Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (23)

Глава двадесет и трета

Патрик най-после наближи плантацията „Багател“. Съжаляваше, че за да пристигне по-бързо, бе решил да язди, вместо да пътува с карета. Жегата днес беше непоносима. Главата му се люшкаше, тропотът на коня го унасяше в дрямка. В един миг се сепна от подрусването, изтри потта от челото си и пришпори коня. Въздъхна с облекчение, когато в далечината се показа покривът на къщата. От два дни не бе слизал от седлото и го боляха всички мускули. Стигна до белите колони пред главния ход, с последни усилия на волята скочи от коня и бавно изкачи стъпалата.

Едва в този миг го скова мрачно предчувствие. Не знаеше какво се бе случило в негово отсъствие, но от уморения му поглед не убягна гузният израз по лицата на слугите. Жаклин го посрещна на най-долното стъпало на стълбата в преддверието с ослепителна усмивка, но в очите й се четеше неясно състрадание. Патрик бавно се приближи към нея, а в гърдите му се надигна усещането за опасност.

— Седни, Патрик. Имам лоши вести за теб.

Дори не усети как се озова на стола, поднесен му от слугата.

— Пристигна една млада жена, която заяви, че е преплувала океана, за да се срещне с теб. Каза ми, че името й е Кити, Кити Руни. Беше много зле, навярно се е заразила от треска по време на пътуването. Направих всичко, което бе по силите ми, за да й помогна, но още от самото начало бе ясно, че всичките ми усилия са безнадеждни.

Патрик нервно се изсмя, шокиран от неочакваната новина.

— Кити? Тук? Та това е невъзможно! Къде е тя? — извика той.

— Казах ти, Патрик, че пристигна неизлечимо болна. Умря от треска…

— Не може да е била Кити! Тук има някаква грешка, някаква ужасна грешка! — буйно отрече той. — Не е вярно! Лъжеш, кучко!

Без да пророни дума, Жаклин спокойно се обърна и пое нагоре по стъпалата. След малко се върна с пътната чанта на Кити. Той яростно я грабна от ръката й и започна да рови в чантата. Разсъдъкът му отказваше да приеме, че тези вещи са принадлежали на Кити, ала трябваше да го признае, когато пръстите му напипаха бледолилавата й копринена рокля. Поднесе я към лицето си, вдъхна лекото ухание на парфюма й и докато треперещите му пръсти нежно галеха коприната, пред замъгления му от сълзи поглед изплуваха незабравимите мигове от техните любовни нощи.

— В името на Бога, какво е станало с нея? — простена Патрик. — Кога пристигна в „Багател“? Защо не повика лекар?

— Патрик, изглеждаш много зле… да не би да припаднеш тук, на стъпалата? Тя е мъртва, а на теб не ти остава нищо друго, освен да се примириш с тази жестока вест. Мишел, ела! Донеси бързо чаша бренди за мистър О’Райли.

Той отблъсна протегнатата към рамото му ръка.

— Покажи ми… къде лежи сега Кити… — едва чуто прошепна смазаният от болката мъж.

Двамата отидоха до малкия параклис зад къщата, в който от десетилетия погребваха собствениците и най-близките им роднини. В оградения двор зад параклиса Патрик видя прясна купчина пръст, върху която беше поставен скромен дървен кръст.

— Остави ме… искам да остана сам.

Изтекоха два часа, но Патрик не се върна. Разтревожена, Жаклин отиде заедно с двама слуги, да го доведе в къщата. Ако се наложеше, щеше да заповяда на лакеите си насила да го приберат. Намериха го да лежи в безсъзнание до гроба. Целият бе плувнал в пот. Жаклин разбра, че изгаря от треска, незабавно заповяда на слугите да го занесат в леглото му и изпрати да извикат Луси.

— Ако той умре, и ти ще го последваш — студено заяви тя. — Когато разбереш със сигурност какво ще стане с него, ще дойдеш да ми съобщиш.

През следващата седмица Луси не се отдели от леглото на Патрик. Той бе едър и силен мъж, непрекъснато се мяташе в леглото и тя едва успяваше да го удържи. Сърцето й се изпълваше с жалост към огромната мъка на този млад човек. На седмия ден той отвори очи. Погледна я и просъска:

— Защо не ме остави да умра?

Луси се втурна да извика господарката си и Жаклин пристигна толкова бързо, че Патрик не разбра, че тя не го бе посещавала, откакто се бе разболял.

