Метаданни
Данни
- Серия
- Нинджа (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Miko, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Лаптев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Ван Лустбадер. Мико
Американска, първо издание
Превод: Веселен Лаптев
Редактор: Константин Божинов
ИК „Гарант 21“, София, 1993 г.
ISBN: 954-8009-21-8
Издание:
Ерик Ван Лустбадер. Мико
Американска, първо издание
Превод: Веселен Лаптев
Редактор: Константин Божинов
ИК „Гарант 21“, София, 1993 г.
ISBN: 954-8009-21-8
История
- —Добавяне
Киото | Токио
Пролетта на 1945 — Есента на 1952
Когато Танцан Нанги напусна военната болница, родината му бавно губеше инициативата в безнадеждната война със Запада.
Стана от болничното легло на 11 март 1945 година, почти дванайсет месеца след деня, в който го бяха открили върху разнебитения скелет на самолета. В болницата претърпя многобройни операции, хирурзите направиха всичко възможно да възстановят прекъснатите нервни и мускулни връзки по тялото му. Ослепя с едното око. Безсилни да възстановят зрението му, лекарите просто зашиха клепача, за да прекратят хроничните му тикове.
Но с краката положението беше по-сложно. Благодарение на три тежки и продължителни операции той получи частична възможност да ги движи, опровергавайки опасенията на лекарите, че ще се наложи ампутация. Предупредиха го обаче, че ще трябва да се учи да ходи отново и това ще бъде един болезнен и продължителен процес. Нанги не се страхуваше. Сърцето му преливаше от благодарност към Бога Иисус, който беше чул молитвите му през онези ужасни мигове и беше съхранил живота му.
По онова време пътуването на цивилни лица, дори и да бяха герои от войната, не беше лесна работа. Никой не ти обръща внимание, ако не носиш униформа и ако не си се насочил към някой от многобройните мобилизационни пунктове. Япония беше изцяло в ръцете на бюрократите милитаристи.
Едновременно с това чувството за взаимопомощ и жертвоготовност у населението беше на необичайна висота. Нанги сравнително бързо намери превоз до Токио — в кабината на очукан фермерски камион, който сякаш щеше да се разпадне по изровените пътища и час по час отбиваше направо в нивите, за да даде път на военни конвои.
Над Токио беше надвиснал черен облак, чието съдържание нямаше нищо общо с обикновените, създадени от природата държавни облаци. Ситна пепел се носеше във въздуха и покриваше всичко — ръцете и лицата на хората, дори устните и ноздрите им.
Нанги се друсаше в каросерията и гледаше към града. Разрушенията бяха страшни, здравото му око сълзеше от острия вятър и му пречеше да ги обхване напълно. Въпреки това забеляза, че не само отделни сгради и улици, а цели квартали на града бяха изпепелени. Там, където някога беше родният му дом, зееше огромна опожарена празнота, в която се ровеха спасителните бригади. Никой не беше оцелял, казаха му те. Изпепеляващата жега на напалма, комбинирана с ураганните ветрове — същите, които бяха предизвикали страшния пожар през 1920 година — беше погълнала половината от населението на града.
Нямаше къде другаде да отиде, освен в Киото. Нанги не беше забравил обещанието, дадено на Готаро — да се погрижи за по-малкия му брат Сеичи.
Древната столица на страната беше далеч по-пощадена от пламъците на войната, особено ако се сравнеше с Токио — обгорял и все още димящ призрачен град. Но и тук, в Токио, върлуваше жесток глад. Нанги беше успял да се сдобие със самунче черен хляб, бурканче конфитюр, парче масло и шест „дайкон“ — малки бели репички. Всичко това възнамеряваше да поднесе като дар на семейството — деликатното извинение на един неканен гост.
Завари в къщата само една старица — неразговорлива и с изправен гръб, с навита на стегнат кок сива коса и набръчкано лице, върху което светеха две по детски любопитни очи.
— Хай? — някак затворено и предпазливо го поздрави тя и Нанги си спомни думите на Готаро, отнасящи се до бабата. Това семейство беше преживяло толкова страдания и смърт, че му се стори невъзможно да възприеме ролята на нов черен вестоносец. Беше напълно вероятно старицата все още да не беше научила за смъртта на внука си, тъй като хаосът на войната бе погълнал всичко, включително и нормалните съобщителни връзки.
Направи дълбок поклон, подаде пакета с храна и каза, че е служил заедно е Готаро, който й изпраща поздрави.
Тя сбърчи нос, подсмръкна и отвърна:
— Докато живееше тук, Готаро-чан никога не е проявявал уважение към мен.
Но беше ясно, че й стана приятно. Поклони се, отмести се от вратата и го покани да влезе.
Нанги продължаваше да изпитва притеснение. Бабата забеляза това и се отдръпна — леко и с естествена грация, — сякаш цял живот бе помагала на младите хора да се освобождават от смущението си.
„Оба-чама“ (Нанги така и не научи името й и тя завинаги си остана „баба“ — така, както я наричаха всички в семейството) отиде да му приготви чай. Това беше знак на особена почит през онези тежки и гладни дни. Седяха в противоположните ъгли на стаята, а между тях се простираше широко татами. Така изискваше традицията, така седяха домакин и гост, сенсей и ученик… Седяха и отпиваха от слабия, очевидно няколко пъти преваряван чай.
Говореше предимно оба-чама, но Нанги беше нащрек, тъй като старицата му отправяше внезапни и съвсем конкретни въпроси и той трябваше да употребява цялото си въображение, за да им отговаря задоволително, особено когато те се отнасяха до местонахождението на Готаро.
— Войната разсипа семейството ни — въздъхна тя. — Както разсипа и цялата страна. Зет ми е в гроба, дъщеря ми никога няма да излезе от болницата. А Япония вече няма да бъде същата, каквото и да ни сторят американците… — Блестящите й очи бяха твърди и безмилостни, Нанги потръпна и неволно си пожела никога да не бъде сред враговете й. — Но не от американците се страхувам… — добави с въздишка тя и отпи малка глътчица чай.
Настъпи продължително мълчание и точно когато Нанги реши, че старицата е изгубила нишката на мисълта си, тя продължи да говори е равен и спокоен глас, бавно въвеждайки го в ритъма на трудния си живот:
— Руснаците се включиха във войната[1]! — Интонация, с която се произнасят смъртни присъди. — Изчакаха до последния момент, докато на всеки стана ясно какъв ще е нейният изход. И сега дрънкат оръжие, размахват саби и искат част от нас! — Белите й ръце с прозрачна като фин порцелан кожа стиснаха чашките за чай с неестествена сила.
— Виждаш ли тези чашки, ти, приятелю на моя внук?
Нанги послушно спря очи върху тях. Бяха красиви й невероятно крехки, млечнобели и почти прозрачни на светлината, която нахлуваше от прозореца.
— Прекрасни са — кимна той.
— Скоро ми ги подариха — подсмръкна отново тя. — Далечен роднина, само това е останало, от покъщнината му… Отби се да ме види, напуснал Токио завинаги… Станал „сокайжин“[2]. Поканих го да остане тук, но той беше ужасен от бомбардировките над Токио и не искаше да живее в града. Бедният, макар да не разбираме защо е станал бежанец, той все пак се усмихваше… „Оба-чама, рече, четири пъти бягам от пожарите в продължение на три месеца. Първият път от вече несъществуващия си дом, после от скривалище на скривалище… С всяко преместване намаляваше и безценната ми колекция от античен порцелан на династията Танг. Огънят тук, препъване в бързината там…“ После ми подаде тези чашки: „Вземи, оба-чама, виждам, че твоят живот е все още спокоен… Това е последното, което успях да запазя от колекцията си. Сега вече ще бъда свободен да започна нов живот, без да съм принуден да мъкна на гърба си остатъците от предишния. Войната ме научи да ценя и други неща на този свят.“
Оба-чама хвана чашката с два пръста и я завъртя на светлината.
— Династията Танг, представяш ли си? Държа я в собствените си ръце!
Страхопочитанието в гласа й не изненада Нанги. Сведе поглед към чашката пред себе си и отново се възхити на безупречната й древна изящност. И той както мнозинството японци, изпитваше дълбоко преклонение пред произведенията на изкуството, създадени от тази велика китайска династия.
Оба-чама внимателно остави античната чашка и затвори очи.
— Каква е ползата да говорим за старинни ценности в момент като този? — запита след малко тя. — Скоро тук ще са руснаците и американците и с нас е свършено… — Отчаянието в гласа й не успя да прикрие гнева и страха, които изпитваше към руснаците. Нанги изпита желание да прекоси святото и задължителното според традициите пространство между двамата, да я докосне и утеши. Но нямаше сили да го стори, успокоителните думи заседнаха в гърлото му. Защото ясно съзнаваше, че старицата е права, че за Япония утеха няма.
Тъкмо се готвеше да каже нещо, каквото и да било, само и само да наруши тягостното мълчание, когато на вратата силно се потропа. Очите на оба-чама се проясниха, тя бавно се изправи и му се поклони в знак на извинение.
Нанги седеше с гръб към вратата, до слуха му достигаха тихи гласове. После вратата меко се затвори и не чу нищо повече до завръщането на оба-чама.
— Току-що получих новини за Готаро-чан — тихо промълви тя. Главата й беше леко приведена, очите й оставаха в сянка. — Той няма да се върне у дома… — Гласът й беше като струйка дим над отдавна изстинал огън, прозрачен и някак си кух.
Дали винаги говори за смъртта с тази поетична горчивина, запита се Нанги. Едва ли. Явно е изпитвала особено топли чувства към Готаро — същите, които бе изпитвал и той самият през краткото време, когато бяха приятели.
В пространството между тях, прорязано от ярките слънчеви лъчи, танцуваха ситни прашинки. Фалшивата им жизненост само подчертаваше неговата празнота.
