Ерик Лустбадер
Мико (1)

Префектура Нара, Япония

Пролет, в наши дни

 

Масашиги Кусуноки, сенсей на школата за бойни изкуства, правеше чай. Коленичил върху тръстиковото татами с простряно около себе си сиво кимоно, той приличаше на окото на тъмен, застрашителен ураган.

В момента, в който сипа кипящата вода в дебелата пръстена чаша и започна да разбърква бледозелената смес с тънка сламка, в рамката на отворената врата се появи силуетът на Цуцуму. Отвъд прегънатото му тяло блестеше безупречно излъсканият под на салона.

Кусуноки беше с гръб към вратата, погледът му беше насочен към широкия прозорец зад полупрозрачната подвижна преграда. Вишневите дръвчета навън бяха отрупани с цвят, ниско надвисналите облаци сякаш се катереха по гъсто залесените склонове на Мошино, тъмнозелени и свежи, покрити с вековен мъх. Както винаги, в тази част на префектурата Нара, всичко наоколо беше натежало от кедров аромат. Той се губеше само за няколко седмици през зимата, когато хълмове и долини заспиваха под дебел пласт сняг.

Кусуноки не можеше да се насити на тази гледка, неразделна част от историята на Япония. Именно тук, сред непристъпните планини, беше намерил убежище Минамото Йошицуне, решен да се бори до смърт срещу коварството на своя брат шогун; тук обреченият на величие император Го Дайго е събрал войската си за да направи отчаян опит да си възвърне трона след години тежко изгнание: пак тук се е родила сектата планински отшелници „Шугендо“, които са изповядвали странна смесица от будизъм и шинтоизъм. В подножието на връх Омине и днес можеха да се срещнат „ямабуши“ — странстващите самоубийци, наследници на древните отшелници.

Очите му бяха отправени в бавно оцветяващата се гореща течност и в нея той виждаше всичко, което искаше да види.

Изправен зад него, Цуцуму понечи да съобщи за присъствието си, но така и не отвори уста, сякаш хипнотизиран от фигурата на коленичилия сенсей. Загледан в свитата върху татамито дребничка фигура, той усети как мускулите му започват да се стягат, а духът му се подготвя за решителната стъпка. Очите му не се отделяха, от неподвижната фигура. Прилича на статуя, въпреки че ръцете му би трябвало да се движат, за да разбъркат чая, помисли си той.

Време е. Тялото му се изпъна като платно под напора на морски бриз, две бързи и безшумни крачки — и той се озова на удобна за атака дистанция. Мускулите му започнаха да потрепват от прилива на дълго сдържаната енергия.

В същия миг Кусуноки се обърна и му подаде чашата с горещ чай.

— Винаги ми е било приятно да общувам с надарените си ученици — каза той. Очите му се заковаха в лицето на Цуцуму и ученикът изпита чувството, че се е блъснал в невидима, но непробиваема стена. Огънят на дълго сдържаната енергия, току-що разгорял се на воля в гърдите му, потрепна за миг и бавно започна да стихва.

Цуцуму неволно потръпна, очите му запремигаха като очите на бухал под ярката светлина на слънцето. Без онова, което притежаваше винаги, изведнъж се почувства беззащитен и слаб.

— Заповядай — любезно му се усмихна сенсеят, а Цуцуму стреснато установи, че сякаш от небитието върху рогозката се беше появила още една чаша чай. — Ще изпием чая заедно… ще демонстрираме уважението и добронамереността си…

Ученикът колебливо се усмихна, после коленичи върху татамито срещу своя учител. Между рогозките им имаше тясна цепнатина, която беше нещо далеч повече от архитектурно или естетическо разделение. Тя представляваше пространството, дистанцията между гост и домакин, която се спазваше при всички обстоятелства.

Цуцуму пое чашата с две ръце, както беше прието, и се приготви да отпие първата глътка. Дланите му пламнаха от топлината на чая, той се поклони на сенсея, долепи устни до ръба и отпи от силно горчивата течност. Беше толкова хубаво, че той затвори очи и за миг забрави къде се намира, кой е и какво трябва да направи. Сякаш вкусваше направо земята на Япония и всичко японско върху нея. История и легенди, чест и храброст, цялата тежест на своята карма — съдба. Но преди всичко на своето „гири“ — чувство за дълг.

После отвори очи и всичко си беше както преди. Отново изпита познатото чувство на отчужденост. Беше родом от северните части на страната и Нара му беше чужда. Нищо тук не му харесваше, но въпреки това беше останал на това място две цели безкрайно дълги години. „Гири“!

— Кажи ми кое е първото, което оценяваме в боя? — попита го Кусуноки.

