Ето как стана така, че Акико спаси живота на Сайго и той й се отплати. Есента на 1963 година беше студена и дъждовна, през някои дни дори снежна. Тук-там по оголената земя проблясваха сребърни ивици слана, приличащи отдалеч на изхвърлени на брега пасажи риба.

В Кюшю, където Сун Суинг изпрати Акико за следващата фаза от подготовката й, кипеше напрегната работа. Покачени на стари дървени стълби, селяните внимателно увиваха стъблата на плодните дръвчета с ленено платно, подготвяйки ги за тежка зима.

Беше необичайно рано за подобен вид дейност, но още в деня, в който лятото се стопи като дим под навъсеното небе, старите хора загрижено предрекоха тежка и продължителна зима.

Когато Акико пристигна, тази част от Кюшю бе потънала в студена мъгла, не се виждаха нито величествените върхове на планината Асо, нито високите комини на огромния промишлен комплекс, прострял се северозападно от града.

Намрази Кумамото още от първия миг. През средновековието градът вероятно е притежавал известен чар, но днес, в дните на бързото икономическо развитие на Япония, старите, покрити със сивкав прах сгради свидетелстваха единствено за безнадеждната му затънтеност.

Но Акико трябваше да бъде тук, трябваше да продължи подготовката си в риуто „Канака на нинджуцу.“ Неговият символ представляваше кръг с девет симетрично разположени диаманта, сред които беше изписан на канжи йероглифът „комузо“. Тя веднага разпозна неговото значение — „кужи кири“, или „Черното нинджуцу“.

Дори личният печат на Сун Суинг върху препоръчителното писмо не помогна особено за приемането й. Сенинът на риуто — болезнено слаб мъж с издължено лице, я прие, след като си беше опъвала нервите половин ден. После, въпреки потока от любезни извинения, тя не успя да открие в очите му дори онази елементарна искрица, с която човек отличава себеподобните си от по-низшите създания в природата. Коленичила срещу него върху голата тръстикова рогозка, тя бе обзета от странна и поне на първо време непонятна тъга. После, разбира се, това чувство престана да бъде загадка за нея. Просто защото си даде сметка, че й липсва Сун Суинг, липсва й неговият топъл и гостоприемен дом.

Но желанието, което я накара да напусне удобството и топлината, беше силно и всеобхватно. Тя съзнаваше, че е тук по волята на своята карма и това не подлежеше на съмнение. Трябва да й се подчини и толкоз.

А сенинът я възненавидя в мига, в който я зърна. Мълчаливо прокле своя бивш сенсей и препоръчителното му писмо. И дума не можеше да става да отпрати това момиче, макар че страшно много му се искаше да го стори.

Единствената му надежда беше, че подготовката в тази специална школа, а и самият живот между голите й стени ще се окажат непосилни за тази жена както във физическо, така и в емоционално отношение. Вътрешно потръпна, като си помисли за присъствието й тук, за неизбежното разхлабване на желязната дисциплина сред останалите ученици, което ще предизвика нейното „ва“.

Дори в момента усещаше странното влияние на женския й дух, което по болезнен начин се врязваше в душевното състояние на него и на всички останали в йерархията на школата. Състояние, постигнато с цената на тежък и продължителен труд.

Със злорада усмивка на лице и вик на тържество в душата си той я прикрепи към единствения възпитаник на школата, който стопроцентово щеше да направи непоносим живота й в Кумамото. После с каменно лице я изчака да стане и се поклони. Гледаше как новата ученичка напуска стаята и в душата му отново нахлу злорадството. Беше сигурен, че Сайго ще я унищожи.

Не в буквалния смисъл на думата, разбира се. Това би означавало да се изложи непоправимо пред Сун Суинг и не биваше да се допуска. Не, не! Познаваше добре своите възпитаници и беше убеден, че е направил правилен избор. В душата на Сайго се бе вселил страховит демон, ноктите му бяха впити толкова дълбоко в нея, че дори самият сенин се беше отказал да го прогони оттам.

„Обладаният от духове“ (така го наричаха помежду си инструкторите в риуто) беше единственият човек, който е в състояние да прогони тази женска. Тя сама ще има възможност да се убеди в това. Така ще бъде спасена честта на всички засегнати — Сун Суинг няма да може да обвини сенина в некоректност, а самата женска. Ще получи възможност да се завърне с достойнство там, където й е мястото — при церемонията по поднасяне на чай или може би — подреждането на цветя. В мига, в който Акико му се представи, Сайго разбра колко малко го цени сенинът. Какво унижение, помисли си мрачно той. Да водиш за ръчичка новопостъпил ученик е нещо нормално, но не и когато този ученик е от женски пол! Мълчаливо я гледаше, в душата му набираха сила, омраза и отвращение.

Акико също усети, че са я вкарали в клетката на тигър. Нейното „ва“ се сблъска с враждебното излъчване на Сайго и тя си даде сметка, че ако иска да оцелее тук, ще трябва да спечели първо него, а след това и останалите обитатели на риуто. Постепенно, бавно, един по един…

Остатъка от следобеда прекараха в разглеждане на риуто — един отделен и затворен свят в сърцето на баналното промишлено градче. Постройката беше без прозорци, мръсносива и мрачна. Не срещнаха абсолютно никого. Акико тайно наблюдаваше своя нов настойник.

— Когато изляза по работа, ти няма да мърдаш оттук! — кратко й нареди той и тя покорно кимна с глава. — Не искам да издаваш нито звук, докато ме няма, също и когато се прибера!

— Защо?

Отговорът му беше тежък плесник, нанесен със светкавична бързина. Акико политна и падна настрана.

Сайго се изправи над нея с леко разкрачени крака и отпуснато тяло.

— Искаш ли да ми зададеш още някой въпрос? — мрачно попита той.

Акико потръпна, устата й остана здраво затворена. Сайго изръмжа в знак на задоволство, обърна се и излезе.

Останала сама, Акико моментално потъна в „шинки“^[1]. То включваше пълна изолация на „танден“^[2] и по този начин я освобождаваше от присъствието на окръжаващата я среда. След няколко секунди на интензивна концентрация болката изчезна. Тя бавно се изправи, погледът й не се отделяше от вратата, през която беше излязъл Сайго.

Естествено, стотни от секундата, преди да получи удара, тя беше почувствала враждебната реакция на духа му. С лекота би могла да избегне физическия контакт, но какво добро щеше да й донесе това? Сайго положително би изпаднал в бяс и последиците щяха да бъдат тежки.

Освен това беше почувствала и още нещо — този човек не беше сигурен в своята мъжественост и именно поради това изпитваше силна нужда да се налага с физическа сила над околните, независимо дали те са мъже или жени. Ако иска някога да властва над него, тя ще трябва да намери ключ към използване на естествените му склонности. Едва тогава би могла да избере стратегията, с чиято помощ ще го укроти.

Нямаше го в продължение на няколко часа. Навън се мръкна. Дойде време за вечеря и Акико огладня.

Тук нямаше храна и тя тихо се отправи към дожото. Там отвори чантата си, облече черното си „ги“ и потъна в медитация. След около четиридесет минути постигна състоянието „шинки киицу“ — пълното сливане между дух и тяло, което лежи в основата на всички бойни изкуства. В долната част на корема й се настани оловна топка, сякаш цялата вселена тежеше върху нея. „Шитахара“^[3].

Пое си дълбоко дъх: „жицу“, пълнота. Изпусна го: „кио“ — празнота. „Удариш ли навреме, непременно ще усетиш «кио» в своя противник, беше й казал Сун Суинг. Точната преценка на удара пък ще ти донесе чувството за «жицу». По този начин победата ти е сигурна!“

„Но ако си позволиш глупостта да мислиш за победата предварително, ти си обречена, продължаваше той. Свържи своето внимание със «сайка танден» — дъха на Пустотата. Само оттам — от необятната Пустота — ти ще можеш да изработиш, стратегията на победата.“

В продължение на деветдесет минути упражненията се редуваха, все по-трудни и по-трудни. Обляна в пот, Акико координираше бързината на действията си с точното време за тяхното прилагане. Те ставаха все по-сложни и разностранни — първо три, после шест, накрая светкавични хватки за нападение и защита.

После отново се върна в съзерцателното състояние „сайка танден“. Това й беше необходимо, тъй като все още се учеше, все още не бе постигнала онова състояние на духа, в което всички действия ставаха автоматични и леки, просто втора природа.

Бръкна в торбата си и извади оттам парче плътен памучен плат — единствения подарък на Сун Суинг. Сгъна го на две и с точни пестеливи движения го обви около горната част на корема си. Горният му ръб опря в края на гръдния й кош. Пристегна го здраво, като превръзка над широка рана. Едновременно с това продължаваше да диша дълбоко и равно, изпълваше дробовете си с въздух до отказ. Седеше с кръстосани крака и изправено тяло, раменете и бавно се приведоха напред. Върхът на носа й почти опря в пъпа. „Сайка танден“. Вдишване, издишване.

Все още беше потънала в ритъма на дишането, когато изострените й сетива доловиха мекото захлопване на желязната входна врата, последвано от потракването на големия катинар.

Жицу, кио. Пълнота, празнота. Навътре, навън.

Усети присъствието на Сайго в салона и вдигна глава. Очите й бавно се фокусираха върху силуета му.

— Стани и ела тук! — прошепна той, изправен на крачка от вратата.

Тя се подчини. Преди да се приближи до него, внимателно сгъна парчето памучен плат. Държеше на него особено много, въпреки че подобно можеше да се купи във всеки магазин. Пъхна го в широката си черна блузка и пристъпи към Сайго.

— Слушай — прошушна той. Гласът му беше съвсем тих, наподобяваше жуженето на комар. Стояха съвсем неподвижни. Дори и без грубото му предупреждение отпреди няколко часа тя не би си позволила да издаде звук.

Помещението тънеше в тишина, нарушавана единствено от едва доловимото шумолене на стърготини. То напомняше за какво е била построена тази сграда преди много години. През дебелите стени и пода от масивно дърво не можеше да проникне шумът на улицата три етажа под тях. Беше тихо, като в гробница.

После някой се закашля, зад вратата се разнесоха меки стъпки. Тя хвърли кос поглед към Сайго, който беше насочил цялото си внимание към вратата.

Кой ли е там, зачуди се Акико. Остана мълчалива и продължи да се ослушва.

— Какво е това? — разнесе се тих женски глас. — Къде се намираме?

— Ела — отвърна й плътен мъжки глас. След няколко секунди тишина гласът повтори настоятелно: — Хайде, ела!

Двойката зад вратата изчезна, но в душата на Акико продължаваха да се люшкат отраженията на духовете им. Мъжки дух, женски дух…

Лицето на Сайго беше разкривено от ярост. Колко дълбока е омразата му, потръпна вътрешно тя. Просто го разяжда! Омразата беше чувство, което тя не разбираше.