Отвън долиташе едва доловимият шум на уличното движение, далечен като спомените, породени от стара и избеляла фотография. Пред очите им бавно се плъзгаше една цяла епоха, един тържествен кортеж, окичен с черни рози. Ароматът на миналото ги обгръщаше от всички страни, компания му правеше единствено мрачната несигурност на неизвестното бъдеще.
От неподвижната фигура на оба-чама се излъчваше дълбоко отчаяние въпреки храбрите й опити да остане твърда и спокойна.
Нанги беше дълбоко разтърсен от безпомощното си състояние и безмълвно я наблюдаваше. По бялото й като платно лице се появиха дълбоките бръчки на неизбежната карма, сърцето му се сви от болка при мисълта за новата тежка загуба, стоварила се върху крехките плещи на тази старица — последното горчиво топче в броеницата на нещастния й живот.
В съзнанието му изведнъж изплува малко стихче от Чийьо — най-великата поетеса на Япония, живяла през осемнайсети век. То не беше напълно в стил „хайку“, но беше изключително трогателно и вълнуващо, натежало от символизъм. Било е написано непосредствено след смъртта на малкия й син.
— Къде ли е сега малкият храбрец, който толкова обичаше да лови водни кончета? — прошепнаха тихо пресъхналите му устни.
В следващия миг и двамата заридаха. Оба-чама, ужасена от демонстрацията на толкова лошо възпитание, рязко се обърна с гръб, от мястото си той виждаше само слабичките й рамена, които леко потръпваха. Посивялата й глава се спусна ниско над гърдите.
Дълго време останаха така.
— Къде е Сеичи-сан, оба-чама? — попита най-сетне Нанги. — Би трябвало да е тук, край вас…
Очите й пробягаха по повърхността на татамито, сякаш търсеха някакви неравности. Тялото й се размърда, очевидно с немалко усилие на волята, погледът й остана сведен.
— Отиде на поклонение в парка Нико — тихо промълви тя. — Пред мавзолея на Токугава…
Нанги се надигна и й отправи дълбок поклон.
— С ваше позволение, оба-чама, ще отида да го намеря. Сега мястото му е тук, при семейството.
Главата на старицата най-сетне се надигна, лекото й потръпване стана видимо.
— Аз ще… Аз ще бъда много благодарна да бъда близо до другия си внук… — В ъгълчетата на очите й проблясваха сълзи, сдържани с огромно усилие на волята.
Време е да я оставя насаме с мъката й, помисли Нанги. Отправи й нов дълбок поклон, благодари за гостоприемството й в тези тежки времена и с мъка се изправи.
— Танцан-сан — обади се тя, за пръв път назовавайки го по име. Главата й вече беше твърдо изправена, единствено потрепването на малкото кичурче сива коса край ухото й издаваше напрежението й. — Искам да се върнете със Сеичи и да останете при нас. Всеки млад човек се нуждае от дом, в който да се прибере. — Гласът беше твърд и нетърпящ възражения.
Сочната зеленина на японските кедри препречваше пътя на сивия покров надвиснал над опожарения Токио. Хиляди негови граждани продължаваха да се ровят в руйните и грозно стърчащите обгорени скелети на своите домове — единственото, което беше останало след ада на „червената нощ“… Странни, израснали сред урбанистичния гмеж фермери, които събираха реколтата на отчаянието си с изпепелени вили.
Бурните ветрове от изминалата седмица бяха утихнали. Вместо тях полъхваше гальовен бриз, който разклащаше върховете на японските кедри. Листата им тихо шумоляха, сред тях жужаха насекоми, паркът бавно се връщаше към онази хармония, с която беше известен в цялата страна.
Нанги прекоси поточето по тясно каменно мостче и пое по извиващата се сред гъстата зеленина пътечка, която щеше да го отведе до върха на хълма. Там беше позлатеният портал Йомей и гробницата на Токугава. Не каза нищо пред оба-чама, тъй като не беше време за подобни спомени, но и той беше прекарал тук много щастливи часове, потънал в трепетно преклонение пред вечното жилище на този, комуто Япония дължеше, голяма част от своето величие.
Още като младеж Нанги беше твърдо убеден, че историята на съвременна Япония започва именно от шогуната на Йеасу Токугава. Трудните и бурни години на възмъжаването му само потвърдиха правилността на това убеждение. Този шогун, родоначалник на една династия, която управлява страната в продължение на повече от двеста години, единствен е успял да укроти множеството враждуващи помежду си „даймийо“, единствен е притежавал хитростта и силата да подчини на волята си могъщите и независими регионални владетели.
След като постига това, Йеасу предоставя на страната двестагодишен мир и променя изцяло пътя на нейното развитие. Самураите бавно загиват, Япония вече няма нужда от тях, защото живее в мир. Постепенно те се превръщат в администратори и бюрократи, в нещо като „благородни служители“ на властта.
През ученическите си години Нанги често чуваше мнението, че управлението на Япония се гради върху разделението на властите. Разбира се, то беше изказвано от младежи, които все още нямаха обективен поглед върху развитието на нещата, все още летяха на крилата на вдъхновението, които по-късно щяха да бъдат прекършени от прякото им участие в системата и от неизбежното отрезвяване на зрялата възраст.
За да разбере това, Нанги се зарови в историята, прочете всичко онова, което преподавателите не бяха включили в учебната програма. И там, в дебелите книги, откри историческите и политически императиви, които му дадоха отговор на всички въпроси.
Рухването на шогуна Токугава е било предизвикано от мощните феодални фамилии Чошю и Сацума. Но те управляват страната кратко време, тъй като прибягват до грубо насилие и корупция. Свалени се от династията Мейджи и така се слага началото на японското Възраждане.
Това, което новите властници предлагат за управленска структура, твърде много прилича на структурата, с чиято помощ Бисмарк управлява Германия. Защо точно нея? Частичен отговор на този въпрос дава фактът, че мнозина от регионалните лидери имат силни връзки в германското правителство. Друга причина е, че те искат да упражняват таен контрол върху едно правителство, което, поне на пръв поглед, е приемливо за широките обществени слоеве.
Така се слага началото на т.нар. аполитична гражданска бюрокрация. По ирония на съдбата властниците от Мейджи, които тръпнат от ужас пред самураите и правят всичко възможно за тяхното ликвидиране като обществена прослойка, са принудени да се обърнат именно към тях за формирането на новата бюрокрация.
Но те твърдо са решени да създадат солидна буферна бюрократична машина преди началото на 1890 година, когато започва да действа Диетата — новият парламент на страната. За неговото попълване ще се води разгорещена предизборна борба.
Родената от Бисмарк система на „монархически конституционализъм“ също служи добре на Мейджи, тъй като според нея министър-председателят и армията са пряко подчинени на монарха, а не на парламента. Крайният резултат е един сравнително слаб парламент и могъща бюрокрация, ръководена от верни привърженици на Мейджи. Така „волята на народа“ се изпълнява най-добре.
Въпреки многобройните си недостатъци и злоупотреби с властта, настъплението на аполитичната бюрокрация в коридорите на властта се радва на подкрепата на широките народни маси, които дълго няма да забравят мрачните години под управлението на двете привилегировани фамилии — Чошю и Сацума. Те особено високо ценят факта, че тази бюрокрация е отворена за всички, които проявяват старание в подготовката си и могат да се присъединят към нея след успешното вземане на определени изпити, провеждани тайно и безпристрастно.
Въпреки тези успехи, Мейджи в крайна сметка не може да предвиди крайния резултат от всичко това. Защото с утвърждаването на бюрокрацията в държавния апарат и след смъртта на последния монарх от династията всички лостове на властта се оказват в ръцете на бюрокрацията — гражданската и, което е особено важно, военната.
На практика всичко това представлява част от наследството на Токугава. Важен урок, особено за младеж, който броди из изправената пред поражение своя година, но едновременно с това е длъжен да мисли за таеното и несигурно бъдеще.
Промяната наближаваше. Между стволовете на дърветата се мярна мавзолеят на Токугава и Нанги изведнъж усети, че страшно много желае да участва в тази промяна. А и алтернативата беше страшна: да бъде съден и ликвидиран от военните трибунали на окупаторите за „военни престъпления“ — формулировка, в която без съмнение може да се вмести службата му като боен пилот.
Нанги спря и се огледа. Нямаше никого. Отби от пътечката и безшумно потъна в гората. Откри една малка полянка, отпусна се на колене и отвори малката раница, която съдържаше всичките му вещи. Извади униформата си, смачка я на топка и поднесе клечка кибрит под нея. Изгарянето й отне известно време. Най-сетне той се изправи с пъшкане и стъпка пепелта.
После отново се върна на пътечката. Трябваше да открие Сеичи Сато и да го върне у дома.
Сеичи Сато беше коренно различен от покойния си брат. Преди всичко, защото му липсваше онова изключително силно чувство за хумор, което позволяваше на Готаро да бъде приятел с всички. На второ място — защото не беше християнин. Сеичи беше бързо съзряващ младеж със сериозно отношение към живота.
От друга страна, Нанги остана приятно впечатлен от пъргавината на ума му, съвсем не по детски отворен към новите и нестандартни начини на мислене. Това негово качество, прибавено към неочакваните, но в замяна на това буйни изблици на ирония, привлече неотразимо Нанги и двамата скоро станаха близки и неразделни приятели.
Сеичи понесе сравнително добре новината за смъртта на брат си. Нанги го зърна за пръв път на входа към храма — един тъмен и неясен силует. Представи се и двамата дълго разговаряха.
После, по интуитивния начин, присъщ на някои млади хора, Сеичи отмести очи от лицето му и тихо каза:
— Дойдохте да ми съобщите, че брат ми е убит, нали?
