Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (9)

Глава девета

През първата седмица Кити се страхуваше да се покаже на улицата, за да не я залови полицията. Но дните бавно се нижеха и никой не я потърси. Изплашената девойка постепенно започна да се успокоява и обичайната й жизненост се възвърна. Налагаше се да потърси някакво средство за препитание. Имаше само дрехите, с които бе избягала от спалнята на Джонатан О’Райли. Но как да изкара пари за храна? Бедняшкият квартал в покрайнините на Болтън тънеше в неописуема мизерия. Отчаяната девойка дълго мисли как да постъпи, накрая се изправи, грабна шала на Ада и с решителни стъпки тръгна по калната уличка. Отиде до поляната, където съседите простираха прането си, откачи от въжето чифт черни памучни чорапи и една пола в морскосиньо, след което побягна обратно към къщурката на дядо си.

През следващите три дни Кити обиколи всички предприятия в околността, но никъде не намери работа. На повечето огради стоеше обидният надпис:

„Ирландци не се приемат на работа!“

Към края на третия ден дочу от случайни минувачи, че Константин, собственикът на малка текстилна фабрика, е открил нов магазин в центъра на града и търси продавачки. Още същия следобед Кити грижливо изглади муселиновата рокля и се приготви да отиде до новооткрития магазин. Но тогава възникна още една досадна пречка — нямаше какво да облече върху роклята. Наложи се първо да посети бараката, в която продаваха дрехи втора употреба. Но рафтовете бяха препълнени с жалки и окъсани дрехи, носени кой знае колко сезона. Накрая се спря на едно дамско палто от сив велур, което за щастие се оказа по мярка. После прерови купчината шапки и кожени яки, докато откри малко сиво боне. За палтото и шапката се наложи да се раздели с последните си монети, но въпреки това напусна магазинчето с подобрено настроение.

Трябваше да намери и лента, с която да привърже бонето под брадичката си, за да изглежда по-благоприлично. Знаеше къде може да се намери това, което търсеше. Зави по задната улица и се насочи към двора на църквата. Там, до един пресен гроб, девойката съзря най-грозния венец, който бе виждала през живота си, но с вплетена в него прекрасна бледоморава сатенена панделка, която чудесно подхождаше на лицето й.

На следващата сутрин стана рано, стопли вода в легена и изми косата си. След това извади дрехите си, облече се и тръгна към магазина в центъра на града. На прага я посрещна добре облечен млад мъж и две грозноватички, но млади продавачки, а зад гърба им се показа по-възрастна жена с навъсено лице, сякаш се опитваше да открие къде зад щанда е забутан предметът, от който се носи някаква непоносима миризма. Кити се приближи до джентълмена, но възрастната жена го избута с едно помръдване на лакътя и сухо попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Искам да кандидатствам за свободното място за продавачка, мем — учтиво отговори Кити.

— Може ли да видя някакви препоръчителни писма? — студено подметна жената.

— Никога не съм работила в магазин, мем. Досега работих като камериерка — смутено обясни Кити.

— Ирландка ли си? — попита възрастната жена и сбърчи нос. Имаше вид, като че ли най-после е открила откъде се разнася неприятната миризма.

За части от секундата Кити се поколеба, готова да си тръгне, но гордо вирна глава и отчетливо отговори:

— Да, мем, ирландка съм.

Настъпи тягостна тишина. Мъжът и другите две продавачки напрегнато зачакаха по-нататъшната реакция на възрастната жена, но тя се опита да се усмихне и неловко промърмори:

— Хм, съжалявам, но нали се иска от кандидатките да отговарят на всички условия… Пък и кой ли не е чул, че ирландските хлапачки са доста мързеливи.

Кити усети как гърлото й се стегна, а сълзите вече напираха да бликнат изпод миглите й, но стисна зъби и успя да се овладее. В никакъв случай не трябваше точно сега да се разплаче пред тези надменни англичанки. Огледа се с презрителен поглед и сърдито отвърна:

— Е, щом е така, можете да ме целунете отзад! — завъртя се рязко, вдигна полите на роклята си, за да няма съмнение къде би желала да я целунат, след което излезе с гордо вдигната глава, без да забрави да затръшне с все сила вратата след себе си.