Може би точно в този миг Акико за пръв път усети, че двамата с жестокия си настойник са другари по съдба, че духовете им са родени един за друг. Акико и Сайго. Звучи добре, нали?

След известно време лицето му започна да възвръща нормалния си цвят, той отново бе в състояние да говори. Странното беше, че изобщо не се върна към инцидента оттатък вратата.

— Ти си ме чакала — промълви той.

— Нали това искаше от мен? — отвърна тя и се взря в очите му, мрачни и безжизнени като камъни на дъното на мъртво езеро. Ако е вярно поверието, че очите са огледало на душата, Сайго положително се е родил на този свят без душа. В очите му липсваше живец, емоциите зад тях бяха тежки и неподвижни като увиснал на бесилото труп.

Той кимна с глава и тя усети задоволството му. Усети и нещо друго — увереността му, че покорството й е резултат от плесницата. Някой друг с неговия характер положително би се успокоил и отпуснал, но той не го стори. Акико забеляза и това.

— Късно е — рече той. — Обличай се и да вървим.

Не се обърна, когато тя започна да смъква своето „ги“. Каменните му очи не се отделяха от тялото й. За разлика от повечето японки Акико не изпитваше срам от своята голота, но този път усети как тежкият поглед на Сайго пълзи по кожата й и внимателно я изследва.

Това, което се излъчваше от него, не беше точно похотливост в смисъл на обикновено сладострастие. Подобно излъчване тя би разбрала без всякакво затруднение. От друга страна, нямаше чувството, че прелестите й са подложени на хладна преценка. Това също би разбрала. Той беше от някаква напълно непозната порода, до този момент не беше се сблъсквала с такива мъже.

Когато беше напълно гола, тя усилено разтърка тялото си с хавлията, след което се обърна към него и го погледна в очите.

— Какво толкова те привлича? — запита тя и изви тялото си така, че нищо да не остане скрито от погледа му.

— Не се вълнувам от секса, ако това имаш предвид — отвърна той. — Отдавна съм получил своя дял.

Очите му бяха насочени малко под пъпа й — там, където се появяваха първите косъмчета над венериния хълм.

— Не се давам току-така — простичко рече тя. — Какво те кара да мислиш, че точно пред теб ще отстъпя?

— Гола си, нали? И почти не ме познаваш…

— Ако те познавах, шансовете ти може би наистина щяха да са малко по-големи — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че това те е покана, така ли?

— Ако ме желаеш, това си е изцяло твой проблем — започна да се облича тя. — Защото ти беше този, който ме лиши от възможността да се преоблека на спокойствие.

Той остана за известно време загледан в нея, после рязко се обърна. Приближи се до металната врата, отключи я и се зае да сваля символа на риуто от гладката й повърхност. След малко го постави настрана и затърка лакираната тъмночервена повърхност, за да отстрани и последните следи от него.

Акико беше изпълнена с любопитство, но вече знаеше, че няма смисъл да го пита защо си прави труда да отстрани следите от присъствието им в сградата на някогашния склад. Това беше единствената врата на третия етаж, от която можеше да се излезе на стълбището.

Вече облечена, тя взе сака си, мина край нето и спря на площадката. Сайго внимателно сложи катинара и го заключи.

— Нямам къде да се настаня — рече тя.

Той извади ключ от джоба на панталоните си.

— Това е за резервната спалня. Не пипай нищо в къщата. — Написа адреса на листче хартия и добави: — Не знам кога ще се върна, но ме чакай.

Три седмици по-късно се озоваха в провинцията, сред портокаловите горички. В южната част на острова нямаше промишленост, земята се обработваше както преди векове. Сайго каза, че там му харесва.

Макар и далеч на юг, снегът хрупаше под краката им. Беше навял на дебели преспи, повърхността му бе покрита с тънка ледена корица, деликатна като изящен китайски порцелан. Тя проблясваше в мрака с леко фосфоресцираща светлина и правеше нощта необичайно светла и прозрачна.

Кълба пара излизаха от устите им, произнесените думи увисваха във въздуха като странен архипелаг.

Много неща в живота на Акико успяха да се променят за този относително кратък период. В момента се питаше дали това важи и за него. С всеки друг отговорът на подобен въпрос отдавна не би представлявал тайна за нея.

Всичко започна преди три седмици. Той се върна късно през нощта, вратата се затвори зад гърба му без никакъв звук. — Акико се беше унесла в сън, но една част от съзнанието й реагира моментално на неговото присъствие. Отвори очи и зачака. Не се изненада от тази рязка промяна, просто защото по рождение притежаваше способността да преминава от едно състояние в друго леко и без видимо усилие.

Сайго се беше спрял до вратата, лицето му тънеше в мрак.

— Спеше ли? — попита той.

Ако изобщо го биваше за нещо, отговорът на този въпрос несъмнено би намерил място в съзнанието му.

— Не — отвърна тя. — Нали искаше да те чакам.

Той пристъпи навътре и тя отново почувства мръсно похотливите помисли обзели душата му. Не помръдна, не отмести поглед, с нищо не показа, че усеща намеренията му. Обратното би означавало да се прости с надеждата, че може да го контролира, би го изплашило. А това тя не можеше да си позволи.

След като я удари и реши, че е прикрил вътрешната си слабост, той каза:

— Навън има един вързоп. Иди да го вземеш. — Гласът му прозвуча съвсем нормално.

Акико стана и мина покрай, него. Отново усети духа му, неподвижно свит на кълбо като задрямала змия. За своя огромна изненада на прага откри момиче на нейната възраст. Беше се облегнало на рамката на вратата и трепереше. Акико обви, ръка около кръста му и го поведе навътре.

Момичето се спъна на прага, политна и се отпусна в ръцете й с цялата си тежест. Тя бе принудена да го подхване и да го внесе почти на ръце. Привършила, с това, тя се, отдръпна и се вгледа в лицето му, осветено ясно от топлата светлина на лампата.

Лицето й беше красиво, но безжизнено. С нещо й заприлича на мъртвия дух на Сайго. Зениците й бяха неестествено разширени, върху полуразтворените й устни беше избила лека пяна…

— Натъпкана е с наркотици — отбеляза Акико.

— Естествено — отвърна той. Тонът му беше такъв, сякаш забележката й беше най-нормалното нещо на света. — Сложи я да си легне. Тази вечер ще спи в твоята стая.

Акико се подчини. Положи отпуснатото тяло на момичето върху памучния футон, зави го с вълненото одеяло и се върна във всекидневната. Сайго се беше отпуснал на колене върху татамито, палтото му, покрито със сняг, се беше разстлало около него като венец от замръзнали лилии. Брадичката му опираше в гърдите, главата бавно се поклащаше. Очите му не бяха напълно затворени.

Какво ли ще стане, ако го подхвана в момент като този, запита се Акико. Знаеше, че ако иска да се придържа към подобна стратегия, именно сега му е времето. Той беше изпаднал в състояние на пълно „кио“.

Но миг по-късно главата му рязко се повдигна, очите му я стрелнаха с напрегнатото внимание на готова за нападение усойница. Усетила опасността, тя мигновено забрави офанзивните си помисли, коленичи пред него и обърна ръцете си с дланите нагоре.

Очите му бавно се замъглиха, главата му се люшна и той бавно се предаде на съня. Акико също задряма. Малко преди разсъмване се събуди и мигновено изостри вниманието си. Насреща й Сайго спеше дълбоко, гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха. Някак не можеше да се освободи от чувството, че той продължава да я наблюдава.

В дожото цареше изключително тежка и напрегната атмосфера. При приближаването й обаче всичко замираше. Както преподавателите, така и възпитаниците на риуто се държаха с нея изключително любезно, но хармонията на подготовката се нарушаваше от нейното присъствие и тя добре усещаше това.

Инстинктивно чувстваше, че сенсеите не й се доверяват, а учениците я мразят. Никой не й помагаше в нищо, с изключение на случаите, при които подобно поведение би прозвучало откровено невъзпитано. Никога през живота си тя не се бе чувствала толкова самотна и откъсната от света. Изпитваше усещането, че е леден айсберг, попаднал случайно в тропически води, и слънцето е безсилно да го разтопи. Ако някой от тези мъже тук изобщо я забелязваше, то беше по начина, по който човек забелязва гноен цирей върху тялото си.

Всички искаха да я няма и тя добре го усещаше. Въпреки това беше изпълнена с решимост да се противопостави на волята им. В досегашния си живот не бе позволявала на никой мъж да определя съдбата й, нямаше намерение и сега да допусне това. Бореше се срещу подобно влияние още от самото си раждане. Волята й бе закалена по подобие на стотиците пластове фина стомана, от които се раждаше острието на катаната — оръжието на честта. Нима наистина си въобразяват, че могат да я прекършат?

Упорито се опитваха да го сторят, това поне можеше да им се признае. За начало сенсеят я включи в групата на най-невъзприемчивите и бавни възпитаници — онези, които положително щяха да бъдат отстранени от риуто след няколко месеца. В рамките на час тя успя да определи със смайваща точност способностите на всеки от тях. Всички без изключение бяха на значително по-ниско равнище от нея. Изпращането й в тази група беше откровен плесник по лицето й, но вместо да се почувства унизена, тя направи всичко възможно да извлече полза от създаденото положение.

Подобно на всички новоприети ученици тя седеше кротко на мястото си и слушаше внимателно инструкциите на сенсея, внимателно наблюдаваше упражненията, особено тези, които комбинираха елементи от нападението и защитата.

Всичко й беше познато, повечето позиции владееше отлично от години благодарение на опитните указания на Сун Суинг. Но нищо в поведението не показваше това, държеше се съвсем като любознателна ученичка, решена да овладее тайните на нови и непознати неща. Задоволяваше се да им подхвърля това, което се очакваше от нея, и нищо повече.

Когато дойде нейният ред за практическа тренировка, сенсеят се оттегли и отстъпи мястото си на един от по-опитните възпитаници. Нов плесник, тъй като всички досега бяха работили директно с него.

Пъхнаха в ръцете й полиран дървен прът, около два пъти по-тънък от бокена — дървената сабя за тренировка по кендо, и някъде около три пъти по-дълъг от него. Тя зае позиция върху излъсканите дъски, обръщайки особено внимание на обстановката. Стараеше се да се проникне от качествата на желязното дърво — гъвкавост и здравина, качества, които всички японци ценят особено високо.

Потъна в състоянието „шинки киицу“, изчака нападението на партньора си до последната секунда, след което вдигна пръта и с лекота го парира. Ученикът се просна на пода.

В салона настъпи мъртва тишина. Сенсеят кимна на следващия от групата. Резултатът от нападението на втория младеж беше абсолютно същият, макар че Акико го парира по друг начин.

