К. Гордън Минк, шеф на „Червената централа“, седеше на около два метра височина от пода — максималното разстояние, на което можеше да го издигне задвижваното от специална хидравлика кресло. Между него и голия под нямаше нищо и точно това му харесваше — мислеше най-ясно и точно, когато изпитваше чувство за опасност.

В сградата, намираща се на пет минути път от Белия дом, неговият кабинет беше единственият без никакви подови настилки. Минк не обичаше нещо да поглъща звуците, беше истински фанатик по отношение чистотата на шестте чувства. Беше такъв от години, още когато завърши с отличие елитния военен колеж „Феърчайлд“, разположен в най-затънтеното място на щата Вирджиния. Според мнението на малцината щастливци, успели някак да се промъкнат през изключително трудната учебна програма, това място трябваше да се нарича „месомелачка“.

Често питаха Минк какво според него е значението на шестото чувство и той неизменно отговаряше: „Интуицията е всичко!“ Повечето от колегите му в отдела прекарваха все по-голяма част от времето си пред сложните компютърни терминали, а Минк правеше точно обратното.

И резултатът беше налице — тези хора бързо се превръщаха в сиви червеи, призрачната фосфоресцираща светлина на мониторите осветяваше загрижените им набръчкани лица, започваха да страдат от тежка мигрена, а когато най-сетне си даваха сметка за болестотворното въздействие на терминалите, си наемаха помощници, които да им препредават компютърната информация. Никак не ги беше грижа, че тези помощници се сменяха през шест-седем месеца, нито пък че бюджетните разходи на този дълбоко засекретен санаториум, в който всички работеха, нарастваха лавинообразно. Сградата се намираше на две крачки от Националния зоопарк — огромна и солидна, на повече от двеста години, отдавна определена за паметник на изкуството с национално значение. Всяка година Смитсоновият институт^[1], в който никой не знаеше истинското й предназначение, правеше постъпки сградата да бъде превърната в музей и да бъде отворена за широката публика и всяка година получаваше отказ.

В отдела на Минк нямаше нито един компютър — тук подобни машини бяха строго забранени. Все пак прибягваха до услугите на няколко телекс машини, една от които се намираше в самия просторен кабинет на началника. Две от стените под високия над пет метра таван бяха заети от огромни правоъгълни панели, които по нищо не се различаваха от обикновени прозорци, но на практика представляваха гигантски екрани с особен химически състав, способни да отразяват със смайваща яснота сложни триизмерни холограми. От време на време картините върху тях естествено се сменяха, но най-често, както и в този момент, показваха две от московските панорами — площад „Дзержински“, открит и просторен, минувачите, облечени в топли дрехи и с астраганени шапки на главите, и улицата в дъното с плъзгащия се бавно черен зил, който спира пред портала на невзрачна сграда, печално известна на света с името „Лубянка“ — следственото управление и затвора на КГБ.

На другата стена беше запечатан пак този площад, но заснет от различен ъгъл. Минк със сигурност знаеше, че част от килиите на „Лубянка“ гледат към сградата отвъд площада, край която безгрижно се разхождат деца със своите родители, все още твърде малки, за да знаят, че най-голямото зло на света дреме само на крачка от тях.

Минк гледаше именно тази холограма, умът му напрегнато работеше. Отново и отново разгръщаше потайните гънки на своята памет, опитвайки се да открие следи от омразата и страха, които беше изпитвал някога при същата тази гледка. Разбира се, тя далеч не беше така всеобхватна, тъй като решетъчните прозорчета на „Лубянка“ едва ли можеха да се сравняват о широките светли прозорци на хотел.

Но Минк помнеше всичко. Беше зима, небето беше сиво и натежало от снежни облаци. Уличното осветление на огромния град изобщо не се изключваше, тъй като нощта, настъпваща откъм северните степи върху крилете на ледения вятър, се настаняваше над него за цели осемнайсет часа. Обичайните градски шумове потъваха в дълбокия сняг, дори и най-обикновените звуци ставаха някак странни и нереални, чувството за объркване в душата на Минк вземаше връх над всичко. Намрази снега, защото именно той стана причина да го закарат на „Лубянка“ с белезници на ръцете. Снегът беше прикрил коварния лед по улицата, върху който се беше подхлъзнал. В противен случай несъмнено би успял да се измъкне. Те притежаваха математическо мислене и несъмнена ефикасност, но подобно на всички низови оперативни работници в КГБ нямаха никаква представа за силата на интуицията.

А за Минк интуицията беше свобода. Именно тя щеше да го спаси през онази мразовита московска нощ, ако не беше снегът. Затова го мразеше, затова не можеше да понася дори представата за него, независимо на какъв език се произнася тази дума.

Очите му не се отместваха от сградата. От нейните прозорци видя за последен път Москва. После… После го измъкнаха от изолатора и започнаха „интервютата“. Килия три на два, с бетонен под и без прозорци, стана негов дом. Голият дървен нар, който през деня беше изправен до стената и заключен с верига, беше единствената мебел в този дом, под него имаше дупка за нечистотиите. Вонята беше ужасна, студът — страхотен. Вътрешните килии на „Лубянка“ никога не са били отоплявани.

Сляп и безпомощен като плъх в непрогледната тъмнина, Минк правеше всичко възможно да съхрани това, което беше останало от човешките му качества след поредния изтощителен разпит. Обикновено извикваше в съзнанието си спомена за гледката отвъд решетъчното прозорче на изолатора, сигурен, че тя е последната в живота му.

Очите му проследяваха разходката на младите двойки и многодетните семейства, които с мъка газеха размекнатия пролетен сняг (холограмите винаги бяха в синхрон със съответното годишно време), усети душата си някак празна, после в нея отново нахлуха онзи ужас и люта омраза, които беше изпитал при прекосяването на границата и които го бяха накарали да спре за миг и сериозно да се замисли дали не трябва да се върне обратно и да избие онези типове със собствените си ръце…

После, като предпазлив каубой, на когото предстои прекосяването на непозната и прашна равнина, Минк разрови с ботуш вечно пламтящата жар на спомените и от нея бавно изплува името, концентрирало в себе си цялата му омраза: Проторов. Насочи цялото си внимание към мрачната, наподобяваща крепост сграда от холограмата — универсалния магазин „Детски свят“, която беше по-важна за него дори от зловещата й посестрима отвъд площада.

Затвори очи и потъна в размисъл. След известно време пръстът му се повдигна и натисна един от множеството бутони, монтирани в лявата част на креслото.

— Две задачи, Таня — разнесе се тихият му глас в празната стая. — Първо, свържи ме с доктор Кид… мисля, че първото му име беше Тимоти… Ако го няма в кабинета на Парк авеню, потърси го в болницата „Маунт Синай“. Докарай го на телефона, дори и да е в процес на визитации!

— Какъв псевдоним да използвам за официалното разрешение? — Гласът от скритите репродуктори беше дрезгав, с едва доловим акцент.

— О, днес можем да проявим творчество, не мислиш ли? Използвай отдела за международни експортни тарифи.

— Много добре.

— Второ: времето ни е малко и затова незабавно се свържи с главния компютърен архив и ми намери досието на човека, който се казва Никълъс Линеър.

Днес беше първият й работен ден и Джъстин се чувстваше доста неловко. В продължение на повече от три години беше работила сама, концепциите й за реклама на средните по обем и капитал предприятия се приемаха добре. Макар и да не натрупа пари, способностите й бяха на такова ниво, че печелеше достатъчно дори и в нестабилната икономическа ситуация.

От време на време я канеха да постъпи на постоянна работа и това беше съвсем нормално, но удобството на свободната практика винаги надделяваше над по-голямата сигурност на твърдата заплата.

Нещата започнаха да се променят, след като се запозна с Рик Милар. Преди месец и половина я потърси Мери Кейт Симс — имала спешна нужда от дизайнер за някакъв нов проект. Мери Кейт работеше в „Милар, Соумс & Робъртс“ — една от новите и преуспяващи рекламни агенции, отрупана с поръчки за година напред. Ще бъде ли Джъстин така добра да поеме един спешен проект за „Америкън Еърлайнс“, тъй като и двамата им дизайнери лежат болни от грип? Работата беше спешна и Мери Кейт обеща доста съблазнителна премия.

Джъстин прие и в продължение на цяла седмица работеше по осемнайсет часа на ден. Десетина дни по-късно, затънала до гуша в три-четири от другите си спешни поръчки (едната от тях доста я мъчеше), тя вече беше забравила както Мери Кейт, така и проекта за „Америкън Еърлайнс“.

Тогава й позвъни Рик Милар, президентът на рекламната агенция. Оказа се, че в „Америкън“ харесали идеята на Джъстин толкова много, че решили да я превърнат в общонационална кампания, а не само в регионална, за областта на Ню Йорк, какъвто бил първоначалният им замисъл. Агенцията „Милар, Соумс & Робъртс“ получила значителна премия, придружена от проектодоговор за дългосрочно сътрудничество.

Рик каза, че харесал идеята на Джъстин още преди да я предложат на „Америкън“. Тя не знаеше дали трябва да му повярва, но прие поканата за обяд.

На другата седмица се срещнаха в „Льо Кот Баск“ — един от най-известните френски ресторанти, за който Джъстин беше чела в списание „Гурмет“, но никога не беше посещавала.

Храната, макар и наистина превъзходна, се оказа сред най-бледите й спомени от тези няколко часа, тъй като Милар я беше поканил не само от любезност, а и със съвсем конкретни предложения.

— В бизнеса, а и в личния си живот се придържам към един основен принцип — каза й той. — Това е вярата, че трябва да създавам най-подходящата атмосфера за изява на хората, с които работя. — Отпи глътка бърбън и продължи: — А когато отделният индивид покаже особен талант, аз съм готов да забравя за рутинните служебни задължения и да му предоставя пълна свобода на действие. За мен вие сте именно такъв индивид. Ако приемете да работите за нас, едва ли ще усетите някаква разлика от досегашния си начин на свободна практика. — Върху лицето му се появи широка усмивка: — Разбира се, с изключение на факта, че ще печелите купища пари, а репутацията ви сред солидните клиенти ще нараства далеч по-бързо…

Джъстин отмести чашата си, усетила как пулсът й се ускорява.

— Да считам ли това за официална оферта? — попита тя.

Милар кимна.

— Обикновено такива оферти се правят при поднасянето на десерти от сорта на суфле „Гранд Марние“ или нещо подобно.

— Е, не държа чак толкова на етикета — засмя се той.

Беше млад и енергичен мъж, на не повече от четирийсет. Гъстата му коса беше достатъчно дълга, за да докосва яката на ризата. Сресана настрана и изрусяла от слънцето, тя спокойно би могла да принадлежи на някой запален сърфист от Ридондо Бийч. Чертите на лицето му бяха правилни и твърди, в ъгълчетата на умните зеленикави очи се забелязваше паяжина от ситни бръчици. Носът му беше от тези, които те карат да мислиш за мерцедеси, джин тоник и поло върху прецизно подстригани зелени ливади, някъде по крайбрежието на Кънектикът. Изобщо беше от онези мъже, на които много отива да носят преметнат през раменете пуловер със завързани отпред ръкави. А и поведението му отговаряше на подобна представа.

— Виждам как ви щрака мозъкът — добави той, докато им поднасяха предястието, пресни дребни стриди. По лицето му отново се появи слънчевата и добронамерена усмивка, разкриваща бели и безупречно поддържани зъби. — Това е, защото не съм се родил богат и доста се блъсках, за да постигна всичко, което съм днес.

Джъстин откри, че няма апетит и веднага призна пред себе си, че това се дължи на току-що направената оферта. Веднага реши да я приеме, давайки си ясната сметка, че подобни предложения не падат всеки ден от небето.

На практика идеята й се стори страхотно примамлива, затова, макар и малко нервна и неспокойна, тя попита дали може да почне още утре, в петък. Никълъс го нямаше и представата за трите празни дни до понеделник й се стори непоносима.

На другия ден, малко след осем сутринта — цял час преди работното време — тя вече беше на ъгъла на Медисън авеню и Петдесет и четвърта. Офисът на „Милар, Соумс & Робъртс“ заемаше три етажа от една ултрамодерна сграда, обзавеждането беше от, най-доброто, което може да се купи с пари, във всеки кабинет имаше широки прозорци. Техническите отдели бяха екипирани така, че работата на Джъстин, свикнала всичко да върши сама, положително щеше да бъде светкавична. Рик беше напълно прав в твърдението си, че ще може спокойно да се концентрира върху идеите си, а скиците и техническата работа ще вършат други хора.

Милар лично я представи на Мин, своята секретарка. Момиче на не повече от двадесет години, с яркозелен кичур в тъмната си коса, тя изглежда онагледяваше примирението на агенцията с последиците от пънк вълната, заляла цялата страна. Но Джъстин скоро се увери, че под рошавата коса функционира остро мозъче, което с лекота се оправя в сложния лабиринт на рекламната дейност.

Кабинетът на Джъстин беше един етаж по-долу от този на Мери Кейт и малко по-малък от него — нещо съвсем нормално, тъй като приятелката й все пак беше вицепрезидент на фирмата. В замяна на това беше слънчев и приветлив, върху излъскания до блясък плот на бюрото имаше само телефон и малък букет свежи цветя, превързан с розова копринена панделка, на която пишеше: УСПЕХ! Останалото обзавеждане представляваше странна смесица от мебели, очевидно събирани от няколко места. Рик се извини за това, обяснявайки, че компанията е в процес на реорганизация, но обеща да изпрати по Мин пълен комплект каталози за офис обзавеждане и до една-две седмици всичко ще бъде наред.

Джъстин благодари за букета, сложи го до прозореца и се настани зад бюрото. Първият й телефонен разговор беше естествено с Никълъс, от вълнение съвсем забрави, че сега в Токио е нощ. В хотела отказаха да я свържат, телефонистката любезно пожела да се осведоми дали става въпрос за нещо спешно, после тактично спомена за късния час. Джъстин се извини и помоли да му оставят съобщение, без да знае, че той не е в стаята си, а сред оживлението и оглушителната музика на нощния клуб „Ян-Ян“.

Остави слушалката и изведнъж я прониза тъга. Никога до този момент не беше чувствала толкова остро отсъствието на Никълъс, страшно много й се искаше той да се върне у дома. Когато й каза, че възнамерява да работи за баща й, тя беше обзета от страх и отчаяние — чувства, които все още не беше успяла да преодолее. Реални или въображаеми бяха те? Знаеше, че когато става въпрос за баща й, чувствата винаги вземаха връх над разума. Целият й досегашен живот се беше оформял при грубата намеса на Рафаел Томкин: като зряла жена беше страдала, дори без да го знае, от безцеремонното отстраняване на нейни интимни приятели; като тийнейджър беше свидетел на начина, по който майка й бе съсипана от грубостта и егоизма на Томкин; като дете се беше чувствала сираче поради вечната му заетост.

Макар новата работа на Никълъс да беше временна, вътре в себе си тя дълбоко се опасяваше от трайното му обвързване с Томкин, тъй като много добре знаеше колко убедителен може да бъде на моменти баща й. А заминаването му направо я съсипа. Беше убедена, че толкова скоро след онзи ужасен кошмар със Сайго, почти успял да убие Никълъс чрез нейните ръце, оставането й сама е равносилно на изтънчено мъчение.

Знаеше, че това, което й стори Сайго, ще остане запечатано в душата й за цял живот, независимо от усилията на Никълъс да го изтръгне оттам. Вярно е, че черната хипноза вече не ръководеше поведението и постъпките й, но също така беше вярно, че споменът за нея никога нямаше да изчезне.

Често се будеше посред нощ от тръпката на този кошмар, не можеше да се освободи от него дори и когато до нея лежеше топлото тяло на Никълъс. Почти го убих, повтаряше си тя. Сякаш вътре в нея живееше някакъв непознат, на когото държеше да обясни всичко, и то непременно. Как съм могла? Та аз не съм в състояние да убия дори една риба, да не говорим за човешко същество… Още повече това човешко същество, което ми е най-скъпото на света!

Ето, това би могло да бъде спасението. Убеждението, че не може да убива и следователно не може да носи отговорност. Но кошмарът продължаваше да я безпокои. Ако Никълъс не беше се обърнал навреме, тя положително щеше да го убие! Точно според начина, по който я беше програмирал Сайго. Пет пари не даваше за отговорността, тревожеше я единствено чувството за вина — смазващо тежко, никога неизпитвано досега.

О, как копнее за него! Едновременно с това се страхува от всяка минута на пребиваването му в Япония, от всеки, миг в компанията на баща й. Защото си даваше ясна сметка за хилядите начини, по които може да вземе своето Рафаел Томкин — упорит или отстъпчив според случая, способен да нанесе поразяващ удар точно когато човек, си мисли, че окончателно го е победил.

Огледа новия си кабинет и потръпна. О, Никълъс, ако можех да ти разкрия истинския му лик! Не искам да те отмъкне от моя живот! Не искам!

Самата мисъл, че Никълъс може да се окаже свързан завинаги с „Томкин Индъстриз“, беше непоносима за нея. Цял живот се беше борила да се изтръгне от опеката на баща си, стигна дори дотам, че смени фамилното си име на Тобин. Беше убедена, че ще се бори със зъби и нокти, отчаяно и до последен дъх, ако се появи дори и най-малката възможност този човек отново да влезе в живота й!

Обзета от гняв и все така остро чувство на самота, тя вдигна слушалката и набра вътрешния номер на Мери Кейт. Ако в този момент Никълъс й беше позвънил, положително би го направила на пух и прах заради отвратителното положение, в което я беше поставил, заради страховете и притесненията си.

Отсреща й съобщиха, че Мери Кейт е на съвещание и тя отново бе принудена да остави съобщение. Помоли да предадат на приятелката й да се обади, за да обядват заедно и да отпразнуват новата работа. После извика Мин и двете се заеха да изготвят план за бъдещата дейност на Джъстин в рекламната агенция „Милар, Соумс & Робъртс“.

Никълъс употреби целия си опит, за да прикрие чувствата, които го обзеха. Но шокът беше толкова голям и неочакван, че той неволно отстъпи назад и се олюля, загуби равновесие за някаква хилядна от секундата, лицето му пребледня, а ноздрите му потръпнаха като на подушил опасността див звяр. В следващия миг лицето му се затвори като желязна врата, тихите разговори наоколо бавно потънаха в небитието…

Отново се озова в Ню Йорк, дългата катана в ръцете му проблесна и описа дъга над главата на Сайго.

— Все още вярваш, че Юкио е жива и си спомня за дните, които сте прекарали заедно… — рече братовчед му. — Не е така, можеш да бъдеш сигурен! — От устата му се изтръгна саркастичен смях, двамата продължаваха да се въртят в кръг със смъртоносни оръжия в ръце. Очите им се срещнаха и Сайго добави: — Тя е на дъното на пролива Шимоносеки, братовчеде — точно там, където аз я потопих!

— Наистина те обичаше… Показваше го с всяка своя дума и действие. Накрая това ме накара да побеснея!… Тя беше единствената жена в живота ми… Останалите бяха само мъже! — Безумни и зачервени, очите му блестяха като разпалени въглени. — Ти ме принуди да я убия, Никълъс!

Месеци наред Никълъс живееше с тази болка, черна и отчайваща като безлунна нощ. А сега изведнъж вижда… Акико Офуда не приличаше на Юкио, не носеше фамилните й черти, не можеше да се нарече дори нейна сестра… Лицето й беше лицето на Юкио! Във фигурата й положително имаше различия. Но все пак той видя Юкио за последен път през 1963 година, по време на онова дълго и ужасно пътуване до Кумамото и Сайго. Когато се върна в Токио, сам и объркан, всичко вече изглеждаше съвсем различно. Беше убит Сацугай — бащата на Сайго, после почина и полковникът — неговият собствен баща. Накрая Чонг си направи сепуку в присъствието на снаха си Итами…

Дали Сайго не ме излъга за последен път през онази фатална нощ, запита се развълнувано Никълъс, а очите му продължаваха да бъдат заковани върху лицето на Акико Офуда. Възможно ли бе това? Сайго беше майстор в изопачаване на истината, но тогава знаеше, че ще умре. Какво би го накарало да излъже в края на живота си? Нали пред лицето на смъртта човек най-сетне казва истината? Никога нямаше да разбере и това най-много го измъчваше.

Но и Акико го гледаше доста странно. Въпреки че наоколо имаше стотици хора, очите й бяха заковани в неговите. Изчака го да се приближи достатъчно и едва тогава свали от лицето си тайнственото ветрило. Това беше направено нарочно, но защо? Защо би трябвало да проявява интерес към него, след като не е Юкио? Още повече в този момент, малко преди да се превърне в законна съпруга на Сато… Поредицата от странни съвпадения не убягна от вниманието му, той не беше от хората, които могат да приемат съвпаденията като част от живота…

Официалната церемония започна. Сато подаде на Акико традиционната чашка саке.

Никълъс продължаваше да се бори със странната главоблъсканица, но изход от нея нямаше, в съзнанието му се трупаха все повече въпроси без отговор. Беше ясно, че няма да стигне доникъде, преди да разговаря с Акико. Въпреки това, в ума му продължаваше да се върти един и същи въпрос: тя ли е, не е ли тя? Очите му не изпускаха лицето й, имаше чувството, че е навлязъл в лабиринт и не може да се измъкне от него, земята под краката му странно омекваше.

Дълга ли беше тази церемония, кратка ли беше? Той не можеше да определи това, съзнанието му тръпнеше от агонията на неизвестното, примесена с надежда, страх, гняв и черен цинизъм. Спомените бавно, но сигурно изместваха непосредствените събития, тялото му реагираше автоматично.

А очите й не се откъсваха от неговите. Очите, които познаваше, които обичаше отчаяно и до полуда някога, в дните на отдавна отлетялата младост… Опита се да открие някакви чувства в тях — беше майстор на това, както и на много други неща. По тази причина беше огромна и изненадата му, когато удари на камък. Какво е това в тях? Лукавство, любов, желание или изневяра? Не можа да установи нищо и това беше още по-страшно от възкръсването на един отдавна изпепелен дух…

Реши на всяка цена да намери начин да поговори с нея, едновременно е това си даваше ясна сметка, че няма да е лесно да я хване сама. Церемонията беше към края си, тълпи от гости се насочиха към двойката да поднесат своите поздравления. Други бавно тръгнаха към брега на езерото, подреждайки се в индийска нишка по тясната прашна пътечка. Там ги очакваха леки навеси, издигнати още предната вечер.

Никълъс не можеше да направи нищо друго, освен да се включи в тълпата на хората, които поднасяха своите почитания. Широко усмихнат, Сато ги приемаше съвсем по американски — стискаше множеството протегнати ръце и от цялото му тяло се излъчваше неподправената радост на сенатор, успял отново да получи гласовете на своите избиратели.

Томкин също забеляза това, смушка Никълъс и промърмори:

— Липсва му само пурата! — После извърна глава и добави: — На приема ще идеш сам, още ме боли коремът и мисля да се прибера в хотела. Ще пратя колата да те прибере…

Останал сам, Никълъс бавно се заспуска по пътечката, която се виеше край назъбените канари. Пред него вървяха Сато и Акико, заобиколени от тълпа развеселени гости. Оставили зад гърба си строгата официалност на церемонията, те се смееха и оживено разговаряха.

Гледаше движенията на тялото й, гледаше как по деликатната извивка на гърба й потрепват сенките на боровите клони, гледаше как леко помръдват раменете и бедрата й, изчезващи за миг сред фигурите на гостите между тях, после появяващи се отново…

Брачната церемония, тълпите хора и оживеното им бъбрене бавно потънаха някъде надалеч, той остана сам с нея и загадката… С всяка фибра на тялото си усещаше светлината и сенките, аромата на бор и кедър, на див лимон и горящи ритуални пръчици… Но ги усещаше единствено като част от нея.