— Загина със смъртта на самурай — отвърна Нанги.
— Едва ли е щастлив от този факт колкото мен — отново го погледна Сеичи.
— В крайна сметка той също беше японец — промълви Нанги. — Неговата… неговата вяра в друг бог изобщо не променя нещата. — Извърна се настрана и тихо добави: — Той ми спаси живота…
Това, което най-здраво, ги свърза, беше огромното им желание да оцелеят, да не загинат в огъня на войната. Никой от тях не беше императорски войник, още по-малко мислеха за себе си като за „камикадзе“, падащи като вишневи цветчета на третия ден от цъфтежа си. Въпреки всичко това бяха патриоти, именно силната обич към родината ги вдъхновяваше. Нанги беше достатъчно далновиден, за да иска бързото възстановяване на Япония от руините на тази глупава и лошо водена война, а Сеичи беше все още достатъчно млад, за да вярва в идеализма. Обединили тези свои възгледи, двамата щяха да бъдат непобедими — Нанги беше уверен в това.
В тази насока той се зае да обучава Сеичи на „канрьодо“ — съвременния вариант на „бушидо“. Това стана през последната година от следването на Сеичи в университета на Киото. Беше убеден, че ще му трябват някои особено ярки и убедителни примери от сивота, за да го привлече към този нов начин на мислене. Попита Сеичи дали знае най-краткия път към политическата власт в Япония.
— Диетата, разбира се — сви рамене Сеичи с абсолютната и непоклатима убеденост на младостта. — Нали там политиците трупат своя опит?
— Нито един от министрите в кабинета на Того не е бил в парламента, Сеичи-сан — поклати глава Нанги. Всички са бюрократи от кариерата. Моля те никога да не забравяш това, особено когато почувстваш, че интересът ти намалява.
— Но аз нямам желание да бъда държавен чиновник — оплака се Сеичи. — И не мога да разбера защо ти толкова се стремиш към това.
— Чувал ли си фразата „теньо но канри“? Не си? Тя е дефиниция на японския бюрократ, официален служител на императора. Императорската служба им дава статута „кан“ — дума от китайски произход, с която някога наричали жилището на мандарина, управител на дадена област. „Кан“ е властта, Сеичи, можеш да ми повярваш. Независимо от това, което биха ни сторили американските окупатори, Япония винаги ще бъде управлявана от „кан“ и отново ще достигне величието.
Историята бързо потвърди тези думи на Нанги, Макар окупационните власти на генерал Макартър действително да извършиха драстични промени в бюрократичната машина на страната след 1945 година, те не успяха да я елиминират, особено в икономическата област.
Значително по-големи бяха успехите им при разбиването на военната бюрокрация — нещо, което бяха убедени, че трябва да сторят. Но тъй като американците не можеха да вникнат във фундаменталните основи на управленската структура в Япония, те не успяха да видят и последиците от своите действия. Защото военните структури бяха единствените съперници на икономическата бюрокрация.
Бяха създадени военни трибунали, пред тях бяха изправени част от най-влиятелните членове на дзайбацу — огромните фамилни икономически конгломерати, наистина виновни за въвличането на Япония във войната.
Но търсенето на нови и нови престъпници неизбежно доведе до отслабването на дзайбацу и създаването на политически вакуум, който бързо бе запълнен от новите икономически министерства.
Малко след като Министерството на търговията и промишлеността беше прочистено от четиридесет, и двама висши служители (един от най-ниските проценти сред старите правителствени структури), Танцан Нанги получи пост в отдела за минерални ресурси. Това стана през 1946 година и Шинцо Окуда, тогавашният заместник-министър, с удоволствие го прие. Нанги имаше подходящо образование и което беше особено важно, не беше опетнен през годините на войната. Никога не беше стигал до онзи висок пост и известност, които неизбежно биха привлекли вниманието на окупационните власти към него. Освен това, малко преди да бъде мобилизиран, беше работил в Корпорацията за промишлени мощности — една бюрократична управленска структура, известна под името „ейдан“.
Той бързо се ориентира в обстановката. Като се възползваха от факта, че Макартър бе посъветван да използва метода на косвената окупация — тоест да управлява чрез съществуващите японски институции, а не чрез тяхното пълно елиминиране, умните бюрократични ръководители бързо намериха начин за оцеляване, станал известен с името „менжу фукахай“. Окуда разясни на Нанги същността на този похват скоро след като младият мъж доказа своите качества и лоялност пред началниците.
Изправен в средата на малкия си кабинет, заместник-министърът каза:
— Изпълняваме заповедите на американците до момента, в който тяхното изпълнение може да бъде проследено. А след това ги обръщаме с краката нагоре, но само след като сме сигурни, че са потънали достатъчно дълбоко в недрата на нашата система…
Така бюрокрацията преодоляла първата и най-сериозна криза в своето съществуване, подчерта Окуда и продължи:
— Един ден ме повика министърът Хошижима, беше страшно развълнуван, просто не го свърташе на едно място. Макартър е решил да подложи на референдум документа, който американците наричат „конституция“. „Окуда-сан — рече ми той. — Знаете ли какво означава това? Не трябва да позволим пряко участие на населението във властта, ако искаме да запазим своята водеща позиция. Референдумът е началото на края за нас. Трябва да обединим всичките си сили и да настояваме за незабавно приемане на конституцията на Макартър!“
— И точно така стана, Нанги-сан — усмихна се доволно Окуда.
През следващите месеци Нанги се убеди, че бъдещето на японската бюрокрация е осигурено за десетилетия напред. Острата нужда от бързо икономическо възстановяване налагаше неизбежно разширяване на бюрократичния апарат, още повече, че политиците, които бяха успели да се промъкнат през гъстото сито на военните трибунали — една погрешна и нелогична за японците чистка, бяха напълно некомпетентни. Окупационните власти дадоха властта в ръцете на хора, които не бяха работили по двайсет и повече години. Нанги ги все по-често се срещаше с министри, които не можеха да дадат отговор дори и на най-прости въпроси, без да се консултират със своите заместници и многобройни съветници.
Освен това разбра колко малка е практическата власт на парламента, който просто легитимираше законите, изработени в неговото министерство.
На новия си пост Нанги отговаряше за широк кръг, въпроси, за които неговият заместник-министър просто нямаше достатъчно време. Един от тях беше рудодобивът.
„Мороцуми Майнинг“ беше сред множеството компании на ръба на фалита, които просто плачеха за реорганизация. Почти цялото й ръководство беше уволнено и съдено за военни престъпления, тъй като по време на войната и непосредствено след нея компанията е била основен производител на тринитротолуол за нуждите на армията. За отлични резултати президентът й е бил многократно награждаван с ордени и медали лично от Того.
Все пак организацията на „Мороцуми“ беше прекалено солидна, за да бъде унищожена изцяло. Скоро след окастрянето й от военните трибунали тя поиска от Министерството на търговията и промишлеността нови кадри за своето ръководство. Нанги с удоволствие откликна на това желание и без проблеми назначи Сеичи за вицепрезидент по производствените въпроси — длъжност, която в други времена едва ли би била възложена на един осемнайсетгодишен младеж. Но Сеичи беше изключително надарен, имаше отлично образование и по инстинкт усещаше как трябва да се държи с по-възрастните и по-опитни от него хора. Тези качества му осигуриха поста без никакви протести от страна на канцеларията на заместник-министъра.
С парите, получени от продажбата на античния сервиз от епохата на династията Танг (дори в годините на най-жестока икономическа криза се намираха запалени колекционери), двамата наеха един сравнително приличен апартамент в Токио. Сато знаеше, че приятелят му не обича да се разделя с такива ценности и беше се влюбил в сервиза още от първия миг. Но нямаха друг избор.
В момента, в който се видяха с малко пари, Нанги изпрати Сеичи да прибере оба-чама. Малко след като Нанги се появи в живота им и се запозна със Сато, почина и последната дъщеря на старицата. Тя много обичаше своята малка и тиха къщичка в Киото, но годините й вече бяха твърде много за самотен живот.
Една вечер в началото на 1949 година Нанги се прибра по-рано от обикновено. Както винаги вратата отвори оба-чама. Без да обръща внимание на протестите му, тя се разшета и запари чай. Заедно с малките чашки поднесе и три току-що изпечени оризови сладкиша — нещо особено специално в онези години.
Нанги разсеяно наблюдаваше изтънчената церемонии по поднасянето на чая. Когато бледозелената течност придоби желаната гъстота, тя извади бъркалката и му поднесе чашката. Повтори същата процедура и със своя чай, отпи ситна глътчица и реши, че трябва да прекъсне дългото мълчание.
— Ще ти донеса хапчетата, ако имаш болки в краката. — С годините беше станала по-пряма, освен това не виждаше нищо срамно в опитите си да облекчи болка, получена на фронта. Вътре в себе си беше радостна, че поне той е оцелял, докато Готаро-чан, дъщеря й и зет й бяха отминали в небитието.
— Краката ми са си все на същото положение, оба-чама — отвърна той.
От улицата долиташе тежкото ръмжене на военни камиони. Окупационните власти все още не бяха приключили с ликвидирането на остатъците от японската армия.
— Тогава какво те тревожи, сине?
— Министерството — вдигна глава Нанги. — Работя страшно много и зная, че идеите ми са далновидни и напредничави. Въпреки това не мръдвам нито крачка напред. Оби-сан, който е с година и нещо по-млад от мен и изобщо не притежава моя опит, вече получи поста началник-отдел. Неговото „сотомавари“ — така се нарича изкачването по служебната стълбица, вече е насочено към върховете.
Нанги затвори очи, за да скрие нахлулата в тях влага.
