Ерик Лустбадер
Белият нинджа (4)

Платото Азама | Вашингтон | Ийст Бей Бридж | Токио | Ходака
Лято, в наши дни

— Танжин.

Всички замръзнаха при странната дума, излетяла от устата на Танцан Нанги.

— Не ми звучи като японска — обади се Джъстин.

— И не е — каза Никълъс. — Според мен е китайска.

— Точно така — мрачно кимна Танцан Нанги. Обръщаше се към Джъстин, но очевидно имаше предвид и Никълъс. — Попитахте ме кой може да предизвика състоянието „широ нинджа“ и аз ще ви кажа. Просто нямам друг избор.

— Не! — извика Никълъс.

— Ако между вас съществува любов, тя трябва да знае — погледна го Нанги.

— Именно заради любовта тя не трябва да го знае — възрази Никълъс, сляп за болката, която причиняваше на жена си.

— Любовта значи и подкрепа — простичко рече Нанги. — Отказът от нея означава поредната демонстрация на състоянието широ нинджа. — Изчака думите му да бъдат възприети изцяло, после продължи: — Атакуването чрез широ нинджа е извън възможностите на черния нинджа, дори да е опитен, сенсей! — Здравото му око възбудено проблесна: — То е по силите само на един човек — танжинът!

Танцан Нанги не забравяше, че Никълъс току-що е излязъл от болницата и умората скоро ще го надвие. Затова пристъпи направо към същността на въпроса.

— Няма никакво съмнение, че съществото, с което сте се сблъскали в лекарския кабинет, е било нинджа — каза той, внимателно наблюдавайки Никълъс. — В това сме единодушни, нали?

— Да, нинджа беше — отвърна Никълъс, чувайки гласа си някъде отстрани.

— А можеш ли да определиш от кое риу? — Нанги имаше предвид школата, в която нинджата е получил своята подготовка. За човек с опита на Никълъс не би било трудно да определи това, наблюдавайки начина на придвижване на противника си. Стратегията му, а дори и оръжията, които използва.

— Не — призна Никълъс със свито сърце.

— Ето ти още една демонстрация на състоянието широ нинджа — кимна Нанги.

Приятелят му замълча и Нанги продължи, вече с доста по-напрегнат тон:

— Трябва да приемеш факта, че си широ нинджа! Трябва да си дадеш сметка, че си обект на преднамерено нападение и противникът ти владее до съвършенство Тао-тао.

— Нямаме никакви доказателства, че танжин и Тао-тао съществуват — внимателно отвърна Никълъс. — Или че изобщо са съществували някога.

Нанги извади цигара и я запали.

— Знаеш, че не понасям тютюневия дим — каза Никълъс. Тонът му бе прекалено заядлив — дори сам успя да усети това.

— Зная само това, което виждам — невъзмутимо отвърна Нанги и изпусна струйка дим през ноздрите си. — Ти също! — Изсумтя от отвращение и добави: — Я се погледни! Не можеш дори да се надигнеш от леглото, как тогава ще ми попречиш да пуша? Нападна те нинджа и понеже си лишен от „Гецумей но мичи“ ти не успя дори да определиш произхода му. Да не говорим за някакво противодействие. Сега си жив и ни разказваш за този двубой единствено благодарение на Божията милост! — Очите му се присвиха сред облаците цигарен дим: — Нима трябват още доказателства?

— Махай се оттук!

Джъстин се сви от яростния му вик и вероятно този жест отприщи бента на чувствата в душата му. Беше злоупотребил с доверието на приятеля си по недопустим начин и това прочисти за миг замъгленото му съзнание, позволи му да оцени правилно жеста на Нанги. Какво ли му е струвало да запали цигара след три години въздържание, виновно се запита Никълъс. Беше нарушил свят обет, беше го сторил единствено заради него. Гневът, който Нанги умишлено предизвика у него, беше успял да прескочи високата ограда, зад която Никълъс го държеше с цялата сила на наранения си дух.

Защото докато отхвърля широ нинджа, той би могъл да отрича и особеното състояние, в което бе изпаднал. Но приеме ли съществуването на това състояние, ще трябва да признае, че животът му е коренно преобразен: И още по-лошо — че никога вече няма да бъде предишният Никълъс.

За съжаление широ нинджа е факт. Единствената надежда на Никълъс бяха изумрудите, той знаеше, че трябва да направи всичко възможно, за да не попаднат те в ръцете на врага. В живота му мъждукаше една-единствена светлинка — магическите умения на Со Пенг, неясни и далечни.

Мислейки за скъпоценните камъни, той неволно се удиви на начина, по който си бе позволил да се отчужди от тях. Едва сега, когато вероятността да ги изгуби беше съвсем реална, той започна да си дава сметка колко много означават те за него. Макар все още да нямаше представа за начина, по който въздействат.

А Нанги е абсолютно прав — Никълъс се беше размекнал и едва ли не ридаеше от чувството на безпомощна слабост. Заля го нова, още по-черна вълна от мъка. „Безнадеждното отчаяние ще те смаже много повече от всяка загубена битка.“

— Съжалявам, Нанги-сан — промълви той. — Моля те да ме извиниш за глупавото поведение.

Нанги загаси цигарата.

— Страхът е в състояние да погуби и най-силния — промълви той и се облегна на драконовата глава, която заместваше ръкохватката на бастуна му. — Първо трябва да се примириш с факта, че си инвалид, а едва след това — да се учиш отново да ходиш… Ето до какво те води широ нинджа. А зад него се намира умен и смъртоносен враг.

— Танжин — промълви Никълъс.

— Какво точно представлява танжин? — попита Джъстин.

Нанги изчака Никълъс, но той очевидно нямаше желание да говори.

— Според много хора танжин са предшествениците на нинджите, а Тао-тао — учението, от което се е родило нинджуцу — започна той. — Далеч по-примитивно, това учение в много отношения превъзхожда избистрената през вековете и доведена до съвършенство стратегия и тактика на нинджуцу.

— Тао-тао е по-близо до магията — обади се Никълъс.

— Магията? — повтори унесено Джъстин.

— Подобно на качествата, които притежаваше Акико — внимателно промълви Нанги. — Много от сектите на нинджуцу прибягват до различни по форма магии — трикове на ръката, хипноза и подобни неща… Това са остатъци от Тао-тао, предавани в продължение на векове от баща на син, усъвършенствани както от живота, така и от японската култура… Но танжин са съвсем различни. Техните умения са останали недокоснати от времето, все така чисти и изпълнени с примитивна сила. Магията им е съвсем реална и могъща. Акико беше „мико“ — магьосница, при това съвсем определено обучавана в изкуството на Тао-тао.

— Но тя не беше танжин — отбеляза Никълъс.

— Вярно — кимна Нанги. — За разлика от нинджата, който те нападна преди два дни.

— Който и да е този танжин, той без съмнение иска да унищожи Никълъс — обади се Джъстин. — Защо?

— Мрачните страни на нинджуцу сами по себе си раждат опасността — отвърна Нанги.

Забелязал озадаченото изражение върху лицето на Джъстин, Никълъс поясни:

— Нанги иска да каже, че нападението може би изобщо не е на лична основа. Самият факт, че обладавам „Ака и нинджуцу“, вече е достатъчно основание да се превърна в негов обект. — Нещо му хрумна и той се извърна към Нанги: — Сержант детектив Томи Язава ме предупреди, че „Червената армия“ крои планове за моето ликвидиране.

— На какво се базира това предупреждение? — погледна го Нанги. — На слухове?

— На някакво кодирано съобщение, което било разшифровано в полицията.

— Ти не можеш да се бориш с танжин сам и невъоръжен — отбеляза Нанги.

— Ясно ми е — кимна Никълъс. — Фактически зная какво трябва да правя още от мига, в който разбрах, че вече не притежавам „Гецумей но мичи“. — Очите му се извърнаха към прозореца и спряха върху градината, която толкова много обичаше. Усещаше край себе си духа на Итами, опита се да попие поне част от безбрежната му увереност и кураж. — Поставих прегради пред всяка своя стъпка.

— Или някой друг го е сторил — отбеляза Нанги и почука с бастуна си по дървения под. — Посланието на „Червената армия“ положително е част от тактиката на танжин за отклоняване на вниманието. Тази терористична организация няма никакви причини да иска твоята смърт.

— Зная — кимна Никълъс.

— А сега ми кажи каква стратегия си избрал — проницателно го погледна Нанги.

 

 

Една седмица по-късно, насочил се към високите върхове със замръзващ в устата му дъх, Никълъс си припомни този разговор. От него получи мъничка, но живителна порция душевна топлина, която го крепеше и сега — докато с мъка преодоляваше дълбокия, стигащ на места до коленете му сняг. На тази височина дъхът му се превръщаше в гъста пара, която излиташе на бели облачета от устата му и пречеше на зрението му. Все още беше лято, но тук — високо в платото Азама, което беше част от северната планинска верига, наричана от някои „Японски Алпи“ — цареше вечен мраз.

Намести ремъците на раницата и продължи да пълзи нагоре, въпреки болката в тялото. Не тя, а мракът в душата му го тласкаше все по-високо и по-високо.

Така измина повече от два километра по могъщата снага на Азама-яма. Спря да си почине сред замръзналия водопад на скали от едър гранит, облегна гръб на една от тях и се наслади на могъщото спокойствие, което излъчваше планината. После клекна, взе шепа сняг и напълни устата си. Остави го да се стопи, след което задъвка къс изсушено телешко месо.

Умори се много повече, отколкото беше очаквал. Катеренето по билото на планината изсмука силите му до последна капка, макар че при други обстоятелства то не би било нещо повече от умерено натоварване за организма.

Но другите обстоятелства принадлежаха на миналото, той отдавна вече не беше старият Никълъс Линеър. Беше му ясно, че ще трябва да се примирява с болезнената действителност. Беше се превърнал в обикновен слаб човек и там, върху могъщата снага на Азама-яма изведнъж му се прииска да ридае. Душата му се гърчеше от мъка и страх. Но си даде сметка, че това би означавало единствено още по-дълбоко унижение и самосъжаление — чувства, които бяха особено опасни за сегашното му емоционално състояние, биха подкопали решимостта му да влезе в двубой със страховития танжин, въпреки че се беше превърнал в широ нинджа.

Прехвърли билото на Азама-яма и започна продължително спускане към долина с форма на дълбока купа, сред която се издигаха величествени, покрити със сняг смърчове. Тук-там се мяркаха овощни дръвчета, най-често праскови — нещо съвсем необичайно за този суров климат.

Обърна се да погледне пътеката зад себе си. Далеч долу — там, където свършваше пътят, се виждаха малки като играчки вили от камък и дърво, кацнали на планинския склон. Те принадлежаха на токийски богаташи, които всеки уикенд изминаваха сто и петдесет километра, за да се насладят на спокойствието на чистия планински въздух.

Но той не търсеше вила, а по-скоро замък. В съзнанието му се появи образът на Акико — любовницата на Сайго, а след това и на него самия. „Мико“.

Именно тя беше описала пред него всички характерни особености на замъка в Азама. Заедно със Сайго, в риуто Кумамото, бе усвоила тайните на „канаку на нинджуцу“, но тук — в Азама, бе научила „яхо“ — магическата сила на Мико.

Прехвърли малко възвишение и го видя — замъка Ями Доки — „Хвърчилото в нощта“, издигнат от Киоки — господаря на „яхо“. Той беше единственият човек на света, който би могъл да спаси Никълъс от широ нинджа. Защото бе танжин.

Акико му бе разказала за Киоки в последните часове от живота си. Описа му го толкова подробно, че Никълъс би го познал в момента, в който го зърне. Тя беше прекарала тук седем години от живота си, това бе станало в началото на шейсетте. По онова време Киоки е бил на около четирийсет години — сравнително млад за сенсей в това могъщо и изключително сложно бойно изкуство.

Акико не употреби нито веднъж думата танжин, когато описваше Киоки, и Никълъс се съмняваше дали той изобщо й е казал какво означава тя. Но от това на което я беше научил, той бе сигурен, че Киоки е бил танжин и нищо друго. Тази сигурност се засилваше от описанието на външния му вид — диви монголски черти, повече китайски, отколкото японски.

Никълъс трябваше да вярва, че Киоки е танжин — това беше единствената му надежда.

Отправил поглед към замъка, който изглеждаше точно така, както му го бе описала Акико, той се изпълни с надежда, че най-сетне е открил мястото на своето избавление. Скоро щеше да разбере и тайнствената мощ, криеща се в изумрудите на Со Пенг. Тук ще възкръсне за нов живот, тук ще унищожи и последния остатък на широ нинджа.

Заваля. Тънките върхове на алпийските ели се заогъваха под напора на вятъра, листенцата на нежните клонки затанцуваха сякаш под командата на опитен хореограф, посребрените им долни части проблясваха във внезапно притъмнелия въздух. Небето придоби цвета на олово, замириса на тор. Парцали синкава мъгла забулиха вулканичните склонове на Азама-яма, миг по-късно и долината се скри под влажната й пелена.

Носен от поривите на планинския вятър, дъждът падаше почти хоризонтално. Никълъс се сгуши в алпийското си яке и побърза да затегне вървите около шията си. Беше мокър до кости; беше му студено. Имаше нужда от подслон и почивка.

Замъкът на Киоки ту се появяваше, ту изчезваше сред мъглата. Когато го видя за пръв път, Никълъс изпита чувството, че е съвсем наблизо. Но тук, сред долината, перспективата рязко се промени. Разбра, че до него има още доста път.

В съзнанието му отново изплува сблъсъкът с нинджата в кабинета на доктор Ханами. За разлика от Томи Язава, той беше убеден, че не става въпрос за планираното убийство от „Червената армия“. Много по-вероятно бе предположението на Нанги, че терористичната групировка няма никакви планове по отношение на Никълъс Линеър и няма причини да иска смъртта му. Въпреки всичко загадката оставаше все така необяснима: защо танжинът му подари живота?

„Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно й нищо няма да разбереш“, беше прошепнал в ухото му той. Какво да разбере?

Никълъс нямаше представа. Опита се да прогони от съзнанието си онова чувство на пълна безпомощност, което бе изпитал в ръцете на танжина. Тялото му, на пръв поглед съвсем здраво и готово да приеме предизвикателството, сякаш очакваше командата на мозъка. Но тя не дойде. Защо?

Направи върховно усилие да се измъкне от пропастта на отчаянието. Забеляза, че се е задъхал като уплашено животно, въздухът излиташе със свистене от разширените му ноздри. Смали от пълното отсъствие на волеви контрол, той се спря и започна да поема и изпуска въздух на бавни и дълбоки тласъци. Напразно. Контролът липсваше, безпокойството продължаваше да стяга духа му. Долината потъна под гъстата мрежа на дъжда.

Най-сетне стигна до замъка. Скоро ще види Киоки, скоро широ нинджа ще се превърне в лош спомен, разпръснат завинаги от необичайното „яхо“ на Киоки.

Замъкът се гушеше зад ниско хълмче, обрасло е папрат, бръшлян и млади дъбове. Беше леко издигнат над малка долчинка, от която се разкриваше широка панорама към склоновете на Азама-яма и цялата планинска верига Хида. Гледката от прозорците на горните етажи сигурно е внушителна, помисли си Никълъс.

Оградата от вертикални железни пръчки изглеждаше на стотици години. Високата порта, украсена от майсторска дърворезба, беше отключена и Никълъс влезе.

Вътрешното дворче тънеше в неподвижно безмълвие. Бурният вятър, връхлитащ откъм склоновете на Азама-яма, не достигаше дотук.

Входната врата също не беше заключена. Никълъс я бутна и спря на прага на владението на Киоки. Отвътре го лъхна сънна тишина. Обонянието му долови едва усещащата се миризма на изгоряло дърво, примесена с аромата на балсам и дълго използвана камина. Пристъпи крачка напред и потъна в нови, непознати и вдъхващи лек страх аромати. За миг му заприличаха на мъглата, спускаща се от връх Азама, после долови нещо, което му напомни за гъстите изпарения от ужасните кошмари на сънищата му…

В този миг си помисли за Джъстин и сякаш нож прониза сърцето му. Липсваше му страшно много. При мисълта, че отношенията им никога няма да бъдат предишните заради проклетото широ нинджа, отново го заля черната вълна на отчаянието. Но тази мисъл засили решимостта му да извлече максимална полза от предстоящата среща — да открие Киоки и да го убеди да използва уменията си на танжин, за да го освободи от ужасната магия.

За разлика от напълно замрялото вътрешно дворче, в самия замък подухваше хладен ветрец, течението ясно се долавяше в дългите каменни коридори и просторните стаи. Някой скоро си беше приготвял храна — в изстиналото огнище на големия хол личаха полуобгорели пънове от балсамово дърво. Обграден от сенки, Никълъс имаше чувството, че се намира в препълнена театрална зала, а зрителите са притихнали и с напрегнато внимание очакват началото на представлението. А може би само аз съм притихнал в нетърпеливо очакване, помисли си той.

Преминаваше от стая в стая. Всички бяха празни, но очевидно обитаеми. В „Залата на сенките“ — същата, в която преди години Акико бе усвоявала изкуството на „яхо“, горяха дълги и тънки свещи. Отблясъците от пламъците, остри като нож, осветяваха и най-отдалечените ъгли.

На горния етаж Никълъс се озова в една-единствена просторна стая със сводест таван. Подът беше покрит с татами, а самото помещение бе разделено от традиционната китайска „лунна портичка“. Никълъс леко кимна с глава — в крайна сметка танжин е едно чисто китайско умение.

Тук цареше атмосфера на непонятна древност, човек оставаше с впечатлението, че тази стая е съществувала далеч преди издигането на замъка. Сякаш Киоки я бе пренесъл от друго място и от друго време с помощта на могъща магия. Такова нещо е невъзможно, разбира се, напомни си Никълъс. Дори при Тао-тао трябва да съществуват някакви граници.

Ароматът на горящи ароматизирани пръчици беше толкова силен, че заседна в гърлото му и почти го задави. Дебели пластове дим лежаха неподвижно във въздуха и странно напомняха заспали змии. Никълъс пристъпи навътре. Каменните стени бяха абсолютно голи, мебели почти липсваха. Насреща му се издигаше внушителен скрин от черно дърво, край него нямаше нищо друго.

Границата между двете части на помещението минаваше между две татами, разположени непосредствено до „лунната портичка“. Никълъс се отказа от намерението си да се промуши през нея, коленичи на пода и внимателно се взря в чертата между двете рогозки. Пространството около нея беше необичайно широко, може би цял сантиметър. Той рязко вдигна глава и успя да зърне тънката като косъм цепнатинка в дървото на портичката.

Очите му обходиха помещението зад гърба му и скоро откриха това, което му трябва — една малка възглавница за сядане. Той я вдигна и внимателно я пъхна в отвора на „лунната портичка“.

Острата като бръснач гилотина светкавично се спусна надолу и разсече възглавницата. В момента, в който скритата пружина я дръпна обратно в изходно положение, Никълъс се сви на топка и стремително се претърколи през портичката.

Имаше намерение да огледа набързо втората част на помещението, но замръзна като статуя в мига, в който стъпи на крака. По кожата му полазиха тръпки, стомахът му болезнено се сви.

Пред него беше Киоки, всемогъщият танжин.

Тялото бе проснато в ъгъла, а край него имаше толкова много кръв, че Никълъс неволно се запита как не е успял да долови миризмата й. После си спомни за горящите ароматизирани пръчици и всичко дойде на мястото си.

Бавно, сякаш сънуваше, той пристъпи към трупа. Гледката беше ужасна. Кожата на Киоки бе нарязана на тесни, абсолютно еднакви ивици, под нея се виждаше потъмнялата плът. Подобно на ярки лентички от празнично знаме, парчетата кожа се извиваха от пъпа във всички посоки на света.

Лицето на танжина беше недокоснато и Никълъс без труд разпозна в него Киоки — толкова подробни бяха описанията на Акико. Изобщо не беше променен — сякаш едва вчера бе приключил с нейното обучение.

От близко разстояние ясно се долавяше вонята на смъртта. Никълъс преодоля отвращението си и приклекна до трупа. Обзе го дълбоко отчаяние. Киоки беше последната му надежда. Какво ще прави сега? Нима това е неговата карма — да остане широ нинджа до момента, в който врагът му реши да го убие?

Не, не! Не може да бъде! Пръстите му се свиха в юмруци, волята му се стегна от усилие да превъзмогне отчаянието. После в душата му нахлу нов, още по-силен ужас. Киоки е бил танжин, истински майстор на Тао-тао. И въпреки това са го одрали жив. Кой би могъл да обладава такава мощ?

„Не можем ли да използваме въображението си, ние ще бъдем лишени от всякаква мощ“, казваше Канзацу-сан — първият му учител по нинджуцу. „Така, както сме убедени, че единството между дух и тяло поддържа вътрешния баланс в човешката обвивка, ние си даваме сметка, че особеното в духа се създава от неговото могъщество и силата на въображението.“ Канзацу-сан — дребничкият, но корав като камък мъж, спокоен като скала във вихъра на бурята. Пронизителните черни очи се впиха в съзнанието на Никълъс и дълбоките води на спомените се развълнуваха. „Много учители по специални умения твърдят, че да си свръхнадарен, всъщност означава да си недостатъчно надарен. Тези сенсеи не притежават въображение, а именно то е синоним на свръхдарбата. Вярно е, че за да постигне единство между тяло и дух, човек трябва да избягва това качество. Но единството между мощта и въображението е нещо съвсем различно — то ни дарява не един изцяло нов и различен комплект от закони (които ние не бихме могли да възприемем), а нещо съвсем друго — пълна липса на закони.

Едва сега можем да разберем произхода на хаоса. Защото хаосът царства при единството между мощта и въображението. Той прави мощта неограничена, но въображението го държи под контрол. Защото съзнава, че мощ без въображение води до гибелта не само на своя приносител, но и на всички около него.

Никога не забравяй, че нинджуцу е най-висша форма на единството между мощта и въображението, Никълъс. Всички, които проповядват противното са «дорокусай» — безвъзвратно покварени, и трябва да бъдат унищожени.“

С тръпка на отвращение Никълъс разбра, че именно такъв нинджа — „дорокусай“, е бил онзи в кабинета на доктор Ханами. Разбра и нещо друго — дори с вълшебните камъни на Со Пенг той ще бъде безсилен пред него. Защото вече не притежаваше „Гецумей но мичи“.

 

 

Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия по въоръжените сили, стоеше на оживената „Уисконсин авеню“ в Шеви Чейс — градче в околностите на Вашингтон. Очите му огледаха елегантните къщи наоколо. Миг по-късно пред него се плъзна личната му лимузина — блестящ тъмносин линкълн континентал, и той влезе в нея.

Остави на седалката до себе си красиво увитото пакетче и кратко нареди:

— При Нора.

Майкъл, личният му шофьор телохранител, кимна и колата безшумно потегли. Докато си пробиваха път през оживените улици на Вашингтон, Хау се намести на кожената седалка и изпружи крака. От портативния факс апарат пред него стърчеше крайчето на писмо, изпратено от службата му.

Хау включи осветлението, сложи си очила с малък диоптър и потъна в четене. Думите върху хартията му се сториха абсолютно несвързани, мислите му все още се въртяха около костюма с меки сиви тонове, който току-що бе получил. Супермодел на модната къща „Луи Феро“, създаден само в един екземпляр. Беше го харесал още миналата седмица и в негово отсъствие кроячите на „Сакс“ го бяха пригодили по размерите на специалния манекен, който сенаторът им предоставяше за подобни случаи. Поръча този манекен, когато научи, че преди години Джек Кенеди използвал такъв способ при покупките, които правел за Мерилин Монро. В багажа му винаги пътувала кукла с точните мерки на актрисата. Направи усилие да се концентрира върху документа пред себе си. Той съдържаше информация за средствата от бъдещия бюджет, които трябваше да бъдат отпуснати за построяването на няколко военнотранспортни кораба. Хау драсна няколко думи в полето отстрани, подписа се и изпрати обратен факс. После свали очилата и се облегна назад.

Всъщност в главата на Хау се въртеше не толкова мисълта за самия костюм, колкото това, което представляваше той: нещо като подарък и едновременно с това нещо като премия за добре свършена работа. Все още не знаеше какъв ще бъде крайният резултат от тази работа, деликатна и рискована, но не беше зле да бъде готов.

Лимузината плавно спря до тротоара на Р-Стрийт. Дъглас Хау отвори вратата и за миг изпита чувството, че част от него самия остава редом с елегантно опакования костюм на седалката. Прогони моментната слабост и стъпи на тротоара, залят от ослепително слънце.

Времето беше влажно и горещо — нещо съвсем нормално за летния сезон в този град, прострял се от двете страни на река Потомак. Но Хау, както винаги, беше облечен безупречно. Едноредният дискретно раиран костюм в тъмни тонове беше ушит от превъзходна материя — лека, мека и същевременно елегантна. Ослепително бялата риза бе шита на ръка от фин египетски памук, а връзката от естествена коприна беше в убити тонове, които дискретно подчертаваха безупречната кройка на костюма.

Хау бе слаб мъж с пясъчноруса коса над високото, леко изпъкнало чело на мислител. Лицето му притежаваше една особена привлекателност — с решително издадената напред брадичка, хлътналите бузи и кръглите сини очи, които грееха със своя вътрешна светлина. Далеч не беше красавец, но общуваше с хората толкова леко и свободно, че все още никой не се бе осмелил да посочи открито приликата му с пъргава невестулка.

Беше посрещнат от любезно усмихнатия управител на Нора, който го придружи до любимата му маса в дъното на помещението. След секунди пред него се появи „блъди мери“, забъркан точно според личните му предпочитания. Хау отпи едра глътка и бавно огледа вътрешността на луксозния ресторант. Кимна на няколко души, които познаваше. Включително и на тези, които си въобразяваха, че са негови познати и постоянно изтъкваха този факт. Тук-там все още се виждаха свободни маси, но той знаеше, че след десетина минути заведението ще бъде претъпкано.

Хвърли поглед на елегантния си часовник. Беше дванайсет и двайсет и осем. За Брислинг оставаха точно две минути да влезе в заведението и да стигне до масата му.

На практика Хау никак не се интересуваше от Брислинг и новините, които щеше да му донесе. Беше сигурен, че ще бъде засипан с тях още преди келнерът да е взел поръчката му.

От друга страна, Дейвид Брислинг беше безупречен помощник. Достатъчно умен, за да се справя сам с многобройните дейности на кабинета, и достатъчно глупав, за да бъде тотално зависим от Хау. Сенаторът си го представяше като някакъв ненормален робот, създаден в генетичните лаборатории на двайсет и първи век.

Трийсет секунди преди дванайсет и половина Брислинг стремително се втурна в ресторанта, следван по петите от разтревожения управител. В предишния си живот тоя тип сигурно е бил агент на ЦРУ, помисли си Хау, докато помощникът му се настаняваше срещу него. Абсолютно незабележим и обикновен среден американец, солта на земята.

Дейвид Брислинг седна, приведе се напред и напрегнато прошепна, без да си прави труда да поздравява:

— Мисля, че получих отговора!

— Здравей, Дейвид. — За Дъглас Хау добрите обноски означаваха всичко, приемаше ги като синоним на доброто домашно възпитание. Лишен от подобно възпитание просто защото бе син на обикновени фермери, той дяволски много държеше на обноските.

Рядко признаваше пред себе си, че дълбоката му ненавист към Котън Брандинг се дължи именно на факта, че Брандинг притежава всичко онова, от което сам той е бил лишен — добро семейство, добро образование, подходящи приятели и връзки, достъп до най-висшите кръгове на държавната власт. Всичко, което е резервирано по рождение за представителите на истинския елит, на хората с много пари и благородно потекло. Хора като Брандинг. Докато бедните плебеи като Хау са принудени да пълзят нагоре с цената на безкрайни усилия, да се молят и унижават за трошици мимолетно признание, а вратите на истинската власт са безнадеждно затръшнати пред тях.

Брислинг разсеяно кимна в отговор на поздрава му и сложи купчина документи на масата.

— Мисля, че имаме всичко, което ни трябва за проучването на института „Джонсън“. — Говореше за доклада на института, свързан с приложимостта на проекта „Кошер“. Четири милиарда долара на вятъра, единствено заради проклетата Агенция за съвременни компютърни проучвания на Кук Брандинг! Да гониш вятъра и да си въобразяваш, че ще създадеш мислещ компютър с универсално приложение, е нещо в реда на нещата, когато се осъществява от частна или спонсорирана с частни капитали компания. Но да ангажираш правителството с подобна идея и да пръскаш парите на данъкоплатците за нейното осъществяване бе, по дълбокото убеждение на Хау, безумство, което граничи с престъпление.

— Прочетете това — Брислинг побутна към него купчината напечатани на машина листа.

— Предпочитам да ми го резюмираш накратко — отвърна Хау, който никак не обичаше да слага очилата си на публични места.

Брислинг бе успял да изрови няколко любопитни факта за отношенията между двама от членовете на екипа, изготвили въпросния доклад. Единият беше самият директор на института — доктор Рудолф. Точно за подобен вид информация се бе молил Хау, само по този път би успял да торпилира приемането на законопроекта АСКП. Знаеше, че му трябват много повече факти, знаеше, че ще бъде принуден да прибегне до услугите на пял екип от специалисти. Възпираха го два фактора. Първият от тях беше, че той не искаше да участва лично в подобно разследване, защото прекрасно знаеше какви ветрове духат във Вашингтон след аферата „Ирангейт“. А вторият — личното му нетърпение, неудържимо и изгарящо.

Търпението бе едно от основните достойнства на Кук Брандинг, а Хау — напълно лишен от това качество, горещо го ненавиждаше. Стратегията на Брандинг беше винаги да изчаква ходовете на противника (независимо кой е той), да открие грешката в тях и да нанесе съкрушителния си удар. А подобна стратегия може да си позволи само човек, който е търпелив и безпогрешен. И тя богато му се отплаща. Неудобството й се криеше във факта, че при първата погрешна стъпка на този индивид с безупречна репутация, кариерата му не само ще се разклати, а направо ще рухне. Особено ако тази погрешна стъпка навреме стане достояние на обществеността.

По мнението на Хау такъв индивид беше именно Кук Брандинг. И той бе твърдо решен да му предостави възможността за фаталната погрешна стъпка.

Потупа тънката купчина хартия и се усмихна: Признавам, че отлично си вършиш работата, Дейвид.

Да изправи Брислинг срещу Брандинг беше все едно да изпрати тренирана бълха срещу разгневен бик, но в това нямаше нищо лошо, докато бълхата не е наясно с положението си. Хау вдигна купчината и я подаде на помощника си:

— Сложи тези неща в досието на Брандинг и добре го покрий. То вече става „строго поверително“.

Брислинг кимна и пъхна снопчето в джоба си.

— Сега искам да намериш начин за приложение на тази информация — продължи сенаторът. — Ще се заровиш в личния живот на тези учени, ще откриеш най-податливия от тях. — Видял тревогата в очите на Брислинг, той успокоително добави: — Няма причини за тревога, Дейвид. Работиш за справедлива кауза. Ще бъдем богато възнаградени за всичко, когато законопроектът АСКП бъде отхвърлен.

Появи се управителят, който включи един телефонен апарат в близкия контакт и любезно се поклони:

— Разговор за вас, сенатор Хау.

— Да? — вдигна слушалката Хау.

— Почна ли да се храниш? — прозвуча в ухото му гласът на Шизей.

Хау се усмихна, сякаш тя можеше да наблюдава лицето му.

— Не — отвърна той. — Всъщност съм решил да погладувам.

— Гладуването е любимият ми пургатив — информира го Шизей, макар той отдавна да знаеше това.

— Къде си?

— В телефонна кабина.

Значи можеха да разговарят спокойно.

— Как върви диетата?

— Отлично — отвърна Шизей.

— Добре. Искам те тук най-късно след четирийсет и осем часа.

— Но нали каза, че…

Хау прекъсна линията, повика келнера и се зае да поръчва обяд. Забрави да попита Брислинг дали е гладен, забрави и за доскорошното си намерение сам да мине на гладна диета.

 

 

Томи Язава се появи в управлението късно, веднага след като я пуснаха от болницата. На стола пред бюрото й седеше непознат мъж. От постовия на входа вече бе разбрала, че я чака повече от час и името му е Танцан Нанги.

Отби се до стенния автомат, напълни две чаши с чай и ги занесе на бюрото си. Поклони се на Нанги, каза името си и се извини за закъснението. Възрастният мъж прие чашата с чай и двамата мълчаливо отпиха. След известно време Нанги любезно се информира за здравето й, после пак пиха в мълчание.

Когато наложеното от приличието време изтече, Томи вдигна глава и попита:

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Нанги? Търпеливото ви чакане ме кара да мисля, че въпросът е спешен.

— Наистина е такъв, макар и не в посоката, в която очаквате — отвърна Нанги. — Използвам възстановяването на господин Линеър, за да получа максимална информация за човека, с когото сте се сблъскали в кабинета на доктор Ханами.

— Но без съмнение сте разговаряли с господин Линеър — намръщи се Томи. — И той ви е съобщил всичко, нали?

— Разбира се — кимна Нанги. — От него научих всички подробности за инцидента. Но той беше в шоково състояние, освен това не притежава тренираната памет на полицейски служител като вас.

Томи замълча и отправи поглед към лицето на Нанги с надеждата да открие накъде бие този човек. Не откри нищо и бавно отмести очи.

— Мога ли да попитам по какъв начин възнамерявате да използвате тази информация?

— Имам намерение да открия този индивид — отвърна Нанги.

— А не мислите ли, че това е работа на полицията?

— Не съвсем — поклати глава Нанги. — Този индивид е нинджа, а аз подозирам, че е и танжин… Чували ли сте тази дума, сержант Язава? Някои хора твърдят, че танжините са прародителите на нинджите. Обладават умения, които ние, обикновените хора, дори не можем да си представим.

— Хайде, хайде, господин Нанги!

— Върнете се отново на нападението срещу вас и господин Линеър, детектив Язава. Имаше ли нещо необичайно в него? Трудно ли бяхте победена, или това стана леко и незабележимо? Помислете и за начина, по който са убити двамата лекари. Имаше ли нещо необичайно в него?

— Всичко беше необичайно — призна Томи. — Но то не беше ново за мен. Мисля, че доста ще се изненадате, ако видите какви неща минават през бюрото ми, и то почти всеки ден. Необичайното просто е част от професията ми, господин Нанги. — Тя взе една папка и я разтвори: — Вземете например това — една тъжна и доста странна история, свързана с някоя си Марико — танцьорка в „Силк Роуд“, едно от заведенията за „токудаши“. Някога е била млада и хубава, а вижте я сега… — Пръстът й се спря върху служебните снимки, разкриващи ужасно обезобразения труп.

Не знаеше дали иска да стресне този сакат и едноок джентълмен, проявил необичайното желание да откриел опасен и опитен престъпник, или просто случайно бе разтворила досието, което не бе изпратила в архива, въпреки заповедта на Сенжин. Може би и настроението й беше по-особено.

За нейна изненада и леко разочарование, Нанги изобщо не мигна при вида на отвратителните снимки. Вместо това пръстът му се насочи към част от предварителния й доклад.

— Какво е това?

— Препис от една написана на ръка бележка, която открихме в устата на момичето — отвърна Томи. — „Това можеше да бъде и жена ти“… Беше написана с кръвта на жертвата.

— Мога ли да видя оригинала?

Томи сви рамене и прехвърли листовете на папката. Най-отзад бяха пликовете с оскъдните улики по случая. Подаде му късчето хартия и с нарастващ интерес загледа как Нанги започна да го премята между пръстите си.

— Има дупки — отбеляза посетителят.

— Зная.

— Искам да кажа, че хартията е била продупчена от натиска по време на писането… Ето тук… Тук също… Интересно. Веднага се вижда, че не е писано с четчица. Нито пък с нормална писалка. — Той вдигна глава и тя изпита притеснение от блестящия поглед на единственото му око. — Според мен тази бележка е писана със същия инструмент, с който е била одрана кожата на Марико.

— Така ли? — Томи все още не разбираше докъде ще доведе всичко това.

Нанги внимателно постави хартията върху бюрото.

— Нима не виждате? — попита той.

— Какво да видя?

Нанги помълча, после тихо попита: — Кажете, сержант Язава, какъв според вас е смисълът на думите „Това можеше да бъде и жена ти“?

— Послание — механично отвърна Томи, мислила дълго върху този надпис. — Очевидно към някой, който е поддържал връзка с Марико.

— Някой… Но кой?

— Ние… Ние не успяхме да го идентифицираме. Въпреки това е ясно, че става въпрос за познат на Марико.

— Сега вече разбирам — кимна бавно Нанги.

— Какво разбирате? — попита Томи, все така озадачена.

— Преди минута нарекохте тези кървави драскулки „послание“, нали?

— И е точно така — убедено кимна Томи.

— Не — поклати глава Нанги. — Това е предупреждение. Написано с остър нож, потопен в кръвта на жертвата. Заплахата е съвсем явна. Моля да ме извините, но мисля, че разсъжденията ви са протекли в погрешна посока. Танцьорката Марико е само жертва на това престъпление, но не и негова цел. Помислете — тя не е убита нито от гняв, нито от ревност. Смъртта й е добре обмислен шахматен ход, който е само малка част от цялата игра. „Това можеше да бъде и жена ти“ е текст, предназначен за един-единствен човек. И именно той трябва да бъде цел на вашето разследване, госпожице Язава. Марико е просто пионка, чрез която върху този човек се оказва определен натиск. Защо?

Томи бавно прибра кървавото послание в папката. В душата й бушуваше гняв. Не към Танцан Нанги, който в крайна сметка не беше сторил нищо друго, освен да й посочи истината. Беше ядосана на себе си, тъй като не бе успяла да види очевидни неща. Разтърсвана от чувство на състрадание към бедната Марико, тя бе пропуснала да обхване цялостната картина, бе позволила на личните емоции да вземат връх над хладния разсъдък, бе превърнала обективното в субективно.

С досието на Марико искаше да покаже на възрастния мъж срещу себе си колко наивни са опитите му да си играе на детектив. Но на практика той бе успял да използва собствената си стратегия и напълно успешно да я убеди в своята прозорливост и ум.

— Добре — въздъхна тя. От своя сенсей по айкидо беше разбрала, че трябва да уважава онези, които са в състояние да я победят. Главата й се сведе в знак на почит, устните й тихо прошепнаха: — Какво точно желаете да научите?

 

 

Никълъс знаеше за съществуването на танжин още от дете. Но винаги се беше старал да потиска това познание дълбоко в душата си, просто като акт на самосъхранение.

Преди много години Чонг се бе заела да го просветли.

— Баща ми Со Пенг имаше много деца, Никълъс — каза един ден тя. — Но всички бяха момчета и това ми се струваше доста странно. Бях на три годинки, когато ме осинови. Несъмнено щях да се мисля за особена сред всичките тези момчета — седем на брой, но именно Со Пенг ме накара да се чувствам по-специална. Той беше необикновен човек.

Никълъс внимателно слушаше. Вече добре знаеше какъв майстор на недоизказаното е неговата майка. В нейните уста определението „необикновен“ звучеше като най-силния суперлатив на света.

— Дядо ти беше получил отлично образование в най-добрите учебни заведения на Сингапур, Токио и Пекин. Владееше до смайващо съвършенство всички езици и диалекти, които се употребяват на азиатския континент.

Когато ме осинови, беше търговец на копра на Малдивските острови и похарчи голяма част от първото си състояние в борба с ловците на носорози в Борнео и пиратите в морските проливи. Второто си състояние натрупа от добива на петрол, който откри на Калцмантан. После разшири дейността си и започна да добива въглища и злато в Суматра, а парите влагаше в закупуване на просторни каучукови плантации. В крайна сметка негова собственост стана почти цялата територия северно от Сингапур, гъсто залесена с гори от санталово, тиково и абаносово дърво.

Но най-ценна бе способността му да разбира околните, това го правеше наистина уникален. На жените гледаше като на човешки същества, а не като на робини и второкачествени творения на природата. Докато растях, мислех, че това се дължи на многобройните му пътешествия. Едва когато станах зряла жена, разбрах, че то си му е просто вродено. Би го притежавал, дори цял живот да не беше мърдал от Сингапур.

Образованието си в общи линии получих от него. Там, където живеехме, училищата не бяха особено добри, а и Со Пенг ме обучаваше по своя специална програма. С готовност отговаряше на всички въпроси, независимо от характера им. Но веднъж го попитах защо всичките му деца са момчета и той не ми отговори. Лицето му стана тъжно и някак изведнъж остаря.

Много месеци по-късно той каза: „Ние с теб водим битка, Чонг. Давам ти всичко, което има истинска стойност в света. То не е нито петролните ми полета, нито каучуковите плантации, нито дори недвижимото ми имущество. Тези неща са преходни и могат да бъдат управлявани от синовете ми, които без изключение са умни и проницателни момчета.

Нашата битка ще продължи дълго след като и двамата сме се превърнали в прах. Така и трябва да бъде, това е волята на съдбата. Някога имах дъщери и много се надявах, че ще се включат на моя страна в битката. За съжаление, тях вече ги няма. Но имам теб. Ти си моята радост и моето спасение. Ти ще продължиш битката, твоето дете също…“

Бях съвсем младо момиче и думите му ме изплашиха.

— Но аз искам да имам много деца, татко — рекох. — Дълбоко вярвам, че човекът, за когото ще се омъжа, също ще желае много деца.

— Ще изпълниш дълга си, Чонг — каза ми Со Пенг. — Ще родиш само едно дете, но ще бъдеш напълно доволна, тъй като твоят син е предопределен да приключи окончателно битката.

— Ще победи танжин, така ли? — попитах го аз.

— Това не мога да кажа — отвърна Со Пенг. — Никое човешко същество не може да знае предварително изхода на битка от такъв характер. Дори същества като нас с теб.

Никълъс бе ужасен.

— Защо ми казваш всичко това, мамо? — изкрещя той.

Тя го притегли към себе си и той се сгуши в прегръдките й. Чуваше ударите на сърцето й, топлината на тялото й бавно разсейваше ужаса в душата му.

— За да те подготвя за предстоящата буря, сине — отвърна тихо Чонг. — Искам да разполагаш с всички преимущества, които мога да ти осигуря.

Всичко това течеше през главата на Никълъс, докато очите му бяха заковани върху трупа на Киоки. Нямаше сили да ги извърне встрани, да избяга от кошмарната гледка. Съзнаваше, че това е лош признак, още една проява на дезинтегриращата сила на широ нинджа. В душата му се загнезди абсурдната мисъл, че ако остане край танжина, той някак си ще успее да го спаси, макар и мъртъв…

Лудост.

Съзнаваше, че това е чиста лудост, но продължаваше да храни някаква непонятна надежда. Струваше му се, че ако остане достатъчно дълго край тялото на Киоки, той ще възкръсне и ще го спаси. После, сякаш насън, ясно видя собственото си тяло, коленичило като наказано до обезобразения труп с ужасните ивици кожа, нарязани като ресните на страшно знаме. Разбра, че е загубен, душата му се изпълни с черно отчаяние.

Започна да се навежда напред, докато опря чело в коленете си. Умът му не беше в състояние да обхване мрачната безизходица. Без „Гецумей но мичи“ беше изгубил чувството си за ориентация. После отново си спомни за Канзацу-сан, първия му сенсей по нинджуцу.

Проведе един учебен бой със Сайго, своя братовчед, който също се обучаваше в школата на Канзацу. Победи го, въпреки че Сайго беше по-напреднал от него и беше прекарал в школата много месеци повече. Така братовчед му изгуби доста от авторитета си. Не само пред учениците от своята група, а и пред самия Кензацу.

Сайго никога не преглътна това унижение. От онзи момент нататък постоянно се опитваше да подлива вода на Никълъс. После полковник Линеър — бащата на Никълъс, предизвика смъртта на бащата на Сайго и така бе положено началото на смъртната вражда между двамата младежи.

Вражда, безмилостна и мрачна като „Го Рин Но Шо“ — „Книгата на петте пръстена“ на великия воин Миямото Мусаши, най-древния наръчник по бойни изкуства на света. Канзацу накара Никълъс да я прочете веднага след постъпването си в школата, а после пожела да чуе мнението му за тази философия.

— Струва ми се доста противоречива — отвърна Никълъс. — От една страна е ясно, че чистотата е нейната крайна цел и нейна сила. Но от друга, е изградена като натрапчива мания, като идея фикс… В това противоречие има нещо много опасно.

Тогава все още не знаеше, че с тези думи описва съвсем точно състоянието на Сайго.

Канзацу-сан, напълно побелял, макар че едва ли беше на повече от четирийсет години, започна да обучава Никълъс на „харагей“ — предшественика на „Гецумей но мичи“.

Между двамата се създаде тясна, но доста странна връзка. Сайго успя да го победи в демонстративен урок по „утеки“ — „дъждовната капка“, един особено опасен начин за обезвреждане на противника от легнало положение с помощта на толкова незабележими действия, че той усещаше въздействието им едва когато се окажеше напълно парализиран.

После Канзацу повика Никълъс в кабинета си. Момчето очакваше, че сенсеят ще прояви съчувствие заради загубата му, последвана от злобните подигравки на Сайго. Дори и до днес не можеше да забрави безразличието, с което сенсеят се отнесе към наранената му гордост.

Вместо това Канзацу започна философски разговор, който, както се струваше на Никълъс в онзи момент, нямаше нищо общо с току-що приключилия двубой.

— Светлината и мракът не са двете страни на една и съща монета, както си въобразяват повечето хора — каза Канзацу. — Те са две отделни сфери, приличат на сгъваема стълба, чиито успоредни стъпала все повече се сближават. В един момент от времето е съвсем лесно да се прескача от едното на другото. Различието между светлината и мрака се дължи на факта, че те се управляват от отделни закони. И само онези, които се придържат към мрака и са успели да го направляват, могат да разберат този факт.

Стаил се в сумрака, Канзацу приличаше на снижило се сред полята хвърчило, на прилеп под покрива…

— Виждаш ли, Никълъс, тези, които се къпят в светлина, също не са лишени от недостатъци. Много хора си въобразяват, че добродетелите им са достатъчно силни, за да прикриват недостатъците им. Други се гордеят с умението си да управляват светлината, чувстват се далеч по-възвишени от онези, които тънат в тъма. И в това се състои техният грях. Гордостта е падението на всички герои, Никълъс. Запомни това, дори и да забравиш всичко останало, на което те уча!