Появата й беше като завръщането на скорците след дълга и тежка зима, сковала цялата вселена.

Някога, преди много години, Юкио му приличаше на увяхващите вишневи цветчета през последния от трите дни на ханами. Много хора бяха убедени, че тези цветчета са най-красиви през втория ден, в разгара на празника, но не бяха малко и такива като Никълъс, които считаха, че през третия ден те са изпълнени с неотразима привлекателност. Защото едва в този последен ден човек си дава сметка за преходната същност на красотата.

Но какво да мисли сега? Реалността се беше обърнала с главата надолу, Акико Юкио ли е или не? Възможно ли е да е все още жива? Възможно ли е това да бъде последният дяволски трик на Сайго, изпратен от гроба? Дали не беше го държал далеч от нея през всичките тези години, а тя е била жива и…

Не можеше да понесе тази мисъл, стомахът му се сви от мъка и горчиво разочарование. С усилие се овладя, после си даде ясна сметка къде се намира и какво ще направи, за да получи отговор на всички въпроси. Но ще трябва да прояви всички качества, които притежава благодарение на източната си кръв… Преди всичко търпение. Комбинирано с необходимото време, само търпението щеше да му помогне да разреши тази влудяваща загадка. А междувременно ще се наложи да не обръща внимание на сърцето си, което се гърчеше от болка.

Вече пет месеца наблюдаваше Аликс Логан. По слънчевите улици на Кий Уест, по тесния равен плаж, в малкия бутик за бижута, дори когато разхождаше кучето си — голям доберман на светлокафяви петна. Видя спретнатата бяла табелка, окачена на едно дърво пред моравата и се сви. На нея с големи черни букви пишеше:

ШКОЛА ЗА ДРЕСИРОВКА „ГОЛД КОУСТ“

А отдолу беше добавено е по-ситен шрифт:

ОБУЧАВАМЕ ПОЛИЦЕЙСКИ КУЧЕТА.

През тези месеци беше научил само едно — до тази жена човек не може да се доближи.

Аликс Логан беше мадама от класа. Притежаваше удължената и безупречна фигура на манекен, дългата й гъста коса с цвят на мед блестеше като жива под топлото слънце на Флорида. Очите й бяха яркозелени, но той ги беше виждал единствено през портативния си бинокъл „Никон“ 7×20, който ги превръщаше в огромни, големи колкото слънцето яйцевидни кръгове.

Вече повече от пет месеца за него — огромен мъжага с широки рамене и изпито като на каубой лице, тази жена представляваше цялата вселена. Вървеше по петите й толкова дълго и неотстъпно, че вече я чувстваше близка. Знаеше какво яде, как се облича, какви мъже предпочита. Знаеше всичко, което обича и мрази.

Любимото й лакомство беше сладолед с кафе, покрит с горещ пандишпан и две черешки отгоре. А мразеше най-много двете чудовища, които неотстъпно я следваха. Точно за такива ги считаше — за чудовища. Чу я със собствените си уши да нарича така едного от тях през един слънчев следобед, след като го откри да я наблюдава от сянката до кея.

— Чудовище! — крещеше тя с цяло гърло, после започна да налага косматите му гърди с миниатюрните си юмручета.

Чудовището безстрастно я гледаше през полуспуснатите си клепачи.

— До гуша ми дойде! — крещеше тя. — Не издържам повече! Мислех, че поне тук ще бъда на спокойствие, но, уви! Не мога да работя, не мога да спя, не мога дори да се любя, без някое противно чудовище да ми диша във врата! — Медната й коса се развяваше от соления ветрец. — Моля те, моля те, остави ме на мира!

Чудовището отмести очи от лицето й, кръстоса на гърди огромните си лапи и започна да си подсвирква някаква детска песничка от филмите на Уолт Дисни.

Мъжът с набразденото и изпито лице на каубой наблюдаваше сцената от малката си лодчица, закотвена край кея, пръстите му ловко се оправяха с въдичарските принадлежности, лекьосаната платнена шапка беше нахлупена ниско над челото му. Тук го познаваха под името Бристъл и това напълно го задоволяваше. Отговаряше и на „Текс“ — един доста тривиален прякор, лепнат му от Тони, майстора в корабостроителницата, заради каубойското му лице.

„Текс Бристъл“. Идиотско съчетание, ако се позамисли човек. Но и сцената отсреща не е по-различна, рече си той и се приготви да отблъсне. Аликс Логан вдървено се отдалечи от чудовището и стъпи на мостчето, прехвърлено към една яхта за разходки. В ъгълчетата на очите й имаше сълзи, малки и бляскави като диаманти.

Отблъсна от кея и включи двигателя. Винтът разпени водата зад гърба му, лодката бързо набра скорост. Избухна в смях едва след като брегът остана далеч назад. За един отдавна умрял и погребан човек той водеше забележително активен живот.

Акико Офуда-Сато усети натиска от ръката на съпруга си. Седяха в лимузината на път за дома, приемът беше свършил. Почувства топлината на тялото му, лъхна я нетърпеливата му страст. Той не се помръдваше, но колкото повече се приближаваха до дома, толкова по-наелектризирано ставаше тялото му.

В съзнанието й се блъскаха видения, изобилни и объркани. В един миг виждаше самата себе си, погълната и развълнувана от гледката през тайната си наблюдателница, в следващия пред очите й блясваха телата на многобройните момичета, с които го беше дарявала през дългите месеци на очакването. Дишането й се учести, ръката й стисна дланта на Сато, ноктите й нежно потънаха в топлата плът.

Първата й работа след пристигането беше да се затвори в банята. Там отметна кимоното и съблече бельото си. После внимателно загърна голото си тяло с кимоното, затегна „оби“^[2] и се зае да проверява грима по лицето си. Добави малко червило и сенки и остана доволна.

Просторната спалня се намираше в „омоя“^[3], далеч от стаята с шестте татамита, в която Сато беше приемал даровете й. Онези жени никога не бяха стъпвали в тази част на къщата, те бяха просто гости.

На малък подиум близо до широкото, покрито с футони легло имаше статуя на Анкоку Дожи. Лицето му беше намръщено, краката — свити в класическата седяща поза. Писарят на ада беше опрял четчицата си върху покрита с пергамент плочка, готов да отбележи греховете на всеки нещастник, изправен пред страшния съд.

Този Анкоку беше изваян от камфорово дърво още през XIII век и Акико го мразеше. Очите му сякаш постоянно я следяха; тя имаше чувството, че знае всичко за плановете й по отношение на стопанина на този дом. Възнамеряваше да го премести веднага след като встъпи в правата си на съпруга, да го бутне в някое от помещенията, в които влизаше рядко.

Сато я покани на своя футон. Изпиха по чашка горещо саке и той й подхвърли няколко шеги. Макар едва да ги беше чула, тя се заливаше от смях.

Не можеше да определи дали е ужасена или просто отвратена от предстоящото проникване на заклетия враг в тялото й. Наложи й се да използва цялото си чудотворно умение, за да потисне черната вълна, заплашваща да погълне съзнанието й. Не искаше да си припомня думите на Сун Сиунг, но просто нямаше друг избор.

Сато я докосна, и тя подскочи. Очите й рязко се разтвориха, тялото й се оказа плътно притиснато до неговото — сякаш този физически акт можеше да прекрати вибрациите в главата й.

— Ти си празен съд, който аз ще напълня — беше й казал Сун Сиунг. — Дойде при мен по собствена воля, нито за миг не забравяй това през дните, седмиците и месеците, които ще последват. Дълго ще останеш тук и понякога сигурно ще имаш желание да си идеш… Отсега ти казвам, че това ще бъде невъзможно. Затова си помисли добре — ако не си сигурна, че ще издържиш трудностите, болката и тежката подготовка, веднага си иди. Сега е времето, после ще бъде късно. Ясно ли се изразих?

— Да — беше кимнала тя, ужас обля сърцето й, свито като камък от поемането на този тежък обет.

А той наистина беше тежък, помисли си сега тя. Страхотно тежък!

Коприненото кимоно се хлъзна от рамото й с тих шепот, подчинявайки се на опитните му пръсти. Притисната до него в пустата къща — прислугата беше настанена в най-луксозния хотел на града в чест на събитието — тя усети мъжката му сила така, както лисицата подушва партньора си. Страст, нищо повече. Един кратък миг, откраднат от необятността на времето…

Това, което всеки момент щеше да започне, приличаше на любов толкова, колкото сливането на двойка микроорганизми. Тя не можеше да покаже истинските си чувства към този мъж, преди да настъпи часът на разплатата. Доловили миризмата на тялото му, ноздрите й рязко се разшириха.

Кимоното се смъкна и от другото й рамо, ръцете й неволно се кръстосаха над гърдите, заприлича на засрамена от набъбналите си гърди ученичка.

Сато се наведе и докосна с устни шията й. Акико заключи дълбоко в душата си това, което наистина й беше скъпо, след това се подчини на неизбежното.

Усети ръцете му на раменете си, с усилие на волята се отърси от вцепенението и разтвори кимоното му. Отдолу проблесна червената му мъжественост, втвърдена и потръпваща от нетърпение.

Беше гол далеч преди тя да го последва, плътта му пареше под пръстите й. Нямаше абсолютно никакво окосмяване, кожата му беше гладка и бяла. Тя долепи буза до корема му, в ухото й отекна равномерният му пулс, заприлича й на далечен прибой. За нея той не означаваше нищо — сякаш беше долепила ухо до стеблото на дърво.

Той я повдигна и я сложи да легне, после се настани до нея. Краката й бяха притиснати един в друг, неговите — широко разтворени. Органът му пулсираше със свой собствен ритъм, като някакво второ сърце. Наедрял и втвърден като камък, той бавно започна да си проправя път между бедрата й. Като змия.

Протегна ръка и докосна слабините му, той изпъшка от удоволствие, органът му откликна самостоятелно с рязко потръпване. Пръстите й се плъзнаха към основата му.

Тялото му леко се претърколи, ръцете му нежно я обърнаха по гръб. Никога досега не беше усещала толкова ясно вътрешната част на бедрата си, пламтящи, сякаш ги беше опряла до нагорещена пещ.

Ако прогледне прекалено скоро, ако любовта му се окаже недостатъчно заслепяваща, той положително ще я отхвърли. В съзнанието й изплува ясна картина: той я изхвърля на улицата, после я прогонват и от града съгласно вековните, въведени още от великите шогуни традиции. Защото жена като нея не само не може да бъде съпруга на самурай, но и не трябва дори да се доближава до леглото му.

Ясно съзна, че в този момент не се различава по нищо от майка си. Обзе я ужас, тялото й започна да трепери като брулено от вятъра листо. Мъжът прие това като израз на страст и възбудено простена.

Вече я беше обърнал по гръб, копринените краища на разтвореното кимоно нежно докосваха пламналото й тяло. Сато се надвеси над нея, сянката на мускулестото му тяло покри гърдите и корема й.

Тя вдигна ръце и докосна мускулите му, палците й леко ги натиснаха.

— Харесваш ли ръцете ми? — шепнешком попита той.

Блестящо черни и немигащи, очите й мълчаливо се вдигнаха към лицето му, в тях той без усилие откри отговора, който очакваше.

— О, да — въздъхна той. — О, да!

Главата му се спусна надолу, устните му се сключиха над зърното на гърдата й. После се прехвърлиха върху другата, ближеха и леко засмукваха, но Акико не изпитваше нищо. Пръстите му се обвиха върху свободното зърно и леко го замачкаха, тя неволно ахна, почувствала резкия, контраст между топлата мекота на устата и грубото докосване на мазолестите му пръсти. Не беше сигурна какво е по-добре — да вика или да плаче. Не стори нито едното, нито другото — само прехапа устни и въздухът напусна дробовете й с шумно свистене. Пъхна пръсти в уста и пренесе част от слюнката си върху пламтящото място между бедрата. Сато я обърна настрана и се залепи зад нея. Ръката му нежно повдигна горния й крак, тя усети твърдата му мъжественост до нежните косъмчета на венериния си хълм, от устата й се изтръгна неволно хълцане.

Пръстите му се заровиха навътре, в обърканото й съзнание проблеснаха кратки сцени от начина, по който той се любеше с момичетата, които сама му беше дарила. В следващия миг започна да се разтваря за него, твърдата жарава на члена му сякаш бе от желязо между бедрата й.

Той задиша напрегнато в ухото й, могъщите му ръце я притискаха здраво. Задните й части залепнаха плътно за слабините му, главичката на члена му започна да описва влудяващи кръгове около отвора й, тя изписка и се разхълца.

Скоро той вече не можеше да се владее, изръмжа и проникна дълбоко навътре с цялата си мощ. Очите на Акико се разтвориха така широко, че бялото им проблесна. В гърдите й лумна пожар, дишането й стана трудно. Дълбоко в тялото й се появи разкъсваща болка, вътрешностите й се свиха и натежаха, сякаш беше преяла.

Не можа да се сдържи и проплака на висок глас. Възприел погрешно този вик за еротична възбуда, Сато я притисна още по-здраво, проникна до дъно и се опита да даде началото на синхронните, възбуждащи го до крайност ритмични движения.

Черни сенки се спуснаха над Акико. Сякаш всички демони на ада се бяха надигнали от плесенясалите си убежища и танцуваха в пожара на обърканото й съзнание. Главата й се разтърси от неконтролираните спазми на ужаса, дългата й, свободно спусната коса започна да шиба гърдите на Сато, възпламенявайки го до крайност.

Кийоки. Сенсеят на мрака!

Името му я накара да простене, тя прехапа устни при този ужасен спомен, тялото й сякаш застина под мъртвешки саван. Да, да, точно така! Тя вече наистина е мъртвец!

Люшкащи се като кораби в бурно море, телата им продължаваха ритмичното си движение, стегнато в здравата му прегръдка, Акико се остави да бъде обладана, призна жестоката му мощ. Между бедрата й се появи пяна, сърцето й преливаше от омраза. За пръв път в живота си трябваше да се отдава без желание, горещо се молеше това никога да не се повтори. Но същевременно си даваше ясна сметка, че известно време ще бъде така, че този брак трябва да бъде съхранен, докато настъпи моментът на кървавата разправа.

Все пак й беше ясно какво трябва да прави — познаваше отлично изкуството да доставя удоволствие, без да получава такова. То също беше част от ролята, която беше поела. Продължавайки да хълца, тя протегна ръка зад гърба си и леко стисна люлеещите се торбички на тестисите му. Едновременно с това стегна вътрешните си мускули и затърка с тях наедрялата глава на члена му, която продължаваше спазматичните си движения в тесния плъзгав канал. Ханшът й започна плавни въртеливи движения, пръстите й върху потръпващите торбички леко се стегнаха.

До слуха й долетя глухото му ръмжене, тялото му започна да потръпва, от оргазма го деляха броени секунди. Не, не мога да му позволя това, яростно помисли тя. Утре, може би вдругиден, но не и сега!

Нададе тих писък и се отдръпна от него, извърна се и устните й се сключиха около влажния пулсиращ орган. Започна да го дразни с едва доловимо докосване на езика, скоро той изпадна в екстаз, сграбчи дългата й коса и започна да се моли за сладкото облекчение.

Едва сега устата й го засмука здраво, пръстите й нежно галеха основата на вкаменения му член, подтиквайки го да направи това, за което цялото му тяло стенеше от болка. Другата й ръка се плъзна надолу и покри зеещата паст между краката й, бедрата здраво се сключиха около нея.

Галеше се все по-интензивно, с наближаването на конвулсиите на мъжа пръстите й проникваха все по-навътре, дланта й стискаше здраво — като длан на дете, покрила току-що получена рана. А после… После искаше само едно — новият й съпруг да потъне в сън, отпуснат доверчиво в ръцете й, а тя самата да отправи взор към тъмните пещери на своето минало.

Акико внимателно се обърна, после мълчаливо се надигна от брачното ложе. Изправи голото си тяло и хвърли един спокоен поглед към отпуснатия и задоволен Сеичи Сато.

Красивото й загадъчно лице не издаваше никакви чувства. Може би това, което някога й беше казал Сун Сиунг, наистина ще излезе вярно: „Човек никога не може да разбере напълно своите чувства.“ Но ако наистина е така, аз едва ли бих научила всичко, което зная, възрази му в себе си тя. Никога не бих могла да отида отвъд „кужи кири“ и „кобудера“ — върховните чудотворни умения, които притежаваше Сайго. И едва ли бих успяла да ликвидирам онази стара лисица Масашиги Кусуноки, с чувство на триумф си призна тя. Беше прибягнала до „яхо“ и беше съумяла да скрие намеренията си дори от такъв опитен сенсей като стария!

Но чувството за триумф я напусна така бързо, както се беше появило. Тръсна глава, дългата синкавочерна коса бръсна голото й рамо и се спусна зад гърба, ръката й посегна надолу към многоцветното кимоно. Беше същото, с което се беше появила на сватбената церемония.

Обви го около тялото си като дете, което облича затоплена от радиатора хавлия, с негова помощ искаше да се спаси не само от хладния нощен въздух. Стегнатите й мускули очакваха внезапна атака отвсякъде, умът й отхвърли дълго повтаряното внушение да се оттегли, за да може да отмъсти. В устата й се появя противен сладко солен вкус. Вкусът на собствената й кръв.

Никога досега не беше изпитвала такова отвращение от собствената си карма. Специалната подготовка би трябвало да издигне надеждна преграда срещу подобни чувства, но тя се изненада и с разочарование откри, че това не е така, че се чувства поругана и омърсена от един толкова прост акт. Нямаше никакво значение, че този акт е бил необходим, очите й отново се изпълниха със сълзите на агонизиращото безсилие.

Излезе от спалнята, прекоси с боси крака тъмната къща и се насочи към хлъзгащата се преграда, зад която се намираше зен-градинката.

Тук цареше вечен покой. Между клоните на стария бор надничаха ярките звезди, проблясващи като зъбите на странно ухилен нощен хищник. В продължение на безкрайно дълга секунда тя си позволи да отхвърли всички ограничения в своя живот. В главата й нахлуха мислите за Никълъс и бързо я обвиха в гъст дим, душата й бе обзета от неизпитвана до този миг емоция, мощна и неумолима като снежна лавина. Лицето й неволно се изви към необятното небе, съзнанието й се изпълни от желание да се разтвори без остатък някъде там, на милиони километри от познатите на хората неща, да бъде свободна. Бродейки сред безкрайната бездна на космоса, може би най-сетне ще може да успокои страданията на неспокойния си дух.

Но всичко това продължи само един кратък миг, в следващия тя отново се върна на земята. Главата й бавно зае обичайното си положение, тъмните й очи пробягаха по безупречно подреденото пространство на градината. Тук понятията губеха своето обичайно значение, малко означаваше много, уникалната японска естетика вземаше връх над всичко.

Всяко камъче е било подбирано на ръка, обръщало се е внимание на неговата форма, големина и цвят. Два пъти дневно хилядите еднакви камъни се подреждат под вилата на градинаря, хвърлил огромно количество труд, умение и търпение за изграждане на съвършената симетрия между тях.

Три черни и назъбени скали се издигаха в различни сектори на градината. За разлика от дребните камъчета всяка от тях беше с уникална форма, нейните ръбове и вдлъбнатини въздействаха по особен начин върху наблюдателя, събуждаха в душата му чувство за различие и несъизмеримост.

Тук беше спокойно и едновременно с това някак ободряващо.

Акико бавно седна на каменната скамейка и подви крака под себе си. Ръцете й се сключиха в скута, свитите й пръсти се отпуснаха. Позата й беше неподправено женствена, едва ли някой би могъл да подозира, че в това кротко отпуснато тяло се крие огромна и едновременно с това безупречно контролирана енергия.

Ясно почувства тъмната сянка, надигаща се в гърдите й — една едва доловима граница между, светлината и мрака, тънка и същевременно остра като майсторски изкована катана. Именно оттам бликаше неутолимата й омраза, горещото желание за справедливо възмездие. Тялото й потръпна в нетърпеливо очакване, мозъкът й се разцепи от незнаен, заплашителен тътен, от гърдите й се откърти тежко, натежало от нетърпима болка стенание.

После лъхна ветрец и разхлади пламналото й чело. Потта в основата му изсъхна, очите й отново пробягаха по безупречната симетрия на градината, в душата й се върна покоят. Затвори очи и леко въздъхна. Бурята беше отминала. Главата й натежа, пулсът й постепенно се връщаше в нормалния си ритъм, в съзнанието й бавно изплуваха току-що отминалите събития.

Сама сред неподвижните камъни на зен-градинката, Акико отправи една безмълвна благодарствена молитва към Бога, освободила я от присъствието на свекърва в този дом. Защото майката на Сато, както навсякъде в Япония, би била пълновластна господарка тук. Ненапразно централната част на всеки японски дом се нарича „омоя“ — майчина къща. Акико потръпна при представата, че би й се наложило да се подчинява на „хера моши“ — единствената жена, която има право да насипва ориза и да бъде глава на домакинството. Ох, добре, че тази жена отдавна е мъртва. Сама под тъмните клони на дървото, по-черни дори от самата нощ, заобиколена от странните сенки на назъбените скали сред безупречно подредените камъчета на градината, Акико бавно се изправи и рязко отметна кимоното от раменете си.

Тялото й проблесна под студената светлина на звездите, в която се долавяха едва доловими розови отблясъци. Те идваха от неоновите реклами на Шинюку и далечната Гинза — улици, които никога не заспиваха… Босите й крака стъпиха върху симетричните окръжности, камъчетата под тях бяха хладни и гладки.

Стигна мястото, намиращо се по средата между две от назъбените канари, легна и се сви на топка, само половината от тялото й се очертаваше под бледата светлина на звездите. Замря на място и скоро усети как се слива с мълчаливата природа.

Използването на Таня срещу руснаците беше за Минк една особено ярка ирония на съдбата, но едновременно с това някак допълваше елипсовидната симетрия, която го лъхаше от платната на Томас Харви Бентън и му позволяваше да се радва на живота.

След Москва Минк изпитваше постоянна нужда да получава преки доказателства, че животът — благороден, елегантен и вдъхновяващ — все още си струва да бъде изживян. Точно тези елементи се оказаха напълно изтрити от съзнанието му по време на ареста и след завръщането си в Америка беше принуден да ги учи наново.

Усети приближаването на Таня и вдигна глава. Това чувство също беше придобил в затвора. Постоянното наблюдение беше изтрило от съзнанието му някакъв тънък, но важен слой, а мястото му зае една дращеща като гласпапир невероятно силна чувствителност по отношение на чуждото присъствие.

Минк погледна хладните сини очи, изпъстрени със сиви точици. Бяха огромни, гледаха открито и прямо. Насочеше ли поглед към нея, той неизменно виждаше първо тях, постепенно ги възприе като свое чистилище, интимно и тайно.

Бяха очите на Михаил, очите на брат й — дисидентът, станал причина за внедряването на Минк в Москва. Защото именно той беше изпратил на Запад съобщение, че разполага с жизненоважна за американските тайни служби информация. Изборът падна върху Минк благодарение на компютъра, безпогрешно отчел безупречния му руски, съчетан със славянски черти и осанка. Задачата му беше да измъкне Михаил, а ако това се окаже „неприложимо“ според употребената в заповедта фраза — да измъкне информацията, с която разполага.