— Не е честно, оба-чама! Работя повече от останалите, намирам разрешение на всички проблеми. Заместник-министърът ми прехвърля всички въпроси, на които сам не може да отговори, но въпреки това никога не ме е поканил на чашка след работа, никога не ми се доверява… Аз съм чужд в собствения си отдел!
Старицата седеше като Буда.
— Този Оби-сан е завършил „Тьодай“, както и твоят заместник-министър, нали? — попита тя.
Нанги кимна с глава.
— А ти кой университет си завършил, сине?
— „Кейьо“, оба-чама.
— Аха — кимна оба-чама, доволна, че е открила ключа на загадката. — Това обяснява всичко. Не си от техните и толкоз. Нима толкова скоро забрави това, което си разказал на внука ми и което той толкова силно мрази? Постът на бюрократа самурай не зависи от способностите му, а от императорското назначение. — Отпи нова глътчица чай и добави: — Нима днес не е същото? Нима си въобразяваш, че нещата ще се променят с намесата на някакви итеки? — Тя презрително се намръщи: — Трябва да се научиш да работиш в такава обстановка, сине!
— Правя всичко възможно! — защити се Нанги. — Но не мога да плувам срещу течението! Университетът „Кейьо“ не е сред най-известните, познавам само един колега от министерството, който е учил там. Но той е млад, заема нисък пост и следователно не може да ми бъде от полза.
— Престани да хленчиш, Нанги! — сряза го оба-чама. — Приличаш на бебе! Няма да позволи подобно поведение в тази къща, ясно ли ти е?
— Да, оба-чама, извинявай — въздъхна Нанги и избърса очите си. — За миг почувствах, че всичко ми е дошло до гуша!
Оба-чама отново изсумтя и Нанги се сви под презрителния й поглед.
— Какво знаеш ти, двайсет и девет годишен хлапак, за болката, разочарованието и страданието? — попита хладно тя. — Когато стигнеш моите години, може би ще получиш някаква представа за тези чувства, макар че, Буда да те закриля, не ти го пожелавам.
После изпъна рамене и смени тона:
— А сега да свършим каквото трябва! То няма нищо общо с хленчене и оплакване от несправедливостта на една система, на която всички младежи са длъжни да се подчинят! Ясно е, че не можеш да напреднеш чрез „гакубацу“[3], поне що се отнася до работата ти в това министерство. Значи трябва да се открие друг начин. Изключваме и дзайбацу, просто защото там връзките се базират на капитали, с които ти в момента не разполагаш. Следователно остават „кейбацу“[4] и „кьодобацу“[5].
— Доколкото ми е известно, нямаш роднински връзки с нито един министър или заместник-министър, а шансовете ти да си намериш жена от такова семейство поне за момента са нула. Права ли съм.
— Да, оба-чама — тихо отвърна Нанги. Не изпитваше облекчение след дълго сдържаното избухване. Усети как бавно затъва в състояние на равнодушна депресия.
— Вдигни глава, Танцан-чан! — повелително заповяда старицата. — Искам да виждам очите ти! — Нанги се подчини. — Изглеждаш така, сякаш всичко е загубено, сине. А това не е вярно! — В гласа й се появи нова, по-мека нотка. — Казваш, че в министерството разсъждаваш добре, значи е време да сториш същото и у дома. Доколкото ми е известно, всеки младеж в началото на кариерата си трябва да има закрилник сред своите началници. Кой е твоят „семпай“[6], сине?
— Все още нямам такъв, оба-чама.
— Аха — старицата остави чашката върху подноса и кръстоса в скута съсухрените си ръце. — Ето че стигнахме до същността на проблема. Ти трябва да имаш „семпай“. — Веждите й се сключиха в усилен размисъл, очите й се разфокусираха. — Вече отхвърлихме три от начините за постигане на целта, но какво ще кажеш за „кьодобацу“? Дали някой от заместник-министрите случайно не е от префектурата Ямагучи като теб?
Нанги се замисли за миг, после каза:
— Единственият човек с подобно положение е Йойчиро Макита. Той е родом от Ямагучи, на хвърлей място от нашата къща.
— Много добре.
— Макита-сан беше министър на военната промишленост по време на войната, оба-чама. В момента излежава присъда в затвора „Сугамо“ за тежки военни престъпления.
Оба-чама се усмихна.
— Май наистина блъскаш като луд в твоето министерство, след като дори вестници не четеш. Твоят Макита-сан от доста време е на първа страница. Освен поста министър на военната промишленост той е получил и специални пълномощия лично от Того.
Нанги изненадано я погледна и очите му започнаха да се проясняват. Сякаш се събуждаше от дълъг сън. Какво има предвид оба-чама?
— При завземането на Сайпан от американците през 1944 година Макита-сан заявява публично, че войната за Япония е приключена и тя трябва да капитулира. Того побеснял. Не трябва да го обвиняваме за това, разбира се, тъй като в онези дни думата „капитулация“ беше изхвърлена от нашия речник, всички бяхме обединени от най-висша форма патриотизъм.
— Но Макита-сан е бил прав — поклати глава Нанги.
— Точно така — отвърна оба-чама. — Того му иска сметка, защото министър или не, но никой няма право на подобни пораженчески изявления. Като началник на „Кемпетай“[7] той спокойно е можел да го екзекутира, но не го е сторил. Впоследствие става ясно, че макар и министър в онова правителство, Макита-сан е имал силни връзки в Диетата и дори сред бюрократичната олигархия. И те са били достатъчно силни, за да спрат ръката на Того.
Оба-чама взе малката чашка и я напълни с чай.
— Тези факти станаха известни съвсем скоро. Миналата, седмица бяха свалени голяма част от обвиненията срещу Макита-сан, говори се, че скоро ще бъде напълно оправдан. — Тъмните й очи внимателно го наблюдаваха иззад ръба на чашката. Оба-чама отпи ситна глътчица и продължи: — Ти добре знаеш, сине, че Макита-сан е заемал поста заместник-министър на търговията и промишлеността в три последователни правителства, а в четвъртото беше и министър. Всичко това положително може да го направи добър „семпай“, нали?
— Хай.
Върху лицето на оба-чама се появи очарователна усмивка.
— Чудесно! А сега си хапни оризовия сладкиш, сине. Приготвила съм го специално за теб!
Затворът „Сугамо“ беше мрачна сграда сред безлична местност. Онази част от нея, в която нямаше килии, спокойно би могла да мине за някоя от многобройните кантори на министерството, пръснати из града.
Нанги беше най-силно впечатлен от безразличието на хората там. Част от тях, разбира се, бяха итеки, както ги наричаше оба-чама. Но повечето бяха японци, именно те се занимаваха с всекидневната администрация, те излъчваха онзи срам и унижение, които им бяха лепнали окупаторите, принуждавайки ги да се превърнат в тъмничари на собствения си народ. Ежедневният ужас от храненето, разходките, наблюдението и най-вече наказанието на военнопрестъпниците се беше запечатал завинаги върху лицата им.
Нанги изгуби цели три седмици, за да проникне в тази мрачна сграда. Помогна му мъничко дори и заместник-министърът, който така и не разбра, че подписът му върху някакъв формуляр в три екземпляра позволи на Нанги да проникне зад стоманените врати на „Сугамо“.
Вътре витаеше атмосфера на поражение, а не на очакваното отчаяние. Навсякъде имаше решетки и за малкото часове, които прекара там, Нанги придоби чувството, че насечената от тях слънчева светлина е най-нормалното нещо на света.
Поради факта, че по-голямата част от обвиненията срещу Макита-сан бяха отпаднали и предстоеше пълното му оправдаване, двамата получиха възможност да разговарят, без да ги разделя обичайната стоманена мрежа.
Нанги беше виждал Йойчиро Макита само веднъж — на някаква вестникарска снимка, под която бе поместено съобщението за назначаването му за министър на военната промишленост. Тогава този човек беше топчест и закръглен като китаец, с изтънчено лице и широки рамене. Днес обаче беше съвсем друг. Тялото му бе изгубило много килограми, стопените мускули се опъваха по едрите кокали като сухата пергаментна кожа, която ги покриваше. Бледото лице му придаваше изражение на мъченик.
Най-странното обаче беше, че това лице не беше изгубило своята закръгленост, то още повече приличаше на пълна месечина, чертите му оставаха никак на заден план. Всичко, с изключение на очите, беше потънало в месеста плът.
Нанги с нищо не показа смайването си, просто се поклони и се представи.
Макита кимна разсеяно, сякаш отдавна знаеше на какво се дължи това неочаквано посещение.
— Радвам се — рече. — Време е за всекидневната ми разходка и се надявам да ме придружите навън.
„Навън“ за обитателите на „Сугамо“ беше тясната пътечка между две високи тухлени сгради с железни решетки на прозорците. Единият й край опираше в дебел зид, твърде висок за преодоляване от когото и да било, но въпреки това окичен с бодлива тел, другият свършваше в подножието на остъклена наблюдателница. Земята под краката им беше неподатлива и твърда.
— Моля да ме извините за неразговорливостта, но отдавна съм се отучил да поддържам разговор — рече Макита. Ходеше с ръце на гърба, масивната му глава беше отпусната върху гърдите. От цялата му осанка лъхаше на наближаваща старост.
Нанги беше дълбоко разколебан. Нима този разсипан човек би могъл да бъде негов семпай? След първия си физически контакт с него вече не беше сигурен в това. Приличаше на човек, чиито най-хубави дни отдавна са отминали. Тъкмо се канеше да поднесе извиненията си и да се оттегли, когато Макита се извърна към него.
— Какво ви накара да ме потърсите чак тук, в пъкъла, млади човече? — попита той.
— „Канрьодо“ — автоматически и без да се замисля отвърна Нанги. — Търся своето място в нова Япония.
— Ясно — рече Макита и замълча. Продължиха да крачат един до друг, но главата на по-възрастния мъж вече не беше отпусната върху гърдите.