Никълъс разбра, че голяма част от отчаянието му се корени именно в гордостта. Въпреки уроците на Канзацу той бе паднал в капана на това измамно чувство. Мисълта, че е герой, го бе превърнала в наркоман, изцяло зависим от това коварно внушение. Но сега, лишен от своите необикновени качества, той вече не можеше да бъде герой. И без тази опора стремително се носеше към дъното на пропастта. Летеше надолу, обвит в гъстата мъгла на изпаренията… Все с по-надолу и по-надолу…

С усилие отмести поглед от останките на Киоки и се зае да оглежда помещението. Нямаше представа какво търси. Вероятно все още бе под влиянието на абсурдната увереност, че Киоки може да му помогне, дори и мъртъв. Беше твърдо решен да не напуска замъка, преди да огледа и най-потайните му кътчета. Говореше се, че танжин живеят на кланове и ако Киоки има някакви роднини или приятели, те сигурно също ще се окажат танжин. Искаше да открие следа от тях в жилището на сенсея. Прегледа писалището на Киоки, прерови и още един голям скрин, разположен в тази част на помещението. На стената над него висеше ритуален пергамент, върху който с изящни йероглифи бе написано:

Гръм от ясно небе навява мисли за завръщане у дома.

 

Върху гладкия плот на скрина лежеше лакирана кутийка с пособия за писане. Никълъс я отвори, после сръчно я разглоби. Зае се да изследва внимателно съставните й части, без да обръща внимание на заслужаващата възхищение изработка. До нея имаше керамична ваза без цветя. Обърна я, беше празна. От вътрешността й с тихо шумолене изпадна изсъхнало листо. Запали една от свещите върху скрина и внимателно я разгледа отвътре. Нищо.

Никълъс закрепи свещта на каменния свещник и се наведе да изследва вътрешността на скрина. Търсеше двойно дъно или някакво скрито отделение. Не откри нищо.

Въздъхна и вдигна очи. Пергаментът над скрина сякаш плуваше край каменната стена. Нещо в него привлече вниманието му. Тънката материя сякаш се бе обезцветила. Допреди малко това липсваше.

Никълъс приближи свещта и внимателно огледа фината хартия. После развълнувано откри, че пламъкът предизвиква някаква странна химическа реакция и по бялата повърхност бавно започнаха да се очертават буквите, до този момент невидими под оригиналния текст за завръщането у дома.

ГЕНШИ, МОЯТ БРАТ. ЧЕРНИЯ ЖАНДАРМ. ХОДАКА.

Пресвети Боже, само не Черния жандарм, проплака отчаяно душата му. Не, грешка не можеше да има. Черният жандарм присъстваше на смъртта на четиринайсетгодишния Никълъс Линеър.

 

 

— Преди да отговоря на въпросите ви, искам да подчертая, че не вярвам на нито една дума от това, с което се опитахте да ми обясните интереса си към убиеца на доктор Ханами — каза Томи, после примирително вдигна ръце: — Добре, добре! Предполагам, че не е нужно да зная. Но научих достатъчно за личността на Никълъс Линеър, за да съм убедена, че в неговата памет са се запазили далеч повече подробности за нападението, отколкото в моята!

— Моля за извинение — кимна Нанги. — Но Линеър-сан наистина беше в шок. Сигурен съм, че помни всички детайли от сблъсъка с танжина, но състоянието му е такова, че от това аз нямам никаква полза.

Томи си спомни заповедта на Сенжин да открие местопребиваването на Линеър и попита:

— Поддържате ли контакт с господин Линеър?

— Не — отвърна Нанги.

— Знаете ли къде се намира?

— Не.

Томи скептично поклати глава.

— Нанги-сан, трябва да ви кажа, че полицията е много загрижена за неговата сигурност след заплахата на „Червената армия“.

— Забравете тази заплаха — отвърна Нанги. — Тя е просто опит на танжина да ни заблуди и да отклони вниманието ни от действителната заплаха.

— Моят началник е на друго мнение. Заплахата се съдържаше в случайно уловено и дешифрирано съобщение на терористите.

— Не се съмнявам, че това съобщение е изглеждало съвсем автентично — отвърна Нанги. — Въпреки това мисля, че началникът ви… Как му беше името?

— Капитан Сенжин Омукае, началник-отдел „Убийства“.

— Добре, мисля, че капитан Омукае е бил подведен. „Червената армия“ няма абсолютно никакви мотиви за убийството на Никълъс Линеър.

Томи се замисли за момент, после вдигна глава:

— Кажете, Нанги-сан, бихте ли ми съобщили местонахождението на Никълъс Линеър, ако приемем, че го знаете?

— Драга госпожице Язава — погледна я в очите Нанги. — Мисля, че се съгласихте да ми разкажете всичко, което знаете за нападението на онзи танжин.

— Много ми се иска да намерим общ език — тъжно се усмихна Томи. — Трябва да разберете, че аз провеждам официално разследване. Имам всички основания да приема, че вие отказвате да ми предоставите жизненоважна информация, свързана с това разследване, да ви призова като главен свидетел по него, а дори и да ви отправя официално обвинение. И тогава ще ви се наложи да отговаряте на далеч повече въпроси, отколкото би ви се искало.

— Освен всичко останало, в момента водя преговори с Кусунда Икуза — отвърна невъзмутимо Нанги. — А „Нами“ едва ли ще приеме спокойно евентуалното ми арестуване, независимо от важността на вашето разследване.

Дълго мълчаха, впили погледи един в друг. Най-накрая Томи сви рамене и каза:

— Е, добре, кръстосахме шпаги… И какво от това? Ясно е, че притежаваме информация, от чиято размяна само можем да спечелим.

— Точно така — кимна Нанги, ясно съзнаващ, че не бива да позволи на тази жена да разбере какво огромно значение има за него информацията относно танжин. От друга страна, се опасяваше, че може да не получи нищо, ако не успее да я убеди в готовността си да сподели това, което сам знае.

— Ето с какво разполагам — започна той. — Танжинът вероятно има някаква връзка с Никълъс Линеър, който е нинджа. Това без съмнение отдавна ви е известно от вашите компютри. Самите танжин също са нинджи, но от един особен и изключително опасен вид. Техните умения са по-примитивни и именно поради това по-опасни от уменията на обикновените нинджи. Убеден съм, че няма жив човек, който да е по-опасен от танжин.

Нанги млъкна, за да даде възможност на Томи да възприеме реалната действителност, после премина върху конкретния въпрос:

— Подозирам, без да съм абсолютно сигурен в това, че този танжин е свързан по някакъв начин с миналото на Линеър-сан. Вече разбирате защо трябва час по-скоро да установя неговата самоличност. Ясно е, че за момента той не иска смъртта на Линеър-сан, но без съмнение именно тя е крайната му цел. Ако установя кой е той, ще имам по-големи шансове да разкрия стратегията му и да взема съответните предпазни мерки.

Томи прецени чутото и бавно поклати глава:

— Ако не бях се сблъскала лично с този танжин и ако не бях чула с ушите си какво просъска на господин Линеър той, положително щях да се разсмея на фантастичните ви приказки. — Погледът й внимателно се плъзна по лицето на Нанги, сякаш двамата всеки миг щяха да се впуснат в състезание по точна стрелба: — Добре, мисля че постигнахме нещо като споразумение — каза тя. — Ще имам предвид информацията ви относно възможността за димна завеса от страна на танжина, тъй като и без това ми се събраха достатъчно смъртни случаи. Никак не ми се иска да прибавям нови, особено пък от страна на „Червената армия“. С нея ще се оправя капитан Омукае. — Настани се по-удобно на стола си и попита: — Искате ли още чай? Не? Е, добре, кажете какво искате да научите още за това нападение…

— Видяхте ли лицето на танжина? — попита Нанги.

— Не.

— Мъж ли беше, или жена?

— Мъж.

— Това какво е — впечатление, предположение или факт?

Томи се замисли.

— Отначало го възприех като сянка — бавно промълви тя. — Появи се от прозореца с бързината на стрела, изстреляна от силно натегната тетива. Трябва да е висял от външната страна на перваза… Но от начина, по който се набра нагоре и се втурна в стаята, стигам до заключението, че е мъж!

— Какво стана после?

— Извадих пистолета си или поне се опитах да го сторя… Но той връхлетя отгоре ми с невероятна бързина! Отхвръкнах към стената, главата ми се замая. Но въпреки това разбрах, че иска да докопа господин Линеър, а не мен.

— Как мислите, той имаше ли възможност да убие Линеър-сан? — попита Нанги.

— Да.

— Но не го стори.

— Не.

— Имате ли представа защо?

— Изглеждаше… не знам, но останах с чувството, че не иска всичко да приключи толкова бързо и лесно…

— Пак ще ви попитам — това само впечатление ли беше, или се подкрепя от нещо конкретно?

— Ами… За известно време бях в безсъзнание… Ясно помня, че когато отворих очи, той вече дърпаше господин Линеър от перваза на прозореца… Чух и думите му: „Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно и нищо няма да разбереш“…

Нанги не помръдваше.

— Сигурна ли сте, че чухте точно тези думи? — попита след известно време той.

Томи кимна с глава.

— Тези думи ги помня съвсем ясно, макар след тях да имаше и още… Но не съм сигурна, тъй като бях насочила усилията си към пистолета на пода и май отново припаднах. Стори ми се, че чувам нещо като жужене на телефон за вътрешна връзка или приглушен смях. Но тогава мислех единствено за пистолета. А после болката се върна и се свестих чак в болницата. — Очите й изпитателно пробягаха по лицето на Нанги: — Вие знаете ли какво е искал да каже танжинът?

Нанги не беше в състояние да каже това, но уликите се трупаха. Възможността за предварително начертана стратегия на танжина вече се превръщаше във вероятност, а същността на тази стратегия беше смразяваща.

Остро му липсваше опитът на Никълъс в стратегията. Без него обединеното производство на новия чип „Сфинкс“ изглеждаше доста проблематично, под заплаха беше цялата могъща корпорация „Сато Интернешънъл“. В тази криза Нанги се нуждаеше извънредно много от пъргавия ум на Никълъс. Но някой го беше отстранил, ловко и задълго. Не беше мъртъв, но състоянието му бе по-лошо дори от смъртта. Беше жив, но безволев и отчаяно затворен в себе си. Това не може да бъде съвпадение.

Нанги си даваше сметка, че нито той, нито Никълъс ще могат да се справят с танжина сами, поотделно. Имаха нужда един от друг, но стратегията на танжина — ужасното състояние широ нинджа, ги беше разделила. В сегашното си състояние Никълъс бе абсолютно безполезен за Нанги. А заплахата за „Сфинкс“ нарастваше с всеки изминал час.

Томи вдигна глава и стреснато промълви:

— Командир Омукае!

Сенжин, отбил се да й остави няколко папки с материали, вдървено се поклони. Томи му представи посетителя си и той повтори официалния си жест.

— Материалите са спешни — каза на Томи той. — Моля заключенията ви да бъдат готови за сутрешното съвещание.

Нанги внимателно ги наблюдаваше, нещо във взаимоотношенията им го привличаше, като блясъка на седефа във вътрешността на бисерна мида. В поведението на Сенжин Омукае се долавяше странна за един полицейски началник неувереност, ясно се усещаше липсата на „хара“ — вътрешната духовна сила. Нанги остана с чувството, че този човек умишлено прикрива една важна част от своята същност.

Но в момента вниманието му бе насочено предимно към Томи. Нямаше никакво съмнение, че присъствието на Омукае я беше извадило от релсите. Нанги остана с впечатлението, че двамата прикриват нещо, може би романтични чувства. Забранени и затова още по-вълнуващи.

Сенжин любезно се сбогува, Томи го изчака да се отдалечи и попита:

— Какво мислите?

Трябваха му няколко секунди, за да се концентрира отново върху разговора. Интересно, каза си той. Този Омукае май повлия и на моето настроение.

С усилие на волята насочи мислите си обратно към Никълъс и танжина.

— Убийството на двамата лекари повдига много въпроси — започна той. — Очевидно доктор Ханами е бил убит с цел Никълъс да се върне отново в кабинета му. Но защо е бил убит доктор Муку?

— Може би е станал неволен свидетел на първото убийство или пък…

— Познавали ли са се двамата медици, имали ли са общи пациенти?

— Няколко — отвърна Томи. — Доктор Ханами е изпращал за психическо освидетелстване част от своите пациенти. Както преди да ги оперира, така и след това… Проверих ги един по един, но не открих нищо необичайно.

— Значи можем да приемем, че връзката между двамата е танжина. Познавал е както единия, така и другия.

— Или пък е познавал само доктор Муку — подхвърли Томи. — След като е преследвал господин Линеър, не му е било трудно да открие, че доктор Ханами е неговият хирург.

— Прекалихме с разговорите — изправи се Нанги. — А и с предположенията. В момента не разполагаме със солидна отправна точка и трябва да я открием.

— Ако този танжин притежава дори петдесет процента от качествата, които му приписвате, той отдавна е заличил следите си — отбеляза Томи.

— Може би — кимна Нанги. — Но според мен е крайно време да разберем точния процент на необикновените му качества.

 

 

Шизей не искаше да напусне Котън Брандинг, но беше свикнала да изпълнява заповедите на своите господари, просто не можеше да си представи друг начин на живот. Страданието не беше ново чувство в душата й, напротив — то я съпътстваше през целия й съзнателен живот, беше се превърнало в нейна втора природа, важно като дишането и храненето.

Измисли някакъв ангажимент във връзка с благотворителната си дейност, но не му предложи да я придружи до Вашингтон. Съзнаваше, че той сам трябва да прояви подобно желание и то несъмнено ще окаже положително въздействие върху новото им приятелство.

Затова когато се върна на масата в открития ресторант „Лоботър Рол“ в покрайнините на Напег, на лицето й бе изписана загриженост. Съвсем достатъчна, за да предизвика очаквания от негова страна въпрос:

— Нещо сериозно?

— Викат ме от службата.

— Кога?

— Най-късно утре трябва да съм във Вашингтон — отвърна тя, без да го гледа.

Мълчанието натежа върху масата като тежък облак, засенчил яркото следобедно слънце. Тя взе вилицата и се зае с пържените миди в чинията си. Нямаше апетит, но беше доволна от този факт, тъй като Брандинг несъмнено щеше да му обърне внимание. Той забелязваше всичко, свързано с нея, изследваше настроенията й както астрономите изследват лунните фази — с огромна загриженост и максимална концентрация, които понякога дори я плашеха.

За разлика от повечето жени в нейното положение, страхът й не произтичаше от степента на вниманието, с което я ограждаше той. Беше свикнала с крайностите както в емоционално, така и в психологическо отношение — би могло да се каже, че дори й харесваха. Страхът й се коренеше по-скоро в собственото й възприемане на неговото увлечение. Все още не можеше да повярва в силата му и това беше опасно. В плен на илюзиите Шизей се чувстваше уязвима и слаба. Години от живота й бяха преминали в обучение да създава илюзии у другите. Масите се люшнаха пред очите й, чувството, че живее в един обърнат наопаки свят, беше зашеметяващо, душата й се изпълваше с безпокойство.

Брандинг довърши бирата си и попита:

— Не си ли гладна?

Тя се усмихна и побутна чинията си към него.

— Изяж ги.

Очите й следяха движенията на ръцете му, които вземаха препържените кръгчета на мидите и ги поднасяха към устата.

— Обичам да те гледам като ядеш — каза тя и опря глава на свитите си юмруци.

— Така ли? — учудено я погледна той. Никой досега не му беше казвал подобно нещо. — Защо?

— Яденето е примитивно — отвърна тя. — Също като чукането. Знаеш ли колко много неща могат да се открият за човека само от начина, по който се храни? Все едно, че гледам филм за детството му, за начина на израстването му…

— Хайде, хайде — скептично я погледна той. — Кажи тогава как съм израснал аз.

— Обичал си майка си — каза тя. — Предполагам, че се е хранила като теб — с точни и отмерени движения. Докато баща ти е нещо друго — или е бил равнодушен пред храната, или е предпочитал пиенето.

Брандинг почувства как ниско в стомаха му се образува малко ледено топче. Престана да яде и Шизей се засмя:

— Изглеждаш така, сякаш си се изповядал пред психиатър — каза тя.

— Друго? — някак сковано попита той.

— Ами… да продължи тя, без да дава вид, че забелязва напрежението му. — Имаш поне още двама братя или сестри. Зная това не само благодарение на готовността ти да делиш, но и от начина, по който го предлагаш. Трябва да си бил най-голямото дете в семейството…

— И наистина бях — вторачено я погледна той. — Всичко останало също отговаря на истината.

— Никога не греша — дари го с ослепителна усмивка тя.

— Не си психолог, нали?

Доловила безпогрешно безпокойството му, тя леко поклати глава и му отговори това, което искаше да чуе:

— Не съм. По-скоро съм внимателен наблюдател на хората край мен.

— Добре — рече той и избърса уста с книжната салфетка, за да спечели време. — Сега вече знаеш доста неща за мен, докато аз все още не зная почти нищо за теб.

— Не е вярно — поклати глава тя. — Не зная нито една твоя тайна, докато ти знаеш моята единствена… — Говореше за гигантския паяк, татуиран върху гърба й, и Брандинг знаеше това. Беше му трудно да повярва, че ужасната татуировка наистина съществува. Дрехите покриваха всичко, тя изглеждаше съвсем като другите — една красива млада жена.

— Но не знам как си я получила — подхвърли той.

— Време е да ставаме — отмести очи тя.

— Шизей — рече той и ръката му я задържа на стола. — Съжалявам, че ти развалих настроението.

Ръката й се обърна с дланта нагоре и здраво стисна неговата.

— Нищо свързано с теб не може да ми развали настроението — прошепна тя и надникна в очите му: — Ако настояваш, ще ти разкажа всичко. Когато се върна от Вашингтон.

Брандинг не искаше да чака Бог знае докога. Всъщност не искаше да чака нито секунда.

— Кога ще стане това? — попита той. Мълчанието й беше онзи красноречив отговор, от който най-много се бе опасявал. — Имам една идея — забързано рече той. — Ще си прекратя отпуската. И без това започна да ми омръзна. Освен това и аз имам работа във Вашингтон — хората от института „Джонсън“ положително изгарят от нетърпение да ме запознаят с последните си разработки по проекта „Кошер“. Някои законопроекти също чакат моето внимание. А в края на месеца е посещението на германския канцлер — едно от най-важните събития за политическия елит във Вашингтон.

— Забрави ли сенатора Хау? Нали каза, че може да използва връзката ни за своите цели?

Брандинг се приведе през масата и докосна устните й с пръст:

— Сенаторът Хау остави на мен!

Шизей се усмихна, обляна от вълните на облекчението.

 

 

Танцан Нанги беше прослушвал разговора си с Кусунда Икуза в банята Шакуши толкова много пъти, че го знаеше наизуст и помнеше всяка интонация и извивка в гласа на събеседника си. И сега, застанал под ръмящия дъжд на входа на парка Уено, той отново го прехвърли в главата си. Чакаше Икуза.

Дойде няколко минути по-рано, за да си припомни извитите пътечки, кичестите вишневи дървета и строгите редици на азалиите и рододендроните. Искаше да почувства атмосферата на парка, да придобие усещането за позната територия. Вниманието към подобни детайли често му беше съвсем достатъчно, за да постигне превъзходство над противника си.

Опита се да не обръща внимание на факта, че никога досега не бе имал толкова могъщ противник като Кусунда Икуза и направи опит да се концентрира върху това, което непосредствено му предстоеше. В дните след първата им среща Нанги почти се увери, че е намерил изход от ситуацията. Същевременно си даваше сметка, че трябва да действа изключително предпазливо, ако иска да постигне успех.

Видя дебелата фигура на Икуза, която се хлъзгаше по мокрия тротоар с необикновена лекота. В продължение на трийсет секунди Нанги правеше дълбоки вдишвания и издишвания, опитвайки се да укроти ритъма на сърцето си. В момент като този умът му трябваше да бъде кристално ясен.

Поклониха се един на друг и се впуснаха в дългия ритуал на традиционните поздрави. Нанги стисна зъби, давайки си сметка, че Икуза няма причини да повтаря този досаден ритуал, освен ако нарочно не е решил да провокира здравината на нервите му.

После се насочиха към вътрешността на парка и чадърите се заклатиха в такт със стъпките им.

— Ако искате, можем да сменим маршрута — приятелски се усмихна Икуза.

Нанги не обърна внимание на скритото посочване на недъга му и поклати глава:

— Обичам дъжда. Той освежава цветята, смазани от лятната жега.

Икуза кимна като играч на тенис, който оценява добре отиграна топка от страна на противника си.

— Исках да обсъдим ситуацията, която се създаде след последния ни разговор — каза Нанги.

— Тя засяга ли онзи „итеки“ Никълъс Линеър?

И в този миг, малко преди да направи първата крачка по опасния път, Нанги усети как сърцето му пропусна един такт, въпреки внимателната предварителна подготовка.

— По косвен начин — отвърна той. — Прекъсна ли връзките си с „Томкин Индъстриз“, ще имам нужда от значителна помощ, за да поддържам производството на компютърния чип „Сфинкс“.

— Моят съвет е да закриете производството — каза Икуза.

— Точно това имах предвид — отвърна Нанги с чувството, че се придвижва през минно поле. — Всъщност вие не ми оставихте кой знае какъв избор.

— Тук сте прав.

— В тази насока — продължи Нанги, — наредих пълна ревизия в предприятието. И открих, че планираните за текущата година печалби са направо астрономически.

Тук направи пауза, моментът бе от изключително значение за целия им по-нататъшен разговор. Двама бизнесмени, еднакви като гарвани, забързано се разминаха с тях, вероятно проклинайки хрумването си да минат напряко през парка.

— За какви цифри говорим? — попита Кусунда Икуза — една гладна акула, насочваща се към повърхността, за да налапа кукичката.

Дъждът потропваше по чадърите им, капките отскачаха по бетонната настилка на пътеката и пръскаха маншетите на панталоните им. Нанги каза гласно цифрата, която предварително бе определил.

Икуза издуха въздуха през дебелите си устни и поклати глава:

— Затварянето на едно толкова печелившо предприятие противоречи на здравите принципи на бизнеса — промърмори той.

— Същото си помислих и аз — някак тромаво отвърна Нанги. — Но какво мога да сторя? Хората на Никълъс Линеър притежават необходимия опит, а вие ми казвате да се справя и без тях. — Сви рамене и добави: — Ще изпълня своя дълг, независимо от обстоятелствата!

Устните на Икуза се свиха в презрителна усмивка.

— Обърканите ви чувства не ме засягат — рече той. — Но печалбите са съвсем друга работа. Би било глупаво да се закрива „Сфинкс“!

— Как да постъпя тогава?

Дебелият се замисли, Нанги почти виждаше как умът му прехвърля различните варианти. Остана тих и безмълвен, снижил се като лисица в храстите.

— Ето какво предлагам — каза най-накрая Икуза. — Ще изчакате, докато сключите независими договори с хората от „Томкин Индъстриз“, а едва след това ще развалите съдружието. Така ще получите възможност да произвеждате самостоятелно този необикновен чип.

Нанги нахлузи напрегната маска на лицето си. Събеседникът му трябваше да е убеден, че обмисля сериозно току-що направеното предложение. На практика отдавна беше обърнал гръб на идеята да предаде приятеля си, още по-малко пък да го хързулне при развалянето на съдружието.

— В предложението ви има рационално зърно — каза на глас той. — Но, ако позволите, бих предложил друга алтернатива. — Прие мълчанието на другия за съгласие и продължи: — Ще оставя Линеър и хората му на място, поне на първо време. Така ще си спестим шумни скандали и съдебни искове, които биха намалили печалбите от „Сфинкс“ за много години напред. — Направи пауза, за да даде възможност на Икуза да осмисли чутото, после отново подхвана: — Предлагам да направим друго обединение — между „Сфинкс“ и предприятие от друг конгломерат, естествено с опит в производството на електронни компоненти. Неговите работници постепенно и незабележимо ще усвоят производството на T-PRAM и никой нищо няма да подозре.

— А Линеър? Той едва ли ще приеме плана ви без забележки или протест!

— Ще го информирам, че обединението се налага от повишеното търсене на продукцията и ние сме принудени незабавно да тръгнем към разширение на производството. Дам ли му гаранции, че процентът от печалбата му няма да спадне, той няма да има нищо против.

— Не ми харесва идеята той да продължава да се навърта наоколо! — Тонът на Икуза беше толкова твърд и решителен, че Нанги за миг бе обхванат от паника. Имаше чувството, че всичко пропада. После Икуза продължи: — За да стане приемливо вашето предложение, електронната компания трябва да бъде посочена от „Нами“. Така ще бъдем сигурни в лоялността на тези, които ще се заемат с новото производство.

— Очаквах да кажете това — отвърна Нанги и извади от джоба си прегънат на две лист. — Позволих си да нахвърля имената на няколко подходящи компании.

— „Нами“ едва ли ще приеме вие да очертаете параметрите на едно толкова важно проучване — намръщено възрази Икуза.

— Разбирам — кимна Нанги. — Все пак бихте могли да погледнете списъка, просто за да ми кажете къде бъркам…

Ласкателството подейства и Икуза сведе очи към хартията. Прочете списъка три пъти, после вдигна глава и погледна изненадано Нанги.

— Странно, но тук е включена една фирма, която е напълно приемлива за „Нами“ — каза той. — „Накано Индъстриз“ е компания, която е начело в нашия списък по доста показатели. Ако вие успеете да убедите нейния президент в предимствата на едно сливане с вас, „Нами“ няма да възрази.

Победих, пропя душата на Нанги. Но лицето му си остана все така безизразно.

— Може би няма да е излишно да размените две думи с президента на тази компания, Икуза-сан — почтително промълви той.

— По една случайност Кен Ороши е мой личен приятел — каза Икуза. — Играем голф няколко пъти в годината. — Кимна важно и подхвърли: — Ще видя какво може да се направи…

Приближаваха се към противоположния изход на парка. Пред него блестеше мокър мерцедес, очевидно в очакване на Икуза. Дебелият се извърна към него и каза:

— Може би не съм ви оценил както подобава, Нанги-сан. Предложението ви се оказа много добре обмислено и аз съм доволен от него. „Нами“ одобрява вашите действия и ви изказва благодарност за проявената лоялност.

След тези думи Икуза рязко се обърна и си тръгна. Нанги го изчака да влезе в мерцедеса, изчака и изчезването на лимузината в оживения трафик. Едва тогава си позволи дълбока въздишка на облекчение, а душата му се изпълни с възторг от трудната и затова още по-ценна победа.

 

 

Джъстин лежеше по гръб и гледаше сенките, играещи по тавана от дялани греди. Нощта преваляше, първата, все още слаба и неясна светлина на утрото, рисуваше странни долини и хълмчета над главата й. Никълъс някога й беше разказвал, че нинджите, наети от самия шогун да утвърждават с всички средства абсолютната му власт — дори когато тези средства надхвърлят рамките на „бушидо“, самурайския кодекс — често са висели точно като тези сенки под гредите на тавана и са чакали жертвите си да заспят. А после, като тихи прилепи, скачали върху рогозките и затягали копринено въженце около вратовете им, прекъсвали достъпа на въздух до дробовете им, мятали ги на рамо и изчезвали в нощта.

Такава била Япония през XVII век. Но Джъстин бързо разбра, че някои неща не са се променили и до днес. В това се състоеше и основната разлика между Япония и Америка. Защото в Америка всичко е обект на постоянна промяна.

Тук все още съществуваха нинджите и Джъстин го знаеше от собствен опит. Просто защото се бе омъжила за нинджа.

Никълъс.

Дори името му бе достатъчно, за да се просълзи. Тя се надигна, придърпа завивката до брадичката си, избърса сълзите от страните си и се прокле за проявената слабост. Баща й бе мечтал за синове, но майка й го бе дарила с две дъщери. Ако се бях родила мъж, едва ли щях да съм толкова слаба, помисли си Джъстин. Но дори в самата тази мисъл се съдържаше слабост. Даже Нанги — един японец, беше успял да види това…

Тя постепенно започна да харесва срещите, на които два пъти седмично Нанги я запознаваше с японските обичаи. Той й разказваше как жените водят всички сметки на домакинството, включително и джобните пари на съпрузите си; как свекървата, е пълноправен господар в дома и управлява живота на снахите й внуците си; как гейшата е единственият отдушник дори и за най-могъщите мъже в тази страна, предоставяйки им възможност да се напият, да вършат глупости, а след това и да поридаят като деца върху женската гръд. Именно гейшата е тази, която дава обективно мнение и за най-заплетените сделки на мъжете и често нейните съвети се приемат безрезервно от клиента, сгушил се на гърдите й.

Бавно и постепенно тя започна да разбира Япония, а заедно с това и хората, които населяват многобройните й острови. Изпитваше дълбока благодарност към Нанги, примесена с искрено удивление от начина, по който този човек възприемаше собствената й несигурност. Дори когато се правеше на професор Хигинс и се отнасяше с нея като с Пигмалион — просто защото беше жена на Никълъс и той се чувстваше длъжен да й предложи душевен уют, тя усещаше, че не само това е мотивът за неговата любезност. Едва когато го видя да се моли в църквата, тя си даде сметка колко погрешно бе оценявала Танцан Нанги. Душата на този човек преливаше от християнско състрадание — нещо, което не се срещаше често дори в Америка. А да го открие тук, сред тези чужди земи, за нея беше истинска Божия благодат.

Съзнаваше, че все още стои в тази страна единствено благодарение на Нанги и неговите сладкодумни уроци. Никълъс беше изчезнал някъде и един Господ знаеше къде се намира в този момент, с какво се занимава. Беше се опитал да й обясни, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж бе изгубила способността да възприема обикновения английски език. Знаеше само едно — срещу него бе извършено нападение и то няма да е последното. Но от кого?

От танжин.

Самото изникване на тази дума в съзнанието й я накара да потръпне. Никълъс и Нанги обясниха, че Акико също е била танжин, но този — характеризиран с думичката „дорокусай“ — бил много по-могъщ.

— О, Ники — промълвиха устните й. — Ако знаеш как горещо се моля на Бога да те закриля и пази!

Отиде в църквата, защото изведнъж почувства, че дори Нанги и неговите лекции не могат да възвърнат сигурността в душата й. Нещо беше станало.

Там често се срещаше с Нанги, тъй като беше предпочела службата в „Света Тереза“ макар че около дома й положително имаше и други католически църкви. Литургията я връщаше в годините на детството, когато придружаваше майка си. Тогава не изпитваше нищо друго, освен нещо като предпазна топлина, много по-късно разбра на какво се дължи това. Майка й водеше двете момиченца със себе си просто от чувство на дълг, просто защото нейната майка бе постъпвала така. Самата тя не изпитваше нищо по време на литургията, никога не усещаше присъствието на Бога. И дъщерите й автоматично я следваха.

Днес, в разгара на дълбока духовна криза, Джъстин се опитваше да намери утеха в ритуалите, които Бог предписва на своите деца. Не успя. Църквата си остана все така хладна, затворена и неразбираема, каквато я бе чувствала като дете.

Често се улавяше, че не внимава в службата, а просто й се иска да се отпусне на колене до Нанги и да зашепне в ухото му. Отчаяно й се искаше да разговаря с някого, но така и не набираше сили да разговаря с него.

В тази страна, в която светлината е вечен заложник на мрака, в която Никълъс бе попаднал в смъртоносна беда, тя се чувстваше безпомощна и сама със своите страхове, не виждаше опора никъде. — Страхът и споменът за Никълъс — такъв, какъвто го видя, преди да поеме за високите планини. Той й обясни, че трябва да открие сенсея танжин, който някога бе обучавал Акико. После Нанги си отиде и двамата останаха сами в старата дървена къща.

Никълъс и Джъстин. И напрежението, издигащо се като стена между тях в сгъстяващия се мрак.

— Гладен ли си? — подхвана тя.

Той поклати глава и попита:

— Как изглеждам?

— Откровено ли да ти отговоря? — каза тя и седна на ръба на леглото: — Изглеждаш ужасно, но едновременно с това си някак необичайно хубав.

Той затвори очи, сякаш думите й се стовариха върху му с физическа сила.

— Имаме да довършваме нещо, нали? — попита. — Това не е толкова важно. В състоянието, в което…

— Не — тя млъкна не толкова заради гласно изразения му протест, колкото от докосването на ръката му.

— Важно е, Джъстин! Откакто започнах да осъзнавам, че нещо става е мен, че може би наистина съм се превърнал в широ нинджа, аз умирам от страх да не те заразя, да не прехвърля това ужасно състояние върху теб! Мисля единствено как да те отблъсна по-надалеч, как да те предпазя от опасната зона!

— Ох, Ники — изхлипа тя. — Точно това разкъсва сърцето ми. Мога да понеса всичко оставало — и магията, и танжините, и широ нинджа, но отчуждаването ти не мога! — Не можеше да се сдържа повече, не искаше да се замисля дали казва цялата истина. Защото, ако подозрението, че душата й е не по-малко смразена от неговата, се окажеше вярно, признаването на този факт нямаше да доведе до нищо добро — той само щеше да засили убеждението си, че трябва да я държи настрана. А това тя вече не можеше да понася. — Единствено ние двамата сме от значение! — разгорещено зашепна тя. — Каквото и да се случи, ние можем да се опрем един на друг! Ти си всичко, което искам, скъпи! Винаги си бил и винаги ще бъдеш!

Той я целуна, а тя с благодарност усети ръцете му около тялото си, очите й се напълниха със сълзи. Устните им не се разделиха дори когато Никълъс я постави да легне, дори когато пръстите му несръчно разкопчаха блузката й и дръпнаха ципа на джинсите й.

Разтвори широко бедра, ръцете му се свиха около гърдите й. Краката й се вдигнаха нагоре и обвиха кръста му, дълбоко в гърлото си усети дрезгавото му стенание.

Любиха се дълго и бавно, с неповторима наслада. Джъстин задържаше еякулацията си, искаше й се удоволствието да продължи вечно. Никълъс я доведе до върха на насладата, освобождението му отприщи и нейното. Тя простена и затвори очи. Усещаше го в себе си, около себе си — навсякъде. Светът изчезна, вече нищо нямаше значение. Искаше него и само него!

Господи, колко ми липсва! Сама в брачното ложе, Джъстин бе опряла буза на свитите си колене и леко се поклащаше напред-назад. В този час, когато нощта започва да посивява и вещите наоколо са все още неясни контури, човек се чувства страшно самотен, помисли си тя.

Но тя не се чувстваше сама и това я плашеше. Плашеше се от ужасната топка в душата си, от това, което може да се случи, когато топката се пръсне.

Усети как нещо помръдва дълбоко в тялото й — нещо, което бе плод на възбуденото й въображение, тя бе сигурна в това. Въпреки всичко се надигна и покорно повтори манипулацията, на която се бе подложила преди няколко дни и която имаше за цел установяването на евентуална бременност. Пет минути по-късно вече разполагаше с резултата — същия като предишния, потвърждаващ ясно и категорично мнението на личния й лекар.

Гледаше, без да вижда късчето хартия в ръката си. Резултатът бе положителен, тя е бременна. Кога бе станало това, в името на Бога? Знаеше отговора на този въпрос, разбира се. След операцията на Никълъс се любеха толкова рядко, че тя отлично помнеше всеки случай поотделно. Докторът й — американец, който се бе превърнал в неразделна част от трудния й живот в Япония, беше избухнал в смях от учудването й. „И един път стига, Джъстин — каза й той. — Мислех, че отдавна знаеш това!“

Ох, защо Ник не е тук, помисли си с тъга тя. Бих могла да поговоря с него, да разпръсна страховете си. Потръпна сякаш от студ, съзнавайки, че част от отчаяния копнеж в душата й се дължи на мрачното предчувствие, че той никога няма да се завърне от планината, малкото късче живот в утробата й ще остане единствения й спомен от него. Ужасът отново се върна, този път с огромна и парализираща сила.

Колко нечестно постъпи, като я остави сама в мрачната нощ! Нима тя не бе винаги до него? Нима не беше се опитвала да сподели неговата безпомощност?

Мъжете неизменно очакват подобно поведение от своите жени, но нима и жените не могат да изискват същото? Винаги ли е така?

В момента го мразеше. Защо я изостави точно сега, когато има най-голяма нужда от него? Очите й се изпълниха със сълзи на безпомощност, бистрите капчици бавно се плъзнаха по страните й. Няма да се справя сама, помисли си отчаяно тя. Светът около мен се срива, всичко се изплъзва…

В душата й прозвучаха погребални псалми, в обонянието й се появи ароматът на свежи цветя, примесен с миризмата на прясно изкопана пръст. Блестящ ковчег се плъзга в черната дупка. В прах ще се превърнеш… Приглушени ридания на опечалените, смъртта е надвиснала над главата й като тежък, буреносен облак…

Опита се да прогони това видение, но не успя. Смъртта продължаваше да виси над нея. От устните й неволно се откъсна тиха, изпълнена с отчаяние молитва:

— Мили Боже, спаси ме от самата себе си!

 

 

Дъглас Хау обитаваше една четириетажна резиденция във федерален стил, разположена в северозападната част на Вашингтон. На първия етаж бяха офисите му, вторият се пазеше за евентуални знатни гости, а третият и четвъртият бяха изключително на негово лично разположение.

Днес къщата струваше цяло състояние и се намираше на няколко крачки от известната художествена галерия „Коркоран“, пред чиято великолепна фасада дремеха два каменни лъва. Някога Франк Лойд Райт^[1] беше окачествил „Коркоран“ като „най-добре проектираната сграда във Вашингтон“. А Хау бе решил, че като съсед на подобна ценност, той ще прояви изискан вкус и ще затвори устите на вашингтонските клюкари.

Шизей пристигна там доста разколебана. Времето, прекарано с Котън Брандинг, намали до голяма степен охотата й да изпълни поставената задача. Само веднъж в живота си беше изпитала вълнението, което събуди в душата й общуването с Кук. Но то беше отдавна забравен и погребан случай.

Шизей беше обучена да излъчва емоции така, както телевизионният екран излъчва образи, с единствената цел да привлича вниманието на околните. И за постигането на тази цел, разбира се, беше задължително самата тя да не изпитва абсолютно нищо. Обективност, а не субективност — това беше основното правило, по-силно дори от закон.

Но в случая с Брандинг тя бе преминала чертата; бе нарушила закона. В началото неволно, но после съвсем съзнателно. И в момента се бореше с противоречивите чувства, които вълнуваха душата й. Нещо опасно, особено когато и предстоеше среща с Дъглас Хау — човек, който боравеше с чувствата като с чипове за покер.

Вратата отвори един прислужник, който побърза да я придружи до библиотеката — просторно помещение, разположено непосредствено до кабинета на Хау.

— Господин сенаторът ще ви приеме веднага — каза той и я остави насаме с най-великите умове на човешката история. Пръстите й пробягаха по скъпите кожени подвързии, измъкнаха едно томче на Ницше и започнаха да го прелистват. Помисли си за злощастната съдба на този гениален германец, смазан от апологетите на нацизма, които го обявяват за враг на държавата, просто защото техният супермен от плът и кръв се намира безкрайно далеч от неговия — истински човек, обладан от духовно величие.

Даваше си сметка, че е разтворила книгата просто за да не мисли за Кук Брандинг. Именно човек като Брандинг би трябвало да харесва Ницше, тъй като и двамата са съвършени моралисти. Но Кук изпитваше ужас от стремежа към морално съвършенство на немския философ, беше дълбоко убеден, че подобно съвършенство може да обладава единствено Бог. В това, а и в изненадващо голям брой други неща, Кук приличаше на човек от Изтока. Японците също съзнават, че съвършенството е недостижимо за простосмъртните и го заменят с безброй дребни удоволствия, които съпътстват живота на човека до самия му край.

Погледът й попадна на едно изречение, от което се стресна. „Пред лицето на необходимостта идеализмът се превръща в лъжа“, пишеше Ницше. Точно това олицетворяваше Дъглас Хау! Тя ясно си спомни един от любимите цитати на сенатора, който много обичаше френския философ материалист Денис Дидро — „Няма морално правило, което да не съдържа в себе си известно неудобство“.

Върна томчето на мястото му и потърси с очи някоя книга за Тао. Всъщност не очакваше да намери подобно издание тук, тъй като знаеше, че владее психиката на Хау достатъчно здраво, за да му остави място за мистиката на Тао. Да, да — Ницше и Дидро са напълно подходящи за него — солидни и несъмнено европейски по дух, техните произведения тежат от рационален прагматизъм.

Вратата зад гърба й се отвори и в библиотеката влезе Дейвид Брислинг, помощникът на Хау.

— Сенаторът ще ви приеме — съобщи той с хладен глас.

Шизей окачи на лицето си служебната усмивка и си помисли: всичко е много просто, когато не проявявам чувства. Но вече проявените чувства пораждаха невероятно количество нови възможности и тези възможности се блъскаха в съзнанието й, сякаш умножени от безброй огледала.

Беше облечена в къса пола от бяла коприна и блузка без ръкави от черен китайски креп с висока яка. Около кръста й бе увит широк велурен колан, прекалено голямата му катарама с цвят на старо злато имаше странна, почти абстрактна форма. Очите на Брислинг лакомо я поглъщаха.

Хау я чакаше в кабинета си — просторно помещение с ламперия от тиково дърво, бронзови лампиони и голям диван от твърда кожа до една от стените, безпогрешно издаващ мъжки вкус. Такъв вкус се излъчваше и от широкото резбовано английско писалище от масивен орех, зад което се издигаше бюфет от същия материал. Двата антични стола, също английска изработка, се издигаха в кабинета като два черни безмълвни сфинкса. Над дивана бе окачено великолепно платно на Робърт Мадъруел.

Шизей дублира блестящата, но куха усмивка, с която я посрещна Хау, и му я прехвърли обратно с лекотата на образ, излъчен от телевизионния екран. И подобно на такъв образ тя прекоси помещението в негова посока, мегавати енергия струяха от очите й.

Преди да се отпусне в единия от черните сфинксове, тя се обърна да погледне вратата, останала открехната зад гърба й. Оттатък просто се долавяше напрегнатото мълчание на Брислинг. Започна да подрежда в съзнанието си всичко, което този тип трябваше да чуе, за да остане доволен, и всичко, което тя трябваше да прикрие за свое собствено удовлетворение.

— Закъсня — каза Хау, без дори да погледне към часовника си. — Очаквах те по-рано.

— Човек не може да разполага с времето си, когато се е отдал на друг човек — сви рамене Шизей.

— Спести си театъра за някой, който ще го оцени по достойнство — отряза я Хау с гласа, с който заповядваше на някой от подчинените си да го свърже с Генералния щаб. По-важно е доколко Брандинг се е отдал?

— Той е влюбен в мен — искрено отвърна Шизей. — Той изпитва възхищение от мен, моята личност поглъща цялото му внимание. — Очите й блестяха като древен кехлибар.

— А доверява ли ти се? — попита Хау.

Знае как да намери най-краткия път към същността на въпроса, помисли си Шизей.

— Доверието на политик не се печели лесно, особено когато той води смъртен бой с противниците си — отвърна тя.

— Подозира ли, че работиш за мен? — намръщено я изгледа Хау.

— Не — отвърна Шизей, отново съвсем искрено. — Но тази вероятност мина през главата му.

— Откъде знаеш? — още по-намръщено я изгледа Хау.

— Той ми каза.

— Какво? — погледна я недоверчиво сенаторът. — Значи е истински идиот!

Шизей не отвърна.

Хау замислено почука с молив по стиснатите устни, после рязко изстреля следващия си въпрос:

— В коя област възнамерява да ме атакува?

— Не зная.

— Какво тогава знаеш?

— Внушението на една натрапчива идея е възможно единствено чрез търпение и постоянство — отвърна Шизей. — Никой не приема прибързаността — тя неизменно се бърка с неискреността.

— Това не върши работа! — остро каза Хау. — Времето е най-дефицитната стока в склада ми! Наех те да проникнеш до душевността на Брандинг и да ми предоставиш необходимата информация! Пет пари не давам дали е влюбен в теб, или просто ти харесва задника! Интересува ме информацията, която бих могъл да използвам срещу него!

— Казваш, че Брандинг бил захласнат по теб, а? За твоя информация ще посоча, че докато си си играела на Мата Хари, твоят влюбен Брандинг е развивал трескава дейност — нагрявал е телефонните линии, искал е да му връщат услуги, вършил е най-различни сделки из Капитол Хил. Всичките му действия бяха така насочени, че да блокират моите. В резултат ще прокара шибания си законопроект АСКП, въпреки моите връзки! Проектът „Кошер“ е жив и здрав, освен това заплашва всеки момент да глътне целия федерален бюджет! Ако не успееш да събориш Котън Брандинг до края на месеца, когато ще се разисква по неговия законопроект, Агенцията за съвременни компютърни проучвания ще хване правителството за топките, а Котън Брандинг ще получи достатъчно влияние не само да се кандидатира за президент след две години, но и да спечели изборите!

В подобно състояние Хау беше направо унищожителен. Беше готов да пламне в такава трептяща ярост, че само експлозия можеше да го успокои.

— Знаеш ли какво ще означава това? — изрева той. Прекрасно, кимна в себе си Шизей, но покорно сведе глава. — Получих информация за хода на проекта „Кошер“. Мръсниците вече са създали прототип на проклетия компютър и Брандинг държи всичките козове в ръцете си. Необходимо е само да снабди правителството с него. Имам предвид цялата власт — Съветът за национална сигурност, ЦРУ и всички останали. Всяка шибана тайна, която притежава тази страна, ще бъде вкарана в дваж по-шибаната му памет!

— Това тъпо заслепено копеле Брандинг се превърна в заплаха за националната сигурност! Не може да види заложените в подобна система рискове, а като него са още куп тъпи политици! Всичко, което знаем — всяка тайна, събрана с цената на огромни усилия в международната сфера, ще бъде подадена в паметта на „кошера“, пак там ще е мястото на всичките ни секретни проекти! Вярно е, че той ще реши отбранителните ни проблеми, ще създава съответната стратегия хиляда пъти по-бързо от сегашната неефективна политическа бюрокрация. Но проектът „Кошер“ има и огромни недостатъци. Никой не знае доколко е неуязвим. Неговата технология е революционно нова и всички автоматически приемат, че системите му за защита са непробиваеми. Най-вече Брандинг. Но я си представи какво ще стане със Съединените щати, ако някоя неприятелска система проникне в „Кошер“? Нещастието ще бъде ужасно и непоправимо. Тази страна ще бъде минирана в самите си основи, всичко и всички ще бъдат изложени на заплаха!

Очите на Хау бясно горяха.

— Трябва да спрем Брандинг, дяволите да го вземат! — изкрещя той, а раменете му се приведоха напред като на боксьор. — Господи, как мразя това богато и привилегировано копеле! Всичко дължи на шибаното си семейство, той е вътрешен човек тук единствено защото е Брандинг, защото има стари връзки навсякъде! А кой съм аз? Чужд човек по рождение, бедно момче, проходило в скапаната ферма на баща си! Аз съм никой и трябва да се боря със зъби и нокти за трохите, които ми се подхвърлят!