Усмивката й бе нежна и грижовна, тя се суетеше край него, хранеше го и всячески се стараеше да му угоди. Но Патрик я гледаше със студено безразличие. Жаклин реши да го упои с бренди, надявайки се, че алкохолът ще му помогне да забрави мъката си, ала той дори не погледна към чашата. Държеше се затворено и отчуждено, не разговаряше с никого, въпреки старанията на Жаклин да разчупи черупката, с която се беше обгърнал.

Гробът сякаш го привличаше с магическа сила, посещаваше го всяка сутрин и вечер. Често излизаше сам на езда. Жаклин на няколко пъти се опита да го настигне с коня си, но той все успяваше да се изплъзне от погледа й. Стана й навик всяка вечер да язди сама, за да успокоява нервите си. Сънят бягаше от очите й и скрита зад завесите, тя тайно наблюдаваше кога Патрик ще се появи.

— Пак е бил на онзи проклет гроб — ревниво изръмжа тя на себе си. — Градината ми е пълна с прекрасни рози и камелии, а той й носи диви цветя.

Устните й се извиха в презрителна усмивка, докато гледаше как той коленичи край празния гроб. Мъжете са такива сантиментални глупаци! Кога ще се заеме с работата си и ще започне да живее нормално? Жаклин забеляза безпокойството му и започна, да се страхува, че Патрик е решил да се върне в Англия. Трескаво се опитваше да измисли как да го задържи при себе си.

— Скъпи мой, мисля, че трябва да поговорим. Не може да продължаваме така.

Патрик присви очи и запали пурата си. Димът скри лицето му.

— Смяташ ли, че е време да се върнеш в Англия?

Той се поколеба за миг и тя разбра, че е спечелила.

— Знам колко много я обичаш. Тя беше толкова млада и ти навярно не можеш да понесеш мисълта да я оставиш тук, в тази далечна страна, и да се върнеш в Англия. Между теб и нея има връзка, която и смъртта не може да разруши.

Той смачка пурата си и я погледна. В очите му сякаш бе събрана цялата болка на света.

— Остани тук, ожени се за мен и ще станеш собственик на тази огромна плантация. Така ще бъдеш завинаги близо до нея. Ние ще бъдем добри партньори. Мисля, че вече си го разбрал.

През следващите няколко дни Патрик непрекъснато мислеше за предложението й. Истината беше, че той искаше отдавна да замине оттук, но не можеше да изостави Кити. Започна да оглежда по-внимателно плантацията, дори се отпусна да разговаря с прислужниците. Всяка вечер, когато се връщаше от езда, Жаклин поглеждаше към балкона пред прозореца на стаята му.

— Е, добре — помисли си тя, — може би няма да е тази вечер, но наближава денят, когато той ще ми направи предложение.

 

 

Както всяка вечер, Жаклин бе излязла на езда, а Патрик остана сам. На масата пред него имаше голяма бутилка бренди. Топаз влезе, за да прибере масата, и свенливо му се усмихна.

— Искате ли още нещо?

— Сам ще се обслужа, Топаз. Върви да си лягаш.

— За мен е удоволствие да направя нещо за вас, сър — отвърна девойката и отново се усмихна.

— Радвам се да го чуя, Топаз. Обмислям идеята да остана завинаги тук. Мисля, че скоро в „Багател“ ще има сватба.

Лицето й се сгърчи.

— Не го правете! — извика тя и уплашено закри устата си с ръка.

— Топаз, какво не е наред? — Патрик протегна ръка и нежно я докосна по бузата. Този жест стопи страха й и очите й се напълниха със сълзи.

— О, сър, вашата Кити не е мъртва!

Той скочи на крака и столът падна. Очите му горяха като въглени.

— Къде е тя? — изкрещя Патрик.

— Господарката я продаде на един търговец на роби.

Лицето му пребледня и той се свлече на колене.

— Исусе Христе, аз ти се молих тя да е жива, но сега ти се моля по-добре да е мъртва!

— Ох, Господи, сър, тя ще ме убие!

— Престани да плачеш, Топаз, няма да й позволя да те нарани. Къде отведоха Кити? На пазара за роби в Чарлстън ли? Как се казва този търговец?

— Не си спомням, сър. Ох, Господи, какво сторих!

— Иди си в леглото, Топаз — тихо заповяда той.