— В кое министерство работите?
— В МТИ, Макита-сан. Отделът за минерални ресурси.
— Аха. — Макита потъна в размисъл, а Нанги забеляза, че той вече не е онзи разсипан старец, който му се появи преди малко в стаичката за свиждане. — Ще споделя с час един любопитен факт, Нанги-сан. В момента американците са далеч по-заинтересовани да се противопоставят на световния комунизъм, отколкото да се занимават с нас — победения противник.
— Когато окупационните власти започнаха да се разпореждат тук, те бяха непреклонни в едно — няма дори пръст да помръднат за икономическото ни възстановяване, тъй като сами сме довели страната си до разруха, следователно и сами трябва да се оправим.
— Интересен е следващият им ход, Нанги-сан. След като бързо се увериха, че липсата на външна търговия и стабилна икономика неминуемо ще доведе до комунистическа революция и тук, те промениха политиката си на сто и осемдесет градуса. Започнаха да настояват за спешни икономически реформи от страна на правителството.
— Това беше добре дошло за нас, хората, които се опират на „канрьодо“. Още повече че вече бяха отстранили от пътя ни дзайбацу — нашите най-могъщи противници. Вие добре знаете, Нанги-сан, че дзайбацу бяха най-големите ни съперници в годините на войната, правеха всичко възможно да ни лишат от икономическата власт. Но така подготвяха собствената си разруха. Окупационните власти стигнаха до правилния извод, че именно те са отговорни за икономиката ни по време на войната и логично ги забраниха. Сега цялата власт е в ръцете на министерствата — нещо, за което преди години можехме само да мечтаем.
— Днешна Япония се възприема като предпазен щит срещу разпространението на комунизма в тази част на света. Следователно американците са жизнено заинтересовани от бързото възстановяване на нашата икономика.
Макита спря и се обърна към Нанги:
— И знаете ли как предлагат да стане това, млади човече?
— Страхувам се, че не зная, Макита-сан.
— С помощта на международната търговия естествено. — Продължиха да крачат под погледите на часовоите и заплашително надвисналото небе. — В тази светлина за мен е ясно, че Министерството на търговията и промишлеността става безполезно.
За известно време никой от двамата не каза нищо. Нанги изпита чувството, че вятърът отвъд високите стени на затвора започва да набира сила, но не можеше да бъде сигурен в това. Слънцето отдавна изчезна зад дебел слой мръсносиви облаци. Той преглътна, усещайки ясно падането на атмосферното налягане. Наближаваше буря.
— МТИ е разделено на два лагера — каза след малко той. — Едните са убедени, че трябва да прибегнем до „сейсан фуко сецу“ — възстановяване чрез увеличаване на производството главно в областта на тежката промишленост, докато другите проповядват идеята за „цюка кайкаку сецу“ — строг контрол върху инфлацията и приоритет на леката промишленост, която бързо ще стана конкурентоспособна, благодарение на евтината работна ръка.
Макита се засмя.
— А вие към кое течение принадлежите, млади приятелю?
— На практика нито към едното, нито към другото.
— Така ли? — Макита спря и се взря в лицето на Нанги. Наоколо ставаше все по-мрачно. — Изяснете се, ако обичате.
Нанги почувства как тялото му се стяга. На тази тема не можеше да разговаря с никого в министерството, макар че идеите му бяха съвсем конкретни и ясни. Сега ще се разбере дали оба-чама е била права, когато го насочи към Макита.
— Струва ми се, че трябва да отдадем предпочитание на тежката промишленост, дори само поради по-високата стойност на готовата продукция — започна той. — Но едновременно с това трябва да се осъществи и бърза реформа. По мое мнение ще бъде без значение на коя промишленост ще заложим, ако позволим на инфлацията да се развихри. Всичко ще се сгромоляса като дървена къщичка при силно земетресение…
Макита стоеше изправен и Нанги изпита чувството, че едва сега е забелязан както трябва. Тишината беше нарушена от тътена на далечна гръмотевица, странно смекчен от дебелите стени. Но успял все пак да проникне между тях, той започна да отеква на вибриращи вълни, като ехото на църковен гонг, призоваващ боговете на молитва. Стана съвсем тъмно, нощта забързано встъпваше в правата си. Очите на Макита блестяха като диаманти на дъното на мрачен кладенец.
— Интересна теория, Нанги-сан — продума той. — Много интересна. Но за нейната реализация е необходимо министерство с много по-широки пълномощия от тези на МТИ, Търговската палата и всички останали. Не е ли така?
Нанги мълчаливо кимна.
— Ще ни трябва нещо ново, съвсем различно от досегашните ведомства. Ще ни трябва министерство с широк контрол върху външната търговия. — Главата му бавно се завъртя и заприлича на главата на огромен хищник: — Съгласен ли сте с това, Нанги-сан?
— Хай. Со десу.
— Защо?
— Заради американците — незабавно отвърна Нанги. — След като толкова силно желаят да ни превърнат в защитник на своя далекоизточен фланг, те могат да ни вдигнат на крака единствено чрез търговията. Нищо друго не може да действа по-бързо и по-ефективно.
— Така е, Нанги-сан. Именно американците ще ни помогнат в това начинание, именно те ще бъдат нашият най-близък, макар и нежелан партньор. Единствено с помощта на окупационните власти можем да създадем министерството, което ще бъде в състояние да изкове отново „денка но хото“ — сабята на гордите самураи. Получим ли подобен статут, ние лесно ще подчиним на волята си както промишлеността, така и самото правителство.
Дъждът рукна изведнъж, на плътни отвесни струи, поради липсата на вятър в тясното пространство. След секунди и двамата бяха мокри до кости, но това не им направи никакво впечатление.
Макита се приближи до Нанги и каза:
— Ние сме родени в една и съща префектура, Нанги-сан. Това значи, че сме нещо като роднини… Не, дори нещо повече. Ако не се доверя на човек като вас, значи не мога да се доверявам на никого, дори на жена си. Само преди две седмици втората й братовчедка се омъжи за един от най-големите ми врагове, знаете… — Изпусна въздуха от гърдите си и добави: — Това е то, роднинската лоялност…
Дъждът плющеше по пътеката и пълнеше обувките им, които започнаха да жвакат.
— Съществуват два непосредствени проблема — продължи Макита. — Първият е, че докато съм тук, нямам възможност да получавам необходимата информация. Затова, като се върнете в МТИ, първата ви работа трябва да бъде изготвянето на досиета за всички министри и заместник-министри. Колкото по-подробни, толкова по-добре. Зная къде точно работите, Нанги-сан. Централният архив е на две крачки от кабинета ви.
— Вторият проблем си е лично мой. Оневиняването ми е в ръцете на един доста труден човек, член на Върховното командване на окупационните сили. Казва се Линеър, полковник от английската армия. Страхотно педантичен мъж, обръща внимание на всяка запетайка, а това бави моето освобождаване. Но аз ще го накарам да си плати за това — усмихна се Макита и някак изведнъж докосна ръката на Нанги: — Можете да бъдете сигурен, че именно този итеки ще ни предостави информацията, необходима за окончателното „мабики“[8], без което поставената цел е немислима.
Споменатата от Макита Търговска палата беше един много особен институт. Според условията на Потсдамската декларация, подписана от Япония като част от капитулацията, нейните граждани нямаха право да извършват частна дейност в областта на външната търговия. Тази дейност беше изцяло поверена в ръцете на окупационните власти. От своя страна тези власти създават японска организация за разпределение и осчетоводяване на вноса и износа.
Нанги никога не беше имал работа с Търговската палата, всъщност изобщо не беше мислил за нея преди разговора си с Макита. Но стана така, че след този разговор палатата започна да играе важна роля в живота му.
Министър-председателят Йошида, заклет враг на МТИ заради връзките му с военновременните структури, назначи личния си съветник по административните въпроси Торацо Ода за директор на Търговската палата. Това стана преди три месеца, през декември 1948 година.
Ода започна незабавна чистка, уж предизвикана от многото нередности, открити в тази институция. Едновременно с това започна да се говори, че Йошида възнамерява да вземе под свой пряк контрол няколко министерства, с цел да намали влиянието на МТИ.
Това, разбира се, беше неприемливо за влиятелните ръководители на МТИ и те се събраха на спешно заседание. По една случайност то беше в същия ден, в който Нанги направи своето посещение в затвора „Сугамо“. Взето бе решение да се направи всичко възможно за блокирането на Ода и Йошида, предприели това организирано настъпление. За тази цел трябваше да вкарат свой човек в. Търговската палата със задачата да следи всяка стъпка на Ода.
Списъкът на кандидатите не беше особено голям, просто защото този човек трябваше да притежава доста необичайни способности — да бъде високоинтелигентен, да съобразява бързо и да взема правилни решения. Не по-малко важно беше той да е сравнително млад и без обичайните връзки „гакубацу“, които автоматически биха го превърнали в потенциален съперник в очите на Ода. Накратко, кандидатът трябваше да бъде напълно незабележим.
Така остана едно-единствено име: Танцан Нанги.
Когато го повикаха на среща в кабинета на заместник-министъра Хироши Шимада, той беше затънал в състоянието на своите досиета „мабики“. Тъкмо беше открил няколко интересни подробности от живота на новоназначения заместник-министър по време на войната.
Изслуша с каменно лице предложението на Шимада. И дума не можеше да става, че може да го отклони. Защото държавният служител е не по-малко предан на своите работодатели от обикновения работник, принципът „айша сейшин“ действаше и за него, беше неразделна част от „канрьодо“. Но дори и да имаше право на избор, Нанги положително не би пропуснал тази възможност, наречена „кай хо“ (открехване на вратата) от великия Сун Цу. Светкавично реши да се възползва по най-добрия начин от нея, но външно изрази само това, което всички очакваха — непоколебима решимост да служи всеотдайно на заместник-министъра Шимада и на цялото ведомство.
