РИНРИС вече не се намира под негов контрол.

Ясно почувства облекчението, което заля душата й.

— Ела тук — простичко рече тя.

Никълъс се подчини, Шизей отвори ръчната си чантичка и извади необходимите вещи. После се зае да гримира лицето му с бързи и сигурни движения. В съзнанието й бе ясно запечатан образът на Жената-демон, крачеща по брега сред вихрите на бурята, копнееща за отмъщение. Не само по отношение на близките си, но и на всички мъже, позволили си да я третират като животно. Едновременно с това виждаше и лицето на единствената си приятелка Кику — такова, в каквото се беше влюбила. Красиво, силно и съвършено мъжко лице. Лицето на самурай.

— Сега си красив и едновременно с това страховит — каза тя и се дръпна мъничко назад да огледа работата си. — Но косата ти не изглежда добре. Прическата ти е прекалено мъжка.

— Почакай малко — изправи се Никълъс и изчезна за трийсетина секунди от стаята.

Когато се върна, беше облечен в дрехите на актьора кабуки, чиято статуя заемаше важно място в отрупания е вещи хол на Кони. В ръката си държеше перука със сложна прическа. Седна отново срещу Шизей, а тя взе перуката и внимателно я положи на главата му. После извади джобно огледалце и го поднесе пред очите му.

— Невероятно! — вцепени се от учудване Никълъс. — Къде си се учила на тези неща?

— Чувал ли си за „Златния облак“?

— Кийоку Уцукушики Канцан — издекламира Никълъс. — Чувал съм, разбира се. — Очите му отново се спряха върху огледалцето. — Ти наистина си ме направила чист, красив и съвършен!

Въздухът продължаваше да се нагнетява, около тях нещо забуча, заехтя като тътен на далечна камбана.

— Той идва — прошепна Никълъс. — Трябва да вървя.

— Сега знаеш от какво се страхува той — промълви Шизей, все още сигурна, че не е предала напълно своята втора същност, тъмната страна на душата си, своята любов, своя тъмничар, своята смърт… Даваше си сметка, че ако сега не направи нищо, идването й тук е било напълно безсмислено. Не бива да седи и безучастно да наблюдава развитието на събитията. Дните и нощите в хотела на брат й не бяха изминали напразно.

Спря надигналия се Никълъс със силата на духа си, сключи ръце на гърдите си и каза:

— Има и още нещо… Нещо, което трябва да ти дам. То е извън моите познания и моите умения, но чувствам, че без него няма да спреш брат ми. Вече е прекалено силен.

Бавно смъкна от пръста си пръстенчето с изумруди, което Сенжин й подари в деня на убийството на Хейжи.

— Това е танжински изумруд — подаде му го тя. — Единственият подарък от брат ми. Поднесе ми го на рождения ни ден, но той никога не е бил мой. Отдавна подозирах това, но сега вече съм сигурна.

Никълъс пое пръстена, изумрудът грееше като жив в леглото си от фина платина. И в същия момент усети това, което чувстваше Шизей: могъществото на Жената-демон.

Обърна се грациозно — както самата Шизей би го сторила, и бавно пое нагоре по стълбите. Там, където го чакаше смъртта.

Енергията на „кокоро“ плисна и обля Сенжин с гальовните си вълни — така майката къпе своето дете. За миг усети чуждо присъствие в Същността на нещата, плавно, почти като бог насочи вълните на могъщата си сила навън, присъствието изчезна.

Сенжин знаеше чие е било това присъствие. Никълъс Линеър се бе опитал да докосне мембраната на „кокоро“, но стоманените вълни на една по-силна, почти божествена воля, го бяха отблъснали. Волята на Сенжин. Успял без усилие да лиши Никълъс от основната енергия на Тао-тао, той вече бе напълно сигурен в своята победа.

Тялото му се изпъна, „кокоро“ кънтеше в главата му, мускулите му вибрираха от прилив на енергия. Дори старейшините в Жиу не могат да концентрират „кокоро“ като мен, помисли си той. Те се страхуваха да опитат, опасяваха се, че мембраната може да се разкъса от прекалено силния натиск, а това ще доведе до безграничен хаос в света. Аз не се страхувам като тях, аз използвам „кокоро“ така, както искам.

Духът му насочи плътната вълна на „кокоро“ по посока на Шизей, душата му копнееше тя да се присъедини към него, да сподели радостта от победата. Той искаше тя да е тук, повика я, защото времето да получи обратно подаръка си беше настъпило. Пръстенът с големия танжински изумруд.

Шизей го беше пазила през цялото време, без дори да подозира за това. Още когато го открадна — малко преди да напусне танжинското село — той си даде сметка, че не трябва да държи камъка у себе си, поне на първо време. Защото старейшините несъмнено биха го проследили със своята необичайна дарба. Докато Шизей никога не беше стъпвала в Жиу, не познаваше изкуството на Тао-тао и следователно не беше подвластна на влиянието му.