Сенсеят изпрати срещу нея двама младежи едновременно. Акико продължаваше да стои на колене с отпусната глава. Не й беше нужно да се обръща назад, за да определи позицията и намеренията на втория противник. Стратегията му й беше съвсем ясна благодарение на „шинки киицу“. Пръстите й се обвиха точно около средата на дървената пръчка. Това беше много важно, тъй като се готвеше да прибегне до техниката на опорната точка, при която всичко зависи от прецизния баланс.

Остана в същата позиция, макар че не можеше да използва краката си и това беше допълнително предимство за нейните противници. Но тя беше в състояние да върши много неща само с горната част на тялото си.

Концентрирайки се в Нищото, тя ясно усети приближаването на противника зад гърба си. Раменете й се извиха, дясната част на тялото й потъна надолу. Миг по-късно вече се връщаше в обратна посока — движение, многократно усилено от тласъка на опорната точка. Прътът изсвистя във въздуха и се стовари върху гръдния кош на нападателя. Той изохка и се строполи на пода.

Противоположният край на дървеното оръжие, приведен ниско надолу, започна възходящото си движение. Закръгленият му край с математическа точност се заби в гърлото на втория нападател, който, едва успял да пристъпи крачка напред, се озова по гръб на пода с объркано изражение на лицето.

Едва тогава я напусна интензивната концентрация и сетивата й безпогрешно доловиха интереса на всички присъстващи везалата. Това, което до този момент бе смятала за обикновено и незначително упражнение, беше привлякло вниманието на три четвърти от мъжете в дожото.

Ако беше очаквала, че ще получи привилегията да се изправи лично срещу сенсея на групата, очакванията й останаха излъгани. Школата отново потърси начин да я унижи. Сенсеят й заповяда да се изправи, взе пръта от ръцете й и я поведе към другия край на салона. Там тренираше групата на Сайго. Остави я в ръцете на друг сенсей — мрачен тип с дълбоки белези от едра шарка по лицето.

— Добре дошла — процедиха с очевидно нежелание тънките му устни.

Акико имаше чувството, че е презрян гайжин в собствената си родина.

Твърдата му мазолеста ръка, жълта и някак мазна, бавно се протегна напред.

— Бъди така добра да заемеш позиция „кокую шуру“!

С това словосъчетание се означаваше една от атакуващите позиции в част от бойните изкуства, но както повечето японски изрази означаваше и друго — в случая „дишай“.

— Джин-сан!

Възпитаникът с това име пристъпи крачка напред и стори дълбок поклон:

— Хай!

— Вероятно поради грешка на администрацията Офуда-сан е била включена в неподходяща група. Не бихме искали втори подобен пропуск. Затова ще те помоля да ни убедиш, че новото място е съвсем подходящо за нея.

След тези думи сенсеят се отдръпна и се присъедини в кръга от любопитни зрители.

С ъгълчето на очите си Акико видя фигурата на Сайго, спокойна и отпусната. Дали го интересуваше представянето й сред доста по-напредналата, група на неговите възпитаници? Дали не съжаляваше, че не е на мястото на Джин-сан?

В това дожо не прибягваха до ритуалните поклони, характерни за началото и края на повечето двубои по правилата на японските бойни изкуства. Защото тук се подготвяха нинджи, а за тях не важеше „бушидо“ — правилникът на честта, въведен от самураите, за разлика от самата чест, разбира се.

Джин-сан се изправи срещу нея с леко разтворени крака. Ръцете му бяха свити в юмруци, лявата стискаше дясната, и двете повдигнати на височината на кръста.

В тази стойка имаше нещо странно и непознато, нещо, което Акико не можеше да определи. После той помръдна и ако миг преди това тя не беше успяла да долови състоянието на духа му, борбата вече щеше да е приключила.

Стана така, че Акико се изплъзна в последната секунда. Получената информация беше достатъчна. Тя успя да подготви духа си и да насочи цялото си внимание към неизвестното. Благодарение на този факт зърна навреме блясъка на „манрики гусари“, в буквален превод — „веригата, силна колкото десет хиляди мъже“. Тя представляваше петдесет-шейсет сантиметрова верига от стоманени брънки, в двата края на която се полюшваха тежки оловни топчета.

В същия мит разбра и какво я беше разтревожило в стойката на Джин-сан. Това беше „гохо но камае“^[4].

Джин-сан вече беше преполовил разстоянието до нея, зловещата верига се поклащаше леко отпусната между протегнатите му напред ръце. Ще прибегне до „макиотоши“, мерна се в съзнанието на Акико. Тоест — ще се опита да увие веригата около врата й. Защото се стремеше не само да я победи, но и да го стори с максимална решителност и бързина.

Не направи грешката да посегне към веригата. Знаеше, че това ще й донесе единствено удар в лицето или, ако е достатъчно неразумна, натрошени кокалчета.

Постъпи съвсем иначе — до последния момент се държеше така, сякаш „манрикигусари“ изобщо не съществува. Приведе торса си съвсем леко напред и това се размина с очакванията на противника й, очевидно решил, че тя инстинктивно ще се отдръпне. Това й позволи да се подготви, рамото й светкавично се хлъзна под протегнатите му ръце, лявата й ръка нанесе удара „екика“, предназначен специално за беззащитните точки под мишниците на противника, усилен стократно от инерцията на тялото му. Нападението беше толкова внезапно, че наруши както ритъма, така и концентрацията на Джин-сан. Откъснат от съзерцателното състояние на Нищото, той престана да бъде опасен съперник и миг по-късно също се строполи на пода.

Сенсеят със сипаничавото лице мълчаливо изгледа Джин-сан, който бавно се изправи и с олюляване се прибра сред кръга любопитни наблюдатели. Акико усети как напрежението сред тях видимо нараства.

Следващите няколко минути се бяха запечатали в паметта й със своята странност. Много пъти след това беше изживявала отново следващия ход на сенсея, наблюдавайки като в забавен кадър как той се обръща към групичката свои възпитаници и тихо изрича:

— Сайго-сан.

Не потърси очите й, нищо в поведението му не показваше какви ще бъдат следващите му ходове. Но тя ясно съзнаваше, че в близките няколко мига, изправени един срещу друг, те ще решат съдбата на своите отношения.

Знаеше и друго — съдбите и на двамата са в нейните ръце. Вътрешно той отдавна бе сигурен, че има власт над нея и следователно ще бъде освободен от напрежението на предстоящото мъжкарско доказване, неизбежно обземало предишните й противници. И ще направи точно това, което иска от него сенсеят да я победи по най-убедителен начин, да я унижи пред очите на всички.

Акико си даваше ясна сметка, че сега е моментът да възвиши и обожестви сливането на тяхната карма, ако такова сливане изобщо е възможно да запуши дълбокия кладенец на омразата, клокочещ като вулкан в душата му. Той бе изключително опасен и тя нито за миг не забравяше това. Ако не успее да овладее този вулкан, той би могъл да я нарани тежко, дори фатално. Не вярваше, че сенсеят ще осъзнае навреме този факт, за да може да го възпре. Обзет от мрачния огън на чувствата си, Сайго би могъл да я убие, без дори да си дава сметка, че го прави.

Всичко това проблесна мигновено в съзнанието й, докато Сайго пристъпяше в кръга да заеме мястото на победения и унизен Джин-сан. Лицето му бе напрегнато и възбудено, той бе твърдо решен да не допусне подобно унижение.

Стигнаха му точно три минути, за да я победи. За това кратко време между двамата набъбна цял микрокосмос от познание, прилагането на различните тактики и стратегии в боя ги разкри напълно един за друг, станаха по-близки от любовници, дори от близнаци. Нищото ги свърза в неделимо цяло, очите на всеки от тях гледаха, без да мигат, в тъмните мрачни тунели, водещи до душата на другия.

Сипаничавият сенсей се държеше така, сякаш Акико не бе победила нито един възпитаник от групата му.

— Добре, Офуда-сан — рече той. — Мястото ви е тук, при мен.

По-късно Сайго предложи да вечерят заедно. Сънливата млада жена от предишната вечер се беше преместила на неговия футон. Акико не направи никакъв коментар на този факт, нито пък на необичайното й състояние. Момичето нито хапна, нито дори отвори очи през всичките часове на деня. Просто продължаваше да бъде под упойващото влияние на наркотиците.

По време на вечерята в ресторанта Сайго мълчеше, ръцете му разсеяно ровичкаха предястието и салатата. Животът около него пулсираше с пресилено оживление, сякаш всички тези хора, работили с пълни сили в огромния завод край града през целия дълъг и уморителен ден, искаха да забравят неприятните мигове, да ги удавят в пиене и мнимо веселие.

Акико видя много жени, които упражняваха професията на майка й. Разбира се, тяхното ниво беше по-друго, но крайният резултат беше все същият. Спряла очи върху тях, тя изпита странното усещане, че отново е във „Фуяжо“ и гледа през тайните цепнатини на многобройните спални как изтичат безкрайно дългите часове на нощта.

Същевременно си даваше сметка, че се е променила, че вече възприема като куха фасада дори безкрайната изтънченост на майка си, че в крайна сметка тя не се е различавала по нищо от тези жени тук — лишени от положение и достойнство, лишени от най-ценното човешко качество за японците — честта.

Икан не беше имала нито семейство, нито прадеди, които да почита, нито съпруг, който да я закриля и насочва съдбата й в по-достойна посока. Тя беше имала единствено Акико — грижа и бреме, прекалено тежки за жена като нея.

Защото, подобно на всички тези жени тук, тя нямаше бъдеще, в което да расте и оформя мирогледа си едно невинно дете.

— Акико-сан.

Съзнанието й с лекота се прехвърли в настоящето.

— Хай?

— Защо не го стори?

Прекрасно разбра какво има предвид, но реши да отвърне с обичайното недоумение:

— Не разбирам за какво говориш, Сайго-сан.

Той обмисли чутото за миг, после каза:

— Ти можеше да ме победиш там, в дожото. Но предпочете да не го сториш.

— Не можех! — тръсна глава тя. — Моля те да ми повярваш!

— Усетих го, Акико-сан.

Тъмните й очи се впиха в неговите.

— Усетил си друго, Сайго-сан. Най-вероятно силното безпокойство да не бъдеш победен пред очите на своите колеги. Твоето поведение се определя от чувството за чест — то е твоето най-силно оръжие и най-голяма слабост. Как бих могла да те извадя от подобно състояние?

Днес, три седмици по-късно, газейки дълбокия сняг сред заспалите до следващото лято портокалови дръвчета, тя си даде сметка, че е постъпила правилно.

„Мичи“. На японски тази дума означава пътека, но има и още редица други значения — пътешествие, дълг, странник…

Акико изведнъж почувства, че вероятно е единственото човешко, същество на света, сблъскало се със ситуация, при която действат всички значения на тази дума. Защото животът й със Сайго беше всичко това; тя не можеше да определи къде свършва едното значение и къде започва другото.