На практика обаче се беше заклел да служи единствено на Йойчиро Макита. Защото у него откри това, което беше и самият той — самураят-администратор, обладан от благородния и непоколебим дух на славните си предшественици, благородните и елитни воини на шогуна Токугава.
Нанги беше назначен за началник на търговския отдел в палатата. Новата служба не му попречи да продължи работата по своите досиета, дори напротив — чрез нея получи достъп до нова секретна информация. И в деня, в който Макита най-сетне излезе на свобода, той вече разполагаше с десетсантиметрова купчина папки, които бяха изпълнени с дребни и не толкова дребни прегрешения на висши държавни служители. Сред тях имаше кражби, измами, а дори и откровено вземане на подкупи от поне две дузини отговорни мъже.
Ден след излизането на Макита от затвора, още преди двамата с Нанги да бяха успели да обсъдят съдържанието на тайните досиета, Торацо Ода го извика при себе си. И това, което му каза, предизвика пълен смут в душата на Нанги.
Чаят беше поднесен върху излъскан до блясък поднос от европейско сребро. Чашите бяха от дебел порцелан, а запарената течност се наливаше от висока сребърна кана с извити крачета и едва забележими петна по повърхността. В очите на Нанги този сервиз изглеждаше глупаво и гротескно, както повечето неща с европейски произход, но той се хилеше като маймуна и засипваше с комплименти началника си. Когато похвали изтънчения му вкус, имаше чувството, че думите спират в гърлото му и всеки момент може да повърне. Чаят също не му хареса — една противна смесица от зле подбрани сортове, които взаимно убиваха вкуса си. Имаше чувство, че пие сапунена вода.
В отговор на комплиментите за хубавия чай Ода тържествено кимна и съобщи, че това е „Липтън“, внос от Америка.
— Значението на Америка не трябва да бъде подценявано, Нанги-сан — добави Ода, едър мъж с огромен като на борец тежка категория корем. Беше облечен в скъп раиран костюм с жилетка ръчна изработка на модната къща „Савил Роу“, острите му черни обувки блестяха без нито една прашинка. — Време е вече да свалим кимоното и гетата, да престанем да мислим единствено за градинките си и перфектното поднасяне на чая…
Спря за момент и внимателно го огледа, опитвайки се да се да долови реакцията.
— Тук сме поставени да вършим конкретна работа. След като онзи гайжин Джоузеф Додж успя да спре галопиращата инфлация на Япония с рязкото снижение на потребителското търсене, на нас не ни остава нищо друго, освен да мислим за бъдещето си. А нашето бъдеще, Нанги-сан, спасението на нова Япония е само в една област — международната търговия. Това е задача номер едно!
Спря да отпие глътка от противната течност, после попита:
— Вие говорите ли английски, Нанги-сан?
— Не, Ода-сан.
— Значи е време да го научите. Министър-председателят създаде няколко курса за обучение на висши кадри, неговата и моята препоръка е в тях да се включите и вие.
— Веднага ще го сторя, Ода-сан.
— Чудесно! — Ода изглеждаше наистина доволен. — На излизане ще получите необходимата информация от секретарката ми. — Отпи нова глътка чай и се загледа към уличното оживление зад прозореца. Преди малко бе свалил изпитателния си поглед от лицето на Нанги — проверката явно беше приключила.
— „Цушо даичи шута“[9] — думите бяха произнесе, ни меко и някак разсеяно, сякаш Ода беше забравил за чуждото присъствие в кабинета. — Една завидна цел… завидна и необходима! Всъщност имам чувството, че в обстановката на бърз растеж ще имаме нужда от създаването на ново министерство… — Дебелото му тяло пъргаво се завъртя, тъмните му очи се забиха в лицето на Нанги: — Как оценявате една такава идея, Нанги-сан?
— Аз… Аз бих искал да чуя нещо повече за нея, Ода-сан — промълви Нанги, едва успял да се съвземе от шока.
Ода размаха месестата си ръка:
— О, това трябва да бъде едно министерство с основна задача да контролира и осъществява цялата външнотърговска дейност и внедряването на нови технологии. То трябва да има властта да разпределя правителствените помощи за определени отрасли, да ги поощрява с данъчни и други облекчения. — Очите на Ода възобновиха проницателните си обиколки по лицето на Нанги. — Приемливо ли е всичко това за вас, Нанги-сан?
Въпросът го постави натясно. Как да отговори? Приятел или враг е този Ода-сан? Положително е враг на неговите началници в МТИ, но това сега нямаше особено значение, тъй като от момента, в който двамата: с Макита изготвиха дългосрочната си стратегия в двора на затвора, Нанги практически беше престанал да работи за МТИ.
Въпросът сега е дали Ода е настроен наистина доброжелателно към техните планове, или всичко е клопка. Ако приеме теориите им, той би могъл да им бъде от огромна полза. Но Нанги си даваше съвсем ясна сметка, че ако разкрие дори мъничка част от плановете им пред Ода и той не ги одобри, това положително би довело до крах на всичко. Какво да направи?
— За мен е ясно, че ние сме с вързани ръце до момента, в който окупационните власти напуснат страната — предпазливо започна той. — Но следейки това, което назрява в Корея, имам чувството, че американците възнамеряват да ни въвлекат в евентуалните бойки действия там.
— Така ли? — Очите на Ода се скриха под тежките клепачи — Защо?
— Според мен няма да имат друг избор, Ода-сан, Не могат без тил, а това означава много неща — униформи, превозни средства, комуникации, муниции и още хиляди подробности. Корея е много далеч от Америка, НО е близо до нас. По мое мнение, те ще бъдат принудени да изправят икономиката ни на крака и да я използват в предстоящата война.
— Това няма да е лошо.
— От една страна е така, но от друга — не — отвърна Нанги с ясното съзнание, че поема огромен риск.
— Какво искате да кажете? — Лицето на Ода беше абсолютно непроницаемо и Нанги мислено прокле меката и съвсем недостатъчна светлина от абажура над главите им.
— Ето какво, Ода-сан, — въздъхна той. — Без съмнение увеличената заетост ще подпомогне съществено нашата икономика, стокооборотът рязко ще се увеличи, ще нараснат и печалбите. Но в самата бързина на този процес — бързина, наложена от изискванията на времето, се крие и един доста опасен момент. Всички наши компании изпитват остър недостиг от капитали, едно забавяне на плащанията дори само с шест месеца означава банкрут за повечето от тях. Можем да бъдем смазани от самия бизнес…
— Още чай? — попита Ода и напълни собствената си чаша. Нанги поклати глава, убеден, че едва ли би могъл да понесе дори глътка повече от противната течност.
Ода бавно разбърка чая с филигранната сребърна лъжичка, после тихо попита:
— А как вие бихте се опитали да отстраните тази опасност, Нанги-сан?
— Мисля, че новото министерство, за което споменахте, лесно би могло да постигне това.
Това е, въздъхна в себе си Нанги. Изплюх камъчето. Дано само не започна да се потя! Успял да постигне максималната неяснота по поставения ребром въпрос, той се отпусна и зачака реакцията на Ода-сан. Следващите му ходове зависеха изцяло от нея.
— Знаете ли, млади човече, че вашият заместник-министър Шимада ще бъде остро против създаването на такова министерство?
— Той вече не е мой, Ода-сан — умело избягна капана Нанги.
— О, да, разбира се — остави чашата си Ода. — За момент забравих това.
Нанги получи своя отговор и кръвта му кипна. Внимавайки да не покаже вълнението си, той бавно каза:
— Имам чувството, че ръководството на МТИ малко прекалява с усилията да съхрани собствената си власт.
— Може би има право, Нанги-сан… Онези, които най-много се страхуват от загубата на властта, обикновено са и най-чувствителни към всяка заплаха, откъдето и да идва тя…
Ода и Йошида планират закриването на МТИ! Само по този начин може да се обясни смисълът на този разговор!
— Ако вие сте на мое място, Нанги-сан — все така тихо и спокойно продължи Ода, — кого бихте поставили начело на новото министерство за външна търговия?
Настъпи решителният миг. Нанги сам трябваше да прецени дали Ода е приятел или враг. Знаеше, че отговори ли на този въпрос, връщане назад няма.
Знаеше и друго. Не можеше да разчита на никого от МТИ, нито пък на приятелите на Макита. Колкото и голямо да бе тяхното влияние, то нямаше да бъде достатъчно за проникването му до сърцето на новата структура без благословията на Ода и Йошида.
После изведнъж се успокои, решението — твърдо и непоклатимо, зае ясно място в съзнанието му.
— Бих се спрял на Йойчиро Макита — без колебание отвърна той.
В кабинета се възцари тишина. Ода почукваше с лъжичката по плътно стиснатите си устни. После въздъхна и тихо каза:
— Заместник-министър Шимада никога не би подкрепил подобна идея.
— Той не би подкрепил и самата идея за създаването на подобно министерство — подхвърли Нанги.
— Това са съвсем различни неща, Нанги-сан. Шимада и Макита са непримирими врагове. Създаването на новото министерство е едно, оглавяването му от Макита — съвсем друго!
— Мога ли да запитам дали кандидатурата на Макита-сан би получила личното ви одобрение?
— Това сега едва ли има някакво значение, Нанги-сан. В живота има много неща, които искаме, но не можем да притежаваме. Човек трябва да умее да плува по течението, иначе ще се окаже безнадеждно далеч от брега…
Навън се смрачаваше. Нанги помисли за своите компрометиращи досиета и списъка с прегрешенията на Шимада.
— Поправете ме, ако греша, Ода-сан, но ми се струва, че процесът на прочистване при нас продължава — каза той.