 

 

Жаклин препускаше в галоп към къщата. Спря коня под балкона на Патрик. Той погледна надолу към нея и драсна клечка кибрит, за да запали пурата си. Пламъкът освети голото му тяло. Тя се усмихна, бързо скочи от седлото и се втурна по стълбите. Той стоеше пред нея, великолепен и мъжествен. Жаклин протегна ръце към него и погали мускулестите му гърди. Патрик я взе на ръце, вдигна я високо над главата си и внезапно я стовари с рязко движение върху коляното си. Чу се зловещо изпукване в мига, когато гръбначният й стълб се прекърши. Той мълчаливо пусна безжизненото й тяло на пода. След това невъзмутимо изми ръцете си и се облече. Вдигна тялото й от пода и го качи на коня й. Всички знаеха, че тя яздеше като луда, и съвсем естествено щяха да предположат, че е станала злополука. Патрик се отправи към конюшнята и изведе коня си. Знаеше, че е почти безнадеждно, но трябваше да се опита да намери Кити.

 

 

Кити не можеше да откъсне поглед от малкия Чарлз. Момченцето се хвана за крака на стола и тромаво се заклатушка към нея. Тя се засмя и го грабна в прегръдките си. Заминаването им бе отложено с няколко месеца, защото трябваше да изчакат пристигането на новия губернатор. Кити следеше опаковането на колекцията от картини на съпруга й. Сърцето й се сви от мъка, че трябва да напусне този прекрасен остров, където бе преживяла толкова щастливи дни. Чарлз бе прекалено добър към нея. Държеше се безкрайно нежно с нея и ежедневно й доказваше любовта си. Понякога тя се тревожеше, че той не е толкова настоятелен в леглото, но знаеше, че Чарлз не е безразличен към нея, и разбираше, че той се страхува да не я разочарова. Може би нещата ще се променят, когато се върнат в Англия и той се освободи от отговорностите си като губернатор. Кити копнееше за мига, в който отново ще прегърне брат си. Възнамеряваше да заведе дядо си Суоди в Ирландия, в имението, което Чарлз й бе подарил. Тери можеше да живее с него и да се грижи за конете, които бяха първата му любов.

 

 

Кити внимателно се облече и си сложи шапка с голяма периферия, която закриваше част от лицето й. Излезе от губернаторската къща и бързо тръгна надолу по улицата. Мина покрай величествените къщи на най-богатите жители на острова и се озова пред една голяма къща с красиви бели колони пред главния вход. Изкачи стълбите, без да се колебае, и дръпна входния звънец. След няколко секунди Моли Макгиър отвори вратата. Когато позна Кити, очите й се разшириха от изненада.

— Е, проклета да съм, ако това не е самата съпруга на нашия достопочтен губернатор! Влизай, скъпа. Не всеки ден имам честта да посрещам толкова влиятелни гости.

Тя въведе Кити в малък салон, обзаведен с елегантни мебели, и позвъни на слугинята. Когато момичето влезе, Моли й обясни, че има важна посетителка и не желае да я безпокоят.

Кити се изкашля и смутено заговори:

— След няколко дни ще отплаваме за родината. Новият губернатор вече пристигна от Лондон.

— О, да, вече имах удоволствието да се запозная с него. Обикновено моят дом е мястото, което джентълмените първо посещават, когато пристигнат на острова — самодоволно се усмихна Моли.

— Е, това не би трябвало да ме изненадва, нали? — засмя се Кити и се отпусна на облегалката на креслото.

— Обаче не ми се случва често да се радвам на компанията на дами. Не се ли страхуваш, че някой може да те види в това място, което благонравните дами не обичат да споменават?

— Не. Не можех да напусна острова, без да ти благодаря за всичко, което направи за мен. Ти спаси живота ми, Моли. Дойдох да се сбогуваме. — Тя се поколеба.

Моли проницателно я изгледа.

— Струва ми се, че искаш да ме попиташ нещо, но не знаеш как да започнеш.

Кити нервно се усмихна.

— Много си наблюдателна, Моли.

— Не искам да бъда нахална, но ако мога да ти помогна с нещо, с радост ще го направя. Просто ми кажи, без да се притесняваш.

— Ами… наистина има нещо, за което исках да те попитам, но сега не ми се струва толкова важно. Може би е по-добре да си вървя — рече Кити и се надигна.

— Седни си на мястото! Отнася се за нещо интимно, нали? Нещо между теб и съпруга ти. Хайде, отпусни се и ми разкажи.