 

 

— Ох, миличка — смутено промълви Ада, — страх ме е, че няма къде другаде да постъпиш на работа, освен в една от трите тъкачници на онези проклетници О’Райли. Само те взимат ирландци на работа.

— А не може ли да си сменя името? Да ги излъжа, че се казвам Кити Блейкли? Не искам някой от семейство О’Райли да научи къде съм се скрила.

— Разбира се, че можеш, малката — набързо се съгласи Ада.

 

 

Кити отиде до тъкачницата „Фолкън“ и успя да уреди да я назначат в предачното отделение. Първото, което й се наложи да направи, бе да посети още веднъж магазинчето на чичо Джо, да заложи муселиновата си рокля с бродерия на цветчета, заедно с новите си обувки и сивото си велурено палто, за да ги замени за престилка на сини и бели райета и чифт груби, но здрави зимни обувки.

Първия път влезе в предачното отделение с треперещи колене. От дългите маси висяха недовършени кувертюри за легла. Показаха й как да подбира ресните и да ги усуква на възли и как да подравнява ръбовете. Това се оказа лесно, но трудностите тепърва я очакваха. Повечето от юрганите се оказаха претъпкани с дреб, а преждата често бе от най-нискокачествената. За да постигнат по-добър вид на готовия продукт, тъкачите се принуждаваха да намокрят тъканта, а после припряно изсушаваха кувертюрите между два нагорещени барабана. От тази недодялана технология се образуваха много петна и дупки, но ресните се втвърдяваха и подравняваха. Преди края на смяната пръстите на Кити се разраниха, тук-там кървави петна изцапаха плата. Строгият надзирател веднага се появи, като не пропусна да я обвини, че съзнателно поврежда стоката, и я заплаши, че ще й удържи щетите от надницата за седмицата. Девойката запомни този злочест период от живота си с факта, че виждаше слънцето само през неделните дни. Дежурната надзирателка обикаляше къщите на работничките и ги будеше в пет сутринта, като почукваше с дългата си пръчка по прозорците. Младото момиче беше длъжно да се влее в сивия, смълчан поток от недоспали жени и деца, поели към вратите на тъкачницата. В пет и половина всички трябваше да са застанали по работните си места. Вътре в спарените помещения, сред миризмата на нагорещено машинно масло, на мнозина от децата им прилошаваше още през първия час, а главоболието не ги напускаше досред нощ.

Три-четири седмици бяха нужни на Кити, за да привикне поне отчасти към монотонното, влудяващо стържене и тракане на машините. След двадесет дни Кити получи първото „повишение“ — съобщиха й, че ще я изпратят да помага на по-опитните работнички, на всяка от които бяха поверени по четири тъкачни стана, дори ще й възложат някои от второстепенните функциите на надзирателките.

Оказа се обаче, че всъщност я бяха натоварили с най-досадната работа. Просторното помещение бе претъпкано с десетки станове, чиито трансмисионни ленти плющяха безспир по дванадесет часа в денонощието. Още щом застана на прага, девойката се стъписа от непоносимия грохот и от летящите във въздуха ремъци и мотовилки. Между подредените в шест редици машини бяха оставени толкова проходи, че една от по-възрастните жени я предупреди да минава покрай становете само обърната „на ребро“ и никога да не излага лицето си към машината. Заради невероятно замърсения въздух момичето всяка вечер миеше косата и изпираше престилката си. Освен това трябваше да внимава да не изцапа с машинно масло черните си памучни чорапи, защото бе видяла пъпките по краката на повечето от работничките. Освен за рамките, на които опъваха плата, Кити трябваше да се грижи и за вдяването на празните совалки. Макар че тази операция се извършваше доста бързо дори и от десетгодишните деца, Кити, за ужас на старшата надзирателка, така и не успя да свикне да се справя достатъчно чевръсто. Ако се случеше да работят многоцветни десени, устната кухина на всяка от жените се напълваше с частици от няколко различни бои до края на смяната. Кити вече бе успяла да забележи, че в резултат от това бяха почернели предните зъби на повечето от момичетата.