Засечката стана в разгара на операцията. Някой около Михаил се оказа предател, срещата им бе прекъсната от ураганен автоматичен огън, тялото на дисидента беше буквално разкъсано на две от куршумите. Самият Минк остана замръзнал под ослепителната светлина на мощните фарове, снегът валеше на едри парцали. Всичко звучеше някак приглушено, кървавите петна по снега приличаха на пръснати бог знае от кого ситни бучки въглища. В ушите му кънтеше дрънчене на вериги върху автомобилните гуми, в следващия миг се разнесоха гневни викове, залаяха автомати. Хукна в ледената нощ, едри снежинки полепваха по лицето му и го ослепяваха, в съзнанието му изведнъж се появи Кати — неговата първа ученическа любов, за която след години се ожени. Тя много обичаше снега, смееше се от радост, когато снежинките полепваха по протегната й длан и стопявайки се бавно, сякаш споделяха с нея най-съкровените си тайни.

В следващия миг се подхлъзна върху гладката повърхност на замръзнала под снега локва, глезенът му болезнено изпращя. Стовари се долу е цялата тежест на тялото си, миг по-късно бе стегнат от желязното менгеме на силни ръце, очите му заслепено примигнаха под ослепителния лъч на фенерчето. В ноздрите му нахлу задушливата миризма на зелев борш, в ушите му прогърмяха гърлени викове:

— Где бумаги? Как тебя зовут?

Душата му се сви, животът сякаш напускаше тялото му.

Осем години оттогава…

— Карол?

Тя беше единственият човек, който знаеше какво точно означава това К. изписвано пред името му, единствената, която си позволяваше да го използва. Толкова й разрешаваше, само в подобни мигове проличаваше здравата и дълбока връзка между тях.

— Да, Таня?

Тя хвърли поглед към документа в ръцете му и попита:

— Пълно ли е досието на Никълъс Линеър?

— Никое досие не може да бъде пълно, независимо колко често се обновяват данните в него — отвърна той. — Моля те да не забравяш това.

Последната му реплика беше излишна, тъй като Таня никога нищо не забравяше.

Вдигнал глава към нея, Минк отново остана поразен от приликата й с Михаил. И двамата притежаваха фините лица с високи скули на беларуси без примес в кръвта, доста по-различни от широките и по-груби черти на останалите славянски народи. Косите им бяха гъсти и естествено руси, макар че преди известно време Таня беше оксиженирала своята… Според думите й тази почти безупречна белота й помагала да се освободи от натрапчивите спомени.

Когато се измъкна от Лубянка, ръцете му бяха изцапани с кръвта на един полковник, целият Комитет за държавна сигурност беше по дирите му, а милицията трошеше дисидентски глави, за да се добере до скривалището му. Таня беше тази, която го изведе от Москва, а по-късно и от страната.

Дължеше й много и затова почти полудя, когато хората от „семейството“^[4] я откъснаха от него, затвориха я в тъмна килия и започнаха да я обработват точно така, както КГБ беше обработвало него. Тогава, разбира се, още я нямаше „Червената централа“, но той заложи целия си авторитет и успя да я освободи, макар и с цената на временно отстраняване от работа. Това беше само първата стъпка към възстановяването на живота, отстранен от него с хирургически скалпел, професионално и хладнокръвно.

В началото и сам беше под подозрение по простата причина, че беше лежал в съветски затвор. Но след като предаде информацията на Михаил, горе решиха, че няма причини да го подозират в двойна игра. Никога не им каза, че тази информация получи от Таня дълго след като Михаил загина под дъжд от куршуми през онази кървава московска нощ. Предаваше му я на части, думите излитаха с мъка от замръзналата й уста, смъртта пристъпваше на крачка от студеното им мрачно скривалище. Изтощен от бягството, той нямаше сили дори да вдигне оръжието. Таня правеше това вместо него. Мълчаливо се надигаше от падинката или мочурището, в което се криеха, хладнокръвно ликвидираше войника, имал нещастието да се приближи твърде много до тях, а после окървавената й фигура се изправяше над него и с властен жест го подканяше да вървят по-нататък, към свободата. Беше силна, беше твърда и несломима, отплати му се многократно за това, че беше решил да я вземе със себе си от „Лубянка“. А той бързо разбра, че умът й по нищо не отстъпва на пъргавото и силно тяло. Всички тайни на Михаил бяха запечатани в нейната памет — той беше твърде умен, за да се доверява на хартията.

Преди три години Минк, издигащ се бързо по служебната стълбица на „семейството“, предложи създаването на „Червената централа“, която трябваше да работи с всички съветски републики и техните сателити. Отпуснаха му осемнайсет месеца да докаже нейната ефективност, но той го стори за осемнайсет седмици. След това получи тлъсто парче от годишния бюджет на „семейството“ — разбира се, не без да прояви юридическата дарба на професионален мениджър, заел се да продаде нашумяла бейзболна звезда. В замяна на това получи всичко, което искаше. Но при едно-единствено условие — да събира все по-нова и нова информация. Нещо, което Минк вършеше с удоволствие, често граничещо с вдъхновение.

Но в момента не мислеше нито за бюджет, нито за Таня, нито дори за самото „семейство“. Беше потънал в дълбоко съзерцание — нещо, което все по-често му се случваше през последните месеци.

В главата му се въртеше един-единствен въпрос: — как е възможно високоинтелигентният, отлично подготвен оперативен работник на име Карол Гордън Минк да загази по този начин?

За него това беше като шок, след кошмара на „Лубянка“ беше сигурен, че никога вече не може да се чувства така. През онези мрачни кървави дни допускаше до съзнанието си единствено спомена за Кати. Всичко останало, особено по отношение на „семейството“, той държеше извън паметта си — не знаеше в кой момент ще го измъкнат от стоманената клетка и ще го натъпчат с Бог знае каква комбинация от химикали и неутрални стимулатори, след което ще започне да бъбри още преди да е разбрал, че си отваря устата.

В крайна сметка руснаците опознаха Кати толкова интимно, колкото и самият той, но по отношение на „семейството“ знаеха толкова, колкото и през онзи нещастен ден с подхлъзването и грубите викове: „Къде са документите? Как се казваш?“

След завръщането му в Америка се оказа, че отношенията му с Кати са непоправимо увредени. Беше споделял най-интимните им мигове пред хора, които ненавиждаше и от които се страхуваше. Сякаш беше обсъждал сексуалния си живот с някой, който току-що беше изнасилил жена му. В главата му беше избухна беззвучна бомба. След завръщането от ада откри, че обича Кати все така силно, но не може да я докосне, без да бъде запратен обратно през времето и пространството, без да се озове отново в мрачната бетонна килия, скрита в сърцето на Москва. Цялата му същност се противопоставяше на този акт и двамата останаха разделени до самата й смърт. Разбира се, по това време той вече беше дълбоко убеден, че завинаги са го лишили от способността да изпитва сексуална наслада.

А после започна и проклетата бъркотия. Съвсем не можеше да проумее как се получи така, че се оказа безнадеждно влюбен в жена, която не бива и не трябва да обича. Нима само преди две седмици тайно се беше качил на самолета, за да прекара уикенда край нея? Господи, имаше чувството, че е било преди две години! Гледаше с неразбиращи очи спокойно отпуснатите си ръце и се изсмя на себе си. Какъв идиот се показа! Въпреки всичко не можеше да потисне чувствата си към нея — така, както не можеше да престане да мрази руснаците. Спомни си подаръка й и сърцето му се изпълни с радост. Проста, чиста и неподправена радост — чувство, което не бе се надявал да изпита отново. Как да се откаже от него?

Мечтаеше да се изповяда на Таня, да шепне в ухото й всичките тайни на света без никакви угризения… С изключение на неговата, разбира се. Нея не можеше да сподели…

Защото тя беше признак на слабостта му, откровените й славянски очи положително биха я отхвърлили, биха се спрели върху лицето му с цялата си тъжна сериозност, за да му покажат какво точно трябва да прави… Всъщност Минк знаеше прекрасно какво трябва да прави, знаеше го от месеци. Жената, която обича, трябва да умре в името на сигурността, просто трябва! В противен случай го чакаше сигурен провал.

Колко пъти през тези месеци беше започвал да набира кодирания номер на мобилния екип? И колко пъти заповедта за ликвидиране беше угасвала в гърлото му, заменена от противния вкус на пепел? Не можеше да го стори, но знаеше, че е длъжен…

— Тук съм…

— Извинявай, бях нещо… — Главата му рязко се повдигна.

— Затънал в мисли, нали? — кимна тя и го погледна с очите на Михаил. — Мисля, че е време за басейна…

Той въздъхна и кимна с глава. Таня обичаше да казва, че физическите упражнения са полезни и за духа, а не само за тялото…

Ръката й се протегна и включи АСВРВ (Активна система за възстановяване в реално време) — една сложна високотехнологична мрежа за бързо събиране на информация, създадена специално за директора на „Червената централа“. Веднъж задействана, тя започваше да следи целия огромен поток входяща и изходяща информация, всички установени контакти, независимо от начина на тяхното кодиране. Програмирана от Минк така, че да се справя сама с първите три нива от базисна информация, тя автоматично се превключваше на позиция „активно изчакване“ при контакти от четвърто до седмо ниво. В такива случаи можеше да взема оперативни решения само след личната кодирана команда на Минк — независимо в коя част на света се намира той.

Качиха се в специално изолирания асансьор, който спря три етажа над кабинета на Минк. Преди да влязат в зоната за възстановяване, трябваше да преминат през две електронни проверки. Без дрехи Минк изглеждаше поне десет години по-млад. Здравото му мускулесто тяло изглеждаше великолепно, особено отдалеч. Но отблизо не беше така — нашарено с белези от дълбоки рани и петна от бяла, присадена допълнително кожа, то свидетелстваше безмълвно за ужасите на „Лубянка“.

Вряза се във водата с бърз дъгообразен скок, повърхността й едва се разклати. Миг по-късно го последва и Таня — двамата бяха единствените плувци в басейна с олимпийски размери. Костюмът й, подобно на неговия, беше от плътно прилепнала найлонова материя. Минк отново, за кой ли път, се възхити от стройното й гъвкаво тяло. Свикнал да ползва услугите на възхитителния й ум и желязната последователност, с която този ум разгадаваше игрите: на руснаците, той често забравяше за не по-малко съвършената му обвивка и винаги се изненадваше от вида й… Таня притежаваше широките рамене и тесния ханш на родена атлетка, но въпреки това от тялото й се излъчваше неповторима женственост. Силна и женствена — това беше тя. И за своя чест Минк нито веднъж не допусна обичайната мъжка грешка да смесва тези две качества.

Направиха десет дължини без прекъсване, всеки от тях увлечен от скоростта и желанието за победа над другия.

Както обикновено спечели Таня, но разликата беше далеч по-малка отпреди няколко месеца.

— За малко! — задъхано каза той и избърса водата от очите си. — Дявол да го вземе!

— Тренираш повече от мен — усмихна се Таня. — Трябва да го имам предвид.

Той се хвана за парапета и седна върху плочките, наредени по протежение на басейна. По кожата му се стичаше вода. Залепнала на челото, тъмната коса му придаваше вид на римски патриций. Ясните сиви очи изглеждаха огромни върху изпитото му лице, неотдавна беше обръснал дебелите си мустаци и това го правеше да изглежда съвсем като хлапак въпреки четирийсет и седемте години зад гърба му.

Таня остана във водата и търпеливо очакваше началото. Откакто проведе онзи разговор с доктор Кид в Ню Йорк, от лицето му не слизаше маската на мрачна загриженост. Тя не знаеше съдържанието на този разговор, а и Минк не прояви охота да я запознае с него. Остана й да се надява, че само това тежи на душата му.

Той беше от онези мъже, които при по-различни обстоятелства несъмнено биха я привличали неотразимо, защото притежаваше качества, на които тя дълбоко се възхищаваше — несъмнена духовна култура и природна интелигентност, прозиращи под слой от безспорни физически предимства.

— Мисля си за проклетия Никълъс Линеър — рязко както винаги започна той. — Имам чувството, че рано или късно ще бъдем принудени да се възползваме от услугите му.

Вече знаеше как е протекъл разговорът с доктор Кид, но нищо в поведението й не показа това. Сивите очи на Минк се спряха върху лицето й.

— Не си правя илюзии, че мога да харесвам тип като него — твърде е независим в делата си, а освен това е и опасен, много опасен!

— Прочетох досието му — изтегли се до него тя. — Нито веднъж не е проявил агресивност.

— Точно така — съгласи се Минк. — И това е нашето предимство. На наша територия е пълен лаик и това ще ни помогне да го контролираме, след като получим каквото ни трябва.

Ръцете му се плъзнаха по голите, почти лишени от окосмяване бедра.

— Господ да ни е на помощ, ако му позволим да стъпи на позната почва! Ще изгубим него, руснаците и цялата торта!

— Ало?

— Ник, Ник! Къде беше? Цял ден се опитвам да те открия!

Устата му промърмори нещо неразбрано в слушалката, очите му сякаш бяха залепени с лепило.

В съзнанието му се въртяха сбъркани видения. Беше сънувал Юкио. Бракосъчетаваха се пред гроба на Токугава, в небето над главите им се полюшваше черно хвърчило, край него се стрелваха сиви птици. Юкио беше облечена в снежнобяло кимоно с алени ръбове, двамата стояха пред будисткия свещеник, по кичестите борови клони, подобно на снежинки, лепнеха тихите псалми, изпълнявани от невидим хор.

— Ник, чуваш ли ме?

Той хваща ръката й, псалмите се усилват, главата й се извръща към него, той е разтърсен от шока да види жълтия череп на удавник… Настръхва, отстъпва с препъване назад, после изведнъж вижда, че това е Акико… Не, не е Акико, това е Юкио! Коя е, Господи? Коя от двете?

— Извинявай, Джъстин — отлепиха се с мъка устните му. — Вчера беше сватбата на Сато и приемът продължи до…

— Това няма значение — прекъсна го Джъстин. — Имам фантастични новини, за теб! — Едва сега си даде сметка, че в гласа й наистина потрепва дълбоко вълнение.

— Казвай!

— В деня на твоето заминаване се срещнах с Рик Милар. Нали го помниш — онзи, дето ме съблазняваше със страхотно предложение за работа! Е, приех го! Бях толкова ентусиазирала, че започнах още в петък!

Никълъс прокара ръка през косата си. Навън вече се развиделяваше, но съзнанието му беше така запълнено от вчерашните събития, че изобщо не обърна внимание на настъпващия ден. Все още беше в плен на онзи спиращ дъха момент, в който Акико бавно свали ветрилото от лицето си. Това лице, Господи! В душата му се мятаха призраци, имаше чувството, че е изхвърлен от хода на времето, че е обречен да преживява отново и отново този ужасен миг, докато… Докато най-сетне открие тайната!

— Ник, чу ли нещо от това, което ти казах? — Освободен от възбудата, гласът й прозвуча остро.

— Мислех, че предпочиташ да работиш на свободна практика, Джъстин — бавно рече той, умът му все още беше безкрайно далеч. — Не разбирам защо се обвързваш с…

— За Бога, Ник! — гневно възкликна тя. Изведнъж й се стори, че повече не може да издържа, че всичко й идва прекалено много — отвратителната работа, запратила го в другия край на света, страхотната самота в безкрайните часове на нощта, в които с ужас очаква появата на безсмъртния дух на Сайго… А сега и тази разсеяност, която толкова много прилича на бащиното равнодушие преди години! В миг като този изпитваше особена нужда от подкрепата на Никълъс. — Можеше да кажеш „Поздравявам те“, можеше да кажеш „Радвам се за теб, Джъстин“. Толкова ли е трудно?

— Е, добре, аз наистина се радвам, но мислех, че…

— Господи, Ник! — избухна тя. — Защо не вървиш по дяволите?!

В слушалката настъпи тишина, Той набра номера й, но даваше заето. По-добре мрачно си помисли той. Едва ли съм в състояние да поднасям извинения.

Отпусна голото си тяло върху завивките и горчиво се запита колко ли са начините да бъде предаден от собствените си спомени.

Госпожица Йошида почука на вратата му точно в девет.

— Добро, утре, Линеър-сан — поздрави го тя. — Готов ли сте?

— Хай. Признавам обаче, че нямах, време да купя…

В ръкава й, скрита до този момент зад гърба, се появи продълговато, добре загънато, пакетче.

— Позволих си да ви донеса ароматични пръчици. Надявам се да не се почувствате обиден…

— Напротив, доволен съм — отвърна той. — Много съм ви задължен, Йошида-сан.

Беше неделя… Грейдън беше отлетял при сина си в Мисава, а Томкин продължаваше да пази стаята, повален от треска. Сега беше моментът да изпълни, синовния си дълг.

Настаниха се в лимузината с опушени стъкла и поеха към покрайнините на града. Едва сега Никълъс забеляза, че младата жена е смениш тоалета си и изглежда на не повече от двайсет години. Всъщност нямам никаква, представа за истинската й възраст, призна пред себе си той.

Тя беше тиха и вглъбена, в себе си. Беше седнала в края на задната седалка, на известно разстояние от него. Разстояние, което вероятно играеше ролята и на предпазна стена.

Никълъс на няколко пъти понечи да подхване разговор, но лицето й беше все така отчуждено и той се отказа. Най-сетне госпожица Йошида се облегна назад и се обърна към него. Очите й бяха огромни, беше облечена в традиционни японски дрехи — строго кимоно, „оби“ и „гета“, които някак страшно я превръщаха в жива реликва от далечното минало.

— Линеър-сан… — започна тя, после изведнъж стисна уста.

Той забеляза как тя поема дъх, набира кураж да започне отново.

— Моля да ме простите за това, което ще кажа, но имам чувството, че разговаряте с мен чрез „аната“^[5], а бих предпочела да правите това с „омае“^[6].

Никълъс се замисли. Тя искаше да му каже, че независимо от настъплението на женската еманципация в Япония — (страната продължаваше да бъде разделена в това отношение) жените и мъжете все още използват различни форми на обръщение. На практика мъжът заповядва, а жената умолява. „Аната“ и „омае“ имат едно и също значение на „ти“. Мъжете използват „омае“, когато разговарят с равни или по-нискостоящи от себе си, в това число и с всички жени. Докато последните винаги използват „аната“, една по-учтива форма, когато се обръщат към мъж. Ако им бъде оказана честта да използват по-малко почетното обръщение, то неизменно се комбинира и се превръща в нещо като „омае-сан“.

Никълъс си даваше ясна сметка, че независимо от различните мнения по този въпрос споменатите ограничения често се отразяват върху начина на женското мислене.

— Ще бъда щастлив, ако двамата с вас, Йошида-сан, използваме една и съща форма на обръщение — каза той. — Няма да отречете, че заслужаваме еднаква степен на любезност, нали?

Госпожица Йошида седеше с отпусната глава, влажните й очи не се отделяха от скута й. Леко чупеше пръсти и това беше единственият външен признак на вълнението в душата й.

— Умолявам ви да си помислите добре, Линеър-сан. Не мога да откажа, ако наистина поискате това от мен, но трябва да държите сметка и за последиците. Как бих могла да обясня едно толкова сериозно нарушение на етикета пред Сато-сан?

— Не живеем в средновековието, Йошида-сан — меко отвърна Никълъс. — Сато-сан положително е достатъчно просветен, за да ви разбере.

Главата й се вдигна, в ъгълчетата на огромните очи нещо проблесна, може би това бяха сдържани сълзи.

— Линеър-сан, когато постъпих в „Сато Петрокемикълс“, аз получих титлата „служебно момиче“ и тя нямаше нищо общо с пряката ми работа. Едно от задължителните изисквания за „служебното момиче“ е наличието на „йоши танрей“…

— Красива външност? — учудено я погледна Никълъс. — Хайде, хайде, това можеше да се случи преди десетина години, но не и днес.

— Както кажете, Линеър-сан — меко отвърна тя и склони глава в знак на примирение. Жест, който подчерта с особена сила всичко, което беше казала дотук.

Е, добре — въздъхна след известно време Никълъс. — Ще прибягваме до „аната“ само когато сме сами, никой не бива да чува как сквернословим!

Върху устните на госпожица Йошида се появи лека усмивка, главата й рязко се вдигна.

— Хай. Приемам. — Очите й бавно се отместиха от лицето му и се зареяха към неясната панорама, която пробягваше отвъд затъмнените стъкла на лимузината. — Вие сте много мил. — Последните й думи прозвучаха тихо и с особена топлота.

Фигурата на госпожица Йошида смътно се очертаваше в далечината.

Никълъс се обърна и се изправи пред гробовете на своите родители, в душата му нахлуха спомени. Видя отново бързото завъртане на тялото на майка си, връхлетяло върху острата сабя за сепуку, видя как Итами — снахата на Чонг, вдига катаната над главата си, за да прекъсне мъките й.

„Тя беше дете на честта“, беше промълвила Итами.

Никълъс коленичи и започна да пали ароматичните пръчици. Понякога, без никакъв смисъл, в главата му звучаха думите на отдавна забравени молитви, но сега тя беше празна. После в нея нахлуха спомените…

Видя се как, все още съвсем млад, изкачва стръмните, гъсто залесени склонове на Мошино — любимо място за разходка на всички йонини от риуто „Теншин Шоден Катори“. Вече беше разбрал, че между тази земя и мъжете с чудотворни способности, които я бяха избрали за свой дом, съществува някаква тайнствена връзка.

Синкава мъгла се процеждаше между стволовете на кипарисите, надвисваше над земята като булото на прозрачен воал, засенчваше с пастелния си плащ ярките багри на утрото, проблясващи в зелено, синьо, розово и бяло като мержелеещи се в далечината нежни цветчета на хризантема. Дрозд с блестящи очички прехвръкваше от клон на клон над главите им, белите връхчета на крилете му проблясваха и изчезваха като гънките на нежно ветрило, до слуха им долиташе жизнерадостното му цвъртене.

Никълъс и Акутагава-сан вървяха един до друг — единият облечен в обикновеното черно „ги“^[7] на ученик, другият е блестящо сиво памучно кимоно на сенсей, поръбено в землистокафяво. Слънцето бавно изплува на хоризонта, ярките му лъчи се плъзнаха по каменните стени на зеленясалите от старост керемиди на риуто „Теншин Шоден Катори“, останало далеч зад гърба им.

Лъчите се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, започнаха да проблясват между клоните на дърветата, очертавайки шишарките и кафеникавите иглички по тях с прецизността на опитен художник.

Все още в дълбоката сянка, Акутагава-сан тихо проговори:

— Навлизайки в тази гора, всички ние допускаме една и съща грешка — не можем да се отърсим от влиянието на цивилизацията, не можем да разберем, че историята, етиката и дълбоката същност на закона дължат своето съществуване на това, което ни заобикаля тук.

Издълженото меланхолично лице на Акутагава-сан с дебели устни, изострен нос и очи на мандарин беше по-сериозно от обикновено. Сред учениците, които, както навсякъде по света, измисляха прякори на сенсеите си — вероятно в знак на протест срещу отнетата им младежка свобода, — той беше известен като „Мрачния“. А Никълъс, разпознал безпогрешно сродната душа у по-възрастния мъж, изпита непреодолимо влечение към него и двамата скоро станаха неразделни.

Всеки по свой начин беше парий в това риу, просто защото според легендата за нинджите и двамата произхождаха от „хинин“ — най-ниското равнище на японското общество. А легендите, независимо за кое равнище на обществото се отнасяха, често се превръщаха в история. Дали това беше вярно или не нямаше никакво значение, тъй като нинджите се бяха възползвали от легендата, за да подхранят своята мистична слава сред народ, който и без друго вярваше на всякакви митове.

Сред учениците се носеше слухът, че Акутагава-сан е наполовина китаец. Всички се питаха защо му е било позволено да се присъедини към една толкова затворена общност. Любопитството им бе задоволено едва след като откриха, че корените на „ака и нинджуцу“ се крият в Китай.

— На практика цивилизация няма — запомни думите му Никълъс, видял отново как лицето му бавно изплува от сянката. — Това е една изфабрикувана от китайците концепция (в Европа същото са правили гърците), която е имала за цел да оправдае от морална гледна точка техния стремеж към световно господство.