Мълчаливо се приближаваха към малка горичка от тънки бамбукови дръвчета. Един клон на най-близкото от тях, очевидно и най-старото, беше извит под тежкия заледен сняг, всеки миг щеше да се прекърши. Но стана друго. Събрал в себе си последните съпротивителни сили на гъвкавата си същност, той се поклащаше под поривите на студения вятър, после отскочи рязко нагоре, снегът се посипа по главите на двете самотни човешки същества. Беше свободен, беше отхвърлил тежкото бреме, беше готов за нов живот…

Те отминаха нататък. Сгушени в топлите си връхни дрехи, пъхнали ръце в джобовете, двамата продължаваха да крачат напред. Вятърът свиреше в ушите им.

Спряха на завет сред гъста борова гора, вляво от тях ромонеше невидимо поточе. Оттук не можеха да видят нито грозната грамада на огромния завод оттатък Кумамото, нито дори величествения връх Асо, покрит с лава и гореща пепел. За миг изпитаха усещането, че човек може да се откъсне дори от даденостите на природата, да забрави дълбоко разделените пластове, от които е съграден собственият му нищожен живот.

Сайго се обърна с гръб към напукания от старост дънер на вековен бор и бавно се отпусна на колене. Акико стори същото, заела позиция странично от него. Той не я погледна, очите му продължаваха да са вперени в гъсто преплетените клони, натежали от заледен сняг.

Акико гледаше гордия му профил. В много отношения този мъж продължаваше да бъде загадка за нея. А сега й се стори, че още повече той е загадка и за самия себе си. Макар че притежаваше изключителна за млад човек проницателност, той едва ли я ползваше за самопознание. В душата му гореше мрачният огън на омразата и този огън трябваше с нещо да се подклажда. Акико беше убедена, че угасне ли този огън, Сайго ще се превърне в безжизнен труп. Огънят беше храната за душата му, той беше това, което е майчиното мляко за новороденото.

Макар и убедена, че този човек е олицетворение на злото, тя продължаваше да изпитва влечение към него. Дали това се дължеше на убеждението й, или пък съществуваше въпреки него? Когато беше до него, тя се вцепеняваше от страх. Сякаш мрачният огън, който изгаряше душата му, беше заразителен. Същевременно чувстваше как я напускат обичайните ограничения на морала и духът й е готов на всичко, включително и на разрушителни действия.

Със Сайго имаше чувството на принадлежност. Времето и пространството се сливаха в стройно цяло. Подобно на нея и той притежаваше духа на човек извън закона, но не и на човек, отхвърлен от обществото, създало този закон. Отхвърленият от обществото няма статут, достойнство, чест. Това й стана особено ясно, когато си спомни за гейшите в ресторанта — с черни зъби и покрити с дебел слой оризово брашно лица.

Тогава си даде сметка, че мисли за Икан сравнително рядко, а когато го прави, винаги е свързано с неосъзнатото желание да се отърси от нещо недостойно, нещо отвратително. Икан не притежаваше статут, освен този на „таю“, който нямаше никаква стойност извън стените на Йошивара. Успяла да избяга оттам, Акико беше изпълнена с омраза към всички куртизанки.

Нима Икан не бе продадена като робиня? Нима не е истина, че придобила уменията на жена за удоволствия, тя завинаги е изгубила качествата на желана съпруга? Къде е достойнството при подобен начин на живот? Къде е честта?

По отношение на майка си Акико не изпитваше дори гняв. Чувствата й отдавна бяха надраснали фазата, при която беше ненавиждала Икан заради неспособността й да я приеме. Изпитваше омраза единствено към това, което е била нейната майка към това, което е вършила.

Икан беше наистина отхвърлена от обществото, без да осъзнава това, Акико също се бе включила в нейната категория. Но Сайго й показа, че може да поеме и по друг, по-различен път. Защото човекът извън закона притежава статут, притежава достойнство и чест. Това се доказва напълно и без никакво съмнение от древната японска традиция на „благородния провал“, т.е. на тържеството на идеалите над конкретните действия.

Застинал до нея, Сайго изведнъж се разтърси от конвулсии. Имаше чувството, че вътрешностите му се разпъват в противоположни посоки, заля го жлъч и неудържимото желание да я наранява.

— Все трябва да има някакъв край — промърмори той.

Вятърът подхвана думите му и ги запрати сред ледените борови стволове. Той продължаваше да гледа встрани, само лекото потръпване на тялото му издаваше наличието на огромно вътрешно напрежение.

— Може би се чудиш кое е това момиче, което доведох у дома преди няколко седмици — продума отново той, брадичката му бавно се спусна надолу и опря в гърдите. — Тя е жената, която обичам! — Акико усети как ножът прониква между ребрата й; въпреки това се извърна към него, бавно, както той го желаеше. — Името й е Юкио, тя ми изневери. Стори го с братовчед ми, който е гайжин. Гайжин и итеки! — Двата епитета бяха изстреляни с такава дива злоба, че Акико неволно затвори очи.

Устните на Сайго се разтегнаха в нещо като усмивка, по то много повече приличаше на озъбена гримаса.

— Сигурно се питаш как може един гайжин да бъде мой братовчед — продължи той. — Майка ми, името й е Итами, е имала брат. Изключително предан и лоялен, истински самураи. Казвал се е Тцюко, през 1943 година става комендант на Сингапур.

Там той служи дълго и предано на императора, но през 1945 година влиза в решително сражение с превъзхождащите го сили на английската армия. Гарнизонът е обкръжен, хората загиват с доблестната смърт на истински самураи. Тцюко е сред последните защитници на крепостта, главите на презрените итеки хвърчат под свещената му катана. Англичаните го правят на решето с пушките си, подобно на всички варвари те са лишени от чувството за чест.

В момента на смъртта си вуйчо ми е женен за една красива жена с малко неясен произход. Тоест имало е подозрения, че в жилите й тече китайска кръв. Вероятно е прибягнала до черна магия, тъй като Тцюко отказвал да повярва на слуховете.

— Аз съм сигурен, че тя не е японка. Жена, в чиито, вени тече самурайска кръв, не може да не отмъсти за смъртта на съпруга си. А тази Чонг прави точно обратното — встъпва в брак с командира на противниковите войски, току-що превзели Сингапур. Може би той сам е изстрелял един от куршумите в тялото на вуйчо ми, но това за нея е било без значение. — Главата на Сайго рязко се повдигна. — Отрочето на Чонг и този полковник-варварин се нарича Никълъс Линеър! — процеди през зъби той.

Акико усети как по гърба й полазват мравки. Нима е възможно това, смаяно се запита тя. Нима кръговратът на живота й е предоставил шанса да се свърже с единствения човек на този свят, който може да й помогне? Защото именно този полковник Линеър, този презрян итеки по думите на Сайго, е човекът, подложил на публично унижение бащата на Акико и предизвикал самоубийството му! Затаила дъх, тя зачака края на историята.

— Този Никълъс Линеър се изправи на прага на нашето риу, повел Юкио за ръка! — продължи мрачно Сайго. — Тя беше моя любовница далеч преди да го познава! И той, по подобие на презряната си майка, беше успял по някакъв начин да я прелъсти… Аз я държа под влиянието на наркотиците, защото в противен случай тя ще избяга обратно при него! Но сега е моя, само моя!

— Още ли… Още ли я любиш?

Главата на Сайго рязко се извъртя и каменните му очи се забиха в лицето й.

— Правя го, когато ми се иска, и толкоз — промърмори той, погледът му отново потъна в гъсто преплетените клони. — Тя ми изневери и не заслужава нищо по-добро.

Акико си спомни думите му, казани преди броени минути: „Все трябва да има някакъв край.“

— И сега искаш да я убиеш, нали? — потръпна тя.

Сайго помълча, после бавно отвърна:

— Искам отмъщение. За мен, за майка ми и най-вече за Тцюко!

„Кай хо“, помисли си тя. Пролука! Трябва да се промъкна през нея, и то веднага!

— Преди две седмици ти изведнъж изчезна — меко проговори тя. — Четири дни не те видях нито в дожото, нито у дома.

— Бях в Токио, на погребението на баща си — тихо промълви той, очите му се притвориха. — Исках да те взема със себе си, но просто нямаше начин.

— Това е чест за мен — поклони се дълбоко Акико.

— Той беше велик човек — продума Сайго и лицето му отново се разкриви от напрежение. — Вероятно и неговата смърт настъпи заради наглите варвари, особено заради полковник Линеър. Този итеки го уби! Но моето отмъщение вече е в ход! Успях да отровя гадния полковник. Отровата се просмуква през кожата му бавно и не оставя никакви следи. Процесът е бавен, но в замяна на това мъчителен и необратим.

— А после?

— Ти си права — кимна той. — Юкио трябва да умре. Но Никълъс, моят братовчед, не следва да разбере това. Той трябва да се чуди какво е станало с нея… докато настъпи подходящото време. Тогава, малко преди да му нанеса смъртоносния удар, аз ще му разкрия съдбата на любимата. Само по този начин ще бъдат успокоени неспокойните духове, жадуващи за отмъщение.

Смърт, смърт и само смърт. Беше навсякъде около тях, сякаш плуваха сред океан от черепи. Обречеността на Сайго тежеше като камък върху душата на Акико, тя вече ясно разбираше защо душата му е така изпепелена. Ясно разбираше и друго — от този момент нататък тяхната карма е свързана навеки.

Несъзнателно протегна ръка и докосна тялото му. Той рязко се извърна, в очите му отново се появи мрачният предизвикателен блясък.

— Нека прогоня тези камита от душата ти… — промълви тя. — Поне за миг…

Нещо вътре в него внезапно се стопи, някаква здрава бариера с трясък рухна в краката й. Гордият воин падна в прегръдките й, превърнал се изведнъж в безпомощно пеленаче, което търси закрила в майчината гръд.

Студът беше безсилен пред вътрешния им плам. За пръв път в живота си Сайго усети как кръвта нахлува в пениса му от едно леко женско докосване. Досега беше обладавал Юкио само със сила, предпочиташе да я има отзад — както повечето от любимите си момчета. В този начин на проникване трудно можеше да открие нещо, което би се доближило до думите „правене на любов“.

С Акико беше съвсем различно. Може би защото й беше позволил да разтопи бронята му, да поеме цялата инициатива. Сега той следваше нейните движения, той се покоряваше на волята й. Грубите му мазолести длани, предназначени да носят само болка и смърт, изведнъж натежаха от нежност, докосвайки смътно очертаващите се сред снега горещи контури на пламенното й тяло.

В момента, в който влажните й устни се впиха в неговите и езичето й се стрелна в устата му, той стана твърд като скала и нетърпелив като начинаещ любовник.

По отношение на любовното отдаване Сайго наистина беше начинаещ, беше съвсем девствен. В душата му никога не бяха потрепвали нежност и страст, тя не познаваше любовта. „Мичи“.