Внезапно усети колко далеч отива и стисна устни. Рязко се завъртя към бюфета и си сипа солидна доза бърбън. Когато се обърна към Шизей, спокойствието отново бе заело място на лицето му.

— Ех, ако жената на Брандинг не беше умряла в онази нелепа катастрофа — въздъхна той. — Щяхме да го замесим в такъв хубавичък сексуален скандал, че нямаше накъде да мърда!

Шизей замислено го наблюдаваше.

Има нещо, което трябва да знам — промълви най-сетне тя. — Къде е границата? Докъде си готов да отидеш, за да събориш Брандинг?

— Нима още не си го разбрала? — отново се разтрепери от гняв Хау. — Ще направя всичко възможно за окончателното му ликвидиране! Това не е игра, която си играя от скука. Мисля, че разбираш…

— Естествено.

— Тогава ми кажи какво разбираш. Кажи ми какво искам да науча. — Той заплашително се наведе към нея: — Просветли ме по въпроса защо съм наел теб, въпреки че Брислинг провежда операция за дискредитиране на хората от института „Джонсън“, които са свързани с проекта „Кошер“!

— Това е губене на време — засмя се тя. — Тези хора са чисти. Ако успееш да предизвикаш скандал, Брандинг ще направи така, че всички последици да се струпат обратно върху гърба ти!

— Не върху моя — поклати глава Хау. — Аз се държа на почетно разстояние от цялата операция. Всичко е в ръцете на Брислинг, аз през цялото време съм на сянка.

— И все пак си губиш времето с нея.

— Не ти плащам да ме критикуваш! — ледено процеди Хау. — Затова бъди любезна и ми обясни как да не си губя времето!

Шизей не изпитваше абсолютно нищо, освен леко задоволство от факта, че бе успяла да се върне безпроблемно към своята обичайна методология. Вече не се чувстваше объркана, обвързана, уязвима. Всичко беше абсолютно ясно, интегралното цяло на Пустотата я обгръщаше като ръката на любящ родител.

— Смятам, че по въпроса за Брислинг сме единодушни — започна тя. — Той ще бъде пожертван. Ти несъмнено знаеш за приема в края на месеца, нали? — Имаше предвид приема в чест на германския канцлер, за който й бе споменал Брандинг. — Ще направя така, че да бъда там с Брандинг. — Хвърли кратък поглед към Хау и добави: — От теб искам да накараш Брислинг да действа срещу мен. Няма да е трудно, аз сама ще му предоставя повода. Прави каквото си намислил, но искам в нощта на приема той да проникне в дома ми. Искам го там непосредствено след като изляза.

Хау я гледаше дълго и изпитателно.

— Ще намериш начин, нали? — най-сетне промълви той. — Защото разбираш, че ако не унищожа Котън Брандинг, нищо не може да спре реализацията на проекта „Кошер“! — Тръсна глава и притеснено добави: — Но действаш прекалено опасно! Приемът е само няколко дни преди разглеждането на законопроекта АСКП в Сената! — Гласът му стана тих и натежа от злост: — Значи това е последният ми шанс да видя сметката на Брандинг!

Хау с нищо не издаваше задоволството си. Както обикновено, скандалджийската му тактика се бе увенчала с успех. Отдавна бе разбрал, че хората си вършат работата по-добре, когато са поставени на мястото си. Всички копнеят за признание, но когато го получат в прекомерна доза, бързо стават мързеливи и небрежни. Човек трябва да държи подчинените си на нокти и да ги ръководи с желязна ръка, за да извлича максимума на способностите им.

В светлината на тези мисли Хау стигна до заключението, че Шизей е заслужила наградата си. Махна с ръка към стола и тя видя костюмчето „Луи Феро“, елегантно преметнато върху облегалката.

— Това е за теб — каза той. — Обичам да възнаграждавам служителите си, които работят добре.

Шизей докосна дрехата и за миг се остави на удоволствието от контакта с финия вълнен плат. После пръстите й напипаха якичката от лисича кожа, обля я внезапна вълна на отвращение — толкова силна, че дори й се пригади. Съвсем в стила на този мъж беше да й подари нещо, което той харесва, нещо, което той счита, че трябва да носи тя. Както обикновено беше проявил нехайство към личните й предпочитания, беше пренебрегнал отвращението, което винаги бе изпитвала от кожените облекла, създадени след жестоки убийства на невинни животни.

Извини се и отиде в тоалетната. Погледна се в огледалото, опита се да се види такава, каквато я виждаше Дъглас Хау. Беше сигурна, че този човек може да стане опасен, ако му се позволи да разсъждава самостоятелно.

Прокле деня, в който се беше появила във Вашингтон и бе започнала търпеливо да работи за спечелване доверието на Хау. Но необходимостта и чувството за дълг, тези могъщи „гири“ неизменно ръководеха постъпките й. А Дъглас Хау притежаваше способността да превръща дълга на хората в тежка и продължителна болест.

За разлика от Кук Брандинг.

Направи тази пауза, просто за да разбере защо съзнанието й пак попадна под влиянието на Кук Брандинг. Отново се върна в онова състояние на напрегнато обвързване, което пречеше на обективния подход и го подменяше с емоциите. Погледна се в огледалото. Какво става с мен?

Прогони неспокойните въпроси от съзнанието си и си спомни колко беше щастлива в началото на операцията. Сега вече беше късно — краката й бяха стъпили на пътеката и връщане назад нямаше.

 

 

Кусунда Икуза притежаваше малко унизителна слабост към китайската кухня, а и към един определен ресторант в Шинюку.

Тези два факта бяха регистрирани в компютъра на Плъха. Когато влезе в ресторант „Тох-Ли“, разположен на върха на петдесететажния небостъргач Номура Секюрити Билдинг, никой не би познал в него човека, който се беше срещал с Нанги в Акихабара. Защото от главата до петите изглеждаше като преуспяващ японски чиновник — с безупречно ушит тъмен костюм, ослепително бяла риза и лъснати до блясък обувки.

Случайно се оказа, че салонният управител е приятел на негов приятел и така Плъха получи маса в съседство с тази, която бе резервирал Кусунда Икуза.

Самият Икуза все още не беше се появил, но на масата вече се беше разположил нисък и набит мъж, който отпиваше от чаша с мартини и преглеждаше последния брой на „Асахи Шимбун“.

Плъха не го познаваше, но това едва ли беше от значение. Беше на седмото небе, тъй като живееше за опасността — тя бе неговия начин да се отърси от строгите окови на йерархичната стълбица, върху която се гради животът в Япония.

Окото му не мигна, когато Танцан Нанги му възложи задачата да открие начин за компрометирането на Кусунда Икуза. Обратно — прие я с удоволствие, тъй като тя бе пропита с тежкото бреме на опасността. Плъха беше като Атлас — колкото повече го товареха, толкова по-приятно му ставаше.

В продължение на четирийсет и пет минути след приключването на срещата му с Нанги в Акихабара, той проверяваше дали някой не се интересува от него, плавно разширявайки окръжностите на изследваната територия. Накрая тя обхвана целия квартал. Едва когато се увери, че край него е чисто, той тръгна да търси Хан Кавадо.

Хан Кавадо бе един от най-сигурните „членове на екипа“ — така Плъха наричаше своите помощници. Обичаше този младеж и може би затова му възложи да следи действията на Джъстин Линеър — втората задача, която бе получил от Нанги.

Намери Хан Кавадо в дъното на барчето на „Мама“, зает с приключването на рапорта си по аферата Кавабана.

— Търся ключ към този човек — рече Плъха и се отпусна на съседното столче. Имаше предвид Кусунда Икуза. — Но по всяка вероятност ще ми трябва щанга, тъй като портата на Икуза-сан не се поддава на никакви ключове и трябва да бъде изтръгната от пантите. Няма друг начин да открием слабостите му.

— Опасна работа — поклати глава Хан Кавадо. — Говори се, че Икуза-сан не се доверява дори на собствената си майка. Просто да не повярва човек!

Плъха гледаше към окачения над бара пергамент.

Човек изчезва от света като безплътните облачета по небето. Остава само мисълта.

Хан Кавадо потърка брадичката си с длан и попита:

— Какво знаеш за психиката на Кусунда Икуза?

— Моят компютър съдържа факти, а не психологически портрети — отвърна Плъха. — А от тях излиза, че този тип е пълен с положителни качества и неуязвим срещу всякакви опити за изнудване. Само че на мен не ми трябва компютър, за да съм наясно с Кусунда Икуза. Той е млад, арогантен, страстно обича властта — и всичко това го прави уязвим.

От този разговор бе изминала една плътно запълнена с интензивни проучвания седмица. И сега Плъха седеше в луксозния ресторант и чакаше.

Когато Кусунда Икуза се появи на вратата, мъжът с мартинито сгъна вестника си, сложи го в малко куфарче от крокодилска кожа и се изправи. Поздравиха се изключително топло и на Плъха задочно бе представен Кен Ороши, президент на „Накано Индъстриз“.

— Как е семейството, Ороши-сан? — любезно попита Икуза, докато се настаняваше край масата.

— Всички са добре, Икуза-сан — отвърна Ороши. Изпращат ви своите поздрави и благословия.

Плъха отбеляза, че поклонът на Ороши беше малко по-дълбок — нещо доста необичайно за човек с неговото положение и възраст (беше поне двайсет години по-възрастен от Икуза), въпреки безспорния авторитет на „Нами“. Обичаите изискваха, а възпитанието просто задължаваше Икуза да се поклони по-дълбоко в знак на уважение към по-стария човек. Но беше станало точно обратното.

Разговорът на двамата се завъртя около голфа — истинска мания в живота на съвременните японски бизнесмени. Кен Ороши бе платил над четири милиона долара за привилегията да стане член на голф клуба „Коганей“ — най-престижния в страната, в който само месечната такса за поддържане на терена надвишаваше три хиляди долара. При това бе прередил поне стотина кандидати единствено благодарение на факта, че Икуза беше ходатайствал за него като член на Управителния съвет.

Разговорът протичаше без любопитни за Плъха подробности и той си позволи да огледа луксозното помещение. Беше почти пълно, предимно с бизнесмени в строго облекло и чуждестранни туристи — главно американци с яки вратове и червендалести немци.

Очите му се спряха на млада жена, всъщност почти момиче. Макар и облечено в скъпи модни дрехи, то положително още нямаше двайсет и това си личеше най-вече от ъгловатите черти на лицето му.

Подобно на Плъха, и то седеше на близка до Кусунда Икуза маса. Кен Ороши беше с гръб към него и Плъха наостри уши, забелязал безпогрешно размяната на продължителни погледи между момичето и Икуза. Някакво оживление се мярна в погледа на момичето и то изведнъж се превърна в съвсем завършена млада дама. Лицето на Икуза не издаваше нищо, освен любезно внимание към Кен Ороши. Но пламъчетата в очите му, появили се след размяната на погледи с момичето, накараха Плъха да се заеме с внимателно наблюдение.

Момичето беше облечено в къс жакет на бели и черни квадратчета, под който се виждаше якичката на черна блузка от изкуствена материя. Кожената й пола беше в същия цвят, на кръста й проблясваше широк златист колан, леките сандали на краката й също бяха в тон с колана.

Гъстата й коса блестеше от гел, малката сърпообразна устица бе покрита с ярко червило. Плъха бързо стигна до заключението, че без майсторски положения грим, лицето й би било, меко казано, обикновено. Но очите й бяха умни и пълни с живот, а това бе далеч по-важно от дрехите и грима.

На съседната маса се появиха блюда с пикантна риба и гарнирани с черен боб охлюви. Икуза приключи темата е голфа и каза:

— Мисля, че може би ще намеря отговор на финансовите ви проблеми.

— Направихме всичко възможно да ги скрием от погледа на обществеността и се надявам това положение да се запази — отвърна Ороши.

— И двете страни са заинтересовани от това — кимна Икуза и деликатно измъкна от устата си тънка рибена кост. — А вие ще получите достъп до революционно нова технология за производство на компютърни чипове.

— Да не би да ми предлагате T-PRAM на „Сфинкс“? — засмя се Ороши.

— Да — отвърна Икуза. — Точно това ви предлагам.

Кен Ороши остави пръчиците си за хранене и отправи невярващ поглед в очите на събеседника си.

— Означава ли това, че „Нами“ е сложила ръка върху патента за производство на „Сфинкс“?

— Не съвсем и не още — отвърна Икуза, после си отряза ново парче риба и майсторски го прехвърли в чинията си. — Танцан Нанги има доста сериозни затруднения й му се налага да търси обединение между „Сато Интернешънъл“ и някой от големите производители на електронни компоненти. Вашето име се появи в списъка на възможните кандидати, а аз му дадох да разбере, че „Нами“ няма да има нищо против подобно сливане.

— Но Нанги-сан не е сам, дори не притежава технологията за производството на T-PRAM. Тя е собственост на „Томкин Индъстриз“ — компанията, която се ръководи от Никълъс Линеър. Много се съмнявам, че той ще се съгласи на някаква съвместна дейност.

— Линеър не е фактор в тази сделка — рече Икуза и плъзна в устата си хрупкава рибя опашка. — Вие ще преговаряте единствено с Танцан Нанги.

После разговорът се насочи към юридическата страна на въпроса и различните клаузи по бъдещия договор за коопериране. Вниманието на Плъха отново се насочи към момичето, което отпиваше от чая си с жаждата, с която лъвицата лочи кръвта на току-що убитата си жертва.

На Плъха това му се стори доста странно, но после изведнъж си даде сметка, че момичето е насочило цялото си внимание към разговора, който се водеше на масата на Икуза. То не намаля, дори когато двамата мъже се задълбочиха в технически подробности и сложна терминология. Напротив — лицето й грееше с онази концентрация, която се появява единствено върху лицата на артистите, осветени от ярките сценични прожектори.

Обядът приключи, чаят се изпи, деловите разговори свършиха. Двамата мъже се изправиха и си размениха поклони. Тръгна си обаче само Кен Ороши, елегантното куфарче леко се поклащаше в ръката му.

Кусунда Икуза се облегна назад и замислено отпи глътка чай. Плъха плати сметката си и с крайчеца на окото си забеляза, че момичето става и се насочва към вратата. Икуза бързо вдигна глава, лицето му потъмня. Очите му се впиха в очите на момичето.

Плъха не беше сигурен, но му се стори, че момичето за миг се поколеба пред този поглед, преди да се отправи към изхода.

Пет минути по-късно Икуза плати сметката и си тръгна. Плъха го последва.

Във фоайето за миг изгуби от погледа си едрото тяло на Икуза, после го откри — вече на тротоара. До него крачеше момичето от ресторанта и се усмихваше.

Плъха извади миниатюрния микрофон с насочено действие, който беше негово лично изобретение и включи магнетофончето в джоба си.

Икуза отправи многозначителна усмивка към момичето, зъбите му хищно проблеснаха.

— Не бих искал да си толкова настоятелна — каза той.

— „Защото не е разумно“ — добави тя с изумително точна имитация на осъдителния му тон. — Аз не съм разумна, Кусунда! Между нас трябва да съществува равновесие!

Плъха почти подскочи от изненада като чу начина, по който момичето употребява малкото име на Икуза.

— Не виждам никакво равновесие в нашите отношения — възрази Икуза. — Те се базират на взаимната полза, а тя никога не може да бъде балансирана.

— Както и да яздиш дракон, нали?

— Търсиш си белята, Килан. Понякога си мисля, че вършиш тези набези единствено, за да накараш баща ти да се обърне и да те види!

Сърцето на Плъха заблъска лудо в гърдите му, не можеше да повярва на ушите си. Кен Ороши имаше три деца — две момчета на около двайсет години и една дъщеря на около осемнайсет. Според данните в компютъра на Плъха името на дъщерята беше Килан. И ето я пред него от плът и кръв, свързана по някакъв тайнствен начин с Кусунда Икуза. Какво става, по дяволите?

В следващата секунда Икуза обърна гръб на Килан Ороши и изчезна в тълпата.

 

 

Черната вулканична скала се бе забила в небето с назъбена свирепа мощ. Колко епохи бяха отминали от последния гръмотевичен гърч на планетата, бълваща облаци от огън и газ? От пламтящия ад на миналото се бе издигнала планината Ходака, обречена на лед и мраз за много хилядолетия напред.

Този планински масив е може би най-опасния в цяла Япония. Цялото огромно пространство от Ниши на запад до Оку на североизток е изпълнено от остри като игли непристъпни върхове, чиито стръмни склонове от черен, вечно замръзнал гранит се спускат в главозамайващи пропасти. Дълбоките пукнатини по тези склонове наподобяват раните по възлестите ръце на стар боец.

Напуканата каменна стена Такидани, надвиснала над Долината на водопадите, с течение на годините става известна е едно друго име, използвано от всички алпинисти в памет на загиналите им тук другари — „Дяволското гробище“.

Непосредствено отвъд Такидани се издига мрачната грамада на Черния жандарм — остър като игла гол планински връх от застинала вулканична маса, покрит с лед. Страховит и заплашителен, той е истинска Касандра на Японските Алпи, роден сякаш от последното могъщо дихание на земята, изтръгнато от сърцевината на пламтящото й ядро.

Именно тук бе доведен Никълъс като момче, именно тук трябваше да докаже на Канзацу-сан, пък и на себе си, че подготовката му е преминала добре, че е по-добър от братовчед си Сайго.

И вероятно точно заради това беше умрял в „Дяволското гробище“, а мрачната стрела на Черния жандарм насмешливо се мержелееше във въздуха над главата му.

Не беше усвоил добре преподаваната материя, арогантността му беше попречила да разбере, че недостатъчно е овладял тайните на нинджуцу. Сърцето му не беше пречистено. Вместо да се концентрира за състоянието на умствена олекотеност, което олицетворява Пустотата — светлата пътека към познанието, той имаше единствената амбиция да се прояви по-добре от Сайго.

Сега разбираше, че в това отношение между двамата братовчеди не бе имало никаква разлика. Съперничеството помежду им се беше превърнало в мания — такава, каквато е обладавал Миямото Мусаши по отношение на своята „Книга на петте кръга“. И тази мания беше превърнала стремежа им към овладяване на бойните изкуства в личен, напълно егоистичен мотив. Сърцата им са били стегнати в тънка, а по-късно и в стоманено здрава мрежа на един и същи грях — омразата.

Това откритие го разтърси из основи, вече не беше сигурен, че иска да завърши докрай трудното си пътуване. На практика нямаше никаква представа преди колко време е било написано тайното послание върху пергамента на Киоки, не му беше съвсем ясно и съдържанието му. Дори Генши — братът на танжина, да бе живял някога край Черния жандарм, нямаше никаква гаранция дали е още жив.

Същевременно си даваше сметка, че ако се откаже от трудния преход, никога няма да разбере причините за състоянието си. Спасение няма да има и той ще изгуби всичко — Джъстин, семейството си, „Томкин Индъстриз“… Защото ясно чувстваше, че губи усет за самия себе си, а самоконтролът му се изплъзва като айсберг, насочил се към водите на океана.

„С разбирането ще дойде и окончателното отчаяние.“

Широ нинджа.

Пътеката от връх Ниши към Дяволското гробище беше толкова трудна и опасна, че вече почти не се използваше от туристи. Особено след двата нещастни случая през 1981 и 1982 година, когато десет души намериха тук смъртта си. Ходака и особено Дяволското гробище останаха привлекателни единствено за ограничен кръг професионални планинари.

Пречупено през призмата на времето, желанието на Канзацу да приключи с обучението на Никълъс на Ходака можеше да се обясни само по един начин — старият сенсей е искал да изкорени от съзнанието на момчето всяка мисъл, съзнателна или не, за съперничеството му със Сайго. Никълъс не можеше да види други причини за него.

Черният жандарм беше царството на смъртта, той нямаше място в живота на едно още неоформено момче.

Беше декември и дори безупречните служби по чистотата на Токио не бяха успели да извозят снега от тротоарите на града. Той лежеше струпан на купчини, почернял от сажди, омазан с автомобилни масла и проблясващ мазно с всички цветове на дъгата.

Такава студена зима не се помнеше повече от двайсет години, но въпреки това Канзацу и Никълъс потеглиха на североизток към Ходака. Снегът се стелеше на дълбоки преспи, природата беше превърнала планината в ледена пустиня. Пет-шест метрови козирки от замръзнал сняг бяха надвиснали над проходите, през които се изкачваха нагоре. Въздухът от дробовете им моментално се превръщаше в ситни ледени иглички и оставаше да виси в мразовития ден. Небето — странно оцветено в някаква смесица между тъмносиньото и аленочервеното, изглеждаше твърдо и едновременно с това крехко като черупка на яйце.

Никълъс беше бос. „Ледът и страхът са едно и също, беше казал Канзацу. Научиш ли се да не усещаш едното, няма да усещаш и другото.“

Ясно си спомняше, че денят на изкачването им беше чист и кристално ясен. До онзи миг не можеше да си представи откъде се появяват ураганите. Но планинската верига с нейните дълбоки каньони, непристъпни върхове и бездънни пропасти очевидно беше онази лаборатория, в която природата приготвяше сложната смес на своя гняв, добавяйки на воля дива и необуздана сила. Тук, горе, лъчите на слънцето могат лесно да прогорят кожата на лицето и ръцете ти, но със същия успех това може да стори и снежната виелица.

Бурята връхлетя, когато Черният жандарм вече се мержелееше в далечината. Никълъс беше приключил с приблизително половината от изпитанията, които му бе подготвил Канзацу-сан. И до днес обаче не можеше да разбере дали и бурята не беше част от тях.

Във всеки случай, една снежна козирка с дължина над двайсет метра тежко се откърти под напора на вятъра, изскочил изневиделица от каньоните. Никълъс, който се бореше за глътчица въздух, би трябвало да усети грамадата от сняг и лед, насочила се към него, слухът му би трябвало да долови многократно усиления от ехото тътен, въпреки воя на вятъра.

Но той беше зает с друго — бореше се с „харагей“, шестото чувство, което Канзацу го бе научил да открива в себе си. Това чувство — по същество предшественик на „Гецумей но мичи“, можеше да бъде ужасно за несвикналия с него човек. Контролирането му бе далеч по-трудно от откриването му. Никълъс все още не се познаваше изцяло, изпитваше трудност при манипулирането с „харагей“, което на практика далеч повече го дирижираше.

Снегът и ледът го затрупаха. Бурята го връхлетя отвсякъде, той изведнъж се оказа в плен на студа и мрака. Първо го обзе паниката. Когато откри, че не е в състояние да диша, съзнанието му хаотично се завъртя.

После паниката изчезна, кратка като светкавица в лятно небе. Тишината бучеше в ушите му. Ясно чуваше ударите на сърцето си и движението на кръвта в жилите си, многократно усилени от размерите на ледената му гробница. И странно, но именно това го оживи. Аз съм жив, каза си той.

В душата му се появи някакъв древен инстинкт и той си наложи спокойствие. А заедно с него се появи и „харагей“. Умът му насочи навън нежните си пипалца и пред него отново се появи външният свят. Моментално усети присъствието на Канзацу и спокойствието му нарасна.

Започна да копае, без да забравя новопридобитите си необичайни способности. Беше в състояние да „види“ Канзацу, който му показваше накъде да копае, в представите си виждаше как сенсеят копае от другата страна.

В гробницата му имаше незначителни остатъци от кислород и те бързо се стопяваха. Въглеродният двуокис сякаш всеки миг щеше да прогори дробовете му, тялото му пареше. Остана все така концентриран в задачата, която си бе поставил, не позволяваше на страха да отвлича вниманието му. Не чувстваше студ, не се страхуваше от смъртта.

Когато се показа като пиле от пробитата черупка на яйце, бурята го връхлетя с цялата си сила. Отворил широко уста, той поемаше неравномерни глътки живителен кислород, а Канзацу го издърпа от огромната купчина лед и сняг, прегърна го в здравите си ръце и потърси прикритието на надвесената над пътеката черна скала…

Изправен отново върху могъщата снага на Ходака, Никълъс отправи поглед към Черния жандарм, свидетел на отдавнашния му провал. Миналото се мяркаше като едва забележимо облаче пара в съзнанието му, като парцаливо бойно знаме, пронизано от острите планински върхове… Част от него не можеше да приеме, че отново е тук. Цял живот беше вярвал, че кракът му няма да стъпи никога вече на планината Ходака.

Но сега беше широ нинджа и всичко бе различно.

Небето беше мътно бяло, той изпитваше чувството, че се намира в някакъв чудовищен хрущял, който го откъсва напълно от реалния свят. Далечен вой го предупреди, че вятърът се е събудил. Първите капки дъжд — едри и тежки, бръснаха лицето му като сърдита любима.

Никълъс замръзна на мястото си. Отново, както преди много години, планината го посрещаше с буря. Вятърът духаше в гърба му, ураганът бързо настъпваше на север. Изтрещя гръмотевица, млечната черупка на небето се разцепи от ослепителна светкавица.

След секунда вече валеше като из ведро. Не беше точно дъжд, а по-скоро нещо като градушка, примесена с едри парчета лед, откъснати от вятъра. Скри се под една надвесена над пътечката скала и изведнъж му се стори, че точно под същата скала бе намерил укритие с Канзацу преди десетки години.

Потръпна, умората го сковаваше. Тялото го болеше на толкова много места, че вече не можеше да различи отделната болка. Белегът на главата му пулсираше и той неволно го докосна през плетената си шапка. Зъзнеше въпреки специалното алпийско яке и топлите дрехи под него. Зъбите му затракаха.

Наоколо се спусна непрогледен мрак. Стоеше вкопчен в студената скала, щръкнала в подножието на Черния жандарм, незначителен като насекомо върху гърба на слон. Беше нищо в сравнение с дивото могъщество на планината, незначителна песъчинка, подмятана от яростните талази на бурята, нищожна прашинка в необятната вселена.

Затвори очи и ритмично полюшна тялото си. Колко много му се искаше да заспи сред дивата вихрушка, да остане завинаги върху тялото на могъщата Ходака, да забрави страхове и притеснения, да престане борбата със зловещото състояние на духа, наречено широ нинджа…

Чу далечния зов на сирените и част от него неволно се устреми към облекчението, към приятната забрава. Пред очите му отново се изправи смъртта — сладка и съблазнителна като първа любов, от нея се излъчваше меланхоличен зов към скъпи и забравени спомени…

Рязко се събуди. Гърлото му беше така сухо и издрано, сякаш бе дишал сяра, а не кислород. Бавно примигна, все още не виждаше нищо от дупката, в която бе потърсил убежище. Не чувстваше краката си. Опита се да стегне мускули, удари с юмруци по бедрата си. Нищо. Беше напълно безчувствен.

Разбра, че умира. Дори да беше в състояние да скочи на крака, щеше ли да побегне? Искаше ли? И накъде? Бурята продължаваше да реве с пълна сила, заедно с нея се спусна и нощта — тежка, непрогледна, страшна…

Никълъс си даде сметка, че ако отново заспи, вече няма да се събуди. Напрегна ума си, принуди го да извика пред себе си отдавна избледнели спомени, да търси и най-незначителните подробности в тях. Не успя, беше уморен. Костите го боляха, трепереше от студ. Клепачите му бавно се спускаха над очите, главата му отскачаше нагоре с цената на върховно усилие, сърцето му страховито пропускаше по един такт във всеки миг, в който осъзнаваше, че се унася.

Трепереше от ужас. Не само защото губеше съзнателен контрол над тялото си, не само защото беше безпомощен. А защото усещаше, че част от съзнанието му ликуваше с приближаването на смъртта. Започна да се бори с тази част — така, както някога се бе борил с „харагей“.

Спомни си за Нанги, своя добър приятел. Спомни си за Лю Кроукър — приятеля, когото бе отблъснал поради собственото си чувство за вина. Спомни си за мъртвата си дъщеричка с бяло като вар лице под пластмасовото покривало на кувьоза, което не бе успяло да спаси живота и. Спомни си за Джъстин и огромната си обич към нея.

Не издържа и избухна в ридания. По лицето му се търкулнаха кристалните сълзи на отчаянието, които бързо замръзваха по скулите, клепачите и устните му. Едновременно с това бликаха в такова изобилие, сякаш целият бе направен от горчиви сълзи…: Най-накрая всичко свърши. След емоционалната буря настъпи спокойствието.

Празнота.

Нищо.

Със замръзнали по лицето сълзи Никълъс се унесе в сън. Отново се появиха гъстите изпарения и той стремително полетя сред тях. Надолу, все по-надолу…

Докато най-сетне пред него се изправи Смъртта.

 

 

— Ако добродетелта съдържаше своята награда в себе си, тя нямаше да бъде човешко качество — каза Танцан Нанги. — Щеше да бъде предопределена единствено за боговете.

Ревът на дългите редици блестящи машини за пачинко беше оглушителен. Още по-добре, помисли си Плъха. Тук сме на сигурно място… — Имах предвид Кусунда Икуза — каза той.

— Аз също — кимна Нанги. — Изглежда толкова добродетелен, просто защото това му носи полза.

— Но не и на „Нами“, така ли? — попита Плъха.

— Трябва да изследваме с изключително внимание мотивите на тези, които се намират в близост с източници на неограничена власт и едновременно с това проповядват алтруизъм. Човек се отнася подозрително към всичко, което му се поднася в чиста форма, но най-вече към добродетелите, тъй като те са неприсъщи на човешкия характер и никога не могат да се вградят в него без съпротива.

Блестящият Гинза навън се къпеше в дъжд. Вътрешността на денонощното заведение за пачинко си беше все същата: ярко осветена от разноцветен неон, влажна от потта на човешките страсти. Тук никога не затваряха и това Плъха харесваше особено много. Нанги знаеше, че той често идва да играе пачинко и така най-добре се разтоварва от тежестта на особената си професия, свързана с наблюдение, проникване на забранени места и събиране на информация.

— Възложих на един от помощниците си да прегледа записа на вирусната атака срещу компютрите ви — каза Плъха.

— Много сме обезпокоени от нея — поклати глава Нанги. — Моите хора не стигнаха до никъде.

— Идентифицирането на източника е моя работа — каза Плъха. — И ще ви призная, че никак няма да е лесно, Нанги-сан. Защото този вирус е създаден по съвсем нов начин. Няколко от машините за пачинко бяха свободни, но Плъха чакаше да се освободи тази, на която бе свикнал да играе. Японците бяха луди по тази игра, която наподобяваше американския флипер, но полето, по което се движеше топчето, беше поставено вертикално. Пачинко съществуваше от десетилетия, но, подобно на повечето неща в живота си, японците я харесваха най-много в съвременния й, напълно компютъризиран вариант. Някои от новите машини имаха вградени дори телевизионни екрани, за да може играчът да следи любимото си предаване, докато набира точки на таблото.

— Винаги играя на ей онази там — каза Плъха и посочи шестата машина на седмия ред. Пред нея приключваше играта си възрастна дама, която не беше напускала заведението от часове и постоянно се местеше от една машина на друга.

— Осигури ли охрана на Джъстин Линеър? — попита Нанги, докато Плъха се приготвяше да започне играта. Беше си купил само един жетон от касиера до входа на заведението и Нанги се попита дали наистина е толкова добър. Постигането на определен брой точки щеше да му донесе нови жетони от самата машина.

Плъха се облегна на любимата си играчка и кимна с глава:

— Възложих я на най-добрия си човек — Хан Кавадо, точно според вашите изисквания. Моля ви да не се тревожите повече за нея.

— Това е просто предпазна мярка — каза Нанги. — Все още нямам представа какво иска онзи „дорокусай“, но предпочитам да бъда предпазлив. Затова настоявам за пълна сигурност.

Плъха кимна и започна да играе. Спечели първата серия, но постижението му не бе особено високо и наградата бе един-единствен жетон. Пусна го в процепа и започна втората.

— В мига, в който видях Икуза в компанията на Килан Ороши, аз разбрах, че във връзката им няма абсолютно нищо добродетелно — върна се на темата той.

— Е, изявлението ти е доста категорично…

— Отношенията между Икуза и Кен Ороши също са особени — продължи Плъха. — Макар и по-възрастен с двайсет години, Ороши се държи напълно раболепно пред Икуза.

— Компанията му „Накано Индъстриз“ се намира в отчаяно финансово състояние — посочи Нанги.

— Чух вече за това.

— И си сред малцината, които го знаят — увери го Нанги. — Ороши обърна земята, за да го скрие от широката общественост. Честно казано, не мога да разбера защо още не е банкрутирал. Единственото, с което разполага в момента, е един наистина великолепен научноизследователски отдел. Готов съм да жертвам лявата си ръка за някои от гениите, които работят там. Всъщност, именно това ме накара да си спомня за „Накано“, когато Икуза започна да ме притиска. Веднага след сливането възнамерявам да използвам правото си на притежател на контролния пакет на „Накано“ ще стане моя собственост. Така ще получа не само разширението, което ми е необходимо, но и хиляда квадратни метра великолепни лаборатории заедно с опитния персонал — нещо, от което „Сфинкс“ отчаяно се нуждае. При това ще го получа почти без пари.

— Извинете, че ви задавам такъв въпрос, но защо ви бях необходим аз? — вдигна глава Плъха.

— За застраховка — отвърна Нанги. — Нямам намерение да подценявам Икуза-сан. Не искам никаква намеса от негова страна или от страна на „Нами“, когато започна да действам.

Плъха изгуби втората игра. Видял изражението на лицето му, Нанги загрижено попита:

— Какво те яде отвътре?

— Килан Ороши — отвърна Плъха. — Не е пионка, както предполагах. Освен това не мога да определя дали действията й са спонтанни, или преднамерени.

— Какво общо има това с мен?

— Не зная — поклати глава Плъха. — Може би сте прав, като подозирате, че това е просто непредпазлива постъпка от страна на Икуза. Той мисли, че тя се тика в ръцете му, само за да унижи баща си, когото дълбоко мрази. Но аз се чудя дали тя и само тя прави на глупак великия Кусунда Икуза?

— Интересно, много интересно — проточи Нанги. — Но за проучване от такъв вид човек трябва да разполага с неограничено време. За съжаление аз го нямам и съвсем скоро ще трябва да подпиша договор за сливане с „Накано“. Икуза работи много по-бързо, отколкото бях очаквал. Проектодоговорът вече е готов и юристите ми работят по него. Продължавай да наблюдаваш Икуза. Играта му с дъщерята на Кен Ороши е интересна, но нищо повече засега. Имам нужда от нещо, което би разрушило напълно неговата репутация, при това, без да разваля приятелството му с Кен Ороши.

— Икуза не играе комар — започна Плъха. — Няма дългове, не взема подкупи, съветите му винаги са безплатни. Ерген е и винаги проявява благоразумие.

— Не допускай грешката да смесваш „татемае“ — фасадата, с благоразумието — поклати глава Нанги. — Кусунда Икуза е умен мъж, който се крие зад добродетелите си така, както октоподът — зад мастилената течност на пипалата си. Връзката му е дъщерята на Кен Ороши не е случайна. А това не е постъпка на благоразумен човек. Прилича ми по-скоро на постъпка на един прекалено влюбен във властта мъж: постъпка, която пречи на разсъдъка му.

Плъха плъзна ръка по страничния плот на машината и направи нещо, което остана скрито от погледа на Нанги. Пред него се отвори някакво чекмедже и той измъкна два жетона оттам. Ето каква била работата, помисли си Нанги. Той бил просто измамник!

— Все пак не мога да се отвърна от чувството, че изпускаме нещо важно — рече Плъха и невъзмутимо продължи играта си. — Или пък разглеждаме ситуацията от погрешен ъгъл.

— След смъртта на императора властта на „Нами“ се увеличи хилядократно — каза Нанги. — И тази група стана опасна за Япония. Това недвусмислено се потвърждава от натиска, оказван върху мен. Затова в крайна сметка аз трябва да дискредитирам именно нея. Съборим ли Икуза, „Нами“ ще го последва!

— А дали имаме право на това?

— „Нами“ не съществува нито за Япония, нито за императора — хладно отвърна Нанги. — Тя е човешко творение и в това се крие нейната сила. Единствената й цел е да заграби цялата власт в тази страна и да я разпредели между своите членове. Замислена като страж на властта, тя постепенно губи фасадата си на талисман и започва да изпитва глад. Пламъкът е най-опасен, когато започва да съществува сам за себе си и престава да осветява пътя на другите.

— Но въпреки това пред него се прекланят министри и президенти на едни от най-големите компании в света.

— В такова общество живеем — поклати глава Нанги. — Хората винаги са се страхували от неизвестността, а Япония без император е един голям въпросителен знак. „Нами“ се стреми да извлече облаги от несигурността на нацията. Нейните членове са хищници, които добре познават вонята на мършата, от която се хранят.

Очите на Плъха, не се отделяха от малкото стоманено топче, което лъкатушеше по вертикалното поле на пачинко.

— Може би сте прав, че крайната ни цел, трябва да е „Нами“ — промърмори той. — Но в този момент просто не мога да мисля за нищо друго, освен за тайнствената връзка между Кусунда Икуза и Килан Ороши.

— Няма да те уча как да си вършиш работата — рече Нанги. — Но все пак те моля да бъдеш крайно внимателен, Пак. „Нами“ е изключително опасна групировка, тя е над всякакви закони, защото самата тя е закон. Помни, че те искам жив и до себе си, а не мъртъв и захвърлен в някой заден двор!

Плъха постигна максимален брой точки и получи цял куп жетони за игра.

 

 

Дейвид Брислинг гледаше през открехнатата врата Дъглас Хау, който разговаряше по телефона. Сърцето му се гърчеше от ревност. Проклета японска кучка, помисли си той. Откакто успя да се промъкне в обкръжението на Хау, нищо вече не е както преди. Направи опит да потисне пристъпа на остра завист, но точно в този момент Шизей се появи на прага и той не можа да се сдържи.

— Защо не присъствах на вашия разговор? — избухна той. — Нали уж аз ръководя операцията?

— Питай шефа си! — хладно го отряза Шизей, после включи ослепителната си усмивка и вдигна костюмчето пред лицето на Брислинг: — Видя ли какво ми е купил Дъги? Сигурно му е струвало цяло състояние! — Видя как лицето на Брислинг поруменява и избухна в смях. — Проблемът при теб е, че си чалнат! — просъскаха весело разтегнатите й устни. — И не мога да разбера какви функции изпълняваш! — Лицето й заплашително се приближи до смутения Брислинг: — Защо те държи Дъги, а? Може би, защото го разсмиваш? Или да му носиш костюмите на химическо? Трябва да приемеш действителността такава, каквато е, момчето ми! Ти си просто един хлапак, попаднал в света на възрастните. И винаги ще си останеш такъв! — Засмя се на пребледнялото му от безсилен гняв лице и го заряза.

Хау разговаряше с генерал Дикерсън, едно от протежетата му в Пентагона. Срещнал погледа на Брислинг, той му направи знак да се приближи и покри слушалката с ръка.

— Искам да свършиш една работа.

— Каква? — сопна се Брислинг. — Може би да отскоча до химическото, а?

Главата на Хау рязко се вдигна, ръката му освободи мембраната.

— Генерале, ще ви се обадя по-късно — промърмори в слушалката той и прекъсна разговора. — Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изрева срещу Брислинг той.

— Само повтарям това, което току-що ми каза японската кучка — намръщено отвърна Брислинг и проследи с очи шефа си, който излезе иззад бюрото и посегна за сакото си. В приемната дрънчаха телефони, секретарският екип на Брислинг се справяше безупречно е маловажните проблеми.

— Хайде — подкани го Хау. — Трябва да ида в S-1 да се видя със Стедман. — Имаше предвид Джон Стедман, доайена сред сенаторите на Капитолийския хълм. Откакто тази страна бе станала република, нейните политици винаги бяха мечтали за едно от седемдесет и петте „скривалища“ в сградата на Капитолийския хълм. „Животът започва на S-40“, обичаше да казва Хау, сам лишен от тази привилегия. Но Брандинг я имаше отдавна и това беше нещо съвсем в реда на нещата при неговото влияние и връзки. Което пък караше Хау да зеленее от завист.

— Остави Шизей на мира — каза сенаторът, докато Майкъл ловко се включваше в оживеното движение. — Тя не е твоя грижа.

— Винаги така казвате — въздъхна Брислинг. — Знаете ли, че ви нарича „Дъги“?

— Ами! — погледна го остро Хау, после въздъхна и поклати глава: — Пошегувала се е, Дейвид, просто е искала да те подразни… Господи, понякога не ти вярвам и това си е!

— Нищо! — стисна зъби Брислинг и една вена едва забележимо запулсира на слепоочието му. — Искам да зная какъв точно е нейният статут тук!

Не можеше да повярва, че Шизей е влязла дълбоко под кожата на сенатора, ненавиждаше я още от мига, в който Хау започна да я използва. Ненавистта му постоянно се засилваше и начинът, по който му беше говорила преди малко, сложи капак на всичко. Никога нямаше да й прости, никога!

— Шизей е слуга, Дейвид — сви рамене Хау. — Точно като всички останали всеотдайни и патриотично настроени слуги, които ми помагат да плувам в опасните води на вашингтонската политика. — На лицето му се появи дяволито изражение, дълбоко в душата си се забавляваше от откритата ревност на Брислинг.

— Оставете тези фъшкии за пресата! — възбудено викна младежът. — Тя няма нищо общо е нас и вие много добре знаете това!

— Така е — призна Хау с някаква странна смесица от задоволство и озлобление в гласа. — Само козинката между краката й струва повече от всички ви, взети накуп! — Беше му дошло до гуша от мърморенето на Брислинг. На практика още не го беше уволнил единствено заради ролята му на жертвено агне. Брислинг си беше пионка по рождение и винаги ще си остане такъв. Ще го изхвърля в момента, в който престане да ми бъде полезен, твърдо реши Хау.

Наведе се напред, вдигна слушалката на радиотелефона и в продължение на няколко минути разговаря с генерал Дикерсън. После, изпитващ странната необходимост да се погаври още малко с помощника си, той се приведе напред и доверително прошепна:

— Ще ти разкрия една малка тайна, Дейвид. Понякога козинката й е далеч по-умна от цялата ви банда, да знаеш!

Купето на лимузината се разтърси от гръмотевичния му смях, сълзи бликнаха от очите му.

— Можете да си правите шеги колкото щете! — нацупено отвърна Брислинг. — Но аз не й вярвам и не мога да разбера защо вие й вярвате! Ясно виждам как ви върти на малкото си пръстче, докато вие си въобразявате, че става обратното! Първоначално възнамерявахте да я използвате и в това нямаше нищо лошо, но нещата се развиват в съвсем различна посока. Тя влезе под кожата ви, зарази кръвта ви! Отрупвате я с подаръци и съм сигурен, че я искате! Искате я лудо, още в мига, в който се завърти около вас! Ето това вече е власт! Това означава пълен контрол!

— Свърши ли? — хладно попита Хау, вътрешно побеснял от гняв. Какво си въобразява този пикльо? Шизей беше съвсем права — Брислинг е обречена на пожертване фигура. Овладя яростта си с огромно усилие на волята. — Току-що изпратих кучката да убеди Брандинг, че трябва да я вземе със себе си на официалния прием, който Белият дом ще даде в края на месеца в чест на германския канцлер. И там ще го съсипя завинаги. Затова трябва да прекъснеш малката си операция в института „Джонсън“, имам друга работа за теб.

— Мразиш Шизей и си убеден, че влияе на моите преценки. Може би си прав, може би наистина е време да разберем цялата истина за тази жена. — Пусна една топла усмивка, накара чертите си да излъчват максимално доверие: — Това е задачата, която ти възлагам, Дейвид. Зная, че мога да ти имам пълно доверие. По една случайност зная, че Шизей държи цялата си секретна информация у дома, в спалнята си. Искам от теб да я изчакаш да отиде на този прием с Брандинг и веднага след това да проникнеш в дома й и да прибереш тази информация.

— Но… — Лицето на Брислинг притеснено се разкриви. — Това означава да вляза с взлом в дома й…

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Дейвид — многозначително вдигна вежди Хау. — Използвай собствената си глава — това е единственият начин да си пробиеш път в град като този! — Обърна глава към прозореца и се загледа в редицата от паметници, точеща се край колата. Изпита чувството, че всички го поздравяват. — Струва ми се, че ти давам точно това, което искаш — шанс да ми докажеш колко струваш наистина… — Обърна се към помощника си и го дари с най-бащинския си поглед. — Досега съветите ми винаги са ти били от полза, нали? — попита. — Аз бях този, който те измъкна от клоаката на Сената, аз бях този, който те направи нещо по-различно от дребен чиновник. Сторих го, защото ясно виждах потенциалните ти възможности. — Доброжелателната му усмивка се разшири и ръката му се прехвърли през раменете на Брислинг: — Слушай какво ще ти кажа, Дейвид… Ти се изкачваш нагоре, момче. Днес си изпълнителен директор в личната ми канцелария, а утре… Кой знае какъв ще бъдеш утре, Дейвид?…

 

 

Смъртта си имаше име.

Никълъс отвори очи и смаяно ги закова в лице, което никога не бе се надявал да види отново.

— Канзацу-сан? — Гласът му бе дрезгав, едва доловим шепот. — Наистина ли си ти? Бълнувам ли? Мъртъв ли съм?

— Не си мъртъв — отвърна първият му сенсей по нинджуцу. — Но не си и жив. Все още…

Никълъс виждаше единствено лицето му и с удивление отбеляза, че то бе съвсем същото, каквото бе при последната им среща в далечната 1963 година. Невъзможно, помисли си той. Но мислите му бяха объркани и неясни, все още в плен на вечния лед.

— Къде сме?

— В Лимбо — отвърна Канзацу. — Домът ми на Черния жандарм.

— Дом?! Тук, на върха?! — Колко странно звучи гласът ми, Господи! Кухо и някак безжизнено…

— Лимбо е мой дом, но е по-скоро нещо като убежище. Можеш да мислиш за него като за манастир — свято място на сила и тишина. — Очите на Канзацу потънаха в неговите: — Нима не се нуждаеш точно от такова място, Никълъс?

Никълъс се опита да кимне в знак на съгласие, но вместо това потъна в дълбок сън. Сънува Черния жандарм, издигащ се от дълбините на собствената му душа.

 

 

Две седмици след завръщането си във Вашингтон Котън Брандинг заведе Шизей в института „Джонсън“. Едва сега бе успял да намери пролука сред многобройните си задължения в Сената.

Институтът, мечта за най-добрите студенти от МИТ и Станфорд, се помещаваше в голяма тухлена сграда, строена още в началото на века. Някога тя се е намирала в полето, но днес вече бе в центъра на Вашингтон, на „Девъншайър Плейс“, само на една пряка от моста на „Кънектикът Авеню“.