— Това не го разбирам — беше поклатил глава Никълъс. — А къде остават дребните особености на японския начин на живот, които ни правят различни от всички останали — церемонията по поднасянето на чая, изкуството на „укийо“^[8], икебаната, хайку^[9], чувство за дълг и чест, бушидо^[10]? Всичко, което е част от нас…

Акутагава-сан погледна откритото младежко лице и въздъхна. Някога беше имал син на тези години, младежът беше загинал в Манджурия от ръцете на руснаците. Всяка година сенсеят предприемаше далечно пътуване до Китай и се покланяше на гроба му, без да бъде сигурен до кого или до какво се стреми да се доближи. Едва сега това започна, да му се изяснява.

— Това, за което говориш, Никълъс… То просто е една разновидност на културата, едно срастване с нея. Но то няма отношение към понятието „цивилизация“, особено в съвременното му звучене.

Продължаваха бавното си движение по планинския склон, дроздът все така ги следваше, вероятно с надеждата, че закуската му ще се появи някъде зад гърба на тези едри и тромави сенки.

— Ако едно общество е действително цивилизовано, то няма да има нужда от самураи, още по-малко от бойци като нас. Просто няма да има нужда, разбираш ли? Но концепцията за цивилизацията е като тази за комунизма — хубава и примамлива на теория, но съвсем неприложима на практика. Защото е твърде абсолютизирана, твърде извисена за обикновения човек. Такава е и теорията за относителността — най-великото творение на човешкия разум… Истински цивилизованият човек не може да бъде войнствен, не може да шпионира ближния си, не може да бъде прелюбодеец, клеветник, убиец…

Акутагава-сан докосна с ръка рамото на Никълъс, двамата се спряха и обърнаха взор към долината в краката си. Сред потръпващите валма на утринната мъгла стърчаха острите върхове на боровете, близки и същевременно някак нереални.

— Ето това там е животът за повечето хора, Никълъс ясното и неясното, познаваемото и забуленото в тайна… Но за нас не е така. Освободим ли се от концепцията за цивилизацията, ние ставаме свободни… Веднъж втурнали се в мъглата на непознатото, ние се научаваме да летим с поривите на вятъра, да ходим по водата, да се крием на места, лишени от всякакви скривалища, да виждаме в мрака, да чуваме със запушени уши… Ти скоро ще откриеш, че глътка въздух може да ти стигне за часове, скоро ще знаеш как да се справяш с враговете си.

— Няма да е лесно, сигурен съм, че си даваш сметка за това. Но въпреки това ще го повторя отново. Защото когато се научиш да отнемаш човешкия живот, върху теб ляга отговорността на бог. Сърцевината на всичко се крие в контрола — пълен, всеобхватен и вечен контрол. Изгубим ли го, настъпва хаос. И от него се ражда онази злокобна анархия, която бързо ще унищожи нашата, а и всяка друга култура…

Никълъс мълчеше и слушаше, душата му жадно попиваше мъдростта на Акутагава-сан. Голяма част от нея все още не можеше да разбере. Далеч по-необятна от самия живот, тя беше непознаваема. Въпреки това той я запази в паметта си, убеден, че с повече търпение ще успее да я разгадае.

Акутагава-сан поглъщаше с очи древната земя, вдъхваше дълбоко чистия й аромат, сякаш вдъхваше изтънчения парфюм на най-красивите куртизанки в страната.

— Сега, преди да е станало късно, трябва да разбереш, че „ака и нинджуцу“ е само един елемент от сложна наука. В нея, както при всички подобни науки, съществуват и отрицателни аспекти. — Главата му се извърна, безстрастните като камъни черни очи се впиха в лицето на Никълъс. — Обличайки нашата мантия, ти също можеш да се окажеш обект на тези отрицателни… сили.

— Аз съм сенин по повечето от тези дисциплини и това е една от причините да съм тук. Чувал ли си за „кужи кири“ — деветръкото посичане?

Сърцето на Никълъс сякаш спря. Именно чрез „кужи кири“ Сайго го беше победил предната година в Кумамото. Беше го унизил, отне му Юкио и изчезна, сякаш никога не беше съществувал.

Устните му пресъхнаха, на два пъти се опита да ги раздвижи, преди да успее да прошушне:

— Да… Чувал съм…

Акутагава-сан кимна и се извърна настрани, безпогрешно доловил вълнението в душата на ученика си.

— Така подозираше и Фукашиги-сан — внимателно продума той. — Той е на мнение, че ти трябва да овладееш тази… малко необичайна техника, за да оцелееш. А тук, в риуто „Теншин Шоден Катори“, ви учим именно на това — как да оцелеете.

Акутагава-сан обърна към него ястребовото си лице, блестящите му очи го пронизаха с тежестта на юмручен удар. Енергията им беше толкова голяма, че мускулите на Никълъс неволно се свиха — реакция на едно по-примитивно същество, което съзнава нищожеството си.

Но духът му беше странно спокоен, за пръв път след фаталното пътешествие до пролива Шимоносеки съзнанието му беше ясно, за пръв път в него липсваха кошмарите на спомена за огромното надмощие на Сайго, успял да овладее тайните на „канаку на нинджуцу“.

— Тук живеят множество китайски традиции — усмихна се леко Акутагава-сан. — Но знаеш какви са японците — променят и усъвършенстват всичко, което се различава от тяхното културно наследство…

Тази тема сенинът докосна за пръв и последен път. Никълъс изведнъж разбра, че си позволява това единствено поради сходството в произхода им.

— Вече познаваш всички рискове и опасности, на които можеш да се изложиш — добави Акутагава-сан. — Фукашиги-сан се е постарал да ти разкрие детайлно това.

— Но не и вие — каза Никълъс, доловил безпогрешно мимолетната промяна в тона на сенина.

— Не бива да мислиш, че съм небрежен — отвърна по-възрастният мъж. — В много отношения аз споделям възгледите на Фукашиги-сан, но все пак мисля, че не е необходимо постоянно да ти напомням да бъдеш предпазлив.

— Прав сте — пое си въздух Никълъс. — Искам да ме учите, сенсей! Не се страхувам от „кужи кири“.

— След време ще започнеш да се страхуваш — тъжно поклати глава Акутагава-сан и хвана ръката, на Никълъс. — Ела — добави той със странно променен глас. — Оттук нататък вечни твои спътници ще бъдат мракът и смъртта.

Тръгнаха надолу по хълма и фигурите им бързо се стопиха в утринната мъгла.

Чудовищата се нуждаеха от наименования. Никога не бяха едновременно около Аликс Логан, по-скоро си разделяха денонощието на две смени. Червендалестият дежуреше през деня и Бристъл го кръсти „Червения“. Другият — кокалесто и жилесто нощно чудовище с тънък врат и клюн вместо нос, кръсти „Синия“, Дали тия двамата бяха тогава в колата? Това беше първото нещо, което се запита, когато ги видя.

От онази тъмна дъждовна нощ, в която вятърът прегъваше почти до земята високите палми на Кий Уест, бяха изминали много месеци…

Той поддържаше съвсем разумната скорост от четирийсет и пет мили в час по хлъзгавото платно на магистралата, когато връхлетяха отгоре му. Бяха със загасени фарове.

„По дяволите“, викна той, усетил силния удар отзад, после благодари на Бога, че беше сложил предпазния колан. Те бяха съвсем близо, знаеха, че след сблъсъка очите му инстинктивно ще ги потърсят в огледалцето за обратно виждане и включиха дългите светлини.

Знаеха и друго — предимството им се криеше в пълното, макар и временно объркване на жертвата, затова не трябва да го пропуснат. В кратката секунда, която го отделяше от втория сблъсък, той усети изцяло това тяхно предимство. От дългогодишен опит знаеше, че няма да успее да овладее положението — това не е кино, а и той не е Джеймс Бонд. Затова стори това, което можеше да стори — да се бори за оцеляването си.

Пръстите му светкавично отключиха шофьорската врата и леко я открехнаха, после освободиха тялото му от предпазния колан. Вече не го беше грижа какво ще направят онези отзад, нито пък как ще го направят. Знаеше само едно — не успее ли максимално да се концентрира, ще бъде труп след броени секунди.

Вторият удар дойде точно откъдето трябва. Паузата беше продължила достатъчно дълго и двете коли вече навлизаха в плавния десен завой на магистралата. Вляво, оттатък ниския парапет, зееше стръмният склон на насипа, свършващ двайсет, метра по-надолу в бурните вълни на прибоя. Отсечката беше опасна, за това свидетелстваха и огромните пътни знаци, обсипани с мътно проблясващи на светлината на фаровете червени „котешки очи“, наредени през десетина метра един от друг.

Ударът беше страхотен, сякаш някакво неземно чудовище отхапа част от колата. Задницата се смачка и завъртя, воланът изхвръкна от ръцете му. Той го пусна и се опита да запази равновесие. Против него работеха центробежните сили и инерцията на удара, а нощният мрак засили още повече чувството му за дезориентация.

Ръката му се стрелна към открехнатата врата, той употреби цялата сила на волята си, за да остане неподвижен сред ужасното скърцане на смачкан метал и отвратителното усещане, че прескача парапета и полита в мрака, на неизвестното…

Би било безполезно да напуска колата, преди тя да излети от пътното платно. Онези положително щяха да го видят на светлината на фаровете си и да прегазят безпомощната му фигура, просната върху асфалта.

Предницата се вряза в парапета с пронизително скърцане, повдигна се рязко нагоре и моментът настъпи. Тялото му се сви напред, ръцете му се прибраха. Предницата продължаваше да се вдига, пружината на седалката лудешки се разтърсиха. Дъждовни струи шибаха лицето му през полуспуснатия прозорец, заслепяваха го, пречеха му да диша. За миг го обзе паника, помисли си, че мръсниците все пак ще успеят да свършат това, което бяха решили.

Сякаш ритната отзад, колата рязко подскочи, предницата започна да се накланя надолу, колелата се въртяха бясно във въздуха. Краката му отдавна се бяха дръпнали от педалите на газта и спирачката. Остави скоростите включени, макар обратното да бе по-разумно — не искаше опитите му за спасение да оставят следи, не искаше да дава улики на следователите, които положително ще пристигнат на мястото на катастрофата, за да се уверят, че морето се е превърнало в негов ковчег.

Искаше да го считат за мъртъв.

Колата напусна тесния хлъзгав банкет и започна да се преобръща. С тътен, заглушаващ дори напрегнатия вой на двигателя, носът й се вряза в пръстта на насипа, задницата рязко поднесе, рамото му се вряза в панела на вратата, той хлъцна и с мъка успя да се задържи на мястото си. Още няколко милиметра и би излетял навън, с главата напред. След това беше ясно — главоломно падане, счупен врат, невиждащи очи, вперени в бледите лица на убийците…

Не, това не е за него! Успя да се задържи, ужасният шум изведнъж изчезна, в ушите му нахлу тишина — странна, напрегната, оглушителна… Колата започна първото от дългата серия, въртеливи движения, вятърът свиреше през спуснатото прозорче. Тежък страничен удар, инерцията се засили. Скоро, на четвъртото или петото преобръщане, тази инерция щеше да стане огромна и колата щеше да се разпадне на части. Тогава шансовете му щяха да бъдат нула, той си даваше ясна сметка за това.

Не виждаше нищо, което би могло да му помогне. Беше затворен в железен ковчег, наоколо беше непрогледна нощ, можеше да разчита единствено на сетивата си. На ръцете, краката и сърцето, на онова, което се оформяше в свития му на топка стомах… Сега или никога!

Сви крака и коленичи върху седалката. Така беше сигурен, че няма да остане заклещен в железния ковчег. После се наведе назад, краката му се насочиха към вратата и тя рязко се разтвори.

Излетя навън. Шокът и болката бяха толкова силни, че почти моментално го превърнаха в равнодушен наблюдател на това, което ставаше край него с дяволска бързина. Огромната метална маса на колата с грохот продължи да се търкаля надолу, покривът и влезе в съприкосновение с черната развълнувана повърхност на океана. Плясък, после тишина…

Бристъл рядко мислеше за онази ужасна нощ. А когато това все пак ставаше, то беше свързано предимно с личността на онези, които се бяха опитали да го убият. Отначало беше сигурен, че е Франк, горилата на Рафаел Томкин. Но после откри чудовищата и започна да се колебае.

Дойде в Кий Уест, за да открие Аликс Логан. И наистина я откри. Но кои бяха тези чудовища, които нито за миг не я изпускаха от очи? Дали и те работеха за Томкин? Дали бяха част от общия план за прикриване на следите, които го уличаваха в убийството на Анжела Дидион? Бристъл нямаше начин да разбере това, преди да разговаря с Аликс Логан. Името й получи от Мати Устата там, в Ню Йорк. Бристъл знаеше, че има свидетел на убийството, и той трябва да го открие, ако иска да спипа Рафаел Томкин. Информаторът изплю името и адреса на този свидетел едва след като изстиска от него огромна сума. Но си струваше. Бристъл усещаше, че е близо до развръзката и затова посъветва Мати да се покрие за известно време…

Фалшивата смърт стана факт. Той се установи в Кий Уест, излекува счупената си при падането ръка и се зае с наблюдение. Разполагаше с неограничено време, можеше да чака до края на света. Движение и неподвижност, светлина и мрак — това бяха нещата, които съществуваха за него. И Аликс Логан.

Видът й често му напомняше за Гелда, но това, разбира се, вече нямаше никакво значение. Нямаше начин да се свърже с нея, трябваше да си остане мъртъв, за да бъде близо до Аликс Логан, незабележим и неоткриваем. Да бъдеш нечия сянка е достатъчно трудна задача. А тя става почти невъзможна, когато пък някой друг се опитва да те прати на оня свят.

Бристъл… Безброй пъти превърташе това име в устата си, особено през безкрайните часове на очакването. Истинското му име избледня и изчезна, превърнало се в нищо незначещ надпис под също така нищо незначеща снимка в стар полицейски албум, там някъде, безкрайно далеч…

Беше станал „Текс Бристъл“, мислеше за себе си като за „Текс Бристъл“ — точно така, както мислеха всички, които го познаваха тук. Само един човек на този свят знаеше, че той не е загинал в онази ужасна катастрофа, но този човек никога нямаше да го издаде.

Бяха му останали точно толкова пари, колкото да се добере до Сан Антонио. Познаваше Мери отдавна, от времето, когато тя все още живееше в Ню Йорк. В онези години бяха от двете страни на закона, но днес вече не можеше да определи кой къде стои.

Тя беше умна и твърда, имаше връзки навсякъде. Осигури му не само медицинска помощ, но и нова самоличност — акт за раждане, карта за социално осигуряване, шофьорска книжка, дори и паспорт — леко износен от няколко далечни пътувания до Европа и Азия. Нямаше намерение да го използва, но остана доволен, че го има, особено след като се оказа, че той върви заедно с трийсет хиляди долара в брой.

Мери не го попита нищо, а и той не й предложи обяснения. Тя се зае с обичайната си дейност, а той с лека изненада установи, че е наистина доволна да го види. Запознаха се в Ню Йорк преди години, тя беше участник в една мексиканска измама, а той се опитваше да я разкрие. И на двамата им беше за пръв път, и двамата извлякоха съответните поуки… Човек би казал, че още тогава се харесаха, макар и по доста особен начин. Когато си тръгна, Бристъл си даваше съвсем ясна сметка, че едва ли някога ще може да й се отплати за всичко…

— Сър?

Пронизителните черни очи се вдигнаха към меката светлина на лампата, по голите стени се подгониха пъргави сенки.

— Какво има? — Гласът беше груб и безцеремонен, натежал от презрение. Младият лейтенант почувства как изведнъж се смалява, сякаш се беше изправил пред някакво свръхчовешко същество.

Разбира се, този тон беше съвсем преднамерен и това го правеше особено ефектен. Хитрост, помисли си мъжът, докато леко кимаше по посока на младия лейтенант, замръзнал в страхопочитание на прага. Хитростта управлява света. До нея прибягваше и той, с нейна помощ управляваше гладко и дейността в тази дълбоко засекретена сграда.

От опит знаеше, че трябва да внушава страх о околните — независимо дали те са като този млад и жаден за повишение лейтенант, или като някой от старите вълци, у дома, — ако желае да получа исканите резултати. Същевременно този начин на поведение му даваше необходимата за по-важни въпроси свобода на действие!

— Пристигнаха последните снимки от „Сахов-IV“, сър — протегна ръка униформеният младеж. — Ето разпечатките.

— С колко обиколки разполагаме, лейтенант? — попита Виктор Проторов, директор на Девета дирекция на КГБ.

— С малко повече от шест, сър.

— Ясно — Проторов сведе поглед към разграфената хартия, после усети как младежът пред него леко се отпуска. — И какво полезно за мен се съдържа в тях?

— Не зная, сър.

— Хайде, хайде — вдигна глава. Проторов, дългият му нокът леко почука по хартията. — Това е набор разпечатки от най-новата секретна информация на „Сахов-IV“, който нашето правителство официално нарича „разузнавателен спътник с възможност за транслиране на събраната информация“. Той е ориентиран над онази част от Тихия океан между Курилските острови и Хокайдо, която е обект на особеното ни внимание вече… колко месеца станаха?

— Седем, откакто напуснахме летището в Итуруп.

— Така… Ако не сте ги проучили както трябва, лейтенант, вие сте или глупак, или неподготвен за работата, с която сте натоварен! — Проторов се облегна в креслото и отправи хладен поглед към събеседника си: — Кое от двете?

Младежът замълча, объркан и изпотен под изпитателния поглед на началника си.

— Поставяте ме в крайно неудобно положение, сър — промълви най-сетне той. — Ако призная, че съм ги проучил, това би означавало край на кариерата ми в отдела, а ако кажа обратното, значи умишлено да излъжа своя началник.

— Добре, лейтенант, но ако някой ден попаднете в лапите на врага, можете да бъдете сигурен, че той ще се погрижи да ви постави в още по-неприятно положение…

Разговорът се водеше на английски. Лейтенантът се поколеба, после реши да поправи началника си:

— Простете, сър, но ставаше въпрос за неудобно, а не за неприятно положение…

— Отговорете на въпроса! — тросна се Проторов и започна да преглежда визуалната информация, събрана от изключително мощното видеооборудване на „Сахов-IV“, снабдени с уреди за нощно снимане. При мисълта, че американците вероятно разполагат с подобно нещо, по гърба му залазиха мравки. Не го стопли дори полученото неотдавна съобщение, че страната му вече използва успешно наземно базирани противоспътникови лазери. Стигна до третата страница и вдигна глава.

— Времето ви изтича. Обзалагам се, че американците не биха ви отпуснали толкова…

— Тук няма да откриете това, което търсим вече толкова време — пророни най-сетне лейтенантът и въздухът напусна дробовете му с тихо свистене.

Погледът на Проторов го прониза до костите.

— Значи, все пак сте им хвърлили едно око, а?

— Сър, според правилата за сигурност дежурният офицер е длъжен да ми носи за предварителна проверка всички „горещи“ документи.

С този малко ироничен термин Проторов беше кръстил целия разнообразен букет от жизненоважна информация, която се придвижваше и обработваше в дирекцията.

— Хайде, хайде, не започвай да доносничиш! — изръмжа той и вдигна ръка да спре протестите на младия офицер. — Дано се справиш така и с американците, ако те спипат някой ден!

— Признавам, че от вас повече се страхувам, сър…

— Значи трябва да се научите да се страхувате и от тях, лейтенант! — отново вдигна глава Проторов. — Защото те са твърдо решени да унищожат всичко, което ни е скъпо!

Вътрешно остана доволен от поведението на младия си помощник, открил единствения изход от заложения капан. При това, без да губи самообладание — посочването на умишлената езикова грешка беше безспорно доказателство за това.

Младежът излезе и той отново се наведе над снимките, обработени от компютър. В края на повторното им, разглеждане беше принуден да признае поражението си. Липсваха каквито и да било аномалии. Още веднъж. Разбира се, не знаеше точно какво трябва да търси, знаеше само името му — „Тенчи“. На японски тази дума означаваше „небе и земя“.

Къде си, запита се той, докато безпомощно гледаше подробните снимки върху разграфената хартия. Какво си? И защо си толкова важно за японците?

Това име се беше появило сред купищата рутинни доклади, които течаха през московския му кабинет като неспирен поток. Но то успя да раздразни любопитството му, особено след като се прехвърли тук и потъна в дълбоката пещера на слухове, предполагаеми факти и очевидни фантасмагории. Вече беше сигурен в едно — открие ли загадката около това име, открие ли дори само неговото значение, това ще бъде достатъчно за реализация на тайните му планове там, в далечната Москва.

С мъка и разочарование разбра, че Федорин — висш офицер от КГБ като него самия, по нищо не се отличава от кариеристите, които бяха населявали Кремъл преди него. О, да, отначало изглеждаше, че наистина ще вдигне на крака болния колос, наречен Съветски съюз. Признаци на раздвижване се забелязваха навсякъде.

В крайна сметка обаче се оказа, че всичко е било измама, обикновен политически ход за лична облага, насочен към отстраняването на всеки по-изтъкнат партиен функционер, който би представлявал заплаха за новия министър-председател.

Естествено, Проторов не хранеше надежди, че Федорин или който и да било друг на негово място, ще успее да намери ключа към очакваното с толкова надежди пробуждане на СССР. Защото този съюз не беше единна и монолитна държава, а многолик звяр, разкъсван от вътрешни противоречия. Какво им пука на узбеките или киргизите за това, което става в Москва? Нима беларусите или азербайджанците се интересуват от броя на американските ракети, насочени към Владивосток? Нима разните там литовци, грузинци и естонци — да не говорим за неславянските народи като татари, башкири, молдовци и Бог знае още какви — мислят по друг начин? Какво може да ги обедини?

Нищо, Проторов беше убеден в това.

Първата стъпка към пробуждането на Съветския съюз се състоеше именно в това — да се открие начин за обединяване на неговите народи. Стане ли това, никой не може да го спре! Няма такъв народ на Земята, няма дори такава коалиция!

Федорин бе получил шанса да задвижи новата революция, но като всички бюрократи, които бяха управлявали страната, и на него му липсваше онази широта на възгледите, която е необходима за големия скок във водите на непознатото, за прекосяването на Рубикон. И ленивият гигант отново задряма.

Проторов прекрасно знаеше колко много време е необходимо за смяната на съветските премиери. Не искаше да чака реда си, а може би беше достатъчно умен, за да проумее, че този ред едва ли ще дойде така, от небето. Ето защо започна да крои планове за скъсяване мандата на сегашния министър-председател.

Все повече нарастваше увереността му, че именно „Тенчи“ е онзи лост, който ще накара интригантстващите генерали от армията и офицерите от КГБ да обединят своите усилия.

За това е необходимо да се стигне до точката на кипене, той самият трябва да се превърне в мост между вечно враждуващите КГБ и ГРУ^[11]. Цели шест години обработваше един млад полковник от ГРУ — скоро умният и амбициозен Евгений Мироненко също ще бъде в състояние да обединява воюващите групировки. Само чрез обединяването на тези два могъщи юмрука извън стените на Кремъл Проторов би могъл да бъде сигурен в успеха на замисления преврат. Без него е загубен. А без Проторов е загубена и Русия. Но целта вече е близо, трябва му само още един елемент на властта и всички ще бъдат в ръцете му! И този елемент е „Тенчи“.

Телефонът за вътрешна връзка върху бюрото му зажужа като разгневено насекомо и го откъсна от мислите му. Протегна дългия си пръст към бутона:

— Да?

— Обектът е готов.

— Добре, доведете го. — Ръката му продължи движението си и изключи жълтеникавата настолна лампа. Кабинетът потъна в мрак. Тук нямаше прозорци, достъпът беше възможен единствено през бронираната врата, дебела около четирийсет сантиметра.

