Ерик Лустбадер
Белият нинджа (5)

Азама, Япония | Жуи, Китай | Токио, Япония
Лято 1970 — Зима 1980

— Това ли е всичко, което ще ни разкажеш? — попита момиченцето.

— Ти обеща да ни разкажеш края! — обади се брат й.

— Тази приказка няма край — усмихна се сенсеят.

— Но ти обеща! — повтори момчето Сенжин, което винаги проявяваше по-голямо нетърпение от момичето.

— Какво стана, след като те паднаха от водопада? — попита Шизей.

— А, водопада! — поклати глава сенсеят, сякаш изведнъж си спомни защо са там — не само край реката, а и на самата планета.

Той беше Речния човек. Това беше единственото име, с което го познаваха Сенжин и Шизей, макар че винаги го наричаха сенсей — учител. Той беше като баща за тях — двете безпризорни близначета. Беше техен наставник и другар, учител и приятел. Беше брат на Хаха-сан.

На практика той беше цялата вселена за тях и те го обичаха повече от всичко, дори повече отколкото се обичаха помежду си.

Знаеха го като Речния човек, защото той ги заведе в сенчеста долина край брега на широка, извиваща се като змия река, и там се зае с тяхното обучение. Той се чувстваше у дома си, прекарваше във водата толкова време, колкото и на сушата, беше се превърнал в земноводно съвсем като жабите, които се приличаха на нагорещените камъни по брега и час по час стрелваха змиеподобните си езичета да приберат в устата си някое невнимателно насекомо.

— Водопадът сияеше като звезда в небето — каза Речния човек. — Тътенът му бе могъщ като някаква фантастична машина на живота и смъртта, водите му криеха огромна енергия.

— Изведнъж, в мига, в който двамата братя, вкопчили се един в друг, били повлечени от мощното течение, станало нещо необичайно. Цялата земя се разтърсила, трусът вероятно бил предизвикан от предсмъртната въздишка на Жао Хсия, притиснат от Со Пенг до скалите в подножието на водопада, а дробовете му се изпълвали с кипяща вода…

— А може би земята се разтърсила, когато Со Пенг изскочил от водата, поел дълбоко дъх и се проснал на калния бряг. Той оцелял, но приятелят му от детинство Жао Хсия нямал този късмет. Со Пенг имал възможност да спаси своя брат, но решил да го удави. В съдебния процес срещу Жао Хсия той бил всичко — съдия, жури и екзекутор.

— В този акт не присъствало правосъдието. Или го имало, но във вид, който ние едва ли можем да разберем. Правосъдието трябва да бъде уважавано, независимо от неговата жестокост. А всичко друго, което не може да се нарече правосъдие, трябва да бъде поругано и наказано.

Така беше започнало всичко. Сред зелената долина, прорязана от сребърната лента на реката, в разгара на горещото лято. В съзнанието на две млади и невинни човешки същества се запечатваха основните морални ценности. Но чии бяха те?

Хаха-сан нямаше други роднини, освен своя брат и сенсей, Речния човек. За разлика от сестра си — жената, която бе дала живот на Сенжин и Шизей — Хаха-сан бе предпочела да остане неомъжена. От малка бе изпълнена с дълбоко недоверие към мъжете.

Не разбираше секса и се страхуваше от него. Приемаше го като жестоко насилие срещу личността, едва ли някой друг човек разсъждаваше по този начин. Ако не се брои Сенжин, разбира се, който заедно с възмъжаването започна да си дава сметка какво е възприел от нея.

Може би Хаха-сан е била брутално изнасилена в младостта си — само подобен факт би оправдал отношението й към секса. Но животът рядко предлага ясни и категорични решения. По тази причина и истината за тази жена едва ли е била толкова еднозначна. Самата тя бе убедена, че отвращението й към мъжете е родено още в ранното й детство и тя вече не може да си спомни причините, които са го предизвикали.

А това, което си спомняше, беше обезпокояващо. Тя реагираше с ужас на откъслечните фрагменти — разлагащи се и вонящи, които често се появяваха в съзнанието й. В такива моменти над къщата надвисваше черен облак — сякаш страхът на Хаха-сан се бе превърнал в потръпващо от възбуда тяло на пияница, който всеки момент щеше да се събуди от алкохолното опиянение и щеше да помете всичко и всички със силата на страхотния си гняв.

Отначало Хаха-сан, сякаш засрамена от стореното, прегръщаше близнаците, притискаше ги до меките си като възглавница гърди и започваше да им напяла приспивни песни на непознат език.

Първите години от живота им течаха именно така — под знака на непредвидимото. Чувстваха се спокойни и сигурни само в присъствието на сенсея — там, край сребърните извивки на реката. И нима беше чудно, че приемаха с желание и радост неговите уроци, — неговите напътствия?

Много години по-късно, отпуснат и изгубил тегло в резервоара за освобождение от сетивните реакции на хотел „Кан“, прехвърлил на Кшира задачата да го извади от времето и пространството, Сенжин си даде сметка, че двамата с Шизей притежават същата дарба, която бе притежавала и Хаха-сан.

Но Хаха-сан не беше нормално човешко същество. Родителите й бяха загинали при американската атомна бомбардировка над Нагасаки, а лекарите бяха открили смъртоносна доза радиация и у самата нея. Разбрали, че е обречена, те я бяха прибрали в своите лаборатории и се бяха заели да я изследват по всевъзможни начини. Сложна апаратура от хром и фибростъкло регистрираше функциите на жизнените й органи, готова да открие всяка промяна в клетките на човешкото тяло, причинена от радиацията.

Този експеримент не беше изцяло по инициатива на медицинските екипи. Напротив — Хаха-сан беше тази, която прегърна като свидна рожба идеята за него. Веднага след изтощителните тестове, на които я подложиха заедно с всички останали бежанци от Нагасаки, тя сама си предложи услугите на лекарите. Слушаше ги как се консултират за нейния случай, но не разбираше нищо — сякаш радиацията вече я бе лишила от слух. По онова време, в края на 1945 година, тя беше десетгодишна и вече бе осъзнала собствената си смъртност. За това беше спомогнала и войната, тя бе разбрала какво значи да си мъртъв.

Но Хаха-сан се безпокоеше от живота, а не от смъртта. Когато небето над Нагасаки избухна в ослепителната светлина на смъртта, там не беше единствено сестричката й — с две години по-малка от нея. Майка й и баща й и двамата й по-големи братя обаче бяха изпепелени за секунди.

И Хаха-сан разбра, че е станала глава на семейството и трябва да се грижи за своята сестра. Не можеше да разчита на властите, изпаднали в пълно объркване в последните дни на войната.

Нуждаеше се от пари и единственият начин да ги получи бе да се предложи за опитно зайче, за жива лаборатория на учените, които горяха от желание да открият краткосрочните и дългосрочните поражения на радиацията — този нов и непознат досега бич на човечеството. Получените пари даваше на сестра си, тя пък успя да ги вложи по най-подходящия за едно сираче начин — предложи ги на селско семейство при условието да я приемат в своя дом. Изгубили и тримата си сина във войната, селяните бяха щастливи да получат чифт ръце — независимо от детската им слабост — за прибиране на оризовата реколта.

Но експериментът се оказа краткотраен. След като в продължение на шест месеца интензивни изследвания тялото на Хаха-сан не показа признаци на остро радиационно отравяне, лекарите се отказаха от нея и потърсиха други, по-малко щастливи жертви на атомната бомбардировка. Стигнаха до заключението, че първоначалната им диагноза е била погрешна — толкова незасегнато се оказа тялото на Хаха-сан.

Много години по-късно, плуващ в Пустотата, Сенжин си даде сметка колко изплашена е била Хаха-сан от своята необичайна дарба. Не само изплашена, а и дълбоко травмирана. Била е готова за смъртта, но изведнъж се е оказало, че е съвсем здрава. И тогава се е разболял духът й.

Може би е била уверена, че е трябвало да умре още при атомната експлозия. Не се е чувствала по-достойна за живота от своите братя и родители. Напротив — чувствала се е съвсем неподготвена за неговите трудности, всеки от братята й би бил в състояние да, се грижи далеч по-добре за малката им сестричка.

И все пак именно тя бе оцеляла. Дори нещо повече — бе разцъфнала като прекрасна орхидея. Защото Хаха-сан напусна лабораторията с розови страни, със силна и блестяща черна коса, с великолепни зъби. И не бе боледувала дори един ден след това.

В тази посока се бе развила нейната дарба, но дарбата на сестра й се прояви по съвсем различен начин. Сенжин бе убеден, че майка му така и не е разбрала какво притежава. Кармата й е била такава — да не се възползва от необичайните си способности, а само да ги предаде на децата си — Сенжин и Шизей.

Хаха-сан им даде тези имена. Тя пое грижите по тяхното отглеждане. Майка им не бе проявила никакъв интерес към тях или пък е била твърде болна за това. Сякаш животът й бе имал една-единствена цел — да ги роди. А след това да изчезне — по подобие на насекомите, които умират заедно с раждането на новото поколение.

Но кой беше сенсеят брат, след като и двамата й братя бяха загинали в бомбардировката? Сенжин й зададе този въпрос в мига, в който се бе почувствал достатъчно възрастен, за да види несъответствието.

— Сенсеят е наистина мой брат — беше се засмяла Хаха-сан. — Появи се на прага на майка ти една година, след като тя се беше омъжила и вече беше бременна с теб и Шизей. Каза, че е преживял бомбардировката в Нагасаки, защото се оказал точно в епицентъра на взрива, а освен това искал да провери силата на своята дарба. Би бил доволен и ако беше загинал, тъй като това би доказало незначителността на дарбата му, а той не искал да живее с мисълта, че е по-малко надарен от роднините си.

После отишъл в Китай, в селището Жуи и там започнал да изучава древните изкуства. Именно в Жуи получил титлата „сенсей“…

Затоплен и сит, Сенжин беше вдигнал очи към лицето й:

— Истина ли е това, което ти е казал сенсеят?

Хаха-сан му се усмихна, от тялото й се разнасяше особеният аромат на мляко и захар — аромат, който го преследваше цял живот.

— Не е възпитано да се съмняваш в думите на един сенсей — каза му тя. — Но аз не повярвах на това, което ми разказа за бомбата… — Сви рамене и добави: — Може би е намерил убежище в планината или е бил зашеметен от взривната вълна… Съмнявам се, че някой може да оцелее в епицентъра на такава експлозия, но всъщност не зная каква е истината. Останалата част от историята му обаче е вярна. Сенсеят наистина е учил в Жуи. Затова го видяхме след толкова много години, когато двете с майка ти вече бяхме надхвърлили двайсетте. За тези години той беше преживял много неща.

Какво имаше предвид Хаха-сан? Какво се беше случило със сенсея в Жуи? Сенжин пробва различни методи, за да изтръгне истината от Хаха-сан, но тя винаги съумяваше да се изплъзне. И през ум не му минаваше да попита самия сенсей, тъй като той никога нищо не говореше за своето минало.