Фактът, че сграда, строена някога за изложение на произведения на изкуството, днес се използваше за изключително сложни лабораторни изследвания, говореше повече за столицата на Съединените щати от всички произнесени в Сената речи, взети заедно.

Макар външният й вид да беше все така красив, вътрешността й отдавна бе изгубила своята привлекателност. Котън Брандинг, който приемаше модернизацията като нещо обикновено, продължаваше да мисли, че институтът „Джонсън“ е център на вселената — не по-малко красив от останалите музеи по света.

Дойде да присъства на демонстрацията на последните постижения на проекта „Кошер“. Демонстрация, организирана специално за него, тъй като разработките продължаваха да се намират в експерименталната си фаза. Въпреки това беше взел и Шизей със себе си, вероятно защото се гордееше с работата между тези стени — работа, която до немалка степен отговаряше на собствените му амбиции.

Влязоха в продълговатото преддверие, стъпките им закънтяха по мраморните плочки на пода. Сградата беше оборудвана с изключителна охранителна система, истинско произведение на изкуството. Шизей даде на дежурния служител всички основни данни за себе си — имена, дата и място на раждане, месторабота. С интерес наблюдаваше как една млада жена ги въведе в екрана на своя компютър, изчака частица от секундата и принтерът започна да бълва обратна информация за посетителката, включително и снимка. Младата жена подаде информацията на дежурния служител, който внимателно я прочете и още по-внимателно се взря в гостите. Кратко кимване им показа, че трябва да минат през проверката на металния детектор, като предварително тя предупредиха да опразнят джобовете си. Чантичката на Шизей бе проверена на рентген заедно със съдържанието на джобовете им. После Шизей трябваше да свали бижутата си, за да бъдат подложени на спектрометричен анализ.

Снеха отпечатъци от пръстите им, след което ги накараха да погледнат в окуляра на някаква извита машина, която заснемаше шарката на ретината им и автоматически я сравняваше с оригинала в своята памет — в случая това стана само с очите на Брандинг.

После казаха по няколко думи пред малка решетка в стената. Зад нея имаше сложен компютър, който записваше и съхраняваше в паметта си пълния спектър на гласовата им характеристика.

Най-сетне получиха по една оформена с помощта на лазер табелка, чийто невидим код им позволяваше еднократен достъп в сградата.

— Това ли е всичко? — попита ехидно Шизей, докато дежурният с жест ги покани да влязат.

Брандинг едва доловимо се усмихна.

— Ако се върнеш следващия месец, положително ще ти се наложи да дадеш и кръв. Чух, че работят върху проблема за незабавна идентификация с помощта на червените кръвни телца.

Доктор Рудолф — висок и слаб мъж с тънки мустачки и изразителни вежди, ги очакваше зад втория пункт за компютърна проверка. Голата му глава блестеше като билярдна топка, само край ушите и врата се забелязваха остатъци от рядка, прошарена коса Шизей беше сигурна, че в свободното си време човек като него отглежда кучета или рози — толкова спокоен и търпелив й се стори той. Очите му ги огледаха с вниманието, с което гледаха, лабораторните уреди, сухата му ръка стискаше здраво. Брандинг му представи Шизей и доктор Рудолф разсеяно кимна с глава.

— Пушите ли? — обърна се към нея той. — Не? Чудесно, тук това е строго забранено.

После се обърна и ги поведе по тих и безлюден коридор. Дискретното осветление и дебелите килими са много по-подходящи за кабинета на някой министър, помисли си Шизей.

Доктор Рудолф отвори едва врата и се отдръпна да ги пропусне пред себе си. Помещението приличаше на заседателна зала с голяма овална маса в средата и редица от столове с високи облегалки около нея. Пред всеки от столовете имаше стъклен пепелник, гарафа за вода с цвят на мед, две чаши, бележник и писалка. В средата на голямата маса — там, където обикновено се поставят цветя, беше монтирана продълговата черна кутия от пластмаса. Върху горната и част имаше три реда различно оцветени бутони и няколко металически превключватели.

— Сядайте — лаконично ги покани доктор Рудолф.

Шизей се огледа. Едната от стените на помещението беше изцяло от чисто бяла пластична материя, върху която бе гравирана подробна компютърна карта на земята. Всичко останало имаше съвсем обичаен вид. Тя изпита леко разочарование, тъй като бе очаквала да види сложна лаборатория.

— Както вече сте информирани, проектът „Кошер“ има за цел създаването на изкуствен интелект по съвършено нов, бих казал революционен път — започна доктор Рудолф. — В тази насока са правени немалко опити, дори в този момент някои от тях продължават. За съжаление всички те са обречени на провал. С изключение на „Кошера“. Защото създаването на изкуствен интелект е невъзможно при използването на конвенционални компютри. Тези тромави апарати могат да ни помогнат например при поставянето на правилна диагноза за лечение и други неща от подобен характер, но извън експерименталните лаборатории са безсилни дори в изпълнението на такива рутинни задачи като разпознаване на определени форми и тяхната промяна. Казано с две думи, компютърните процесори или мрежата от такива процесори, предварително програмирани да извършват определени операции, не могат да създадат универсален изкуствен интелект.

— За постигането на тази цел е необходим мозък. А какво представлява той? Милиарди неврони — човешкият еквивалент на процесорите — които извършват едновременно огромно количество разнообразни операции. Именно това е и нашата цел тук — да събираме и съхраняваме информация по начина, по който това върши човешкият мозък — едновременно и същевременно с това при осигуряване на безкрайно разнообразие. Оттук идва и името на проекта — нашата система твърде много наподобява клетките на пчелните пити в кошера.

Доктор Рудолф потърка ръце и добави:

— Но стига приказки. Аз съм те извикал тук за демонстрация, Кук. — Кимна към пластмасовата кутия в средата на масата и добави: — Вземи, ако обичаш, дистанционното управление.

— Предпочитам приятелката ми да вземе участие в демонстрацията — рече той.

— Както желаеш — кимна Рудолф, натисна някакъв бутон и осветлението угасна. Едновременно с това стенната карта се заля от ярка светлина, сякаш се намираха в бродуейски театър. Няколко точки върху нея започнаха да пулсират. — Намираме се в Центъра за ръководство на военните операции, разположен под Белия дом — информира ги ученият. — Задействана е системата за антиракетна защита, което означава, че срещу Съединените щати са изстреляни няколко балистични ракети от три различни площадки. — Червените точки мигаха и се приближаваха към тях, едновременно с това се появиха жълти мигащи светлини, които посочваха точното място на изстрелването — на съветска територия, край югозападното крайбрежие на Сибир.

— И аз трябва да определя дефанзивната или офанзивната тактика с помощта на „Кошер“, така ли? — попита Шизей, без да сваля очи от разноцветните копчета по черната кутия.

— Не — поклати глава доктор Рудолф. — В ръцете си вие държите стратегията на руснаците. Естествено, работата ви ще се подпомага от конвенционални компютри. Дори ще видите съветите, които ви дават на малкия екран до кутията. Но сама трябва да решите как и кога да изстреляте втората, а ако оцелеете — и третата серия ракети.

— Ако оцелея ли?

— В момента защитата на Съединените щати е поверена изцяло на компютъра „Кошер“ — отвърна доктор Рудолф. — И Третата световна война е вече в ход.

Червените точици на руските ракети вече бяха изминали половината от разстоянието до целта си. Шизей видя как срещу тях се издигат зелени точици. Миг по-късно започнаха серии от жълто оцветени експлозии, показващи, че вражеските ракети са взривени в атмосферата.

Шизей изстреля втора, двойно по-голяма вълна от нападателни ракети, а после поиска съвет от компютрите. Вдигна очи точно навреме, за да види как рояк от зелени светлинки се бе насочил към територията на СССР. „Кошерът“ бе успял да защити Америка и вече отвръщаше на удара с удар.

Натисна бутона за идентификация на ракетите, получи я и поиска система за защита. Зачака, обзета от нетърпение. Зелените точици се приближаваха все повече до целта си. Вдигна няколко ескадрили бомбардировачи, раздели ги на четири и ги отправи срещу врага. В отговор видя оранжевите точици на американските изтребители, излетели незабавно от самолетоносачите, разположени в океана. Нима всичко това се вършеше от „Кошера“? Нима той беше гениалният стратег, който предвижда всеки ход от нейна страна? Не, това не е възможно!

Отново потърси съвет от компютрите си, после отчаяно включи в действие атомните подводници и автоматичната антиракетна система на Съветския съюз. Идентификациите се превърнаха в пълноводна река, компютърът не успяваше да ги обработи, тя самата не знаеше коя бойна единица да защитава. Все пак компютрите й успяха да взривят няколко от американските ракети по време на полет, но останалите достигаха целите си и Шизей виждаше как собствените й площадки една по една излизат от строя. Още преди да се осъзнае, ескадрили от бомбардировачи „Стелт“ блокираха атомните й подводници. След това Москва бе изтрита от лицето на земята, а на нейно разположение останаха само няколко бомбардировача. Какво да правя, безпомощно се запита тя и усети, че започва да се поти.

— Достатъчно ли ви е? — попита доктор Рудолф и гласът му изкънтя в тишината на стаята.

— Да — отвърна прегракнало Шизей и отблъсна черната кутия по-далеч от себе си. — Но колко убедително може да прозвучи всичко това? Аз не разбирам нищо от ракети и антиракетни системи. Докато „Кошера“ разполага с цялата възможна информация по този въпрос.

— „Кошерът“ знае точно толкова, колкото знае компютърът, който беше на ваше разположение — отвърна доктор Рудолф. — Тук му е мястото да добавя, че той е изключително точно копие на онзи, който действа в Кремъл.

— Но разликата… Разликата е смазваща! — прошепна Шизей.

— Точно, така — невъзмутимо кимна доктор Рудолф. — Все едно, че един и същ тест за интелигентност се предлага на съвременен човек и праисторически динозавър. — После потърка ръце и попита: — Как беше демонстрацията, Кук?

Брандинг се разтапяше от щастие. Вече всичко беше в ръцете му, просто можеше да го пипне. Компютърът „Кошер“, за който бе рискувал цялата си кариера, вече беше действителност! Рудолф и гениалният му екип бяха успели да го измъкнат от неясната теория, бяха го подложили на далеч по-тежки изпитания от първоначално планираните. Брандинг беше присъствал и на тях, тогава чувстваха, че имат основания да продължават и нищо повече. Докато това тук вече беше успех, огромен успех! Компютърът можеше да говори, отначало отделни думи, после изречения и цели параграфи. Мозъкът му е жив, той е тук и е изцяло на негово разположение.

— Какво ще кажеш, Шизей? — попита Брандинг, задавен от силата на емоциите.

— Аз… — Шизей все още не беше се отърсила от смайването. — Възможно ли е да го видя този „кошер“?

Доктор Рудолф погледна към Брандинг:

— Ти решаваш, Кук. Тя е твой гост.

— Добре — кимна сенаторът.

Самият „кошер“ се оказа скрит три етажа по-долу, под мазето на стогодишната къща. Там бяха използвали доста експлозиви, за да пробият солидната скала, върху която се държаха основите. Когато Шизей го видя в средата на секретната лаборатория, тя все още не можеше да повярва на очите си.

— Хайде, стига! — извика тя. — Та това тук е голямо колкото джобното ми тефтерче! Не може да бъде онзи могъщ компютър!

— Може и още как! — грееше от задоволство доктор Рудолф. Ръката му се насочи към странния триизмерен осмоъгълник, чиято повърхност беше изцяло от медно-берилиева сплав. — Това е „Кошера“! Това е вашият противник по време на неотдавнашната симулация на Третата световна война! Сега сте убедена, че името му е подбрано изключително подходящо, нали? Той наистина е един свръхинтелигентен мозък, един истински изкуствен интелект. Няма нищо общо с човешката ни представа за подобни машини, която винаги е свързана с отделните елементи. Неговите елементи са милиарди, но работят едновременно и в пълен синхрон. За създаването му беше необходима изцяло нова, наистина революционна технология. Резонансните му чипове са направени не от силикон, не дори и от най-съвременните свръхпроводникови материали — алуминиево-галиевите арсениди. За нас дори тази технология е стара. „Кошера“ работи изцяло с мултилазерни чипове и сами имахте възможност да се уверите в тяхната работа — изпращахме кодирани светлинни сигнали със скорост, която се измерва с време, равно на една десетмилиардна част от секундата. Те се превръщат обратно в електронни сигнали чрез особен пласт от монокристални диаманти. В резултат разполагаме с чип, който не само обработва информацията с умопомрачителна скорост, но и я изолира от огромното количество топлина, което се отделя при обикновеното осъществяване на подобен род операции. Накратко казано, в сравнение с този кошерен мозък, всички останали компютърни системи изглеждат смешно тромави.

— Затова нямах никакъв шанс срещу него — поклати глава Шизей.

— Дори Джордж Патън на върха на славата си не би имал по-голям шанс от вашия — увери я доктор Рудолф.

— Но защо вече не се използва, след като е толкова бърз, интелигентен и умее да планира всичко? — попита Шизей.

— Току-що проведената демонстрация е началото — отвърна доктор Рудолф. — По принцип трябва да бъде държан в нещо като карантинен период, все още разработваме някои второстепенни проблеми. Защото „Кошера“ все още не е компетентен във всички области на живота.

— Не се ли страхувате, че някой може да се добере до този изключителен мозък? — попита Шизей.

— О, не — ослепително й се усмихна доктор Рудолф. — Освен системата за сигурност, с която вече имахте възможност да се запознаете, и която, бих добавил, е само малка част от общата ни система за сигурност, „Кошера“ е програмиран със своя вътрешна система за сигурност, която изключва както възможността за непозволено проникване в него, така и вирусни атаки от всякакъв вид. Мога да ви уверя, че рожбата на Кук Брандинг е напълно обезопасена!

— „Кошера“ е твоя рожба — поправи го Брандинг. — Аз съм само кръстникът.

— Благодаря, Кук — сведе глава доктор Рудолф. — Елате в кабинета ми, кафето сигурно е готово. Ще си позволя да ти отнема малко време с финансовите изисквания за следващата година…

— Шизей?

— Идвам, Кук. — Очите й все още не можеха да се откъснат от фантастичната машинка, която беше в състояние да мисли като човек. Направи крачка към тях, но десният й крак изведнъж се подгъна и тя почти се просна по очи. — Добре съм, добре съм — размаха ръце по посока на разтревожените мъже тя. — Просто трябва да продължа боса!

Обърна се с гръб към двамата мъже, събу обувките си. От вътрешността на счупеното токче измъкна малък цилиндричен предмет и светкавично го пъхна под плота на масата, върху която бе поставен „Кошера“. С бясно блъскащо сърце усети как лепкавата повърхност на цилиндърчето захваща здраво дървото, точно под осмоъгълната форма на компютъра. В следващия миг вече се беше извърнала към тях и щастливо се усмихваше:

— Кафе! Чудесно! Просто умирам за една чаша!

 

 

Късно следобед Томи Язава се върна в полицейското управление. Целият ден бе разпитвала помощниците на доктор Ханами и доктор Муку — персоналът в лабораториите и рентгена, изобщо всички, които са били в тесен контакт с двата кабинета. Прегледа и списъците с пациенти на двамата лекари за предишните шест седмици, търсейки нещо, което да я насочи към самоличността на убиеца.

От начина, по който бяха извършени престъпленията, беше ясно, че убиецът се е познавал с жертвите си. Това особено ясно личеше в случая с доктор Муку, който беше убит отблизо и без да оказва съпротива. Томи не можеше да си представи как някой, дори страховитият нинджа, с когото сама се бе сблъскала, ще проникне в кабинета на психиатъра и ще му вкара в окото цигара, натъпкана с фосфор. Именно фосфор беше открил лабораторният анализ върху лицето на доктор Муку. В заключение се казваше, че „силен пламък е проникнал през външната и вътрешната обвивка на ретината, очния нерв и очното дъно“. С други думи — пламтящият край на цигарата бе пробил цялото око и бе стигнал до мозъка, причинявайки бързата му смърт.

Според заключението на съдебния лекар, а и според това на самата Томи, убиецът не само се е намирал в близост до своята жертва, но е действал светкавично и изненадващо. Дрехите на доктор Муку не носеха следи от борба, не бяха дори измачкани. Кабинетът му беше безупречно подреден, нямаше никакви следи от борба. Заключение: Муку е познавал своя убиец. Предположение: Ханами — също.

Останалата част от следобеда Томи прекара с телефон в ръка. Търсеше познати и приятели на Ханами, опитваше се да ги свърже с тези на Муку, да намери нещо общо между тях. Беше поискала подробен доклад за семействата на двамата лекари — не защото очаквате да открие нещо важно, а просто защото бе свикнала да върши работата си както трябва и нищо да не пропуска.

До този момент бе научила, че Муку е бил вдовец, а Ханами е живял в отлична хармония със съпругата си. И двамата са били бездетни.

Когато приключи с набирането на номерата по списъка си — успя да открие едва една трета от хората в него — тя остави телефона и отиде при Сенжин. Имаше нужда от съвет, а в сведенията се споменаваше, че той лично се е консултирал на няколко пъти с доктор Муку относно заподозрени в убийства хора.

Смрачаваше се, повечето служители от дневната смяна вече си бяха тръгнали, голямата сграда бе далеч потиха. Но Сенжин си беше в кабинета.

— „Психопатията не е лицето на злото“ — така каза веднъж доктор Муку — отговори на първия й въпрос той. — „Тя е по-скоро лъч светлина, долетял до нас от отдавна забравен фар. Психопатът може да приеме и търпи край себе си единствено самотата“… — Сенжин бавно кимна с глава: — Да, помня отлично Муку-сан. Смъртта му е голямо нещастие за нашия отдел. Благодарение на неговите познания за психиката на престъпниците аз успях да идентифицирам, изолирам и заловя Курамата, Шигеюки и Тоширох — трима от най-търсените терористи в тази страна.

— Какъв човек беше той? — попита Томи.

— Муку-сан ли? — сбърчи чело Сенжин. — Трудно е да се каже. Беше изключително умен, разбира се, но и някак, бих казал, вглъбен… Не търсеше самоизявата, по моя преценка не беше от добрите оратори… Силата му беше в разсъдливостта.

— От това, което съм събрала до момента, личи, че не е имал много приятели.

— Бих се учудил, ако беше обратното — каза Сенжин. — Макар и изключително умен, Муку-сан беше доста упорит и своенравен човек. Силно се съмнявам, че с този характер би могъл да има близки приятели.

— Можете ли да ми разкажете малко повече за него?

Сенжин стана и излезе иззад бюрото си.

— В тази връзка искам да ви питам какво става с Никълъс Линеър. Върнал ли се е в Токио?

— Доколкото знам — не — отвърна Томи. — Никой не знае къде е, и в това отношение изпитвам нещо като облекчение. Защото „Червената армия“ едва ли ще успее да го докопа.

— Да се надяваме — отвърна Сенжин. — Макар че на ваше място не бих го изпускал от погледа си. Ще ви дам един съвет — открийте го при възможност веднага!

Той се беше изправил толкова близо до нея, че гърдите й почти го докосваха. Лицето й пламна, ноздрите й се разшириха. Пое дълбоко аромата на мъжкото му тяло, сякаш бе никотинов дим. Изпита остро чувство на срам. Не от еротичните си видения, а от факта, че не бе се дръпнала още в началото, както би трябвало да постъпи. Въпреки всичко не помръдваше.

— Как се чувствате, Томи-сан? — попита я Сенжин. — Неотдавна преживяхте сериозен сблъсък…

Чула го да произнася малкото й име, тя усети как по гърба й залазиха мравките на възбудата. Това също беше неблагопристойно поведение — нелюбезно поради интимната нотка, която внушаваше. Но Томи не успя да открие обида в душата си.

— Чувствам се достатъчно добре — отвърна тя с леко потрепващ глас. — Разбира се, ако не обръщам внимание на някои натъртени места по тялото си. — Установи, че й е трудно да си поеме дъх, но въпреки това добави: — С интензивна работа ще забравя кошмарите. — Сърцето й лудо блъскаше.

— Виждам, че основателно съм се тревожил за вас — каза Сенжин, протегна ръка и повдигна брадичката й. — Вие сте изключително всеотдайна служителка.

Коленете на Томи омекнаха от докосването му. Безмълвно се помоли на боговете да не изгуби съзнание. В кабинета изведнъж стана много горещо. А после дъхът й окончателно замря, тъй като главата му бавно се приведе надолу и устните му се впиха в шията й. Устата й се разтвори, клепачите й затрептяха. Чу го да прошепва името й, някъде далеч-далеч.

— Ела — едва чуто каза той и тя мълчаливо се подчини. Той я изведе от кабинета си и тръгна пред нея по почти пустия коридор. Вкара я в едно малко помещение, което се използваше за склад.

Затвори вратата зад себе си и превъртя ключа. От малкото прозорче високо на насрещната стена се процеждаше слаба и разсеяна светлина. Томи усети как някакви рафтове зад нея се впиват в тялото й. Беше толкова тясно, че никой от тях не можеше дори да се обърне.

— Какво… Какво става? — объркано прошепна тя, макар тялото й чудесно да разбираше всичко. Вътре в себе си тя бе сигурна в това, което предстоеше да се случи още от мига, в който Сенжин стана от бюрото си и се приближи до нея.

Усети устните му върху своите. Неволно разтвори уста и потръпна от удоволствие, когато езиците им се докоснаха, а след миг и здраво се преплетоха. Господи, най-сетне! Искам това да продължи вечно!

Почувства как полата й се вдига нагоре, ръцете му обхванаха бедрата й. После той се отпусна на колене, а Томи беше толкова смаяна, че не можеше да отрони нито звук. Когато езикът му откри пламналата рана между краката й, тръпнеща от желание за него, тялото й се разтърси от могъща тръпка. Имаше чувството, че бавно се плъзга в гореща баня, мускулите й омекнаха, костите й сякаш се стопиха. Съзнанието й бе абсолютно пусто, сякаш промито от силен наркотик. Някак унесено си спомни как бе мечтала за този миг, макар никога да не бе допускала, че той действително ще настъпи. Спомените за тайните й блянове се смениха с действителността, завъртяха се в безумна вихрушка. Колко нощи бе лежала с широко разтворени очи и се бе докосвала по начина, по който в момента я докосваше Сенжин! Колко пъти си бе представяла, че той е до нея, над нея, вътре в нея! И ето че бляновете се бяха превърнали в действителност, в някаква сюрреалистична постеля, върху която бавно се раздвижваха пламналите й бедра.

Духът й, лек и безплътен, се рееше на воля в малката и задушна стаичка. Едва доловимата миризма на пот — нейната пот, нейната възбуда — беше като аромата на фин парфюм, невероятно приятен букет, от който ноздрите й се разширяваха, а от устата й се изтръгваха тихите писъци на неземната наслада.

Накрая сякаш цялата вселена се вмести в пламналото й тяло, бедрата й полудяха, ръцете й хванаха мократа от пот глава на Сенжин и я притиснаха с огромна сила в пролуката между широко разтворените й нозе, светът изчезна от помътеното й съзнание. И когато помисли, че всичко вече свърши и започна да се отпуска, той внезапно се изправи и проникна дълбоко в нея с цялата си мъжка мощ, очите й се обърнаха с бялото навън, усещането й за неземна наслада нахлу в душата й с такава сила, че тя моментално забрави насладата, която бе изпитвала само допреди миг и бе приела за връх на удоволствието.

Искаше повече от плътта му, пръстите й трескаво раздърпаха възела на вратовръзката му и разкопчаха ризата му до кръста. Езикът й побесня по шията му, докосна грубото, очертание на отдавна зарасналата рана, устните й нежно я целунаха. Пот засмъдя в очите й.

Хлипаше от щастие на гърдите му, ханшът й яростно отговаряше на мощните му тласъци, краката й се обвиха около кръста му, устните й хапеха солената му плът. Вече не бяха двама души, вкопчени един в друг в тясното помещение. Превърнаха се в едно цяло — изгарящо в пламъци, топящо се, лудо…

Когато всичко свърши. Томи усети вкуса на кръвта му по устните си. Отпусната в прегръдките му и увила крака около кръста му, тя се вслушваше в нестройното блъскане на сърцата им, доволна от мрака, доволна дори от нетърпимата горещина. Не можеше да си поеме дъх, но и това й харесваше. Сякаш двигателят, който бяха създали с телата си, отнемаше всичкия кислород наоколо. Слепоочията й лудо пулсираха и тя съзна, че каквото и да се случи оттук нататък, част от него й принадлежи завинаги. Не знаеше какво съдържа тя — емоция, чувство или нещо далеч по-ефимерно… Не беше време за дефиниции, още по-малко за равносметки. Беше време за възприемане на тайнственото и неизвестното, за преклонение не само пред самото им съществуване, а дори и на самата представа за тях.

После, като крадец в тъмна нощ, в съзнанието й се промъкна тревожният въпрос: Господи, какво направихме?

Отдръпна се от него. Стори го с мъка, сякаш телата им бяха залепени с необичайно здраво лепило. Зададе въпроса на глас, повече на себе си, отколкото на него:

— Какво направихме, Омукае-сан? — Откри, че трудно си поема дъх.

— Вероятно се спасихме — тихо отвърна той.

Затворен в тясното пространство и пълната интимност на телата им, този отговор й се стори чудовищно шокиращ.

— Какво искате да кажете? — смутено попита тя, макар сърцето й да знаеше всичко, макар душата й да чувстваше правотата на думите му.

— Не е тайна, че ти не беше щастлива, Томи — нежно промълви той.

— Но как вие?… На никого нищо не съм казвала!

Той не обърна внимание на избухването й и тихо се разсмя:

— Ами аз… Нима някой познава отблизо железния Омукае? Просто няма кой знае какво за казване… Животът ми е празен и безсмислен, ако не се брои работата… — Ръката му я докосна в мрака, тялото й потръпна сякаш ударено от ток. — Но сега имам чувството, че най-сетне всичко идва на мястото си. Вече и над моето небе блестят ярки звезди… Има луна, а дори и слънце… — От устата му се откърти тежка въздишка: — Ех, Томи!

— Не! — извика тя, откъсна се от прегръдката му и рязко отвори вратата. Хладният въздух в коридора, контролиран автоматично от климатичната инсталация на сградата, рязко я блъсна в гърдите, тя неволно изхълца. После се овладя и изтича в дамската тоалетна.

Наплиска лицето си със студена вода, изми и разгорещеното си тяло. Нито веднъж не се погледна в огледалото, сигурна, че в него ще види не своя, а неговия образ.

Беше абсолютно зашеметена от мисълта, че може да има отношения с мъж като Сенжин Омукае. Докато тези отношения бяха просто мечта и игра на въображението, всичко беше наред. Но прехвърлени в действителността, те се превръщаха в сериозна заплаха. Защото бяха установени с човек, който живее по собствени правила, с човек, който се чувства зле в тесните окови на японското общество.

Не е тайна, че не си щастлива, Томи. Гласът му долетя от мрака и се уви около шията й като дългите, вечно немирни снопчета на собствената й коса. Откъде беше разбрал това? Винаги си беше въобразявала, че чувствата й са непроницаеми за околните, че са нейна тайна.

Тялото й неволно потръпна от настъпилото отрезвяване. Господи, с каква лекота ме прелъсти този човек! Вероятно е виждал състоянието на духа ми като разтворена книга. И може да ме тласне в посоката, в която реши. Не! Прегреших, но това никога няма да се повтори! Дали си дава сметка на какво унижение ме подложи, принуждавайки ме да изпитвам удоволствие от забраненото?

Вероятно не, реши в крайна сметка тя. Сенжин Омукае е просто един самотник, един бунтар, чието поведение едва ли някой би търпял, в случай че го изложи на показ. Точно това е причината, поради която висшите офицери в Градското полицейско управление изпитват към него по-скоро страх, отколкото възхищение. Те предпочитат да обърнат гръб на човека Сенжин, просто защото полицаят Сенжин е това, от което се нуждаят. Но какво ще стане, ако един ден това се промени? Томи неволно потръпна. Той ще бъде лишен от всичко, ще се превърне в кръгла нула.

С усилие на волята изхвърли от съзнанието си тези мрачни мисли. А после излезе от тоалетната със същата стремителност, с която бе влетяла в нея.

 

 

Всеки вторник Кусунда Икуза оставаше до късно в кабинета си. И именно вторник беше денят, в който Плъха временно прекратяваше неотклонното си наблюдение над него, тъй като просто не виждаше смисъл да си губи времето.

Но сега видя каква огромна грешка бе допускал. Минаваше девет, но Икуза все още беше на работното си място. Всички отдавна си бяха отишли, светеше единствено канцеларията кабинет на „Нами“.

Плъха отдавна беше проникнал в сградата. Представяйки се за строителен инженер, той се появи тук още в ранните следобедни часове и изчезна без следа към горните етажи.

От наблюдателния си пункт забеляза пристигането на Килан Ороши далеч преди това да стори самият Икуза. Без да губи нито секунда, той се зае да инсталира своите електронни „уши“. Облечена в къса кадифена поличка, която стигаше едва до средата на бедрата й, кремава копринена блузка, високи кожени ботуши и дълго до земята наметало от някаква синтетична материя, наподобяваща кожата на питон, Килан блъсна вратата и се насочи директно към кабинета на Икуза. „Нами“ държеше апартамент с няколко канцеларии в сградата на „Нипон Кейо“, разположена в горния край на Ниши-Шинюку, на две преки разстояние от Мейжидори.

Токио блестеше с всичките цветове на дъгата — купчина скъпоценни камъни, потопени в кехлибарената нощ. Близките реклами мигаха в здрача като очите на хищен звяр. Въздухът тежеше от микроскопичните частици на автомобилния смог, високите небостъргачи в Шинюку стърчаха сред него като импресионистични кули, излезли изпод четката на Сюра. Това също можеше да се нарече модерно изкуство, а ако някой се замисли за наименованието му, вероятно щеше да стигне до нещо като „постмодерен индустриален пейзаж“.

Кусунда Икуза не работеше, а просто седеше и чакаше Килан. Бутна настрана документите, които вече от часове не беше погледнал.

— Защо толкова упорито продължаваш със своята недискретност? — посрещна я с въпрос той.

— Баща ми със сигурност ще получи инфаркт, ако научи за нас — отвърна момичето и на лицето му изгря злорада усмивка. — Което би било чудесно!

— Не ставай смешна! — сряза я Кусунда Икуза. — Нищо подобно няма да се случи!

— Да, ама аз живея с него, а не ти! Той ме мрази почти толкова, колкото мрази и мама!

— Напротив, той държи на теб!

Килан посрещна тези думи с такава гримаса, че дори Плъха усети как се свива стомахът му.

— Предпочиташ да мислиш така, защото точно това е причината, поради която се чукаш с мен!

— Понякога имаш доста странно чувство за хумор, Килан!

Гримасата се превърна в злобна усмивка.

— Изобщо не се шегувам и ти добре знаеш това, Кусунда! — просъска момичето. — Ти винаги знаеш всичко!

— Какво искаш да кажеш, Килан?

Ръката на момичето се скри под бюрото му и сякаш започна да опипва нещо там.

— Знаеш какво, отлично знаеш!

След известно време, преминало в мълчание, Икуза се обади с внезапно одрезгавял глас.

— Зная само, че се държиш лошо с мен и аз не съм в състояние да променя отношението ти…

— Наистина ли искаш отговор, или просто си развиваш обичайните теории? — Той не отговори и момичето продължи: — Обичаш да ме чукаш, защото заедно с мен чукаш и баща ми. Така е, нали? — После поклати глава, изражението на лицето й беше напълно искрено: — Не, тук греша… Или думите ми не изразяват цялата истина… — Чертите й омекнаха като разтопен восък, долната й устна се издаде напред, езичето й се стрелна навън, сякаш за да близне вкусен сладкиш. — Истината е, че само аз съм в състояние да те прелъстя, Кусунда. Ти използваш цялото си време, за да налагаш волята си над околните, а това е тежка работа. О, зная, че никога няма да го признаеш, но това е истината! И в нея се съдържа част от красотата на нашата връзка. Не е нужно да ми признаваш каквото и да било. Не ти е нужен изповедник, а и аз нямам никакво желание да играя подобна роля!

Плъха ясно виждаше дълбините на познанието в очите й и неволно се запита дали Икуза си дава сметка в какво се е забъркал.

— Ти можеш да ме прелъстиш, защото ти го позволявам! — каза дебелият.

— Това не е прелъстяване — изсмя се Килан. — Ти имаш предвид обикновена сделка. — После сви рамене и добави: — Няма значение. Не ме интересуват твоите слабости, Кусунда. Нито действителните, нито въображаемите. За мен ти си като сън, като видение, появило се сред пушека на марихуаната. Изобщо не ме интересуваш. Върша всичко заради баща ми. Лягам с теб единствено, защото знам, че той буквално ще пукне, когато разбере, че си вдигам краката за теб! Интригантствам с теб, защото интригите удовлетворяват желанието ми за безпорядък, защото съм онзи престъпник, който баща ми никога не е бил и няма да бъде. Както казват американците — аз съм куражлия, Кусунда. А приятелите ми с революционно мислене казват, че притежавам изключително силно желание за промяна. Ти как би нарекъл това желание?

Икуза сякаш се забавляваше от монолога на момичето или поне не изглеждаше отегчен. Плъха вече беше сигурен, че той подценява Килан. Докато тя рецитираше основите на своята житейска философия, черните очи на Кусунда Икуза възбудено проблясваха. Сякаш думите й имаха свойството да осветяват и най-потайните кътчета на душата му.

Слушайки монолога на Килан Ороши, Плъха си спомни за един стих от английския поет Алтърнън Суинбърн:

Промяната не докосва истината…

Но според него тези бъдещи революционери, странно преплетени един в друг, трудно биха разбрали мисълта на Суинбърн.

— Бих го нарекъл „татемае“ — рече Кусунда Икуза. — Фасадата, до която толкова майсторски прибягват телевизионните звезди. Десет хиляди души попадат едновременно в клопката на „татемае“. В крайна сметка, ние японците, сме фетишисти, които се прекланят пред фасадата и боготворят всеки символ, който е в състояние да ни накара да забравим страховете си. В този процес нерядко хвърляме всичките си сили, обричаме живота си.

— Също като на императора — погледна го със светнали очи Килан. Плъха забеляза, че тя притежава способността да обърне наопаки и най-смисления отговор, да го използва моментално за собствените си цели. Същевременно говореше по начин, който далеч надвишаваше познанията на едно осемнайсетгодишно момиче. Плъха си напомни, че тя се счита за революционерка, а сред подобни хора ораторското умение е на особена почит. — Никой не знае повече от теб за императора, Кусунда. Когато съм с теб, аз имам чувството, че съм се доближила до него.

— Стига! — изкрещя Икуза. — Започваш да се подиграваш с най-светите неща!

Беше съвсем ясно, че Килан бе успяла да докосне някакъв скрит нерв, а психиката й я караше да натиска докрай.

— Кой казва, че императорът е свят? — попита тя. — Ти? Или останалите членове на „Нами“?

— Императорът е пряк потомък на Небесния син.

Успяла да го въвлече в мътните води на философския спор, Килан бе твърдо решена да го направи на пух и прах. Това беше съвсем ясно на Плъха, но едва ли важеше и за Икуза.

— Кой прибягва сега до „татемае“? — попита момичето. — Ти си по-добър от всички телевизионни звезди, взети заедно! Митът за краля бог е стар колкото света и навсякъде са се прекланяли пред него. Но ти добре знаеш, че той е просто един кух талисман, с чиято помощ успяваш да мачкаш душите на хората.

— Вече говориш глупости — усмихна се Икуза. — Какво правиш с мен, ако това наистина е вярно?

— Много добре знаеш, Кусунда. Аз съм толкова аполитична, колкото ти си обратното. И това е единственият баланс в цялата ни връзка.

— „Аполитична“ не е думата, която най-точно ти подхожда — отвърна Икуза. — Ти си нихилистка, ти си зловеща сибила в черни одежди!

— Ох, защо не ми казваш тези думи, докато сме в леглото! — извика възбудено тя.

Плъха си даде сметка, че Икуза изобщо не обръща внимание на многобройните й възклицания. Ръцете му мълчаливо я притеглиха, тялото й изведнъж се изгуби в огромната му маса. Докато се любеха Плъха гледаше встрани, но не изключи магнетофона.

— Сибила, а не ангел — рече, след като всичко свърши Икуза. — Никога вече няма да те наричам ангел.

Килан Ороши навлече набързо дрехите си и се засмя:

— Все ми е едно!

Облече и палтото си, но Икуза не помръдваше.

Плъха реши да я проследи и тя го отведе в Асакуза, пресичайки целия град. Там се вмъкна във входа на мрачна железобетонна сграда, от тези, които строяха в изобилие след войната и съдържаха „усагигоя“ — малките, подобни на заешки дупки апартаментчета.

Почука на вратата на едно от тях и Плъха с удивление видя платиненорусата коса на слабичкия младеж, който й отвори.

— Килан! — радостно се провикна той.

— Здрасти, Негодник — отвърна тя и вратата се затръшна зад гърба й.

 

 

Томи покани Нанги да присъства на разпита на вдовицата на доктор Ханами и изпита задоволство от положителния му отговор. Беше успяла да разбере, че неговите забележки и коментари са по-скоро проницателни, отколкото обидни за професионалното й умение. Изпитваше все по-твърдото убеждение, че този човек е роден детектив — с неутолимо любопитство, чувство към детайла и аналитичен ум. Той остана единственият й съюзник в разследването на убийството на танцьорката Марико, беше заинтригуван от случая не по-малко от самата нея. В допълнение на всичко това Томи просто го харесваше.

Ханико Ханами беше висока и властна жена. Не пропусна да им съобщи, че е наследница на една от най-старите самурайски фамилии, живяла някога в северната част на Хоншу. Кимоното й бе от великолепна коприна, а от изработката му личеше, че е най-малко на петдесет години. Гладката тъмносиня повърхност на гърба й беше украсена с изящен букет цветя, листенцата им потрепваха като живи и при най-малкото й движение.

Според това, което им каза, бракът й с доктор Ханами бил безупречен до самата му смърт. И толкова. Томи я засипа с въпроси, но не успя да научи нищо повече. Очевидно тази, жена не обичаше да се ровят в личния й живот, не искаше да позволи това, дори когато ставаше въпрос за полицията. Почти всички японци уважават полицейската институция и с готовност й сътрудничат, но тя не беше от тях. Защо?

Нанги се обади, едва когато мълчанието в стаята вече не можеше да се понася.

— Бих ли могъл да получа един стол, госпожо Ханами? — попита той. — Краката ми са в такова състояние, че не позволяват да седя по традиционния начин.

— Разбира се, заповядайте — отвърна Ханико Ханами и ги поведе към съседното помещение, обзаведено изцяло по западен образец. Докато Нанги се настаняваше на един от столовете, очите на домакинята изучаваха лицето на Томи, просто за да му спестят неудобството. Едва когато той приключи с нелеката операция, тя се обърна и попита:

— Много ли ви боли?

— Понякога доста — отвърна Нанги.

Тя скръсти ръце в скута си и тъжно съобщи:

— Аз страдам от артрит. Сега е поносим, но най-много ме мъчи сутрин, преди ставане. Да не говорим за зимата… — Езикът й остро изщрака в небцето.

— През зимата е най-зле — съгласи се Нанги.

Томи наблюдаваше зараждането на близостта помежду им с чувство на истинско страхопочитание. Ядосаната и мрачна Ханико Ханами, която ги бе посрещнала на прага, вече я нямаше. На нейно място седеше една болна старица.

— А сега боли ли ви? — заинтересува се госпожа Ханами.

— Днес май прекалих с ходенето — с пъшкане призна Нанги.

— Имам нещо, което веднага ще ви облекчи — каза жената, скочи на крака и след миг се върна с малко бурканче в ръце.

— Вземете — някак срамежливо му го подаде тя. — С това мажа ръцете си, действа им много добре… Мъжът ми го е приготвил…

Нанги пое бурканчето и за огромно смайване на Томи разкопча панталона си. Намаза малко от мехлема на пръста си и започна да го разтрива по крака си.

— В тази посока ли? — вдигна очи към домакинята той.

— Не, в обратната — каза госпожа Ханами, после клекна до него, потопи пръсти в бурканчето и започна да разтрива бедрото му. — Ето така, ето така… — майчински мърмореше тя.

Когато свърши, Нанги й благодари и й помогна да се изправи на крака. Лицето й бе леко зачервено.

— Вече съм стара и започвам да се вдетинявам — малко смутено каза вдовицата, после на лицето й се появи лека усмивка: — Но все пак е приятно да помогнеш на някого!

— Разбира се — кимна Нанги. — Преди няколко години се пенсионирах и оттогава насам все гледам да бъда от полза… Точно затова сега съм тук… — Облегна се на бастуна и погледна домакинята право в лицето: — Госпожо Ханами, искам да ви задам няколко важни въпроса. Този, който е убил съпруга ви, положително е вършил и други престъпления. И несъмнено отново ще убива. Затова се надявам да ми отговорите…

В общи линии това бяха същите думи, които и Томи беше употребила в началото на разпита. Но Нанги по някакъв тайнствен начин бе успял да намери ключ към душата на възрастната жена и Томи изпита неприкрито възхищение от него.

— Разбирам — каза госпожа Ханами и се изправи. — Искате ли да излезем навън? Напоследък слънцето прониква толкова рядко през промишления смог, че човек трябва да се възползва от всеки лъч!

Излязоха на каменна тераса, издигаща се над великолепна градина. Спуснаха се долу и тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше сред небрежно разпръснати речни камъни в сивкав цвят.

— Вече сигурно знаете, че съпругът ми беше блестящ хирург — обади се домакинята. — Ръцете му бяха като ръцете на гениален скулптор и той направо ги боготвореше. Използваше далеч повече крем, отколкото аз самата… — Настаниха се в изящната чайна, разположена в дъното на градината и жената продължи: — У дома не съм го виждала да използва сапун, понякога си мислех, че има фобия срещу него… Това не можеше да е вярно, разбира се, защото преди всяка операция трябва да се търка до посиняване, нали? — Малкото помещение ухаеше на суха трева, подправки и изгоряло дърво. — Изпадаше в паника и при най-малката драскотина по кожата си. Ръцете му наистина бяха изключителни — меки и пухкави като на малко момиченце.

В началото Томи беше изненадана и почти шокирана от непочтителните забележки по отношение на мъртвия, почувства как в душата и се свива топка на неприязън към тази жена. Но скоро разбра, че Ханико Ханами иска да се разтовари от бремето на дълго пазени тайни и сърцето й омекна.

Каквито и недостатъци да имаше тази жена, приготвянето и поднасянето на чая очевидно не фигурираха сред тях. Томи прехласнато наблюдаваше ловките й, едва доловими движения, вследствие на които гъстата мътилка се превръщаше във великолепен бледозелен чай.

— Той беше наистина прекрасен хирург, но като съпруг беше нещо съвсем различно — продължи госпожа Ханами. Надвесено над чашката, слабото й лице за миг се подмлади и стана дори красиво. Каква ли кокетка в била преди години, неволно се запита Томи. — Вероятно исках прекалено много от своя брак — продължи госпожа Ханами. — Хранех надежди и това беше грешката ми. Но аз почти не познавах съпруга си, когато се венчахме… А едва ли успях да го опозная и след това.

— Защо казвате това, госпожо Ханами? — попита Нанги.

— С течение на времето съпругът ми се умори от мен — въздъхна Ханико Ханами. — Докато беше по-млад, той обичаше край него да има много жени. После остана само една… Вероятно поради липса на енергия или… как да кажа?… Някакво чувство за стабилност… — Отпи глътка чай и продължи: — Може би това ще ви се стори странна характеристика на една извънбрачна връзка, но мога да ви уверя, че тя подхожда абсолютно точно на случая с моя съпруг.

— Знаете ли какво е искал съпругът ви? — тихо и внимателно попита Нанги.

— Искал ли? — изненадано примигна госпожа Ханами. — О, да, то беше съвсем очевидно… Не е искал да умре. Или, по-точно казано, да остарее… Постоянният парад от женски лица и тела пред очите му някак му е помагал да си внуши, че той е непроменим, че не остарява… За него жените бяха като вълшебно огледало, което го уверяваше, че не се е променил, че винаги ще бъде млад.

— Но това се е променило — отбеляза Нанги.

— Какво? — стреснато го погледна тя, изтръгната от дълбокия размисъл.

— Казахте, че е останала само една.

— О, да — кимна тя. — Мисля, че тази е била съвсем младичка, с твърда плът. Мъжът ми вече мечтаеше за младостта, парадът от женски тела не му беше достатъчен. Вероятно е искал да задържи завинаги младостта в ръцете си.

— Говорили ли сте някога за развод? — попита Нанги.

Госпожа Ханами изпусна кратък напрегнат смях.

— Не, Господи! Не! Ясно е, че не сте познавали съпруга ми. Никога не е имало и намек за подобни неща, нямаше и да има… Съпругът ми нямаше представа, че аз зная за извънбрачните му забавления. Щеше да умре от срам, ако бях проявила жестокостта да му го кажа.

— А защо не му го казахте? — попита Томи със същия мек тон, до който прибягваше Нанги.

— Нима трябваше да сторя това? — разшириха се от учудване очите на госпожа Ханами. — Та ние се обичахме!

След тези думи настъпи продължително мълчание. Най-накрая Нанги се размърда в стола си.

— Кажете ми нещо за последното момиче, с което се е виждал съпругът ви… Откъде знаете, че е била много млада и плътта й е била твърда?

— Ами тя беше танцьорка — отвърна госпожа Ханами.

— Вие сте я познавали? — погледна я с недоверие Томи.

— Не нея, скъпа — спокойно отвърна домакинята. — А тялото й. — Отново бе сдържаната и хладна жена, която ги посрещна на прага. От цялото й поведение се излъчваше достойнството на самурайското й потекло, градено в продължение на векове. В днешно време сигурно не е лесно да носиш бремето на тази желязна традиция, помисли си Томи.

Ханико Ханами се изправи и се насочи към шкафа от черно дърво в дъното на помещението. Походката й беше лека и същевременно величествена, от цялата й осанка се излъчваше гордост. Извади нещо от горното чекмедже, върна се при гостите си и разтвори длан.

— Намерих това в джоба на съпруга си. Една вечер, когато се прибра много късно… Претърсих костюма му, след като го изчаках да заспи… Реших, че имам право на това.

Томи и Нанги насочиха погледи към разтворената й длан. Върху нея се поклащаше миниатюрно фенерче от пластмаса. Върху горната му част беше гравирана емблемата на нощния клуб „Силк Роуд“ — заведението, което Томи вече познаваше до болка.