Сенжин чувстваше присъствието й, но искаше тя да е до него, душите им да се слеят за последен път, преди вълшебният изумруд да смени притежателя си. Нима Никълъс е успял да я спре по някакъв начин?

Стана и излезе от стаята с пейзажи на мястото на прозорците. Върховете на пръстите му излъчваха синкаво сияние, достъпно единствено за неговите очи. Сиянието на „кокоро“.

Спря се в горния край на стълбището, до слуха му достигна мекото шляпане на боси крака. Насочи навън спиралата на своя дух, но тя се блъсна в гладка безформена стена. Никълъс Линеър.

Но Шизей е близо. Той започна да слиза по стълбите, на устата му заигра усмивка.

Около него ставаше все по-светло, осветлението беше индиректно, но доста интензивно. Спомнил си трика с огледалата, Сенжин се стегна, мускулите му окаменяха. Светлината беше единственият съюзник на Никълъс Линеър и той се готвеше да я премахне, да го запрати в мрака и едва тогава да го лиши от живот.

Светлината блестеше над извитото стълбище, къпеше го в лъчите си по начина, по който преди секунди енергията на „кокоро“ къпеше душата на Сенжин. И в границите на това тясно пространство се появи фигурата на актьора, превърнал се в актриса; на мъжа, станал жена; на светлината, успяла по съвършен начин да се превърне в своята противоположност — мрака…

На прага на своя триумф, в мига, за който бе мечтал години наред — мига, в който ще освободи Жао Хсия от позора на поражението, ще прибере последните изумруди и ще изличи от лицето на земята единствения наследник на омразния Со Пенг, възстановявайки по този начин честта на своята фамилия, Сенжин изведнъж се изправи срещу най-ужасния кошмар на своя живот.

Жената-демон.

Тя бавно изплува от ослепителната светлина, разми се в сиянието й, пристъпи напред… Сенжин вече не беше в състояние да вижда нищо друго, освен огромните й черни очи, еротично съблазнителните и едновременно с това плашещо реалните черти на лицето й.

Лицето на Хаха-сан.

От гърлото му се изтръгна нещо като писък от ужас, нещо като гневен вик — той не беше в състояние да го определи. Не това беше пиесата, която бе, подготвил за бъдещата си жертва, не тази беше ослепително осветената сцена, върху която би желал да наблюдава съвършената игра на Жената-демон, да я наблюдава с ужас, очарование и вцепеняващ страх, да чувства магията на театъра, но въпреки това да тръпне от невероятното сливане между легенда и действителност.

Това тук беше истинско. Обвита в изпаренията на морския бряг, Жената-демон най-сетне беше дошла за него, проклятието й вече започваше да го притиска с огромната си тежест.

Вцепенението от шока продължи само един кратък миг, но той беше напълно достатъчен за мощната атака на Никълъс. Атака светкавична и ослепителна, опираща се изцяло на психологическата мощ на Акшара — езика на Вечността. Език, който Никълъс бе усвоил от Канзацу, сенсея на танжините.

„Акшара е център на вселената, казваше Канзацу. Той обладава онази необятна и съвършена тишина, в която се съдържа цялата Вселена. Когато прибягваме до изразните средства на Акшара, ние нямаме нужда от думи. Защото Акшара съществува на този свят далеч преди в него да е възникнала необходимостта от словото. Онзи, който е в състояние да използва Акшара, вече е постигнал пълно сливане с могъщите сили на Вселената.“

Макар да отскочи назад, блъснал се в стената на Акшара и все още парализиран от образа на Жената-демон, Сенжин бе далеч от поражението.

Шизей правилно бе предсказала, че на този етап той ще бъде вече прекалено силен. Едва сега Никълъс си даде сметка, че бе чакал много дълго, че бе му позволил да попие цялото излъчване на „кокоро“, че дори Акшара няма да го спре.

Сенжин се блъсна с трясък в стената, тялото му отскочи и прелетя няколко стъпала надолу. Успял да излезе от първоначалния шок, духът му се превърна в стоманено менгеме, което неумолимо започна да се стяга около гладката безформена стена, натискът му ставаше все по-силен и по-силен… Накрая стената се пропука и рухна.

Сенжин проникна в последната отбранителна линия на Никълъс — онази, която се намираше в сърцевината на духа му. Енергията на „кокоро“ се стовари върху него с цялата си могъща сила, разкъса духа му, превърна го в инертна и безволева маса.

Краят наближаваше. Много по-бързо, отколкото Никълъс си го беше представял. Рухна на колене, театралният костюм се разцепи върху тялото му, перуката се изплъзна от главата му.

Не можеше да диша, не можеше да се помръдне. Мислите му станаха неясни и разпокъсани, натискът на Сенжин беше огромен. Мракът започна да се сгъстява около него.