Проторов се облегна назад и потисна желанието си да запали цигара, нервно потреперващите му пръсти се сключиха на корема. Оттатък се разнесе лек: шум, после дебелата врата тихо въздъхна с пневматичните си ключалки. На прага се появиха трима мъже.

За миг ярката светлина от коридора се плъзна по черната гумена настилка на пода, после всичко потъна в мрак.

И без да вижда, Проторов знаеше кои са тези хора — младият лейтенант, докторът и обектът. Вече трети ден Проторов обработваше този обект с помощта на доктора, който беше експерт в областта на неврофармакологията. Упорит се оказа този американец, много упорит! Не успяха да го пречупят. Честно казано, Проторов очакваше подобен изход и беше сигурен, че американецът скоро ще напусне този свят.

Изпита нещо като леко съжаление към този човек, когато до слуха му достигна неразбираемото мънкане, предизвикано от огромните дози серум в кръвта му. Не това е начинът, по който трябва да си отиде един съвременен воин, пленен от противника. С помощта на медикаментите беше променен биологическият часовник в организма му, дните и нощите за него се сменяха с все по-нарастваща скорост, накрая седмиците се превърнаха в часове и тялото му бе извадено, от баланс. Според широко разпространените теории това тяло ще свърши необходимото и ще разруши поставените от волята бариери, отвътре, чрез жестока травма…

Проторов не вярваше в тези теории. Добре знаеше, че днес съществуват много начини, с помощта на които един агент никога няма да отвори уста против волята си — хипноза, електронна имплантация. С тяхна помощ той би могъл да се самоунищожи, ако възникне крайна необходимост от това.

В ушите му продължаваха да отекват животинските звуци, душата му се изпълни с тъга. Никой от тях не заслужаваше подобен край. Далеч по-добре би било, ако можеха да загинат в безпощаден ръкопашен бой, кипящи от примитивна сила и енергия, решени на всяка цена да съхранят живота си.

Проторов потъна в спомени. В съзнанието му бавно изплува онзи далечен миг, в който за пръв път усети студа. „Да усетиш студа“ според възприетата в КГБ терминология означаваше да извършиш убийство по служебна необходимост. Споменът от този акт остана завинаги запечатан в паметта на Проторов. Тогава беше млад лейтенант, току-що завършил школата на КГБ край Севастопол, самоуверен и кипящ от желание за работа. Все още не знаеше, че тази работа рано или късно поставя всекиго на мястото му.

Получи назначение в Сибир. Там се провеждаха серия дълбоко секретни експерименти, чиято крайна цел беше промяна на времето, спиране на ураганните северни ветрове и пренасочването им в друго направление. В работните групи обаче действаше американски агент.

Във Верхоянск, най-студената точка на планетата, той успя да идентифицира агента, принуди го да изскочи от леговището си и започна да го преследва по скованата от вечен лед тундра. Бяха двама луди, абсолютно луди мъже, обгърнати от самотата и студа.

Във Верхоянск студът е пълновластен господар. Човекът е нищо, една незначителна точица сред безкрайната снежна пустош. Сняг, вечен сняг. Заслепяващ, вкочаняващ, проникващ до костите. Самата смърт.

Проторов обаче си спомняше само задачата, първата и естествено най-важната в живота му. Поне така си мислеше тогава. Не я разбираше, но не се и опитваше да го стори. Просто се зае да преследва врага, студът нямаше никакво значение, дори беше добре дошъл.

Препъваха се по леда, хлъзгаха се, падаха, после отново ставаха… Снежни фонтани се вдигаха при сблъсъка на здравите им млади тела. Проторов лекомислено бе решил да използва револвер със заглушител — една глупост, която се дължеше на неопитността. Макар и внимателно смазани, частите на това оръжие бързо замръзнаха, същата участ постигна и ножа му, залепна като циментиран в канията. Остана с голи ръце.

В продължение на половин час здраво вкопчените им тела се клатушкаха по снега, никой не отстъпваше. Дебелите дрехи им пречеха да покажат уменията си в ръкопашния бой. Студът бавно и неумолимо изсмукваше силите им. Много по-късно Проторов си даде сметка, че е успял да надделее единствено благодарение на духа си. Не беше нито по-умен, нито по-смел, нито по-бърз от своя противник — неща, които постоянно му се втълпяваха по време на обучението. Оказа се, че са чиста лъжа. Победи американеца просто защото се оказа малко по-издръжлив от него.

Когато най-сетне тъмнокосата глава на чужденеца се отпусна в розовия от кръвта сняг и прекъснатото му дишане бавно замря, той не изпита очакваното чувство на триумф. В главата му имаше една-единствена мисъл — той, Проторов, все още е жив, гърдите му се надигат и отпускат, устата му е суха, пулсът блъска в ушите му, в гърлото му се надига горчива киселина, която го прорязва с пареща болка.

А после… После напрежението изведнъж спадна, топлината напусна сгорещеното му тяло и то се разтърси от неудържими спазми. Очите му се спряха върху безформената купчина в снега. Това допреди миг беше човешко същество, топло и живо! Учуди се на тази странна мисъл, проблеснала, като светкавица в помътеното му съзнание. Враг на народа, бяха му казали те. Точно така, съгласи се той. Враг на народа… Враг, враг! — … толкова време е останало…

Проторов се стресна и върна в настоящето, сигурен че никой от присъстващите не е забелязал моментното му разсейване.

— Какво? — остро попита той.

Тонът му беше умишлено — груб — така докторът щеше да разбере, че грешката е негова, а не на Проторов, който не беше чул думите му.

— Използвахме цялото време, с което разполагахме, другарю — почтително се коригира другият.

— И какво? Добрахте ли се до нещо?

— Всяка дума е записана — отвърна докторът. Трябва да му вдигна мерника на този тип, помисли си Проторов.

— Все пак има един положителен елемент — намеси се младият лейтенант и Проторов се извърна към него.

Симпатичен младеж, помисли си той, и аз бях като него преди години…

— Знаем със сигурност, че американците нямат повече информация от нас по отношение на „Тенчи“ — продължи лейтенантът. — Дори бих си позволил да допусна, че в този момент ние сме крачка пред тях.

Проторов се замисли, после бавно кимна с глава. Лейтенантът е прав. А в цялата история съществува и втори положителен елемент — самият обект. Или по-точно казано — тези, на които обектът служи.

— Добре — все така рязко каза той. — Опаковайте трупа и го върнете обратно в колибата му на Хоншу. Искам американците ясно да разберат каква грешка са допуснали!

Останал отново сам в странната стая без прозорци, той включи вентилаторите, за да очисти въздуха от противната миризма на наркотици и смърт. После запали осветлението.

Очите му отново пробягаха по разпечатките на спътниковите снимки. Беше направил още една стъпка към него, усещаше с цялото си тяло, че вече е близо, съвсем близо до него! Дали ключът на загадката не беше сред тези разпечатки? И защо не може да го види, ако наистина е така?

Изръмжа от отвращение и разочарование, ръката бръсна безполезните хартии в металното кошче до бюрото му, пръстът му натисна бутона на машината за унищожаване на документи. Стаята се изпълни от остро потракване на стоманените зъби. В мислите му отново изплува представата за хапещ студ, примесена с картината за един омазнен вързоп, хвърлен пред прага на врага. А тази представа събуди загрижеността му за това, което получаваха от „Сахов-IV“. Пълен провал, независимо от супермощната техника, с която беше оборудван този спътник, но в края на краищата той не е нищо повече от една машина. Макар и съвършена, тя може да върши това, което човек я програмира. Нищо повече. А възможно ли е някъде по километрите кабели на тази мрежа от стотици милиони долари да има повреда? Напълно възможно, призна си с въздишка той.

Нищо, Проторов притежава свой собствен жив спътник и той все още функционира безотказно.

— А сега започваме — каза Акутагава-сан от мътилката на спомените на Никълъс.

— Но как? — учуди се Никълъс. — Не виждам нищо!

— Никога ли не си тренирал с превръзка на очите риуто на Канзацу.

— Тренирал съм, разбира се. Но само в границите на салона, където е гладко, няма дървета, камъни и храсталаци…

— Тези изпарения са като мрака — продължи Акутагава-сан, без да го чува, — дори още по-трудни за ориентация, защото в мрака човек може да се ръководи по отблясъци от луната, звездите или някой фенер. А в мъглата няма нищо.

— Не мога дори да ви видя.

— Но ме чуваш.

— При това отлично. Сякаш говорите съвсем близо до лявото ми ухо, но трябва да държа сметка и за особената акустика, разбира се…

— Точно така — каза Акутагава-сан. — Разбереш ли как действа акустиката, тя ще се превърне в ново и мощно оръжие от твоя арсенал.

Никълъс замълча и се опита да се ориентира в мъглата, надвиснала над долината Мошино. В крайна сметна стигна до заключението, че е напълно безпомощен, не усеща нищо друго, освен успокояващото присъствие на йонина.

— Вероятно знаеш, че голяма част от „кужи кири“ дължи силата си на „яхо“ — магията „яхо“… Вярваш ли в магии, Никълъс?

— Вярвам в това, което съществува, сенсей — отвърна Никълъс. — И отхвърлям това, което не съществува.

Настъпи мълчание, после Акутагава-сан тихо промълви:

— Това е много мъдър отговор за младеж като теб. А сега искам да ме слушаш внимателно. У всеки човек съществува един междинен пласт на съзнанието, разположен между реалността и нейната противоположност. Именно в него властва въображението, там се раждат мечтите и неясните предчувствия, генерира се всекидневното безпокойство и притесненията.

— Това не е магия, в този пласт няма нищо свръхчувствително. Напротив — произходът му е доста примитивен… Далечните ни прадеди са прибягвали до помощта му за изостряне на своите възприятия, защото в противен случай биха загинали. Най-често са го използвали при защита от дивите зверове или враждебни племена, които са искали да завладеят пещерите и жените им.

— Да, да, пещерите… Именно за онези безкрайно далечни времена става въпрос. С настъпването на така наречената цивилизация този междинен пласт започва бавно да се атрофира. И каква полза от него наистина, след като човекът вече притежава сигурността на здраво заключените къщи и апартаменти, след като отдавна е покорил всички останали форми на живот на тази планета?

— Но той отказва да изчезне и постепенно се превръща в източник на всичките ни дребни страхове — безпокойство на работното място, страх от уволнение, страх от отхвърляне на чувствата ни, ревност по отношение на чуждите успехи… Тези чувства ни поглъщат бавно, но сигурно, те са факторът, който поддържа напрежението в организма ни и ни кара да се борим с всички сили за своето оцеляване. Същевременно това оцеляване не е онзи остър и всекидневен проблем, какъвто е бил някога, то неусетно се е превърнало в стремеж към напредък и подобряване на нашето положение в обществото. Така някогашната предпазливост се превръща в безпокойство — болестта на модерните времена.

— Затова отново ще ти повторя, Никълъс-сан — в този пласт няма нищо тайнствено. Тук не става въпрос за просветлението на светците, тъй като двамата с теб не попадаме в тази категория. Ние сме хора от реалния свят, не разполагаме нито с времето, нито със склонността да се откажем от светските съблазни — нещо задължително за онези, които са решени да се въздигнат до чистата и сияйна святост.

— Пред теб се разстила „гецумей но мичи“, Никълъс. Лунната пътека, която трябва да откриеш, в която трябва да се потопиш. Сам, Никълъс. Аз не мога да ти помогна с нищо друго, освен да ти напомня за нейното съществуване. Но и това напомняне може да ти бъде от полза, когато започнеш да мечтаеш и решиш да откриеш произхода на своите мечти.

— Но как ще разпозная „гецумей но мичи“, сенсей?

— По две неща. Първото е, че ще усетиш ясно своите сетива, те ще придобият съвсем реални измерения. Ще имат обем, тегло, резонанс…

— Значи ли това, че ще чувам по-добре?

— Да, но по особен начин. Не трябва да бъркаш теглото с усилването. Няма да чуваш по-добре, както казваш… Ще чуваш по-различно… А второто усещане ще бъде още по-конкретно. Ще чувстваш присъствието на светлина дори когато си обгърнат от непрогледен мрак.

— Простете ми, сенсей, но не разбирам…

— Не е нужно да разбираш, Никълъс. Просто запомни това. — Гласът на Акутагава-сан бавно заглъхна. Никълъс разбра, че е останал сам на планинския склон. Риуто беше далеч, влажните изпарения сякаш погълнаха чувството му за ориентация, което никога досега не го беше подвеждало.

В гърдите му се размърдаха пипалата на паниката. Страшно му се искаше да извика Акутагава-сан, да го помоли да почака. Прехапа устни, пронизан от дълбоко чувство за срам. Не само за себе си, но и за Канзацу, своя доскорошен сенсей, който го беше пратил тук.

С разтуптяно сърце си припомни единствения съвет на Акутагава-сан — да започне да мечтае за нещо, а след това да проследи произхода на мечтата си. Седна на влажната земя, зае поза лотос и затвори очи. С усилие на волята успокои дишането и кипящата кръв във вените си. Сложи ръце на сгънатите си колене и ги обърна с дланите нагоре.

После съзнанието му жадно попи първия образ, който се мярна в него. Образът на Юкио. Инстинктивно се вкопчи в него, после поклати глава. Не, раната още кърви. Не бива да мисля за загубата й, трябва да открия нещо друго…

Но нищо друго не идваше. Умът му просто искаше да мечтае за Юкио, и толкоз. С огромно усилие на волята си наложи да се отпусне и да мисли за нея спокойно, без чувство на мъка и самота.

Пред очите му изплува буйната, черна като нощта коса, под полуспуснатите й тежки клепачи проблясваше еротично обещание. Той си спомни първата им среща на онзи прием, усети как твърдото й топло бедро се долепи до неговото, усети възбудата от докосването на плоския й корем до слабините му. Танцуваха плътно прегърнати сред множеството двойки на дансинга, очите й дяволито проблясваха.

Спомни си за неясната, сянка, очертала се отвъд остъклената врата на банята, миг по-късно Юкио се озова до него под душа, съвсем гола. Ситни водни капчици овлажниха хладния хълбок, овалната гладка гърда с черно, щръкнало от възбудата зърно… Той хлъцна от изненада, а тя се притисна до него. Топло докосване, сладка прегръдка, дъх на праскова от устата й, възпламеняващо парване на пъргавото езиче… А после… После горещо, влажно съвкупление, безкраен екстаз под сребърния водопад, леещ се върху, раменете им като… Светлина!

Главата му рязко се вдигна, очите му се отвориха. До него седеше Акутагава-сан и мълчаливо го наблюдаваше. Нещо в гърдите му натежа, обзе го странна сексуална възбуда. Имаше чувството, че се спуска в дълбока дупка, от която вижда всички подробности на околния свят. А на практика не виждаше нищо, мъглата наоколо беше все така плътна.

Тръсна глава. Дали наистина виждаше Акутагава-сан, или просто го усещаше? Отвори уста и зададе на глас този въпрос.

— Не мога да ти отговоря, Никълъс. Ще кажа само, че това няма значение. „Гецумей но мичи“ е тук и ние я използваме. Искам да ти посоча една съществена нейна особеност — тя се усеща и възприема повече чрез тялото, отколкото чрез духа. Онази част от теб, която не е свързана с източния ти произход, се стреми да разбере, да проумее същността на „гецумей но мичи“. Докато източната кръв в жилите ти позволява да се освободиш от духа и егото си — нещо невъзможно за европееца, който е прекалено страхлив. Той не може да пусне духа си в неизвестното, защото в примитивния му ум подобен акт е неразривно свързан със смъртта. Хората от Запада се стремят да разберат смисъла на смъртта, защото се страхуват от нея. Всички знаем това. Те не са в състояние да я приемат като нас, защото не притежават концепцията за „карма“, още по-малко могат да видят това, което за нас е очевидно и естествено — смъртта е просто част от живота.

Акутагава-сан се раздвижи и Никълъс беше сигурен, че обутите му с „гета“^[12] крака въобще не докосват земята.

— Сега, след като вече намери лунната пътека, дойде време да използваш енергията й за първите и най-повърхностни фази на „кужи кири“. Този процес ще ти отнеме много месеци, ще бъде много болезнен за теб, особено в началото. Защото ще създаваме ужас от най-чиста проба и ти трябва да свикнеш с този процес. Кошмари ще смущават съня ти, състоянието ти няма да е по-добро и докато си буден. Ще отслабнеш и ще се превърнеш, в бледа сянка с дълбоко хлътнали очи, често ще те обзема мисълта за сепуку…

— Това не ме плаши, сенсей.

Мрачното изражение на Акутагава-сан не се промени.

— Добре — кимна той. — Помни добре тези думи, когато започнем спускането си в ада.

Мрачното и дъждовно понеделнишко утро върна хората обратно в действителността. По радиото съобщиха за опасност от мъгла. Опасност, която Никълъс почувства още при първите си крачки извън хотелския праг. Над хлъзгавите улици висеше сиво-кафяв смог, влажните му пипала поглъщаха върховете на по-високите сгради. В ден като този връх Фуджияма едва ли щеше да се вижда от кабинета на Сато.

Томкин, настанил се до него в лимузината за краткото пътуване до Шинюку, изглеждаше малко по-добре, макар че все още беше блед и отслабнал. Оплака се, че мъглата е причина за нетърпимото му главоболие.

На слизане от колата пред сградата на Сато, той хвана ръката на Никълъс и дрезгаво прошепна:

— Не забравяй, че разполагаме само с тази седмица, Ник. Не успеем ли да сключим сделката за обединението, всичко ще отиде по дяволите.

В очите му все още се долавяха следи от нездравия трескав блясък, дъхът му беше по-противен от обикновено.

Пред асансьора ги посрещна госпожица Йошида и без бавене ги въведе в кабинета на Сато. На тази височина от прозорците се виждаше само мрак, сякаш нощта беше забравила да се оттегли. Всички лампи светеха, но бяха безпомощни пред всепоглъщащата мрачност на деня. Настаниха се удобно около заседателната маса, само Ишии остана прав до стената, сякаш на пост.

Думата взе Сато.

— Преди да възобновим преговорите, искам, да поясня защо помолих юридическите ни съветници временно да се оттеглят — започна той. — Не бихме желали да проявим неуважение към Грейдън-сан, но двамата с Нанги-сан решихме, че ще е по-разумно да проведем тази част от разговорите си без свидетели.

Прочисти гърлото си и изчака Нанги, който бавно запали цигара.

— Страхувам се, че насрочените за утре следобед разговори ще трябва да бъдат отложени, тъй като тогава е погребението на нашия верен приятел Кагами-сан. — Млъкна за миг, сякаш не знаеше дали трябва да продължи: — Може би ще ви прозвучи неуместно, но ние имаме чувството, че трябва да получим конкретни отговори на някои въпроси.

Леко се приведе напред и тялото му се приближи до Никълъс и Томкин, настанили се удобно върху мекия диван.

— Линеър-сан, ще ви призная, че сме напълно объркани от начина, по който е бил убит Кагами-сан. Не знаем нищо за това ву-шинг, за което споменахте в петък, нито пък виждаме някакви мотиви за подобно убийство.

— Надявам се, че след като имахте достатъчно време за размисъл и догадки, вие ще бъдете в състояние да хвърлите известна светлина върху трагичната случка, отнела живота на нашия скъп приятел и колега.

Елегантна и изискана реч. Никълъс я слушаше с искрено възхищение. Същевременно си даде сметка, че не беше мислил кой знае колко за смъртта на Кагами. Честно казано, след като се сблъска с Акико на сватбената церемония, в душата му нямаше нищо друго, освен това лице, превъплътило до съвършенство образа на първата му любов. Дали тя е Юкио?

Почувства се малко засрамен от факта, че през всичкото свободно време беше мислил само за своите проблеми. Не беше в негов стил да действа така и това го тревожеше.

Сега, извиквайки по спешност от паметта си пълния каталог на наблюденията, който беше направил в онази оплескана с кръв душна стаичка, той изхвърли от съзнанието си всички лични страхове и съмнения.

Преплете пръсти на корема си и започна:

— В мислите си многократно се връщам към знака ву-шинг върху бузата на Кагами-сан, на онази поредица от характерни особености при нанасянето му, която според мен изключва напълно версията за безпричинно нападение от страна на някой луд или нещо подобно…

— Искате да кажете, че това е предумишлено убийство, така ли? — намеси се Ишии.

— Точно така — кимна Никълъс. — Главно защото липсваха каквито и да било отпечатъци от стъпките на убиеца отвъд вратата, макар че това пространство винаги е влажно.

Сато изпъшка и хвърли къс поглед към Нанги. Онзи остана невъзмутим и Сато се изправи. Отиде до бара и си наля питие, макар че едва минаваше десет сутринта. Беше толкова развълнуван, че забрави добрите маниери и не предложи напитка никому, от присъстващите.

Отпи едра глътка, прочисти гърлото си и насочи невиждащ взор в огледалото над бара…

— Казахте, че сте забелязали редица особености, Линеър-сан — дрезгаво промълви той.

— А вие защо не повикахте полицията?

Всеки европеец без съмнение би отговорил на подобен въпрос. Но Сато само се обърна и спря тежък поглед върху лицето на Никълъс. Позволихме ви да надникнете в работите на „Сато Петрокемикълс“ именно защото не искаме намесата на полицията, казваше той.

А Никълъс зададе въпроса си просто защото искаше да бъде на сигурна почва. Никак не го беше грижа защо тези японци, не искат намесата на полицията, но това, че замесиха него, го интересуваше живо.

— Страхувам се, че Кагами-сан е бил убит бавно… — промълви той.

— Извинете ме, но какво означава това? — попита Ишии.

— Понесъл е множество удари с хладно оръжие, изключително остро…

— Можете ли да кажете какво точно е било то? — попита Сато.

— Не съм много сигурен — отвърна Никълъс. — Някоя от многобройните разновидности на „шурикен“.

Половината от уискито на Сато беше изчезнало и това беше единствен признак за вълнението му.

— Линеър-сан, когато споменахте ву-шинг, вие добавихте, че то представлява цяла поредица от наказания — промълви той.

— Какво по-голямо наказание от смъртта? — някак гневно подметна Нанги.

— Говорех за „мо“ — погледна го Никълъс. — Стриктно казано, то съдържа един-единствен наказателен елемент — изрязване на определена татуировка върху лицето на жертвата.

Бастунът на Нанги започна да почуква по тясното голо пространство между същинския кабинет на — Сато и останалата част на широкото пространство, където се бяха настанили останалите.

— Значи умъртвяването по този начин е нещо крайно необичайно, така ли?

— Точно така — отвърна Никълъс. Продължаваше да седи неподвижно, с ръце притиснати между коленете. Върху лицето му се бе изписало абсолютно спокойствие, за което употреби немалко усилия на волята. Не желаеше останалите да разберат чувствата му. Умът му не можеше да се откъсне от мисълта, че някой от собственото му риу, някой, който владее сложното изкуство на „ака и нинджуцу“, си е позволил подобен акт. Беше немислимо, но все пак се беше случило. Беше видял ужасните доказателства и беше сигурен. Трескаво се помоли на Бога да не му бъде зададен въпросът, който би взривил цялата ситуация…

— Има нещо, което не разбирам — обади се Томкин и Никълъс се приготви да отговаря на въпроса, на който нямаше отговор. — Нали спомена, че това „во-шинг“, или както там се произнася, идва от Китай? Какво общо има то с Япония? Аз си мислех, че двете култури са различни и нямат нищо общо помежду си, че само невежите европейци не правят разлика между тях…

Настъпи тежко мълчание, нарушено от жуженето на телефона. Ишии се отдели от бара и вдигна слушалката. С тих глас нареди да не ги безпокоят, останалите мълчаливо чакаха.