Гърдите й се втвърдиха под пръстите му, зърната възбудено щръкнаха. Той беше толкова нетърпелив, че пожела да проникне до дъно в нея почти веднага. Но Акико му внуши търпение с помощта на устните и опитните си ръце, с тясно притиснатите си бедра.

Усетила прекомерната му възбуда, тя обви пръсти около основата на члена и тестисите му, стисна ги здраво и не му позволи преждевременното изригване, което би разочаровало и двамата. В същото време езикът й леко докосваше оголените зърна на гърдите му, пръстите на свободната й ръка леко задраскаха слабините му, здраво стиснатите й бедра започнаха да галят главичката на члена му с невероятно меката си вътрешна част.

Вкопчени в тази поза, те, все така с инициативата на Акико, започнаха да се търкалят в снега. Когато въздържането му започна да се превръща в мъчение, тя го обърна към себе си и насочи потрепващия му член към вече разтворените си бедра.

Той изпусна тежко стенание и проникна в нея с цялата си сила. Тазът му, стегнат до отказ и потръпващ от напрежение, жадно се залепи за нейния.

Тя го притисна до себе си и не му позволи да помръдне. Съзнаваше, че само едно движение ще бъде достатъчно, за да го изпусне от контрол. Обви ръце около задните му части и се намести така, че проникването му да бъде пълно, без остатък. После бавно и с влудяваща нежност, започна да свива и разпуска вътрешните си мускули. Контракциите, получени по този начин предизвикваха далеч по-малко триене от обичайните мъжки движения. Така той щеше да издържи по-дълго въпреки готовността му за оргазъм в момента на обладаването й.

Акико гледаше лицето му и усещаше как потъва във вълните на невероятната наслада не само от нежния сексуален контакт, но и от това, което четеше по изражението му. Беше сигурна, че наистина е успяла да прогони мрачните духове от съзнанието му и това й носеше неизразимо удовлетворение.

Потта по голите им тела замръзваше и бавно, незабележимо ги превръщаше в част от зимния пейзаж наоколо. Но там, където телата им се докосваха, беше топло, дори горещо. Сякаш някой ги бе залял със сладък сок, вечен и всемогъщ, напълно независим от природните стихии.

Очите на Акико бавно изгубиха фокус, умът й се залута сред странни съновидения. Усещаше как достига до сърцевината на собствената си същност. С усилие на волята се отърси от това състояние и концентрира вниманието си върху Сайго. Той не виждаше нищо, не чуваше нищо. Слабото му стегнато тяло леко потръпваше и се притискаше в нейното. От двете страни на врата му се бяха издули огромни жили, зъбите му скърцаха от усилието да продължи до безкрайност чувството на див, великолепен екстаз. Разбира се, не успя.

— О, да! — извика тя и впи зъби във врата му, разтопила се от наслада въпреки волята си.

Дълго време след това не можеше да се превърне в мъжа, който сам бе свикнал да бъде. Продължаваше да се гуши в прегръдката й, в обърканото му съзнание се мяркаха само отделни фрагменти от предишния Сайго, хладен, зъл, пресметлив… Дишането му не можеше да се успокои. Дори когато студът ги принуди да нахлузят дрехите си, той продължаваше да търси топлата й прегръдка. От очите му внезапно протекоха мълчаливи сълзи. Срещнал въпросителния й поглед, той тръсна глава и тихо каза:

— Спомних си за бамбуковото дръвче, край което минахме преди малко. О, колко ми се иска да бъда като него! Да бъда жилав и издръжлив, да мога да отхвърля от себе си непосилното бреме!

После, бавно и незабележимо, той започна да се превръща в онзи Сайго, когото тя вече познаваше. Отдръпна се от нея и седна в снега, раменете и ръцете им се разделиха. Акико изпита чувството, че той някак се срамува от това, което бяха сторили; че дори се гневи на себе си за престъпянето на някаква дълбока, известна само нему граница. Много й се искаше да мисли, че той се срамува единствено от пролетите сълзи, но вътре в душата си усещаше, че това не е така.

Стори й се, че той съжалява. Съжалява, че притежава онези емоции и чувства, които са присъщи на всички човешки същества. Акико беше живяла вече достатъчно дълго край него, за да й стане ясно, че този човек живее с внушението за дълбока и непреодолима пропаст между себе си и човешката раса.

Ако изобщо вярва в някакъв бог, то неговото име е Пропаст. Именно пропастта му дава силите, които повечето воини като него получават при контакта си с Пустотата. Тя му позволява да възприема всичките си постъпки и действия като единствено правилните. Без нея ще бъде прах, ще бъде нищо. Като проповедник, останал без своя Буда.

Но в този миг отдръпването му я нарани толкова дълбоко, че тя не успя да се сдържи.

— Ти не изпита наслада от нашето сливане, Сайго-сан — изрекоха устните й, докато очите й не слизаха от лицето му. — Ти не усети любовта, с която те дарих.

Лицето му се разкриви в насмешлива гримаса.

— Любов ли? Такова нещо не съществува!

— Но преди малко ти сам каза, че обичаш. Юкио — настоя Акико въпреки предупредителните звънчета в главата си.

— Моите чувства към Юкио не те засягат! — остро отвърна той. — А одеве просто използвах най-близката до състоянието ми дума! Това, което изпитвам към нея, не може да бъде изразено, с никакви думи. Но то положително не е любов!

— А към мен? — Знаеше, че ще стигне до този въпрос. Страхът от това, което той ще каже или премълчи, не беше достатъчно силен, за да я възпре. — Какво изпитваш към мен, Сайго-сан? Или и то не може да се изрази с думи?

— Въпроси, винаги въпроси! — рязко отвърна той и тежко се изправи на крака. От устата му излизаха облачета пара, той отново беше железният непобедим воин. — Защо жените винаги задават толкова много въпроси? Мисля, че вече си разбрала колко малко обичам въпросите, Акико-сан. И въпреки това продължаваш да ги задаваш…

— Аз съм само човек — тъжно отвърна тя. — За разлика от теб, „оябун“^[5]!

От устата му се изтръгна къс гърлен смях.

— „Оябун“, а? Добре, Акико-сан, много добре! Ти ме приемаш като твой наставник и господар. Ще ти призная нещо — умееш да поддържаш доброто ми настроение като никой друг!

Вътре в душата му обаче се надигна някакво непонятно подозрение — сякаш солидните континенти на истинската му същност бяха започнали да променят своето положение, през пукнатините започна да нахлува ослепителна слънчева светлина и пред очите му се разкри съвсем нов и различен пейзаж. Мракът бързо отстъпваше, в далечината гаснеха пламъчетата на онова лишено от живот съзнание, което беше той през всичките години на живота си.

Гледайки лицето на Акико, той изведнъж и с невероятна леснота разбра, че никога не е обичал Юкио, че за пръв път в живота си открива какво се крие зад подобно чувство — топлина, но и хлад.

Очите му жадно я изпиваха, в тялото му се появи дълбоката тръпка, породена от неотразимото й сексуално привличане. Към Акико не изпитваше онази сляпа и неудържима ярост, която изпитваше към Юкио и многобройните си любовници-момчета. Смаяно разбра, че с тази жена няма гняв, а само топлина. Усещане, което по-късно щеше да идентифицира с чувството за спокойствие. И в същия миг разбра, че всичко, което й беше казал през този ден, беше насочено не към нейното нараняване, а по-скоро към собственото му облекчаване.

Небето потъмня, изпълнено от ниски буреносни облаци. Въздухът беше влажен и оловно тежък. Скоро ще завали. Сняг или дъжд, в зависимост от температурата. Ниско на хоризонта се появи преждевременната черта на зазоряването, червена като прясна рана.

— От северозапад се приближава буря — каза той. — Време е да тръгваме.

Искаше да отмести очи от нея, но не можеше. Чувстваше се като дете, току-що открило сладостта на бонбоните. Веднъж престъпило прага на сладкарницата, то не искаше да излезе.

В същото време съзнаваше, че трябва да скъса тази невероятно здрава връзка, която се проточваше между тях като тънък копринен шнур. За него беше важно да възстанови предишното си самочувствие и същност, да се увери, че това ново и невероятно чувство все още не е успяло да го погълне изцяло. Че железният воин все още държи нещата под контрол.

По тази причина закрачи напред сам, сякаш беше забравил напълно за нейното съществуване. Акико се изправи да го последва и видя, че нещо е привлякло вниманието му. Той се отклони от пътеката и свърна към боровата горичка вляво.

След миг се върна обратно. В ръката си държеше нещо сиво и пухкаво.

— Виж какво намерих, Акико-сан! — провикна се той. — Малко вълче!

Акико се усмихна и тръгна по пътеката към него. За кратка секунда той се беше превърнал в щастливо и безгрижно момче и това я зарадва. Колко е хубав блясъкът в очите му, помисли си тя. Ех, да можеше да го задържи малко повече!

В следващата секунда към него се втурна сива, изпълнена със заплаха вихрушка. Акико отвори уста да извика, но беше късно.

Огромният сив звяр вече беше скочил върху раменете на Сайго, от гърлото му се разнасяше клокочещо ръмжене, острите зъби смътно проблеснаха. Сайго падна ничком, ръката му веднага пусна кутрето, но вълчицата продължи нападението си с хладна ярост. По гърба му пропълзяха тръпки на ужас.

Акико изкачи тичешком малкото хълмче и видя как двете тела — човешкото и животинското, се извиват като змии по заснежената земя. Хвърли се отгоре им, опитвайки се да стисне гърлото на звяра и да го отдръпне от Сайго.

Но Сайго, вероятно попаднал на скрит под снега лед, изведнъж се хлъзна към ръба на сипея и миг по-късно вече се търкаляше презглава надолу по стръмнината. Сивото тяло на вълчицата се премяташе заедно с него.

Акико извика и се втурна към ръба. Долу, на десетина метра от нея, се гърчеше тялото на Сайго, лицето му беше разкривено от болка. Тя се плъзна по стръмния сипей, приземи се току под носа на вълчицата и острият край на ботуша й потъна в озъбената муцуна.

Животното изквича и отхвръкна встрани. Изви се във въздуха и падна на крака, после без колебание се втурна към гъстата борова гора, откъм която ясно се долавяше скимтенето на заблуденото пале.

Акико коленичи до Сайго. Лицето, рамото и ръцете му бяха покрити с дълбоки рани. Малко над лявата му китка се бяха отбелязали всичките зъби на вълчицата. Но раните не бяха най-лошото. Гърбът му продължаваше да е неестествено извит, а по разширените му зеници личеше, че изпитва страхотни болки.

Тя обгърна тялото му с ръце и внимателно го превъртя по корем. Още от първия бегъл поглед разбра какво беше станало — при падането си беше счупил някой от прешлените в горната част на гръбначния си стълб, очевидно влязъл в съприкосновение с острите, скрити под снега камъни.