Първият час от всяка смяна за Кити се изнизваше като в мъгла, само вцепенените й пръсти машинално изпълняваха командите на надзирателките. Но към средата на третия час някоя от жените неизбежно допускаше някакъв пропуск, надигаше се невъобразима олелия и „забавата“ започваше. Въздишките и оплакванията се редуваха със смях, подмятания и закачки. Всяка от тях се задяваше със съседките си, като често пъти, без да се усетят, прекрачваха мярката. Поради ужасния шум не се чуваха думите, затова си бяха изработили неписан правилник, включващ десетки жестове, кимвания, намигвания, с които успяваха да изразят всички възможни чувства. Жените бяха много вулгарни и колкото по-цинична история се разказваше, толкова по-добре се забавляваха. Кити скоро научи всичко за всяка от тях — коя кога е родена, кого са погребали в неделя, как се е представил снощи мъжът й в леглото. Всички теми се разискваха открито и никой на нищо не се учудваше. Девойката бързо се научи да се смее на най-пиперливите шеги, дори понякога и сама разказваше някои от тях. Работничките се грижеха една за друга и още първия ден я предупредиха никога да не отива зад стана, колкото и да я увещава надзирателят.

Кити се бе изправила пред стана и наблюдаваше коя совалка ще се освободи първа, когато надзирателят приближи към нея и й подаде бележка.

— Кити Блейкли, трябва да се прибереш у дома — рече той и с погнуса присви устните си. Девойката разбра, че трябва да се прибере, защото се очакваше появата на още едно бебе.

Тя намери Ада присвита на стола с пребледняло лице. С едната си ръка стискаше края на черния си шал, а с другата бе притиснала корема си.

— Защо не е запален огън? — попита Кити.

— Няма дърва.

Младото момиче отиде в кухнята и донесе брадвата. Понечи да вземе единия стол, но си помисли, че имаха само два и го остави. Спомни си, че може да насече задната стена на дрешника и бързо се залови за работа. Като свърши, хукна да извика акушерката. Нямаше нужда да ходи много надалеч, тъй като наоколо имаше много акушерки, почти толкова на брой, колкото кръчмите.

Мама Байръм бе дребна, закръглена жена. Тя винаги държеше чантата си готова до вратата и веднага тръгна с Кити.

— Къде е леглото? — смаяно попита жената, когато влезе.

— Ада каза, че е родила всичките си деца върху кухненския под — отвърна младото момиче.

— А да, спомням си. Хайде, размърдай се, момиче, и ми помогни. Не стой като чучело.

Двете откачиха вратата и я покриха с чаршаф.

— Ще ми трябва гореща вода, момиче. Сложи чайника на огъня. Първо искам да пийна чаша чай — рече акушерката, свали шала си и придърпа свободния стол до огъня. — Кой ще се грижи за другите ти деца? — обърна се тя към Ада.

— Голямата Флори. Живее отсреща. Ще останат при нея до утре — отпаднало се обади родилката от импровизираното легло.

— Да не би да говориш за оная с дългия нос? — възмутено попита мама Байръм.

— Защо, за коя жена става дума? — попита Кити.

Акушерката хвърли многозначителен поглед към родилката и махна с ръка.

— За една нещастница, дето се е родила без късмет. Както и да е, не е нейна вината. Мъжът й е пазач в мюзикхола и се влачи с хористките.

Ада не можеше да издържа повече, но мама Байръм спокойно си допи чая.

— Нямам нужда от помощ при раждането, но после ще трябва да почистиш. Това не е моя работа.

Кити кимна разбиращо и седна на стола до камината. Запуши уши, за да не чува ужасяващите викове на Ада. Опита се да мисли за друго. Представи си, че се намира в гората и чува цвърченето на щурците и песните на птичките.

— Струва ми се, че не е само едно бебе… да, да, близнаци са! — извика акушерката и я изтръгна от мислите й.

— О, господи, не! — чу се измъчено възклицание, а след него се обади мама Байръм: — Готово, всичко свърши. Кое искаш да задържиш?

— Момчето — прошепна Ада.

— А момичето? — просъска акушерката и посочи към Кити.