— Разбира се, особено на по-ниско равнище — съгласи се Ода. — Всеки напускащ заместник-министър посочва своя наследник, а състудентите на избраника от университета сами си подават оставките, за да не поставят под въпрос авторитета му.
— Струва ми се, че на високо равнище има случаи на „мабики“ — предпазливо се обади Нанги.
— О, да — отвърна Ода. — Но те обикновено са свързани е някой голям скандал. Помня времена, в които подобни неща се подготвяха предварително… — По лицето му се появи тънка усмивка: — Имаше особено способни хора за това… — Чертите му отново се втвърдиха и той сви рамене: — Днес обаче на главите ни неизменно са окупационните власти, които надничат иззад рамото ни като ястреби… Във всеки случай старите майстори вече ги няма.
— Ако ви разбирам правилно, става въпрос за скандали, които се подготвят предварително и просто се изсмукват от пръстите, нали? — попита Нанги и сърцето му забърза ритъма си. — Дим и борови иглички, така ли?
— Сравнението ви е поетично, но точно, Нанги-сан.
Нанги направи усилие да стабилизира гласа си:
— Означава ли това, че окупационните власти няма да ни създават неприятности при един истински скандал? — попита той.
В съседната канцелария звънна телефон, приглушени гласове долетяха иззад затворената врата. Бадемовите очи на министър Ода блестяха като тъмни диаманти зад кръглите рамки на очилата.
В кабинета се настани тежко и напрегнато мълчание. Нанги имаше чувството, че тялото му е увито в топли одеяла. Беше му ясно, че резултатите от този разговор ще проличат от всяко следващо движение, жест или поглед на двамата.
— Скандалът може да означава различни неща за различните хора, Нанги-сан — обади се след известно време Ода. — Според мен всеки трябва да е наясно с него, да притежава нещо… нещо като съвсем определена дефиниция.
Нанги спря поглед върху лицето на началника си и твърдо каза:
— Позор за нашите врагове!
Изтекоха няколко напрегнати секунди, после ръката на Ода се спусна под бюрото и излезе оттам е бутилка кафеникава течност.
— Мога ли да предложа чаша бренди?
Нанги кимна и двамата мълчаливо отпиха. В съседната стая започна да потраква забързана пишеща машина.
Ода внимателно остави чашката си.
— Шимада-сан прояви голяма щедрост, като ви прехвърли при мен, Нанги-сан — меко продума той.
— А може би просто не е бил достатъчно далновиден — отвърна с необичайна за характера си откровеност Нанги.
Ода сви масивните си рамене.
— Казват, че китайците не се вслушват в думите на чужденеца просто защото не могат да повярват, че той говори техния собствен език… Шимада ми прилича на тях… — Напълни отново: чашките и добави: — Може наистина да не притежава особена прозорливост, но в замяна на това има широки връзки…
Нанги веднага схвана посоката на мисълта, му.
— Те едва ли ще му помогнат да се измъкне — твърдо отвърна той. — Хироши Шимада е проявил доста голяма алчност в качеството си на висш държавен служител.
— Надявам се, не в американски стил…
— О, не — включи се в играта Нанги. — В никакъв случай!
— Добре. Може би ще извлечем определена полза от всичко това — потърка ръце Торацо Ода. — А що се отнася до деловата страна на въпроса… надявам се, че постигнахме едно съвсем задоволително споразумение…
— Извинете ме, Ода-сан, но мисля, че трябва да обсъдим още един въпрос…
Понечил да се надигне, Ода спря и извърна безизразното си лице към Нанги:
— Какъв въпрос? Моля, говорете спокойно…
— Мисля, че трябва да уточним и моето собствено положение.
Ода се отпусна обратно в креслото, шкембето му се разтресе от смях. Първите дъждовни капки забарабаниха по широкото стъкло зад гърба му, закривайки фигурите на минувачите, които бързаха далеч долу на улицата.
— Млади човече, вече съм сигурен какво представлявате — продължаваше да се смее Ода. — Едва ли втори път ще си позволя да ви подценя! Чакайте да видим… — Дебелият показалец отново се долепи до не по-малко дебелите устни. — Ясно е, че няма смисъл да оставате тук, в палатата. Прекалено умен сте за това. Ще бъдете моето око и ухо в новото министерство. Макита-сан ще ви назначи за началник на секретариата. Там ще имате достъп до всички молби за постъпване и ще одобрявате само онези кандидати, които са предани на политиката на Макита-сан, съответно и на моята…
— Бавно и постепенно ще променим лицето на цялата бюрократична машина. Бавно и постепенно ще отстраним всички свои противници, онези, които не разбират значението на лозунга за първостепенното значение на търговията. Така ще възродим славния двестагодишен период на управление на шогуна Токугава!
Очите на министъра блестяха със студена фанатична светлина и Нанги неволно се запита с какво ли се е занимавал този човек по време на войната. Трябва да предупредя Макита-сан да внимава с него, напомни си той, после се изправи и стори дълбок поклон:
— Моля да приемете най-искрените ми благодарности.
Обърна се към вратата, но гласът на Ода го спря.
— Нанги-сан, бяхте напълно прав в оценката си за заместник-министър Шимада… Глупостта му е двойна. Веднъж, че не е оценил вашите качества; втори път че от цяло министерство е изпратил именно вас да ме шпионирате!
МТИ не бе закрито, както очакваше Нанги, но създаването на Министерството на международната търговия и промишлеността беше сигурен признак, че дните му са преброени.
Двамата с Макита внимателно прегледаха съдържанието на папките с компрометиращи материали, после Макита ги отнесе на Ода в съответствие с плановете им. Поради факта, че Шимада беше заместник-министър и очертаващият се скандал щеше да бъде изключително голям, Ода реши да предаде документите на министър-председателя. В продължение на шест дни Йошида се запознаваше с прегрешенията на Шимада, които включваха злоупотреба с държавни средства, използване на поверителна информация от министерството за назначаване на роднини в неговите структури, поддържане на любовница и гейша. Това беше достатъчно, за да го уволни и да изнесе пред широката общественост причините за решението си. За това особено настояваха окупационните власти, убедени че правителството само ще спечели от своята откритост, а народът ще се убеди, че наистина живее в демократична страна.
Разбира се, Йошида беше против подобно публично унижение, тъй като много добре знаеше какъв ще бъде крайният резултат. Но американските съветници надделяха и в крайна сметка той бе принуден да предаде документацията на печата — разбира се, след необходимия период на протакане.
Двадесет и четири часа по-късно Хироши Шимада коленичи върху една рогозка и насочи „вакизаши“ към долната част на корема си. Стисна зъби, вкара острието дълбоко навътре, после рязко го дръпна нагоре и надясно. Тялото му потръпваше от усилията на волята, самоконтрола и чувството за достойнство. Тялото на съпругата му Казико беше открито до неговото, локвите потъмняваща кръв на двамата се бяха смесили в последна прегръдка.
— Питам се колко ли е мразил Шимада онзи полковник Линеър — рече Йойчиро Макита и се отпусна на колене върху татамито.
Срещу него седеше Нанги, облегнал гръб на сгънат футон, за да облекчи болките си.
— Имате предвид гайжина, който свали обвиненията срещу вас? — изненадано го погледна Нанги. — Какво общо може да има той?
Макита изглеждаше далеч по-добре, откакто напусна затвора „Сугамо“. Беше започнал да напълнява, но лицето му си беше все същото — кръгло и подпухнало. Вече далеч повече приличаше на човека от онази вестникарска снимка, която Нанги беше виждал, преди много години. Отново беше солидният администратор самурай, агресивен и внушителен.
— Прекарах дълги седмици с този английски полковник и той ми разкри много неща — замислено рече Макита. — Същевременно научих далеч по-малко, отколкото бих научил от всеки друг гайжин… Той притежава една съвсем неевропейска дарба — търпението.
— Вие май му се възхищавате…
— Е, не съм стигнал чак дотам — усмихна се Макита. — Но все пак… един гайжин като него… — Гласът му заглъхна и той потъна в дълбок размисъл.
— Все още ли мислите, че е познавал лично Шимада? — попита след известно време Нанги.
Очите на Макита се избистриха и той вдигна глава.
— О, сигурен съм, че между двамата е имало нещо — отвърна той. — Полковник Линеър държеше повече от всички останали офицери в щаба на Макартър скандалните факти да станат обществено достояние.
— Съвсем като гайжин…
— Напротив, Нанги-сан. Съвсем като японец!
Нанги се размърда, за да прогони сковаността на тялото си и недоумяващо го погледна:
— Не разбирам…
— За разлика от повечето итеки в щаба на окупационните сили, които нямаха представа за смъртоносните последици от едно такова публично унижение, полковник Линеър си е давал съвсем ясна сметка какво ще направи Шимада. Да, Нанги-сан, така е… Искал е неговата смърт почти толкова силно, колкото и аз самият!
— Но какво представлява животът на един японец за итеки като него?
Макита ясно долови горчивината в гласа на своя приятел и се замисли за безбройните начини, по които човешкото съзнание търси закрила срещу психическите травми. За Нанги беше сравнително лесно да повярва, че човек като полковник Линеър ще иска смъртта на един японец само защото е варварин. Но дали му минава през ума, че той самият е прочел смъртната присъда на Шимада, разбира се, под прикритието на една съвсем благородна цел — да ускори икономическото развитие на Япония, поставяйки го под прекия контрол на МИТИ. Почакай, каза си Макита, май и аз започвам да си търся оправдание…
Въпреки всичко не изпитваше никакво съмнение в блестящите способности на своя подчинен. Нанги предвиди с абсолютна точност избухването на войната в Корея и съответното поведение на американците. Те действително поставиха японската икономика на военни релси и голяма част от новосъздадените в страната предприятия изпитваха остра нужда от капитали.