 

 

— Някога ме търсеха — каза Канзацу. — После ме победиха, а накрая ме забравиха. — Беше седнал с подвити крака на пода. Къщата под Черния жандарм беше изцяло от камък, с едно-единствено помещение. — Това е моят отговор на въпроса ти защо съм тук, в Ходака. А сега ми кажи защо ти си тук, Никълъс?

— Първо искам да зная дали съм мъртъв — отвърна Никълъс. — В отвъдното ли съм?

— Вярваш ли в отвъдното, Никълъс? — наклони глава Канзацу.

— Да, мисля че вярвам.

— Значи си там — каза старият сенсей. — След известно време сам ще определиш какво си имал предвид.

— Но мъртъв ли съм? Замръзнах ли в подножието на Черния жандарм?

— Този въпрос не е от значение — сурово отвърна Канзацу. — Вече ти казах, че ти си този, който ще определи състоянието си. Живот или смърт? — Сенсеят сви рамене: — Аз отдавна не правя разлика между тези две състояния.

— Но можеш да ми кажеш дали съм още жив, нали? Или всичко това е някакво видение?

— Когато проумееш безсмислието на тези въпроси, ще имаш и отговорите, Никълъс.

Сърцето на Никълъс бавно успокояваше бесния си ритъм. Вече не беше вцепенен от студ, но тялото го болеше ужасно. Докосна белега от операцията на главата си и го усети както винаги. Сигурно съм жив, реши накрая той. Но подобни заключения му се струваха странни на това място.

— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш — каза той.

— Защо трябва да съм изненадан? Ти си идвал тук много пъти.

— Какво? — учудено го погледна Никълъс. — Не съм те виждал от зимата на 1963 година, а в тази къща стъпвам за пръв път.

Канзацу погледна в чинията пред него и поклати глава:

— По-добре се нахрани. Скоро ще се нуждаеш от всичките си сили.

— Зная — кимна Никълъс. — Ако правилно си спомням, спускането от Ходака е не по-малко изтощително от изкачването.

— Нямах предвид физическите усилия — отвърна Канзацу.

Очите на Никълъс бавно напуснаха загадъчното му лице и се сведоха към храната в чинията. Започна да яде. После заспа. И отново сънува заплашителната грамада на Черния жандарм…

Беше толкова потискащ сън, че след като се събуди, той го сподели с Канзацу.

Сенсеят дълго време мълча. После потръпна и каза тихо, с някакъв нереален, идващ сякаш от сънищата на Никълъс глас:

— Защо това видение те смущава толкова много?

— Не ми е съвсем ясно — призна Никълъс. — Може би има нещо общо с изумрудите, които наследих от дядо си.

— Така ли? — вдигна вежди Канзацу. — Разкажи ми за тях.

И Никълъс започна. Описа му кутията с петнайсетте изумруда, изричното предупреждение на Чонг, своята майка, да върши с тях каквото иска, но никога да не допуска в кутията да останат по-малко от девет камъка.

— Тя каза ли какво ще се случи, ако камъните останат по-малко от девет? — попита Канзацу.

— Не — поклати глава Никълъс. — Знаеш ли нещо за тези изумруди?

— Май съм чувал за тях, но изобщо не предполагах, че ги притежаваш ти.

— Обладават голяма сила.

— Да. Огромна.

— Но по какъв начин са я придобили? — попита Никълъс.

— Чрез Тао-тао — отвърна Канзацу.

— Какво общо имам аз с Тао-тао?

Канзацу не обърна внимание на въпроса му и поклати глава:

— Онзи „дорокусай“ иска да ги вземе — промълви той. — Къде се намират?

— На сигурно място — отвърна Никълъс.

— В себе си ли ги носиш?

— Не. Едва ли бих ги опазил. Нали вече съм широ нинджа.

Канзацу кимна, помълча известно време, после промълви:

— От доста време си тук, предполагам, че вече си достатъчно отпочинал, за да започнем. — Беше облечен в черно памучно „ги“ — обичайния екип за упражнение в бойни изкуства. — Преди много години, когато те изпратих в Кумамото, ти беше убеден, че трябва да се изправиш единствено срещу братовчед си Сайго… Вероятно и до днес си убеден в това. Беше млад и надарен. И точно заради таланта си ти не беше в състояние да разбереш изцяло своята сила. Разбира се, често сме разговаряли по този въпрос.

— Защо постоянно повтаряш, че това се е случвало често? — попита Никълъс. — Случва се сега, при това за първи път.

— Времето е като океана — отбеляза Канзацу. — Има вълни и течения, приливи и отливи. И в един момент те създават особен водовъртеж, събитията се повтарят и възпроизвеждат, след което бавно се насочват към скалистите брегове…

— Странна представа за времето — отбеляза Никълъс.

— Напротив, ти си този, който има странна представа за времето — поклати глава Канзацу. — Но това е естествено за човек, който все още прави разлика между живота и смъртта. Да попаднеш в плен на тази илюзия е все едно да опознаеш десетте бивола — различните фази на просветлението Дзен. Помниш ли ги, Никълъс?

— Разбира се. Започваш да търсиш бивола навсякъде около себе си, откриваш го, укротяваш го, възсядаш го и го прибираш у дома. И тогава разбираш, че този бивол никога не е съществувал, че е бил част от теб самия — отрязана от самата ти същност, окончателно загубена…

— Това напомня ли ти за нещо?

— Не — поклати глава Никълъс.

Канзацу се обърна, взе металния съд от вкопаната в пода печка и напълни чашите с чай. Беше горчив, тъмночервен на цвят. В Северен Китай го наричаха „Железния дракон“.

— През зимата на 1963 година те изпратиха в Кумамото да откриеш бивола — промълви сенсеят.

— Но там срещнах Сайго и той ме победи.

— Не само теб, но и мен — кимна Канзацу. — Месец по-късно напуснах Токио завинаги и дойдох тук за последната фаза на своя живот — забравата.

— Аз нито за миг не съм те забравил, сенсей.

— Така и трябваше да бъде. И точно затова дойде.

— Вече ти казах, че съм широ нинджа, сенсей — рече Никълъс. — Дойдох при Черния жандарм да търся пътя към спасението. Надявах се да получа помощ от Киоки — сенсея на Акико, за когото бях сигурен, че е танжин. Но го открих мъртъв в замъка му… Там, на платото Азама. А после разбрах, че е имал брат на име Генши.

— Аз съм Генши — тихо промълви сенсеят. — Аз съм братът на Киоки, аз съм и Канзацу… Имам много имена.

— Ти?! — едва не се задави от изненада Никълъс. — Значи си танжин?!

— Преди да ти отговоря, искам да разбереш, че духът ти е объркан. Ръководи го страхът. Духът ти е толкова изтощен, че вече не си в състояние да различаваш доброто от злото.

— Разбирам — промълви Никълъс. — Аз съм в клопката на широ нинджа.

— Широ нинджа е клопка за теб, защото си отказвал да приемеш истинската си същност: Ти все още търсиш бивола, Никълъс, все още не си даваш сметка, че той не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си зимата на 1963 година, Никълъс — отвърна Канзацу. — В Кумамото, когато Сайго ти отне любимото момиче. Юкио, а ти беше убеден, че той те е победил…

— Мислех, че стана така, както е било писано да стане — каза Никълъс.

— Отново мислиш за несъществуващия бивол — търпеливо отвърна Канзацу.

— Не те разбирам — озадачено го погледна Никълъс.

— Все още не си достатъчно възстановен — каза Канзацу. — Трябва да поспиш.

— Изгубен съм, сенсей — тъжно промълви Никълъс, след като се събуди.

— Навън силата ти ще се върне — каза Канзацу.

— Радвам се, че си тук да ме водиш — отвърна Никълъс и се зае да обува планинските си обувки.

— Духът ти все още е объркан и никой не може да те води — отвърна Канзацу и пръв напусна къщата.

— Но навън е нощ, — изненада се Никълъс.

— Ти спа непробудно цял ден и цяла нощ. Отново ли сънува Черния жандарм?

— Не — поклати глава Никълъс. Имаше странното чувство, че сенсеят вече знае това. — Сънувах камъш. Търсех нещо сред него, но не помня какво. После открих отпечатъци от стъпки по тресавището. Коленичих да ги разгледам и те изведнъж ми проговориха. Гласът беше напевен, почти като трелите на славей. После камъшът и тресавището изчезнаха. Озовах се отново в замъка на Киоки, промушвах се през лунната портичка в кабинета му.

— Какво ти каза гласът?

— Не помня.

— На брат ми ли беше?

— Не, но приличаше на него. — Никълъс се придвижваше по влажната скала с лоената на доста усилия. — Може би съм успял най-сетне да прогоня кошмара на Черния жандарм — с надежда в гласа добави той.

— Това добре ли ще е за теб?

— Разбира се!

— Толкова бързо ли забрави, че духът ти продължава да е объркан, че все още не различаваш доброто от злото?

Едва в този момент Никълъс забеляза, че Канзацу е облечен само в тънкото си памучно „ти“.

— Не ти ли е студено, сенсей? — учудено попита той.

— Студено ли е навън? — равнодушно сви рамене Канзацу, после му направи знак да поеме напред. — Не съм забелязал.

Леденият вятър фучеше над назъбените скали и дълбоките пропасти, стръмните склонове на Черния жандарм мрачно проблясваха, гладки като стъкло, непристъпни… Сухият сняг проскърцваше под краката им, едва забележимата пътечка се изкачваше почти отвесно нагоре. Наоколо нямаше нищо друго, освен непристъпни скали. Никълъс започна да се изкачва по тях, забивайки пръсти в едва забележимите пукнатини, дишайки тежко от върховното усилие.

— Когато сънувам, че Черния жандарм се издига като остър кол от центъра на душата ми, аз винаги се събуждам от страх и сковаващ ужас — каза той по време на една от кратките почивки.

Канзацу не отговори и Никълъс се обърна да го погледне. Едва тогава разбра, че е сам в подножието на върха.

 

 

Шизей живееше в къща от кафяв пясъчник в Джорджтаун, непосредствено зад Воксхол Роуд. Тя беше собственост на един от основните спонсори на природозащитната организация, но Шизей рядко я използваше. През зимата предпочиташе Сен Мориц, а през лятото — Кап Фера. И на двете места притежаваше разкошни вили, определено предпочиташе Европа пред родния си Вашингтон.

Живееше сама. Всяка сряда в къщата пристигаше една съпружеска двойка, за да почисти, а и да приготви някаква храна, ако стопанката пожелаеше това. Така беше вече цели осемнайсет години.

Стените на долния етаж бяха покрити с изящно резбовани панели в бледокафяв цвят, над мраморните камини бяха натрупани френски бронзови статуетки от XVIII век, фин китайски порцелан и още куп безценни дреболии. Но спалнята й на втория етаж беше сравнително скромна. Прозорците й гледаха към малка, но великолепно поддържана градина. Градинарят — японец, я обичаше поне толкова, колкото и децата си. Слънчевата светлина се процеждаше през фините листа на бялата акация с изящно позлатени ръбчета, между тях надничаха красиви пеонии и азалии.

Шизей излезе от банята и зашляпа с боси крака към гардероба. Разбута кутиите с обувки и измъкна иззад тях електронното си оборудване. Постави портативния компютър на малкото френско писалище, включи захранването и настрои приставката за телефон. После се настани зад бюрото, сложи на главата си леките като перце слушалки и включи специалния кабел към задния панел на компютъра.

Включването си в програмата осъществи не чрез клавиатурата, а с помощта на няколко думи, изречени почти шепнешком в малкия микрофон, стърчащ от слушалките. Мощният компютър покорно зажужа, изпълнявайки прецизно сложните й команди. Екранът за миг остана тъмен, после просветля и върху него се изписаха многобройни символи. С помощта на клавиатурата извади от паметта програмата РИНРИС, която започна да пулсира в центъра на монитора като тъмен и опасен скъпоценен камък.

Шизей си пое дъх и каза няколко думи в микрофона. Компютърът я прехвърли на свободна телефонна линия и тя продиктува един номер. На второто позвъняване насреща вдигнаха.

— Институт „Джонсън“ — каза женски глас. — С какво мога да ви помогна?

Шизей натисна клавиша ENTER. Телефонистката чу само едно прещракване, но Шизей вече беше вътре в най-ревниво пазената тайна на института. Малкото метално цилиндърче, което бе успяла да прикрепи под поставката на „Кошера“, бе задействано от телефонния модем на нейния компютър.

Изтри капка пот от челото си, раменете й напрегнато се приведоха напред. Първа проверка, втора… Сега!

Изрече краткия код в микрофона, после отново натисна клавиша ENTER. Специализираната версия на вирусната програма РИНРИС светкавично се прехвърли в паметта на „Кошера“.

На екрана се появиха два интерфейса — мозъкът на „Кошера“ с милиардите му, подобни на восъчни килийки клетки, и спираловидните пипала на РИНРИС, който бавно и едва забележимо започнаха да се сливат с паметта на суперкомпютъра. Пипалата неумолимо разрушаваха клетките на „Кошера“, превземаха ги сектор по сектор, вирусът се добра до защитната програма, моментално мутира и се включи в нея. Програмата запулсира по-ярко върху екрана, обработи новата информация и я закодира в себе си. Работата стана!

После се случи нещо неочаквано. Пчелната пита започна да пулсира, ту проблясваше ярко върху екрана, ту се замъгляваше. Отначало Шизей помисли, че нещо с връзката не е наред — всеки телефонен техник в района би могъл да провали сложната операция. Но компютърът й предаде съвсем друга информация. Всичко беше свързано здраво, проблемът беше в самия мозък на атакувания компютър. Восъчната му пита се раздели на четири части, после на осем, на шестнайсет… Екранът се изпълни с милиарди миниатюрни клетки. Изминаха няколко безкрайно дълги секунди, после вирусът започна да се саморазпада — точно според предварително заложената програма. След миг от него нямаше нито следа, всички системи на „Кошера“ възстановиха първоначалните си параметри. Шизей прекъсна връзката. Какво се беше случило?

В съзнанието й изплуваха думите на доктор Рудолф относно схемата на „Кошера“. Радикално различна бе не само неговата конструкция, но и всичките му съставни части, най-вече транзисторите — хилядократно по-бързи от стандартните силициеви чипове. По този начин „Кошера“ бе успял да се справи с вируса. Защитната му програма се бе задействала с такава мълниеносна скорост, че бе успяла да разгради дори вирус, конструиран специално за вграждане в подобни програми.

Шизей се облегна назад и паметта й пробяга по всеки отделен детайл на току-що приключилата операция. После изключи компютъра и вдигна слушалката. Трябваше да проведе няколко изключително важни телефонни разговора.

 

 

Нанги изчака до последния момент. Чакаше Плъха да се обади или лично да се появи в кабинета му. Когато разбра, че няма да стане нито едното, нито другото, той си сложи шапката и се насочи към вратата. Юристът вече го чакаше. Излязоха навън и човекът любезно отвори чадъра си.

Напоследък все вали, разсеяно си помисли Нанги. Не беше особено разтревожен от факта, че Плъха не успя да се появи навреме. Нямаше да е зле да отиде на срещата въоръжен с допълнителна информация, но това съвсем не означаваше, че няма да се оправи и без нея. Вдигна лице към топлите дъждовни капки и се усмихна.

Колата му бързо преодоля километъра, който ги делеше от сградата на „Нипон Кейо“. Преди да слезе, набра номера на Томи и се разбра с нея да се видят в „Силк Роуд“. Там щяха да намерят всички, от които искаха да получат необходимата информация. Все още имаше няколко свободни минути и се надяваше Плъха да изскочи отнякъде в последния момент. Размени с юриста няколко последни думи относно предстоящите преговори, после двамата излязоха от колата и се насочиха към входа на „Нами“.

Кусунда Икуза бе предложил своя офис като неутрално място за подписване на договора. Всички вече се бяха събрали в голямата заседателна зала и чакаха единствено него. Кусунда Икуза, Кен Ороши и цяла глутница юридически съветници.

На пръв поглед сделката изглеждаше проста, но на практика бе свързана с няколко изключително оплетени клаузи. Те трябваше да включват всички изисквания на Икуза, но едновременно с това и интересите на Нанги, насочени към поглъщането на „Накано Индъстриз“, и особено на великолепния й отдел за научно-технически проучвания.

Всичко изглеждаше наред. Нанги, Икуза и Кен Ороши си бъбреха като стари приятели, докато юристите им настървено уточняваха всяка фраза, а дори и всяка отделна думичка в договора.

Чаят бе поднесен на огромен сребърен поднос, английско производство. Чашите също бяха сребърни. Разговорът се поддържаше предимно от Икуза, който отново се бе заловил за любимата си тема — таксите за поддръжка на изискания голф клуб. Пълни глупости, окачестви приказките му Нанги. Но полезни. Като необходимото зло, причинено от зъболекарската машинка.

На практика умът му не бе концентриран изцяло върху подписването на договора. Мислеше за Томи, мислеше за танцьорката Марико, изнасилена и одрана жива в „Силк Роуд“. Какво общо има между смъртта на това момиче и убийството на доктор Ханами? Той ли беше последният любовник на Марико, за него ли бе предназначена бележката „Това можеше да бъде и жена ти“? Ако е така, „дорокусаят“ е убил и Марико, а после очевидно е искал от доктор Ханами нещо, свързано с Никълъс. Но какво? Какво се е случило с Никълъс, за което Нанги не беше уведомен? Гореше от желание да научи отговора на тези въпроси, тревожеше се за Никълъс като за собствен син.

Най-после юристите се отдръпнаха от масата и поканиха клиентите си за последен преглед на готовия документ.

После Нанги и Кен Ороши го подписаха, а Кусунда Икуза — преливащ от самодоволство, им поднесе дребни подаръци и им отправи поздрав, изпъстрен с кухи и надути фрази. „Накано Индъстриз“ и предприятието за производство на компютърни чипове „Сфинкс“ вече бяха неразделно цяло.

 

 

„Кан“ — хотелът за бизнесмени в покрайнините на Токио, който Сенжин познаваше като петте си пръста, имаше рехабилитационен център, с какъвто не можеха да се похвалят дори някои от централните градски хотели. Не беше басейн, не беше център за масаж, не беше дори гимнастически салон. Беше особен резервоар за сетивно блокиране.

Размерите му бяха едва една трета от малките, подобни на ковчег стаи, водата вътре имаше температурата на човешкото тяло. Плъзгайки се гол в нейните дълбини, Сенжин не усети нищо, абсолютно нищо.

Специалната мрежа го задържа на такава дълбочина, че над повърхността останаха само носът и устните му. Над главата му се хлъзна капака. Той не чу нищо, пред очите му цареше пустота. Нямаше какво да вкуси или помирише, съзнанието му се откъсна от тялото и заплува някъде далеч.

Освободен от тленната си черупка, Сенжин се понесе в Пустотата. Ако можеше да го види отнякъде, сенсеят му от детските години положително би се изумил от съвършения начин, по който блокира сетивата си, още по-сигурно би го възприел като допълнителен стимул, като пътека, която не е истинската Пътека и следователно е абсолютно забранена.

Но за Сенжин забранени неща не съществуваха. Беше надраснал всички илюзорни ограничения още в мига, в който проумя педантичната философия на своите учители и започна да изгражда своя собствена философия, да търси свой собствен Начин. Вече от години вървеше по своята Пътека и силата му непрестанно нарастваше.

А когато деветте митични изумруда станат негово притежание, нищо няма да бъде в състояние да го спре. Ще бъде по-силен дори от онези майстори танжин, които го бяха запознали с най-изтънчените похвати на Тао-тао.

Те бяха убедени, че уроците им ще го привържат необратимо към тях. Векове наред това е била дълбоката същност на Тао-тао, основна причина за неговата жизненост — един безупречен механизъм, вграден дълбоко в основните двайсет и четири принципа на това първично изкуство.

И други преди Сенжин бяха нарушавали кодекса на Тао-тао. И се бяха обрекли на страхотни мъки. Сенжин прекрасно знаеше това — двамата със сестра му се бяха наслушали до насита на подобни истории още от най-ранно детство. Те бяха част от подготовката им, бяха едно скрито предупреждение да не тръгнат по пътя на прокълнатите.

Но Сенжин избра именно него. Не му се размина без страдания, разбира се. Години наред изтекоха в тежка борба, но това беше в реда на нещата. Беше убеден, че страданията ще бъдат забравени в момента, в който деветте изумруда станат негово притежание. Ще бъде първият танжин, успял да разкъса оковите на Тао-тао и да бъде истински свободен.

Ще бъде в състояние да диктува волята си на по-старите от него — на онези същите, които се бяха опитали да го заразят докрай с древния си прагматизъм.

Освободен от това бреме и отпуснат в Пустотата, Сенжин вече беше в състояние да мисли за майка си. За онази, истинската, която той дълбоко ненавиждаше. В съзнанието му се появи надписа върху един креслив плакат, окачен в станцията на метрото пред полицейското управление:

Бракът е дълг — върховен израз на синовно състрадание!

Незачитането на тази повеля (според скритото послание на плаката) означаваше неуважение към родителите, които все още избираха партньорите на своите деца, най-малко в едно от всеки две японски семейства.

Сенжин никога не беше встъпвал в брак. Въздържаше се, предимно за да удари плесник на своята майка — онази, неизвестната… Изобщо не го интересуваше, че така разбива сърцето на Хаха-сан — лелята, която го беше отгледала. Хаха-сан не беше важна, мислите му бяха насочени към кръвната му майка.

Плувайки в пустотата, приела очертанията на затоплена до телесната температура вода, Сенжин си спомни за снимката на майка му, която Хаха-сан му беше дала да съхранява, „за да я пази вечно жива“.

Сенжин бе гледал известно време черно-бялата фотография. Напразно се опитваше да открие някаква прилика между себе си и това обикновено, безизразно лице. След известно време извади ножа си и наряза снимката на тънки ивици. Остави непокътнато само мястото, където устните на майка му образуваха една твърда и упорита линия, голямо приблизително колкото монета. После пъхна снимката под купчинката снежнобяло бельо в чекмеджето си. Никога не обличаше бельо втори път, от тялото му то отиваше направо в кошчето за боклук.

Не беше обичал никого през живота си, най-малко родната си майка. В любовта се съдържаше морал, който отсъстваше дори в брака, а той ненавиждаше морала.

Не се нуждаеше от любов: притежаваше нещо далеч по-ценно от нея.

Някога се бе сливал със сестра си (о, колко болезнено е да си опомня за нея!). Духовете им се преливаха един в друг, близостта им бе свършена, непостижима за обикновените човешки същества. Но нея вече я нямаше и празнотата в душата на Сенжин беше огромна. Постоянно се опитваше да я запълни и постоянно се проваляше. Опитваше отново и отново, тъй като празнотата беше ужасна, черната й същност го тласкаше в толкова дълбоко отчаяние, че дори окаменялото му сърце не можеше да го понася.

И защо не? Всичко, което човеците насмешливо наричат общество, беше чудовищно. Гротескно, безсмислено, задушаващо…

Спомни си един филм, на който го бе завела Хаха-сан. Млада жена с бяло и безизразно лице се готвеше за сватбена церемония по начина, по който рицарите християни на средновековна Англия са навличали доспехите си за предстоящата битка.

Пристегната здраво в пластовете дрехи, над които й бе нахлузено тежкото като броня сватбено кимоно, младата жена прие церемонията и всичко след нея с такъв героичен стоицизъм, че Сенжин неволно изпита възхищение от нея, въпреки очевидната й глупост. Защо не уби противния си съпруг в момента на сексуалното оскверняване? Защо бе позволила да обругаят тялото й, подчинявайки се на традицията и сластта на партньора си? Тези въпроси се въртяха в главата на тогавашния младеж.

Сенжин също бе стегнат в окови — оковите на японското общество. Ненавиждаше ги с цялата си душа, защото те олицетворяваха както ограниченията на собствения му свят, така и предела на силите му. Имаше нужда единствено от отправна точка, за да изгради свой собствен Път. В това отношение бе получил несъзнателната помощ на своите сенсеи — именно те бяха изградили основата на бъдещото му поведение в обществото. Изключителният му ум бе свършил останалото, бе обхванал неизвестни за тях неща, бе проникнал в незнайни дълбини и се бе завърнал оттам с нов дух — оформен в пълна хармония с образа, запечатан в съзнанието му още от мига на раждането.

Овладяването на Тао-тао, започнало още в детските и юношеските му години, не беше достатъчно. Предавайки му своите познания, сенсеите неволно разкриваха и ограничеността на своята магия. Осъзнал тези ограничения, той автоматически бе направил съдбовната стъпка, която го отведе отвъд границите на Тао-тао. И бе открил един напълно различен свят.

Той също се основаваше на основните закони на Тао-тао, но едновременно с това ги използваше по коренно различен начин. Начин, който единствено Сенжин бе в състояние да разбере.

Хаха-сан бе тази, която го заведе при сенсеите на танжин. Убедена, че разбира причините за постоянната меланхолия на своя „син“, тя бе сторила всичко възможно да открие начин за мотивация на духа му. На практика тя съвсем точно бе успяла да долови необичайния обхват на интелекта му и бе стигнала до логичното заключение, че на този интелект може да се противопостави единствено могъщото учение Тао-тао; че само то ще бъде в състояние да го затрудни и в крайна сметка да го приобщи към себе си.

Танжин може да бъде само човек, в чиито жили тече кръвта на предните му — танжини. Тао-тао не може да бъде усвоено от всеки, то трябва да бъде в кръвта на кандидата за майстор на това Магическо умение. Сенжин го имаше в своята кръв благодарение на майка си.

И това беше още една причина да я ненавижда. Защото, макар и да го бе захвърлила, тя го бе белязала с наследство, от което никой не можеше да го отърве. Затова Сенжин бе насочил необичайните си способности в една-единствена посока — не толкова да овладее тайните на Тао-тао (които не представляваха никаква трудност за него), колкото да ги превърне в нещо, което единствен той би могъл да използва.

Беше израснал сред кучета, или поне такива бяха спомените му. Това също дължеше на майка си и мечтаеше да бъде в състояние да й отмъсти. Ех, ако беше останала жива, ако не го бе захвърлила, ако не бе пренебрегнала свещения си дълг да пази и закриля!

Но тя беше проявила слабост, беше допуснала прекъсването на живота си, страхливо се бе отърсила от отговорността за своя син. От деня, в който осъзна греха й спрямо себе си, Сенжин постоянно подхранваше своята омраза, нито за миг не допускаше други чувства да замъглят ненавистта му към малодушието на майката.

Хаха-сан беше „мико“ в изкуството на танжините — истинска магьосница. Но беше безнадеждно затънала в сляпо подчинение на каноните на това изкуство. Сенжин често мечтаеше да бъде в състояние да я откъсне, от оковите на това сляпо подчинение, да изтръгне от душата й пораженията от него, белязали целия й живот. Да я превърне в нещо съвсем друго, в нещо, което тя никога не си е представила.

Това се случи за пръв път, когато я зърна да излиза от банята — свежа и зачервена, с бистри капчици по тялото. Тя веднага му бе обърнала гръб и бе наметнала раменете си с леко памучно кимоно, но той вече бе успял да зърне стегнатата й плът.

Тогава беше дванайсетгодишен. Не беше я виждал гола от шестгодишна възраст, когато тя все още се къпеше с него, а нощем го прибираше в леглото си, за да го спаси от детските кошмари.

Изпита възбуда не само от голото тяло на Хаха-сан, а и от кокетния начин, по който тя му бе обърнала гръб. Гореше от желание да се притисне в задушаващата мекота на белите й гърди, да смеси дъха си с нейния, да се плъзне в нейната топлина, да се омае от интимния аромат на тялото й.

Но всичко това беше плод на фантазията му и никога не би могло да се превърне в действителност. Защото Хаха-сан се придържаше стриктно: към ограниченията в живота, наложени не от философски, религиозни или социални предразсъдъци, а просто от възпитанието, което бе получила от своята майка. За Хаха-сан каноните на това възпитание бяха железни и непристъпни. Сенжин така и не разбра дали дълбоко в душата си тя също не е мечтала за интимни контакти с него.

Когато години по-късно, той проникна дълбоко в първата истинска жена в своя живот, откри нещо много особено. Можеше да постигне сексуално облекчение, само ако си мисли за Хаха-сан. Едновременно с това обаче нарастваше и гневът му към нея. Защото от нея мислите му неизбежно се насочваха към истинската му майка и тогава гневът му ставаше неудържим, смазваше го така, както тежък камион смазва малка кола, изпречила се на пътя му.

След това вече можеше да се задоволи единствено от смъртта и нейната неизбежност. Лека миризма на амоняк го накара да вдигне ръка и да дръпне малко капака на резервоара. Още преди да ги види, усети мазните спирали на семенната си течност, плъзнали във водата над слабините му. Прокара пръсти около кадифената кожа на все още пулсиращия си от сладостна ерекция член и доволно въздъхна.

 

 

Шизей лежеше гола на широкия креват. Светлината, проникваща през прозореца на спалнята на Брандинг в Джорджтаун, играеше върху татуирания паяк на гърба й, цветният туш пламтеше като жив. Беше последният ден от месеца, в разгара ма лятото.

Тя се протегна върху меките чаршафи, насекомото над стегнатите й мускули размърда косматите си крачка като живо, илюзията се допълваше от потрепването на черупката, осемте рубиненочервени очички гледаха умно и малко насмешливо.

Котън Брандинг гледаше замаяно всичко това, в погледа му се преплитаха вълнение и ужас. Посегна да пипне паяка, но ръката му докосна меката и еластична кожа на Шизей. Усещането беше странно, приличаше на мухата, с помощта на която офталмолозите измерват дълбочината на зрението у децата — жива и съвсем триизмерна, сякаш чака да я уловиш…

— Обеща да ми разкажеш как се сдоби с този паяк — рече Брандинг.

Шизей се обърна по гръб и насекомото изчезна. Сякаш някой бе затръшнал вратата. Утринното слънце позлатяваше чиста кожа и стегната плът.

— Защо не можем да се видим довечера?

— Трябва да работя — въздъхна Брандинг. — След като вече съм се прибрал във Вашингтон, по задължение трябва да присъствам на приема в чест на западногерманския канцлер. Не искам това да те разстройва.

— Но аз вече бях направила програмата — огорчено отвърна тя. — Вечеря в „Червено море“, после у дома да потанцуваме… Вчера похарчих цяло състояние за нова музика, специално за нас двамата.

— Звучи чудесно — усмихна се Брандинг. — Но за съжаление трябва да го отложим за друга вечер.

— Колко дълго ще останеш? Искам да те изчакам. А после ще танцуваме.

Той неволно се възхити на детински чистото желание, което бе изписано върху лицето й.

— Добре, ще направя всичко възможно до полунощ да си бъда у дома — рече. — Но ако ме няма, ще си легнеш, без да ме чакаш повече, нали?

Тя се пресегна, сключи ръце зад врата му и го придърпа към себе си. Тялото й се усука около неговото със силата на внезапен спазъм, устата му се изпълни със сладостния аромат на целувката и.

Но той просто не можеше да си представи, че отново ще я люби, без да научи тайната на татуировката й.

— Хайде — прошепна в ухото й той. — Разкажи ми тази история!

Шизей леко се отдръпна и впи очи в неговите.

— Много искаш да я чуеш, така ли?

— Много.

— Дори ако те шокира, дори ако след нея ме намразиш?

— Нима си представяш, че мога да те намразя? — прошепна Брандинг и се притисна до нея.

— Омразата и любовта често са толкова близки, че човек може да ги обърка, Кук — отвърна тя.

— Можеш да ми се довериш — каза Брандинг. — Аз правя разлика между тях.

Шизей затвори очи. За миг той почувства дишането й, собственото му тяло запулсира заедно с нейното. Някъде в къщата издрънча телефон. Той не му обърна внимание, остави телефонния секретар да си свърши работата.

— Разкажи ми! — настойчиво повтори Брандинг. — Искам да зная! — Дълбоко в себе си усещаше, че това е лъжа или поне не е цялата истина. Защото изпитваше нужда да знае как се е сдобила с тази странна и малко страшна татуировка то начина, по който другите хора изпитваха нужда да чуват или усещат, че са обичани.

Брандинг искаше да научи загадката около това тайнствено насекомо на гърба й, не само защото след това ще я чувства по-близка, но и защото си даваше сметка, че загадката на паяка е нейната последна предпазна стена. Знаеше, че никога няма да проникне до сърцевината на душата й, ако тя не му разкрие своята тайна.

Шизей пое дълбоко дъх, потръпна и най-сетне започна:

— Като всеки друг и аз съм родена в резултат от интимната връзка между един мъж и една жена. Но за разлика от повечето хора, аз не познавам своите родители. Семейството, което ме отгледа, беше напълно равнодушно към мен. Бих била благодарна, ако бяха проявили към мен каквото и да било, дори жестокост. Но аз растях без никакви чувства, не ги познавах… С изключение на най-основното от тях — страха. Избягах от това семейство и доколкото зная те изобщо не са си правили труда да ме търсят. Хранех се с отпадъци, облекчавах мехура си в храсталаците, спях, където заваря. Бях животно, нищо повече. А душата ми беше едно празно платно.

Шизей се размърда и Брандинг отново долови замайващия аромат на тялото й.

— Кармата е нещо непредвидимо, а понякога и доста странно — прошепна Шизей. — Един мъж ме прибра. Беше художник, но не с четка и бои. Не беше скулптор, не беше и гравьор. Неговата специалност бяха татуировките.

— И той нарисува паяка — каза Брандинг.

Тя му отправи една тъжна усмивка, после отметна непокорен кичур коса от лицето си.

— Колко прост е животът за теб, Кук. Нещата се случват, след това винаги има пряка последица, нещо като задължителна теорема…

— Ти си попаднала на художник, който веднага е разбрал, че тялото ти е съвършено платно за неговото изкуство. Защото ти наистина си съвършена, Шизей. Не е необходимо да ми го казваш!

Тя неспокойно се размърда, сякаш не можеше да понесе тежестта на думите му.

— Паякът беше най-голямата татуировка, която беше правил… Върхът на творчеството му… Тук си прав.

— А останалото?

— Останалото е неизвестно за теб. — Тялото й бе станало хлъзгаво от пот. — Но сега ще го научиш, след като толкова настояваш за това.

Брандинг изпита странното чувство, че се е приближил твърде много до силен огън и неизбежно ще се изгори.

Беше късно да се откаже от желанието си, тъй като Шизей вече продължаваше:

— Името на този художник беше Засо. В буквален превод от японски това означава „траур“, затова предполагам, че не се е родил с него, а го е възприел по-късно. То беше нещо като политическа декларация на онези творци, които са принудени да живеят в уединение, далеч от обикновените хора.

— Скоро открих, че Засо много обича театъра. Изкуството беше главната му отбранителна линия срещу света, който той възприемаше като безнадеждно объркан от собствените си пороци. Хората по улиците за него не бяха нищо повече от говедата, които пасяха в полето. Упорито твърдеше, че тези хора усещат важното и красивото в живота толкова, колкото и една крава.

— Красотата, или по-скоро нейното преследване — беше единствената цел на живота му. Беше страстен почитател на „мацури“ — едно явление, което в Япония може да бъде наблюдавано или в театъра, или в публичния дом. Съвсем по японски то трябва да бъде разглеждано от различни ъгли. Обикновено съдържа в себе си онази първобитна бруталност, с която ние, японците, съвсем основателно сме придобили печална известност по света. Но преди години е било съвсем друго. „Мацури“ се е играло във всяко селце на страната. В началото е просто една примитивна племенна церемония, един танц на хаоса. Известният японски писател Юкио Мишима нарича „мацури“ безсрамен опит за приобщаване към човешкия род и вечността. Но според мен той се е страхувал от хаотичното му приложение, от възможността човек да се превърне в бог по пътя на хаоса. Мишима се е отвращавал от хаоса.

— Както и всички ние — кимна Брандинг.

Позлатените нокти на Шизей оставиха бели резки по кожата му.

— Не — прошепна тя. — Съвсем не.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не зная. — Ноктите й се забиха още по-дълбоко в плътта му. — Я ми кажи, Кук… Ако аз ти причиня болка, истинска болка с тези нокти, ти ще ме обичаш ли, или ще ме мразиш?

— Странен въпрос.

— Нищо, отговори ми!

— Но защо би искала да ми причиниш болка?

— Няма значение.

— Не знам как ще се чувствам — неохотно призна той.

— Любовта лесно се превръща в омраза. Тя е толкова крехка, че само за миг може да се превърне в своята противоположност! — Очите на Шизей блестяха като на котка. — И вратата към хаоса се открехва. Леко побутване и тя ще зейне с цялата си широта.

— Не отчиташ човешката психика — каза Брандинг. — Повечето хора са честни и това им позволява да контролират хаоса.

— В едно ти беше прав — рязко смени темата Шизей. — Засо беше привлечен от моята красота. Представи се като любезен и изпълнен със състрадание филантроп, който прекрасно разбира моето състояние, и иска, по собствените му думи, „да ме спаси от живота, забил се като кинжал в мен“.

Шизей започна да трепери и Брандинг я притисна до себе си.

— Не искам да продължавам! — прошепна тя. — Моля те, Кук, не ме карай да продължавам!

— Не мога да те накарам насила — отвърна Брандинг и с леко учудване установи, че приема страданието й като свое собствено. — Но мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако ми разкажеш всичко.

— Кук, аз…

— Имаш нужда от разтоварване — прошепна Брандинг с чувството, че е изповедник, който не може да изпитва към чуждите тайни нищо, освен любопитство. — Този инцидент не е зараснал белег, а кървяща рана. Следователно има нужда от лечение.

— Няма ли друг начин? — тихо попита тя.

— Не.

Шизей затвори очи, а той избърса потта от лицето й.

— Всичко е наред, започвай.

Очите й широко се разтвориха и той беше сигурен, че видя в тях мрачен, кървавочервен пламък. После въздухът излетя със свистене от устните й.

— Засо беше изтънчен познавач на красотата и болката — започна отново Шизей. — Той се превърна в мой тъмничар, мъчител и побъркан любовник. Нямах друг избор, трябваше да се примирявам с всичко. Станах затворница в мига, в който пристъпих прага му.

— Изразяваш се фигуративно, нали? — вметна Брандинг.

— Не. Превърнах се в затворник в буквалния смисъл на думата.

— Извинявай, но ми е малко трудно да възприема всичко това.

Очите на Шизей придобиха вглъбено изражение, а когато проговори, Брандинг изпита чувството, че миналото наистина оживява.

— Засо ме унижаваше така дълбоко, че когато успяваше да повдигне духа ми, той знаеше точно от каква дълбока пропаст ме е измъкнал. А при всяко следващо унижение не пропускаше да каже: „Аз те спасявам.“

— Искаш да кажеш, че те е изнасилил?

— Когато ме прибра, бях на десет години. Предполагам, че това плътско желание е било част от „ослепителната красота“, която бе видял в мен. Не го стори веднага, все още бях твърде безформена, твърде далеч от идеала, в който беше решил да ме превърне. — Шизей облиза пресъхналите си устни. — Не просто ме третираше като животно. „Ти си рожба на улицата, казваше. Дива и безпросветна. Мой дълг е да те превъзпитам.“ Караше ме да клеча в ъгъла, придвижвах се само на четири крака, хранех се от паница, която поставяше на пода. Ходех по естествена нужда върху стари вестници, той държеше да се изразявам единствено чрез ръмжене и лай. „Животните не познават цивилизования език“, казваше.

— Това е ужасно! — не успя да се сдържи Брандинг. — Защо не избяга?

— Когато той беше край мен, просто нямаше начин — отвърна Шизей. — А когато излизаше, аз бях окована във вериги.

— Но положително си се опитала да избягаш!

Шизей въздъхна и Брандинг усети как тялото й отново потръпна.

— Все още не разбираш, Кук. Аз нямах нищо, освен него. Сигурно щях да умра!

— Господи, Шизей! Но той се е отнасял отвратително с теб! Сигурно страшно си го мразела!

— Ох, Кук, колко е лесен животът ти! — промълви уморено тя. — За теб всичко е или чисто, или мръсно.

— Мисля, че не мога да сбъркам, когато мисля за това, което е ставало между теб и майстора на татуировките! — повиши глас Брандинг, цял потрепващ от благородно негодувание.

— Точно там е въпросът, тъй като нямаш никаква представа какво е имало между нас! Засо ме видя на улицата и откри у мен съвършенството, което беше търсил цял живот.

— Грешиш — поклати глава Брандинг. — Мислел е, че може да те направи съвършена. Но съвършенството е Божа работа, не е подвластно на простосмъртните. Този човек всъщност е имал нужда от теб. А това, което ти е причинявал, е било просто следствие от вътрешната му извратеност, нищо повече. Правил е с теб това, което демоните в душата му са го карали да прави.

Шизей го гледаше в очите, в съзнанието й изведнъж: изплува цитатът на Ницше, на който бе попаднала в библиотеката на Дъглас Хау: „Пред лицето на необходимостта, идеализмът се превръща във фалш.“ И за пръв път в живота си тя се изправи очи в очи със съмнението, прокрадващо се в сянката, заплашително…

Ами ако Брандинг е прав, запита се тя. Ами ако целият й живот е бил само фасада за тази извратеност, ако кармата й е била съвсем друга? Побиха я ледени тръпки. Това би означавало, че целият й живот е бил една лъжа. Направи усилие на волята и измести мислите си в друга посока, неспособна да гледа в очите тази страховита възможност.

— Как свърши тази история? — попита Брандинг.

Тя скри лице във вдлъбнатината на рамото му и тихо прошепна:

— Искам те в мен, Кук. Искам те веднага! — Усети колебанието му и добави: — Трябва да зная, че все още ме обичаш, че ще продължаваш да ме обичаш и след като научиш каква съм била, каква съм сега…

Почувства мощното му тяло върху себе си, сенките, образували се в трапчинките на плътта й, бързо изчезнаха. Беше мокра и той лесно проникна в нея. Ниско в корема й бавно започна да пулсира удоволствието, тя тихо изохка. Целуна рамото му и потръпна, после тръсна глава и промълви:

— Когато Засо ме „спаси“ от деградацията и реши, че вече съм достатъчно пречистена, той каза: „Изиграх блестящо своето «мацури». Сега е време да те превърна в Небесна жена — страшилище, да те направя машинка за удоволствие на боговете.“

— Просна ме върху купчина слама и се зае със своя шедьовър. След това престана да ми слага веригите. Не беше нужно. Ден подир ден работеше върху гърба ми, гигантският паяк се раждаше сред непоносима болка.

— Две години по-късно — когато Засо приключи творбата си, той наистина беше убеден, че ме е трансформирал, че душата на паяка е попила в мен като тушът, че е успял да ме превърне в богоподобно същество или в нещо още по-страшно… — Тя неволно потръпна, после продължи: — Когато всичко свърши, той каза: „Сега вече можеш да си вървиш, ако искаш. За мен е все едно. Ти вече не си човек, ти си оръжие. Ти си Небесната жена — страшилище, демонът, който унищожава всички мъже, попаднали в мрежата му.“

Настъпи тежко мълчание. После Шизей усети как Брандинг се изплъзва извън нея и здраво се вкопчи в раменете му.

— Не ме напускай, Кук! Моля те, не ме напускай!

— И ти наистина вярваш, че си жената демон, така ли? — попита той.

— Мили Боже, напуснеш ли ме, аз ще умра!

Все още плътно притиснат до нея, Брандинг ясно долови вълните на страха, които започна да излъчва тялото й.

— Искам да зная дали наистина вярваш в подобна глупост! — гневно изрече той.

— Това не е глупост — озадачено отвърна Шизей. — Това е шинтоизъм.

— Не! — тръсна глава Брандинг. — Това е рожба на болен мозък и нищо повече!

Шизей съзнаваше, че ако възприеме неговото виждане, това ще означава да надвисне над бездънна пропаст, да признае пред себе си, че целият й живот е бил една мрачна пародия, безнадеждно объркана, отчаяна… Да, да… Рожба на болен мозък.

— Кук — въздъхна тя. — Тази вечер искам да съм с теб. Не мога да бъда сама. Вземи ме на този прием със себе си.

Брандинг мълчаливо я гледаше. Беше убеден, че когато научи тайната на татуирания паяк, той ще намери ключ към душата на тази тайнствена и вълнуваща жена. Едва сега си даде сметка колко много са тайнствените пластове, които покриват истинската същност на Шизей. Вероятно никога не ще успее да я разгадае изцяло. Вместо да го отблъсне, тази мисъл го привлече към нея като страстен зов на морска сирена, душата му потръпна и се предаде като душата на легендарния Одисей.

— Господи, Кук! — разплака се Шизей.

 

 

Всичко е било сън, помисли си Никълъс, Спасението, топлата хижа, Канзацу-сан. Паниката го сграбчи с ледена ръка, тялото му се разтърси от тръпки. Внезапен тласък на вятъра се стовари върху му с огромна сила, кракът му се подхлъзна по влажната скала, тялото му опасно политна. Не можеше да си представи последиците от едно падане от почти отвесния склон на Черния жандарм. Ситни водни капчици пречеха на погледа му. Хижата на Канзацу, кацнала на голия камък в подножието на върха, отдавна бе изчезнала в мрака. От самия Канзацу-сан също нямаше следа. Никълъс започна да изпитва сериозни опасения, че сковаващият студ бе влошил още повече нестабилното му физическо състояние и той започва да получава халюцинации. Ако това наистина е така, няма никакъв Канзацу, няма го подслонът на топлата хижа, няма спасение от широ нинджа.

Падане, безкрайно падане…

Отчаянието му придаде нови сили, пръстите му потърсиха издатини по скалата. Но тя беше гладка като стъкло, покрита с многобройни пластове черен лед, равнодушна към отчаяните му опити да се задържи.

Не виждаше нищо. Снегът, изпълнил пукнатините в снагата на Черния жандарм, танцуваше бясно под напора на ураганния вятър. Не чуваше нищо. Воят на бурята поглъщаше всеки звук. Не чувстваше нищо. Ужасният студ отдавна бе сковал пръстите му в кожените ръкавици. Не можеше да помирише дори леката миризма на кожа, излъчвана от яката на анорака — толкова рядък и леден беше въздухът наоколо. Отвори уста и долепи напуканите си устни до скалата, опитвайки се да определи от вкуса на минералите по повърхността й къде снагата на Черния жандарм е солидна и къде има опасни за тежестта му пукнатини. Засмука черния гранит, но не усети нищо. Широ нинджа блокираше шестото му чувство, правеше го напълно безпомощен.

Крепеше се върху скалата като муха на стъкло, със сляпо упорство, което се дължеше единствено на инстинкта за оцеляване. Но вятърът продължаваше да се усилва, поривите му бяха с унищожителна сила, помитаха всичко по пътя си. Кракът му отново се хлъзна, тялото му почти литна към пропастта с главата надолу. И именно в този кратък миг Никълъс усети, че се пробужда, сетивата му се изостриха, волята му съобщи, че все още не иска да се предаде.