Тогава Сенжин разбра, че никой на този свят не може да даде отговор на въпросите, които се блъскаха в главата му. Хаха-сан беше в състояние да му даде част от този отговор, сенсеят — друга. Но никой от тях не искаше, или не можеше, да даде отговор на най-важните въпроси, на онези, които имаха решаващо значение за бъдещето на младежа.

Само Шизей беше посветена в намеренията му да предприеме пътешествие до Жуи. И, естествено, избухна в плач. Никога не бяха се разделяли, дори в утробата на майка си бяха един до друг.

— Ти си слаба! — изкрещя й Сенжин. Какво казваше сенсеят за слабост като твоята?

— Не помня — отвърна през сълзи Шизей.

И Сенжин я удари. Не искаше да го стори или поне не бе имал подобни намерения. Което за него бе едно и също. Това беше първият му плесник, но съвсем не последният. Доста по-късно, чак отвъд Южно китайско море, той си даде сметка, че в отговора й тогава бе доловил ехо от недоумението на Хаха-сан. Не беше в състояние да накаже самата Хаха-сан или поне тогава не можеше да го стори — ето защо наказа нея.

Шизей. Сестрата близначка, другата половина на същността му. Нея.

От това нея се ужасяваше Сенжин. От тази влудяваща женственост, която неизменно присъстваше в сънищата му и която той панически изхвърляше от съзнанието си, когато беше буден. В началото беше убеден, че тази женственост е наследство от омразната и безволева майка, промъкнало се у него още през пъпната връв. После започна да подозира, че тя е част от дарбата на Хаха-сан, която тя презираше и мразеше, от която искаше да се отърве. Още по-късно стигна до заключението, че женствеността в душата му е смесица от двете.

Нямаше нищо общо с Шизей, същевременно беше тясно свързан с нея.

Още в майчината утроба Шизей бе пропита от всичко, което сам той притежаваше. Подобно на преминал в нелегалност бандит, той постоянно я подозираше, че е наследила фаталните слабости на майка им. Просто защото не можеше да подозира себе си в подобен грях, защото помнеше какво беше казала за сенсея, Хаха-сан: „Не би имал нищо против и да загине, защото това би означавало, че дарбата му е незначителна, а той така и не би се примирил с мисълта, че е по-непълноценен от другите членове на рода си.“ Сенжин знаеше, че тези думи важаха с пълна сила и за него самия.

Беше толкова нащрек и за най-малкия признак на майчиното наследство, колкото бяха лекарите, борещи се да открият следи от радиационната отрова в тялото на Хаха-сан. В този смисъл вниманието му бе отвлечено, когато Речния човек започна да пълни главата му със собствената си морална вселена.

Естествено, не съзнаваше това. Никое дете не може да осъзнае подобни неща. Крайният резултат обаче беше един и същ, тъй като точно като всяко дете Сенжин взе това, от което изпитваше нужда. Безразсъдно, без да мисли за последиците.

Може би е най-лесно да се твърди, че всичко това е било възможно, само защото той не е имал баща. Но какви други обяснения може да има? На практика и Сенжин, и Шизей приличаха на баща си. Майка им беше приятна на вид жена и нищо повече. За разлика от баща им, който, също като близнаците, просто грееше с необикновената си хубост.

Сенжин имаше от него само една оръфана по краищата снимка, зацапана и с липсващ долен край. Но тя продължаваше да се числи сред най-ценните му притежания, защото на нея бе запечатана фигурата на слаб и привлекателен мъж с безупречно изгладена униформа. Предната част на куртката му бе така отрупана с ордени и медали, че малкият Сенжин искрено вярваше, че цялата е направена от метал.

Какво бе станало с бащата на близнаците? Никой не знаеше. Бил е военен от кариерата, преживял най-тежките тихоокеански сражения на японската армия в края на Втората световна война. Храбростта и безспорните му качества на командир са били признати от всички. След войната останал извън обсега на Американския военен трибунал, което по безспорен начин доказва, че е имал високопоставени покровители.

Започнал кариерата си като пилот-изпитател на изтребителите, произвеждани от „Мицубиши“ и „Додай“. Още тогава безумната му смелост придобила широка известност — почти същата, на която се радвал и след участието си в най-тежките сражения по време на войната. Летял на границата на атмосферата — по-близко до слънцето, отколкото до земята. Никой не можел да се похвали със същото, с изключение може би единствено на легендарния Чък Ягър. После американските астронавти завзеха космическото пространство и славата на смелите пилоти-изпитатели се превърна в прах.

Един ден просто изчезнал. Може би не е могъл да понесе забравата на геройските битки. Винаги бе живял на предела на възможностите си. Нищо друго не бе го задоволявало. Може би и той като майка им беше изпълнил жизнената си мисия със създаването на близнаците и след това се бе превърнал в прах, ненужен на никого.

Не, това не е истина. Сенжин и Шизей имаха нужда от него.

— Водопадът! — нетърпеливо се обади Сенжин, подканяйки Речния човек да продължи своя разказ.

— Да, да — обади се и Шизей. — Какво стана после? Водопадът. Апокалипсисът на Речния човек, божественото прозрение, Армагедон. С него започваше и свършваше всичко. Всички пътища на света свършваха при водопада и започваха от него.

Години наред близнаците сънуваха този водопад, сякаш беше жив, сякаш се лееше в здрача на стаята им.

— Самсенгът, главатарят на гангстерите Тик По Так бил човекът, който измъкнал убиеца Со Пенг от кипящите води в подножието на водопада — започна Речния човек. — Трупът на Жао Хсия, прикован за дъното от волята на Со Пенг, така и никога не изплувал на повърхността.

— „Танжинът, когото търсехме, е мъртъв“, казал Со Пенг.

— После двамата се завърнали в Сингапур и се поздравили с успешния край на опасната си експедиция. Но там всичко било променено за седмиците, през които отсъствали.

— Съперникът на Так се възползвал от неговото отсъствие и установил контрол над Нощната част — квартала на Сингапур, в който властвали бандитите. А майката на Со Пенг изчезнала. Ужасена от начина, по който противопоставила един срещу друг собствените си синове, тя потънала без следа в гъстите тикови и сандалови гори, простиращи се северно от града.

Това беше краят на приказката, поне що се отнасяше до Речния човек. Но близнаците направо го тероризираха, искаха още и още от тази вълнуваща история. Няма край, повтаряше им той, но те не бяха доволни от такъв отговор и продължаваха да настояват.

Сенжин откри, че това беше още една причина да иска да замине за Жуи. Беше убеден, че именно в Китай ще научи края на тази приказка.

Шизей имаше по-други желания. В сънищата й този водопад не беше от кипяща вода, а от блестящи лица. Всички млади и красиви, всички обърнати към нея. Гледаха я така, както се гледа филмова звезда или друга известна личност — с обожание и благоговение. Тя не беше нито едното, нито другото, но знаеше (пак в съня си), че има нужда от това обожание както цветето има нужда от вода и слънчева светлина. Без него имаше само мрак, изпълнен със страх.

Не от самотата се страхуваше Шизей — нали в края на краищата имаше Сенжин и той винаги щеше да е част от духа й? Страхуваше се само от едно — че няма да получи достатъчно любов.

Сенжин я обичаше, но другите? Хаха-сан я бе отгледала и бе задоволявала основните й нужди. Но това беше дълг, а не любов.

Все още не разбираше, че Хаха-сан живее в агония; че тази агония предопределя не само постъпките й, но и това, което се крие зад тях. Агонията на Хаха-сан: беше жива, приличаше на злобно кученце, на отблъскващ белег, който я придружаваше навсякъде. Сякаш тази вътрешна агония беше близнакът на Хаха-сан, една обща цялост, към която тя бе привързана за цял живот. Тя я беше превърнала в особнячка, затворена в себе си, в робот, който постъпва ирационално и постоянно изпада в нервна депресия, придружавана от изблици на духовно насилие.

Като отражение на духовния смут на Хаха-сан, това насилие се проявяваше под най-различни форми. При Шизей то обикновено започваше с нетърпим сърбеж под черепа, сякаш паяци бяха свили гнездо направо в мозъка й. После идваха ослепителните светкавици, които в началото — още преди да свикне с тях — я караха да се отпуска на колене и да се препъва в мебелите, край които си играеше.

Но тези първи признаци бяха нищо в сравнение с това, което идваше по-късно — възстановяването на ужасната картина на Нагасаки, непосредствено след атомната бомбардировка, смрадта от изгорелите хора, гледката на овъглените трупове, писъците на ранените, задавящият вкус на пепелта, останала от изгарянето на жива плът… И всичко това се филтрираше през изкривената психика на Хаха-сан, приемаше гротескна форма благодарение на това, което кипеше в душата й — ужас, мъка, гняв…

После се появяваше отвратителното чудовище на среднощните кошмари, преследваше обитателите на къщата, минаваше през стени и заключени врати, търсеше ги, искаше да ги погълне… Намираше ги, вмъкваше се в душите им, изпълваше ги с неясни сенки, вселяваше в тях ужас, отчаяние, смърт…

Децата реагираха по различен начин на тези хаотични изблици на психическо насилие. Сенжин бягаше навън, бесен от факта, че нещо е успяло да се промъкне в най-интимните му чувства. Ето я неговата жена-демон — външно мека и съблазнителна, но вътрешно пропита със злокобна разрушителна сила. Изправен под дъжда или снега, той проклинаше Хаха-сан и яростно се заканваше един ден да й отмъсти. Но Шизей, сякаш парализирана от ужас, не беше в състояние да напусне къщата. Тя просто губеше контрол над себе си, душата й се свиваше, съпротивителните й сили се стопяваха и отстъпваха място на желанието да се подчини на неизбежната съдба, на живота, очертан от Хаха-сан и сенсея. Свиваше се на топка в стаята си и с трепет очакваше поредното докосване на ужасните пипала. Очите й неизменно бяха здраво стиснати, устата й мълвеше молитви, призоваваше края…

Така дочакваше чудовищното нападение, после къщата бавно придобиваше нормалния си вид. Единствено тихото потропване на посудата в кухнята продължаваше да напомня за преживените кошмари. Дълго след затихване на кризата никой, дори сенсеят, не смееше да се доближи до Хаха-сан.

Постепенно Шизей стигна до заключението, че тези изблици — винаги ужасни и непредвидими, се дължат на някаква грешка от нейна страна (иначе защо кошмарите ще търсят именно нея, разсъждаваше тя), по категоричен начин доказват, че тя не е достойна за обич.

Когато Сенжин се разболяваше или беше изтощен до изнемогване и Хаха-сан го притегляше към своите едри и меки като възглавница гърди, той имаше чувството, че дишането му спира, че се задушава от безграничната й топлина, от аромата на мляко и захар. Шизей изпитваше друго — когато се озоваваше в скута на Хаха-сан, тя сякаш се хипнотизираше от бавното туптене на сърцето й и заспиваше за броени минути, независимо колко възбудена е била преди това. Тази неизбежна пасивност, породена от огромното желание на Шизей да достави удоволствие на Хаха-сан и по този начин да спечели нейната любов, доведе до друго — Хаха-сан неволно започна да я обича повече от Сенжин, чиято агресивност я правеше някак неспокойна, въпреки усилията й да я приема като нещо нормално. Тя знаеше, че основният й дълг е да успокоява децата и когато не успяваше да го стори, вихрушката на ужасните и изблици помиташе всичко в къщата.