Пръстите й леко пробягаха по гърба му опипвайки го с деликатността на опитен хирург. Установи, че са засегнати три, а може би и четири прешлена.

Пое дълбоко дъх. Редом с останалите си способности Сун Суинг беше и „копо сенсей“ — можеше да счупи всяка кост на противника, използвайки само палец и показалец. Това беше най-разпространеното умение на този вид бойно изкуство. Но Сун Суинг беше научил Акико и на неговата противоположност — „кацу“, изкуството за чудотворно възстановяване на счупени кости.

Веднъж беше гледала как използва „сейкацу“ — една от най-висшите форми на „кацу“ и беше останала толкова запленена, че горещо го помоли да я науча на това сложно и толкова изтънчено изкуства, което наподобяваше чиста магия. Външно то приличаше на обикновено наместване на кости, но методите му бяха далеч по-сложни и съвършени.

С усилия на волята успокои дишането си. Знаеше, че ако не успее да стори това, което беше намислила, Сайго положително ще остане инвалид до края на дните си. А за човек като него това е равносилно на смъртна присъда. Но нима имаше алтернатива? Тя не можеше да го транспортира, и е можеше и да го остави в това състояние, за да търси телефон. Той вече беше изгубил съзнание, потънал в дълбок шок. Не можеше дори да иска позволението му, тъй като студът скоро щеше да сломи съпротивителните му сили, а това също означаваше смърт.

Тръсна глава, прогони страховете от главата си и се наведе над безжизненото тяло. Обработва го двайсет минути без прекъсване, после спря за миг, колкото да си поеме дъх. Подозренията й за четири засегнати прешлена се оказаха верни. Последният беше доста по-ниско от другите три, тя не беше сигурна, че способите на сейкацу ще могат да помогнат. Не знаеше дали да продължава, или да се откаже.

Затвори очи и потърси онова освободено от всякакви мисли състояние, което предлагаше единствено Нищото. Тук вече се ръководеше само от инстинктите си. А те скоро я съединиха с нещо далеч по-висше, нещо наистина съвършено. Душата й бе обзета от чувство за висша, космическа хармония. Опря палци о двете страни на травмирания гръбначен стълб и се зае с ритмичната му обработка. След известно време нещо в гърба на Сайго прещрака — сякаш някой отвори бутилка шампанско. Тя вдигна очи към небето и отправи една безмълвна молитва на благодарност към Буда, влял в ръцете й необходимата сръчност, а в главата й — достатъчно смелост да продължи.

В продължение на няколко дълги минути тя остана просната върху неподвижното тяло на Сайго, топлият й дъх прогонваше ледената скованост от наранения му гръб.

После пое дълбоко дъх, вдигна Сайго и го преметна през рамо. Бавно и леко, използвайки цялата мускулатура на краката си като опитен щангист, тя се изправи и пое обратно към цивилизацията.

— Значи така ти се появи тук — каза той.

— Сайго ми каза за теб — кимна Акико. — Негово беше и предложението да проникна там, където той не можеше да има достъп.

— Доста самонадеяно от негова страна — отбеляза той. — Но логично. Той не беше подходящ за тук, едва ли е подходящ за където и да било. Особено ако трябва да се задържи по-дълго време.

Тя прие тези думи с нескрита горчивина. Знаеше много добре, че Сайго й беше проправил път едва след като се е уверил, че сам не може да пробие.

— Какво искаш да научиш тук, Акико-сан? — попита Кийоки, сякаш прочел мислите й. — Какво е това, което мога да ти дам единствено аз?

— Искам да се науча да прикривам своя дух — отвърна тя. — Искам да демонстрирам съвършено „ва“ дори когато се готвя да нанеса удар на противника си.

Кийоки напълни чашите им с още чай и отпи глътка от своята. Седяха един срещу друг на каменния под, краката им бяха кръстосани. Замъкът е бил построен в началото на XVII век от Йеасу Токугава специално за една жена със смесена кръв — наполовина японка, наполовина португалка. Така й каза Кийоки. Трябва да е била наистина специална, помисли си Акико.

Отвън долитаха протяжните звуци на флейта. Надуваше я одърпан „комузо“^[6] с плетена кошница на главата си.

— Как стана така, че младо момиче като теб си е създало толкова много врагове? — попита след известна пауза той.

Нямаше друг избор, трябваше да му разкаже всичко — за Икан и Фуяжо, за Шимада — нейния баща, и за онези, които сложиха в ръцете му „вакизаши“ и го принудиха да разпори корема си с два мощни напречни удара. Да сложи край на живота си с помощта на сепуку.

Кийоки притвори продълговатите си очи.

— Приятно е да откриеш синовно съпричастие у млад човек като теб — рече той, после взе позлатеното ветрило до себе си и започна да си вее. Беше женствен и не особено приятен жест.

Кейоки прекрати разхлаждането си така внезапно, както го беше започнал, очите му се впиха в лицето на Акико. Ветрилото замръзна до бузата му като препарирана пеперуда.

— Дразниш ли се, че използвам ветрило, Акико-сан? — попита той.

Тя с усилие на волята потисна желанието си да го излъже, Сайго я беше предупредил да не прави това. Кийоки-сан моментално ще усети и ще те помоли да напуснеш, каза й той.

Истината я засрами, бузите й потъмняха от притока на кръв.

— Ветрилото изглежда неподходящо за велик воин като теб — промълви тя.

— Или като теб.

— Аз не съм велик воин, сенсей.

— Но желаеш да бъдеш.

— Хай.

— Следователно отхвърляш ветрилото.

— Като жена аз…

Акико млъкна и със зяпнала от удивление уста проследи ветрилото, което бръмна във въздуха и се приземи точно в средата на отворения скрин от камфорово дърво в противоположния край на просторното помещение.

— Не като жена, а като воин — рече Кийоки и невъзмутимо отпи глътка чай. — Моля те, донеси ми оръжието.

Акико стана и прекоси стаята. Посегна към ветрилото, разперено като ръката на Буда върху твърдото дърво. В същия миг я застигнаха думите на сенсея!

— Това не е обикновено „оги“^[7], Акико-сан. Това е „гунсен“, опасно бойно оръжие. — Изчака я да го донесе и продължи: — Десетте му ребра са от закалена ръка стомана, а самото ветрило представлява мрежа от остра стомана, която, насочена по подходящ начин, с лекота прониква през кожата, плътта, вътрешностите, а дори и през костите на противника…

Гунсенът възобнови ритмичното си движение край бузата му, пеперудата се беше завърнала в пашкула си.

— Стаята ти е на втория етаж — добави той. — Точно под моята.

— Аз нямам родители, заместват ги небето и земята. Аз нямам дом, моят дом е „оайка тандену“^[8]; аз нямам тяло, моето тяло е стоицизмът; аз нямам очи, заместват ги небесните светкавици; аз нямам стратегия, нейното място заема „сакацу джизей“^[9]; аз нямам предварителни планове, те се заместват от „кисан“^[10]; аз нямам принципи, но притежавам „ринкиохен“^[11].

Сама в Залата на Сенките, Акико беше коленичила пред двойната редица ароматични пръчици и дълги бели свещи. Всички горяха, помещението бе натежало от тежък аромат. Въздухът сякаш всмукваше молитвата й.

Замъкът на Кийоки се беше сгушил в закътана долчинка, изпълнена с бели брези и лиственици, просторни полянки с великолепни цъфнали азалии и праскови, на хиляда метра височина над морското равнище, в средата на платото Азама. Това беше най-типичната за Япония земя — хладна през лятото, мразовита през зимата. Беше отдалечена на 130 километра от Токио, в североизточна посока от гигантската метрополия, почти в центъра на Хоншу, най-големия японски остров.

Платото се простираше от двете страни на връх Азамаяма, действащ вулкан с изпепелени склонове, издигащ се на повече от 2500 метра надморска височина.

От другата страна на долината, точно срещу замъка на Кийоки, се чернееше Ониошидаши — мрачен, гол и заплашителен вулканичен връх, получил името „Изригването на дявола“, след опустошителното си пробуждане през 1783 година.

В околността имаше множество вили и паркове, притежание на богати хора, но всички бяха на доста голямо разстояние от замъка на Кийоки, получил името „Ями Доко“ — „Хвърчилото на мрака“, малко след неговото настаняване тук.

Акико нямаше представа кога точно е станало това, така както нямаше представа и за още ред неща, отнасящи се до сенсея и неговите привички. Като съдеше по външния му вид тя беше сигурна, че в жилите му тече и монголска кръв — това ясно личеше от формата на очите му, плоските скули и цвета на кожата му. Представяше си дедите му, увити във вълчи кожи и стегнати в груби железни брони, връхлитащи откъм китайските степи на малките си коне, жестоки и безпощадни към жителите на беззащитните села в долините.

Заниманията се провеждаха стриктно, по желязна програма, без никакви отклонения. Този режим се различаваше значително от двете години, прекарани в риуто край Кумамото. Всяка секунда от времето й в Азама беше предварително отмерена, всеки пропуск от предначертаната програма водеше след себе си тежки наказания. Никакви извинения не се признаваха, включително и заболяване. Кийоки лично лекуваше своите възпитаници с помощта на отвари от различни билки. Беше отличен „йоген“ — знахар, и Акико, която и без това рядко боледуваше, се вдигаше на крака от тях за броени часове. Те, разбира се, не означаваха почивка. Учебната програма, включително и най-трудните физически упражнения, трябваше да бъде изпълнена в срок.

Излизаха да живеят на открито в продължение на седмици, замъкът се превръщаше в далечен мираж. Това ставаше, независимо от годишните сезони, често през най-студените и мрачни зимни дни или пък в ранната есен, когато цялото, югоизточно крайбрежие на острова се разтърсваше от тайфуни и ураганни ветрове.

Всичко това ставаше със съвсем определена цел. Той я научи как да се справя с природните стихии, а в определени случаи — дори и да ги укротява. При тези свои пътешествия вземаха със себе си единствено „рокугу“ — шестте пътнически предмета, задължителни за всеки нинджа. Петте от тях се побираха в шестия, напречен „ишитаке“ и представляващ триметрова пръчка от кух бамбук. Вътре се побираха лекарство, тебешир, кърпа, шапка и „музубинава“ — осемметрово въже, изплетено от човешки коси — по-леко и далеч по-здраво от обикновените въжета.

Живееха по дърветата, сред храсталаците, край пенливи планински поточета, по скалите над водопада Ширайто — гъста мрежа от кристалночисти рекички, събиращи се над огромна скала и спускащи се по нея със спираща дъха красота.

Кийоки твърдеше, че техниката „цучигумо“ е наследил от баща си, който пък я научил направо от Джинай Укифуне — наемен убиец, служил на могъщото феодално даймийо Нобунада Ода и известен като единствения в историята нинджа-джудже.

