Вирджиния Хенли
Ирландска циганка (7)

Глава седма

Терънс на един дъх изкачи стъпалата пред къщата на „Халфмуун стрийт“ и почука на външната врата. След второто чукане мисис Харис отвори вратата и го изгледа с нескрито подозрение.

— Трябва да говоря с мистър О’Райли — задъхано рече Тери.

— В никакъв случай няма да го безпокоя — решително отвърна икономката. — Не искам да си изгубя работата, заради някакъв непознат хлапак. — Мисис Харис бе чула виковете и суматохата на горния етаж, но за нищо на света не желаеше да се намесва в деликатната ситуация.

Изгубил търпение, Тери се шмугна покрай нея и се затича нагоре по стъпалата към всекидневната. Ужасена от дързостта на момчето, мисис Харис се втурна след него, заплашително размахала ръце. За нещастие всекидневната се оказа празна. Тери на бегом изкачи стълбите до втория етаж и бясно заудря по вратата на спалнята.

— Патрик, непременно трябва да говоря с теб — извика той.

Младият мъж рязко скочи от леглото и отиде до вратата.

— Тери! — извика Кити и седна в леглото.

— По дяволите, откъде знаеш, че тя е тук? — сърдито попита Патрик.

— Винаги съм се грижил за сестра си. Знаех си, че ще я доведеш тук.

— О, Тери, ти си дошъл да ме прибереш! — благодарно проплака нещастното момиче.

Тери се извърна настрани, за да не гледа голотата й.

— Не, не дойдох за теб. Дойдох, заради Патрик. Баща ви е зле, сър. Докторът смята, че е получил удар.

— Ти си знаел, че той ще ме доведе тук и не си му попречил! — възмутено извика Кити.

— По-добре е да си държанка, отколкото слугиня, нали? — избухна брат й.

— Не, същото е! Сега съм слугиня, която трябва да задоволява всички желания на господаря си, като вместо заплата получавам красиви дрехи. — В този миг съзря дрехите си, които мисис Харис бе скрила под леглото. Патрик вече се бе облякъл и тя се обърна към Тери: — Почакай ме. Ще се върна с теб. Мистър О’Райли сигурно ще има нужда от мен.

— Кити, аз също имам нужда от теб. Моля те, остани тук. Сега трябва да отида при баща си, но скоро ще се върна — умолително рече Патрик.

— Мразя те! И винаги ще те мразя заради това, което ми стори. Няма да остана тук нито минута повече!

Тери гневно изгледа Патрик.

— Да не би да си бил груб с нея?

— Да, по дяволите! Но как иначе трябваше да постъпя? Та тя приличаше на побесняла котка. Искаш ли да видиш как ме ухапа по още незарасналата рана? Ако имаше нож, сигурно щеше да го забие в сърцето ми и никога нямаше да ми се отдаде.

— Тери, ти трябва да го убиеш, заради мен! — изсъска Кити.

Брат й я изгледа и поклати глава.

— Ти си го предизвикала, Кити, а той ти е показал кой е господарят.

— С каретата ли дойде? — прекъсна го Патрик.

Тери кимна утвърдително.

— Тогава аз ще я карам, а вие с Кити ще седнете вътре.

Когато седна в тъмната карета, Кити за пръв път осъзна, че мъжът и жената са естествени врагове. Знаеше, че Патрик винаги ще властва над нея, независимо от съпротивата й.

Щом пристигнаха, Патрик скочи от капрата. Отвори вратата на каретата и подаде ръка на Кити, за да й помогне да слезе, но тя гневно го отблъсна и хукна по стълбите.

— Къде беше? — посрещна я Джулия и подозрително я изгледа.

Роклята на Кити бе измачкана, но девойката вирна брадичка и попита:

— Мога ли да помогна с нещо на мистър О’Райли?

— Докторът е още при него и не знаем какво прави с баща ми. По-добре иди в кухнята, Кити, и приготви чая. Може би чаша горещ чай ще ни накара да се почувстваме по-добре — отвърна Джулия.

Барбара седеше свита в ъгъла на дивана. Очите й бяха зачервени и подути от плач.

— Не, Кити може да отиде и да каже на някого от слугите да направи чай — намеси се Патрик. — Тя повече няма да бъде слугиня в тази къща. Ако желае, може да се грижи за татко като медицинска сестра, но нищо повече.