Но някъде далеч, в сърцето на мрака, все още сияеше ослепителна светлина. Тя идваше от един кристален фенер, от дълбоката същност на Шизей, попила чак в корените на съзнанието му…

„Ела при мен, сестричке, прокънтя духът на Сенжин. Ела при мен, моя любов! Сега имам нужда от теб!“ Тъмните спирали на волята му се насочиха напред и бавно се увиха около гладката стена, зад която мъждукаше последното пламъче от духа на Никълъс.

Тази стена вече не беше безлична, не беше безформена. Извиваща се като змия, тя се губеше в безкрайността, по повърхността й проблясваха брилянтните капчици на това, което беше есенцията от духа на Шизей — сестрата близначка на Сенжин. Тя се надигна да го посрещне, Сенжин радостно протегна ръце… И изведнъж върху него се стовари силата на ужасното отмъщение — неуловима като утринна мъгла, опасна, заплашителна…

„Шизей“, изкрещя духът на Сенжин…

Никълъс бръкна в джоба си, пръстите му бяха натежали така, сякаш някой ги бе натикал в оловна ръкавица. Болката пронизваше тялото му, сърцето лудо блъскаше в гърдите му, имаше чувството, че всеки миг ще се пръсне на късове.

После танжинският изумруд се плъзна в шепата му, той събра на топка последните остатъци от волята си.

Изведнъж почувства как някаква могъща сила го тласка към Сенжин, все по-бързо и по-бързо… Сякаш двамата се бяха превърнали в силни магнити, чието съединение нищо на този свят не беше в състояние да предотврати.

После се докоснаха…

В съзнанието на Сенжин бушуваха пламъци. Сред тях бавно започна да се оформя една огромна празнина, празнината на отчаянието… Изведнъж разбра най-страшното. Духът му вече бе сам, изоставен и предаден от единственото живо същество на този свят, което наистина бе обичал. От най-ужасния си кошмар.

Жената-демон… Шизей…

Бляскавите ръбове на шлифования изумруд сякаш изведнъж се превърнаха в стоманени остриета, камъкът изсвири във въздуха и потъна дълбоко в гърдите на Сенжин, смазвайки всичко по пътя си. Кожа и мускули, вътрешности и кости…

Кръвта изригна като вулкан, оплиска лицето на Никълъс, стълбите, стените… Тялото на Сенжин се изви като лък с опъната до скъсване тетива. Очите му всеки миг заплашваха да изскочат от орбитите си, устата му се разкриви в беззвучен вик. В следващия миг животът напусна тялото му — сякаш някаква божествена ръка бе угасила пламъчето на потрепваща в мрака свещ…

Шизей изпищя, тялото й политна, ръцете й се вкопчиха в широките рамене на Кони Танака. Почувства смъртта на своя брат с онази неизбежност, с която земята чувства топлите лъчи на слънцето.

Устата й се разтвори, дробовете й жадно поеха кислорода на въздуха. Чувстваше се срязана на две, сякаш скалпелът на безсърдечен хирург бе премахнал от тялото й тумор, с който бе свикнала от самото си рождение.

Потъна в непрогледен мрак, потръпна от хладината на вечната нощ… А после усети как в душата й започва да нахлува бледата зора на топлия ден, на прекрасните слънчеви лъчи… Чудо, което може да се сравни единствено с чудото на първия нежен бледозелен стрък, успял да пробие скованата от студ земя, предвестник на настъпващата пролет…

Вече усещаше тупкането само на своето сърце, второто и вечно присъстващото беше изчезнало… Нямаше ги мрачните внушения в душата й. На мястото им се бе настанило мълчанието. Нямаше го ехото на кипящия от злокобна енергия огледален дух. На негово място се бе настанило спокойствието… Въздухът нахлуваше в гърдите на Шизей леко и свободно, най-сетне се бе освободила от тъмната стоманена спирала, волята на Сенжин се бе стопила в небитието.

— Добре ли си? — тихо я попита Кони.

— Да — промълви Шизей и колебливо се отдели от него. — Вече съм добре.

Никълъс моментално усети как болката в гърдите му се разпръсква и изчезва. Останките на Сенжин Омукае — на страховития „дорокусай“, лежаха в безформена купчина върху стълбите, безвредни и незначителни като изстинала пепел. Мрачното ехо бавно заглъхваше. После настъпи тишина.

„Кокоро“ потъна в забвение.

Бележки

[1] Красиви декоративни риби от сем. на акулите. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Белият нинджа (6)

Метаданни

Данни

Белият нинджа

Белият нинджа

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга третаАкегатаПреди разсъмване

Токио | Вашингтон | Уест бей бридж | Ню ЙоркЛято, в наши дни

Ерик Лустбадер
Белият нинджа (6)

Книга трета
Акегата
Преди разсъмване

Токио | Вашингтон | Уест бей бридж | Ню Йорк
Лято, в наши дни