Окупационните власти бързо съзряха опасността и дадоха разрешение на Японската национална банка да повиши лихвения процент, с който отпускаше заеми на търговските банки, а те от своя страна започнаха спешно кредитиране на производството. Седмици наред Макита търсеше начин да спечели от създалата се ситуация, тъй като ясно виждаше, че липсата на достатъчно изгодни кредити ще доведе до поглъщането на много японски компании от чуждия капитал. Твърдо вярваше, че това не бива да се допуска и вече вземаше необходимите мерки. Внесе предложение правителството да разшири пълномощията на МИТИ и то единствено да издава разрешение за чуждестранни инвестиции.
— Как се справя вашият приятел Сато-сан? — попита той.
— Доста добре — отвърна Нанги и си взе едно „моши“ — оризовите сладкиши, които оба-чама беше приготвила специално за тях. От новата 1951 година бяха изминали едва три дни и всички още празнуваха. — Успя да се издигне до поста вицепрезидент на рудодобивния концерн и вече отговаря за всички каменовъглени мини.
— С тези сладкиши трябва да пиете много вода — навъсено го предупреди Макита. — Брат ми беше лекар и изпитваше истински ужас от първите две седмици на новата, година. Постоянно тичаше от пациент на пациент и се мъчеше да прочисти червата им, блокирани от тези несмилаеми „моши“!
— Дано не ви чуе оба-чама — усмихна се Нанги и отхапа ново парче от сладкиша. — Но за да се чувствам спокоен, ще си налея още една чаша чай.
Опразниха чашите си и Макита каза:
— Тя тъгува за него. Сато-сан прави добри пари и солидна кариера, но твърде рядко има време да се види с оба-чама. Друго би било, ако концернът му имаше офис тук, в Токио… Но едва ли могат да си позволят това, все още са твърде слаби. Само банката, която ги кредитира, е със седалище тук.
В главата на Нанги звънна предупредителна камбанка. На пръв поглед нямаше нищо общо между думите на Макита и проблемите, които го вълнуваха. Но той вярваше на шестото си чувство и беше сигурен, че ще открие подобна връзка след един внимателен анализ на ситуацията.
Проблемите бяха свързани с пари. Особено с парите, които циркулират извън банковата система. За миг съзнанието на Нанги се покри с бяла пелена, после прозрението го връхлетя с такава сила, че той неволно потръпна. Да, разбира се!
— Макита-сан — вдигна прояснените си очи той. — Имам нужда от вашата помощ.
— С удоволствие. Само кажете.
— Зная какво трябва да направим, Макита-сан! Трябва да възстановим дзайбацу!
— Но те са наши врагове и винаги са се стремили да ни измъкнат икономическата власт! Във всеки случай окупационните власти ги забраниха завинаги.
— Точно така — развълнувано отвърна Нанги. — Но те забраниха старите дзайбацу! А аз имам предвид „кин ю кейрецу“[10]. За начало трябва да се спрем на някоя от банките, тъй като само те разполагат с достатъчно капитали за финансирането на подобно начинание. Ще отпуснем кредити на няколко промишлени предприятия — да речем, в областта на стоманодобива, електрониката и минното дело. Към тях ще прибавим и една голяма търговска компания. Сега сме в икономически подем и банката лесно ще гарантира своите кредити и ще застрахова своите предприятия. А после, когато настъпи неизбежната рецесия, Макита-сан, търговската компания ще получи възможността да внася суровини и да изнася готовата продукция на новото кейрецу, избягвайки всякакви стокови запаси и сделки на вътрешния пазар.
Очите на Макита заблестяха.
— Веднага повикайте Сато-сан! — развълнувано потърка длани той. — Ще започнем с банкови гаранции на неговата компания. Ще го издигнем и по някое време ще го приберем у дома.
Истински гений е този Нанги-сан! Магьосник! До една година окупационните власти ще напуснат страната, след което МИТИ ще има пълна свобода на действие, ще може бързо да изтласка Япония в челните редици на международната търговия.
— А контролът? — попита Нанги. — Трябва да бъдем абсолютно сигурни, че новите кейрецу няма да поемат по пътя на някогашните дзайбацу! Трябва да ги обвържем, да ги превърнем в неразделна част от самото министерство.
— Точно така ще постъпим, Нанги-сан — усмихна се Макита. — Защото МИТИ определя икономическата политика, защото ние сме тези, които могат да бракуват нещо тук, да съхранят нещо там; ние сме хората, овластени да отпускат значителни суми за застраховки срещу провалени сделки, да контролират изцяло дейността на търговските фирми. Защото без търговски фирми цялото кейрецу става безполезно. Няма банка, която да не се подчини на тази логика! Дори и министър-председателят ще съзре изгодата от новото кейрецу, тъй като то представлява отличен начин да се насочват наличните капитали във вярна посока. — Двамата приличаха на деца, които се радват на новата: си играчка. — Дългосрочните перспективи са отлични. Тъй като компаниите, влизащи в състава на новото кейрецу, са изцяло финансирани от банката, те могат спокойно да бъдат насочени към завладяване на пазарите чрез създаване на висококачествена продукция, без притежателите на акции да ги притискат с искане за бързи печалби.
Макита скочи на крака и извика:
— Това заслужава да бъде отпразнувано, млади приятелю! Утре трябва да се свържете със Сато-сан, а довечера отиваме в „карюкай“[11]. Една нощ сред подобна обстановка ще ни се отрази добре. Хайде, тръгваме за Фуяжо — „Замъкът, който не познава нощта“! Там сакето се лее до зори, а ние ще лежим на неземно меки постели и ще вдъхваме аромата на райското удоволствие!
Ято чучулиги властваше по окичените с гирлянди клони на величествения клен, издигащ се в ъгъла на градината. Именно той беше привлякъл Нанги и Сато към този дом близо до парка Уено. Хладният октомврийски ветрец прогони влажните облаци към хоризонта, небето се изчисти, въздухът стана кристален.
Облечен в топло подплатено кимоно, Нанги гледаше как чучулигите се вдигат от клена и се пръскат като фина пяна пред кораб, порещ океанските вълни. После изчезнаха като окупационните власти, погълнати от изумрудената небесна шир, филигранна и прозрачна като китайски порцелан.
Макар да беше краят на 1952 година и Япония отново беше свободна, прочистена от всякакви итеки страна, в сърцето на Нанги нямаше радост. Той коленичи до отворената фузума, сключи ръце в скута си и отправи невиждащ поглед към прекрасната: градина. Тя никога нямаше да бъде напълно съвършена просто защото изкуството Зен проповядваше вечен стремеж на човека към съвършенството.
Зад гърба му долитаха тихите гласове на Макита, Сато и новата му съпруга Марико — нежна, приличаща на кукла жена с открито сърце, на която Нанги откровено се възхищаваше. Тя се появи в живота на Сато съвсем навреме и запълни огромна празнина в него — Нанги си даваше ясна сметка за това.
На практика обаче именно той, Нанги, преживя най-трудно смъртта на оба-чама. Макита я познаваше съвсем повърхностно и това беше напълно естествено. Но Сато, за когото старицата бе и майка, и баща, преживя раздялата изключително трудно. Цяла седмица след погребението не излезе от стаята си, приличаше на тежко болен човек.
От смъртта на оба-чама вече измина цял месец, но празнотата в сърцето на Нанги беше все така огромна. Защото за него тя беше много повече от майка, беше негов изповедник, а дори и сенсей, ако обстоятелствата го налагаха. Заедно се радваха на успехите му, заедно преживяваха и разочарованията. Тя му даваше мъдри съвети през най-тежките години, тя съхраняваше достатъчно сила да го подтиква напред дори когато нещата изглеждаха безнадеждни.
Беше стара, древна дори… Нанги съзнаваше, че всеки човек рано или късно се превръща в прахта, от която е произлязъл, но въпреки това страдаше без ясните мъдри очи на оба-чама, без тъничкото й цвъртящо гласче.
Макар да не го усети веднага, смъртта на оба-чама подпечата съдбата му или поне голяма част от нея. След смъртта на Готаро той беше подписал несъзнателно споразумение със собствената си същност никога да не си позволява онази упоритост, а следователно й беззащитност, с която се характеризираха техните отношения. Но чарът на оба-чама бавно и постепенно го накара да забрави за това споразумение и резултатът беше налице.
През последвалите месеци и години щеше да спи с много жени, но сърцето му нямаше да се разтвори за никоя от тях. Смъртта на единствените хора, които беше обичал в живота си, висеше в душата му като вечно ками и му напомняше, че животът може да бъде жесток и несправедлив. Разбира се, това бяха западни понятия, но въпреки това Нанги никога не успя да се примири с тяхното проклятие. Кармата му беше завършена. Борбата между абсолютния национализъм и съмненията в дъното на душата му приключи, когато се обърна с лице към християнската религия. Но до края на дните си щеше да го разяжда чувството на вина, че е приел саможертвата на Готаро, че му е липсвал достатъчно кураж да преодолее вродения си ужас от морските дълбини и да стори за Готаро онова, което в крайна сметка той беше сторил за него.
Птиците отлетяха, но присъствието на великолепната есен остана. Величественият клен беше все така красив с мантията си от ярки цветове. Гласовете зад гърба му сякаш бяха самото ками. Марико усилено приготвяше традиционните дарове за празника „цукуми“ ритуала по посрещането на пълнолунието, изпълнен със спокойно съзерцание.
Очите на Нанги се откъснаха от върха на тихо шумолящия клен и се насочиха към теменуженото небе, по което пробягваха забързани облачета, Луната скоро ще изгрее и сребърните й лъчи ще погалят това спокойно кътче, през отворената фузума бавно ще се хлъзне нежната хладина.