Силен съм, помисли си той. И едновременно с това ужасно слаб. Няма значение, че тези две състояния са преплетени и трудно различими — основното е, че те не са от значение. После разбра какво е искал да каже Канзацу-сан за живота и смъртта. Те нямат никакво значение.

Значение има само едно: Мракът.

С болезнено разтуптяно сърце Никълъс се взря в Пустотата. Беше толкова високо, че не виждаше подножието на Черния жандарм. Потръпваше от ужас, но знаеше какво трябва да прави. Пътеката имаше само една посока. Или, по-скоро, всички посоки бяха еднакви — водеха единствено тук, към това прокълнато място. Черния жандарм. Събираха се, фокусираха се тук, в този прецизно определен миг от времето.

После вятърът се стовари върху него е яростен вой, пръстите му — отчаяно впити в скалата, бавно се отпуснаха. Може би по команда на мозъка му, може би сами, доброволно… Никога нямаше да разбере това.

Полетя към пропастта. Падаше. Падаше без край…

 

 

Джъстин тръгваше за църквата. Включи на заден ход и насочи колата по дългата алея към изхода. В същия миг оттам изневиделица се появи човек на велосипед, който сякаш изскочи направо от крайпътните храсталаци.

Тя рязко натисна спирачката, а човекът кривна встрани, изгуби равновесие и се заби с главата надолу в храстите край дънера на японския кедър до входа.

— О, Господи! — простена Джъстин, дръпна ръчната спирачка и изскочи от колата. Изтича към мястото, където бе паднал колоездачът, видя, че е в съзнание и отправи кратка молитва на благодарност към небесата.

— Добре ли сте? — попита тя на сравнително сносен японски.

Колоездачът кимна, попипа тила си и леко изпъшка. После бавно се изправи. Беше сравнително млад човек, с приятно лице и гладка кожа — съвсем като на рекламните агенти, които Джъстин всеки ден гледаше по телевизията и разни плакати. В пълните му устни се долавяше нещо женствено, лекото потрепване на изящните му ноздри издаваше някаква по детски чиста безпомощност. Беше облечен в черни гащета, широка бяла фланелка с къс ръкав и американски кецове.

Наведе се да вдигне колелото и неволно простена. Джъстин машинално протегна ръце да го подкрепи. Срещнала острия му поглед, тя веднага се отдръпна. В главата й изплува един от железните закони на японското общество, които вече познаваше — представители на двата пола не могат да се докосват на публично място.

Чудеше се какво да прави. Човекът очевидно бе здравата натъртен и то по нейна вина. Искаше да му помогне по най-добрия начин, не можеше да обърне гръб на един инцидент, предизвикан от собствената й небрежност. После изведнъж си даде сметка, че разсъждава като американка. Престъпността в Япония беше все още толкова незначителна, че едва ли някой се страхуваше да се разхожда нощем из Токио. Това беше един от най-сигурните градове в света и тя разбра какво трябва да стори, за да постъпи съвсем по японски — просто ще предложи на велосипедиста да си почине и да изпие чаша чай. Съвсем цивилизовано, съвсем според догмите на тукашната любезност.

— Съжалявам — развълнувано промълви тя. — Бихте ли приели чаша чай у дома? Аз живея тук.

— Благодаря ви — отвърна велосипедистът. — Не е необходимо, всичко е наред.

Отказът също беше част от местното възпитание.

— С нищо не ме затруднявате — настоя Джъстин. — Обратно — ще се почувствам далеч по-добре. Не мислите ли, че трябва да сме сигурни в състоянието ви?

Той се извърна към нея и малко сковано кимна с глава:

— Не мога да откажа на една толкова любезна покана.

После я последва с бавна крачка по алеята.

— Защо не се настаните удобно на верандата? — покани го Джъстин. — Веднага ще запаря чай.

— Имам чувството, че съм малко по-натъртен, отколкото ми се стори в началото — отвърна велосипедистът. — Може би вътре имате възглавнички, които биха ми свършили добра, работа.

Джъстин се поколеба само секунда, после кимна с глава:

— Разбира се. Вътре наистина ще се почувствате удобно.

Събуха се в тясното, облицовано с груби камъни антре, Джъстин прибра обувките в бамбуковото сандъче до стената и въведе госта в дневната.

Велосипедистът не каза нито дума, докато чаят се запарваше. Изчака домакинята да го поднесе и изпи до дъно чашата си. Обади се, едва когато Джъстин се пресегна да напълни повторно чашата му.

— Имате хубава къща — рече.

— О, нищо особено — отвърна според традицията Джъстин. — По-добре ли се чувствате?

— Далеч по-добре, благодаря ви.

— Не зная дали говорите английски… За мен би било доста по-лесно…

— Но, разбира се — усмихна се той и тя се увери, че първоначалното й впечатление е вярно — японецът наистина беше изключително красив. — За мен ще бъде удоволствие, госпожо…

— О, извинете ме, забравих да ви се представя! — Джъстин едва се удържа да не изрече американската си фамилия и леко се поклони: — Госпожа Линеър.

— Аз съм господин Омукае — поклони се в отговор Сенжин. — Не се запознахме по най-подходящия начин, нали?

Джъстин се засмя с облекчение. Беше наистина чудесно, че този човек приема леко току-що отминалия инцидент.

— Май наистина е така — отвърна тя. — Но просто не зная защо ви видях едва в последния момент.

— Алеята е извита, пътят — също — дипломатично отвърна Сенжин. — Не е лесно да видите идва ли някой от посоката, от която се появих аз. Ако позволите едно предложение…

— Разбира се.

— Проблемът би се решил с едно обикновено огледало, окачено на големия кедър край входа. Така положително ще имате възможност да наблюдавате пътя…

— Идеята ви е чудесна — отвърна Джъстин. — Благодаря ви, господин Омукае.

— За нищо, госпожо — отвърна Сенжин, остави чашата и се огледа. — Доста голяма къща за сам човек — отбеляза той.

— О, аз не живея сама — отвърна Джъстин. — Тук сме заедно със съпруга ми.

Сенжин отпи нова глътка чай и любезно попита:

— С какво се занимава вашият съпруг, госпожо Линеър?

— Управлява компанията на баща ми. Производство на компютърни компоненти, стоманодобив, текстил… Мъжът ми доразви дейността и прибави към нея научно-технически проучвания в областта на електрониката. — Сведе глава настрани и любезно попита: — А вие в каква област работите, господин Омукае?

— О, страхувам се, че моята работа е далеч по-безинтересна от тази на съпруга ви — отвърна Сенжин. — Аз съм обикновен чиновник, занимавам се с проблемите на екологията в промишлеността.

— Звучи интересно — отбеляза Джъстин.

— Но на практика е доста еднообразно — отправи й малко странна усмивка той, после бавно се изправи.

— Ако позволите, бих казала, че съвсем не приличате на чиновник, господин Омукае — отбеляза Джъстин. — Съпругът ми се занимава с бойни изкуства и виждам, че тялото ви е съвсем като неговото… Прилича на добре настроен музикален инструмент.

Той отвърна с лек поклон.

— Приемам това за комплимент, тъй като виждам, че сте европейка — рече. — Колоезденето е хоби, от което всеки има полза, но за мен то е далеч повече… Спорт, дори мания, както биха го нарекли някои… Правилно ли се изразих? Невинаги съм сигурен в своя английски…

— Изразихте се по-добре от много американци.

— Благодаря, макар да съм убеден, че казвате това само от любезност. — Странната усмивка отново се появи на лицето му: — Моята мания поддържа както духа, така и тялото ми. Намирам я за твърде сходна с медитацията: постоянното движение пречиства духа.

— Изразихте се толкова добре, че дори на мен се прииска да притежавам подобна мания — каза Джъстин. — И без това имам прекалено много свободно време, а бездействието се превръща в такава инерция, че човек понякога е напълно неспособен да се освободи от нея.

Сенжин кимна в знак на съгласие и подхвърли:

— Ако съм на мястото на съпруга ви, нямаше да ви оставям толкова често сама.

— Неговата… неговата работа често е свързана с голямо напрежение — отвърна Джъстин, после изведнъж се ядоса, че е започнала да защитава Никълъс пред някакъв непознат. Нали японците уж се славят с безукорното си възпитание?

— Съвсем разбираемо — кимна Сенжин. — Животът никога не е съвършен, човек постоянно е принуден да прави жертви… — Сви рамене и добави: — Но това е съвсем естествено.

На крачка от него, Джъстин изведнъж бе обзета от непреодолимо любопитство.

— Питам се какво е това, което криете зад погледа си? — промълви тя и веднага се зашемети от начина, по който говори на един напълно непознат човек. Кое ме накара да постъпвам по този начин, зачуди се тя.

Сенжин сведе поглед към европейските й черти:

— Какво искате да кажете?

За миг тя се поколеба, после установи, че вече не може да се спре. Главата й се завъртя, ударите на сърцето отекваха в ушите й.

— Независимо от това, което казахте за своя английски, вие сте самоуверен човек и това личи дори от походката ви… — Стресната от собствената си откровеност, тя смутено поклати глава и добави: — Зная, не е странно, но страшно много наподобявате съпруга ми.

— Благодаря ви, макар да съм сигурен, че всичко е плод на въображението ви — отвърна Сенжин с онази неповторима и съвсем японска унизителна нотка в гласа.

Очертан от меката светлина, профилът му наподобяваше бюста на отдавна забравен герой. От него се излъчваше странен стоицизъм, примесен с меланхолия, и тази комбинация бе особено привлекателна за Джъстин.

— В Америка човек се научава не само да приема неприятната ситуация, в която е изпаднал, но и да я преодолява — каза тя.

— Неприятните ситуации са неизбежна част от живота ни, госпожо Линеър — отвърна Сенжин. — Всеки японец знае това.

Джъстин проследи с поглед фигурата му, започнала бавно да обикаля около нея, после тръсна глава:

— Страданието също е неразделна част от живота. Но нима вие наистина мислите, че неприятните ситуации са естествени? И че трябва да се приемат?

— Разбира се — отвърна Сенжин. — Неприятните ситуации са неразделна част от съществованието. От човешкото съществование, ако искам да бъда съвсем точен. Под това понятие аз разбирам болката. А без болка няма и удоволствие, госпожо Линеър. Екстазът ще ни бъде напълно непознат, тъй като няма да имаме с какво да го сравним. Разбирате ли ме? — Отново се усмихваше, но този път усмивката му бе съвсем различна. На мъдър и препатил човек. — Естествено, че ме разбирате, поне дотук… Но нещата са далеч по-сложни. Защото удоволствие може да поражда и самата болка. При това толкова голямо и толкова непознато, че в сравнение с него екстазът е нищо. Не вярвате ли? Виждам, че не вярвате… Но как да ви убедя, освен чрез подходящ пример?

— Но за какво точно говорите, господин Омукае? — попита Джъстин, внезапно разтревожена.

— Наричайте ме Сенжин — съвсем по европейски докосна ръката й велосипедистът, после леко се поклони: — Вече сме достатъчно близки, за да преминем на малки имена… Нали, Джъстин?

 

 

— Бях ли изобщо навън? — попита Никълъс. — Ти ли ме изведе?

— Да, беше навън — кимна Канзацу.

— Но и ти беше с мен, сигурен съм в това. Просто не можех да те видя.

— Беше сам, Никълъс — отвърна Канзацу. — И сега си сам.

— Не разбирам.

Седяха в гола килия с каменни стени, в кръга жълтеникава светлина, идваща от няколко дебели обредни свещи. Беше древна и сякаш триизмерна светлина, странно подчертана от аромата на горящия восък.

— Помни, че много пъти си идвал тук — в моето убежище в полите на Черния жандарм — каза Канзацу.

— И много пъти съм скачал, така ли? — попита Никълъс:

— Вълни по гладката водна повърхност — отвърна Канзацу. — Разширяващи се кръгообразно, докато стигнат брега…

— Пуснах се! — настоятелно повтори Никълъс. — В един определен момент се пуснах!

— Но не падна, както очакваше — рече Канзацу.

— Не — все още озадачено промълви Никълъс. — Увиснах в Пустотата, високо над страхотната пропаст, от която все още ме побиват тръпки. Черният жандарм бе навсякъде около мен… Над мен, под мен… Бях част от него и същевременно не бях… Сякаш се бях научил да летя.

— Или бе победил земното притегляне.

— Какво се случи с мен, сенсей? Кажи ми, моля те! Умирам от желание да разбера!

— Сам трябва да откриеш отговора, Никълъс. Моят отговор ще бъде различен от твоя. Мисли!

— Открих…

— Продължавай!

— Открих Мрака.

— Точно така — кимна Канзацу. — Това исках да откриеш, когато те изпратих в Кумамото през зимата на 1963 година.

— Но вместо това се изправих срещу Сайго.

— Време е да забравиш бивола, Никълъс. Той не съществува. Изпратих те да се изправиш срещу себе си.

— Не! — изкрещя той. Мракът постепенно се разсейваше, пред очите му се очертаваше нещо отвратително.

— Мисли за Мрака! — настоятелно промълви Канзацу. — Има само един Закон, един Начин. Ти се предаде на Мрака и той ти даде закрила. Цял живот си бягал от Мрака и винаги си го знаел, Никълъс. Сам бе решил да му обърнеш гръб.

— Ако наистина си ме изпратил да се изправя срещу себе си, значи Сайго и аз сме били едно и също нещо. Той е бил Никълъс, а аз — Сайго. — С ужас си припомни злокобните умения на братовчед си и отчаяно изкрещя: — Не, това не може да е истина!

— В известен смисъл е чиста истина — поклати глава Канзацу. — И вече имаш доказателство за това. Помисли: кой ти разясни значението на наследените от Со Пенг изумруди? Твоята майка, Никълъс. А тя е била танжин също като дядо ти. Заедно с изумрудите тя ти е предала и своите умения!

— Наистина е била любимка на дядо ми, но на практика е била осиновена, с чужда кръв — възрази Никълъс. — Никой не е знаел произхода й.

— Това тя ти го е казала — рече Канзацу. — И несъмнено съдържа голяма доза истина. Но аз съм готов да се обзаложа, че ако не някой друг, поне дядо ти е бил съвсем наясно с нейния произход. Станала му е любимка, просто защото е била танжин като него самия. А той — тук съм готов отново да се обзаложа — не е бил в състояние да прехвърли уменията си на собствените си деца, просто защото жена му не е била танжин. Докато у майка ти е виждал възможността да се възпроизведе и това го е карало още по-силно да я обича.

Никълъс втренчено гледаше лицето на стария си сенсей. В съзнанието му изплуваха откъслечни спомени от разказите на Чонг, които в младежките години му се струваха напълно лишени от смисъл, но сега, сглобени като детска мозайка, изведнъж придобиха истинското си значение.

Канзацу отгатна какво става в душата му и тихо добави:

— Отново трябва да се замислиш за миналото. Успя да откриеш Мрака, въпреки че си широ нинджа. Това е невъзможно, но въпреки това при теб се получи. Ти знаеш, че се получи. Единствено твоето чувство е вярното, нищо друго няма значение. Мракът е Начина. Това е онази част от истинската ти същност, която до този момент отказваше да признаеш.

Вече знаеш цялата истина — лицето на Канзацу грееше със собствено сияние, далеч по-силно от колебливата светлина на свещите. — Ти си танжин, Никълъс!

 

 

Страх прониза сърцето на Джъстин.

— Откъде знаете името ми? Не съм ви го казвала!

Сенжин я гледаше в сгъстяващия се мрак.

— Болка и удоволствие. Така работи моето съзнание, обхваща всички възможности… — тихо каза той. — Или може би не всички?

— Кой сте вие? — попита с пресъхнало гърло Джъстин, а умът й трескаво работеше. Как да се добера до телефон? На кого да позвъня? Дали в Япония имат номер 911? Господи, колко малко зная за ежедневните порядки в тази страна! — Вие не сте просто велосипедист, когото за малко не блъснах с колата си!

— Аз съм сам — пристъпи към нея Сенжин. — По свое собствено желание.

В устата й се появи метален вкус, сърцето й болезнено се сви. Направи опит да се отдръпне от него, да се освободи от лепкавия магнетизъм, който се излъчваше от тялото му и отслабваше волята й с изненадваща сила.

— Аз… Аз мислех за съпруга си — промълви тя с пламнали страни.

— Така ли? Сигурна ли сте?

Джъстин вдигна поглед към черните продълговати очи и за миг зърна в тях враждебност, пъстра като гърба на екзотична риба. Тази враждебност я привличаше както Критските лабиринти са привличали Тезей, някъде в тях дишаше Минотавъра, спокоен и търпелив като бог.

Очите му, ярки като луната, горяха със студен пламък. Джъстин не беше в състояние да отмести поглед от тях, след секунда вече и не искаше.

— Аз няма да се оженя — промълви Сенжин. — Няма да създам свое семейство.

— И вместо това ще живеете самотно, ще се носите като облак над претъпканата земя…

— Мисля, че разбирам какво искате да ми кажете.

— Вие сте ужасно сам. Как издържате?

— От дете съм свикнал със самотата — отвърна Сенжин. — Често плачех, а след това се срамувах от слабостта си. С времето успях да я преодолея.

— И това е вашият отговор, така ли? — с неверие попита Джъстин. — Приемате самотата като недостатък на характера?

— Какво друго може да бъде, след като с положителност не е предимство? — попита Сенжин.

— Мисля, че виждам болката в очите ви — прошепна тя. Стояха толкова близо един до друг, че тя вдъхваше аромата на тялото му, възприемаше го като аромата на екзотична орхидея, разцъфнала в нощния мрак. — Тя е белег върху душата ви.

— Японците не вярват в душата.

— Тогава в духа ви — Джъстин съзна, че трябва веднага, още в този миг, да се отдръпне от него, чувстваше се като напълнена с олово. Стреснато си даде сметка, че металният вкус в устата й е вкусът на похотта. — Сигурна съм, че имате дух.

— Духът ми е кристалночист — отвърна Сенжин. — В него липсват емоции, следователно не се нуждае от утеха. — Дланта му нежно докосна ръцете й и тя се парализира. Мощната вълна на фантазията плисна върху действителността, двойственото им присъствие — ясно доловимо и отчетливо като събрани на едно място олио и вода, които отказват да се смесят, нахлу със зашеметяваща сила в съзнанието й. Краката й се подкосиха и тя неволно се облегна на стената зад себе си, чувствайки ясно как камъкът охлажда пламналата й кожа.

— Джъстин? — Името й прозвуча в устата му като нежна милувка, устните му се приближаваха до нейните. Нощта се спускаше наоколо с мощната необратимост на океански прилив. Диво и безумно, желанието започна да пулсира в гърлото й като бляскав диамант.

Мили Боже, какво става с мен, безсилно се запита тя.

 

 

— Не! — изкрещя Никълъс. — Не е вярно! Не мога да бъда танжин!

— Ти си това, което си, Никълъс — тихо рече Канзацу. — Карма. Никой не е в състояние да я промени.

— Отказвам да приема тази карма! Не съм танжин, това просто е изключено!

— Помисли за Мрака — напомни му Канзацу. — Спомни си какво изпита, когато увисна във въздуха в подножието на върха.

— Това не се е случило в действителност! — извика Никълъс. — Това беше сън! Трябва да е било сън! Или пък съм мъртъв! Умрях на склона на Черния жандарм, точно както виждах това в кошмарите си!

— Ти си жив, Никълъс. Но вероятно, докато всичко това не свърши, ти би мечтал да беше намерил смъртта си там…

— Престани да ми говориш по този начин! — Никълъс беше толкова възбуден, че не го сдържаше на едно място. Закрачи напред-назад из тясното помещение като звяр в клетка. — Не искам да слушам повече!

— Напротив, това е единственото ти желание — търпеливо отвърна Канзацу. — Именно заради него си тук, именно заради него предприе това опасно пътешествие — въпреки нестабилното си физическо състояние.

— Аз съм широ нинджа! — изкрещя Никълъс, обхванат от безсилен страх. — Защо не действаш, а само говориш? Ти можеш да ме спасиш! Използвай Тао-тао, освободи ме от мрачната магия!

— Нима не разбираш? — тихо попита Канзацу и неусетно се приближи към него.

Никълъс потръпна и се сви, ясно доловил заплашителното му излъчване — мрачно и едновременно с това привлекателно като пъстрата синьо-зелена обвивка на непознато насекомо.

— Защо се страхуваш от мен? — надвеси се над него фигурата на Канзацу. — Не от мен трябва да се страхуваш, Никълъс. Нима онази дълбоко погребана част от твоята същност е толкова опасна? Нима не можеш да преодолееш страха си от нея?

— Не те разбирам — прошепна Никълъс, лицето му се сбърчи от отчаяние.

— Напротив, отлично ме разбираш — тихо и настоятелно рече Канзацу. — Твой единствен другар е Мрака, Никълъс. Той те спаси, когато вятърът те откъсна от снагата на Черния жандарм. Защо отказваш да се довериш на сетивата си?

— Беше сън! Нищо от това, което видях и почувствах, не се е случило в действителност!

— В тази посока ще намериш единствено лудостта — отвърна Канзацу. — Трябва да се довериш на сетивата си!

— Не мога! Аз съм широ нинджа!

— Все още си Никълъс Линеър — каза Канзацу? — И нищо не може да промени този факт. Духът ти е жив и неукротим, Никълъс. Единствено страхът ти може да го сломи.

— Страхът ме обгръща отвсякъде, сенсей — тихо прошепна Никълъс, после го прониза внезапна тръпки и зъбите му затракаха. — Никога няма да ме напусне.

— Не! — изведнъж изкрещя Канзацу и Никълъс стреснато подскочи. — Ти си този, който не иска да се освободи от страха! Познаваш този страх, следователно можеш да се справиш с него! Безсилен си пред един друг страх — страхът от Мрака, страхът от това, което си наследил! Много по-добре е да изпитваш първия, а не втория!

Никълъс сви колене към гърдите си, тялото му се тресеше, сякаш от треска.

— Страх ме е, сенсей! — промълви с тракащи зъби той.

— От какво?

— Ами ако наистина съм танжин?

— Остави се на този страх, Никълъс. Можеш да си позволиш подобна волност. После протегни ръка и отново ще докоснеш Мрака.

— Не мога. Сякаш съм парализиран.

— Добре — кимна Канзацу. — А ще можеш ли да ми разкажеш какво се е случило с Киоки — моя по-възрастен брат?

Навън бурята виеше с пълна мощ, ураганният вятър стенеше между непристъпните върхове и дълбоките пропасти, заобиколили отвсякъде Черния жандарм. Едра суграшица барабанеше по сламения покрив на параклиса. Реалният свят се отдръпна и изчезна, двамата сякаш увиснаха в своя собствена орбита, освободени от земното притегляне.

Никълъс разказа на Канзацу всичко, което беше видял и запомнил в замъка на Киоки. Когато свърши, между двамата се възцари тежко мълчание. После Канзацу тръсна глава и попита:

— От колко време беше мъртъв брат ми според теб?

— Половин ден, може би и по-малко… Шест-седем часа.

— А кой знаеше, че тръгваш за платото Азама, Никълъс?

— Само жена ми и най-близкият ми приятел Танцан Нанги.

— Имаш ли доверие на този Нанги?

— Главата си залагам за него!

— Съветвам те да подбираш изразите си, тъй като може да се наложи наистина да го сториш! — острото погледна Канзацу.

— Държа на това, което казах! — твърдо отвърна Никълъс.

Канзацу замълча.

Никълъс почака известно време, после нетърпението му взе връх.

— За какво мислиш, сенсей? — попита той.

— Убиецът на брат ми трябва да е човек с наистина необичайни способности — промълви Канзацу. — Успял е да го ликвидира, преди да разговаряш с него — следователно е знаел точно накъде си тръгнал. Как е било осъществено това? Може би го е научил от жена ти или от Нанги? Или вече го е знаел?

— Трябва ли да разбирам, че Танцан Нанги — приятелят, на когото вярвам безрезервно, инвалид, който се придвижва с помощта на бастун, в твоите очи е „дорокусай“ — фанатизиран танжин?

— Някой е успял да проникне през охранителната система на замъка — продължи Канзацу, без да обръща внимание на избухването на Никълъс. — А после е победил брат ми — един истински майстор в изкуството на танжините. Не знаем как е станало това. Да, много са загадките, на които трябва да намерим верния отговор…

Никълъс си спомни за мнението на Нанги и каза:

— Едно е сигурно — моят враг наистина е „дорокусай“.

— Разбира се — кимна Канзацу. — На този свят всичко е възможно, Никълъс. Дори немислимото — да съществува „дорокусай“ — най-страховитото творение на танжините. Сигурно знаеш, че такъв човек задължително трябва да бъде самотник, трябва да бъде бунтар, който съзнателно се е отклонил от каноните на Тао-тао… От всичките канони на това изкуство! Той е магьосник на превъплъщенията и дегизировката, често се появява маскиран, никога не е това, което действително представлява.

Канзацу млъкна и Никълъс изпита чувството, че старият сенсей все пак е успял да отговори на въпроса му.

— „Дорокусай“ живее в свой собствен свят — промълви след известно време Канзацу. — Създава свои Закони, подчинява се на своя Начин… Дори опитните сенсеи в изкуството на танжин се страхуват от него… Защото знаят, че той просто не може да бъде убит — толкова могъщи са уменията му. Той може да бъде единствено унищожен…

— Каква е разликата между смъртта и унищожението? — попита озадачено Никълъс.

— Отговорът на този въпрос е една от причините да ме потърсиш, Никълъс — отвърна Канзацу. — И той ще бъде последният ми урок за теб. Но трябва да знаеш, че ако решиш да го получиш, ти избираш доброволно да застанеш на пътя на този „дорокусай“.

Никълъс се замисли, после бавно поклати глава:

— Отдавна съм на пътя му — рече. — Въпросът е дали да се боря с него, или да умра.

— След като си убеден, че това е единственият избор, ти трябва да протегнеш ръка към Мрака — промълви Канзацу. — Той ти е единственият другар.

Мълчанието се проточи с часове. Когато Никълъс потръпна и изкрещя, навън вече се развиделяваше.

— Усетих го! — прошепна той. Целият беше в пот, но вече не трепереше. — Усетих го!

— Протегни ръка — каза Канзацу. Никаква реакция. — Никълъс, протегни ръка! — повтори с по-висок глас сенсеят.

Бавно и унесено Никълъс се подчини. Ръката му напусна дрезгавата светлина на утрото и премина в другата страна на помещението, все още потънала в непрогледен мрак.

Показалецът на Канзацу се докосна до показалеца на Никълъс.

— Ето го твоят страх — прозвуча гласът му. — Пипни го, вдъхни го, задръж го завинаги у себе си. Само по този начин ще успееш да го разбереш…

Ново продължително мълчание. После Никълъс тихо промълви:

— Страхът е вътре в мен, не идва от Мрака… — В гласа му се долови дълбоко учудване.

— В момента духът ти виси над дълбока пропаст — прошепна Канзацу. — Точно както преди време тялото ти бе увиснало над белия сняг, сивия лед и черните скали… — Изчака няколко секунди и добави с коренно различен глас: — Кажи ми за какво мислиш в този момент!

— Не искам да повярвам, че съм танжин — дълбоко въздъхна Никълъс. — Страхувам се, че ако го сторя, по нищо няма да се различавам от братовчед си Сайго. Зловещ и корумпиран, изцяло в плен на Злото.

— Мракът е Злото, така ли?

— А не е ли?

— Съгласен съм, че в него се крие огромен потенциал на Злото — отвърна Канзацу. — Неоспоримо доказателство за това е „дорокусаят“, който те преследва. Но същността на Мрака е нещо повече. Вселената не притежава качествата добро и зло, Никълъс. По-скоро тези две крайности просто съществуват в нейната необятност… — Гласът на Канзацу беше мек и спокоен, истински балсам за изтерзаната душа на Никълъс. Именно с негова помощ връзката между двамата продължаваше да е все така здрава. — Това беше един от първите ми уроци, помниш ли? Основната истина за живота.

— Това важи и за Мрака. Той също е една вселена — могъща, изпълнена с безгранична сила. Но огромният му потенциал често се използва за користни цели — такава е същността на всяка мощ.

— Всяка мощ е преходна. Ефимерната й същност е ковка и гъвкава, притежава невероятната способност да прониква в човешкия дух. Няма да умреш, ако се решиш да я докоснеш, но ще се промениш. Дори аз не бих могъл да кажа в каква посока ще бъде тази промяна.

— Страх ме е да се променям — призна си Никълъс.

— Ако не го сториш, аз няма да мога да ти помогна — простичко отвърна Канзацу. — Ако не се промениш, твоят враг — „дорокусаят“, вече е спечелил. Никога няма да си в състояние да използваш изумрудите, които си наследил от дядо си. Ще останеш широ нинджа до края на живота си.

Никълъс се тресеше неконтролируемо, минутите се точеха една след друга, тишината се превръщаше в агония. Най-сетне главата му бавно започна да се свежда надолу, Канзацу уморено затвори очи. Имаше чувството, че не си е поемал дъх от часове.

— Добре — прошепна с облекчение той. — Най-напред трябва да се научиш да говориш наново, да мислиш по съвсем различен начин, на нов език… Нарича се „Акшара“ — езикът на вечността.

— Той е част от Тао-тао?

— Той е дълбоката същност на Тао-тао — отвърна Канзацу. — Без Акшара всичко остава загадка. — Очите му се спряха върху побелялото лице на Никълъс: — А сега ми кажи страхуваш ли се, Никълъс-сан?

— Да, сенсей — дрезгаво прошепна той, усетил как го заливат черните вълни на страха. После изведнъж си даде сметка, че Канзацу го бе нарекъл Никълъс-сан и отново беше в състояние да диша.

— Добре — кимна Канзацу. — Сега трябва да те е страх. Духът ти вече не виси в пространството. Дойде времето да се хвърлиш в пропастта.

 

 

Нанги и Томи се появиха в „Силк Роуд“ след полунощ. Заведението беше претъпкано с потни търговци, които, облечени по един и същ начин, много приличаха на колония възбудени мравки. Въздухът тежеше от парлив тютюнев дим.

Томи спря за момент, неотразимо привлечена от изражението на мъжките лица, едно и също върху всички, сякаш отразено от безброй огледала. Знаеше какво гледат, знаеше и какво мислят. Възхити се от силата на това, което привличаше вниманието им, после се запита дали жените също могат да изпитват подобно магнетично привличане от мъжката анатомия. Едва ли. Жените се привличат не толкова от физическата, колкото от емоционалната близост. Което не означава, че не могат да бъдат луди по секса, но начинът им бе далеч по-различен от мъжкия.

Оглушителната музика почти ги изхвърли обратно през входната врата, прожекторите ги ослепиха. Томи примигна и тикна служебната си карта под носа на портиера. Изкрещя нещо в ухото му и поведе Нанги през претъпканото заведение към една врата, над която имаше омазнен картон с надпис:

Вход забранен!

Тесните коридори се преплитаха като истинска катакомба. Нанги мълчаливо следваше Томи, която уверено подминаваше еднаквите врати без никакви надписи по тях. Стените бяха мръсни, боята се лющеше, вентилационните отвори — отдавна запушени с нечистотии. Непроветряваните помещения воняха, голи крушки хвърляха бледата си светлина по опушените тавани, прорязани от мухлясали пукнатини и електрически кабели.

Томи спря пред някаква врата и заблъска с юмруци по нея. Иначе едва ли щяха да я чуят, тъй като оглушителната рок музика проникваше и тук. Очевидно долови някакъв отговор и натисна бравата. Стаичката беше малка. Мебелировката й се състоеше от тоалетна масичка, поставена пред огледало с крушки по ръбовете, вехт стол и ръждясал умивалник. Млада жена, облечена в тънка парцалива роба, вдигна глава и въпросително ги погледна.

— А, вие ли сте — промърмори миг по-късно тя и се извърна към огледалото да продължи с гримирането си. Но очите ги гледаха оттам с неприкрито безпокойство.

— Атоко, това е господин Нанги — рече Томи, после се обърна към Нанги и поясни: — Атоко и Марико са ползвали една и съща гримьорна. Тя е открила трупа. — Извърна се отново към момичето и добави: — Искаме да ти зададем няколко въпроса.

— За какво?

Томи извади снимката на доктор Ханами от бележника си и я плъзна на тоалетната масичка. Атоко й хвърли един поглед и попита:

— Кой е този?

— Мислех, че ти ще ни кажеш това.

Атоко сви рамене и отново се залови с гримирането.

Нанги с мъка раздвижи сакатия си крак, пристъпи към огледалото и измъкна от рамката му някаква фотография.

— Хей! — посегна към нея Атоко. Нанги й позволи да я вземе и попита:

— Брат или приятел?

Атоко издаде долната си устна напред и внимателно постави снимката на мястото й.

— Знаете ли, някога и аз имах сестра — промълви Нанги. — Беше горе-долу на вашата възраст и имаше куп приятели. Много й харесваше момчетата да се въртят около нея — ей така, без задни мисли. Беше добро момиче… — Направи две крачки назад и добави: — Но понякога това й носеше и доста големи неприятности…

— Какви неприятности? — изви глава към него Атоко.

Нанги сякаш се стресна от този въпрос, после махна с ръка и поясни:

— О, понякога я ухажваха момчета, които ходеха с нейни приятелки. Не че тя им даваше аванси… Направи още една крачка назад: — Но приятелките й не разбираха това… Предпочитаха да обвиняват нея, вместо своите гаджета…

— Точно така стана и с нас! — възкликна Атоко, заряза спиралата и се обърна с лице към Нанги. — Ние с Марико бяхме много близки, докато… — Клепачите и се сведоха надолу, ръката й посочи снимката на доктор Ханами. — Докато не се появи този.

— Той предпочете вас пред Марико, така ли? — попита Нанги.

— За известно време — кимна момичето. — После прескачаше от едната на другата, а ние дори си нямахме понятие. Поне в началото… В крайна сметка, вероятно е решил, че е влюбен в Марико, но вече беше късно. Марико не искаше да има нищо общо с мен. — В очите на Атоко се появиха сълзи, тя не искаше да се погледне в огледалото. — Бедната Марико, толкова беше добра! Не заслужаваше да… О, по дяволите!

Нанги и Томи си размениха по един поглед, после Томи пристъпи и постави ръка върху рамото на разплаканото момиче.

— Нищо ми няма! — тръсна глава Атоко след няколко секунди, извади купчина книжни салфетки и започна да бърше лицето си. — По дяволите! Не мога да изляза на сцената в този вид! — Нови сълзи плувнаха в очите й: — Мислех си, че съм престанала да скърбя за нея!

Нанги изчака малко, после тихо попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за мъжа, чиято снимка ви показа детектив Язава?

— Какво има за казване? — сви рамене Атоко. — Богаташ, който изневерява на жена си. Останах с впечатлението, че обича да е с нас, защото сме млади. Скоро се отегчи от мен, но с Марико беше по-различно…

— В какъв смисъл? — попита Томи.

— Нали ви казах — мислеше, че е влюбен в нея.

— Как мислите, би ли направил някакви жертви за нея? — изведнъж попита Нанги.

Атоко престана да полага грима си, очите й замислено гледаха в огледалото, после бавно се прояснила.

— Знаете ли, докато беше с мен, този човек постоянно говореше за жена си. Може да е смешно, но имам чувството, че именно за нея би направил всякакви жертви!

— Беше ли тук в нощта, в която бе убита Марико? — попита Томи.

Атоко кимна, без да я гледа.

— Тогава ви излъгах… Срамувах се, че приятелството ми с Марико свърши по този начин… Не исках да говоря за това. — Пое дълбоко дъх и добави: — Да, беше тук. Имаше среща с Марико… Видях лицето му, бяло като вар, когато изскочи от гримьорната й… — Прехапа устни и сведе очи: Съжалявам, трябваше веднага да ви кажа истината… — Очите й се вдигнаха към огледалото и срещнаха очите на Томи: — Аз съм добро момиче.

 

 

Джъстин гледаше в искрящите очи на Сенжин. Сякаш бе отправила взор в обсипаното с тайнствени звезди небе. Сенките — толкова познати и обикновени през деня, изведнъж натежаваха от скрито значение, подсилено още повече от вихъра на собственото й въображение.

В действие беше Тао-тао, а дори и нещо повече — забранената магия на „дорокусай“. Тя не можеше да знае това, но дори и да го знаеше, нищо нямаше да разбере.

Сенжин беше вампир, Сенжин вършеше това, което бе започнала Хаха-сан, това, което бе вършил с всички жени в живота си, а дори и с доктор Муку, миг преди да вкара пламтящия фосфор на цигарата в черепа му. А то беше неизменно едно — да изсмуква живота от жилите им, да търси ключа към техните вътрешни страхове, към унизителните им слабости.

Изхвърлена извън ритъма на времето от магиите на Сенжин, Джъстин неволно отправи поглед назад, към отминалата част на живота си. Никълъс бе вършил същото по време на мозъчната си операция, люшкан от дълбоките вълни на упойката.

В момента, също като Никълъс под ножа на доктор Ханами преди много месеци, тя неволно се включи в играта на Сенжин.

— Къде мъжът ти крие кутията, Джъстин? — Гласът му я шибна като копринен камшик, тя изпита мъчителното желание да му се подчини, да се преклони пред волята му. — Къде крие изумрудите?

Джъстин знаеше, не — по-скоро смътно си спомняше как веднъж Никълъс се бе втурнал в къщата като луд, бе ровил нещо под дъските на пода, бе измъкнал някаква кутия и от устата му се бе откъснала въздишка на дълбоко облекчение. Да, това си го спомняше. Но нещо друго й се изплъзваше. Нещо, което действително бе забравила. Какво беше то?

— Ела, ще те заведа — чу гласа си някъде отстрани тя. Хвана ръката му и тялото й изведнъж се изпълни с такава неудържима енергия, че чак зъбите й проскърцаха.

Заведе го в салона за упражнения на Никълъс, показа му как да отмести чувала, как да измъкне кутията изпод дъските. Точно както Никълъс го беше вършил… Но все пак нещо й се изплъзваше. Какво ли е то?

Сенжин вдигна кутията на светлината и забеляза, че ръцете му треперят. Най-сетне! Душата му ликуваше. Тук са безценните изумруди! Тук е последната брънка на веригата, която ще го свърже завинаги с Вечността, брънката, която бе търсил през целия си съзнателен живот! Мистичната сила на изумрудите ще го превърне в бог!

Отвори кутията и замръзна от изумление. Вътре имаше шест камъка, само шест! Къде са останалите девет? Трябваха му най-малко девет! Пръстите му нервно задраскаха по тъмносиньото кадифе, разкъсвайки го на ситни парченца. Шест са недостатъчни, той добре знаеше това. Знаеше и друго — тази бройка е изключително опасна! Но не за него, разбира се.

Загреба с шепа камъните, а празната кутия върна обратно в скривалището.

После се извърна към Джъстин. Виждаше как Тао-тао я превръща в свой пленник, оцветява очите й, принуждава я да изпълнява всички негови заповеди.

— Къде са останалите девет изумруда? — рязко попита той. — Тук има само шест!

— Не зная.

— Сигурна ли си? — впи очи в озадаченото й лице той. — Добре си помисли!

Тя трябва да знае! Може би част от съзнанието й е доловило нещо, може би е била свидетел на незначителна в нейните очи случка, която обаче има пряко отношение към липсващите камъни. Ще трябва да открие това, ще трябва да се зарови в мозъка й по-дълбоко дори от хирург.

— Мисля — отвърна Джъстин. — Но нищо повече не зная. Бях сигурна, че всички са вътре в тази кутия. Видях ги, когато Никълъс… — рязко замълча.

— Когато Никълъс какво? — попита Сенжин. — Продължавай!

— Аз… аз… — ръцете й докоснаха пламтящите скули лицето й се сгърчи от болка: — Главата ми ще се пръсне!

Сенжин веднага разбра какво става. Някаква част от съзнанието й, погребана дълбоко в нея, правеше опит да му се противопостави. Може би Линеър й е заповядал никога да не разкрива скривалището на изумрудите. Това е достатъчно за пораждането на остър душевен конфликт. Реши да подходи по друг начин. В крайна сметка, разполагаше с неограничено време, а новият подход положително ще му разкрие и други интересни неща.

Пусна изумрудите в джоба си и върна нещата в салона по местата им. После я изведе на открито. Нощта бе встъпила в правата си. Жужаха цикади, сред стволовете на кипарисите и японските кедри се мяркаха ярки светулки.

— Говори ми — заповяда Сенжин. — Разкажи ми всичко за себе си, дори онова, което не си споделяла с никого. И не забравяй, че искам да си спомниш всичко, до последната подробност.

Джъстин се отпусна на пейката от кедрово дърво, която Никълъс бе измайсторил малко след като се преместиха да живеят тук. Беше любимото й място за почивка, с прекрасна гледка към градината.

— Когато дойдох в Япония, всичко ми харесваше — прошепна тя. — И защо не? Беше екзотично, беше вълнуващо. Потънах в непознатите пейзажи, аромати и звуци на тази страна и това ми беше напълно достатъчно. Но след година сякаш се сблъсках с каменна стена. Бях се погрижила да си създам удобен дом в една чужда страна, или поне така ск мислех. Мъжът ми нае японка за домашна помощница. Забременях, всичко изглеждаше наред. Но не беше. Грешах, ужасно грешах… Липсваше ми семейството, приятелите. Тук имах единствено мъжа си и неговите приятели. Не ми беше достатъчно… После се роди дъщеря ми, но скоро я загубих. Всичко се промени. Вече ненавиждах Япония, мислех единствено как да се прибера в нашия дом на брега на океана. Там, в Уест Бей Бридж на Лонг Айлънд. О, как мечтаех да съм там! И все още не мога да се освободя от този копнеж!

Джъстин трепереше под напора на чувствата, не й достигаше въздух. Страхуваше се, че ако сега се спре, никога няма да успее да изрази това, което вълнува душата й. И това, което Сенжин иска от нея.

— После се появиха старите ми смущения… Мислех, че отдавна съм успяла да ги победя и забравя. Имах чувството, че отново съм в началото на пътя, извървян преди много години.

Усети как миналото оживява, тънката преграда между него и настоящето се скъса като лист хартия, нещо потайно и мрачно обгърна душата й.

— Когато бях млада и животът ми беше замръзнал в отправната точка на отчаянието, аз често търсех помощта на психоанализата. Мразех баща си, защото не ме поглеждаше, мразех го и защото презираше слабоволевата ми майка. Имах нужда да разговарям с човек, който да ми върне душевното спокойствие. — Вдигна очи към лицето на Сенжин Омукае и колебливо добави: — Вероятно не можете да ме разберете…

— В Япония е пълно с психоаналитици — равнодушно отвърна Сенжин.

Джъстин отмести глава от лунния лъч, който блестеше в очите й, после тихо продължи:

— Докторката беше жена, мургава като циганка. Чувствах се неудобно — богата католичка, фрашкана с пари, но с опустошена душа. Странно, но още помня как бях облечена по време на първия сеанс — мини пола от бутиците на „Мери Куонт“ и фина пепитена блузка. Току-що бях приключила поредния си луд лондонски пазар. След сеанса се погледнах в голямото стенно огледало и изпаднах в ужас. Следващия път се появих с джинси и обикновена памучна риза. Хони никога вече не ме видя с други дрехи…

Джъстин замълча. Беше й трудно да се рови в миналото, да си спомня каква глезена и нещастна хлапачка е била. Дори с Никълъс не беше споделяла този период от живота си. Но как става така, че излива душата си пред един непознат човек? Въпросът бързо избледня и се изплъзна от упоеното й съзнание.

— Хони носеше огромни сребърни обици от Мексико, обличаше шарени селски поли, тъкани на ръка в Гватемала. Изобщо не обръщаше внимание на външния си вид, в това отношение примерът й беше заразителен за мен. Тя ме научи да се вглеждам в себе си, да обръщам внимание на тъмните празноти в душата си, които предпочитах да не забелязвам. Не беше лесно, понякога ми се струваше направо непосилно. Често избухвах в ридания и не можех да се спра. Но Хони бдеше край мен, придаваше ми част от своята душевна сила. Сякаш беше чудодеен знахар, попиващ болката ми.

— Тя притежаваше безгранична способност да утешава. Като икона, като светица. В нейната компания си представях, че се намирам в църква — в моята собствена идеализирана църква, която приема болката, вместо да я раздава с широка ръка. Представях си Хони като член на религиозен орден, а себе си — като нова послушница, която трябва да бъде подложена на многобройни тестове, за да докаже, че е достойна да бъде приета в него.

— Това беше най-големият ми проблем — никога не можех да приема, че съм достойна за истински човешки отношения. Изобщо не допусках, че мога да обичам някого и да приемам любовта му. Бавно и постепенно започнах да проумявам обаче, че Хони ме обича. Тя виждаше всичките ми недостатъци, подложи на анализ греховете ми, а после ме прие. И все още ме обича.

— Какво откритие беше това за мен! Естествено, в началото не можех или по-скоро не исках да повярвам. Но Хони ми помогна и в това. Бях отишла при нея като див звяр, готов да се ръфа до смърт. А тя ме отучи да се хапя, след което излекува раните, които си бях причинила сама. „Ще нося бремето на греховете ти, когато ти не си в състояние да го вършиш, казваше тя. Най-важно сега е да разбереш, че вече не си сама!“ Аз, разбира се, си зададох въпроса къде е капана, какво иска от мен тази жена?

— Оказа се обаче, че Хони е единственият човек на този свят, който не иска от мен абсолютно нищо. Обичаше ме така, че аз неволно се научих да обичам себе си. — Извърна глава и попита: — Ти обичаш ли себе си, Сенжин? Май че не… Струва ми се, че отделяш прекалено много внимание на начините, по които контролираш живота си. И Никълъс е такъв. Стопява се в мрака, промъква се безшумно, на моменти дори не диша. Владее до съвършенство тези неща, но не владее себе си. И при теб ли е същото, Сенжин, или греша?

Сенжин не отговори.

— С теб се чувствам като със съпруга си. Как е възможно това?

Сенжин знаеше отговора на този въпрос, но за нищо на света не би й го казал. Предварително знаеше, че тази вечер ще бъде интересна, много интересна.

Джъстин се чувстваше като увиснала над пропаст, овързана в собствените си чувства. Докосването на Сенжин я разтърси като електрически ток, не можеше да повярва на това, което става. Не, невъзможно! Тялото ми не може да се чувства така! То ми изневерява, а аз изневерявам на Ник! Чувстваше се като болна от треска, краката й омекваха, дробовете й пареха, в главата й се въртяха объркани мисли, далечни и недостижими като звездите над главата й.