— Тя няма да каже на никого — тихо отвърна родилката.

Кити се зачуди за какво разговаряха. Чу се остър звук от силен удар, последван от слаб вик. След това акушерката остави новороденото момченце до майка му.

— Ето, измий го. — Тя подаде на Кити мъртвото бебе. Кити взе малкото вързопче и го занесе в кухнята. Гледаше го, държеше го, но умът й бе вцепенен. Машинално се зае да измие мъртвото момиченце. Уви го в една стара пелена, но не знаеше какво да прави с безжизненото създание и го остави на масата в кухнята. Върна се в стаята. Акушерката й тикна в ръцете някаква емайлирана кофа.

— Излей това и изплакни тези окървавени парцали. Аз вече свърших. Между другото, не забравяйте, че още не сте ми платили за предишното бебе!

 

 

По-големите деца се върнаха от училище и Кити им сложи да обядват. След като се нахраниха, ги изпрати да си поиграят на улицата, за да не би някое от тях да влезе в кухнята и да види мъртвото бебе. Направи на Ада чаша чай и отиде в кухнята да провери дали наистина върху масата има бебе или само си бе въобразила. Личицето му бе восъчно бледо и Кити си каза, че й прилича на кукленско.

— Това е само една восъчна кукла — прошепна объркано тя.

— Тази нощ ще останете при Голямата Флори — каза Кити на децата и те послушно излязоха.

— Кити, защо не отидеш да помогнеш на Голямата Флори? Джак ще се погрижи за мен, когато се върне от работа.

Кити сложи децата на Ада да спят, а след това нахрани и децата на Голямата Флори.

— По-добре да се прибера — каза Кити, когато започна да се стъмва. — Става късно и Джак сигурно скоро ще се прибере.

Бавно прекоси улицата. Джак Блейкли я посрещна на прага и й подаде пакет увит с вестници и завързан с канап.

— Занеси това на стария Томи Фъргюсън, нощния пазач във фабриката, дето е малко по-надолу по улицата. За два шилинга той ще го сложи в пещта. Кажи му, че е мъртво куче.

Кити взе пакета и тръгна надолу по улицата. Откри стария Томи в двора на фабриката. Тя го погледна и с едната ръка му подаде пакета, а с другата парите. Опита се да каже нещо, но старият Томи я изпревари:

— Още едно умряло куче, нал’ тъй? — Намигна й старецът и влезе вътре.

Седмицата преди Коледа измина бързо. Мислите на децата бяха изпълнени с радостно очакване. Кити и Дорис измиха ръцете и личицата им, връчиха им по една вилица и всички се упътиха към сградата на мисията на „Куин стрийт“, където ги очакваше благотворителният коледен обед. Всяко дете получи голямо парче пай с месо, резен от кейка със стафиди и голяма чаша чай.

След това се появи мистър Попуел, на когото дължаха благотворителния обяд с подаръците.

— Имат ли всички от пая с месо? — засмяно попита той.

— Да, мистър Попуел — отвърнаха всички в хор.

— А получиха ли всички от коледните бисквити?

— Да, мистър Попуел.

— Напълнихте ли тайно под масата книжните кесии, за да ги занесете у дома?

— Да, мистър Попуел — невинно отвърнаха те.

— Тогава ги изпразнете, защото в тях ще сложите подаръците си.

Всички деца се подредиха в редица и мистър Попуел започна да им раздава пакетите.

— Виждате ли това красиво момиче? — попита той и посочи към Кити. — Тя цяла сутрин се е грижила за петима от вас и затова сега заслужава да й дам тази голяма кутия. Изглежда, е добро момиче и аз се обзалагам, че тя никога не е получавала такъв щедър подарък. — Той подаде на Кити кутията.

С искрящи от радост очи тя повдигна капака и видя голяма восъчна кукла. Гърлото й се сви от ужас, а устата й пресъхна. Поклати вдървено глава и се опита да върне кутията обратно, но мистър Попуел я натика в ръцете й.

След като заведе децата у дома, тя извървя три мили пеша, докато навлезе в полето. Изкопа малък гроб и положи в него кутията с куклата. Постави отгоре един камък. Наоколо нямаше цветя, затова откъсна два клона, кръстоса ги във формата на кръст и го заби върху могилката.