Кийоки наричаше тази техника „прилеп под покрива“. Той я учеше как да се катери по гредите на покривните конструкции с помощта на „котешки нокти“ от специална стомана. Часове наред висяха между небето и земята, използваха особена техника за контролиране на дишането, която им позволяваше да ограничат метаболизма на тялото си чак до сутринта.

С първите лъчи на слънцето се спускаха безшумно на каменния под, мускулите им бяха свити, но едновременно с това свежи, готови да нанесат съкрушителен удар на евентуалния противник.

Една вечер, около година и половина след настаняването й в замъка, Кийоки я извика в една стая, която до този момент й беше напълно непозната. Беше просторна, с висок и извит таван, чиито очертания се губеха в мрака, разделена на две с портичка, наподобяваща китайските „лунни врати“ — тясна и почти кръгла.

Тук за пръв път от престоя си в замъка Акико видя татами. Кийоки беше коленичил върху едно от тях, съвсем близо до „лунната врата“. Пред него имаше лакиран сервиз за чай и малка чинийка с оризови сладкиши.

Акико му се поклони, свали ботушите си и коленичи до него. „Лунната портичка“ се извисяваше над главите им и очертаваше ясно линията, която разделя сенсея от неговия ученик.

Наоколо цареше тишина и абсолютно спокойствие. Прилагайки на практика наученото, Акико се отпусна в себе си, усещайки ясно хармонията на неговото „ва“.

С интерес гледаше как сенсеят приготвя зеления чай. Никога не бе допускала, че владее и това изкуство. Ритмичните му движения я хипнотизираха, чувстваше се лека и почти ефимерна, в душата й нахлу неземно спокойствие.

Кийоки остави бъркалката, завъртя леко чашата й и я подаде. Движението му бе придружено от дълбок поклон. Акико стори същото, тялото й се изпъна, челото й докосна татамито от другата страна на „лунната врата“.

До слуха й достигна леко съскане. Шумолене на коприна или…

Тялото й изведнъж настръхна, адреналинът нахлу с тътен във вените й. Протегнатата й напред глава рязко продължи своето движение, тялото й светкавично се сви на кълбо и се претърколи напред.

В следващата секунда широката гилотина се хлъзна от арката на „лунната врата“, разсече плетената рогозка и потъна дълбоко в пода — точно там, където допреди миг беше стоял голият й, напълно беззащитен врат.

Акико се изправи на колене и впери разширените си от смайване очи в сенсея, който кротко пиеше чай.

— Как? — прошепна озадачено тя. — Не усетих никакво потрепване в твоето „ва“. Нямаше нищо, абсолютно нищо!

— Точно затова си тук — простичко отвърна Кийоки. — Моето „ва“ се маскира от „яхо“.

— „Яхо“? — повтори в унес Акико. — Магия?

— Наречи го както щеш — сви рамене сенсеят. — То има много имена. Не е толкова важно кое от тях ще предпочетеш.

— То съществува…

— Имаше ли някаква представа за моите намерения?

— Можех да бъда убита. Наистина ли щеше да го допуснеш?

— Веднъж освободена, гилотината не може да бъде спряна от нищо — отвърна той. — Но ти, както винаги, беше пълен господар на съдбата си. Аз пък се радвам, че все още си тук, до мен. Не си първата жена, дошла тук да търси онова, което обикновено търсят мъжете. Жените като правило се стремят да контролират властта и именно заради това разполагат с нея. Тази стратегия е прикрита, типично женска. Така в обществото майката контролира своя син, съпругата — мъжа си. Случва се изключително рядко жената да търси пряко средство за контрол, да демонстрира властта си над мъжете чрез непосредствената си воля. Вече споменах, че няколко жени преди теб се опитаха да постигнат това. Но всички се провалиха. Може би ти ще си първата истинска Мико. — След тези думи сенсеят се изправи и й протегна ръка: — Ела. Време е да се залавяме с твоята истинска подготовка.

Беше просто едно лице, мяркащо се през гъстите дъждовни струи. Виждаше го и същевременно сякаш никога не беше го виждала. Беше до нея, едновременно с това го нямаше. Неуловим като ками, той проблесна с ослепителна светлина, в следващия миг от него нямаше нито следа.

Въпреки годините, прекарани с него, въпреки че именно той й предаде в ръцете ключа към новия свят, дойде време да се съмнява, че някога изобщо е била в Ями Доко.

Швейцарските Алпи се издигаха като отвесни стени около хижата, в която лежеше тя, плътно увита в снежнобели бинтове. Не беше в състояние да вижда, през по-голямата част от времето до слуха й не достигаше нищо интересно. Оставаха й единствено спомените.

Кийоки се превърна в сън, безплътен като утринната омара във вековна гора. Това обаче не се отнасяше до наученото от него.

Всеки ден, в продължение на четирийсет минути и нито секунда повече, сестрите в бели униформи изкарваха снабденото й с колелца легло под лъчите на бледото слънце. По отношение на някои неща швейцарците са не по-малко прецизни от японците. Едно от тях беше разписанието.

Спомни си онзи миг, в който храсталаците затрещяха и насреща им изскочи, огромен глиган. Ясно видя грозните и мазни на вид бивни, насочени към корема й злобните и уплашени очички. Не мръдна от мястото си, духът й остана спокоен като водите на планинско езеро. После устата й се разтвори и от нея се разнесе грозният вик „киай“, изпълнен с нюансите на „тоате но ате“ — „удар от разстояние“.

Глиганът се извъртя във въздуха, от зурлата му се изтръгна пискливо квичене, което секна почти веднага — сякаш някой го бе стиснал, за гърлото. Тялото му тежко се тръшна ничком на земята и замря там. Щеше да остане в това положение, докато тя реши да прекъсне бойния вик — така й беше казал Кийоки.

Отново почувства докосването на кимоното му до ръката си. Присъствието му край леглото й по време на дългия следобеден сън се чувстваше осезателно. Сякаш дори сънят в замъка Ями Доко беше подчинен на специалната й подготовка.

Тя мечтаеше за неговите уроци така, както младежът мечтае за секс — с болка, страст, всеотдайност.

Отношенията им се отличаваха с едно особено целомъдрие, напълно непознато за нея при контактите с други мъже. Той не беше светец, но тя не го желаеше физически. Защото далеч повече желаеше да притежава уменията му, особено онова от тях, което продължаваше да нарича „яхо“ и което й беше по-скъпо от всеки любовник.

Помнеше ясно раздялата им. Беше останала при него цели седем години — многозначителна цифра и за двамата, магическа цифра. Но накрая дойде време да се върне в света на хората и да осъществи своето отмъщение.

Едно лице, което проблясва в дъжда.

Беше почти убедена, че след нейното заминаване замъкът е започнал да се руши, отстъпвайки бързо пред настъплението на пищната растителност в долината. Дъждът плющеше върху раменете й в такт с протяжната мелодия на „комузо“. Зайци се разбягваха изпод краката й, самотен ястреб се беше оставил на поривите на вятъра и лениво се поклащаше над върховете на дърветата.

Докато се спускаше все по-далеч от скованото в студ плато и се смесваше с тълпите туристи в добре поддържаните, но изкуствени паркове в околностите на Токио, тя имаше чувството, че страда най-много от липсата на Сайго, тъй като в продължение на цели седем години неговата любов бе заместена от уроците на Кийоки. С усилие на волята си наложи да не мисли за него, тъй като тези мисли я измъчваха.

По телефона й казаха, че той вече не е в Кумамото, И тя тръгна към едно от предградията на Токио, там, където бе неговият дом.

Седем години не беше го виждала и чувала, но въпреки това, докато влакът препускаше по блестящите релси и я приближаваше към него с всяка изминала минута, тя имаше чувството, че това не са били седем години, а някакви си незначителни седем минути. Кратък полъх на времето и нищо повече. Между тях нямаше пространство, нямаше чувство за промяна и отчуждение.

Сайго рядко споменаваше родителите си. Тя виждаше единствено мъката, изписваща се върху лицето му всеки път, когато говореше за баща си. Може би затова се оказа напълно неподготвена за великолепието на неговия дом.

Преди всичко беше просторен — едно рядко срещащо се качество в японските жилища. Второ — беше ограден с великолепни градини, простиращи се далеч отвъд стените на къщата. Пространството в Япония се цени толкова високо, че Акико неизбежно се почувства зашеметена. Не можеше да повярва, че толкова много пространство принадлежи на едно-единствено семейство.

После удивлението й нарасна, тъй като установи, че цялото „семейство“ се състои от майката на Сайго и десетина слуги. Нито братя, нито сестри, нито каквито и да било роднини. Тя беше дребна и изящно сложена жена с красивото и малко надменно лице на самурайска съпруга. Традициите бяха всичко в нейния живот.

Очаквана гостенка, Акико беше посрещната на прага от любезен прислужник. Той я отведе в определената за нея стая и я предаде в ръцете на камериерката. Тя разопакова багажа й и я отведе в банята, където я чакаше друга, трета по ред прислужница. После я нагостиха с печена опашка от риба, полята обилно със соев сос, великолепна студена салата от морски водорасли, пиле, ориз и бледозлатист чай с непознат вкус.

Когато всичко това приключи, навън отдавна се беше стъмнило. Четвърта прислужница се появи да я отведе обратно в стаята й. Там я чакаше удобен футон, приготвен за спане. Така тя прекара първите шестнайсет часа от престоя си в този дом, без дори за миг да зърне лицето на стопанката му.

На другата сутрин Акико се облече в най-хубавото си кимоно, погледна, се в огледалото и тъжно си призна, че всъщност дрехата не е кой знае какво. Животът в планините я беше отучил да мисли за себе си като за жена.

Ръбовете на ръкавите бяха малко поотъркани, коприната съвсем не беше от най-добро качество.

За разлика от нея облеклото на Итами беше безупречно. Но то би било същото и в компанията на най-знатните японски дами, успокои се вътрешно Акико.

Срещата се състоя в една от просторните, покрити с шестнайсет татами стаи, веднага след като Акико беше готова с облеклото и прическата си. Младата прислужница, която от снощи бе поела грижите за нея, почука на хартиената преграда, изчака разрешение да влезе, след това коленичи до Акико и в продължение на почти цял час се занимава с косата й. Изчетка я, среса я и постави украшенията — дървената шнола „цуге“, останала от Икан, и комплектът фиби „канзаши“, които й бе подарил някога Шимада.

Погледнала се в огледалото, Акико остана смаяна от приликата си с Икан. От колко години не беше носила тази прическа? Не можеше да си спомни, дори не беше сигурна, че се харесва с нея.

Разделяше ги изящен сервиз за чай, чиято майсторска изработка не отстъпваше на великолепния материал. Порцеланът беше прозрачен и тънък като човешка кожа. Сложната церемония по поднасянето на чая Итами използваше с двояка цел. Тя спомагаше за разпръскване на неизбежното напрежение и неудобство от първата среща между непознати, а освен това й помагаше да концентрира вниманието си върху Зен — хармонията на съвършенството.