После натисна един бутон и затвори.

— Вас търсят, Нанги-сан — промълви той. Очите му проблеснаха с мрачно вълнение и Никълъс се запита на какво ли може да се дължи то. — Въпросът е спешен.

— Ще отида в съседната стая — кимна Нанги и се насочи към открехнатата врата, зад която надничаше древната „токонома“.

В стаята се настани напрежението. Никълъс прибягна до всичките си умения, за да го разпръсне, да насочи разговора по-далеч от областите, които все още не желаеше да дискутира.

— Не е трудно да се разбере защо едно древно китайско наказание се преподава като задължителна част от обучението при определени бойни изкуства в Япония — започна той. — Твърди се, и според мен съвсем справедливо, че корените на нинджицу се крият в Азиатския континент, а по-точно — в Североизточен Китай. И то положително е съществувало далеч преди цивилизацията на Япония. Но така е и при повечето от древните японски обичаи и традиции. — Стана и прекоси с котешки стъпки просторното помещение.

Движи се като опитен танцьор, помисли си Томкин. Сваля центъра на тежестта си толкова ниско, сякаш подът пружинира под краката му като сламен дюшек.

Никълъс седна на дивана срещу Томкин, вдясно от Сато и Ишии, след което продължи:

— На практика Китай и Япония са обвързани в далеч по-голяма степен, отколкото са склонни да признаят, просто защото между двете страни съществува остра и отдавнашна вражда.

— Но ако човек се замисли върху нещо толкова основно и важно, каквото е езикът, той веднага ще открие, че на практика китайският и японският са близки, сходни и почти взаимно заменими.

Млъкна за миг, очаквайки евентуални протести от страна на домакините си. Такива не последваха и той продължи:

— До пети век писмен японски език практически не е съществувал. Прибягвало се е до помощта на „катарибе“ — специално обучени да запомнят хора, благодарение на които, макар и в устна форма, ранната японска история е била великолепно съхранена. Но днес вече знаем, че това е било израз на примитивна култура. През пети век в Япония започват да се използват китайските йероглифи, но поради особеностите на местната култура, която още от най-ранни времена проявява изключително трудна приспособимост, „катарибе“ продължават да съществуват още цели триста години.

— Но между двата езика съществуват доста различия — отбеляза Сато с мрачно и посивяло лице.

Ишии изобщо не помръдваше.

— Така е — кимна Никълъс. — Дори в далечното минало японците са били хора, които трудно изневеряват на природата си. Никога, не са проявявали охота към новостите, но въпреки това са усъвършенствали вече възприетите от другите народи неща.

— Проблем на китайската писменост е нейната страхотна обремененост. Съдържаща хиляди йероглифи, създадени главно за императорските летописи, тя е била трудно приложима в обикновения живот.

— Ето защо японците се заемат със създаването на сричково фонетична азбука, известна днес под името „хирагана“. С нейна помощ китайската азбука „канжи“ става далеч по-гъвкава и приспособима за ежедневна употреба, още повече че „хирагана“ включва в себе си и онези типично японски изрази, за които не съществуват китайски йероглифи. Този процес завършва някъде към средата на девети век. По едно съвпадение това е периодът, през който източноевропейските народи създават кирилицата.

— Няколко десетилетия по-късно започва въвеждането на „катакана“ — нова и по-усъвършенствана азбука, с чиято помощ японският език вече е в състояние да асимилира бързо нахлуващите в страната чужди думи и изрази — нещо невъзможно за по-простата, състояща се само от четиридесет и осем срички „хирагана“.

— Но по това време Япония вече е напълно превзета от един особен китайски обичай — на континента се е считала за неприлична употребата на „канжи“ от страна на жените, същото е било възприето и тук. По тази причина се е получило едно особено сливане между „хирагана“ и „катакана“, родило първата истинска литература на Япония, при това в писмена форма. Става въпрос за „Постелното четиво на Сеишонагон“ и класическата „Генжи Моногатори“, датиращи от началото на XI век.

Отвъд стената Нанги бавно се доближи до бюрото от масивен кедър. Върху полираната до блясък повърхност нямаше нищо, той с лекота съзря част от лицето си, отразено от нея.

— Ало — проговори в слушалката той.

— Нанги-сан, обажда се Антъни Чин.

Гласът насреща беше тънък и неестествен, сякаш лишен напълно от човешки качества благодарение на електронните комуникации. Чин беше директор на „Азиатска банка“ със седалище в Хонконг, която Нанги беше успял да купи преди около седем години благодарение на комбинацията от погрешни управленски решения и силна нестабилност на финансовия пазар в колонията. Банката беше на ръба на банкрута и по тази причина покупката на Нанги беше изключително изгодна.

Нанги отлетя за Хонконг и предложи спешна програма за финансово стабилизиране, която му даде две предимства едновременно — неограничен приток на капитали след двадесет месеца плюс минимален риск през периода на стабилизация. Оставаше да се види как ще се развият събитията. И те се развиха по чудесен начин — през пролетта на 1977 година, колонията бе обзета от треска за недвижими имоти и земя, цените им скочиха до небесата. По препоръка на Нанги Антъни Чин беше инвестирал почти целия основен капитал на „Азиатска банка“ в недвижима собственост, проведе ред изгодни спекулации и в края на 1980 година капиталът им нарасна с повече е четиристотин процента.

Нанги следеше отблизо действията на своя директор и оцени по достойнство безспорните му заслуги. Защото именно Чин беше този, който предвиди страхотния бум през 80-та година и препоръча неотслабващ темп на експанзия.

— Няма начин, нещата ще продължават да се развиват натам — каза му Чин в края на седемдесет и девета. — Островът е претъпкан, около пристанището положението е същото. Вече са готови плановете, за застрояване на Новите територии в континенталната част на Хонконг, там ще се засели новосъздадената средна класа. С очите си видях архитектурните проекти за шестнайсет многоетажни блока, всичките разположени в радиус два-три километра от пистата за надбягвания. Ако сега купим тези терени, само след две години ще удвоим вложения капитал.

Нанги обаче беше предпазлив. Не забравяше, че наближава краят на деветдесет и девет годишния период, за който Китай е отстъпил Новите територии на британската колония. Самите нейни жители се отнасяха пренебрежително към комунистическия гигант отвъд границата, сигурни че той няма да тръгне срещу собствените си интереси. Защото Хонконг и Макао наистина бяха неговият единствен прозорец към света, чрез тях той си осигуряваше пълноводен поток от твърда валута и естествено всички очакваха това състояние на нещата да продължи.

Но Нанги беше реализирал множество сделки с китайците и разбираше отлично механизма на тяхното мислене. По тази причина беше сигурен, че през осемдесетте години на века те съвсем не ще се нуждаят единствено от пари.

Той успя да предскаже с абсолютна точност както падането на Мао, така и на заместилата го „банда на четиримата“. Не му беше трудно да стори това, тъй като в съвременен Китай се развиваха точно онези процеси, които бяха довели до свалянето на тристагодишното управление на династията Токугава в собствената му страна. Китайското ръководство беше стигнало до болезненото заключение, че трябва да се отвори към Запада, ако иска да оцелее. То разбра, че час по-скоро трябва да прекрати самоизолацията, наложена от Мао и довела до стагнация в промишлеността, културата, търговията и творческите изяви, да преглътне потискащите петгодишни планове.

Нанги все по-ясно виждаше, че Китай се нуждае от два основни лоста за своето оцеляване, по-важни от парите, но и далеч по-опасни — тежка промишленост и ядрен потенциал. Страната изпитваше остра необходимост от реализацията на комплексни проекти, огромни по своите мащаби и следователно страшно скъпи. При липса на достатъчно капитали тя нямаше друг избор, освен бартерна сделка. А единствената стока, която можеше да предложи в замяна на астрономически по своите, мащаби капиталовложения, беше Хонконг. Успеят ли да внушат на Великобритания, че няма да се колебаят да приберат всичко, което тази страна е градила с толкова труд и средства върху тясната ивица азиатска земя, успеят ли да придадат достоверност на тази заплаха, те ще бъдат в състояние да поискат каквото им хрумне. А Великобритания притежава всички модерни технологии, за които мечтае Китай.

Нанги имаше усещането, че Пекин всеки момент ще предприеме първата си стъпка в тази посока. Несъмнено тя ще бъде свързана с някакво официално изявление, според което договорът за аренда няма юридическа сила за сегашните власти в Китай. После ще дойде и неизбежната декларация, че скоро (без да се споменава конкретна дата, разбира се) ще започне процесът за възстановяване на китайския контрол над колонията.

Нанги си даваше ясна сметка, че подобен ход на нещата ще превърне в пепел сегашния бум в цените на недвижимата собственост. Нима ще се намери чуждестранен инвеститор, който да хвърли парите си в подвижните пясъци на една толкова несигурна политическа обстановка? Неизбежен резултат от всичко това ще бъде рязък спад както в търговията с недвижими имоти, така и на борсите. Нанги не искаше да се окаже въвлечен в подобна ситуация, затова без колебание забрани на Чин исканото разширение на спекулациите.

— Остави и другите да се поналапат! — нареди той. — Ние ще си седнем на паричките и ще чакаме.

Развоят на събитията надмина и най-мрачните му прогнози. Декларацията на Китай стана факт в края на 1982 година и поданиците на Нейно величество Елизабет изпаднаха в паника. Започнаха продължител ни преговори с комунистите с надеждата да разрешат незабавно най-главните проблеми и по този начин да спрат главоломния срив в икономиката на своята колония.

Нанги неволно се усмихна. Беше предвидил всичко това, беше проявил максимална предпазливост. Държащи всички козове в ръцете си, китайците несъмнено ще протакат нещата до безкрай, ще се наслаждават на триумфа си. За тях беше задължително Англия да изпие горчивата чаша до дъно, да осъзнае собствената си безпомощност.

Преговорите бяха прекъснати за неопределено време, последиците се стовариха върху Хонконг с цялата си тежест. Борсовият индекс „Ханг Сенг“ спадна стремително от 1730 пункта в началото на декември 1982 до 740 в края на същия месец. В началото на следващата година фалираха първите по-дребни компании за търговия с недвижима собственост, в средата на годината ги последваха и две-три от големите.

„Най-много ни тревожи състоянието на банковия сектор“, призна Джон Бремидж, финансов министър на Хонконг…

Сега, вслушващ се в гласа на Антъни Чин, долитащ оттатък океана, Нанги отново благодари на Бога за проявения консерватизъм и предпазливост.

— Как вървят нещата в „китайската градинка“? — шеговито попита той, прибягвайки до израза, с който двамата често се поднасяха. Но този път Чин не реагира, явно други неща му бяха на главата.

— Страхувам се, че имам лоши новини, Нанги-сан — тихо каза той.

— Не се безпокой, ако отново са започнали да притискат банките — отвърна Нанги. — Ще се справим, знаеш с какви капитали разполагаме.

— Точно там е работата — въздъхна Чин. — Капиталите ни са далеч по-малко, отколкото мислите. Едва ли ще издържа на поредния натиск, колкото и слаб да е той.

Сърцето на Нанги се сви и пропусна един такт. Направи върховно усилие да запази спокойствие, в главата му изплува образът на Светата троица, бързо изместен от хиляди, нетърпящи отлагане въпроси. Но той отвори уста едва след като беше сигурен, че е успял да ги степенува според тяхната важност.

— Къде са парите?

— Вложени са в шест от жилищните комплекси на Ша Тин — с нещастен глас отговори Антъни Чин. — Знаех какви са вашите заповеди, но вие сте далеч, а аз се чувствах господар на положението. Нямате представа какви пари щяхме да направим! Но сега не мога да намеря наематели. Обстановката е неспокойна, страхът от комунистите нараства… Всички са здравата разтърсени, дори и най-могъщите „тайпани“…

— Уволнен си! — късо рече Нанги. — Имаш десет минути да напуснеш сградата. След това охраната ще получи заповед да те арестува. Същата участ ще те сполети и ако си позволиш да докоснеш дори един документ!

Тресна слушалката, после я вдигна отново и бързо набра номера на Алън Су — вицепрезидента на „Азиатска банка“, който отговаряше за счетоводството и статистиката.

— Господин Су, на телефона е Танцан Нанги. Моля ви да не задавате никакви въпроси. От този момент нататък сте назначен за президент на „Азиатска банка“, Антъни Чин вече не е мой служител. Моля ви да наредите на охраната да го отстрани веднага, но преди това да се уверят, че не взема нищо със себе си… Да, а сега имам няколко спешни задачи…

Ще трябва да отстрани единия. Но кого — Червения или Синия? Поклащайки се върху изумрудените вълни, Бристъл си избра Синия.

Седеше върху брезентовото столче с увиснало дъно, което беше виждало и по-хубави дни, и чакаше нещо да захапе стръвта, помръдваща пет метра под него. На стотина метра от лодката му се полюшваше издълженият силует на двумоторната яхта за развлечения, на която се намираше компанията на Аликс Логан и, разбира се, Червеното чудовище, съумяло да извърши чудо (според способностите си естествено), за да не стърчи там като порязан палец.

Кордата се опъна и макарата се завъртя. Бристъл видя как краят на спининга му се наведе и потрепна, ръцете му автоматически започнаха да навиват найлоновия конец. Ако беше въпрос на лични предпочитания, той положително би си избрал Червеното чудовище. По простата причина, че то беше по-едро дори от него и видът му внушаваше сладката представа за един хубав тупаник.

Но и дума не можеше да става за предпочитания. През дългите месеци наблюдение той успя да намрази именно Синьото чудовище. Преди всичко, защото гледаше Алекс съвсем не така, както повеляват служебните задължения, а някак като човек, който има неоспорими собственически права над нея.

За Червения тя беше просто един от многото обекти, които беше охранявал и му предстоеше да охранява. Той стриктно се придържаше към получените заповеди — да изолира и закриля обекта, да му позволява контакти само с хора, които са проверени и одобрени предварително.

Но нощното чудовище обичаше да я гледа. То имаше достъп до апартамента й, не за цялата нощ естествено, но все пак достатъчно за едно основно претърсване. После вратата се затръшваше под носа му и той се спускаше с поклащане по бетонните стъпала с клечка за зъби в устата.

Прекосяваше улицата и се насочваше към блестящите витрини на близката закусвалня, в която се сервираше пиле на грил. Купуваше порция, която спокойно би нахранила четиричленно семейство, сядаше на някой от оранжевите пластмасови столове и отправяше поглед към осветения квадрат оттатък уличното платно, зад който се събличаше Аликс Логан. Омазнената му уста механично преживяше, парченца пилешка кожа лепнеха дори по хлътналите му бузи, езикът му час по час изскачаше да оближе мазните устни. Бристъл беше убеден, че това, последното, нямаше нищо общо с вкуса на храната.

Рязко подръпване го принуди да се наведе ниско над въдицата, нещата очевидно започваха да се нагорещяват. Запъна подметките на износените си сандали в борда на лодката и дръпна с цялата тежест на тялото си. Но долу, в морските дълбини, сякаш се беше скрил самият дявол. Тласъкът, придружен с рязко въртеливо движение, беше толкова силен, че той почти излетя от брезентовото столче. Какво беше закачил, Господи? Мускулите на гърба му се издуваха от напрежение, цялото му жилаво тяло се противопостави на звяра, захапал стръвта в другия край на кордата.

Сто метра по-нататък, отвъд диамантените проблясъци на развълнуваната вода, ясно се виждаха фигурите на Аликс и нейните приятели. Всички бяха по бански, бронзовите им тела блестяха от крем против изгаряне, лицата им бяха извърнати право срещу палещите, лъчи на слънцето, косите им се вееха на вятъра. Пропукваха капачетата на кутийки ледена бира, безгрижен смях се носеше над вълните.

Бристъл продължаваше да се бори с рибата, макар очите му да не изпускаха увеселителната яхта, а умът му все още да бе зает със Синьото чудовище.

Огромните му мускули окаменяха, адреналин нахлу във вените му, душата му заликува. Никак не е лошо да си жив, дявол да го вземе! Ужасът от гроба, в който искаше да го натика Томкин, остана някъде далеч. Потръпна и забрави всичко — кошмарната нощ, грохота на търкалящата се кола, неудържимото падане, от което стомахът му се преобръщаше, световъртежът и измъкването от пламтящия метален ковчег, тържествуващото съскане на огъня на сантиметри от лицето му, безкрайното търкаляне по стръмния склон към озъбената маска на Смъртта.

С хладна усмивка на лице Бристъл продължи да навива здравата найлонова корда, всяка фибра на тялото му потръпваше от чудесното усещане за пълнокръвен живот. Лодката ритмично се полюшваше над водната бездна, дробовете му преливаха от чистия солен въздух с едва доловим аромат на корабно гориво, ръцете и раменете му пареха под топлите слънчеви лъчи. Тихо припляскващата вода променяше цвета си непрестанно — ето сега е тъмносиня, в следващия миг просветлява, придобила топлия блясък на тюркоаз, а там, близо до линията на хоризонта, вече е яркозелена…

Но най-силно усещаше живота в края на кордата — предстоящата битка с голямата риба, стратегията за придърпването й все по-близо и по-близо до лодката, решителният миг на изтеглянето… Ох, колко пъти беше мечтал за подобни мигове през дългите и мрачни зими в Ню Йорк! А сега тези мигове се бяха превърнали в реалност!

Рибата вече беше близо. С издигането й към повърхността той все по-ясно усещаше кръгообразните й движения, знаеше, че наближава най-важният момент — да се концентрира за онази частица от секундата, в която трябва да отпусне предпазното езиче на макарата и да позволи на морското създание да потърси сигурността на океанските дълбини. Разбира се то нямаше, да намери тази сигурност — подпомогната от човешката хитрост, металната кука щеше да потъне още по-дълбоко в устата му… Но инстинктът го караше да бяга, да се спуска все по-дълбоко и по-дълбоко…

Макарата изпищя, кордата започна да се развива с главозамайваща скорост. Той знаеше, че ако я държи прекалено опъната, тя всеки момент може да се скъса от устрема на морския звяр.

Изчака я да се развие докрай, после вдигна въдицата високо над главата си и започна да върти макарата с бавни и равномерни движения. Знаеше, че сега му трябва преди всичко търпение. Пред себе си имаше безкрайно дългите часове на топлия следобед, нямаше какво друго да прави, нямаше къде да ходи. Разбира се, ако на шкипера отсреща не му хрумне да вдигне котва…

През цялото време я държеше под око. Знаеше, че никога не трябва да се превръща в пасивен наблюдател. Допусне ли това, лесно ще задреме и няма да научи нищо. Беше свикнал да използва празните часове на наблюдението за активно опознаване на своя обект. Необходимо беше да изучи характера и привичките му, тъй като рано или късно щеше да се изправи срещу него очи в очи и тогава тези познания щяха да му бъдат от огромна полза, особено за установяване на първия контакт…

Голямата риба започна да проявява признаци на умора. Бристъл усети, че месината се навива по-леко. Едновременно с това видя как високата и стройна фигура на Аликс се отделя от останалите и се насочва с неподправена грация към предната, палуба. Доловило раздвижването, Червеното чудовище механично извърна глава да я проследи, после, уверило се, че няма нищо опасно, отново се зае с бирата си.

Аликс спря пред леера от алуминиеви тръби на носа, хвана се с две ръце за него и се надвеси напред. Остана така дълго време, очите й не се отделяха от синята водна повърхност, избледняваща и сливаща се със също така синьото небе — там, далеч на хоризонта. Сякаш беше хипнотизирано от нещо, което виждаше в чистите и прозрачни дълбини.

С последен прилив на енергия рибата, окачена безнадеждно на кукичката на Бристъл, отново се стрелна в дълбокото. С рефлекса на милионите рибари по света той се концентрира в желанието си да я задържи — това трая само миг, само частица от секундата.

Но когато вдигна глава, Аликс вече я нямаше. Очите му светкавично пробягаха по палубата. Нямаше я и там. Може би е скочила да поплува, може би й е станало твърде горещо… Стомахът му се сви на топка, в съзнанието му отново изплува приведената й фигура на носа, втренченият в морето поглед. Така гледаше Гелда при първата им среща… Насочи вниманието си към водата пред носа на яхтата, в която се мярна мокра коса в карамелен цвят, бронзово рамо… Дали плува, или се дави?

Червеното чудовище я потърси с поглед, не я откри на носа. Остави бирата на стола до себе си и стана. Устата му се отвори и от нея се отрониха беззвучни думи. Шкиперът на яхтата поклати глава и махна към носа.

Червеното чудовище се хвърли напред и Бристъл мислено му пожела да побърза. Течението отнасяше Аликс далеч от кораба и нямаше никакво съмнение — тя не правеше нищо да се противопостави на водната стихия, ясно личеше, че се е предала напълно.

Червеният се затича край борда, забеляза я сред вълните и скочи. Заплува с широки загребвания, разстоянието между тях се стопи за минути. Капитанът помпаше надуваема лодка, няколко от мъжете му помагаха. Жените пищяха.

След миг лодката се залюшка по вълните, Червеното чудовище я придърпа, ръката му опитно придържаше брадичката на Аликс над водата.

Вдигнаха тялото й на палубата в момента, в който рибата на Бристъл изскочи на повърхността. Оказа се огромен марлин, който по всички правила на играта отдавна би трябвало да го завлече във водата заедно с брезентовото му столче.

Бристъл гледаше към яхтата. Стройното бронзово тяло на Аликс се очертаваше с яснотата на многоцветна дъга. Потъмняла от водата, косата й беше залепнала за раменете и приличаше на водорасли.

Червеното чудовище й направи изкуствено дишане, тялото й потръпна и се претърколи по корем. От устата й рукна солена вода. Някой й нахлупи бейзболна шапка, капитанът я наметна с хавлия и чудовището я свали в каютите.

Бристъл премести поглед към огромните блестящи очи на марлина. Дългото му тяло се гърчеше, опашката му разпенваше водата с мощни удари, дъжд от солени пръски заля лицето на мъжа.

Бристъл се приведе напред, ръката му стискаше куката за изтегляне. Едва сега видя какво представлява това великолепно животно — не дивеч, не ловен трофей, осъден да виси над камината му натъпкан със слама, а живот — истински пълноценен живот!

В главата му отново изплува споменът за горящата кола, за жестоката битка, която беше водил със смъртта. И изведнъж разбра, че битката на този марлин е не по-малко жестока. И двамата бяха истински бойци, предани и всеотдайни. Това прекрасно създание имаше право на живот не по-малко от него самия…

Погледна още веднъж в кръглото, чуждо, но кипящо от жизненост око и изведнъж почувства, че няма право да му отнема тази жизненост. Пусна куката на дъното на лодката и бръкна в джоба си за ножа. Наведе се и отряза месината само на няколко сантиметра от кукичката.

В продължение на една безкрайно дълга секунда рибата остана неподвижна край борда, очите й продължаваха да го гледат в лицето. После могъщата опашка разпени водата, стройното тяло се изви, синкавозелените люспи проблеснаха на слънцето. След миг вече я нямаше, на мястото й се пукаха ситни мехурчета, бързо погълнати от необятната шир на океана.

Името му беше Тенгу. Така го беше нарекъл сенсеят в съответствие с традициите: Той беше вторият агент на Виктор Проторов в „Теншин Шоден Катори“. Беше винаги нащрек, дори насън не го напускаше онова особено състояние на напрегната възбуда, което му позволяваше да оцелее. За разлика от Цуцуму.

Никога не го напускаше чувството, че се намира в кошер с разсърдени пчели. Отлично си даваше сметка, че само една дума е достатъчна, за да се насочи към него целият гняв, бушуващ в школата. А той се чудеше на неочакваната и необяснима смърт на Масашиги Кусуноки — всепризнат и уважаван лидер на школата за подготовка на нинджи.