 

 

С настъпването на пролетта Кити се чувстваше отпаднала и непрекъснато мечтаеше за потъналите в зеленина ирландски полета. През дългата зима бе отслабнала и станала толкова крехка, че дори вятърът можеше да я отвее. Розовите й някога страни сега бяха бледи, а под очите й се виждаха дълбоки сенки.

— Тери, в неделя ще заведеш сестра си на разходка до езерото. Ще подишате чист въздух и ще се погреете на слънцето — предложи дядо й. Той се тревожеше за болнавия вид на внучката си.

Взеха хляб, сирене и бутилка с вода и се отправиха към Белмънт Мур.

— Какво искаш да правим? — попита Тери, загледан в чистите води на езерото, известно като Синята лагуна.

— Искам да се качим на върха на скалата — възбудено отвърна сестра му.

— Е, доста налудничава идея, струва ми се. А освен това е и опасно — засмя се Тери.

— Знам, но тези отвесни скали ми напомнят за Ирландия. Щом ми доставя удоволствие, защо да не го направя?

Той й помогна да се изкачи на скалата и тя се затича по платото, лека като вятър. Стигна до един разцъфнал глогинов храст и се спря, като вдишваше дълбоко от свежия въздух. Сякаш никога нямаше да се насити на аромата на пролетта. Внезапно погледът й бе привлечен от нещо, което се размърда в тревата. С изненада видя една двойка мъж и жена, които се бяха излегнали в тревата. Когато осъзна, че те се любеха, тя бързо изтича обратно при брат си.

— Тери, хайде да се махаме оттук! Там в тревата има двама, които…

— О, какво правят? — любопитно попита брат й.

— Какво мислиш, че могат да правят един мъж и една жена в тревата? — троснато отвърна Кити.

— Аха, оная работа ли?

— Това е отвратително! Жената сякаш се наслаждаваше.

— Кити, в тези малки къщи хората няма къде да останат сами. Какво да правят младите, когато искат да са заедно, а няма къде да се скрият?

Младото момиче го изгледа с присвити очи.

— Да не би да си насилвал някое момиче да прави това?

— Повечето от тях го правят доброволно и го харесват. Всъщност момичетата казват, че тези от тях, които не го правят и не им харесва, са сбъркани.

Кити за пръв път чуваше подобно нещо и дълго време мисли само за това. Може би някои от момичетата го правеха за пари, но тя бързо отхвърли тази идея. Когато един мъж плащаше, за да спи с една жена, той щеше да го направи независимо къде. Ала когато двама млади си избираха усамотено и красиво място сред природата, те сигурно го правеха само от любов.

 

 

Към края на лятото Кити започна да работи на още два стана в предачното. Отначало мислеше, че няма да се справи с ненаситните машини, но бързо свикна и не след дълго й се струваше, че сякаш цял живот бе вършила тази работа.

Животът й не беше лек и приятен, но тя не се чувстваше потисната или отчаяна. През седмицата се трудеше старателно, но очакваше с нетърпение неделните дни, за да си почине и да се разходи из полето.

Навърши седемнадесет години. Започна да разбира, че съвкуплението между мъжете и жените не е толкова отблъскващо. Вече почти две години живееше в среда, в която сексът се смяташе за нещо естествено и никой не се криеше и не се гнусеше от него. Обаче й бе трудно да мисли за него като за нещо романтично.

Измина още една зима, но нищо особено не се случи. Кити беше все така болезнено слаба. Очите й сякаш заемаха цялото й лице. Някога закръглената й фигура сега бе мършава и тънките й кости сякаш щяха да пробият прозрачната й нежна кожа. Бюстът й се смали и тя започна да си слага памук в корсажа, за да не изглежда прекалено плоска. Дългите часове усилна работа и оскъдната храна не само бяха отнели блясъка на кожата и косата й, но и бяха унищожили онази удивителна жизненост, която винаги бе бликала от нея. Умът й се бе развил, езикът й бе станал много по-остър, но физически бе толкова слаба, че често й прилошаваше.