— Противникът — веднага отвърна Цуцуму. — Размяната на възгледи и намерения ни помага да видим къде сме и как да действаме по-нататък.

— Разбира се — кимна Кусуноки с такова изражение, сякаш за пръв път чуваше подобна идея и умът му започва току-що да я преценява. — Значи мислим за победата.

— Не — възрази ученикът. — Мислим как да не бъдем победени.

Студените черни очи на сенсея се заковаха върху лицето му. Очи, сякаш изтръгнати от главата на ястреб.

— Добре — промълви най-сетне той. — Много добре!

Отпивайки бавно от чая, Цуцуму се запита докъде ще доведе всичко това. Думи. Сенсеят му задаваше въпроси, отговорите на които не бяха трудни за добрия ученик. Бъди внимателен, предупреди се мислено той, спомнил си мигновеното стопяване на акумулираната за атака енергия преди малко. Бъди нащрек!

— Значи между поражението и края на живота съществува знак на равенство…

— Всеки двубой е двубой на живот и смърт — кимна ученикът. — Така пише Сун Цу. Невинаги трябва да се бием.

По лицето на Кусуноки се появи широка усмивка:

— Но Сун Цу пише и още нещо: „Да победиш противника без бой означава да проявиш върховно умение.“ Следователно най-важното нещо е да атакуваш стратегията на противника!

— Моля за извинение, сенсей, но имам чувството, че е този пример Сун Цу е имал предвид едни по-широки и по-общи бойни действия.

— Нима не говорим именно за такива действия? — тихо и спокойно попита Кусуноки.

Цуцуму усети как сърцето му прескочи един такт и успя да запази спокойствие с цената на върховни усилия.

— За война? Простете ме, сенсей, но не ви разбирам…

Лицето на Цуцуму се намръщи от усилен размисъл. Сун Цу беше писал още, че майсторите на военната стратегия могат да бъдат непобедими, но въпреки това да не бъдат в състояние да разкрият уязвимите точки на своя противник.

— Войната е многолика, може да се замаскира под най-различни форми… Не е ли така?

— Така е, сенсей — отвърна Цуцуму и усети пулса си в гърлото.

— Можем да попитаме каква война може да се води тук… — Ръката на сенсея описа широк полукръг по посока на свежите и сякаш потънали във вечен покой зелени склонове зад прозореца. — Тук, в Мошино, където се усеща пулсът на хилядолетната японска история… Тук, между вишните и кедровите гори, човек неволно възприема войната като безнадеждно остарял начин на човешкото общуване.

Огромните му черни очи се впиха в лицето на Цуцуму и ученикът почувства как мускулите на бедрото му започнаха да потръпват.

— Въпреки това войната връхлетя и върху тази непристъпна крепост на природата. От което следва, че трябва да се справим с нея.

Душата на Цуцуму се сви от ужас. Това съвсем не беше обикновена покана за чаша чай със сенсея, да си побъбрят за земни дела и ежедневните упражнения.

— Тук, в Мошино, има предател — каза Кусуноки.

— Какво?

— Да, така е — тъжно поклати глава Кусуноки. — Ти си първият, на когото споменавам за това. Отдавна те наблюдавам по време на упражненията, зная че си бърз и умен. Затова реших, че ще работиш по този въпрос заедно с мен. Ще шпионираш останалите. Започваме веднага. Кажи ми забелязал ли си нещо необичайно — нещо, което би ни помогнало да открием предателя?

Цуцуму напрегнато размишляваше. Даваше си ясна сметка за изключително благоприятното стечение на обстоятелствата и беше твърдо решен да се възползва от този факт. Огромен товар се смъкна от раменете му. Сега трябва само да затвърди положението си.

— Мисля, че си спомням нещичко… — започна той. — Да, да… — Късно нощем тук са забелязвали жената… — В гласа му прозвуча открито презрение.

— С какво се е занимавала? — Не беше нужно да споменават името й, тъй като в школата имаше една-единствена жена, приета по личното благоволение на сенсея. Макар да мълчаха, останалите ученици не одобряваха тази постъпка и той много добре го усещаше.

— Кой може да каже, сенсей? — сви рамене Цуцуму. — Положително не се е упражнявала…

— Ясно — промълви Кусуноки и потъна в размисъл.

Цуцуму реши, че желязото се кове, докато е горещо, и продължи:

— Напоследък всички говорят за нея… Най-различни неща.

— Не я харесват.