Тенгу произхождаше от голямо селско семейство, което векове наред беше населявало Кюшю. Пазеше ясен спомен от деня, в който почина баща му, от начина, по който цялото семейство се обедини да преодолее с общи усилия нещастието. Тогава това му направи силно впечатление, но попаднал тук, той разбра, че съществуват много по-високи нива за обединение на колективната воля. Под нея попадаха всички — йонините, сенсеите и сенините (преподавателите по тактическа подготовка), попадаха и всички ученици.

В дожото ставаше нещо, което Тенгу не можеше да разбере. Някаква неосъзната вихрушка, някакъв духовен проблясък. Тенгу се опитваше да убеди околните, че и той участва в тях, но вътре в себе си съзнаваше, че това е безполезно. Тук беше загубен и чужд, без да знае причините за това свое състояние. Ако би могъл да се погледне отстрани, да направи трезва преценка на заобикалящата го среда, той сигурно би могъл да прецени, че просто му липсва онази всеотдайност и интензивна концентрация на духа, която би го превърнала в неразделна част от страданието на останалите, от мъката по Кусуноки, караща ги да вървят към целта си с нова, още по-непоколебима решителност.

През онези тежки дни, когато трябваше да изразходва до крайност психическите си сили, за да скрие истинската причина за присъствието си в „Теншин Шоден Катори“, душата му тръпнеше от страх. Най-остро усещаше това чувство, когато се сблъскваше с Феникс.

Феникс беше един от най-авторитетните йонини, влиянието му можеше да бъде сравнено единствено с това на покойния Кусуноки. А в очите на Тенгу това влияние беше дори още по-голямо. Преди всичко, защото беше по-млад и кипеше от жизненост, а освен това изследваше онези незнайни пътечки в човешката душа, на които Кусуноки отдавна беше обърнал гръб.

Феникс отделяше особено внимание на по-низшите в йерархията на школата, редовно разговаряше с повечето „сенини“, а това, поне откакто Тенгу беше тук, Кусуноки не беше сторил нито веднъж. Старият сенсей все повече се затваряше в света на своите мисли, все по-рядко се занимаваше с пряката подготовка на младежите, изключение правеше само за няколкото свои любимци, между които и Суижин — единствената жена тук.

Малко преди разсъмване Тенгу тихо се промъкваше в стаичката си, изтощен до крайност от изпълнението на секретните си проучвателни мисии, сърцето му се свиваше от ужас да не бъде разкрит.

Страхуваше се най-много от Феникс. Беше сигурен, че рано или късно йонинът ще усети подмолната му дейност и тогава всичко ще свърши. Не хранеше илюзии, че дълго ще може да се противопоставя на блестящия му ум и интуиция. Предпочиташе да сложи край на живота си, вместо да понесе ужасното отмъщение на този човек.

Израснал сред дълбоките предразсъдъци и суеверия на японското село, Тенгу имаше чувството, че се е изправил срещу самото ками, всемогъщо и безмилостно…

Феникс беше сянка, беше нещо, което Тенгу не можеше да възприеме. Всеки път, когато зърваше решителното му лице или тигъра, майсторски татуиран върху рамото и гърба му, той изпадаше в състояние на странна и неподлежаща на контрол парализа. По тази причина, въпреки указанията на Проторов, той предпочиташе да не демонстрира своята смелост, да се прикрива с всички възможни средства.

Нанги се върна в кабинета с непроницаемо лице. Беше сторил всичко възможно за момента, оттук нататък нещата зависеха от Алън Су и неговите хора, които ще направят всичко необходимо да систематизират документите на Антъни Чин и чрез тях да определят точното състояние на „Азиатска банка“. Су предложи това да стане при закрити врати, но Нанги добре знаеше с каква скорост се разпространяват слуховете в колонията и нареди банката да остане отворена, а в печата да бъде пуснато официално съобщение за уволнението на Антъни Чин, причина за което да бъде „злоупотреба с доверието на клиентите“. Не изпитваше никакво съжаление от факта, че срива в пепелта кариерата на този човек, довел банката му до ръба на банкрута…

Положението в Хонконг вероятно е доста неспокойно, помисли си той, след което каза в слушалката:

— Трябва да направим всичко възможно да спечелим време. Не искам да прехвърлям капитали оттук — това още повече би нажежило обстановката. Освен тора никога не използвам сигурни пари, за да спасявам несигурни. Запомнете добре това, господин Су. Във ваши ръце е както собствената ви кариера, така и тази на останалите служители в банката. Надявам се да се справите.

Прехвърляйки още веднъж в главата си отминалия разговор, той остана с убеждението, че всичко е направено както трябва. Оттук нататък нещата са в ръцете на добрия Господ Бог. Нека той реши съдбата на „Азиатска банка“. Разбира се, Нанги не спомена пред Су, че неговото кейрецу в момента не може да позволи прехвърляне на капитали. Банката има нужда от тях — значи тя сама трябва да си ги осигури.

Доволен от постигнатото на този етап, той насочи цялото си внимание към събитията в кабинета на Сато. Спомни си съвсем точно въпроса, който се канеше да зададе на Линеър, преди да го повикат на телефона. Спря зад облегалката на дивана, на който седяха Линеър, Сато и Ишии. Срещу тях, на широкото кресло, се беше изтегнал Томкин.

Извади цигара, щракна със запалката и започна:

— Преди да ни прекъснат по този нелюбезен начин, вие споменахте, че връзката между това „мо“ и смъртта е един твърде необичаен факт… Нали така, Линеър-сан?

Никълъс мълчаливо кимна, лицето му беше бледо и разстроено. Дали не докоснах важен нерв, изпусна облак дим от устата си Нанги. Дали не съм близо до нещо, което ще ми позволи да наложа волята си над този гайжин?

— Питам се дали ще проявите любезността да ми разясните целите на ву-шинг — добави той.

Пред Никълъс имаше две възможности — или да се компрометира окончателно в очите на домакините, или да ги хвърли в паника и по този начин да изложи на опасност преговорите, за които Томкин му напомни, че трябва на всяка цена да приключат през тази седмица. Част от истината сподели с Томкин още в петък, в хотела, друга част добави тук преди малко… Но единствен той, Никълъс Линеър, знаеше цялата тази истина с всичките й ужасяващи подробности. Толкова ужасяващи, че в момента дори не искаше да си спомня, за тях. Но Нанги — интелигентен и неотстъпчив, очевидно възнамеряваше да научи тази истина.

Стане ли това, многогодишните усилия на Рафаел Томкин ще отидат по дяволите.

Докато умът му напрегнато работеше, главата му бавно започна да се надига, сякаш по своя, независима воля… „Харагей“ — особено силното шесто чувство, което притежаваше, започна да сигнализира. За какво? Томкин! Нещо става с него! Тялото му се раздвижи още преди умът му да схване промяната в ситуацията.

Обикновено хитри и подвижни, очите на Рафаел Томкин някак избледняха, ирисите им потреперваха разфокусирано. Никълъс леко го докосна и веднага усети ненормалното, някак неритмично потрепване на тялото му.

— Бързо повикайте лекар! — нареди той.

— Тук имаме медицинска служба — отвърна Сато и погледна към Ишии, който вече се беше насочил към вратата. — Лекарят ни е много добър.

Томкин направи опит да каже нещо, но устата му безсилно увисна. Пръстите му се вкопчиха в сакото на Никълъс и конвулсивно замачкаха плата, очите му се изпълниха с алените искрици на страха.

— Всичко е наред — успокоително рече Никълъс. — Докторът всеки момент ще е тук. — Нещо пърхаше в паметта му, напираше да изскочи на повърхността. Нещо дребно и незначително, на което не беше обърнал достатъчно внимание. Какво ли е било?

По лицето на Томкин се появиха петна. Застанал в близост до него, Никълъс беше сигурен, че чува с просто ухо бесните удари на сърцето му. Вдигна ръката на възрастния мъж и сложи пръст върху вътрешната част на китката му. Натисна, отпусна… После натисна отново, а душата му се изпълни със смут. Не, наистина нямаше пулс!

Устата на Томкин се разкриви в безсилна гримаса, пръстите му конвулсивно задърпаха сакото на Никълъс. Надолу, към беззвучно шепнещите устни. Никълъс се наведе и напрегнато заслуша. Гърдите на Томкин напрегнато се повдигаха и отпускаха, дъхът му излизаше със свистене от тях, като от уморено духало… Дъх, натежал от сладникавата миризма на разложението. В съзнанието на Никълъс изведнъж проблесна споменът за това, което допреди малко му се изплъзваше, в следващата секунда отново изчезна, изместен от немощния шепот на Томкин:

— Грейдън… — промълвиха с мъка напуканите устни. — За Бога… Намери… Грейдън… Веднага!

Розовите отблясъци от изящното „канзаши“^[13] в косата на госпожица Йошида превръщаха в брилянти камъчетата по дъното на фонтана. Беше коленичила на крачка от открехнатата „фузума“^[14] на петдесетия етаж на небостъргача „Шинюку Сюрию“ — седалището на „Сато Петрокемикълс“. Оформена от способен архитект по вътрешен дизайн и от истински сенсей на градинарското изкуство, тази част от сградата беше превърната в чудотворен оазис на спокойствието сред лудницата на потъналия в тежък смог център на Токио.

Над сведената глава на госпожица Йошида полъхна ветрец. Вдясно от нея имаше голяма саксия, от която се виеше жилав бамбук, млад, зелен и гъвкав — качества, които японците особено ценят, когато става въпрос за отмора на духа.

Госпожица Йошида беше облечена в тъмночервено костюмче с модерна кройка. Макар и помощник на Сато по административните въпроси — един доста висок пост в компанията, по силата на традицията всички я приемаха като „служебно момиче“. Вече от години тя безуспешно се бореше да промени това положение. При по-друго стечение на обстоятелствата вероятно нямаше да е тук, а отдавна щеше да изпълнява традиционните женски задължения на съпруга и майка, на съвършена домакиня.

От нещастието със съпруга й бяха изминали вече почти шест години. Напуснал само за миг претъпкания от пешеходци тротоар, той беше блъснат от бързо движещ се камион и почина на място вследствие на тежки мозъчни травми. Госпожица Йошида остана сама с единствения им син Козо, който тъкмо влизаше в гимназията. Не в коя да е, а в онази, от която се набираха кадри за престижния университет „Тьодай“. Йошида и съпругът й направиха всичко възможно да вкарат момчето там (тя дори си позволи да помоли Сато за ходатайство) и вероятно затова останаха толкова изненадани от неговата неблагодарност. Козо с нищо не показа, че оценява усилията на родителите си или пък престижността на самото учебно заведение.

Госпожица Йошида въздъхна, раменете й се прегънаха под тежестта на спомените.

В началото се опита да приеме поканата на свекърва си и заживя при нея. Но само след няколко месеца откри, че отново е попаднала в ада, под желязната ръка на старата жена. Свекърва й беше истинска „хера моши“, която без колебание започна да се разпорежда с парите от застраховката и многобройните банкови сметки на своя син. Йошида не можа да се примири с унизителното положение на слугиня, един ден грабна сина си и се върна в онази част на града, която й беше близка от годините на детството.

Козо беше единствен смисъл на живота й и вероятно по тази причина тя скоро се превърна в „кийоку мама“ — майка-учителка. Работеше упорито със сина си, искаше да бъде пълен отличник, за да може да влезе в някоя от елитните „юку“ — частни курсове за допълнително образование, които се провеждаха само в почивните дни и бяха отделно от нормалната учебна година. Искаше това, тъй като познаваше добре равнището на обучение, което се практикуваше в училището на Козо. Там бяха възприели система, според която учениците не можеха да повтарят, но не можеха и да вземат по-бързо своите изпити. В съответствие с нея беше нагодена и учебната програма — към най-слабо възприемчивите. А те, по преценка на госпожица Йошида, бяха с няколко нива под способностите на сина й.

Безспорната интелигентност на Козо и нейната всеотдайност скоро дадоха плодове — той беше официално поканен да постъпи в едно от най-престижните „юку“, което използваше аудиториите на самия „Тьодай“.

Госпожица Йошида преливаше от щастие, тъй като добре помнеше своето собствено училище — обикновен женски колеж, в който ги учеха на светски маниери, на почтително отношение към бъдещата свекърва, на всички онези многобройни подробности, свързани е отглеждането на децата и воденето на домакинството. Будна и интелигентна по природа, тя още тогава се закле, че ако има дъщеря, ще я образова коренно различно.

Но кармата й се разви в друга насока. Когато докторът й каза, че не трябва да разчита на повече деца, тя твърдо реши да даде на сина си най-доброто образование в Япония образование, което ще отвори пред него вратите на едрия бизнес. По онова време вече и децата знаеха, че тези врати се отварят пред малцината випускници на престижните учебни заведения, а всички останали трябва да се задоволят с периферна и незначителна роля в живота.

Козо се оплакваше, че учителите му са го намразили заради записването му в престижното „юку“ проявявали нескрита ревност и правели труден живота му.

— Глупости! — сряза госпожица Йошида. — Само си търсиш извинения, за да не учиш! Знаеш ли колко плащам всеки месец за това „юку“?

Не му каза точната цифра, разбира се. Но вътре в себе си беше доволна, че съпругът й беше пестил и дори от гроба се усещаше значителната му подкрепа.

Преди две години (Господи, кога се изтърколиха?) Козо беше готов за матура. После, в продължение на цял семестър, се зае с тежката задача да се подготви за приемните изпити в „Тьодай“ — задача, с която малцина от съучениците му посмяха да се заемат. Блед и напрегнат, той излизаше рано сутрин и се връщаше от библиотеката през късните вечерни часове.

После, през трите седмици след Нова година, започна изпитният ад, наречен „шикеи жигоку“. Припомнила си го ясно, госпожица Йошида неволно потръпна.

Пренареди апартамента им така, че две трети от него да бъдат изцяло на разположение на Козо. Докато една сутрин…

Раменете на госпожица Йошида се разтърсиха, от устата й се откъсна жален вопъл, заглушавайки за миг тихия ромон на водата в красивото шадраванче, едва доловимото шумолене на зелените листа в изящно подредената градинка.

„Не, извика един властен глас вътре в нея. Защо пак се изтезаваш? Защо трябва да отстъпваш пред спомените?“

Заради покаянието, ето защо, отвърна му безмълвно тя. Сълзите тихо се търкаляха по страните й, мокреха копринената блузка и попиваха, в яката на лененото костюмче.

О, Буда! Нима мога да забравя онзи ужасен миг, в който пристъпих в стаята му и го намерих увиснал на нагънатия чаршаф, изритал встрани малкото столче под краката си?! Поклащаше се като чудовищен ветропоказател, по устните му се беше запечатала онази малка и тайнствена усмивка, с която спеше като дете… Но тогава чаршафите се увиваха около краката му, а не около шията му, Господи!

Бедният Козо, скъпият ми син!

Три месеца след като го погреба до баща му, в печата се появи статията на професор Соичи Ватанабе от токийския университет „Софиучи“. В нея той безпощадно бичуваше „горчивото преклонение пред образователните догми“ — една присъда, която тегне над всички деца на Япония. А тя отново потъна в сълзи, проклинайки се за липсата на съчувствие и разбиране, които би трябвало да прояви по отношение на сина си.

Още от самото му раждане беше започнала да го моделира според собствените си разбирания и едва сега си даде сметка, че практически не го познава като човешко същество, като индивид. Той постоянно беше едно продължение на собствената й личност, най-важното нещо в живота й, но въпреки това продължение, а не отделно човешко същество.

Скрила лице в дланите си, тя леко се поклащаше напред-назад, горчивите сълзи на мъката и самосъжалението отново рукнаха.

Така я завари смъртта. Черна сянка зад гърба на плачещата жена, тя протегна още по-черен пръст и докосна превития гръб. Лененият плат на сакото сякаш се разтвори под него заедно с плътта и костите. Нищото сякаш я разцепи на две и я погълна. Госпожица Йошида не чувстваше нищо, освен дълбоката си мъка, подсилена още повече от окървавения труп на Кагами-сан, който беше открила в стаичката за напарване. Споменът за него се преплиташе с образа на Козо; с неприятната миризма на Томкин-сан, вероятно дължаща се на огромните количества месо в храната му…

После усети нежното докосване по рамото си, слухът й долови тих женски глас. Бавно вдигна глава, гърбът й започна да се изправя и завърта по посока на неочакваната утеха.

Успя да зърне единствено разкошно оцветеното кимоно, блестящата синкавочерна коса, събрана на сноп по обичая на гейшите. После се разнесе странно свистене и широкото назъбено острие на „гунсен“^[15] се впи между очите й, носът й отхвръкна настрана, отрязан с лекотата на хирургически скалпел.

Оголените нерви бързо преодоляха шока на нападението и госпожица Йошида пронизително изпищя, усетила нетърпимата болка. От грозната дупка бликна фонтан кръв, блузката и сакото й бързо подгизнаха. Тялото й се люшна назад, краката й останаха свити под него. Клепачите й потрепнаха, очите й се разтвориха широко, най-сетне разпознали жената над себе си. Сърцето й се сви от ужас.

— Страхувам се, че не е по силите ми да направя нещо съществено — изправи се докторът. Посивялото му лице изглеждаше с десет години по-старо отпреди малко, при влизането му в кабинета. — Само в болница може да бъде спасен. — Въздъхна, тикна нагоре очилата с телени рамки и започна да разтрива слепоочията си. — Моля за извинение, но тези дни имам страхотно главоболие… — Измъкна от джоба си малко пластмасово шишенце и впръска някаква течност в ноздрите си. — Моят лекар настоява завинаги да напусна града! — Пъхна шишенцето обратно в джоба си и извинително добави: — Замърсяването, знаете…

Беше прегърбен и слаб японец на средна възраст, крехките лопатки на раменете му ясно стърчаха под измачканото сако. Очите му бяха умни и внимателни.

— По мое мнение и това няма да помогне кой знае колко — подхвърли той, после бавно започна да оглежда лицата на Никълъс, Сато и Нанги, които напрегнато го наблюдаваха.

— Не е сърцето — очите му се изместиха върху Томкин, проснат по гръб на дивана. — Признавам, че не зная какво може да бъде…

— Опитах се да му измеря пулса, преди да дойдете — обади се Никълъс. — Но изобщо нямаше пулс.

— Точно така — примигна като бухал докторът. — И това е най-странното. Отдавна би трябвало да е мъртъв… — Отново хвърли къс поглед към Томкин: — Знаете ли дали взема някакви специални лекарства, Линеър-сан?

Никълъс си спомни за малката пластмасова тубичка в хотелския апартамент.

— Вземаше „Преднизон“ — каза той.

Докторът сякаш се блъсна в стена и неволно се олюля. Никълъс скочи да го подкрепи. Лицето му пребледня още повече, от устата му не се откъсна никакво възклицание, устните му едва чуто прошушнаха:

— „Преднизон“… Сигурен ли сте, че е било именно „Преднизон“?

— Да.

Докторът свали очилата си.

— Мисля, че и линейката няма да ни помогне — поклати глава той, после постави очилата на мястото им и внимателно огледа присъстващите. Лицето му отново стана професионално, сякаш с едно махване на магическа пръчица. Никълъс често се беше натъквал на подобно изражение — най-вече у лекари и завръщащи се от фронта войници. Беше някакъв особен защитен механизъм, изпълняващ ролята на броня срещу горчивите стрели на скръбта. Докторът беше безсилен, изражението му ясно показваше това. Но показваше и друго — той беше от хората, които ненавиждат безсилието.

— Страхувам се, че Томкин-сан страда от последната фаза на „болестта на Такаясу“ — едно изключително рядко и опасно възпаление на артериите, известно още като „безпулсна болест“. Мисля, че на всички е ясно от какво е предизвикано то. За съжаление медицината е безсилна пред него.

Госпожица Йошида беше сигурна, че умира. Това не й се струваше толкова страшно, тъй като щеше да сложи край на страданията й, щеше да скрие дълбокия срам от проявената слабост, от страха й да изтегли късата сабя „вакизаши“ на своя мъртъв съпруг и да я забие до дръжката в долната част на корема си…

Но начинът, по който умираше, беше нещо съвсем различно. Умираше като куче, като нещастно, пребито на улицата животинче, което всеки подритва и подмята, докато животът напуска душата му с къси, задъхани въздишки.

Това не е смърт, достойна за жената-самурай, каза си тя, докато съзнанието й бавно помътняваше от острата болка, а очите й гледаха като омагьосани надвесеното над нея лице — мъртвешки бяло, с яркооранжеви черти — като на демоните в ритуалните пиеси „кабуки“.

Сякаш стремително потъваше в страховитите, извиващи се тунели на мрачната легенда, сякаш оживеният Токио с тълпи от забързани хора, тежък, замърсен въздух и ярки неонови светлини изчезна без следа. И на негово място бавно изплуваха къщите от дърво и хартия, зелените, потрепващи като струни бамбукови горички на някогашната Япония, обгърната в мъглата на тайнството, изпълнена с магическите легенди за живота на героите…

Всичко това се излъчваше от надвесеното над нея лице, тя чувстваше, че ужасното наказание е близо.

Но аз съм самурай, проплака един глас дълбоко в помътеното й съзнание. Нека загина в достойна битка, щом ми е писано да умра!

Ръцете на госпожица Йошида се повдигнаха нагоре, пръстите й се извиха като ноктите на граблива птица. Сграбчи смъртоносния „гунсен“, който продължаваше да й нанася свистящи удари, бавно започна да се отдръпва от техния обсег, тялото й мъчително се извиваше, лактите й поемаха градушката от удари, гореща и обилна кръв пълнеше отдавна подгизналите й подмишници…

Но устните й вече не трепереха, разтеглиха се в нещо средно между усмивка и болезнена гримаса, разкривайки здраво стиснатите зъби. Мощна доза адреналин съживи свитото й в ужас сърце: душата й, съживена от самурайския дух на далечни прадеди, гордо запя, разтвори се и пое към славната Голгота.

— Диагнозата е потвърдена сравнително скоро — в началото на 1979 година, вероятно в клиниката „Майо“.

— И нищо не може да се направи, така ли, Таки-сан? — попита Сато.

Слабичките раменца на доктора леко се повдигнаха.

— Мога да му инжектирам успокоително и да облекча болките му.

— Но в болницата сигурно разполагат със средства за…

Главата на Таки тъжно се поклати в знак на отрицание.

— Всеки миг ще свърши, Сато-сан. Ще му причиним излишни мъки, ако решим да го местим. А болницата… Лично аз не бих искал да умра в болница, ако имам правото на избор…

Сато бавно кимна, признал поражението.

Никълъс бавно се отдалечи от тях — малка групичка модерни съзаклятници, безсилни срещу грубите и примитивни природни закони. Коленичи до Томкин и отправи поглед към бледото му измъчено лице. Някога това лице излъчваше сила, беше прорязано от бръчките на властна непогрешимост, те определяха съдържанието му, силата на характера му…

Сега тези дълбоко врязани линии изместиха всичко останало, разширяваха се, фината им мрежа покриваше цялото лице… За десет минути Томкин остаря с десет години. За разлика от Таки обаче той никога нямаше да се подмлади. Болестта беше унищожила способността му за възстановяване.

По една мрачна ирония на съдбата Никълъс се оказа коленичил до смъртното ложе на човека, когото се беше заклел да унищожи. Не се разбунтува срещу нея. Такава е била кармата на Томкин и Никълъс я понесе с примирението и спокойствието, с които приемаше всичко в живота. Тези качества му помагаха да овладее неудържимото желание да говори с Акико, да задоволи разяждащото го любопитство, породено от нейната външност. Те го извадиха и от дълбокия шок след ужасното убийство на Кагами-сан.