Лунната светлина висеше като сребърна дантела между дърветата. Трябва да съм сама и да чакам завръщането на Ник, помисли си тя. Но не съм. Вместо това съм с този японец, искам да усетя тялото му върху мен, вътре в мен…

Сенжин я вдигна на ръце, отнесе я на верандата, стискайки здраво китките и глезените й. Тя притисна нос в плитката трапчинка на рамото му и се разрида.

Умът й се мяташе в пламъци, но те бяха нищо, в сравнение е жаравата, която изгаряше тялото й.

Сенжин усети тази жарава, сякаш се бе изправил над отворена пещ. Моментът беше изпълнен с върховна наслада, дълго бе мечтал за него.

— Обещах да ти дам пример как болката и удоволствието се превръщат в неделимо цяло — каза той.

В същия момент пропука съчка. Чуха я и двамата, очите на Джъстин стреснато проблеснаха. Гърдите й бясно се повдигаха и отпускаха, в разширените й сякаш от наркотик ириси той ясно видя страха, примесен е дива страст. Неволно се запита как ли изглеждат неговите очи, после изпита задоволство, че няма възможност да се огледа.

Сложи пръст на устните си да я предупреди да мълчи, направи й знак да остане на мястото си, после се изправи. Безшумно прекоси верандата и се насочи към ситните камъчета на градинката.

Всеки нормален човек би вдигнал известен шум, когато тялото му натежи върху пръснат чакъл. Но Сенжин сякаш бе лишен от тежест. Джъстин гледаше как фигурата му се промъква през градината без никакъв шум и отново си спомни за Никълъс. Чувството, което я обзе, никак не беше приятно.

Неудържимо трепереше от нощния хлад, от действието на непознати, но могъщи сили, които забраняваха на съзнанието й да функционира нормално. Чувстваше ги ясно дори и сега, въпреки осезаемото понижение на тяхната интензивност. Чувстваше ги както човек долавя остатъците от нощните си кошмари в разгара на слънчев ден.

Ако очакваше, че ще се освободи от влиянието им с отдалечаването на Сенжин, очевидно беше сбъркала. Имаше чувството, че лежи в хамак и леко се полюшва под напора на еротичните вълни. Лежеше като омагьосана, тялото й пулсираше. Извърна се на една страна и отправи поглед към мястото, на което Сенжин се беше стопил в мрака. Чакаше го да се върне с такова нетърпение, сякаш той, а не Никълъс беше нейният съпруг.

 

 

Хан Кавадо безмълвно се прокле и измъкна нож с дълго тясно острие. Дръжката му бе покрита с черна лепкава материя, която изключваше приплъзване в решителните, моменти — дори когато по нея се появяваха капчици кръв или пот, родена от страха.

Именно страх изпитваше в момента Кавадо. Дебнеше край къщата на Линеър от часове, съзнанието му се замъгли от напрежението, спомените се сляха с настоящето, жена му — вече от половин година мъртва — отново оживя пред очите му. Беше умряла внезапно, докато Хан беше навън, изпълнявайки поредната поръчка на Плъха. Лекарите го уверяваха, че дори и да беше край нея, едва ли би успял да й помогне. Масивният инфаркт е като земетресение, клатеха глави те. Човек не може да стори нищо друго, освен да оценява загубата, след като то отмине. Карма.

Така казваха те, но Хан продължаваше да се самообвинява. Естеството на работата му беше такова, че у дома се задържаше рядко, прибираше се в малките часове, отсъстваше дни наред. Обръщайки поглед назад, той неволно си призна, че работата винаги е била далеч по-важна за него от жена му. Това беше неговата карма, никога не я забравяше. Даваше си сметка, че именно работата е наследството, оставено от жена му, че макар и изтощителна, тя е единственото възмездие за нейната смърт.

А след нея се чувстваше безкрайно самотен. Някога сам бе избрал този начин на живот, доброволно се бе превърнал в човек-сянка, обрекъл се на един мрачен свят, който нямаше нищо общо със света на нормалните хора. Носеше кръста на самотата като медал за храброст, чувстваше се герой. Но сега самотата го разяждаше, сразяваше духа му така, както времето сбръчкваше кожата му. Понякога се чувстваше по-стар дори от баща си, който беше преживял Батаан и Хирошима.

Но проследяването беше единственият му занаят и той беше истински майстор в него. Без колебание прие задачата за наблюдение на Линеър, която му възложи Плъха, и пристъпи към изпълнението й с обичайната си педантичност. Но дългите часове оказаха своето влияние, краката му се вдървиха от напрежение, все по-трудно му беше да остане абсолютно неподвижен в своето прикритие.

Хан видя всичко — предотвратеният в последния миг сблъсък, чаят на верандата, загадъчното прелъстяване след него. Небрежността се роди от умората, влязла в коварна комбинация с гузната му съвест. Помръдна се съвсем леко, просто да вижда по-добре как Сенжин сломява съпротивата на Джъстин, не погледна къде слага крака си — и пук… Сухата и отдавна мъртва клонка поддаде под тежестта на тялото му.

Нямаше възможност да прецени силата на пропукването за чуждите уши, нито пък фаталните му последици. Не знаеше нищо за велосипедиста японец и интереса му към Джъстин Линеър. Задачата му бе да докладва на Плъха за всеки подозрителен контакт на Джъстин Линеър извън кръга на определени хора, които познаваше по лице.

Може би трябваше незабавно да докладвам за тази среща, помисли си той, докато продължаваше да клечи в гъсталака. Но не посмя да остави Джъстин сама с този мъж, преди да е открил и проверил неговата самоличност. Може пък никой нищо да не е чул… Но сетивата му бяха прекалено изострени, за да се остави на случайността, беше длъжен да приеме, че присъствието му е забелязано. Ако мъжът с името Сенжин Омукае има специални планове по отношение на Джъстин Линеър, той положително ще бъде нащрек и ще потърси източника на пропукването.

Да заповяда, въздъхна вътрешно Хан, наостри слух и стисна здраво дръжката на ножа си. Готов съм на всичко. После нещо твърдо като стомана се стовари върху гърлото му и той изведнъж изгуби възможността да си поеме дъх.

 

 

Сенжин бе престанал да диша в обичайния смисъл на думата. Вкарваше и изкарваше въздуха от дробовете си на кратки тласъци, това му позволяваше да избегне пищенето в ушите и ускоряването на пулса, слухът му стана многократно по-остър от нормалния, а дори и от този на повечето зверове.

Без особена трудност откри мъжа, клекнал в храсталаците. От избора на позицията и положението на тялото му веднага разбра, че има работа със специалист по проследяването. Всеки обикновен човек, а дори и цял екип от хора, биха пропуснали да го забележат.

Но Сенжин не беше обикновен човек. Подуши го, още преди да го види. В ноздрите му нахлу едва доловима, но остра миризма на мъжко тяло, примесена с аромата на камелия, бор и жасмин. И разбра, че е бил обект на наблюдение:

Долови дишането на шпионина сред едва доловимия полъх на нощния ветрец, сред далечните призивни сигнали на кукумявките. Нещо прошумоля в клоните на японския кедър над главата му и той замръзна на място. Бавно и внимателно погледна нагоре. Огромен бухал размахваше крилата си — черни платна в сребърното лунно сияние. Миг по-късно кацна на един от клоните и насочи клюн към полската мишка, която потреперваше в ноктите му.

Сенжин се почувства близък с нощния хищник, с огромното кичесто дърво. Те бяха стражи на мрака, бяха символ на самотните войни, последна тяхна крепост сред обречен на разложение свят.

Миризмата на прясна кръв и стаеният в мрака шпионин го върнаха в действителността и той безшумно се раздвижи.

Приближи се зад приклекналия в храсталака мъж, който все още мислеше, че се намира в безопасност. Пръстите му светкавично се стегнаха около гърлото му.

— Кой те прати? — прошепна в ухото му той. — Защо си тук? За кого работиш?

Мъжът мълчеше и Сенжин повтори въпросите си, свободната му ръка мълниеносно нанасяше къси удари по особено чувствителни точки в тялото на противника.

Сенжин разполагаше с много кратко време да получи отговор на тези въпроси и шпионинът отлично знаеше това. Изчака секунда, но онзи продължаваше да мълчи. После предприе следващия, напълно логичен за положението му ход.

Очите му се превърнаха в тесни цепнатини, зениците изчезнаха, бялото мътно проблясваше в пулсиращата тишина на нощта. Окаменелите пръсти на свободната му ръка се стрелнаха към очните кухини на пленника, тялото му се разтърси от мощна конвулсия, свитите на топка мускули потръпнаха и се отпуснаха… Неприятна воня блъсна ноздрите на Сенжин, той бързо отстъпи назад и пусна трупа на земята. После прерови джобовете му с надеждата да открие самоличността на шпионина или пък на тези, които са го изпратили.

Минута по-късно вече беше обратно при Джъстин, която го очакваше просната на верандата.

Упоените й очи бавно се разтвориха, ирисите им бяха огромни.

— Къде беше? — унесено попита тя.

Сенжин мълчаливо уви шията й с тънък копринен шнур.

Рогът на месечината, пожълтял като зрял пъпеш е приближаването си към линията на хоризонта, продължаваше да облива с разсеяна светлина замрялата природа, беше единственият свидетел на това, което предстоеше да се случи. Жив, злокобен и ням свидетел…

— Сексуалното общуване често е брутално, жестоко, нечовешко — каза Сенжин. — Превръща се в опасно оръжие, може би затова го наричат не любовен акт, а изнасилване. Но всъщност между любовта и секса няма нищо общо, те просто са отделни и коренно различни понятия.

— Понякога — прошепна през полуотворените си устни Джъстин. — Само понякога!

Сенжин впи поглед в очите й.

— Сексът е интересен, само когато се използва като оръжие — рече той и в този момент престана да мисли дори за липсващите изумруди. Значение имаше единствено мигът, увиснал в пространството и времето, замрял сякаш завинаги.

Ръцете му бяха изцапани с кръв, миризмата й изпълваше ноздрите му. Близостта на смъртта, самият акт на убийството го бяха направили по-жив от всякога, чувстваше как увисва над пропастта, в която господства тайнството на вечността, предлагащо невероятната възможност да контролира съдбата на другите и чрез този акт да предопределя и собствената си съдба.

Бавно и внимателно започна да затяга примката около шията на Джъстин.

 

 

Плъха включи магнетофончето си на запис точно навреме, за да хване първата реплика на Кусунда Икуза, изправил се срещу Килан Ороши.

— Имам чувството, че трябва на всяка цена да се държа по-настрани от теб! — рече дебелият. Двамата отново бяха в кабинета на Икуза, разположен в небостъргача „Нипон Кейо“.

— Винаги съм се опитвала да чета мислите ти, а често и душата ти — засмя се Килан.

Той рязко извъртя стола си.

— Все по-често си мисля, че трябва да те убия, преди да си ме унищожила!

— Някой ден сигурно ще се опиташ — невъзмутимо отвърна Килан. — И тази игра несъмнено ще ми донесе удоволствие.

— Смъртта не е игра, Килан — намръщено я изгледа Икуза. — Май не съм в състояние да ти втълпя тази проста истина!

— Напротив, разбирам я отлично — отвърна тя. — Но просто не ми пука!

— И все някога ще си изпатиш! — изръмжа Икуза.

Килан Ороши хвърли палтото си на бюрото и седна на стола до Икуза. Очите й се насочиха към широкия прозорец зад гърба му.

— Токио ми прилича на сестрата, която цял живот напразно съм мечтала да имам — каза тя. — Не бих могла да живея, без да усещам могъщия му пулс, без пънковете, които важно се разхождат из Уено, без необятния пазар за електроника в Акихабара, без джунглата от крещящи и напълно безсмислени неонови реклами… Япония е земя на празните ръце, земя на примитивното, на натрапчивата сексуалност, която пулсира под една привидно подредена повърхност на социалното поведение. Добре дошли в бъдещето! Добре дошли в постядреното общество!

Кусунда Икуза я наблюдаваше с мрачния скептицизъм на политик, който присъства на предизборната кампания, на противника си.

— Жалко, че си се родила жена — въздъхна той. — Имаш мъжки ум, а и мъжки амбиции, което е особено жалко.

— Амбицията, или по-скоро липсата й, е това, което съсипва баща ми — отвърна Килан. — Той никога не би изпаднал в пълна зависимост от теб, ако имаше амбиция и увереност. Остави се да го въвлекат в поредица от глупави сделки, които изчерпаха резервите на „Накано“. А после „Нами“ стана единствената преграда, която го отделяше от банкрут и сепуку.

— Може да се счита за късметлия, че банката „Чиода Сентръл“, която е собственост на „Нами“, отпусна на „Накано“ достатъчно капитал, за да я изправи на крака!

— Но с твоята политика, привеждана в изпълнение от твоите служители!

— Ти сама спомена за глупави сделки — сви рамене Икуза.

— Те не бяха по вина на баща ми! — изкрещя Килан. — Други са отговорни за тях!

— Понякога просто забравям колко си млада — отвърна Икуза. — Но в следващия миг ми сервираш наивна забележка като тази и аз си го припомням. Човек би помислил, че обичаш баща си… Той беше президент на „Накано“, Килан. Следователно носи цялата отговорност за решенията на компанията.

— Ти разруши „Накано“, ти я разби на парчета!

— Нима си очаквала да си хвърлим парите в канала? Бяхме длъжни да защитим своите инвестиции. А това включваше освобождаване на старото ръководство и замяната му с нови хора.

— Избрани от „Нами“!

— Ние знаехме какво искаме от „Накано“, когато баща ти дойде при нас. Беше сделка — проста и ясна.

Килан се разсмя:

— Когато нещата опрат до „Нами“, нищо не е просто и ясно!

— Можеш да мислиш каквото искаш — отново сви рамене Икуза. — Но в крайна сметка ще спечелиш. Вече ти обещах, че ако ни помогнеш, ще получиш важен пост в компанията.

— Не искам това! — Килан се изправи пред Икуза и въпреки че изглеждаше съвсем дребна пред огромната му маса, самочувствието й се долавяше съвсем ясно. Това впечатление се подсилваше още повече от напрегнатото внимание, с което я наблюдаваше Кусунда Икуза. — Искам да получа пост в Чиода!

Кусунда Икуза избухна в гръмотевичен смях, боботенето му силно наподобяваше тътена на земните недра по време на земетресение.

Килан го наблюдаваше с каменни черти и опасен блясък в очите.

— Допускаш грешка, като ми се подиграваш! — просъска тя.

— Не ти се подигравам, Килан — въздъхна Икуза и избърса с дебел показалец сълзите от очите си. — Просто съм смаян от обхвата на твоята амбиция. Точно когато съм убеден, че вече си стигнала границите й, ти отиваш още по-напред.

— Правя логичния си избор и нищо повече — отвърна тя. — „Накано“ е нула, поне за момента… Куха черупка, запълнена от Нами. Не се интересувам от нея и това е напълно естествено. В Чиода са парите, в Чиода се вземат наистина важните решения. Тя е централна банка, тя притежава стотици компании и конгломерати, тъй като държи парите им. Чиода означава власт и аз искам да съм част от нея!

Кусунда Икуза прокара пръст по брадичката й.

— Макар да говориш като зрял човек, в някои отношения още си дете — рече той. — Не оспорвам умствените ти способности, но трябва да се примириш с факта, че нито ти, нито дори баща ти, можете да бъдете в течение на всичко. — Изсумтя и продължи: — Сега, след сливането на „Накано“ и „Сфинкс“, ние вече навлизаме във финалната фаза. Черупката на „Накано“ започва да се пълни. Не с хора, а с информация. Създава се най-голямата мрежа за събиране на информация в света. И всичко се осъществява от това, което ти съвсем точно определи като черупка.

— „Накано“ се превърна в един научноизследователски институт — точно с тази цел бяха вложени пари на Чиода. Използвахме компанията на баща ти за примамка, Килан. А той дори не разбра това.

— Искахме технологията „Сфинкс“ на Танцан Нанги, остро се нуждаехме от нея. Но как можехме да я получим? Нанги беше взел всички предпазни мерки срещу евентуалното й поглъщане. Нямаше как да го подмамим. Този проклетник изобщо не се поддава на корупция. Оставаше ни да го притиснем до стената с изненада. Затова решихме да му подхвърлим уловката „Накано“ с нейния великолепен отдел за проучвания. След което аз се залових да го притискам.

— Крайният резултат е налице — „Накано“ и „Сфинкс“ вече се обединиха. Нанги вярва, че ще използва правата си за поглъщане на по-късен етап, тъй като се нуждае от научноизследователската й дейност точно толкова, колкото ние се нуждаем от „Сфинкс“. Но няма да получи нищо. Вместо това ние ще се окажем собственици на „Сфинкс“ и това ще бъде краят на Танцан Нанги. Опциите, на които разчита, вече са невалидни. Защото само преди седмица научноизследователският отдел на „Накано“ е прехвърлен към друга, напълно независима от тази сделка компания. Нанги нямаше нищо против, тъй като знае, че тя е част от концерна и притежава единствено една ръждясваща петролна рафинерия в Кобе.

Ръцете на Плъха трепереха. Значи Икуза през цялото време е мамил Нанги! Провери два пъти магнетофона, искаше да бъде абсолютно сигурен, че всяка казана дума се записва. Изведнъж му се прииска час по-скоро да се махне оттук, да открие Нанги и да му предаде информацията. Но имаше чувството, че Килан Ороши готви някаква изненада както за него, така и за самия Икуза. В тази драма тя играеше някаква роля и Плъха бе твърдо решен да я разкрие.

— Търпение, Килан — засмя се Кусунда Икуза. — Трябва да бъдеш доволна от мястото, което съм ти осигурил в „Накано“. Ще видиш, че то предлага широки възможности. А Чиода винаги е на разположение. Помисли и друго — не рискуваш ли? Питам се какво ли ще кажат твоите революционно настроени приятелчета, когато разберат, че си започнала да работиш? Без съмнение ще стигнат до заключението, че системата е успяла да те асимилира.

— Да вървят на майната си — махна с ръка. Килан. — И без това започнаха да ме отегчават. Те са дребни човечета с догматично мислене и по нищо не се различават от привържениците на системата. А не пропускам да добавя, че именно тази система ги храни и облича… Разбира се, те не виждат иронията на ситуацията, не виждат и кухотата на тъй наречената си философия. Искат да сменят системата чрез насилие, но с какво ли ще я заменят? Не могат да кажат, защото си нямат и хабер!

— Прекалено млада си за подобен вид разсъждения — отбеляза Кусунда Икуза.

— И двамата сме млади, Кусунда. Не е ли ТОВА нашето проклятие? Още една причина да се държим заедно в опитите си да възседнем дракона!

— Ела — протегна ръце Икуза.

— Почакай — поклати глава Килан. — Имай малко търпение! — После подигравателно се усмихна: — Не съм се отказала от искането си!

— Не мога да те вкарам в Чиода — въздъхна Икуза. — Поне на този етап…

— Добре, това мога да го разбера. Но не мога да приема някаква си пиклива длъжност на рекламен агент в „Накано“!

— Какво би те задоволило? — тежко въздъхна Кусунда Икуза.

— За момента ли? Макар да е дълбока тайна, аз зная с какво нетърпение очакваш новото производство в „Накано“. Производство, което ще направи компанията конкурентна на „Сато Интернешънъл“. Амбициозна задача, тъй като „Сато“ е номер едно в производството на електронни компоненти, компютри и печатни платки. За изпълнението й ще ти трябва здрава подкрепа. Искам да се включа в тази битка.

— Но ти нямаш научна подготовка, Килан!

— Така е, но в замяна на това зная как се работи с хора. Ако получа възможност да работя в научноизследователския отдел на „Накано“, бих могла да изработя безупречна стратегия за маркетинга на новата продукция.

Икуза се замисли, после бавно поклати глава:

— Предложението ти е интересно, но трябва да бъде съгласувано с „Нами“.

— Което означава, че ще се уреди.

— Надценяваш влиянието ми — рече Икуза, но от усмивката му беше ясно, че се чувства поласкан.

— Знаеш, че съм права — рече Килан и се плъзна в скута му. Столът проскърца под двойната тежест, после бавно се завъртя. Икуза зарови лице в косите на Килан.

От своето скривалище Плъха имаше възможност да гледа право в лицето на Килан. В очите й пламтеше такава омраза, че той неволно потръпна. Едва сега си даде сметка, че тази омраза е предназначена не за баща й, а за самия Кусунда Икуза. Дълбоко в душата си тя продължаваше да бъде фанатичната революционерка. Всичко казано досега беше само прикритие за истинските й чувства.

В съзнанието му изплуваха думите на Кусунда Икуза: „Понякога си мисля, че трябва да те убия, преди да ме унищожиш.“ И Плъха разбра това, което Кусунда Икуза очевидно още не проумяваше: момичето се стремеше именно към това!

 

 

Томи и Нанги влязоха в мрачната гримьорна на „Силк Роуд“.

— Тук Марико е била измъчвана, изнасилена и убита — промълви Томи.

Нанги прекоси тясното помещение с цената на известни усилия. Вече беше късно и кракът го наболяваше.

— Точно под тези тръби, така ли? — попита той.

— Да.

— Убийството е станало преди доста месеци…

— Почти десет, но нищо не се е променило. Момичетата са суеверни, никоя от тях не иска да използва тази гримьорна.

Томи с интерес проследи погледа му, отправен нагоре. Беше се заел да изследва тръбите — нещо, което не й беше хрумвало да стори.

— Направете ми една услуга — рече той. — Легнете на пода приблизително в същата поза, в която е била открита Марико.

Томи се подчини. За да изпълни желанието му, й се наложи да се промуши между краката му.

— Имате ли подозрения, че Марико е била измъчвана и изнасилвана на друго място, а след това оставена тук? — попита Нанги.

— Не — отвърна Томи. — Всичко е станало тук, точно на това място.

Нанги доволно кимна, почука с бастуна си по една хоризонтално монтирана тръба, после насочи върха му надолу, почти до самото й лице.

— Тази точка се намира точно над шията ви — промърмори той. — А вие сте висока горе-долу колкото Марико, нали?

— Да.

— Не видях никакви наранявания по шията на трупа…

— Паметта ви е отлична — с уважение го погледна Томи. — Наистина нямаше.

Нанги вдигна бастуна си и започна да почуква с върха му по тръбата.

— Приблизително тук се е намирала и шията на насилника — промърмори той.

— Съвсем логично — кимна Томи и озадачено зачака. Все още не можеше да разбере какво иска да направи Нанги.

Нанги вдигна свободната си ръка и я сложи под тръбата, после престана да чука с бастуна си и се отпусна в близкия стол.

Томи седна и неволно подложи длан под ръката му. Кожата й почервеня от ръжда.

— Е и какво? — любопитно го погледна тя. — В тази влага ръждата по тръбите е съвсем в реда на нещата.

— Абсолютно вярно — кимна Нанги. — А сега станете и хвърлете един поглед на мястото, което е точно над главата ви.

Томи стана, протегна врат и се повдигна на пръсти.

— Няма ръжда — установи тя.

— И това е единственото чисто място по цялата тръба.

— Какво означава това? — извърна се към него Томи.

— Страхувам се, че започвам да опознавам този убиец повече, отколкото би ми се искало — отвърна Нанги.

— Но какво искате да кажете, за Бога?

— Направих връзка между смъртта на доктор Ханами и убийството на Марико — промълви Нанги. — И вие ще я направите, ако си спомните бележката върху трупа на нещастното момиче. — „Това можеше да е и жена ти“.

— Да.

— Знаете, че я приех като предупреждение. Сега вече съм сигурен, че това предупреждение е било отправено към доктор Ханами. Той е бил шантажиран от танжина „дорокусай“.

— Нима искате да кажете, че танжинът, който нападна мен и господин Линеър в кабинета на доктор Ханами, е убиецът на Марико?

— Като първо я е подложил на мъчения и изнасилване — ако използваме собствените ви думи — кимна Нанги.

— Но откъде сте сигурен в това?

— Ей тази тръба ми го каза — бастунът на Нанги почука по протърканото място. — Тук е било завързано въже и именно то е свалило ръждата от металната повърхност. — В съзнанието на Томи изплува заключението на съдебномедицинската експертиза, в което се посочваше, че раните по трупа на Марико са били поръсени с миниатюрни прашинки ръжда, особено тези по горната му част. — „Дорокусаят“ е постигнал сексуално удовлетворение с помощта на една особена техника, наподобяваща самообесване…

— Такъв термин няма! — тръсна глава Томи. — Дълго преди настъпването на смъртта се включват защитните механизми на вегетативната нервна система! Човекът с примка на шията неволно ще я разхлаби и ще започне да диша…

— Наистина е така — кимна Нанги. — Но „дорокусаят“ използва натрупания в дробовете му въглероден двуокис до последна възможност и постига оргазъм в едно състояние, което е съвсем близко до смъртта.

— Отвратително!

— Това е част от подготовката му. Непрекъснато тренира това състояние, далеч не само по време на сексуален акт… Накрая то се превръща в част от същността му — точно както състоянието „айки тайсо“ при опитния боец в айкидо… — Нанги въздъхна и тихо добави: — Това е още една област, която танжин използват като платформа за проникване в Пустотата.

Томи почти не чуваше думите му. Нещо потрепна в дълбините на паметта й, тя се напрегна да го извади на повърхността, но то се изплъзна и изчезна.

В същия момент на вратата се почука. Томи протегна ръка и отвори. На прага се появи фигурата на собственика на „Силк Роуд“, зле осветеният коридор зад гърба му беше оживен, програмата очевидно беше свършила.

— Пак ли сте тук, детектив? — язвително попита той. — Аз мислех, че случаят е отдавна приключен. — Поклонът му тежеше от зле прикрита ирония. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Томи се дръпна и му направи знак да влезе. Собственикът се огледа внимателно, сякаш се опасяваше, че неканените гости могат да отмъкнат нещо. Беше кльощав тип с муцуна на язовец, неприятен дъх и още по-неприятни обноски.

Томи го намрази още като го зърна, последвалите контакти между двамата само усилиха нейната неприязън. Спряла очи върху напрегнатото му лице, тя изведнъж усети как нещо в главата й прещрака. Стори й се, че е пропуснала нещо важно в хода на своето разследване, нещо, което умишлено е било скрито от нея. Реши незабавно да се опита да го открие, възползвайки се от присъствието на Нанги.

— Искам да ви задам няколко въпроса — хладно процеди тя.

— Пак ли? — Язовецът потърка ръчички и кимна: — На ваше разположение… Само не мога да си представя какво още търсите след всичките тези месеци…

— Този господин се казва Танцан Нанги и е преподавател по психо-криминалистика в Тодай — рече Томи, без да обръща внимание на приказките му. Имаше предвид най-големия университет на Токио. — Случаят е прехвърлен в негови ръце. Професор Нанги разработи своя теория и би желал да я подложи на изпитание.

Изчака мазните очички на язовеца да напуснат лицето на Нанги и да се върнат върху нея, после зададе първия си въпрос:

— Откога сте шеф на „Силк Роуд“?

— От шест години — отвърна язовецът. — Но вие вече знаете това, детектив Язава.

— Искам и професорът да чуе — успокои го Томи. — И пак оттогава сте собственик на клуба, така ли?

— Не, купих го около година и половина по-късно. — Но и това ви е из…

— Как се сдобихте със средствата за покупката?

— Всичко това вече сме го минали, детектив — отвърна язовецът и ръцете му отново започнаха да се търкат една в друга. — Взех заем от една банка, към него прибавих активите от предишния си бизнес в областта на търговията…

— Колко време работи тук танцьорката Марико?

— Почти три години — отвърна язовецът, после се извърна към Нанги и продължи: — Беше тиха и старателна, всички я харесваха. Нито веднъж не пропусна представление, никога не се оплакваше. Собствената ми дъщеря ми създаваше далеч повече неприятности от Марико…

Тримата замълчаха и в тясната железобетонна клетка се възцари напрегната тишина. Помещението беше не по-голямо от стенен шкаф в богатски дом и приличаше по-скоро на гробница. Само приглушеният злокобен тътен на хилядократно усилената от електронните тонколони музика напомняше за мястото, на което бяха попаднали.

Томи усети, че не е в състояние да издържа повече на отчаянието, което обитаваше като злокобен дух тази гробница. Извърна се към язовеца и кратко промълви:

— Това беше всичко.

Язовецът смаяно я погледна.

— Мислех… По-скоро надявах се, че ще бъда запознат с теорията на професора… В края на краищата Марико беше моя служителка. Чувствах я като член на семейството…

Томи с мъка се удържа да не го зашлеви и хладно процеди:

— Ще ви повикаме, ако е необходимо. Нанги изчака да останат сами и я погледна:

— Каква беше тази история с професора от Тодай?

— Не съм сигурна — сви рамене Томи. — Някакво предчувствие. Вие останете тук и вижте какво още можете да откриете, а аз искам да обърна по-сериозно внимание на този язовец. Нещо не ми хареса лицето му в момента, в който ви зърна…

— Не сте ли го проверили? — попита Нанги.

— Проверихме го, но в полицейския компютър нямаше сведения за него. Все пак ще го подложа на един малък тест, просто заради реакцията му преди малко. Той е прост и почти примитивен, но може би ще донесе успех.

След тези думи Томи се измъкна от стаичката и веднага усети как някаква тежест пада от раменете й. Тръгна с бърза крачка през лабиринта от коридори — вече се ориентираше със същата лекота, с която го вършеха работещите тук момичета.

Спря пред вратата на язовеца и долепи ухо до нея. Но думкането на музиката в залата беше толкова силно, че не можете да долови абсолютно никакъв звук. Опита бравата, но вратата се оказа заключена. Беше й необходимо само късче картон, за да се справи с простата ключалка.

Пое дълбоко дъх и рязко разтвори вратата. Видя язовеца със слушалка на ухото и се втурна към него. Очите на собственика се разшириха от смайване, това беше достатъчно на Томи да прелети край отрупаното е книжа бюро и да грабне слушалката от ръката му, преди той да успее да реагира.

— С кого разговаряш? — остро просъска тя. Язовецът не отговори, лицето му силно пребледня.

Тя го блъсна в стола, притисна слушалката до ухото си и каза:

— Моши.

Отсреща не се долавяше нито звук. Томи натисна бутона за блокиране, включи се в свободна линия и избра номера на районната телефонна централа. Представи се със звание и служебен номер, след което сбито изложи искането си.

След около пет минути проверката беше готова.

— От вашия номер са набрали градското полицейско управление — съобщи техникът.

Последва дълго и тежко мълчание. Техникът изгуби търпение и извика:

— Ало, сержант? Там ли сте още?

— Да — дрезгаво отвърна Томи, пое дъх и успя да се овладее: — Можете ли да ми кажете кой отдел?

— Разбира се — отвърна техникът. — Отделът за тежки престъпления на Учи-бори-дори.

Отделът на Томи.

Все още замаяна, тя благодари на човека и бавно остави слушалката. Напрегна воля да се вземе в ръце, но мислите й бушуваха като океански вълни под напорите на вятъра. Язовецът очевидно се чувстваше притеснен от нахлуването й, но когато тя му представи Нанги като нов човек в разследването, реакцията му беше съвсем друга — в нея се усети нещо като приятно вълнение. В следващия момент сякаш чук се стовари върху главата й. „Мислех, че разследването е прекратено“ — това бяха думите на язовеца. Откъде може да знае това?! Значи има информатор в отдела!

— На кого се обади? — спря тежък поглед върху лицето му тя.

— На майка ми.

— Тя в полицията ли работи?

— Да, чистачка е там… Мие ви кенефите!

В продължение на една безкрайно дълга секунда Томи не направи нищо. После сграбчи язовеца за реверите и го блъсна в стената. Стъклото на прозореца се счупи и остро издрънча.

Лицето й бавно се приближаваше към неговото, той не можеше да я вижда ясно.

— Ако не ми кажеш на кого се обади, никога няма да напуснеш тази стая! — просъска тя.

— Големи приказки! — озъби й се язовецът.

Томи го тласна в стената с такава сила, че той неволно изпищя. Острите ръбове на счупеното стъкло пробиха плата на костюма му, отдолу изби алена кръв.

— Казвай на кого се обади!

Язовецът внезапно се разрида, пот започна да се стича по скулите му.

— Господи, не мога! — прошепна той. — Ако ти кажа, той ще ме убие!

— Няма да има този шанс! — изръмжа Томи и усили натиска си. Стъклото проникна още няколко милиметра в кожата на язовеца и той изпъшка от болка.

— Добре — простена той, гърчейки се. — Но искам полицейска протекция.

— Кой беше, казвай!

— Настоявам за протекция!

— Не си в положение да настояваш за каквото и да било! — поясни му Томи, после добави: — Все пак ще видя какво може да се направи. На кого се обади? На кого искаше да съобщиш за професор Нанги?

Очите на язовеца сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

— Не е толкова лесно, по дяволите! — изпъшка той. — Мръсникът е цял шеф на отдел… Преди години редовно се отбиваше, но тогава районът му беше тук… Успя да ме обработи да го пускам при момичетата… Ох, това ужасно боли!… И вършеше с тях каквото си иска… Аз никога… Ох, Божичко! Никога не съм се интересувал какво точно върши… Не исках да знам. После стана тази трагедия с Марико и аз изпаднах в ужас. Не исках да бъда замесен в…

— Искаш да кажеш, че Марико е била изтезавана, изнасилена и умъртвена от началник на отдел в полицията?! — Томи си даде сметка, че крещи, но вече нищо не я интересуваше.

— Д-да — колебливо кимна язовецът.

Цял живот не си имала никого, Марико, мерна се мисълта в обърканото й съзнание. Но сега имаш мен — твоя отмъстител!

— Кой беше той? Кой я уби? — Ръцете й го разтърсваха като суха тръстика. Адреналинът Нахлуваше във вените й, хватката й беше желязна. После в главата й проблесна споменът, който й се беше изплъзнал одеве в гримьорната — здрач, малкият склад в управлението, тялото й усукано около Сенжин, устата й впита в плътта му, вкусът на…

— Кой уби Марико? Казвай, мръснико! Няма да излезеш жив оттук!

Пред очите й се спусна кървава пелена. Плъзгав като змиорка, споменът проблясваше в гънките на обърканото й съзнание. Дорокусаят прибягва до особена техника, за да постигне сексуално удовлетворение — прозвуча гласът на Нанги. — Нещо като самозадушаване… Цял живот я тренира…

— Кой уби Марико? — изръмжа тя и притисна язовеца в острите ръбове. Червената пелена стана по-гъста. Марико, ще го заловя! Пред очите й отново изплува сцената в килерчето. Сенжин я люби, тя дърпа вратовръзката, разкопчава яката му и започва да го целува по гърдите. Кожата на врата му е груба и грапава като шкурка, сякаш там стои белегът от наскоро зараснала рана. Рана около шията му!

Дорокусаят прибягва до особена техника, нещо като самообесване…

Господи, дорокусаят е началник в градската полиция, той е тайнственият танжин! Той ме прелъсти по всички правила на играта, той ми възложи следствието на извършено от самия него убийство, а после координираше действията ми! Той ме изпрати да следя действията на Никълъс Линеър, защото би било твърде подозрително да го върши сам. Той ме облада като животно на работното място — там, където дори една целувка между колеги означава огромен скандал. Той ме принуди да наруша всички общоприети правила на поведение, а и моите собствени. Той ме накара да се чувствам едновременно възвишена и поругана, той прибягна до мрачната си еротична магия да завладее духа и тялото ми, да се впие в мен, да ме използва отново и отново! А аз бях безсилна, съвсем като бедната Марико… Съзнанието й се размъти от унижение, гняв и страх.

— Кой уби Марико?

Господи, какво стори с мен! Протърканата кожа на врата му… Господи, какво е сторил и с нея!

Той беше в състояние да се превъплъщава както пожелае. Колко ли жени е унищожил по начина, по който унищожи Марико и мен? Колко, Божичко, колко?!

— Кой уби Марико?

— Омукае! — изкрещя най-сетне язовецът, в гласа му прозвуча странна смесица от ужас и облекчение. — Началникът на отдел Сенжин Омукае!

 

 

Когато Килан напусна сградата на Нипон Кейо, Плъха не се поколеба нито за миг. Веднага я последва, тъй като вече бе разбрал, че тя държи ключа към загадката и от нея зависи как ще бъде използвана събраната до този момент информация.

Нощта беше лунна и тиха, въздухът — необичайно чист след продължителните валежи, които бяха успели да отмият част от тежкия автомобилен смог. Плъха нямаше проблеми с проследяването й през града и тя го отведе в Асакуза, където се намираше „заешката дупка“ на Негодника.

Този път се беше погрижил вратата да не се затръшне под носа му. Проверката на Негодника бе довела до любопитното заключение, че той работи именно в научноизследователската лаборатория на „Накано Индъстриз“ и е близък приятел на Килан Ороши. Какво ли замислят двамата? Вече беше ясно, че Килан иска да работи именно в „Накано“, а не в банката Чиода, както бег казала на Икуза. Защо? Плъха бе твърдо решен да разбере това.

Прекоси входното антре и пое нагоре по стълбите. На етажа на Негодника имаше още едно малко апартаментче. Плъха избра първо стълбището и бързо откри общата стена между двете жилища. Отпусна се на колене и извади миниатюрното подслушвателно устройство. Нищо. Опря ръце на стената от железобетон и се замисли. В нея е вграден поне един тон арматурно желязо и това блокира излъчването, помисли си той.

Отдалечи се и застана на площадката. Пробва вратата на съседния апартамент първо е ушите си, а след това и с електронната апаратура. Тишина.

Справи се с ключалката точно за петнайсет секунди. Внимателно бутна вратата и се хлъзна през процепа. Тъмнина, напоена с миризмата на прясна мазилка и керосин. По голия бетонен под бяха пръснати строителни отпадъци, осветени ясно от луната, която надничаше през прозореца с вдигнати щори. Нямаше електричество, крушки също липсваха. Явно апартаментчето не беше довършено.

Плъха се залови за работа. Приклекна до стената и включи електронните си „уши“.

Гласът на Килан загърмя в слушалките ясно и отчетливо:

— … и ти казвам, че животът няма да е същият без теб, Негодник… Ти си единственият човек, който наистина ме разбира. Жените ме мразят, а мъжете искат да ми вдигат краката. С изключение на теб. Само ти имаш желание да слушаш това, което напира да излезе от устата ми.

— И едва след това да ти вдигна краката — обади се мъжки глас, несъмнено принадлежащ на онзи тип с платинената коса.

Килан се разсмя.

— Ти си единственият човек, който ме кара да се смея, знаеш ли това? — попита тя. — Това е дарба, не по-малка, от гениалните ти способности по отношение на компютрите.

И тук, както в офиса на „Нами“, Плъха старателно записваше всичко, сякаш историята на Килан щеше да му помогне да я хване и затвори като пеперуда в буркан.

— Господи, колко електроника — каза момичето. — Надявам се да ни свърши добра работа… Сигурен ли си, че този вирус притежава чудотворните способности, които му приписваш?

— И повече! — отвърна уверено мъжкият глас. — РИНРИС, което ще рече „Ръчно изработен неразличим разбивач на интегрални схеми“ не е вирус, а сонда. Тя е в състояние да атакува софтуерни програми, защитени с антивирусни системи. На практика тя ги изяжда и ги принуждава да мутират. Колкото по-сложен шифър притежават защитните системи, толкова по-добре работи сондата. Вече ти казах, че РИНРИС е много сложен продукт, който все още се намира в експериментален стадий.

Плъха отново чу смеха на Килан.

— Слушам те и съм убедена, че си гений в своята лаборатория — каза тя. — Но в живота хич те няма. Когато за пръв път ми разказа за този вирус, ти нямаше никакво намерение да му намериш практическо приложение.

— Това е вярно — отвърна с оправдателен тон Негодника. — Но бях уведомен, че РИНРИС ще бъде използван изключително за специални задачи на японското правителство.

— А аз ти казах — майната му на правителството! — подхвърли Килан. — Казах ти: „Дай да го използваме частно, ще натрупаме огромно състояние.“ Знаеш ли колко западни компании са готови да дадат цялата си годишна печалба, за да се справят с конкуренцията? Господи, само американският пазар на този вирус ще ни направи милионери!

— Ако живеем достатъчно дълго — рече Негодника. — В което силно се съмнявам. Не съм убеден, че постъпваме правилно, Килан. Това е действителното състояние на нещата. А и РИНРИС все още не е достатъчно усъвършенстван.

— Действителното състояние! Чуй го, Господи! — възкликна нетърпеливо Килан. — Сега остава да започнем да обсъждаме как ще се оженим, ще направим куп деца и ще мислим единствено какви пелени и кремове да им купуваме! Ще бъдем мъртъвци! Ще бъдем нещо дори по-лошо — ще бъдем погребани от „ката“ — строгите правила за поведение на любимото ни общество!

— Пак революционни лозунги! — въздъхна Негодника. — Революциите са нещо прекрасно, но само на теория. Иначе не съществуват, просто ги няма! В цялата история на човечеството има само две революции, които са оставили някакви следи — Френската и Американската. Всичко останало — е пародия, обикновена смяна на една диктатура с друга. Не заслужават дори името революция.

Плъха пропускаше покрай ушите си приказките за разни революции, оставяше ги изцяло на апаратурата. Вниманието му бе концентрирано върху факта, че този изрусен пънкар, който очевидно е близък приятел на Килан Ороши, не само работи в „Накано Индъстриз“ — компанията на баща й, но и се занимава със създаването на опасен компютърен вирус. Точно от вида, който беше проникнал в информационното хранилище на „Сато Интернешънъл“. Възможно ли е това да е било изпробване именно на този РИНРИС? Плъха знаеше, че всеки ден в страната се създават хиляди най-различни вируси, но според Мики — специалиста, на когото бе дал дискетата със записа на проникването, тук ставаше въпрос за латентен вирус, а не за разрушител. Дали РИНРИС е такъв? Негодника го нарече „сонда“. Означава ли това, че тази сонда има способността да предава информация? Плъха все още не знаеше отговора. От друга страна, Негодника беше именно от онези гениални програмисти, за които беше споменала Мики в неотдавнашния им разговор.

Плъха имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг. Нанги и РИНРИС на този Негодник; Нанги и Икуза; Икуза и Кен Ороши; Кен Ороши, Икуза и Нанги; Икуза и Килан Ороши; Килан Ороши и Негодника. Очевидно в тези сложни и преплетени отношения съществуваше обща нишка, но той все не успяваше да я види и това го влудяваше. Знаеше, че е там и сърцето му развълнувано туптеше. Нанги не може да не я открие, рече си той. Сега най-важното е да му занесе събраната информация.

Беше толкова съсредоточен, че за миг не осъзна какво означава светлият правоъгълник, появил се на стената над главата му. После стреснато вдигна глава — това можеше да бъде само отражение от светлината на стълбището, което пък означаваше, че някой е отворил входната врата. Той беше абсолютно сигурен, че затвори след себе си.

Правоъгълникът се превърна в ромб, примигна и изчезна. Апартаментчето отново се осветяваше единствено от бледата светлина на луната. Но Плъха вече беше сигурен, че си им компания.

Не се помръдна, затаи дъх. Бавно смъкна слушалките от главата си, но остави магнетофона да работи и той продължи да записва разговора в съседния апартамент, залепил чувствителния микрофон за стената.

Наоколо цареше пълна тишина, ако не се вземат под внимание обичайните за жилищните блокове звуци и приглушения тътен на уличното движение далеч долу, проникващо през пукнатините между стената и прозоречната рамка. Нищо друго.

И все пак…

Кратко прошумоляване на вестник, настъпен от нечий крак, после отново тишина… Но този звук прогърмя в ушите на Плъха като драскането на клечка кибрит в бензинов склад.

Светкавично тикна слушалките в ъгъла и покри апаратурата с боклуци, после пристъпи към противоположната стена. Приличаше на квачка, която иска да отстрани опасността, надвиснала над пиленцата й, инстинктивно привличайки я към себе си. За Плъха пиленцата бяха всички записани разговори, целият този тайнствен свят, в който бе успял да проникне по поръчка на Танцан Нанги. Беше твърдо решен да запази събраните улики на всяка цена.

Прокрадна се през апартаментчето, в ръката му се появи нож с двайсетсантиметрово острие, чиято форма бе създал с помощта на компютъра си. Беше достатъчно тънко, за да се скрие с лекота в дрехите, едновременно с това и достатъчно широко за нанасяне на смъртоносен удар, дори и когато проникне не там, където трябва.

Сенки играеха по пода и стените, прескачаха през купчината натрошени летви, изсъхнала зидария и скъсани тапети, пронизваха змиеподобните купчини електрически и телефонни кабели.

Плъха усети нападението, далеч преди да го види. Нещо бръмна във въздуха и косъмчетата на врата му щръкнаха. Отлично познаваше този звук и реакцията му беше светкавична. Сви се на топка и се претърколи напред в посоката на нападението, с ясното съзнание, че това е единственият му шанс.

Звукът, който Плъха познаваше толкова добре, можеше да издаде само извито до крайност „тецубо“. Миг по-късно, сякаш за да потвърди правилността на предположението му, върху мястото на циментовия под, на което се бе намирал само секунда по-рано, избухна фонтан от прах и късчета бетон.

Тецубо-жуцу е едно изключително сложно бойно изкуство, предимно заради характера на самото „тецубо“ — тежка пръчка от плътно желязо, покрито с грапави брадавици в горния край. Това оръжие е било изобретено преди векове за борба с бронирани конници. Притежателят му умее да го хвърля по такъв начин, че то или пробива дебелата броня, или троши краката на коня.

В днешно време тецубо-жуцу се използва с една-единствена цел — физическо ликвидиране на противника. При него не може да се прилагат по-леки форми на надмощие.

Плъха се разгъна като еластична пружина и нанесе светкавичен удар с ножа си. Сякаш се блъсна в планина. Но това беше нормално, тъй като „тецубо“ можеше да се използва единствено от хора с огромна физическа сила. Без да вижда лицето на нападателя, Плъха вече знаеше кой го беше проследил от офисите на „Нами“ дотук. Това беше Кусунда Икуза.

Ударът му бе блокиран и той отлетя няколко крачки назад. Гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със стената, но Плъха светкавично отскочи встрани и отново се понесе напред. Слухът му ясно долови бръмченето на ново „тецубо“, главата му инстинктивно се сви в раменете, тялото му се сгърчи на топка. Сантиметри над него стената се пръсна и го поръси с парчета мазилка.

За да избегне „суку“ — слабата защита на боеца, който прибягва до тецубо-жуцу, Икуза трябваше да нанася постоянни удари на своя противник. А това беше уморително дори за опитен и силен борец сумо като него.

От своя страна, Плъха си даваше ясна сметка, че в ограниченото пространство на апартаментчето едва ли ще успее дълго да се изплъзва от смъртоносното желязо. Всеки момент можеше да отскочи в погрешна посока или да се спъне и тогава Икуза щеше да му пръсне черепа.