По ирония на съдбата именно емоционалните сривове на Хаха-сан спомогнаха косвено за формирането на житейския мироглед на Шизей. А той се изразяваше само в едно — борба за придобиване на „сейшин-шуги“, тоест — господство на духовните сили над физическите желания. Още два фактора й помогнаха в този процес — страхът, че никога няма да получи необходимата за оцеляването й порция обич, и самият факт, че е жена — и следователно по-непълноценна от мъжа. А именно срещу мъж — в случая брат й Сенжин — тя трябваше да се състезава по време на уроците, които им преподаваше Речния човек.

Понякога вечер сенсеят вдигаше ръка и казваше?

— Погледнете нагоре!

Близнаците покорно извиваха вратове към изпъстрения с ярки звезди небосвод.

— Това, което виждате в момента, принадлежи на миналото — продължаваше сенсеят. — Светлината на звездите е на един милион години, за този отрязък от време тя стига тук, до нашата планета. Значи гледате напред, но виждате нещо отдавна отминало, виждате го вътре в себе си.

— Именно в това се състои същността на Кшира — езикът на вечното единство между звук и светлина. Той е обратното на това, което наричаме Вечност, тъй като Кшира никога не се намира в покой. Трябва да научите наизуст урока на звездите — именно той е основата на всичко, което ще научите от мен. Звездите са далеч както във времето, така и в пространството. До известна степен тези две понятия са едно и също. Миналото — вашето и моето — се намира на друго място и в друго време.

— Същото е и с дните. Човекът е дал имена на различните дни, но Кшира ни учи, че денят е само един. Той постоянно се завръща при нас и по този начин дава илюзията, че е различен.

— В „кокоро“ — сърцевината на нещата, съществува нещо като мембрана. Тя няма нищо общо с органа, който тупка в гърдите ни и който ние наричаме сърце. Представлява по-скоро едно енергийно поле, на което можем да влияем със своите вътрешни сили.

— Пътят е двоен, едната му част е ритуалът, а другата — медитацията. Ритуални действия и медитативни мисли. И двете фокусират енергията, превръщат я в плътен лъч, който може да докосне мембраната на „кокоро“, да я накара да затрепти от вълнение, да й влияе… Двата пътя трябва да се използват непрекъснато. Колкото по-дълго правим това, толкова по силна ще трепти мембраната на „кокоро“, толкова по-голяма енергия ще се акумулира.

Върху лицето на Речния човек играеха светлините на огъня, изражението му сякаш се променяше с всеки отделен проблясък.

— Ще ви дам един пример… — добави той, очите му се затвориха, лицето му стана напълно безизразно.

Обладани от необичайната си дарба, близнаците веднага усетиха излъчването — съвсем близко до това, което някога Со Пенг бе усетил от майка си… То се изразяваше в широки и концентрични кръгове светлина, които някак бяха лишени от свойството да осветяват каквото и да било. Въздухът натежа, стана някак течен и осезаем. Звездите продължаваха да мигат над главите им, но близнаците имаха чувството, че светлината им изведнъж се сви и избледня.

После, неочаквано и рязко, звездите изчезнаха. Духна хладен и влажен ветрец, тежки дъждовни капки забарабаниха по земята. Миг по-късно изчезнаха, за появата им напомняше единствено огънят, който разгневено съскаше в мрака.

Речния човек отвори очи.

— Видяхте какво може да стори Кшира — промълви той.

— Ти направи облак — удивено промълви Сенжин.

— А сега небето пак е чисто — добави Шизей.

— Не съм направил облак — усмихна се Речния човек. — Това е извън възможностите на обикновените смъртни. Кшира иска да ни каже, че облаците винаги съществуват, дори и когато са невидими за окото. Те са част от природата, а тя е в постоянно движение. В постоянно! Облаците се сгъстяват и разпръскват, но винаги са тук, някъде над главите ни. Това важи и за всички останали неща в природата. Ето защо човек трябва да умее да концентрира необходимата енергия, да я насочи срещу мембраната на „кокоро“ и тогава действието му ще бъде възнаградено със съответната реакция.

Речния човек се изправи на крака.

— До този момент използвах единствено мисълта, за да натрупам необходимата енергия — каза той. — А вече знаете, че към това водят два пътя.

Изчезна в мрака и миг по-късно се появи отново. В ръката му помръдваше белка. Близнаците често бяха виждали тези животинки през лятото. Кафявата им козинка ясно се открояваше на фона на зелените храсталаци. Но сега беше зима и козинката на животинчето беше сребриста — дълга и топла. Беше много красиво животно.

То се мяташе изплашено в ръцете на сенсея, после изведнъж притихна. Рязко завъртане на палеца и показалеца на Речния човек беше пречупило врата му. Сенсеят извади малък нож и започна да дере кожата му. Не го правеше като ловците, които се стремяха да запазят кожата цяла, а просто я режеше на дълги и равни ивици. Движенията му бяха плавни и стилизирани, дори на децата стана ясно, че тук става въпрос за някакъв ритуал.

Кожата на белката падаше на тесни окървавени ивици, сенсеят ги вземаше и ги подреждаше като листенцата на някакво странно цвете. Сенжин и Шизей забелязаха, че очите му са почти плътно затворени, между клепачите се виждаше само една тънка бяла ивица. И разбраха, че медитацията е започнала, че енергията отново се фокусира.

Сега вече действаха и двете части на пътя към Кшира — ритуалното действие и медитативните разсъждения. Близнаците неволно потръпнаха, почувствали ясно първите пориви на вихрушката, огънала върховете на дърветата. В нощния въздух се понесоха откъснати листа, дървесните жаби рязко прекъснаха безкрайната си песен. Замлъкнаха и нощните насекоми — светулки, щурци, комари…

Нощта стана черна и непрогледна, сякаш под небосвода бе опънато огромно одеяло, което погълна светлината на звездите. Тихият ромон на реката се смеси с воя на влажния вятър, сякаш да подсили усещането за могъщото движение на природата.

В следващия миг точно над главите им тресна оглушителна, гръмотевица, близнаците уплашено подскочиха, земята тежко потръпна под краката им. Не видяха светкавица, но въпреки това гръмотевицата продължаваше да трещи — близка, могъща, заплашителна…

Физически почувстваха трептенето — сякаш някой блъскаше по изпънатата кожа на гигантски барабан. Вероятно именно това беше мембраната на „кокоро“, която им беше описал Речния човек. Цялата долина заехтя.

Речния човек отвори очи, едва когато пороят връхлетя.

— Ето я вашата сила — усмихна се той. — Силата на Кшира, родена от Двата пътя.

 

 

С течение на времето мечтата на Сенжин за Жуи ставаше все по-силна и по-силна. Но Хаха-сан също реши да се занимава с образованието на двете близначета и започна да ги учи на езика, на който им беше пяла приспивни песнички. Езикът на танжините.

Сенжин започна да вижда смисъл в тежкото обучение, мечтата да научи края на историята за двамата братя Со Пенг и Жао Хсия постепенно се превърна в мания.

Речния човек беше изключително взискателен. Набавил си книги по философия и теология, трудове на най-светлите умове в областта на морала, политиката и етиката, той отрупа с тях близнаците и постоянно ги препитваше върху разнообразната материя. Преждевременно развити във всички области на своето образование, близнаците с готовност потънаха в писаното слово. Същевременно продължаваха да усвояват изкуството на Кшира.

Скоро обаче Сенжин откри, че нещо куца във връзката им със заобикалящия ги свят. Той автоматически прие, че трябва да бъде далеч по-добър във всичко от своите връстници. Когато откри, че това не е така, беше истински съкрушен. Не можеше да разбере как е възможно да бъде умен и талантлив в дадени области, а в други да показва срамна несръчност и ниска възприемчивост.

Отговорът на тази дилема откри в томчето на Жозеф Жобер — френски философ-моралист от XVI век.

От него разбра, че и богоизбраните, специалните, уникалните личности също могат да живеят удобно и щастливо в обществото, редом с обикновените хора. „Велики умове са онези, които умеят да прикриват своята ограниченост и посредственост“, пишеше Жобер. От момента, в който Сенжин прочете тези редове, той ги превърна в основно правило на живота си.

Престана да се състезава с всички и във всичко започна да се изявява само в областите, в които наистина беше майстор, а понякога, за да не привлича прекалено внимание върху себе си, губеше дори и в тях. С изненада откри, че съвсем не държи да бъде лидер сред своите връстници, те просто не му бяха достатъчно интересни. Далеч повече обичаше да се занимава с бойни изкуства, да чете или да води философски разговори със сенсея, да спори по морални въпроси със сестра си.

Това, последното, го вършеше късно през нощта, когато и двамата с Шизей вече бяха в леглото. Единият от тях неизменно се мушкаше под постелката на другия. В началото прибягваха до тази маневра, за да говорят на воля, без да пречат на Хаха-сан, която сякаш чувстваше настроенията им дори в съня си.

С времето близнаците започнаха да ценят споделената топлина. Сенжин откри, че му е приятно да се притиска до нея, да усеща местата, където всички жени, дори и жилавата Шизей, са невероятно меки. Шизей от своя страна също обичаше да чувства твърдите му мускули върху кожата си. Тялото му бе съвършено, без слаби места и тя често го сънуваше изпънато между нея и невидимата опасност. А когато заспиваха един до друг, те често сънуваха еднакви сънища.

Но топлината не беше само физическа. Понякога Шизей имаше чувството, — че някой сякаш разтрива гръбначния й стълб и основата на мозъка, много по-късно със смайване щеше да открие, че изпитва същото особено и прекрасно чувство по време на сексуален оргазъм.

В топлата безформена зона, създадена от обединената сила на енергията им, двамата разговаряха за доброто и злото чак до ранните утринни часове. Светът преставаше да съществува, оставаха само душите им. А те създаваха свои собствени цветове, генерираха невидима за другите светлина, усещаха топлината на своите тайнствени и безупречни двигатели.

Бяха богове, без да съзнават това. Все още не бяха докоснати нито от доброто, нито от злото (и точно на това се дължеше изключителната им обективност), но тези основни човешки качества вече ги чакаха зад леко открехнатата врата на зрелостта.

Сенжин поддържаше мнението, че доброто и злото преливат едно в друго и се дефинират за всеки индивид поотделно. Това, твърдеше той, е неделима част от природата на човека. И си позволяваше да го оприличи дори с наказанието, тъй като според него дори западната концепция за първородния грях не сочи дали преди него — някъде в праисторическото минало на човека, доброто и злото са били отделни и напълно самостоятелни качества.