— Така е, сенсей — кимна Цуцуму. — Повечето от учениците считат, че в подобна школа няма място за нея… Мислят, че това противоречи на традициите, че подобно обучение не бива да е достъпно за жени… — Сведе глава, сякаш му беше трудно да продължи: — Простете сенсей, но се говори дори, че нейното присъствие тук е причина да напуснете своя висок пост в риуто „Гьоку“. Говори се, че сте поискали от съвета на йонините^[1] да гласува за приемането й във вашето риу, не сте получили достатъчно подкрепа и сте напуснали… — Рязко вдигна глава и добави: — Единствено заради нея!

В основата на непобедимостта лежи защитата, помисли си Кусуноки. А възможността за победа се крие в нападението.

— Вярно е, че някога бях йонин в риуто „Гьоку“ — отвърна той на ученика си. — Всички знаят това. Не знаят обаче причините за напускането ми и никога няма да ги узнаят. Те са съвсем лични и по тази причина неизвестни дори за членовете на съвета. Моят прадядо е бил един от основателите на „Гьоку“, по тази причина размишлявах дълго, преди да взема това решение. Много дълго…

— Разбирам, сенсей — отвърна Цуцуму, вътрешно убеден обаче, че всичко чуто е чиста лъжа. Беше дълбоко убеден, че Кусуноки е провалил кариерата си единствено заради тази жена и не можеше да го проумее.

— Дано наистина разбираш — кимна Кусуноки. Черните му очи се скриха зад клепачите и Цуцуму изпусна едва доловима въздишка на облекчение. По гърба му се хлъзгаше капчица пот и той с усилие на волята остана неподвижен. — Може би наистина сбърках по отношение на нея — добави сенсеят и Цуцуму с радост долови неподправена горчивина в гласа му. — Ако това, което си забелязал, е вярно, трябва да се отървем от нея бързо и безмилостно!

Отбелязвайки множественото число в последното изречение на своя учител, Цуцуму усети как главата му започва да се върти.

— Да, сенсей — тихо промълви той, стараейки се с всички сили да прикрие обземащото го тържество. — За мен ще бъде чест да ви служа. Това беше причината за моето записване в риуто ви, винаги съм бил готов да го сторя!

— Така и предполагах — кимна Кусуноки. — Малцина са тези, на които мога да се доверя дори и на тази възраст… Искам да бъда сигурен, че когато те помоля за мнение и действия оттук нататък, ще ми ги отдаваш с цялата си душа!

В душата на Цуцуму бушуваше еуфорията, но лицето му си остана все така безстрастно.

— Само ги поискайте! — отвърна той.

— Мухон-нин — наведе се напред Кусуноки. — Само това искам!

В главата на Цуцуму прокънтя думата „предател“, после изпита непоносима болка и сведе поглед към ръката на сенсея, която го беше докоснала малко под ключицата. Това беше удар, който той все още не бе не овладял. Умря, без да успее да разгадае тайната му. Между потрепващите му устни се плъзна розова пяна. Кусуноки гледаше как животът напуска тялото на противника му като облаче невидима пара, после бавно отдръпна ръка. Останал без опора, трупът бавно се свлече встрани. Розови капчици овлажниха татамито, върху което допреди миг беше коленичил Цуцуму.

Зад подвижната преграда помръдна неясен силует, разнесе се меко шляпане на боси нозе.

— Всичко ли чу? — попита сенсеят, без да се обръща.

— Да. През цялото време сте бил прав, той е предателят. — Гласът беше тих и приятен. Глас на жена.

Беше облечена в тъмнокафяво кимоно, върху което бяха избродирани сиви птички в черни кръгове. Блестящата й черна коса беше стегната на кок.

Кусуноки не се обърна да я посрещне, очите му останаха вперени в свитъка от стара оризова хартия, окачен в плитка ниша на голата стена. Под него имаше пръстена ваза, в която беше поставил една великолепна свежа лилия. И днес, както винаги, беше станал на разсъмване и беше направил неизменната си дълга разходка в планината. Изкачваше хълмове, спускаше се в мрачни, все още изпълнени с остатъци на нощта падинки, прекосяваше буйни пенести потоци, чиито води пазеха последните отблясъци лунна светлина.

Търсеше това единствено и неповторимо цвете, чието спокойствие и съвършенство щеше да ръководи действията му през целия ден. Прибра се в покоите на школата си едва след като го откри и внимателно прекърши нежното му стъбълце.

Върху пожълтялата от старост оризова хартия на ръкописа ясно личаха изписаните на един дъх йероглифи от ръката на зен-философ от XVIII век:

Вятър и скали — само това остава от човешкия род.

— Мисля, че го допуснахте прекалено близо до себе си.