По тази причина предприе единствения логичен ход — направи опит да се държи максимално близко до своя противник, тъй като в близък бой желязната пръчка губи голяма част от своята ефективност.

Свободната ръка на Икуза се стрелна напред. Плъха се гмурна под нея и нанесе удар с ножа си. Разнесе се звук от разцепен плат, острието потъна дълбоко: в жива плът: Икуза изпусна желязото и се опита да докопа Плъха с лапите си. Но той беше готов за подобен ход и го посрещна със страхотен удар „атеми“, нанесен с лакът в слънчевия сплит. После отскочи встрани, приклекна и бавно закръжи около противника си. Лявата му ръка напипа желязната пръчка, пръстите му се увиха около нея. Миг по-късно вече бе пуснал в ход сложната маневра „Йо-наза“, чрез която майсторите на айкидо парализират своите противници. Обърна гръб на Икуза и тръгна, към външния край на окръжността, която бе описвал допреди секунда, изчака тежката маса на противника да го доближи съвсем, използва собствената му тежест, за да, го извади от равновесие. Сега вече имам шанс, проблесна в съзнанието му, после всичко се превърна във вихрушка.

Протегна напред левия си крак и промени ъгъла, под който се завърташе тялото му. Така завърши маневрата „Йо-наза“, с помощта на която огромното тяло на Кусунда Икуза трябваше да се озове на пода. В същия миг получи страхотен удар в слепоочието, олюля се и изгуби чувство за ориентация. Замахна сляпо с ножа, не улучи и безпомощно се завъртя.

После чу бръмченето във въздуха, очите му съвсем ясно обхванаха формата на желязната пръчка, която летеше със страхотна скорост към главата му. Направи опит да се отмести, но нещо с рефлексите му не беше наред.

Гръмотевичен удар, ярки звезди, мрак… Времето се люшна като пламъчето на тънка свещ, после утихна.

 

 

Сенжин докосна с длан корема на Джъстин и попита:

— Бременна си, нали?

Със същия успех би могъл да попита: „Мъртва си, нали?“ На практика Джъстин чу точно този въпрос, после изведнъж си даде сметка, че долавя единствено своя вътрешен глас.

— Господи! — отпусна се в ръцете му тя. — Излъгах!

Сенжин пусна коприненото въженце и внимателно я притисна към себе си. Държеше я като малка птичка с пречупено крило. Гледаше как жълтата и лепкава светлина на луната пада върху лицето й, как бавно и с методична последователност осветява неговите черти — първо загадъчните очи, после релефно изрязания нос, високите скули, пълните, полуразтворени устни, богатата, разпиляна в мрака коса, а под нея гърдите й — едри и живи, се надигаха и отпускаха в такт с развълнуваното й дишане. Лепкавата лунна светлина хвърляше пурпурни отблясъци наоколо, сред тях бавно се очертаха още две фигури, застанали на широката веранда. Удължени и странни, те приличаха на хора, но не бяха… Имаха криле, но не бяха и ангели…

Тази светлина беше изминала дълъг път, плъзгайки се в огромната пустош между звездите, произходът й бе праисторически, макар никой да не знае за историята на коя цивилизация може да става въпрос. Но Сенжин познаваше тази светлина, усещаше мощта й, родена сред огромната пустош на Вселената.

— През цялото време лъгах съпруга си, излъгах и теб, като ти казах, че отидох при Хони, защото се мразех. Всъщност, някога НАИСТИНА се мразех… Това поне е истина. Но не цялата, а само малка част от нея. Аз бях… как да се изразя, за да ме разбереш? Просто не исках да порасна. Страхувах се. Живеех с майка, която беше лишена от жизнени сили. Струваше ми се, че в момента, в който мама бе дала живот на мен и по-голямата ми сестра, тя се бе лишила не само от млякото си, но и от всички жизнени сокове…

— Беше пресушена, изсъхнала, лишена от жажда за живот. Ставайки майка, тя бе прехвърлила своята младост върху нас, а заедно с нея и вкуса си към живота. Беше преждевременно състарена, сбръчкана и вечно уморена, имаше хиляди болести — в главата, гърба и по цялото тяло. Това й пречеше да взема участие дори в най-делничните неща, които съставляват живота на едно семейство. Обикновено се хранеше в стаята си, вече окончателно отделена от спалнята на съпруга си. Твърдеше, че матраците се слягат под тежестта на тялото му и това води до болки в таза й. Болки, от които се буди всяка нощ.

— Рядко присъстваше на празненства или семейни срещи, не се появи нито на абитуриентските ни вечери, нито на празниците, с които ознаменувахме завършването на колежа. Вместо това изпрати две от доверените си прислужнички — сякаш искаше чрез количество да прикрие отсъствието си. Естествено, за погребения и въпрос не можеше да става — те бяха прекалено тежки от емоционална гледна точка. До самата си смърт тя не беше пристъпвала прага на болница. Имах чувството, че едновременно, с пресъхването на жизнените й сокове, тя губеше и чувството си за отговорност в живота.

— Ето това представляваше за мен зрялата възраст — Това ме очакваше с трупането на годините. Представяш ли си как съм се чувствала, когато си мислех, че и аз някога ще имам деца? В представите ми изникваше единствено образът на мама — болна, сбръчкана, обзета от болки и страдания, които два пъти по-възрастни от нея жени все още не бяха изпитвали…

— „Ти не си като майка си“, уверяваше ме Хони. Но това не беше достатъчно. Упорито се подготвях за живота на зрял човек, на майка. Никак не беше лесно, години наред се измъчвах… Пролях толкова сълзи, че никой не би повярвал. Най-сетне, бавно и постепенно, у мен започна да нараства увереността, че няма да бъда като нея. Но точно тогава дойдох тук, в Япония, заедно със съпруга си. Забременях, но дъщеричката ми умря. Преминах през всички страдания и чувство на вина, съвсем като възрастна. Бях горда от себе си. Превърнах се в опора за мъжа си в часовете на най-тежкото му изпитание.

— После пак забременях и всичко хвръкна по дяволите. Животът ми се преобърна с главата надолу. Сякаш пак се озовах в кабинета на Хони, ужасена от мисълта, че ще стана като мама. Не зная дали искам това дете. Не зная дали ще мога да се справя с тази отговорност. Чувствам, че ставам като мама, че просто не съм в състояние да бъда майка! И съм отвратена от себе си! Не искам да бъда като мама, не искам!

Сенжин нежно придържаше разтърсваното от ридания тяло на Джъстин и мълчеше. „И аз мразех моята майка, помисли си той. Само сестра ми знаеше това, но не разбираше защо. Разбра го едва когато й го обясних. Не е думи, а е действие. Сестра ми бе упорита жена с желязна воля, винаги получаваше това, което иска. Но не и от мен. Опитвах се да я излекувам от този порок и може би постигнах някакъв успех. Но бях принуден да прекъсна тези опити, защото ясно виждах, че тя по-скоро ще се пречупи, вместо да се огъне. Не бях в състояние да променя духа й, макар този дух да беше несъвършен, дори опасен. Тя беше моя сестра, а не майка. Майка си бих променил, ако съдбата ми бе предоставила този шанс. И тя беше слаба като тази жена тук. Всяко лечение, дори и най-радикалното, би било оправдано. Всичките й познати можеха да потвърдят това.

Мисля, че цял живот съм се стремил да проявявам твърдост и сила във всичко, което върша. Не мога да си позволя дори моментна слабост. Мисълта, че у мен има нещо нейно, е непоносима. Наследяват ли гените слабостта, предава ли се тя като отрова през пъпната връв?“

Лицето на Джъстин се притискаше до шията му, гърдите й набъбваха под мускулестото му тяло, бедрата й лепнеха за краката му. Но Сенжин не чувстваше нищо, точно както не чувстваше нищо, когато гледаше голото тяло на танцьорката Марико, или пък когато, с помощта на Тао-тао, изсмукваше невинността на Томи в душното килерче на полицейското управление. Така се бе чувствал цял живот със стотиците жени, които бе обладавал и които изпълваха миналото му като пътни знаци край губещото се в далечината шосе… Без мисълта за Хаха-сан не беше в състояние да изпита никакво плътско желание, колкото и прекрасна да беше жената в ръцете му.

Подлагаше на интелектуален разбор всяко съвкупление, до което бе успял да се добере, анализираше го със страстта на криптолог, попаднал на неизвестен надпис. По отношение на всичко, останало беше вълк. Вълк, който отмята глава и вие в: мрака на нощта.

— Спаси ме, моля те, спаси ме! — прошепна в ухото му Джъстин и тялото му потръпна от изненада. После, сякаш тя бе прошепнала „Обладай ме!“, то бавно започна да се изпълва с желание.

Стана така, вероятно защото в момента мислеше за сестра си — единствения човек, с когото бе споделял всичко важно в своя живот: сила, грях, наказание, ужаса от слабостта, съдбата си. Проряза го копнеж със силата на нетърпима болка.

Джъстин лежеше притисната до него, той чувстваше натиска на твърдите й гърди, усещаше ускореното тупкане на сърцето й. Лицето й бе извърнато към неговото, косата й проблясваше с фосфоресциращо сияние, замиращата лунна светлина позлатяваше меката кожа на шията й.

Това беше мигът, в който Сенжин отново затегна копринения шнур около шията й, а очите му се наляха с кръв. Придърпа я грубо към себе си, покри бедрата й със своите мускулести крака. Тя се опита да извика, но от устата й не излезе нито звук. Зъбите й проблеснаха на лунната светлина. Представи си ги покрити с кръв, зинали в първобитен вой срещу луната и изведнъж разбра какво иска, от какво се нуждае — да я превърне в свое подобие, да я стопи и погълне в себе си. Това, което не бе успял да стори с Марико в онзи върховен миг на наслада, в който изпиваше последния шепот на живота от обезобразеното й тяло; това, което търсеше у всички жени, които бе обладавал — да ги притежава в пълния, във всеобхватния смисъл на думата!

Защото вече не можеше да притежава сестра си по този уникален, по този великолепен начин, защото нищо не можеше да запълни ужасната празнота в душата му. Толкова ужасна, че дори той не смееше да надникне там… Там, където удоволствието е болка…

— Болка и удоволствие, светлина и мрак… — дрезгаво промълви Сенжин. — Така изглежда светът, това е измамната действителност… Кшира ми разкри истината: болката и удоволствието могат да се слеят, да се превърнат в единно цяло! И тогава идва онова неземно чувство на наслада, което е далеч по-силно от екстаза… — Дъхът му пареше бузата й: — Обещах да ти демонстрирам това, искам да го разбереш! Сега…

Вдигна полата й, грубо разкъса бельото под нея. От широко разтворените очи на Джъстин започна да струи ужас, лицето й се изпълни с него така, както коритото на малко поточе се изпълва от проливните пролетни дъждове. Ужасът се процеждаше като пот от порите й, ноздрите му безпогрешно доловиха специфичната му миризма, устата му се напълни със слюнка.

Беше толкова възбуден, че почти не усещаше члена си. Той се беше вдървил, беше станал на камък… В съзнанието му нахлуха спомените за Хаха-сан, за сестра му… Образите им проблясваха, живи и реални като лицето на Джъстин.

Неговата сестра, неговото притежание…

Шнурът около шията на Джъстин продължаваше да се стяга, бялата кожа почервеня и започна да се подува, болката пулсираше в грозната рана, зейнала от протриването. Замаян от тази гледка, Сенжин почти припадна върху нея.

Дръпна още по-силно шнура, прекъсна напълно достъпа на кислород, главата й се люшна назад и очите й се извърнаха с бялото нагоре. В ъглите на устата й се появи пяна, бедрата й конвулсивно подскочиха нагоре и се залепиха за тялото му, за потрепващия връх на мъжката му възбуда.

Сенжин потъна в мощния прилив на желанието. Никога досега, нито веднъж в живота си не беше чувствал толкова ясно неговата могъща, всепоглъщаща сила. Почти изпаднал в делириум, той понечи да проникне в нея с целия огнен плам на невероятната възбуда, но изведнъж си спомни, че тази жена му е нужна по друг начин, нужна му е така, както някога му бе нужна Хаха-сан… Тялото му се сгърчи и горещата сперма започна да извира от него на отчаяни, конвулсивни тласъци…

Сенжин изръмжа като див звяр, главата му се отпусна на рамото й. Изхлипа и разпусна копринения шнур, който стягаше шията й. Виждаше не лицето на Джъстин, а Хаха-сан, после нейният образ бе изместен от лицето на сестра му… Всичко се размеси в съзнанието му, остана единствено чувството, че ги иска и трите. Чувство, заради което се мразеше…

После трите образа се разлепиха един от друг и бавно започнаха да се раздалечават. Сенжин се наведе и нежно целуна грозната, вече започнала да почернява рана, близна я с език, попи солта от кожата около нея и едва след това започна да я свързва с болката, която бе причинил на тази жена.

Ръцете му отново придържаха главата й, пръстите му нежно галеха разранената кожа.

— Трябва да ми кажеш — дрезгаво прошепна той. — Искам да зная какво е направил нинджата с изумрудите, които е взел от кутията… — После разбра, че Джъстин не е чула нито дума и залепи устни за ухото й: — Мисли за нинджата, мисли за съпруга си в залата за упражнения, мисли за кутията, която е в ръцете му… Ето, той държи изумрудите, виждаш ги да проблясват на светлината… Какво направи той след това? Кажи ми!

Клепачите на Джъстин потрепнаха, съзнанието й бе изцяло под могъщата упойка на Тао-тао.

— Започвам да си спомням… — прошепнаха напуканите й устни. — Нещо започвам да си спомням…

— Какво е то? — изкрещя Сенжин. — Какво? — Но още в следващата секунда разбра, че е рано, че тя все още не е готова да изхвърли отговора от мрачните дълбини на помътеното си съзнание.

Очите му се плъзнаха по бледото й лице, набраздено от солена пот, която проблясваше под бледите лъчи на луната.

Но скоро ще е готова, той бе уверен в това. Така я остави. Просната под лунните лъчи, временно свободна.

 

 

Облечена в модната рокля на Луи Феро, подарък от Дъглас Хау, Шизей се спусна по стълбите на къщата си зад Воксхол Роуд и се насочи към ягуара, паркиран отпред.

Зад волана седеше Брандинг. В работно време предпочиташе да използва услугите на шофьора си, докато сам работеше на задната седалка. Но след работно време шофираше сам, мощта и комфорта на личния автомобил му носеха неподправено удоволствие.

— Изглеждаш страхотно! — похвали я той, докато тя се плъзгаше на кожената седалка до него. — Ще се гордея с теб!

— Какво реши по отношение на Хау? — нервно попита Шизей. — А и за нас?

Брандинг се засмя и подкара колата в сгъстяващия се мрак на вашингтонската вечер.

— Сигурно си чувала за генерал Дикерсън — любимото кученце на Хау в Пентагона, нали? — запита той. — Джаф, джаф! Само преди двайсетина минути генералът му звъннал у дома и успял да го хване — още се обличал за приема. Работата е там, че един от моите хора умее страхотно да имитира гласа на генерала… Както и да е… Този, който се обадил, съобщил, че от института „Джонсън“ изтича важна информация и на Хау положително са му потекли лигите… Поведението на алчните хора не е трудно за предвиждане.

— Генералът или този, който се е обадил, настоял за среща някъде из пущинаците на Мериленд — според него там изтичала важната информация… — Брандинг отново се изсмя: — На Хау ще му се наложи да върти волана поне час и половина, тъй като днес е почивният ден на шофьора му и волю-неволю трябва да кара сам. А там ще му се наложи да чака приблизително още един час, докато се увери, че генералът е бил задържан от нещо по-спешно… Деветдесет минути за обратния път и толкоз — приемът вече ще е приключил!

Наближаваше осем — часът, в който най-тежките задръствания по улиците на Вашингтон вече са отминали, а прожекторите пред многобройните паметници — току-що запалени. „Най-привлекателният час на денонощието“, помисли си Брандинг. Ако човек се намира в Ню Йорк, той вече е тръгнал за някое от представленията на Бродуей; ако е в Париж — придвижва се към операта по булевард „Осман“; ако е в Токио — гледа някое модно ревю на открито в Ропонги, а после отива на вечеря в един от блестящите ресторанти наоколо.

А тук, във Вашингтон, те се насочваха към седалището на властта — Белия дом. Брандинг винаги се вълнуваше при посещенията си там, постоянно си задаваше въпроса дали някога и той ще влезе в Овалния кабинет в качеството си на върховен ръководител на тази страна. Никога не забравяше, че именно с тази цел бе навлязъл в голямата политика.

Знаеше, че успешното прокарване на проектозакона АСКП ще демонстрира още веднъж политическото му умение и ловкото боравене с лостовете на властта, а това ще му открие широка пътека към кандидатурата за следващите президентски избори, от които го деляха по-малко от две години.

— За пръв път съм свидетел на толкова силно влияние на един човек върху партията, Кук — призна му Лес Милър, председателят на Републиканската партия. — Твоят законопроект е само последният щрих върху картината. Дори най-консервативно настроените ни старци са омагьосани от теб! На четири очи са ми признавали, че от години те държат под око, но сега направо ги шашкаш! Обществото отдавна е уморено от човека, който обитава Белия дом в момента. Нашата партия не може да бъде ръководена от президент, който се оказа по-голям демократ от самите демократи!

— Ще ти кажа, че последната ти реч в Сената ги накара да вземат окончателното решение. И те, както и аз, видяха в нея нова и фундаментална платформа, която ще върне партията на здравите консервативни позиции. Вече е време да помислим за предизборната ти кампания. Навременната организация означава наполовина спечелена битка. Колкото по-скоро дадеш съгласието си, толкова по-бързо ще преустроя партийната машина на предизборни релси. Това е положението, Кук. Ние вярваме в теб.

— Господи! — извика Шизей. — Забравих си чантата! Все едно и също, но мисля, че го върша нарочно… Мразя официалните чантички!

— Няма проблеми — каза Брандинг и плавно обърна лимузината в обратна посока. — Колкото по-късно се появим на приема, толкова по-голямо впечатление ще направим.

— Мислех, че точно това се стремиш да избегнеш — обърна се да го погледне Шизей.

— Виж се в огледалото, скъпа — отвърна Брандинг. — Дори слепец ще те забележи в този тоалет! — Спря до тротоара пред къщата й и поклати глава: — От стратегията няма полза, ако не е в състояние да се променя. Затова и аз промених своята. — Видял озадаченото й лице, той се наведе и я целуна по устата: — Хайде, бягай да си вземеш чантата. Иначе рискуваш да пропуснеш финала на тази забележителна вечер!

Шизей изкачи стъпалата и бръкна в джоба си за ключа. Миг по-късно изчезна в тъмната вътрешност на къщата.

В антрето спря, пусна ключа в джоба си и събу обувките е висок ток. После безшумно заизкачва стълбите към спалнята си на горния етаж.

Коридорът горе беше тъмен. Вратата на спалнята й беше открехната както я беше оставила, но през отвора проникваше лъч бледа светлина.

Шизей се плъзна покрай махагоновите перила и безшумно подмина вратата, без да прави опит да наднича вътре. Влезе в съседното помещение — също спалня, което беше отвъд голямата обща баня.

Именно през банята проникна в собствената си спалня. Оттук имаше възможност да огледа цялото помещение. Върху мраморната плоча на тоалетната масичка видя официалната си чанта — точно там, където я беше оставила. Чекмеджетата на античния буков скрин бяха струпани едно върху друго, съдържанието им бе разпиляно по ориенталския килим и полирания до блясък паркет.

Дейвид Брислинг се беше заровил в гардероба и, ръцете му нетърпеливо блъскаха настрани закачалките с дрехи. Тя си даде сметка, че скоро ще стигне до кутиите с обувки, ще ги разбута и ще открие компютъра, слушалките и останалото електронно оборудване.

Влезе в стаята толкова безшумно, че дори див звяр не би доловил стъпките й. Но сянката й попадна върху вратата на гардероба, Брислинг светкавично се обърна и в ръката му се появи пистолет. Шизей замръзна на крачка от него, волята й се сви на топка и прехвърли целия контрол на тялото си върху Кшира. Съзнанието й се превърна в бял екран, който бавно започна да се изпълва с Пустотата, с невероятната хармония между светлина и звуци, която представляваше същността на Кшира.

Глезенът на левия й крак се стрелна нагоре едновременно с рязкото завъртане на тялото. Разперените пръсти се стовариха върху китката на Брислинг — точно там, където вените и нервите се преплитаха в уязвим възел.

Ръката на Брислинг стана безчувствена в мига, в който сгърченият от изненада мозък даде команда за натискане на спусъка.

Пистолетът излетя от ръката му, Шизей приклекна, сплете пръстите си в юмрук и ги заби под брадичката му. После рязко ги вдигна нагоре, използвайки за опора таза и коремните си мускули. С помощта на „хара“ придаде на раменните стави и ръцете си огромна, почти нечовешка сила. От устата й се изтръгна див, смразяващ кръвта вик. Това беше „киай“ — победоносният вик на дивия и всепобеждаващ дух, нещо повече от боен вик — сам по себе си древно бойно изкуство. Главата на Брислинг отхвръкна назад, темето му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на вратата на гардероба.

Едва след като непосредствената опасност беше отстранена и Кшира започна да намалява своето действие, Шизей си даде сметка за Котън Брандинг. Клепачите й примигнаха, умът й светкавично очерта плана за следващите действия, които трябваше да бъдат в строг синхрон със създадената ситуация. Сети се за местонахождението на Хау с чувство на огромно облекчение. Недоказуемост на вината — методът беше наистина безпогрешен.

Вдигна телефонната слушалка и секунди по-късно подготовката беше приключена.

Точно четири минути след като влезе в къщата, отново се настани в ягуара до Брандинг.

— Извинявай, че се забавих — леко задъхано каза тя.

— Бях започнал да се тревожа — рече сенаторът и включи на скорост. — Стори ми се, че чух нещо и вече мислех да дойда да те взема…

— Напразно си се безпокоил — приведе се към него Шизей и го целуна по бузата. — Шефът ме хвана на телефона, тъкмо когато тръгвах… Трябваше да вдигна слушалката, макар секретарят да беше включен. — Ръката й се плъзна по бедрото му: — Между другото, той ме помоли да ти благодаря, че ме вземаш на приема със себе си… Нямаше друг начин да проникна там, но сега вече съм сигурна, че ще завържа някое и друго полезно познанство.

— Чудесно — ухили се Брандинг. — Значи съм си дал дневния принос за опазването на околната среда. — Това наистина е нещо, Кук. Само не си мисли, че е достатъчно. Нищо няма да е достатъчно, докато американските политици продължават да приемат екологията като мръсна дума.

Отвъд затъмнените стъкла на лимузината Северозападен Вашингтон блестеше като огърлица за един милион долара. Поне така изглеждаше той в очите на туристите, но Брандинг отлично знаеше, че това е една огромна илюзия. Зад блестящите фасади се криеше мизерията, престъпността и безработицата, особено изявени сред чернокожото население на града. Докато, облечени във фракове политици като него тънеха в разкош и се радваха на изтънчена храна, истинският Вашингтон кипеше и заплашваше да експлодира като оставен без надзор парен котел.

Физическа тежест на мислите му даде една полицейска кола с включена сирена, която профуча в обратна посока… Но поне тази вечер той не искаше да се безпокои от многобройните проблеми на обществото.

— Как се озова сред привържениците на екологическата идея? — попита той.

— С помощта на убийствата — отвърна Шизей и леко се усмихна на озадачената му физиономия. — Моят народ изби прекалено много китове, прекалено много тюлени намериха смъртта си по плажовете и айсбергите, намушкани с вили и пребити с колове. Прекалено много отровни отпадъци бяха хвърлени в нашите реки и потоци, в нашите океани… Никога в живота си не бях виждала толкова безразсъдна и зла алчност. Исках да направя нещо, имах нужда да го направя. За мен беше важно да зная, че нещата могат да се променят.

Брандинг се замисли за живота на Шизей. Измъчвана и държана под ключ от лудия художник Засо, който си бе въобразявал, че ще я превърне в жена демон. Мислеше предимно за начина, по който тази жена бе надмогнала ужасното си минало и се бе превърнала в човек със силен характер, чиято работа действително има смисъл в живота. И се гордееше с нея.

Приемът беше съвсем традиционен, единственото поведение, което вървеше тук, беше дипломацията и стриктното придържане към протокола. Брандинг я притежаваше в изобилие и не след дълго бе от малкото хора, около които се трупаха гости, слушаха го, смееха се на остроумието му и държаха да ги видят в негова компания.

Едновременно със светските си задължения той не изпускаше от очи и Шизей, която леко се плъзгаше през балната зала, проблясваща в злато и кристал. С чаша шампанско в ръка тя се спираше да размени по някоя дума с различни дипломати, те вежливо кимаха и още по-вежливо я изслушваха. Накрая неизбежно й подаваха своите картички, при това с благоговението, с което се поднася дар пред олтара на светица.

Един час след пристигането им Брандинг я дръпна настрана, намигна и попита:

— Забавляваш ли се?

— Съвсем добре — кимна тя.

— Забелязах — рече той, изпитвайки същото. В залата присъстваха всички известни членове на Републиканската партия, навъртаха се край него, стремяха се да го увлекат в разговор и когато стореха това, бързаха да го уверят в подкрепата си за законопроекта АСКП.

Единственото язвително подмятане дойде от Триша Хамилтън — съпруга на Бъд Хамилтън, сенатор от Мериленд и близък приятел на Брандинг. Изплувала като вестоносец пред настъпваща армия, тя се лепна за него и обяви:

— Ти си моят кавалер тази вечер!

Беше облечена в официална рокля от коприна и кринолин, която положително струваше цяло състояние, но въпреки това я правеше с десет години по-възрастна от нейните петдесет и три години.

Очите й предизвикателно блестяха и той добре забеляза как опипват Шизей с онази хищна алчност, която вашингтонските съпруги бяха превърнали във висше изкуство.

— Какво прекрасно създание! — възкликна тя с глас, който прозвуча така, сякаш казваше: „Каква уличница, Господи!“

Брандинг се разсмя, настроението му бе прекалено добро, за да се тревожи от заядливостта на Триша.

— Освен това има и глава — рече той.

— Бас държа, че е точно така — сладко му се усмихна тя и го поведе към просторната трапезария. Костюмчето й е доста интересно. „Луи Феро“, нали?

— Нямам представа, но ми харесва — отвърна Брандинг.

— О, на мен също — кисело рече Триша. — Но имам странното чувство, че вече съм го виждала… В това градче няма кой знае колко оригинални дрехи на Луи Феро… Продават се единствено в „Сакс Джандъл“, където никога няма два комплекта от един и същ размер… Зная това, защото онзи ден минах оттам да си потърся нещо ново и съм сигурна, че видях това същото костюмче, знаеш… — Тя се притисна до Брандинг и прошушна в ухото му: — Да, да, същото беше! И знаеш ли кой го купи, Кук? Сенаторът Хау! Щастлива съм да ти съобщя, че Дъглас не ме видя, тъй като много бързаше. Неприятно човече, нали Кук? Тръпки ме побиват, като си помисля, че мога да се докосна до него!

— Това, което каза за „Сакс Джандъл“ е вярно, но за костюмчето грешиш — отвърна Брандинг. — Едва ли в цял Вашингтон има само една бройка от него… Не разбирам накъде биеш, Триш.

— Наникъде, Кук. Просто си бъбря.

Той направи опит да забрави казаното от Триша Хамилтън, но по време на вечерята откри, че умът му е зает именно с него. Вероятно затова не помнеше нито какво е ял, нито разговорите около масата. Реч произнесе първо президентът, после и германският канцлер, но Брандинг не им обърна внимание.

В колата на път за дома беше толкова мълчалив, че Шизей протегна ръка и леко го докосна:

— Какво има, Кук?

Понечи да я попита откъде се е сдобила с костюмчето „Луи Феро“, дали сама си го е купила, или го е получила като подарък. Прехапа устни в последния миг, тъй като си даде сметка, че не иска да получи отговор на тези въпроси. Защото бе убеден, че отговорът ще бъде лъжа.

— Нищо — тръсна глава той. — На практика беше доста разтърсен от „невинното бъбрене“ на Триша Хамилтън. Триша беше клюкарка само дотолкова, колкото да подхранва илюзията си, че с помощта на интимна информация за известни личности тя самата е в центъра на събитията. Но нейните клюки винаги бяха проверени и абсолютно достоверни. Мъдро оставяше измислиците и лъжите на другите вашингтонски съпруги.

Брандинг се безпокоеше от мисълта, че след като Триша е видяла Хау да купува костюмчето, това наистина е било така.

Отначало неволно потърси някакво невинно обяснение за този факт, но скоро си даде сметка, че постъпва глупаво и невинно обяснение няма. После се зае да обмисля вероятността за наличието на таен съюз между Дъглас Хау и Шизей, но и това не го доведе до нищо. Беше готов да заложи живота си, че между хора като Шизей и Хау не може да има нищо общо. Но нещо не беше наред и ако подозренията му се окажеха верни, то Шизей би трябвало да е най-великата актриса на този свят!

Спря пред къщата й, но остави двигателя да работи.

— Няма ли да влезеш? — попита го Шизей.

— Не, да го оставим за друга вечер.

На фона на едва доловимото мъркане на мотора между тях бавно се очерта дълбока пропаст. В началото на вечерта я нямаше. Улицата беше пуста, луминесцентното осветление хвърляше кръгове от ярка светлина под стълбовете. По издълженото торпедо на ягуара пробягваха сенките на брястовете.

— Какво има, Кук? — докосна лакътя му Шизей. — След вечерята настроението ти рязко се промени.

— Уморен съм — затвори за миг очи той. — Искам да се прибера у дома.

— Моля те, Кук, влез поне за малко! Не искам вечерта да свърши по този начин!

Брандинг се поколеба, после протегна ръка и изключи двигателя.

Шизей вървеше пред него и палеше всички лампи на долния етаж. Като дете, събудило се от кошмар, помисли си Брандинг.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не ми се пие — поклати глава той, изправен като кол в средата на дневната.

— За Бога, Кук! Кажи какво става?

— Не знам какво става — отвърна бавно той. — Все още не знам…

— Искаш да си вървиш, виждам го по лицето ти — отбеляза тя. — Просто изгаряш от желание час по-скоро да се махнеш оттук!

— Нищо подобно.

— Не ме лъжи! — погледна го в очите Шизей. И Брандинг изведнъж побесня. Тя си позволява, да го обвинява в лъжа! Тя — него!

— Как смееш да ми говориш по този начин, кучко лъжлива! — ревна той и пристъпи към антрето. — Откъде се сдоби с новия си костюм?!

Сърцето на Шизей подскочи и заседна в гърлото й. Нима е разбрал за подаръка на Хау? Но как би могъл?

Брандинг я чу да го вика по име, после телефонът започна да звъни. Излезе през входната врата и усети как мускулите на краката му странно подскачат, свити на топка.

Шизей грабна слушалката и раздразнено изкрещя:

— Какво има?

После дъхът й спря, разпознала гласа на брат си.

— Сенжин! — прошепна тя. — Мислех, че се разбрахме да…

— Край на всякакви предишни споразумения — отвърна Сенжин.

— На така ще поставиш под заплаха всичко, което…

— Млъкни!

— Какво има? — попита с пресъхнало гърло Шизей. — Какво се е случило?

— Случило се е невъзможното! — изръмжа Сенжин, гласът му приличаше на тътена на парен котел, който всеки момент ще експлодира. — Имам нужда от теб!

— Какво си…?

— Пристигам — прекъсна я Сенжин. — Ще бъда в Лонг Айлънд, градчето Уест Бей Бридж. — Даде й адреса и добави: — Там ще се видим!

Шизей понечи да каже нещо, но връзката прекъсна. Постави слушалката на мястото й и леко потръпна, пръстите й несъзнателно опипваха пръстена е изумруд на дясната ръка.

Брандинг се качи в ягуара и включи двигателя. В момента, в който пое по тихата улица, забеляза, че ръцете му треперят. Сърцето му блъскаше в гърдите, страданието го притискаше със силата на физическа болка. Страшно много му липсваше съветът на жена му — тя положително би му посочила къде е прав и къде греши, образно казано, би знаела кой с кого и защо ляга в леглото… Винаги го бе правила.

Не можеше да понесе мисълта, че Шизей е изпратена при него от Дъглас Хау, че единствената й цел е да го компрометира, а заедно с него и законопроекта АСКП. Едва сега Брандинг си даде сметка, че наистина обича Шизей, обича я с цялата си душа. Тя беше успяла да проникне далеч зад отбранителната му система, беше успяла да се докосне до истинската му същност така, както дори Мери не беше го правила… Откритието, че всичко това е лъжа, беше извън обхвата на чувствата му, напълно неразбираемо…

Имаше чувството, че светът се е сгромолясал върху главата му; че етикетите, които винаги безпогрешно бе окачвал на хората край себе си, са безполезни, не, нещо по-лошо — напълно фалшиви! Беше като дете, което местят в ново училище и което изведнъж разбира, че старателно усвояваните в предишното му училище уроци са напълно погрешни. Чувстваше се наивен и глупав, предаден от онези кръгове на властта, които винаги го бяха поддържали.

Даваше си сметка, че пуританската кръв в жилите му го кара да я заклейми, да откаже да я изслуша. Защото знаеше, че любовта ще му попречи да различи истината от лъжата.

В съзнанието му отекнаха думите на майка му — ясни и близки, сякаш седеше до него в ягуара: „Светът е игрище на Сатаната, Котън. Останеш ли на тясната пътечка, която Бог е предопределил за теб, ти ще бъдеш в безопасност.“

Стресна се от синьо-червените светлини, които блеснаха в огледалцето за обратно виждане, последвани от кратко включване на сирена. Отби вдясно и спря, умът му продължаваше да е обзет от мрачни мисли. Патрулната полицейска кола почти опря нос в задницата на ягуара, беше бяла с познатите сини линии. В проблясъка на буркана върху покрива й Брандинг успя да зърне двете фигури на седалката.

За известно време нищо не се случваше. После шофьорската врата се отвори и на асфалта се появи фигурата на униформен полицай. Партньорът му остана в колата.

Брандинг спусна стъклото си. Полицаят, висок поне метър и деветдесет мъжага, спря на крачка от отвореното стъкло и погледна в колата. На очите му имаше огледални слънчеви очила и Брандинг неволно се запита как ли изглежда нощта през тях.

— Документите, моля — рече той.

— Сигурен съм, че не съм превишил скоростта, сержант — каза Брандинг.

Полицаят не отвърна нищо и той му подаде документите си. Направи му впечатление, че едрият мъж ги поема с лявата си ръка, а дясната стои върху бежовия кобур на служебния револвер.

Полицаят направи знак на партньора си, обърна се към Брандинг и каза:

— Страхувам се, че ще трябва да отворите багажника, сенаторе.

— Какво? — стреснато го изгледа Брандинг.

Полицаят се дръпна крачка назад:

— Моля, слезте от колата, сенаторе.

Брандинг слезе и се насочи към задната част на ягуара. Полицаят вървеше на крачка зад него. Насреща му се изправи вторият полицай, в ръката му се поклащаше къса пушка.

— Мога ли да попитам какво става? — нервно повиши глас Брандинг.

— Бъдете така добър да отворите багажника, сенаторе — обади се полицаят зад гърба му.

Брандинг се подчини. Вдигна капака и отстъпи крачка назад. Полицаят включи фенерчето си и го насочи във вътрешността на багажника. Нощният въздух натежа от неприятна сладникава миризма.

— Господи Исусе! — промълви ченгето.

Брандинг чу как двойният спусък на пушката изщрака в ръцете на втория полицай, приведе се напред и видя свитото на кълбо тяло в багажника. Изведнъж му прилоша. Лъчът на фенерчето се плъзгаше по окървавеното лице и разбития череп, по широко отворените очи на трупа, вперени в неизвестното. В съзнанието му отново прозвуча гласът на майка му: „Отклониш ли се от тясната пътечка, всичко хубаво и добро, което виждам у теб, ще повехне и умре.“

Пресвети Боже, аз познавам този човек, помисли той с помътено съзнание. В багажника лежеше Дейвид Брислинг, личният помощник на сенатора Дъглас Хау.

 

 

Високо в Ходака Никълъс щурмуваше непристъпната снага на Черния жандарм. Лицето му — брадясало и безумно, бе покрито с късчета лед. Преживяваше наяве кошмарите на своите сънища, отново и отново се ровеше в тръстиката, без да знае какво точно търси. Беше открил следи от стъпки в тинята, сънят се преплиташе с действителността, паметта му се подчиняваше на това, което долавяха сетивата му. Гласът, който беше чул, беше гласът на спомените. Но духът му бе толкова объркан, че той не можеше да различи думите, не можеше да разбере какво му казва този глас.

Прав беше Канзацу — не широ нинджа объркваше духа му, той бе по-скоро симптом на болестта. На практика Никълъс вече беше болен, когато танжинът го атакува, вече беше уязвим и слаб и всичко това се дължеше на широ нинджа.

Макар и попил в себе си основите на Акшара, той продължаваше да е широ нинджа. Това поне бе успял да разбере. Нито Канзацу, нито който и да било друг ще може да го излекува.

На практика лечение нямаше. Широ нинджа е такова душевно състояние, което може да се излекува единствено като бъде оставено само да се изтрие бавно и постепенно от душата му. Все пак чувстваше, че помни малко по-добре някогашните си умения в бойните изкуства.

— Широ нинджа е едно особено състояние — каза му една вечер Канзацу, доста след като бяха приключили с дневните упражнения. Пръстите му внимателно опипваха белега на тила му. — А това, в което се намираш ти, е съвсем различно.

— Но защо? — попита го Никълъс. — Нали основен симптом за присъствието на широ нинджа е загубата на паметта?

— Точно така — кимна Канзацу. — Но ти не си изгубил паметта си, а по-скоро не си в състояние да стигнеш до нея. Въпреки, че Акшара вече е започнал да лекува духа ти, паметта ти все още не може да се върне нито до нинджуцу, нито до „Гецумей но мичи“. От всичко това стигам до заключението, че заболяването ти е на органична основа.

— Искаш да кажеш, че неспособността ми да си спомням наученото някога, се дължи на физически недостатък? — погледна го с недоверие Никълъс.

— Да — кимна Канзацу. — Твърдо съм убеден, че нещо са ти направили по време на онази операция.

Хладни тръпки пробягнаха по гърба на Никълъс.

— Хирургът е срязал нещо, което не е трябвало да докосва, така ли? — попита той. Не можеше да понесе мисълта, че мозъкът му е безвъзвратно увреден.

— Не — твърдо отвърна Канзацу, сякаш прочел ужасните му мисли. — Станало е случайно. Да си мислим, че хирургът е знаел точно какво да пипне в главата ти, за да изтрие наученото, означава да вярваме в съществуването на шанс, който е едно на милион! — Канзацу седеше напълно неподвижно, очите му бяха едва доловими цепнатини — два черни гарвана в пуста и отдавна ожъната пшеничена нива. От лицето му се излъчваше сила и меланхолия. — Говоря за нещо съвсем целенасочено, Никълъс — добави той.

Никълъс чуваше тежкото блъскане на сърцето си, тишината стана нетърпима. Кръвта бучеше в ушите му, тялото му се вцепени от ужас.

— Но хирургът…

— По всяка вероятност той е бил само пионка, макар да не изключвам и съучастие — твърдо го прекъсна Канзацу.

Пред очите на Никълъс изплува окървавеното лице на доктор Ханами, обезобразеното му тяло, проснато на тротоара.

— Хирургът, който ме оперира, беше изхвърлен през прозореца на кабинета си — каза той. После разказа всичко — от момента, в който доктор Ханами произнесе като присъда своята диагноза, до битката с танжина, станала шест месена по-късно в кабинета му.

— Аха, сега всичко си идва на мястото — каза Канзацу, извади някаква медицинска книга и я отвори на страницата, озаглавена „Мозъчни полукълба“. — Хайде сега да караме поред. Според това, което ми разказа, твоят тумор е бил ето тук — зад хипокампусната бразда — пръстът му се спря на съответното място върху рисунката. — Виждаш, че това е съвсем близо до границата на хипокампуса^[2] и малко над нея… Танжините знаят от стотици години, че човешкият мозък е нещо като компютър, чиито милиарди функции се изпълняват от точно определени сектори. Един от тези сектори например е свързан с формирането на паметта, той е сравнително ограничен. Намира се точно там, където според западните учени е разположен хипокампусът…

— Но моят тумор беше над него — възрази Никълъс. — Все повече започвам да се убеждавам, че доктор Ханами е допуснал грешка… че скалпелът му се е плъзнал не там, където трябва.

— Напротив — поклати глава Канзацу. — Изхвърли черните мисли и се опитай да се съсредоточиш върху очевидното, Никълъс. Хипокампусът е далеч под мястото на тумора, изключено е да бъде докоснат по погрешка от скалпела на опитен хирург. Направено е било нарочно!

Канзацу прелисти книгата и продължи:

— Съвременната наука е открила, че хипокампусът играе решаваща роля за действието на паметта, тъй като мозъчните му клетки са богати на една особена молекула, наречена „рецептор НМДА“ по името на съответните химикали, с чиято помощ е била открита тя. Именно тези рецептори приемат информацията и я съхраняват за повторна употреба. Това е възможно, само ако мозъчните клетки, или невроните, имат възможност да се свързват една с друга и по този начин да изграждат синаптични връзки^[3]. Ако нещо прекъсне този процес — какъвто очевидно е бил твоят случай — включването на нови спомени се прекратява, а ако се увредят споменатите НМДА-рецептори, достъпът до вече съществуващите спомени се прекъсва изцяло. В крайна сметка се получава това, което според теб е загуба на паметта, но на практика няма нищо общо с подобен процес.

— Тогава какво е станало с мен? — попита Никълъс.

— Мога само да предполагам — отвърна Канзацу. — Но предположението ми положително ще бъде близко до истината. Мисля, че докато хирургът е оперирал тумора ти, някой друг с фиброоптика е вкарал химически агент, потискащ НМДА-рецепторите в хипокампуса…

— Но нали този агент ще блокира всичките ми спомени, а не само тези, които са свързани с уменията ми на нинджа?

— При нормални обстоятелства — да — отвърна Канзацу. — Но ти имаш работа не с обикновен танжин, а с „дорокусай“. Той е в състояние да проникне в отделните сектори на паметта ти точно по начина, по който ти, а и всеки опитен нинджа, блокираш само онези части от тялото си, които изпитват болка. Освен това съзнанието ти е било изцяло фокусирано върху това, което си изпитвал в момента — състоянието широ нинджа. Според мен ще ти бъде трудно, а дори и невъзможно, да извикаш някои от най-ранните си детски спомени.

Никълъс се замисли. Наистина много неща от детството бяха започнали да му убягват. Знаеше, че са там, но не беше в състояние да ги извади на повърхността на съзнанието си.

— Но нали „дорокусаят“ е бил в операционната заедно с доктор Ханами? — смаяно поклати глава той. — Докторът не може да не е бил в течение!

— Съвсем вярно — кимна Канзацу. — Но ако е истина всичко, което научих от теб, ние трябва да отчетем и вероятността, за наличието на крайна принуда. Може би докторът е бил заставен да позволи чужд достъп до мозъка ти.

Никълъс се замисли за момент, после попита:

— А в състояние ли е „дорокусаят“ на подобна хирургическа интервенция?

— Напълно — отвърна Канзацу. — Ти си нинджа и имаш задълбочени познания върху анатомията на човешкото тяло. Не по-малки са познанията и на всеки танжин…

— Но аз не бих могъл да вкарам отровни оптически влакна в мозъка на някого — възрази Никълъс.

— И слава Богу. Ти не си „дорокусай“. Ти не притежаваш такова безотговорно отношение към човешкия живот.

Макар Канзацу да беше започнал да му дава някакви стрити на прах билки като противоотрова на химикала, потиснал рецепторите НМДА, Никълъс все още бе принуден да се опира изцяло на Акшара за душевното си равновесие. Сякаш отново се учеше да ходи и говори — обикновени, но изключително трудни неща. Мозъкът му беше като отворена книга — с празни страници, очакващи ръката на създателя си. Акшара бързо го запълваше със своето съдържание — ново, необичайно, безкрайно различно.

Странно, но в тази трудна битка главна опора му беше тялото, а не духът. Тренирано до съвършенство, то беше в състояние да изпълнява всички изисквания на Акшара. Не се затрудняваше нито от светкавичните реакции, нито от продължителните натоварвания. Никълъс изпитваше чувство на благодарност към безупречния му механизъм, който правеше пътуването към собствената му същност възможно.

После, някак внезапно, почувства, че изкачва омразния Черен жандарм с лекота, докато в същото време тялото му набъбваше от прилив на енергия. Усещаше с всяка негова фибра повърхността на скалата, залавяше се така здраво за най-тясната пукнатина или издатина в нея, че никакъв вятър не бе в състояние да го откъсне оттам. Едновременно с това чувстваше как духът му се освобождава, после отново почувства, че се потапя в „Гецумей но мичи“! В душата му нахлуха спомените, тяло и дух отново се превърнаха в неделимо цяло, силата набъбваше в мускулите му. Вече не беше широ нинджа.

Чувството за тържество беше толкова всеобхватно, че Никълъс отметна глава и нададе див победоносен вик, който заглуши воя на вятъра и сякаш прониза ниско надвисналите облаци. Обърканите образи в съзнанието му започнаха да се проясняват, да се изпълват със съдържание и плътност.

Стъпките сред тръстиката, гласът от сънищата… Отново се озова в замъка на Киоки, отново се промушваше през лунната портичка в кабинета му.

„Какво каза гласът?“, беше го попитал Канзацу.

„Не помня“, беше отвърнал Никълъс.

„Не беше ли гласът на брат ми?“

„Не съвсем, но приличаше…“

„Колко приличаше?“

Отговорът му даде Акшара — приличаше много. В момента гласът отново му заговори, този път разбираше ясно всяка изказана дума. Беше неговият собствен глас, който промълви: „Време“. Прозвуча като звън на стар стенен часовник, като екот на камбана, като сянка, плъзнала се от мъглата. „Време за познание, време за осъзнаване, време да откриеш истинската си същност. Настъпи краят — вече не си объркан, не се страхуваш от смъртта.“

Никълъс изпъна рамене срещу ураганния северен вятър, чувствайки прилив на огромна енергия в тялото си. Душата му тръпнеше от могъщото познание на Акшара, сърцето му се свиваше от нетърпение.

Къде си ти, злокобен „дорокусай“? Ще те открия, ме можеш да се изплъзнеш! Идвам да те унищожа! Идвам!