Шизей от своя страна поддържаше именно тази теза — че доброто и злото са били и винаги ще бъдат отделни и неподлежащи на смесване и преливане принципи. Именно това прави човека смъртен, страстно шепнеше на брат си тя. Именно това го прави различен от боговете, които единствени могат да възприемат доброто и злото като арки от ослепителна светлина и да ги огъват според волята си.

— Ние сме осакатени от боговете, от природата, а дори и от зверовете, които са далеч по-близко до духа и енергията, които движат света — казваше тя.

— Но нали точно на това ни учи сенсеят? — отвръщаше Сенжин. — Нали Кшира е именно овладяването на това, което наричаме енергийната мембрана на „кокоро“?

— Точно тук е твоят проблем — разпалваше се още повече Шизей. — Ти разглеждаш всичко под ъгъла на овладяването, на завоеванието. Сенсеят ни учи как да разбираме света, след като разберем себе си.

— Нищо не ти е ясно — настояваше на своето Сенжин. — Разбирането е илюзия, а разбирането на собствената ни същност — най-великата илюзия на света! И знаеш ли защо? Защото на практика ние не искаме да знаем какви слепи червеи дълбаят мрака на нашия Дух!

— Нямаш представа колко дълбоко грешиш! Духът е красив, именно защото е универсален, отворен, готов да приеме всичко! — Това беше цитат на Мишел де Монтен, който Шизей особено много харесваше.

— Заблудата на тези слова се състои в простия факт, че ние изобщо не живеем в красив свят! — смееше се Сенжин.

— Защо всичко за теб се явява в толкова превратна светлина? — чудеше се тя.

Сенжин нямаше отговор на този въпрос. Вместо това бе протегнал ръка да я докосне.

— Ох, че е хубаво! — промълви след известно време Шизей.

А той бе забил дългия си нокът в гърба й и от раната бликна кръв.

— А това? Как усещаш това?

 

 

Две години по-късно, вече седемнайсетгодишен, Сенжин изчезна. Шизей единствена знаеше къде беше отишъл — в Жуи. Не сподели това с никого, дори с Хаха-сан. Защото знаеше, че като разбере къде е заминал младежът, тя веднага ще прати Речния човек да го прибере.

Приемаше отсъствието на брат си като рана, нанесена с остър кинжал. Леглото й беше студено и самотно без твърдите като желязо кръгове на неговото излъчване. След заминаването му тя изведнъж се почувства по-малко невинна — сякаш отсъствието му сложи началото на прехода от детската наивност към разочарованията на зрелостта.

В живота на близнаците липсваше юношеството. Суровата подготовка — осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата, сякаш бе прекъснала хормоналното им развитие със същия успех, с който ги бе изолирала от нормалните белези на растежа, характерни за техните връстници навсякъде по света.

Живееха в абсолютно изолиран свой свят — един рай на усърдния безкраен труд, носещ дълбоко удовлетворение. Но във всичко останало им се угаждаше изцяло, сякаш бяха единствени наследници на японския император.

Шизей преживя бягството на близнака си така, както Сенжин бе преживял предателството на майка си. Самата Шизей не се чувстваше изоставена от майката, тя никога не мислеше за родителите си, а когато това все пак се случваше, тя ги приемаше като двойка актьори на екрана. Просто ги наблюдаваше, без да изпитва нищо. Още повече че имаше Хаха-сан за своя майка и Речния човек за свой баща.

Все пак бягството на Сенжин остави дълбоки следи върху света на нейните фантазии. Някак изведнъж разбра колко много прилича на Хаха-сан — херметически затворена в своя малък свят, абсолютно самотна. И това я разтревожи. Защото стремежът й към „сейшин-шуги“ — господството на духа над материята, се крепеше единствено на убеждението, че е безкрайно слаба. О, да, тя имаше Кшира и благодарение на него можеше да върши много неща. Но Кшира не беше в състояние да я дари с брутална сила, тя завинаги щеше да си остане зависима от волята на другите. Съзнаваше, че трябва да открие начин да бъде независима, при това начин, който да я предпазва в максимална степен от риска да се окаже подчинена.

Сама в мрака на нощта, прегърнала мека възглавница, тя мислеше за Сенжин — за своя брат близнак, единствения човек на този свят, от когото се чувстваше напълно зависима. И искаше да бъде такава. Искаше го с цялата си душа. Самотна сълза потрепна под клепача й и бавно се плъзна надолу.

 

 

Ако Сенжин не бе слушал внимателно подробните описания на Речния човек, той положително щеше да се озове не там, където трябва. Единственото място с име Жуи, което хората познаваха, беше градче на около седемдесет километра южно от Ханджоу.

Но това градче, чиито жители се препитаваха от производство на коприна и зелен чай, лежеше сред наносите на изпълнената с езера равнина на Югоизточен Китай, докато Сенжин беше сигурен, че търси малко планинско селце в северозападната част на страната.

В крайна сметка го откри. Селището на танжините действително се оказа сгушено в полите на планината Тайханг Шан, която се издигаше на шейсет-седемдесет километра западно от Анианг — люлката на китайската цивилизация, разположен в северната част на провинция Хенан.

Тук дори кафявите склонове на планината изглеждаха пропити с древност, а Жуи — кацнало в гънките й — беше изпълнено с храмове. Еднакви като разпилени зрънца сол, те се бяха пръснали далеч извън чертите на селцето.

Сенжин успя да открие крайната цел на продължителното си пътешествие не само защото бе слушал внимателно описанията на Речния човек. Помогна му и Кшира, за да „види“ Жуи проектирано в миналото, през дълбоките пластове на времето и пространството. А когато пристигна в подножието на Кафявата планина, той откри, че там липсват еднаквите униформи на Мао, кресливите комунистически лозунги и плакати, написани на лицемерен жаргон, нямаше я и некадърната, назначена от Пекин управа.

Обратно — Жуи изглеждаше така, както преди хилядолетия, непроменено и вечно като самата Тайханг Шан. Тъжният и парцалив с бедността си съвременен Китай сякаш бе забравил за съществуването на това селце. А то живееше по начина, по който бе живяло векове наред — затворено в религиозен екстаз, самозадоволяващо се във всичко. Двете последни столетия все още не бяха успели да го докоснат с лапите си, вонящи на въглища и петрол.

Пристигането на Сенжин бе предшествано от стоманените кръгове на неговото излъчване и селцето ги долови още преди младежът да бе приключил спускането си по кафявите планински склонове, диви и обсипани с дебел слой прах. По тази причина старейшините вече бяха на площада, когато той се появи в източния му край.

Приветстваха го на езика, който бе научил от Хаха-сан, приеха го като най-сетне завърналия се блуден син и на практика това беше точно така. Още на другата сутрин, малко преди изгрев-слънце, започна и обучението му в изкуството на Тао-тао.

Старейшината, на когото бе възложено да го обучава, се наричаше Мубао. Беше висок и жилав човек, лицето му бе прорязано от дълбоките бръчки, които са характерни за обитателите на дивите и недружелюбни северни степи на Китай. Пъргавите му очи и резките движения на главата и тялото го оприличаваха на ястреб.

Сенжин бе вкаран в стаичката си — малка килия е каменни стени, покрити с пласт сажди. В грубото огнище пламтеше огън — по това време на годината Тайханг Шан не предлагаше нищо друго, освен пронизващ студ. През малкото прозорче без стъкло се виждаше небето, почервеняло от изгрева на слънцето.

Мубао мълчаливо се настани зад бамбуковата масичка и потъна в четене на някакви книжа. Държеше се така, сякаш бе сам в стаичката, очите му нито за миг не се вдигнаха нагоре.

След известно време Сенжин изгуби търпение и се раздвижи. В същия миг Мубао скочи на крака и Сенжин не успя да разбере какво става. Инстинктивно прибягна до дарбата си, мрачните й метални вълни се насочиха към по-възрастния мъж.

За свой огромен ужас обаче откри, че затъва в дълбоки и лепкави вълни, че е ограден от непристъпна стена, мрачна и неподвижна като вечността. И като смъртта. В този кратък миг на пълна парализа до него се докопа Мубао. Стоманените му пръсти се свиха около врата му, железните мускули го тласнаха напред и натиснаха главата му към огъня.

Пред очите на Сенжин заиграха пламъците, лъхна го нетърпима жега, облаците ароматен пушек заплашваха всеки миг да го задавят. Лицето му се напече, замириса на изгоряло, едва по-късно си даде сметка, че миризмата идва от пламналите му вежди.

Мубао най-сетне дръпна главата му назад, но не отпусна желязната си хватка.

— Ти дойде тук арогантен и невеж — прокънтя дълбокият му вибриращ глас. — Дойде готов да използваш своята дарба по груб и небрежен начин. Ти си суетен и безпочвено самоуверен егоист, който представлява заплаха както за нас, така и за себе си. Имаш ли какво да кажеш в своя защита?

Железните пръсти разхлабиха хватката си и Сенжин се наежи. Обливаха го вълните на гнева, горещи и лепкави като горски мед. Първата му реакция беше да пусне в ход стоманените кръгове на своето излъчване, да го използва така, както го бе учил Речния човек, да отмъсти за унижението.

Миг по-късно в душата му се промъкна инстинктът за самосъхранение, безшумен и предпазлив като горски хищник. Сенжин беше сигурен, че дарбата му ще се блъсне във високата и безформена стена, без да знае откъде идва това чувство на обреченост. А след това ще отскочи обратно към него и ще го парализира.

После всичко се промени, агресивността му изведнъж се стопи. Очите му се сведоха надолу, главата му клюмна.

— Не мога да се защитавам пред лицето на истината — дрезгаво промълви той. Душата му се изпълни с алчност, а не с очакваното унижение. Беше алчен за силите, които Мубао очевидно притежаваше, закле се да ги усвои, каквото и да му струва това.

— Тогава чуй присъдата ми! — сурово рече Мубао. — Ще обръснеш главата си в знак на покаяние за недостойното си поведение и ще останеш така, докато ти бъде заповядано нещо друго. Ще работиш и живееш в кухнята, където ще помагаш на чираците. Ще изпълняваш безпрекословно всичко, което ти заповядват, ще вършиш най-мръсната работа!

— А какво ще стане с обучението ми по Тао-тао? — попита Сенжин.

— То вече започна — отвърна Мубао.

„Няма да се поддам на унижението“, реши Сенжин.

А имаше на какво да се поддаде и още как! Чираците го мразеха — нали беше японец. Тези тъпи хлапаци с хилаво излъчване и задрямали мозъци го засипваха с подигравки, но Сенжин изпълняваше безкрайните им прищевки, макар вътрешно да кипеше от гняв. Караха го да изхвърля гниещите отпадъци, да разстила с голи ръце оборския тор около нежните стебла на зеленчуците и билките в просторната градина. А веднъж го накараха да изкопае нова яма за отпадъчните води и докато той изпълняваше нареждането, всички чираци се наредиха около дупката и започнаха да уринират отгоре му. Редовно откриваше разни гадини в храната си, но спокойно и с видимо удоволствие ги поглъщаше пред очите на хлапаците — сякаш бяха редки деликатеси. Не се смути, дори когато откри изпражнение в постелята си.