— Добре, Моли. Работата е там, че той… той не може… — Кити заекна смутено и млъкна.

— Слушай, момичето ми, знам почти всичко за проблемите в секса. Понякога мъжът не може да се възбуди. — Позна по лицето на Кити, че предположението й е вярно. — Обикновено най-лесно можеш да се справиш с този проблем, като вземеш члена му в устата си и започнеш леко да прокарваш езика си покрай…

Кити гневно скочи на крака.

— Не мога да направя подобно нещо! — извика тя.

Моли отметна глава назад и избухна в смях.

— Ти май си шокирана! Е добре, изслушайте ме, ваше високоблагородие. Ако наистина страстно обичаш някой мъж, нищо, което правиш с него, не бива да те отвращава.

Кити си помисли за Патрик и разбра, че Моли бе права.

— Съжалявам. Не исках да си виря носа пред теб. Дойдох при теб за съвет, а се държа като някоя превзета девственица.

— Ти не си виновна. Аз съм свикнала да имам работа с проститутки. Извини ме, скъпа. Ако мъжът има проблеми и не може да се възбуди, трябва да му помогнеш. Например съблечи се пред него, целуни го, докосни го и леко го помилвай по члена. Позволи му да опознае всяка частица от тялото ти, да си поиграе с гърдите ти. Такова красиво момиче като теб не би трябвало да има никакви затруднения, с който и да е мъж, освен ако той не е извратен. Тогава всичко се променя.

— Не, в този случай не е такъв — увери я Кити.

— Това е добре! С благородниците човек никога не може да бъде сигурен. Виж с мъжете от простолюдието е много по-лесно. Те се задоволяват само с обикновен секс.

Кити се изправи и й подаде ръка.

— Може би никога повече няма да се срещнем, но аз винаги ще те помня. Сбогом, Моли.

— Сбогом, скъпа. Бог да те пази.

* * *

Патрик нервно крачеше по кея на пристанището в Чарлстън. Беше отслабнал, а бръчките на лицето му се бяха задълбочили. За два месеца бе успял да претърси всички публични домове по крайбрежието — от Ню Орлеан на юг до Бостън на север. Знаеше, че е безнадеждно, но не можеше да се откаже. Най-накрая се върна в Чарлстън, изтощен и отчаян.

— Господ да ме убие, ако това не е Патрик О’Райли! — възкликна някой до него. Патрик се вгледа в загорелия моряк пред себе си. — Позволи ми да те почерпя едно питие, шефе. Струва ми се, че се нуждаеш от нещо по-силно.

— Големия Джим! Не съм те виждал от години. Сега ли пристигаш?

— Да, сър. За бога, наистина изглеждаш зле. Сигурно е замесена някоя жена.

— Да пийнем по нещо, Джим. Искам да ти задам няколко въпроса.

Те се настаниха на една маса в близката кръчма и поръчаха бутилка ром.

— Напоследък бил ли си на островите, Джим? — попита направо Патрик.

— Току-що се връщам оттам.

— Полудял съм от тревога за една млада жена. Търсих я навсякъде…

— Нашата прекрасна Кити! — прекъсна го капитанът.

Патрик смаяно го изгледа.

— Откъде познаваш Кити?

— Миналата година тя пътува на моя кораб от Ливърпул.

Патрик изохка и се хвана за главата.

— Била е продадена като робиня. Сигурно някъде на онези проклети острови.

Големия Джим се затресе от смях.

— Защо, по дяволите, се смееш, глупако?

— Робиня! Това наистина е смешно! Струва ми се, че и двамата сме станали за смях, момчето ми. Аз не бях достатъчно добър за нея, а, изглежда, се е оказало, че и ти не си достатъчно добър за нея. Тя се е продала, но доста скъпо, приятелю. Сега тя е херцогиня!

— Херцогиня? Да не си полудял?

— Преди два месеца бях в пристанището на Сейнт Китс. И знаеш ли кой заминаваше за Англия? Херцог и херцогиня Манчестър. Тя вървеше като кралица, следвана от две коли със сандъци.

Патрик го гледаше втренчено, без да може да каже нищо.

— Това, от което се нуждаеш сега, драги, е нова жена. Ела с мен, ще те заведа при Ани. Никак не е скъпо.

— Върви по дяволите с твоята Ани! Ще отида в най-добрия публичен дом в Чарлстън — „Ла Мезон дьо Жуе“!