Кусуноки се усмихна и вдигна глава:

— Позволих му лукса сам да си пререже гърлото, това е всичко — отвърна той, проследявайки как стройната й фигура се отпуска на колене. Направи му впечатление, че предпочете да седне не пред него, а вдясно, близо до ръката му. — Понякога става така, че човек става по-близък с врага, отколкото и с най-добрия си приятел. Това е урок на живота, който те съветвам никога да не забравяш. Приятелите пречат на дълга, а той е всичко в този живот. Помни: усложненията водят до отчаяние.

— А какво е животът без дълг?

— Това е загадка, която дори сенсеят невинаги успява да разреши — усмихна се Кусуноки, после кимна леко по посока на свитото тяло. — Сега трябва да открием начина, по който се е промъкнал между нас този мухон-нин.

— Нима е толкова важно? — попита тя и леко извърна глава. На меката светлина, проникваща през матираната преграда, се очерта нежният й профил. — Той вече е неутрализиран, можем да се заловим за работа.

— Все още нямаш привилегията да знаеш всичко, което става тук — погледна я сериозно Кусуноки. — Бойните и военните изкуства се подчиняват на общи правила. Трябва да открием начина на проникването му!

— Тогава не трябваше да го ликвидирате толкова бързо.

Сенсеят затвори очи.

— Ах, тази нетърпелива младост! — прошепна той с тих, почти нежен глас. Но когато очите му отново се отвориха, момичето потръпна от тежкия им, настойчив поглед. — Той беше професионалист. Един ден ще разбереш, че няма смисъл да си губиш времето с хора като него. Те трябва да бъдат отстранявани по най-бързия и ефикасен начин. Защото са изключително опасни и никога няма да проговорят!

Ръцете му се прибраха в скута и той продължи:

— Следователно продължаваме. Ти трябва да откриеш източника… Неговия източник. Хората, които са го обучили и изпратили тук, представляват огромна заплаха за Япония! — Ноздрите му потръпнаха, сякаш доловили неприятна миризма. Когато проговори отново, гласът му беше изгубил остротата си, клепачите му почти закриха блестящите черни очи: — Има още гореща вода, направи си чай.

Тя послушно се изправи, мина край него и взе чайника. Навън небето изведнъж потъмня, пурпурни облаци скриха стръмните планински склонове.

Тя постави малките чашки върху лакирана таблична, по чиято повърхност беше изрисувано ято златил чапли, излитащо от разпенени води. Внимателно я постави между двамата и с опитни движения започна да разбърква зеленикавата течност. От нея се излъчваше изключителна хармония и Кусуноки се остави на приятните й вълни. Изпита гордост от своето творение.

Шест, седем, осем… Момичето въртеше сламката за разбъркване с равномерни движения. На десетото завъртване деликатните й пръсти се хлъзнаха в широкия ръкав на кимоното, излязоха оттам със същото плавно движение и блестящото острие на късия нож потъна дълбоко във врата на Кусуноки. Или силата на удара беше огромна, или ножът беше изключително остър, тъй като проникна през месото и костите без видимо усилие и прекъсна гръбначния стълб. Главата на стареца гротескно клюмна напред и надолу, увиснала на малко парче кожа. Сякаш сенсеят потъна в дълбока молитва.

От прекъснатите артерии бликна фонтан от алена кръв и обля татамито, върху което двамата бяха коленичили. Торсът на сенсея се разтърси от конвулсии, краката му се размърдаха, сякаш огромна жаба се готвеше за скок.

Момичето остана неподвижно на колене, очите й не изпускаха тялото на учителя. Само веднъж — когато тялото му политна встрани и кракът му помръдна за последен път — нещо в нея потрепна като изсъхнало листо под порива на есенен вятър, една гореща сълза се търкулна по бузата й. После сърцето й отново се превърна в камък, стоманената воля задуши всички емоции.

Едновременно с това усети как я обзема чувство на триумф. Успях, пропя сърцето й, блъскащо лудо в гърдите. Яхо^[2]! Без нея никога не би успяла да скрие истинските си намерения!

Очите й не се отделяха от трупа. Нямам нищо лично против теб, помисли си тя. Нищо от това, което е кроил онзи мръсен мухон-нин Цуцуму. Аз не съм предател! Но трябва да докажа своята правота. Трябва да зная. Следователно трябва да бъда на изключителна висота! Стана на крака, плъзна се като безплътен дух над татамито, заобикаляйки локвите кръв, и се отправи към него.

Ти беше най-добрият, погледна към наставника си тя. А сега това съм аз! Наведе се и избърса кръвта (неговата кръв!) от ножа си. Тя остави дълга алена следа по кимоното му.

Последното нещо, което направи, беше да го съблече и с благоговение да сгъне дрехите му — така, сякаш бяха националното знаме. Скоро те се превърнаха в малък вързоп и изчезнаха под дрехата й.

После излезе. Миг по-късно навън рукна пороен дъжд.