Целта на всички тези унижения бе да го направят по-добър човек, но на практика не стана така. Сенжин продължаваше да нехае за огледалото на собствената си същност, което Мубао решително държеше срещу очите му. Сякаш бе митичен вампир, чието отражение не можеше да се появи в никакво огледало.

По всичко личеше, че е лишен и от сянка. Съдържанието на живота му в Жуи нямаше абсолютно никакво значение за него. Вместо това, можеше да бъде в рай, затвор или ад — това му беше безразлично. Значение имаха единствено въпросите, които тиктакаха в съзнанието му като бомба с часовников механизъм. По отношение на всичко останало той беше робот, не, по-скоро — великолепен актьор, чието най-голямо постижение бе илюзията за нормално поведение, която вдъхваше на околните.

Дори Мубао, въпреки огромния си опит и способности, бе заблуден от майсторството на младия илюзионист. И той, както всички старейшини на танжините, беше твърдо убеден, че арогантният хлапак най-сетне се е преклонил пред силата на унижението, че мизерното съществуване в Жуи е урок, който той ще запомни за цял живот.

Но колко дълбоко грешаха всички, какво невежество проявиха! Престоят на Сенжин тук беше по-скоро урок за тях, а не за него. Вродената им арогантност и сляпото доверие в методи, издържали изпитанието на времето, неволно ги бяха принудили да се отнасят със Сенжин така, както се отнасяха с всички нови кандидати за овладяване изкуството на Тао-тао. Но Сенжин беше коренно различен от учениците им, постъпвали в Жуи обикновено от близките околности. В същото време танжините старейшини отдавна бяха престанали да изпитват съмнение в собственото си всемогъщество, от което бе черпил сили дори великият Мао. И как биха могли да допуснат, че някакво недорасло хлапе ще направи на пух и прах цялата им методология? Бяха приели усойница в пазвата си, но самодоволството им беше толкова голямо, че вече не бяха в състояние да видят опасно проблясващите й пръстени под лъжливата фасада на примирението.

Сенжин рядко спеше повече от час-два на денонощие. През деня беше покорен роб на чираците, които го мразеха с цялата си душа, а през нощта се поставяше на разположение на Мубао или на някой от другите старейшини, които го обучаваха на различни похвати от Тао-тао.

Те не бяха Кшира — това, на което го бе учил Речния човек, но в много неща си приличаха. Сенжин незабавно видя как това изкуство бе деградирало с течение на времето, как се бе променило и нагодило към изискванията на японския бит и култура, въпреки безспорните усилия на популяризаторите му да го запазят в оригинален вид.

Но какви бяха въпросите, на които не можеха да отговорят нито Хаха-сан, нито Речния човек; въпросите, които го бяха принудили да потегли за Жуи при тукашните танжини? Малко след пристигането си Сенжин беше убеден, че ги знае. Какво се е случило с Речния човек тук? Може ли да се научи нещо повече от размишленията на отдавна умрели хора, които се бяха считали за философи? Къде лежи истината за света? Какви трябва да бъдат отговорите на вечните въпроси: защо съм тук, къде отивам, в какво ще се превърна след това?

Но сега знаеше, че дори да получи отговор на всички тези въпроси, той не би го задоволил. „Защо се превръщам в гняв, питаше се той с ръце, заровени в оборския тор. Защо съм ярост, възникваше въпросът в главата му, докато в устата му помръдваха бръмбари. Защо съм бесен“, недоумяваше душата му нощем, когато тялото му бе свито на кълбо, а мрачното метално излъчване на дарбата му бе приковано към него като крилата на окована птица.

Задаваше въпросите си за пребиваването на Речния човек тук така ловко, че нито Мубао, нито някой от останалите старейшини забелязваха нещо подозрително. Обработваше ги бавно и внимателно, търпеливо очакваше подходящия момент за проникване в древните им тайни. Но това стана по-скоро, благодарение на шанс, появил се от съвсем друг източник.

Момчетата и момичетата в селото се събираха заедно само на общата трапеза, иначе забраната за контакти между тях беше прилагана с цялата си строгост. Но някои от тях все пак успяваха да осъществяват контакти помежду си. Сенжин така и не можа да определи дали тези тайни срещи оставаха извън полезрението на старейшините, или пък сложната им организация и реализация беше просто част от обучението на Тао-тао.

Едно от момичетата изглеждаше особено объркано от начина на преподаване, не разбираше материята, отговорите му никога не бяха задоволителни за старейшините. В резултат беше обект на закачки и подигравки, съвсем като Сенжин.

Казваше се Ксу и беше много красива. Притежаваше порцеланова кожа и лице на кукла, от което се излъчваше почти хипнотично съвършенство. Сенжин намираше несъответствието между външния й вид и начина, по който възприема обучението си, за една малко тъжна ирония на съдбата. Ненадминат лъжец, както винаги той успя да се убеди, че е привлечен от нея, просто защото обожава съвършенството във всичките му форми. Виждаше се като скулптор, който ще създаде истински шедьовър от неоформения къс глина, каквато бе Ксу в неговите очи. Но истината беше по-различна — в това странно общество му ставаше все по-трудно да понася своята пълна изолация. Разбира се, не искаше да признае пред себе си, че вътрешната болка го тласка към друг, подобен на него човек — презрян от всички красив чужденец. Вътрешната му нужда от компания го направи сляп за нейните недостатъци, които при други обстоятелства несъмнено би презирал. Виждаше единствено деградацията на Ксу, изкривеното й от страданията лице беше огледален образ на неговото собствено.

В началото наблюдаваше унижението й като останалите, макар че не изпитваше тяхното удоволствие. Скоро обаче отношението към нея стана толкова лошо, че той се почувства длъжен да се намеси. Започна да разглежда всеобщата жестокост към момичето като прегрешение. Не по отношение на неписаните закони на танжините, които за него не означаваха нищо, а по-скоро по отношение на вътрешния му морален кодекс, чиито канони се очертаваха все по-ясно в съзнанието му.

Изправен сред студената дупка, която копаеше зад общата тоалетна, Сенжин стана свидетел на поредните издевателства над Ксу, извършени от група момичета. Започна се с ругатни и подигравки, после се премина и към физически действия. Блъскана и ритана от всички страни, Ксу с олюляване премина през каменистия терен и падна в помийната яма, която копаеше Сенжин.

Той спря да работи. В опита си да не се разплаче момичето хапеше долната си устна с такова ожесточение, че от нея потече кръв. Свита на топка, тя отчаяно се притискаше до калната стена на ямата, опитвайки се да се скрие от ухилените си мъчителки.

Момичетата се наредиха покрай ръба на ямата, поставиха ръце на коленете си и започнаха да подвикват обидни думи на Ксу. Една от тях се изплю долу, но вместо върху момичето храчката се лепна върху бузата на Сенжин. Попадението предизвика взрив от смях.

— Вижте, вижте! — развикаха се хлапачките. — Тук бил и лайнарът! Не видяхме, че копаеш тук, Лайнар! — Задавяха се от смях, от очите им потекоха сълзи.

Сенжин погледна към Ксу и срещна разширените й от ужас очи, вперени в храчката на лицето му. От тях бавно се плъзнаха две сълзи. Плачеше за него, а не за себе си.

Сенжин затвори очи и потърси онова място дълбоко в душата си, в което се бяха свили металните спирали на необичайното му излъчване. Това място беше безкрайно отдалечено както във времето, така и в пространството, намираше се съвсем близо до фината мембрана на „кокоро“, увиснала неподвижно в пустотата на душата му. Сенжин напрегна волята си и не след дълго енергията започна да струи по посока на мембраната, тя леко потръпна и започна да вибрира.

Той започна да насочва енергията си навън, прибави към нея и силата на необичайната си дарба, хвърли ги във времето и пространството. Миг по-късно земята се разтърси, сякаш бе глиган, пронизан от смъртоносна стрела.

Сенжин чу писъци и грохот, отвори очи. Земята под краката на кискащите се хлапачки се бе сринала, те се бяха стоварили в дъното на ямата, оплетени в кълбо от кални тела, от което се разнасяха писъци на страх и ужас.

Той се засмя и захвърли лопатата.

— Работата ми за тази сутрин приключи — обърна се той към Ксу. — Помогнаха ми да изкопая нова помийна яма.

Ксу го гледаше безмълвно, очите й щяха да изскочат от орбитите си. Той изпълзя от плитката дупка, протегна ръка и я издърпа до себе си. После с удоволствие видя как момичето вдига пола, прикляква до ръба на новата дупка и я освещава с обилна струя.

Възстановила самочувствието си, Ксу хвана ръката му и безмълвно го поведе по пътечката, която се извиваше към близките хълмове. Важни и невъзмутими, няколко планински кози наблюдаваха изкачването им с воднисто кафявите си очи, челюстите им продължаваха да преживят над туфите изсъхнала трева. Охранени зайци изскачаха изпод краката им и смешно подхвърляха задниците си по посока на гъсталака, пред очите им за миг се мерна пухкава опашка, лисицата надигна голямата си триъгълна глава над близкия храст, после побърза да се отстрани от пътя им.

Малко преди пътечката да опре в голата скала, която се издигаше пред очите им, тя го дръпна встрани и двамата внимателно запристъпяха по сипея. Прекосиха го, заобиколиха два огромни заоблени камъка и се озоваха на малка полянка, закътана от всички страни, абсолютно уединена.

— Откъде знаеш за това място? — учуди се Сенжин.

— Идвам тук, когато искам да бъда сама, когато подигравките станат непоносими — отвърна тя.

— Вече не трябва да се безпокоиш от тях.

— О, никой не би сторил подобно нещо за мен! — възкликна неволно Ксу, после бузите й се покриха с гъста руменина.

— И сама би могла да го сториш — каза Сенжин. — Не би имала нужда нито от моята, нито от ничия друга помощ…

— Може би — отвърна тя, без да го гледа, после се дръпна от него, пое въздух с пълни гърди и добави: — Красиво е тук! Планинският въздух е съвсем различен… Сладък, сладък! Като аромата на бебе!

Сенжин мислеше за съвсем други неща. Не я изпускаше от очи и се питаше как да я промени, за да я направи наистина съвършена. После в съзнанието му се промъкна една тъжна мисъл — ако някога наистина успее да я превърне в шедьовър, това ще означава, че трябва да я унищожи.

— Защо ме доведе тук? — попита рязко той и стисна китката й.

— Как защо? — объркано го погледна тя, сякаш някой от старейшините я изпитваше. — Просто да се насладиш на обстановката заедно с мен…

— На кое по-точно?

— Ами на всичко това — Ксу разпери ръце, обхващайки цялата панорама.

— Земя и камъни като навсякъде — сви рамене той.

— Не е така — поклати глава Ксу и привлече погледа му с блестящите си очи. — Тук е по-различно, по-особено… Като теб самия… — Ръцете й леко го докоснаха: — Защото това място е мое!