По природа принадлежеше на Изтока, макар малко от майчините черти да личаха върху лицето му. Ако беше жив, Полковникът положително би открил своята младост в чертите на сина си, макар косата му да беше черна като на майката, а очите му да не гледаха толкова прямо.

В душата му бушуваше ураган от чувства. Сред тях изплува омразата към Томкин, накарала го да приеме да работи за него, да стане дори негов приятел, за да бъде близо до него, да успее да посади семената на отмъщението за убийството на най-близкия си приятел. Но въпреки всичко… Този човек притежаваше и някои качества, които неволно привличаха Никълъс… На първо място изключителната му лоялност. Беше готов да смъкне слънцето от небето, само и само да помогне на попаднал в беда негов човек. На второ, пламенната му бащина обич, особено по отношение на Джъстин, беше наистина затрогваща. По природа той не беше от хората, които дават външен израз на чувствата си, но тази обич личеше във всичко — от разбирането на емоционалното й състояние до признанието (поне пред себе си и Никълъс), че наистина има вина за това, което се беше стоварило върху главата на Джъстин.

Макар често да беше груб и невъзпитан, тези обноски служеха за прикритие на истинските му чувства. В мигове на откровение, много от които беше пожелал да сподели с Никълъс, той беше спокоен, интересен, а дори и очарователен събеседник.

Никълъс погледна сивото помръкнало лице. Лишено от одухотвореност, то приличаше на восъчна маска, изтъркана и поохлузена от честа употреба. Припомни си мъката заради приятелствата на Джъстин, горчивата му ярост срещу онзи използвач Крис, решителността му при прекъсването на тази връзка, която наистина беше спасила дъщеря му, но едновременно с това завинаги я беше отблъснала от него.

Прииска му се тя да е тук в този миг, само той можеше да оцени каква утеха би било за Томкин нейното присъствие. В крайна сметка семейството се беше оказало ахилесовата пета на Томкин. Беше жестоко да умре тук, далеч от дома, далеч от любимите си дъщери. Пред лицето на смъртта Никълъс винаги се чувстваше някак смален и незначителен. Смътно си даваше сметка, че това се дължи на европейската му кръв, беше наследство от Полковника. Докато с източната част на своята същност напълно разбираше, че смъртта е тясно свързана с живота, че на практика двете са едно и също. След като си се слял с всички неща на този свят, ти се сливаш и със смъртта. Това беше единствената му утеха в този момент.

Клепачите на Томкин потръпнаха, очите се отвориха. Кафявото на ирисите беше помътняло и някак посивяло. Дишаше трудно, напуканите му устни бяха полуразтворени.

— Извиках Грейдън — каза Никълъс. — Чака навън.

Нищо в очите на умиращия мъж не показа, че го е разбрал, те бавно се извъртяха и пробягаха по просторното помещение. Денят зад прозорците беше угаснал. Токио блестеше с милиони неонови светлини, разноцветните им черупки изтикваха надалеч настъпващата нощ.

Томкин извърна глава и Никълъс неволно проследи погледа му. Там нямаше нищо, само гола стена. Какво привличаше последните остатъци от вниманието му именно върху нея? Само котките гледат така, в нищото. После по стената пробяга сянка. Томкин конвулсивно потръпна.

— Докторе? — вдигна глава Никълъс. Обади се формално, тъй като можеше да различи настъпването на смъртта.

— Господин Линеър?

Никълъс бавно се изправи и се обърна към разтревоженото лице на Грейдън, юриста на Томкин. Изведнъж го обзе смъртна умора.

— Как е той?

— Докторът ще каже.

Таки коленичи до тялото на Томкин, опря стетоскопа в гърдите му и напрегнато заслуша. След секунда измъкна накрайника на уреда от ухото си и бавно се изправи.

— Страхувам се, че свърши — промълви той и започна да записва нещо в бележника си.

Грейдън избърса лице с ленена кърпичка.

— Толкова внезапно… — промълви той. — Никога… Никога не съм допускал, че е толкова близо…

— Вие сте знаел за болестта на Томкин, така ли? — попита Никълъс.

— Да — разсеяно кимна Грейдън. — Знаех само аз и доктор Кид, личният му лекар… — Очите му бавно се фокусираха и се извърнаха към Никълъс: — Томкин трябваше да ми каже, заради завещанието си… Нямаше как да ме заобиколи… — Пое дълбоко дъх и попита: — Бих ли могъл да получа чаша уиски с малко сода.

— Извинете — скочи на крака Сато. — Но при тези събития… — Приближи се с бързи крачки до бара, приготви питието и го поднесе на Грейдън. После, сипа една чаша и на Нанги, който беше пребледнял като платно.

Грейдън отпи едра глътка, после докосна ръкава на Никълъс.

— Елате за малко, моля.

Отдалечиха се на няколко крачки встрани. Никълъс спря и разсеяно попита:

— Какво има?

Грейдън отвори куфарчето си от гущерова кожа о рязко изщраква не:

— Има някои неща, които трябва да…

— Не сега — докосна ръката му Никълъс. — По-късно ще имаме достатъчно време за формалностите.

Адвокатът го погледна изотдолу:

— Съжалявам, господин Линеър, но имам съвсем точни инструкции. Господин Томкин беше съвсем категоричен по този въпрос. — Ръката му потъна в куфарчето и се появи отново с обемист плик. Върху предната му част беше написано името на Никълъс, а капачето му беше запечатано с червен восък. — Господин Томкин настоя да ви предам този плик в ръцете непосредствено след смъртта му, да го прочетете и подпишете в мое присъствие.

— Какво има вътре? — объркано го погледа Никълъс.

— Допълнение.

— Моля?

— Допълнение към завещанието на господин Томкин — поясни Грейдън и загрижено добави: — Трябва да го прочетете незабавно, господин Линеър! Такава беше волята на господин Томкин. — Очите му бяха големи и влажни: — Моля ви!

Никълъс обърна плика и счупи печата. Отметна капачето и извади няколко листа хартия, запълнени с едрия разкривен почерк на Томкин, после потъна в четене.

Никълъс,

Несъмнено си леко озадачен от развоя на последните събития и това е естествено. Признавам, че много ми се иска да зная чувствата, които те вълнуват в момента. Зная, че имаш такива, макар че по лицето ти не личи нищо. В много отношения ти си по-голяма загадка за мен дори от дъщерите ми. Допускам, че и това е естествено, защото напоследък те чувствах като свой син.

Всъщност всичко е въпрос на приспособяване. Нали и Едип искаше да убие баща си? О, знам, разбира се. Просто защото добре те опознах. В живота си съм вършил много глупост, за повечето от тях нямам дори желание да си спомням.

Имах страхотно желание за власт. За да го постигна, съм унищожавал хора, дори и цели компании. Но в крайна сметка животът е този, който ни играе номера и ни прави на глупаци. Защо аз да съм по-различен?

Не отричам, че след като те срещнах, моят живот се промени. Не от самото начало, разбира се — бях прекалено брониран. Спомням си ясно онази безкрайна нощ, в която двамата с теб чакахме Сайго. Ти беше единствената ми закрила, но обзет от отчаяние и страх, аз се свързах с него и му предложих твоя живот в замяна на своя собствен.

Доста по-късно разбрах какъв глупак съм бил. Подозирам, че ме беше подслушал. Така е, нали? Е, добре, сега това за мен няма никакво значение. Ще ти кажа само едно — след онази нощ започнах да те разбирам. В душата ми като мъгла започна да се промъква едно твое особено качество, което все още не мога да дефинирам. Радвам се, че прие да работиш за мен, радвам се и че ще се ожениш за дъщеря ми. И това е приспособяване.

Разбира се, много са причините, поради които би желал да ме убиеш. Но най-важната от тях вероятно е свързана с нещастието, което сполетя твоя приятел Люис Кроукър. Той беше убеден, че аз съм убил Анжела Дидион, ти — че съм го убил.

Грешиш. И си прав.

Искрено съжалявам, но не мога да бъда по-обстоятелствен. И без това казах твърде много. А сега да говорим делово.

Следващият лист хартия представлява официален юридически документ. С него получаваш шейсет процента от акциите на „Томкин Индъстриз“, той ти осигурява твърдо място в съвета на директорите, а дори и известни промени в неговия състав. Макар Джъстин и Гелда да получават по двайсет процента, те не могат да се бъркат в тази работа — тя е твоя привилегия, както беше и моя. С подписа си автоматически ставаш президент на „Томкин Индъстриз“. Не му мисли много, просто следвай инстинктите си. Искам да знаеш, Ники, че това е най-горещото ми желание, затова не се колебай. Скоро вие с Джъстин ще се ожените. Много се радвам, че се обичате. Никой по-добре от мен не може да оцени колко скъпоценна е тази стока в наши дни. Вече сте семейство, свързани сте с всичко.

Ще ме направиш много щастлив, ако подпишеш. Ще бъда спокоен за компанията. Но помни: веднага след погребението трябва да свършиш нещо важно. Грейдън, който несъмнено е до теб, ще ти обясни за какво става въпрос.

Сбогом, Ники. Кажи на моите момичета, че ги обичам.

Рафаел Томкин

Писмото беше освидетелствано от Грейдън и носеше дата 4 юни 1983 година.

Никълъс бавно се отпусна върху облегалката на креслото на Сато. Главата му шумеше, правеше огромни усилия на волята да се овладее. Липсваше му специална подготовка за сюрпризи като този.

— Господин Линеър?

Бавно вдигна глава и осъзна, че от известно време Грейдън се мъчи да привлече вниманието му.

— Ще подпишете ли допълнението, господин Линеър?

Това му дойде твърде много, беше объркан. Европейската му кръв кипеше от неудържими емоции, източната пък се бореше отчаяно да ги потисне, съзнавайки, че изскочат ли на повърхността, те ще нанесат непоправими поражения на репутацията му. За пръв път в живота си се почувства раздвоен, противопоставен на двете части на своята същност. Защото искаше две неща едновременно — да изпитва емоции и да ги потиска. Сато е прав — в тази страна скръбта е една изключително лична емоция, скривана дори и от най-близките. Въпреки това остро почувства присъствието на Полковника до себе си, той настоятелно го молеше да даде воля на скръбта си. Обясняваше му, че няма нищо страшно, когато мъжът разкрива чувствата си, когато плаче дори. Всеки човек изпитва нужда от утеха, особено в стресови ситуации.

И въпреки всичко лицето му остана безизразно. Може би само Нанги бе успял да забележи тъмната светкавица на болката, проблеснала в очите на Никълъс. Макар и надарен с изключителна проницателност, той никога не би си позволил да покаже с нещо това, да прояви дори и най-слаб намек, че е в състояние да наруши святата тайна на личните, интимни чувства. От момента, в който Томкин получи удара, японците гледаха само един към друг, проявяваха безупречна тактичност.

— Господин Линеър?

Някак внезапно Никълъс се озова в първа атакуваща позиция, мускулите му се стегнаха в стоманени възли, бедрата и колената му се раздвижиха в собствен, независим от волята ритъм. В душата му се надигна познатата и опасна кървавочервена пелена, свидетелстваща за готовността му да убива, ръцете му бавно започнаха да се повдигат…

— Да?

Грейдън мигаше объркано зад стъклата на очилата си, фигурата му излъчваше безпомощно вцепенение. Но какво правя, Господи, ужасено се попита Никълъс, почувствал ясно погрешната посока на емоциите си, готовността на тялото си да действа в съответствие с бойните правила на „ака и нинджуцу“. Имаше чувството, че изхлузва от себе си всичко онова, което беше преживял в Америка, че се връща към извора на първичните си инстинкти, губи разум и възпитание, настройва тялото си към онова, на което го бяха обучавали в продължение на години. Защото „яхо“ — магическите способности, които човек може да придобие единствено в школата за подготовка на нинджи, изискват пълно изключване на ограниченията и законите, създадени от така наречената цивилизация.

Но той не е в префектурата Нара, не е затворен зад хладните каменни стени на „Теншин Шоден Катери“. Отдавна вече не е ученик, а е опитен сенсей. Би трябвало да си дава сметка за това. Все пак, колкото и да го желаеше, той не беше изцяло човек на Изтока.

Точно в този кратък миг почувства как се пропуква огромната ледена грамада, препречваща пътя му към миналото и мрачно проблясваща с острите си ръбове. Грамадата, в която се криеше дълбоко спотаеният гняв към Полковника, съумял да имплантира в душата му всички онези европейски гени, реакции и инстинкти, които бяха съставни части на собственото му повърхностно отношение към света. Никълъс съзна, че дълбокото уважение към баща му не е нищо повече от маска, зад която кипи нажежена до бяло и също така дълбока омраза. После изведнъж вече знаеше какво трябва да стори.

Отпусна тяло, с осъзнато усилие на волята изтласка адреналина от вените си. Лишена от основния си стимул, позицията „кокую суру“, предвещаваща смъртоносна атака, бавно се разми, стоманените мускули започнаха да се разхлабват. Подаде снопчето хартия на Грейдън е едно кратко „Дайте ми малко време, ако обичате“, после започна да прекосява просторното помещение, прекрачвайки от едно килимче на друго, заобикаляйки четиримата японци, които тихо си говореха и не смееха да го погледнат.

Заобиколи дивана и пред очите му, отново изплува тялото на Томкин, вече проснато по начина, по който щяха да го поставят и в ковчега. В устата му горчеше, очите му пареха. В съзнанието му изплува споменът от деня, в който беше умрял Полковникът. Новият градинар на семейство, заел мястото на любимия Атаке в къщичката край Токио, не по-малко стар от него и също такъв майстор на мозайката зей, бавно разриваше снега. Никълъс отново видя тъжните линии, черни и бели, които маркираха меланхолията на зимата, човешката трагедия, неумолимата смърт…

Отпусна се на колене пред тялото, на Томкин, главата му се сведе. Така се отдава последна почит на главата на семейството. След онзи мигновен проблясък вече нямаше разлика между този труп и онзи, който майка му и Итами бяха погребали с толкова тържественост преди години.

С тази разлика, че болката в душата му, абсолютна и всепоглъщаща, бавно започна да се разсейва. Вече знаеше с всички подробности какво е било отношението му към Кръглоокия варварин. Въпреки искрената си любов към Изтока, Полковникът си беше останал гайжин и Никълъс беше страдал от този факт, докато растеше и възмъжаваше на японска земя. Кръвта, кръвта! За един японец това е най-важното нещо на света, той никога не може да го забрави, не може да му прости греха на кръвосмешението, каквато и да е външната изява на чувствата му.

У Рафаел Томкин подсъзнателно откриваше, всички онези черти на характера, които, правилно или погрешно, бяха приписвани на собствения му баща. Едва сега си даде сметка, че част от омразата му към Томкин на практика беше омраза към онова, което е бил Полковникът; онова, което не можеше да не бъде… А той бе просто един човек от Изтока, обречен да живее в обвивката на европеец. Карма. Едва сега Никълъс си даде сметка, че никога не бе успял да приеме този факт, че несъзнателно се е борил с тази карма през годините. Така, както беше отказвал да признае дори пред себе си наличието на дълбоката си омраза.

Сега обаче можеше да го стори. Томкин му беше показал верния път чрез смъртта си и той завинаги щеше да му бъде благодарен. Същевременно знаеше и друго — към този мъж беше изпитвал не само омраза. Никога не беше повярвал, че е чудовището, за което го вземат собствените му дъщери. Груб, а понякога и жесток, той въпреки всичко беше в състояние да показва смайващо дълбока любов към децата си и живота. Никълъс усети как скръбта най-сетне се надига и залива душата му, успяла да разкъса железните окови на източната му кръв.

Докато скърбеше за Рафаел Томкин, той скърбеше отново и за собствения си баща. Тежки сълзи се откъснаха от очите му, закапаха като камъни в зен-градинката на душата му, смалена завинаги от непоправимата загуба на човешки живот.

После се изправи. Лицето му беше спокойно и сдържано, умът му — ясен и свободен от всякакви душевни терзания. Приближи се до Грейдън, който търпеливо чакаше с документи в ръце. Още веднъж прочете всеки ред, изпитвайки истинско възхищение от прозорливостта на Томкин — умния, чувствителен и нежен човек, скрит зад грубата фасада на американски бизнесмен.

Спря да чете, когато стигна пасажа за Анжела Дидион. Прав ли беше Кроукър? Как е възможно едновременно да си прав и да грешиш? Странно, много странно… Пропито от интроспекция и тайнствени недомлъвки, писмото носеше определено източен характер.

Никълъс дълго остана така. Отдавна беше престанал да чете, за безпристрастния наблюдател очите му положително биха били лишени от всякакъв израз. На практика обаче не беше така. Умът му, проникнал далеч отвъд думите, бавно започна да напипва Нищото — огромната необятна вселена, която се разкрива единствено за най-великите източни воини, при това в момент, в който преживяват най-големите промени в своя живот.

Рязко вдигна глава. Спрели се върху лицето на Грейдън, очите му бяха блестящи и проницателни. Сгъна писмото и внимателно го пъхна в джоба на сакото си.

— Какво ще стане, ако не подпиша? — спокойно попита той.

— Всичко е описано в завещанието — отвърна Грейдън. — Не мога да ви запозная с подробностите, нямам право на това. Упълномощен съм да ви кажа само едно — в случай че не подпишете, изборът на нов президент ще се реши от съвета на директорите.

— Но кой ще бъде той? — попита Никълъс. — Ще бъде ли подходящ човек, ще подкрепи ли предстоящото сливане? Ще ръководи ли компанията така, както би желал Томкин?

— Какъв отговор очаквате от мен, господин Линеър? — леко се усмихна Грейдън. — Ясно е, че господин Томкин предпочита да вземете решението си без тази допълнителна информация. — Вгледа се в него, после добави: — Но от самия факт, че задавате подобни въпроси, аз стигам до заключението, че вече сте взел решение. — Извади автоматична писалка и разви капачето й. Златното й перо проблесна като острието на сабя.

— Томкин споменава, че ако подпиша, трябва веднага да направя нещо… Вие знаете какво е то.

— Правилно — кимна Грейдън. — В качеството си на президент на „Томкин Индъстриз“ трябва да проведете разговор с един човек във Вашингтон. Името му е К. Гордън Минк, имам номера на телефона му.

— Кой е той?

— Нямам представа.

Писалката очаквателно се поклащаше във въздуха. Никълъс я пое, отбелязвайки вътрешно тежестта и перфектната й балансираност. Положи допълнението на завещанието върху бюрото на Сато и сложи подписа си на определеното за целта място.

— Прекрасно — кимна Грейдън, вдигна листа от масата, развя го няколко пъти, за да изсъхне мастилото, после внимателно го прибра. — Ще получите копие след отваряне на завещанието — протегна ръка той. — Желая ви успех, господин Линеър! — После склони глава и добави: — А сега е време да уведомя компанията и да се заема с формалностите по погребението.

— Не — спря го Никълъс. — Оставете това на мен. Освен това ви моля да изчакате с информирането на компанията, докато проведа разговор с дъщерите му.

— Разбира се, господин Линеър. Както наредите.

Грейдън излезе, а Никълъс хвърли поглед към хората в просторния кабинет на Сато. Никой не гледаше към него, дискретността им беше наистина безупречна.

Пристъпи няколко крачки в тяхна посока и официално се поклони.

— Сато-сан, Нанги-сан, Ишии-сан, информирам ви, че съм определен за наследник на господин Томкин. Сега компанията му е моя. — Вдигна очи да проследя реакцията им, но лицата на тримата японци бяха все така хладни и сдържани. Дори и за тях денят беше прекалено запълнен с неочаквани събития.

Пръв проговори Сато.

— Моите поздравления, Линеър-сан — каза той. — Съжалявам, че получавате състоянието си при тези трагични обстоятелства.

— Благодаря. Оценявам високо вашите симпатии.

Ишии също съумя да изрази симпатия, без това да прозвучи прекалено фалшиво. Нанги не каза нито дума. Добре, а сега е време да се заемат за работа.

— За съжаление незабавно трябва да се върна в Щатите и да се погрижа за тъжната церемония. Налага се да отложим нашите преговори.

Отвърнаха му с дълбоки официални поклони.

— Карма — промълви Сато.

— Нямам никакво желание да протакам преговорите — добави Никълъс. — Ще се върна веднага след като бъде възможно. В тази връзка искам да споделя с вас една информация, независимо от факта, че може да ви се стори странна…

Вече разполагаше с неотклонното им внимание. Добре, добре… Нещата потръгват.

— Бях решил да я запазя за себе си, поне докато не събера необходимия минимум от доказателства. Смятах, че мога да ви бъда от полза в това отношение. Но обстоятелствата диктуват друго. Тъй като заминавам и тъй като считам нашия бъдещ съюз за свещен и не желая нищо да се изпречи по пътя му, аз мисля, че съм длъжен да отговоря изчерпателно на въпроса, който ми постави Нанги-сан. Той ме попита дали съм чувал за случаи, при които ву-шинг е бил пряко свързан със смъртта. Аз отговорих, напълно искрено при това, че никога не съм виждал подобно нещо. Но съм чувал за него…

— При какви обстоятелства? — попита Сато. — Кажете откровено какво мислите за нещастието с Кагами-сан. Трябва да го знаем!

Никълъс им разказа древната легенда, която вече беше разказал на Томкин. Във въздуха надвисна напрежението.

— Мисля, че всички трябва да тръгваме — обади се най-сетне Нанги.

В кабинета се появиха униформени санитари, очевидно повикани от доктора. Заеха се да увиват тялото на Рафаел Томкин в сребристосиви найлонови листове.

Пръв излезе Ишии, последван миг по-късно от Сато и доктора. При Никълъс остана само Нанги. Лицето му беше бяло като напудреното лице на гейша, очите му бяха заковани върху лицето на Никълъс.

— След три дни ще разцъфнат вишните — тихо промълви Нанги. — Земята ще се покрие с нежен цвят, за един кратък миг ще се превърне в рай… В началото на този миг сърцата ни ще преливат от радост, в края му ще заживеем с красивите спомени…

— Нима не е така и в живота?

С тихо шумолене сребристото фолио покри лицето на Рафаел Томкин, застинало завинаги в тишината на Вечността.

Бележки

[1] Фондация, занимаваща се с опазване и пропагандиране на научното и историческото наследство в САЩ. — Б.ред. ↑

[2] Широк копринен колан за кимоно. — Б.пр. ↑

[3] Централна част в японската къща, до която имат достъп единствено членовете на семейството. — Б.пр. ↑

[4] Жаргонно название на ЦРУ в САЩ. — Б.пр. ↑

[5] Учтива форма на обръщение в японския език. — Б.пр. ↑

[6] Обръщение в повелителна форма, на „ти“, на което имат право само мъжете. — Б.пр. ↑

[7] Облекло на мъжете, които се занимават с бойни изкуства. — Б.пр. ↑

[8] Игра с особени дървени печати от миналото на XIX век. — Б.пр. ↑

[9] Японски сонети от седемнадесет срички. — Б.пр. ↑

[10] Морален кодекс на самураите. — Б.пр. ↑

[11] Главно разузнавателно управление — военното разузнаване, подчинено на Министерството на отбраната, за разлика от политическото разузнаване, което е съставна част от КГБ. — Б.ред. ↑

[12] Традиционни японски обувки с дървени подметки — Б.пр. ↑

[13] Особени фиби от резбовано дърво, слонова кост или черупка на костенурка. — Б.пр. ↑

[14] Плъзгаща се врата. — Б.пр. ↑

[15] Оръжие във формата на стоманено ветрило — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Мико (3)

Метаданни

Данни

Мико

Мико

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга втораЧун сингЗа честта на мундира

Вашингтон | Ню Йорк | Токио | Кий УестПролет, в наши дни

Ерик Лустбадер
Мико (3)

Книга втора
Чун синг
За честта на мундира

Вашингтон | Ню Йорк | Токио | Кий Уест
Пролет, в наши дни