След като церемонията приключи, те все още не бяха приятелки, но вече не бяха и съвсем непознати.

— Радвам се на вашето посещение — каза Итами. Гласът й беше приятен и отлично модулиран, а маниерите й, макар и официални, съдържаха в себе си достатъчно топлота, за да отпуснат Акико. — Синът ми няколко пъти ми е разказвал за вас.

Акико усети, че зад тези думи се крият доста скрити значения.

— Пристигнахте в добро време — продължи Итами. — Сайго още не е тук, но ще се прибере най-много след седмица. Вие ще останете да го изчакате, разбира се.

— Не ми се иска да ви бъда толкова дълго в тежест — отвърна Акико. — Но ви благодаря за предложението.

— Предложението не означава нищо, преди да бъде прието — каза Итами. — Сама виждате, че тази къща е голяма… някои биха казали дори прекалено голяма за сама жена. Дните ми понякога са доста самотни, човек не може да живее само в съзерцание и размисъл. Много ще се радвам вашата компания и ви моля да ме дарите с нея.

— Разбира се, след като настоявате. Никога в живота си не съм виждала толкова хубава къща, направо се въодушевявам от нея!

— Е, малко преувеличавате — отвърна скромно Итами, но личеше, че й стана приятно от хубавия комплимент.

В късния следобед на следващия ден Итами каза:

— Страхувах се, че след преждевременната смърт на бедната Юкио, Сайго завинаги е обърнал гръб на жените. Той много я обичаше и смъртта й дълбоко го покруси. За съжаление тя съвпадна със смъртта и на моя съпруг… а Сайго беше изключително близък с него…

Синовната обич не прощава на никого, помисли си Акико. Намесва се в живота ни и го преобразява по най-неочакван начин.

Бързо си даде сметка, че харесва възрастната жена, при това много. Домакинята се беше постарала да й осигури всички удобства, без да я засипва с огромното количество въпроси, с които майките обикновено затрупват избраниците на своите синове. „Какво е семейството ти?“ „Откъде идваш?“ „Какво е положението на баща ти?“ „Ами на дядо ти?“ И тъй нататък, и тъй нататък… Обратно, Итами, изглежда, прие Акико такава, каквато е, и това дълбоко развълнува душата на младата жена.

— Днес всичко е различно — каза Итами. — Отминаха дните, в които Япония изглеждаше вечна и непроменлива. А модерният живот няма да позволи повече да се върнат.

Настъпи мълчание. Двете бавно крачеха сред редиците стройни лимонови и сливови дръвчета. Розови и бели хризантеми поклащаха главички под лекия ветрец и приличаха на древен гръцки хор. По небето плуваха бели облаци, блестящо сиви дъждосвирци прорязваха въздуха с бръснещ полет. Слънцето приятно затопляше наоколо.

— Утре се прибира синът ми. — Итами спря и погледна малкото пъргаво гущерче върху близката скала. Акико спря също — Може би ще най-добре вие да си тръгнете рано сутринта.

Акико се замисли над думите й като археолог, попаднал на непознати разкрития.

— Аз обичам Сайго — промълви най-сетне тя. — Много го обичам.

— Зная — поклати глава Итами — Въпреки това мисля, че ще е по-добре да си тръгнете преди неговото пристигане…

— Защо, Итами-сан?

Възрастната жена се извърна към нея.

— Защото синът ми е зъл, Акико-сан — отвърна тя. — Понякога си мисля, че това се дължи на ранната и трагична смърт на Юкио. Аз бях против тяхната връзка. Надявах се, че всичко ще свърши, когато тя започна да се среща с Никълъс Линеър. Но и тя се върна при Сайго, също като вас. Не искам грешките да се повтарят.

— Нима се страхувате за живота ми, госпожо?

— Не, Акико-сан — втренчено я изгледа Итами. — Страхувам се за душата ви. Моят син е костелив орех. Представите му за живота са отровени. Ако не се държите на разстояние, те ще заразят и вас.

— Досега не съм се чувствала отровена — леко отвърна Акико.

— Не бива да се отнасяте лекомислено към тези неща, скъпа — рече Итами и отново закрачи напред. — Няма да ви преча, ако решите да останете. Отдавна зная, че насила нищо не може да се постигне и няма смисъл човек да налага волята си на околните. Не съм го правила нито със съпруга си, нито сина си, нито дори със своята снаха. Положително няма да го сторя и с вас. Но ви говоря откровено и ви моля да обърнете внимание на думите ми.

Отново настъпи мълчание.

— Искам да го видя, Итами-сан — промълви най-накрая Акико.

— Разбира се, дете мое — отвърна, Итами и леко склони глава.

На сватбата бяха само четирима: Сайго и Акико ръка в ръка, Итами и шинтоисткият свещеник, който извърши церемонията. Всичко бе извършено в северната градина, сред аромата на лимони и рози. Денят беше ясен, въздухът — кристалночист. Слънцето ги обливаше с щедрите си топли лъчи.

После Сайго я отведе в Токио и тя виждаше Итами рядко, съвсем епизодично. Не можа да присъства на погребението му. Тялото бе докарано от Америка в запечатан ковчег, а Итами, научила подробности за смъртта на своя син, отказа да го отвори. Акико получи от нея дълго писмо. Итами пишеше, че иска само едно — да погребе Сайго до гроба на баща му. Човекът, който го беше обичал по начин, недостъпен за нея, и който бе покварил душата му така, че дори в смъртта тя не можеше да му прости това.

Акико не изпитваше никакви колебания. Просто трябваше да стори това, което Сайго й беше заръчал, преди да отпътува за Америка. Дори да не беше й казал нито дума, тя пак знаеше какво трябва да стори.

— Зная как да го сторя — тържествуващо му бе казала тя в деня, в който празнуваха осмата годишнина от съвместния си живот. — Това ще означава пълна промяна за мен.

После му показа снимката. Той дълго време мълча, очите му бавно се местеха от снимката върху лицето й и обратно.

— Това ще го унищожи! — промълви най-сетне той. — В случай че аз не се завърна… — Лицето му се изкриви в жестока гримаса: — Но аз ще се върна!

Акико обаче, беше на друго мнение. Беше сигурна, че Сайго е мъртвец още в момента, в който стъпи на борда на самолета, който трябваше да го отнесе в Америка за решителния сблъсък с Никълъс Линеър, неговия братовчед. Тази сигурност обаче, не й позволяваше да го спре дори да му намекне за съдбата, която то очаква. Той беше воин, а да лиши воина от неговата битка беше все едно да прониже сърцето му с кинжал.

Новината за смъртта му я настигна в Швейцария вече пета седмица пребиваваше там. Скърбеше за него, дори когато отработваше в съзнанието си последните подробности от страшното отмъщение.

Искаше да тренира по време на дългия си престой в швейцарската клиника. Но лекарите категорично й забраниха това, поне през първата седмица. После сама трябвало да реши, добавиха те, с тайната надежда, че няма да направи нищо с тези плътни бинтове около главата. Сгрешиха, разбира се, но все пак това бяха швейцарци, а всички знаят колко тесногръди хора са те.

Всеки ден преди обед я откарваха в гимнастическия салон. Там тя провеждаше серия от тежки физически упражнения в продължение на плътни деветдесет минути. Упражнения, предназначени да поддържат във форма великолепното й тяло. Късно следобед ги повтаряше още веднъж, а нощем, свикнала на минимално количество сън, тя ставаше сама, определяше безпогрешно по слух местоположението на сестрите и отново поемаше към гимнастическия салон.

Жадуваше за физическо натоварване и потапяше в него цялото си същество. Преди всичко, защото упражненията й помагаха да не мисли за последиците от това, което беше сторила. Ако тукашните лекари претърпят неуспех, тя е напълно загубена. Предварително я бяха убедили в своите способности, с очите си беше видяла резултатите от тяхната работа. Това я убеди, но сега, след като операцията беше факт и връщане назад не можеше да има, след като познатата Акико беше изчезнала завинаги в небитието, в душата й отново започнаха да се промъкват черни съмнения. Ами ако…? Ами ако нещо не е както трябва?

Затова предпочиташе да потъне дълбоко в градината на духа, да гради основите на това, което беше научила от Кийоки, на това, което Сун Сиунг беше вселил в младата й душа. Нищо друго не и оставаше. Особено сега, след като Сайго е мъртъв.

Най-сетне настъпи утрото, в което мракът бе принуден да отстъпи. Пласт след пласт падаха от очите и черното посивяваше, избледняваше, превръщаше се в тебеширено бяло…

— В погледа й бавно се настаниха очертанията на стаята, които ставаха все по-плътни, изпълваха се със съдържание. Завесите бяха дръпнати, осветлението изключено. Помещението се осветяваше единствено от слаба нощна лампа, но дори и нейната жълтеникава светлина преряза като нож зениците на Акико. Шест седмици беше прекарала в пълен и непрогледен мрак. Зрението й носеше болка, и беше принудена често да примигва, за да върне поне част от приятната тъмнина, на която беше свикнала.

Всичко й изглеждаше екранно и различно. И далечно, сякаш току-що се завръщаше от непозната планета. Взе в ръка огледалото, което й подаваше една от сестрите и бавно го вдигна пред лицето си.

Това, което видя в него не беше вече смътно мяркащо се зад дъждовните струи лице, а първият истински цвят на нейното отмъщение.

Пред нея беше лицето на Юкио, клепачите й нервно потрепваха в светлината на настъпващия ден.

Бележки

[1] Пълно сливане между дух, тяло и разум при майсторите на бойните изкуства. — Б.пр. ↑

[2] Мозъчен център за контрол върху рефлексите. — Б.пр. ↑

[3] Позиция на бойците, владеещи изкуството на боя с вериги и къси ножове. — Б.пр. ↑

[4] Позиция на бойците, владеещи изкуството на боя с вериги и къси ножове. — Б.пр. ↑

[5] Шеф на мафиотска групировка, „кръстник“. — Б.пр. ↑

[6] Скитник, отшелник. — Б.пр. ↑

[7] Ветрило. — Б.пр. ↑

[8] Състояние, на особено изчакване при японските бойни изкуства. — Б.пр. ↑

[9] Свободно състояние на духа, позволяващо както убийството, така и възкръсването. — Б.пр. ↑

[10] Възползване от появил се благоприятен шанс. — Б.пр. ↑

[11] Приспособимост към всякакви условия. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Мико (8)

Метаданни

Данни

Мико

Мико

Информация

История

Сваляне / Връзки

Кумамото | Асама Коген | ШвейцарияЕсен-зима 1963 — Пролет 1986

Ерик Лустбадер
Мико (8)

Кумамото | Асама Коген | Швейцария
Есен-зима 1963 — Пролет 1986