Сенжин за пръв път усети присъствието на дарбата й. Тогава си помисли, че тази дарба е много слаба, но по-късно, дълго след като беше напуснал Жуи, стигна до заключението, че това момиче е било истински майстор да прикрива необичайните си способности от танжините и изпита съжаление, че не беше я опознал достатъчно.

Но в момента изпитваше единствено, съжаление от слабостта на нейното излъчване, което се нуждаеше от самота и уединение, за да може да се изяви. Въпреки това беше хубаво, беше привлекателно като лицето й. Той се зае да огражда това чувство с могъщите стоманени спирали на собственото си излъчване, то започна да отразява сиянието им, да свети със собствена светлина. И миг по-късно разбра, че Ксу е права — мястото наистина беше прекрасно. Благодарение на силата на нейната воля.

— Говори се, че си дошъл от Азама — вдигна лице към него тя. — Вярно ли е?

— Да — кимна той. После долови напрежението й и реши да отговори на всичките въпроси, които очевидно се блъскаха в главата й.

— Познаваш ли един танжин оттам, казва се Аичи?

— Не — отвърна Сенжин, после нещо му хрумна и попита: — Как изглежда?

Ксу му описа Речния човек.

— Познавам го — каза Сенжин. — В продължение на много години той беше мой баща.

— Твой баща! — възкликна тя.

Сенжин й обясни, че Речния човек е брат на Хаха-сан и е станал негов пръв сенсей.

— Едва сега разбирам защо старейшините се страхуват от теб — поклати глава Ксу.

— Мубао и останалите се страхуват от мен? — погледна я с недоверие Сенжин. — Но защо тогава ме приеха?

— Бяха длъжни да го сторят — отвърна момичето. — Нямаха друг избор. Ти си танжин и не могат да те върнат. Но идваш от Аичи — човека, който се опитал да открадне изумрудите на танжините…

— Чакай малко — прекъсна я Сенжин. — Мислех, че шестнайсетте изумруда са били откраднати преди много години от една жена на име Лианг…

— В началото са били двайсет и четири — отвърна Ксу. — Осем продължават да са тук. Именно тях се опитал да открадне Аичи.

— И какво?

— Хванали го — каза Ксу. — Бил осъден от съда на старейшините и прогонен от Жуи. Сега научавам, че се е завърнал в Азама и е започнал да преподава своята версия на Тао-тао. А това е строго забранено.

— Очевидно забраната не му е подействала.

— Така е — сви рамене Ксу.

После нещо проблесна в съзнанието му.

— Казваш, че старейшините били длъжни да ме приемат… По силата на кой закон? Не съм чувал за него.

— Той съществува, само това мога да ти кажа.

Нещо в изражението на очите й го накара да вметне:

— Не ми казваш цялата истина!

После включи в действие дарбата си и невидимите й лъчи леко се докоснаха до съзнанието на момичето.

— Така е — прошепна Ксу. — Не ти казах всичко… Законът действа само по отношение на танжините, които са преки наследници на основоположника…

— Нима искаш да кажеш, че аз… — Сенжин млъкна и объркано я погледна.

— Ти си пряк наследник на Жао Хсия, мъченика, който…

— Който е бил удавен във водите на водопада от Со Пенг.

— Да — въздъхна Ксу. Лицето й блестеше под ярките слънчеви лъчи като истинско злато, очите й бяха влажни. Тя се изтръгна от клещите на ръцете му и бавно опря глава на гърдите му. Металическата спирала на излъчването му потрепна, все още обвита около плахото сияние на волята й. Тялото му изведнъж се изпълни със сила и започна да пулсира от удоволствие.

Сенжин вече бе открил, че може да изпитва една особена сексуална възбуда от контактите със сестра си. Макар и абсолютно платоническа, тя беше приятна игра, игра на майсторство, игра на надмощие. Обичаше да усеща как волята на Шизей се стопява под въздействието на гениалната му дарба, как могъщата спирала на духовното му излъчване се увива около нейното, създава у нея огромно удоволствие, което се разплисква върху него на топли, приятни вълни.

Но сега ставаше нещо съвсем друго, нещо вътре в собствената му спирала. Сякаш върху стоманените й пръстени въздействаше това, около което се бяха увили. Излъчването бе толкова могъщо, че за миг той изгуби своята ориентация, започна да се носи в безкрайността на времето и пространството. Изгуби способността да се контролира, подчини се изцяло на чуждата воля, тя нахлу в съзнанието му и дори изтри вечните въпроси, горящи там със студена светлина. Остана единствено удоволствието — всеобхватно, бездънно, спиращо дъха…

Когато всичко свърши, Сенжин бе така разтърсен, че не беше в състояние дори да се изправи. Тялото му безсилно се плъзна надолу, ръцете му обгърнаха глезените на Ксу. Затвори очи и се остави за миг на пълния покой, нахлул в душата му. После въпросите отново изплуваха в съзнанието му, бавно и постепенно, без обичайната настойчивост. И той отново стана това, което беше.

Сенжин и Ксу никога не се завърнаха на тази полянка, сгушена в склоновете на Тайханг Шан, никога не изпитаха отново прекрасната близост. Може би тя би го сторила пак, но той не й даде шанс да го предложи. Част от него изпитваше огромна наслада от насилието (нямаше друга, по-подходяща дума за описание на това, което бе станало между тях), но друга — дълбока и много по-властна, изпитваше смразяващ ужас от факта, че волята му е била подчинена напълно от чужда воля, от друго човешко същество. И тази част му забраняваше безпрекословно повторно докосване до подобно усещане.

Три месеца след пристигането си в Жуи Сенжин разбра, че истината на Речния човек не е истината. А три години по-късно разбра, че и истината на Тао-тао не е голямата истина.

След което се замисли за Шизей — нещо, което не, беше правил отдавна. В главата му изплува въпросът, който тя му бе задала преди много години: „Защо виждаш всичко изопачено?“ Тогава не можеше да й отговори, но сега вече не беше така. Жадуваше да я попие с всичките си сетива, да я обвие с безупречно насоченото си излъчване, да изчака сливането на душите им, а после да каже: „Всичко е изопачено за мен, защото зная, че в този свят няма една съвършена истина, в него могат да съществуват само предполагаеми и затова многобройни истини. Всеки човек си изработва една от тях или я възприема от друг човек. По тази причина животът е пълен с конфликти.“

 

 

Три години и три месеца след началото на обучението на Сенжин в Тао-тао, старейшините хвърлиха жребия. Това беше древен ритуал, който се проточи цяла седмица. Седем дни на псалми и декламации, които постепенно усилваха влиянието си върху мембраната на „кокоро“. Накрая Сенжин се чувстваше толкова възбуден, че изобщо престана да спи — всяко движение и жест — негови и на околните — влизаха в ритъма на това могъщо трептене.

Когато изтекоха тези седем дни, старейшините се събраха в един от каменните храмове, издигащ се на склона на планината. В центъра му пламтеше буен огън, поддържан от жените на селцето. Въведен вътре, Сенжин вдигна глава нагоре и видя звездите през голяма кръгла дупка на покрива.

Изправили се един до друг, старейшините чертаеха рунически послания върху издължени парчета кост, изрязани от черупката на гигантска морска костенурка. Сенжин си спомни разказа на Речния човек, който подробно му бе описал как Со Пенг и Жао Хсия, още невръстни хлапета, бяха ходили да крадат яйцата на огромните земноводни на брега на Рантау Абанг.

Посланията на старейшините бяха въпроси, на които искаха да получат отговори. Когато сложните знаци и йероглифи най-сетне приключиха, церемонията стигна до своята кулминация. Старейшините хвърлиха черупките в огъня, псалмите стигнаха своя апогей, после бавно започнаха да затихват.

Накрая жените измъкнаха черупките от пепелта и ги поставиха в краката на възрастните мъже. А те се заеха да разчитат отговорите на своите послания, изследвайки внимателно пукнатините в костните късове, получили се от високата температура.

Мубао получи своята черупка и направи знак на Сенжин да се приближи. Младежът клекна до него и възрастният мъж тържествено промълви:

— Ето го твоето бъдеще!

Сенжин недоумяващо гледаше черупката. Мрежа от фини пукнатини пресичаше издълбаните върху нея символи.

— Какво казва то?

— Наводнение, порой, гръмотевична буря, взрив на огромна енергия — напевно започна да изрежда Мубао. — А след потопа идва „ксин“… — С тази дума се изразяваше дълбоката същност на нещата, сърцевината на „кокоро“.

Сърцето на Сенжин усили своя ритъм.

— Това ли ме чака? — попита той.

— Отчасти — кимна Мубао, после разтърка черупката с мазолестия си палец. — Смъртта е властна… Нейните тонове се смесват с беззвучното ехо, което ни насочва… Смърт, отново смърт…

Палецът на Мубао спря за миг върху една от едва доловимите пукнатини, очите му се повдигнаха към лицето на Сенжин.

— Ти трябва да заминеш — тихо прошепна той. — Нашата част от деня отмина.

 

 

Сенжин откри, че напуска Жуи с огромно облекчение. През последните седмици беше започнал да изпитва истинска досада от подготовката си тук. Отдавна беше усвоил всичко, на което Мубао и останалите старейшини искаха да го научат. Практически той вече можеше да учи тях — толкова отчетливо бе станало трептенето на неговото собствено „кокоро“. Защото, за разлика от тях, той бе опознал Истината. А когато ритуалът приключи и Мубао произнесе своята присъда, Сенжин разбра, че дори да му позволят да сподели познанията си с тях, те никога не биха могли да ги възприемат. Никога не биха разбрали, че Истина няма.

Разбира се, това съвсем не означаваше, че обучението му е било погрешно или безполезно. Но фактът, че действат и двете форми на Тао-тао, че всички сляпо вярват в тях, се стовари върху Сенжин като удар на тежък чук.

Нищо не беше истинско, нищо не беше свято. Следователно нямаше и закони.

Такъв се върна Сенжин в Япония — един двайсетгодишен „дорокусай“. И, вероятно, за да задоволи чувството на горчива ирония в душата си, постъпи на работа в Градската полиция на Токио.

Не се завърна в Азама, където — той знаеше това — Хаха-сан и Речния човек го очакваха с търпението, с което Смъртта очаква всяко живо същество. Не го привлече дори фактът, че го очакваше и Шизей, любимата сестра. С нея той се срещна в Токио, сред ослепителното сияние на Гинза, под огромните неонови икони на новата ера: СОНИ, МАЦУШИТА, ТОШИБА, СБС…

Сред мигащото сияние на електронната джунгла те отново се привлякоха един към друг от онези концентрични кръгове на тайнственото си излъчване, които ги бяха свързвали като деца — мрачни, здрави и напоени с неповторим аромат.

И двамата се радваха на срещата, макар това трудно да личеше отстрани. Лицата им останаха абсолютно безизразни, всичко се преживяваше дълбоко в душите им. И всичко дойде на мястото си.

Така поне си мислеше Шизей.

Сенжин се нанесе в апартамента на близначката си, разположен в един от най-модерните квартали на града. Беше голям и просторен, претъпкан със западни мебели, тапицирани с луксозен, снежнобял плат. Докато пътуваха към жилището й в онази първа вечер, Сенжин видя три огромни рекламни плаката с лицето на Шизей. А после я видя и по телевизията, пееща с микрофон в ръка пред огромна тълпа екзалтирани младежи.

— Аз съм звезда — обясни му Шизей. — Най-известната звезда на Япония.

А Сенжин, отсъствал толкова дълго от родината си, не знаеше дори значението на тази дума.

— Правя от всичко по малко на сцената и в телевизионното студио — обясни му Шизей. — Пея, танцувам, разказвам забавни историйки… Изнасям самостоятелни концерти, предстои ми собствен телевизионен сериал. Освен това рекламирам продукцията на най-големите търговски компании, не се отказвам от нищо. Аз съм идол за гладните очи на публиката, тя ме иска, тя ме обожава…

— Това прави ли те щастлива? — попита Сенжин, гледащ като омагьосан лицето й върху телевизионния екран. Беше златистосиньо, изключително привлекателно, камерите нежно го галеха с електронните си очи. Беше абсолютно убеден, че режисьорът на това предаване е влюбен в нея.

— Всички са влюбени в мен — просветли го Шизей. — Публиката, снимачните екипи, рекламните агенти, президентите на големите компании. Особено президентите! И това ме прави много щастлива! — По лицето й пробягаха сенки: — Но аз зная, че това няма да продължи дълго, колкото и чудно да ти се струва… Звездата трябва да е млада, свежа като утринната роса, недокосната… Времето е най-големият ми враг!

— Но как постигна всичко това? — попита Сенжин. И двамата изгаряха от желание да научат какво е станало с другия през трите години на раздялата им. Донякъде знаеха предварително това, тъй като енергийното им излъчване беше променило състава и плътността си в очакваната от тях посока. Но някои неща трябваше да бъдат казани на глас. Странното беше това, че и двамата изпитваха някакъв особен свян да го сторят — сякаш бяха неопитни младоженци в часа на истината, изправени пред брачното ложе.

Но Сенжин, както винаги по-нетърпелив, гореше от желание да й разкаже края на историята за Со Пенг, започната преди много години от Речния човек.

— Бях прав да замина за Жуи — каза й той в онази първа нощ. — Те знаеха прекрасно какво се е случило там и ми разказаха всичко.

Станало така, че Тик По Так, побеснял от вероломството на своя съперник в престъпния квартал на Сингапур, открил бардака, в който се забавлявал тоя тип, проникнал там на разсъмване и прерязал гърлото му със собствените си ръце. За компания пратил на оня свят както тримата му телохранители, така и проститутките, които кротко си спели в леглата.

Такова поне било мнението на сингапурската полиция. Макар шефовете й да имали изгоден и за двете страни „Пакт за ненападение“ с Так, кървавата касапница се оказала прекалена дори за техните свикнали на всичко стомаси. В резултат предприели хайка срещу бандита с всичките си налични сили, които били подпомогнати и от бандата на заклания гангстер.

Тук идва ред да си припомним за съществуването на Ван — братовчедът на Со Пенг, който бил прислужник в полицията. Няколко дни след началото на акцията във вестниците се получило, анонимно съобщение, което доказвало участието на бандата в брутално убийство, обект на полицейско разследване. Скандалът бил страхотен и разтърсил цял Сингапур. Естествено, британският полицейски началник отрекъл всякакви връзки между повереното му ведомство и престъпните групировки, но обвиненията били толкова неоспорими, че той бил принуден да уволни две трети от своите служители. Това пък му оставило малко време да се занимава с преследването на Тик По Так, който скоро се завърнал в Нощния квартал и отново го поставил под железен контрол.

Но Так вече не бил сам — зад гърба му стоял Со Пенг и му давал мъдрите си съвети. Според старейшините танжини в Жуи, Со Пенг дърпал конците на всичко, именно той открил начин да проникне в строго охранявания бардак, подкупвайки персонала, който сипал приспивателно във виното на самсенга съперник и неговите телохранители.

Пак Со Пенг уредил братовчед му да открадне от канцеларията на полицейския началник изобличителните материали, след което невъзмутимо подал молба за овакантеното от компрометирания служител място.

Всичко това изглеждало абсурдно, тъй като по онова време Со Пенг бил все още юноша (не по-възрастен от мен, уточни Сенжин). Но началникът на полицията бил притиснат до стената, трябвало не само да възстанови реда и спокойствието с помощта на британската армия, но да възстанови и доверието в своята администрация. А военните със сигурност не били в състояние да сторят това. Губернаторът го викал вече два пъти, заплахите му да го уволни и да го изпрати обратно в Англия били съвсем недвусмислени. В допълнение на всичките тези обстоятелства, нямало друг кандидат за поста на уволнения полицейски служител.

Отчаян и уморен от огромния натиск върху себе си, началникът на полицията назначил Со Пенг за свой заместник, въпреки че младежът нямал никакъв опит в тази област. Но опит не му бил необходим. Той разполагал с необичайната си дарба, а негов верен съюзник бил могъщият Тик По Так.

Планът на Со Пенг действал безотказно. Използвайки силите на сингапурската полиция, той методично разгромявал всички банди, които съперничели на Так. Гангстерите нямали избор и един по един признавали управлението му.

Само след седмица Нощната зона била укротена, а две седмици по-късно бил разкрит и извършителят на жестокото клане в публичния дом. За всеобщо удивление той се оказал не Так, а един от амбициозните главатари на съперническа банда. Уликите срещу него били толкова многобройни и убедителни, че началникът на полицията и губернаторът организирали публичен процес. Убиецът бил осъден и екзекутиран, а населението на града получило своето спокойствие.

Един месец след постъпването на Со Пенг в полицията Сингапур се завърнал към нормален живот, а двайсетгодишният заместник-началник на полицията станал най-известната и уважавана личност в колонията.

С помощта на своята дарба той прикрил всички следи от убийството на своя природен брат, а заедно с него и следите на още много организирани от него престъпления.

Со Пенг посъветвал Так да изтегли парите си от бизнеса с отглеждане на мак и да ги вложи за закупуване на обширни терени северно от града. После назначил на работа Х. Н. Ридли — директора на Ботаническата градина, с когото се запознал по време на лова на тигри, и щедро финансирал проекта му за създаване на насаждения от дървото „пара“. Пет години по-късно вече разполагали с огромна каучукова плантация. Со Пенг напуснал поста си и се отдал изцяло на бизнеса. Взел при себе си момчето с плоското лице, с което преди години се запознал на улицата пред дома си, скоро двамата станали по-близки дори от братя. Кръвните му братя също получили работа в плантацията. Баща му току-що бил починал от дизентерия, която лепнал на един от островите около Ява. За майка му не се разбрало нищо, въпреки че Со Пенг хвърлил купища пари за нейното издирване.

Времето минавало, плантацията работела все по-добре. Използвайки мръсните пари на Так, Со Пенг продължавал да разширява бизнеса, купувайки в най-подходящо време различни предприятия. А най-подходящото време неизменно се оказвало най-неблагоприятното за продавачите.

Запознал се с една китайка и се оженил за нея. А тя, като добре смазана машина, започнала да пуска в скута му по една дъщеря всяка календарна година. Но Со Пенг не бил доволен. По мнение на старейшините танжини между него и Так се появили търкания относно начина на управление на законния бизнес. Търканията се превърнали в дълбоки различия и Так в крайна сметка решил да се оттегли. Со Пенг не възразил.

Скоро след това тялото на Тик По Так било изхвърлено от вълните на морето. Полицейското разследване било претупано надве-натри и изпратено в архивите. Макар отдавна да бил напуснал полицията, Со Пенг поддържал тесни връзки със своя наследник…

— Но какво разбра за най-важното — за изумрудите на танжин? — попита Шизей.

— И на тях ще им дойде реда — успокои я Сенжин. — Танжините не останали безучастни, докато техният враг укрепвал своята мощ. След Жао Хсия изпратили други младежи, но и те не се завърнали. И тогава разбрали грешката си. До този момент вярвали, че синът на предателката Лианг ще съумее да я убеди да върне откраднатите камъни. Вярвали, че Жао Хсия ще убеди своя природен брат да се върне с него в Жуи и да се заеме със задълбоченото изучаване на Тао-тао, което било негово право и негов дълг.

Но отговорът на опитите им за помирение бил само един — смърт.

Въпреки това, те все още се въздържали от ответен удар, просто защото Лианг и Со Пенг били танжини. При това не обикновени бойци, а преки наследници на основоположника, които на всяка цена трябвало да останат живи.

И тъй, старейшините продължили да изпращат свои хора, които трябвало да открият Лианг и да я убедят да върне безценните камъни. Всичко било напразно — те не открили нито нея, нито камъните. Со Пенг и членовете на семейството му били обект на постоянно наблюдение, но нищо не ги свързвало с откраднатите ценности. Танжините следели дори приятеля на Со Пенг с плоското лице, който вече бил началник-смяна в каучуковата плантация. Станали свидетели на смъртта на първата жена на Со Пенг, на брака му с втората. Тя започнала да го дарява със синове, докато дъщерите му една по една били отнесени от чумата, която върлувала по Малайския архипелаг.

Танжините били твърдо решени да открият следите на своите свещени изумруди и търпеливо продължили наблюдението. Всъщност какво друго биха могли да сторят?

Жао Хсия казал истината на Со Пенг там, край водопада. Дядо им наистина гаснел от незнайна болест, на всяка цена трябвало да получи изумрудите, които имали способността да попиват и съхраняват силата на „кокоро“. Върху гладките им стени проблясвала хилядолетна енергия, прескачала от един камък на друг, регенерирала се и ставала все по-силна и по-силна.

Числото девет имало магическа сила, тъй като броят на изумрудите бил необходим за построяването на сложна триизмерна фигура, чиито лъчи имали свойството практически да умножават до безкрай енергията, излъчвана от мембраната на „кокоро“. От друга страна, намаляването на бройката под девет означавало изграждането на съвсем различна фигура, която вече имала свойството не да умножава, а да стеснява енергията на „кокоро“, което неизменно щяло да доведе до нейното замиране.

— А какво ще стане, ако мембраната на „кокоро“ се пръсне? — попита Шизей.

— Смърт — отвърна с мрачен глас Сенжин. — Нейната сянка ще се просмуче в беззвучното ехо, което долавяме и което ръководи постъпките ни. И пред нас ще има само смърт.

 

 

Шизей си имаше приятел. Сенжин беше шокиран, не можеше да повярва, че докато е бил накрай света, в Жуи, животът е продължавал да си тече. Вглъбен в себе си, зает единствено с проблемите на собствената си душа, той се чувстваше обиден, че събитията са следвали своя ход, не са го изчакали да им даде окончателната насока.

Не каза нито дума против приятеля на Шизей — това не беше и необходимо. Тя ясно усещаше стоманените пръстени на мрачното му излъчване, които започваха заплашително да пулсират всеки път, когато Хейжи беше наблизо.

Хейжи завършваше Правния факултет на Тодай — най-престижния японски университет. Беше в първата десетка на курса си по успех, освен това бе имал късмета да е наследник на две от най-влиятелните групировки в японското общество — сред състудентите си беше „гакубацу“, а сред останалите жители на столицата — „кьодобацу“. Баща му беше съученик с декана на Юридическия факултет, а майка му бе родом от една малка префектура в Нара, в която бе роден и президентът на най-солидната правна кантора в страната. Този президент вече бе изявил желание да вземе Хейжи при себе си веднага след дипломирането му. А Шизей беше, влюбена в Хейжи. Той притежаваше всичко на този свят, с изключение на най-важното — одобрението на Сенжин.

Младежът открито обожаваше Шизей. И това беше естествено — първо и задължително условие за всяка нейна връзка. Обожанието, което чувстваше от разстояние, отвъд светлината на прожекторите, непременно трябваше да се дублира на едно по-интимно ниво, тя искаше да докосва очертанията му, да бъде сигурна, че то наистина съществува.

Хейжи сякаш бе създаден за тази роля. Когато двамата се запознаха, той бе напълно погълнат от бъдещата си кариера. Но за отрицателно време се отдаде с цялата си душа и на Шизей. На нея обаче това не й стигаше. Сенжин го разбра веднага, макар да не беше сигурен, че и сестра му го разбира. Тя все още живееше в екзалтираната невинност на детството си и не можеше да допусне, че у нея никнат семената на доброто и злото, че едва ли притежава властта да ги подчини на волята си. Сенжин от своя страна мислеше далеч по-трезво.

Наблюдаваше с научен интерес бавното плъзгане на Хейжи към състоянието на окаяна безпомощност. О, той беше сигурен, че Шизей не може да разбере напълно какво пагубно влияние върху хора като Хейжи може да оказва проекцията на нейната воля, сладка и омайна като непознат парфюм. На практика Сенжин знаеше, че тя изобщо не си дава сметка как излъчването й се променя заедно с все по-могъщото влияние, което оказваше върху нещастния младеж.

Психическото разпадане на Хейжи, пълното изчезване на чувството му за собствена същност, бяха особено приятни на Сенжин, тъй като той възприемаше младежа единствено като заплаха, като пропаст, която би прекъснала психическата хармония между него и сестра му. Освен това то задоволяваше напълно изостреното му чувство за ирония, тъй като не беше необходимо да прави нищо, а просто да седи и да наблюдава как Шизей сама унищожава това, което наистина обожаваше.

Новината, че Хейжи е изключен от Тодай заради непосещение на лекции, се стовари върху нея с шокираща сила. Младежът бе престанал да работи върху задължителните писмени теми, не участваше в дебатите по юридически казуси и сам се бе изключил от задължителните за последния курс упражнения.

Нима Шизей не можеше да проумее, че нейният възлюбен не може да бъде на две места едновременно, че след като е с нея, той не може да бъде на упражнения и не може да пише задължителните теми? Вероятно не. А и Хейжи бе загубил всякакъв интерес към юридическата материя. Обожанието му по отношение на Шизей не беше робско — колкото повече й даваше той, толкова повече изискваше тя.

Сенжин с увлечение наблюдаваше как сестра му изсмуква жизнените сили на младежа. Държеше се разюздано и безцеремонно като проститутка, развяваше дарбата си, без дори да съзнава какво всъщност върши, държеше се съвсем като Хаха-сан в определени моменти от живота си. Сравнението разтърси дълбоко Сенжин. И колкото повече мислеше за него, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че трябва да направи всичко възможно, за да спаси Шизей от самата себе си.

Така стигна до решението да убие Хейжи.

Не просто да го премахне физически — това би било безполезно, а дори и глупаво. Трябваше да го ликвидира съвсем целенасочено, по начин, който да изтръгне Шизей от фантазиите на детството, да отвори очите й към действителността, да я накара да осъзнае какво представлява в момента и какво ще бъде в бъдещето. Това е мой дълг, убедено мислеше той, неволно разсъждавайки по начина, по който би разсъждавала Хаха-сан. Кой ще се погрижи за нея, ако аз се проваля?

А какви мисли вълнуваха Шизей през това време? Дали наистина не забелязваше опустошителното си въздействие върху Хейжи? Или умишлено не искаше да види истината?

Мислите й не бяха свързани нито с Хейжи, нито със Сенжин. Неизбежната буря от едновременното им присъствие в живота й беше нещо, което сетивата й не можеха да доловят.

В съзнанието й продължаваше да доминира чудовищният образ на Хаха-сан, все така жив и близък на душата й. Представяше си как тича към нея, гуши се в скута й, застива неподвижно и се вслушва в спокойния ритъм на сърцето й, а после затваря очи и се унася в безгрижен сън.

И все пак, като тънка мрежа, опъната през театрална сцена, емоционалните изблици на Хаха-сан я следваха навсякъде, пулсираха в мрака на спалнята й, запълваха нощта със загадъчност, притискаха съзнанието й с въпроси, на които нямаше отговор. Как стана така, че я предадох? Как бих могла да й доставя удоволствие? Тя обича ли ме? Обича ли ме?

След всеки пореден допир до тези въпроси, за които нямаше отговор, Шизей несъзнателно затягаше мрачните ароматизирани обръчи на своето излъчване около нещастния Хейжи.

Тя беше започнала неговото унищожение далеч преди решението на Сенжин да го убие, но как би могла да знае това? Не би повярвала дори на брат си, ако той бе проявил глупостта да й разясни ефекта от нейното поведение. Нима би разбрала, че се стреми към унищожението на Хейжи, за да се спаси от смразяващия призрак на Хаха-сан, който продължаваше да обитава сърцето й, продължаваше да влияе върху нейното поведение? Не, тя не би разбрала това. Все още не.

Сенжин стигна до заключението, че след като смъртта на Хейжи служи на определена цел, тя трябва да служи и на Тао-тао — да възбуди енергията в мембраната на „кокоро“, същността на всичко в този живот.

Заел се с практическата реализация на поставената задача, Сенжин си даваше сметка, че Хейжи до голяма степен е съвършената жертва. Макар да не беше девствен във физическия смисъл на думата, той беше изключително чист в доста от останалите области на живота. На практика, преди да срещне Шизей, той беше един арогантен младеж, убеден в своето превъзходство над другите и сигурен, че ще получи подобаващо място в живота. Тайнствените серпентини на Шизей го бяха лишили от арогантността, а и от всичко изкуствено покрай нея. По странна ирония на съдбата в навечерието на своето унищожение Хейжи се превърна в един наистина достоен човек.

Посрещна смъртта от ръцете на Сенжин кротък като агънце. До последната секунда си остана в дълбините на своето обожание към Шизей, всичко останало му се струваше дребно и незначително.

Сенжин дълго обмисля кога точно да ликвидира Хейжи. Но впоследствие си даде сметка, че не е взел под внимание ефекта на смъртта му върху душевното състояние на Шизей.

Когато се изправи над леглото, в което двамата усърдно се любеха, очите му се изпълниха с гледката на вдигнати крака и яростно притиснати тазове. Никога нямаше да забрави изражението в очите на Шизей, когато извъртя главата на Хейжи в обратна посока и до слуха му долетя сухото пропукване на прекършените прешлени на гръбначния стълб. Точно третият и четвъртият, механично си помисли той, а пропукването прие като шумоленето на тръстика под напора на лек ветрец.

Очите на Шизей бяха избледнели — те винаги бяха такива, когато се любеше. Бяха втренчени в Сенжин, фокусирали в себе си неверие, шок и ужас. Именно този поглед накара впоследствие Сенжин да стигне до заключението, че вероятно не е подбрал добре момента за убийството.

На практика нещата стояха другояче. Сенжин искаше отстраняването на Хейжи по съвсем егоистични причини — просто за да прекъсне навеки единствения акт, който му беше забранен по отношение на Шизей, но на който Хейжи се наслаждаваше с цялата си душа. Сякаш насън, той бутна трупа на младежа встрани и се надвеси над голото тяло на сестра си. Сянката му играеше по гладката й кожа, надничаше там, където тялото му никога нямаше да проникне.

Шизей инстинктивно придърпа чаршафите върху тялото си, сякаш над нея се бе надвесил някакъв непознат и извратен тип. Той се почувства безкрайно наранен, устата му се изпълни с горчива слюнка, за миг му се прииска да зареже всичко, да се откаже от желанието си да поучи сестра си, да й помогне да се превърне във възрастен човек…

Тя го заплю в лицето, а той я зашлеви. После, усетил че истерията й не подлежи на контрол, завърза здраво извитите й зад гърба ръце, а глезените й пристегна с ивици плат, откъснати от собствената й копринена нощница.

Древните псалми вече започнаха да кънтят в главата му, той неволно отвори уста и се зае да им приглася. Монотонните звуци накараха въздуха да потъмнее, прорязаха го странни вибрации. Ръцете му съсредоточено подготвяха телата им за това, което предстоеше да стане. Шизей го гледаше с широко отворени очи, устата й го засипа с проклятия. Но той не им обръщаше внимание, не я и удари. Тези неща вече нямаха значение, тя скоро щеше да разбере в какво би се превърнала без неговата намеса.

Това събитие се случи по времето, когато все още не беше отлял своите ножове от специална стомана. Затова бе принуден да използва обикновен кухненски нож. Клекнал до трупа на Хейжи, той започна ритуалната церемония. Кожата се отделяше на дълги правилни ивици. Очите на Шизей сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, в гърлото й нещо неясно заклокочи. После повърна. Но очите й нито за миг не се отместиха встрани, гласът й се изгуби, нямаше сили дори да изрази протест срещу това, което вършеше брат й.

Ритуалът бе отишъл твърде далеч, тя също започна да усеща вибрациите на „кокоро“, помещението се изпълни с могъща енергия — онази енергия, която ги правеше различни от останалите, равни на боговете…

Шизей изпусна дълбока въздишка, без усилие освободи китките си от превръзката, протегна ръце към Сенжин и мускулите на тялото й помръднаха като живи върху окървавеното легло.

Заедно бяха прекосили границата, разделяща онези, които усещаха „кокоро“, от малцината, които можеха да го използват. Но това не беше Кшира, не беше и Тао-тао. Беше нещо ново и различно, създадено специално за тях и от тях.

В същия този ден на 1980 година Япония бе разтърсена от страхотно земетресение, епицентърът му беше в Токио. Сеизмолозите бяха напълно неподготвени за внезапния трус.

В Китай, от другата страна на океана, старейшините на танжините почувстваха ясно потръпването на земната гръд, вибрацията на „кокоро“… Никой не каза нито дума, само си размениха изпълнени с познание погледи.

Душата на Мубао се изпълни с черен ужас. Той си спомни древния ритуал с черупките от морска костенурка, пред очите му отново се появиха ситните като паяжина пукнатини. „Наводнение, порой, яростна гръмотевица, взрив от енергия… А след потопа — смърт. Нейната сянка се смесва с беззвучното ехо, от което се ръководим. Смърт и пак смърт.“