Кити излезе, за да предаде заповедта на Джулия. Сърцето й се изпълни с благодарност към Патрик, макар в същото време да се презираше за това чувство.

— Прекрасно! — възкликна Джулия, когато Кити излезе. — Не разбираш ли колко е отвратително любовницата ти да живее заедно със семейството ти?

Патрик я изгледа студено и сестра му пребледня, разбрала, че се бе държала прекалено дръзко.

— Кити отказа да бъде моя любовница — тихо рече той. — И най-добре ще е да държиш острия си език зад зъбите, мис, когато говориш с мен. А сега ми кажи какво е станало с татко.

— Ами… всичко започна рано тази сутрин. Баща ни се скара жестоко с двамата колари, които донесоха касите от спиртоварната. Някой счупил в избата почти сто бутилки и татко настояваше коларите да ги сменят за тяхна сметка. Почти цял час се караха и крещяха. Събудиха всички обитатели на къщата. Татко не успя да се успокои, дори и по време на обеда. Коларите отдавна си бяха заминали, но той продължаваше да крещи разярено пред мен и сестра ми. Започна да ругае наред… некадърните работници, поскъпването на виното, продажните политици и аристократи, та дори накрая спомена нещо неласкаво и за нейно величество. На обед си пийна доста. Помислих си, че ще се измори и ще легне да спи. Но тогава татко внезапно клюмна глава и се стовари на пода. Прислужниците едва успяха да го отнесат в спалнята му. Веднага повикахме лекар, но той много закъсня… Е, останалото вече ти е известно. За малко да полудея от тревога. На всичкото отгоре никой не знаеше къде се намираш. Добре, че Тери се досети къде може да те открие.

Патрик се престори, че не е чул последните й думи.

— Трябва веднага да се кача горе и да поговоря с лекаря. Тери спомена нещо за сърдечен удар. Знаеш ли, какви могат да бъдат последствията? Ох, всичко се дължи на това, че баща ни изобщо не се щадеше!

Когато Кити се върна при тях, Джулия побърза да отбележи:

— Хм, ирландке, въобще не съм очаквала, че ще се окажеш толкова разумна. Никога не бих повярвала, че ще отхвърлиш ухажванията на мъж като брат ми. Той винаги се е считал за неотразим любовник. Но стига съм говорила глупости… Сега трябва да мисля единствено за годежа си. Ако баща ни умре, сватбата ми ще трябва да се отложи за неопределено време.

— Джулия, как можеш да мислиш за себе си в ден като този? — изкрещя Барбара.

Джулия погледна към Кити и спокойно продължи да размишлява на глас:

— Нима трябва да се отказвам от щастието си? Мъжете винаги са готови да ни пожертват, заради облагите и удобствата си. От една жена се очаква да ги дари с цялата си любов, но кой мъж може да пожертва щастието си, заради някоя от нас? Ако жените сами не се грижат за себе си, никой няма да се трогне за тях. А аз искам на всяка цена да съм щастлива. Радвам се, че и Кити мисли като мен. Защото, който не се съпротивлява, винаги се оказва победен в този подъл живот. За бога, Барбара, стига си хленчила! А, ето че чаят е готов. Не е лошо да си налеем по малко бренди. Какво ще кажеш, Кити?

Кити мълчаливо кимна, а Барбара смутено промълви:

— Няма как, трябва и аз да се присъединя към вас.

 

 

Патрик тихо влезе в спалнята на баща си. Лекарят тъкмо затваряше чантата си, готов да си тръгва.

— Мистър О’Райли, така се радвам, че най-после дойдохте! За щастие баща ви не е много зле. Дори мога да твърдя, че кризата вече е преминала. Преди четвърт час се унесе в сън, може би ще спи непробудно чак до сутринта. Не се тревожете, това е напълно естествена реакция на един изтощен организъм. Но очите му са доста зачервени от притока на кръв. Ще трябва да минат няколко дни, преди да се възстанови напълно. Не мога със сигурност да кажа колко дни ще бъдат необходими, както и дали няма да се парализира някой нерв. Затова утре сутринта ще се отбия за още един преглед. — Лекарят погледна към пациента си и с жест покани Патрик да излязат в коридора. — Сега мога да говоря по-спокойно, защото в стаята не бях уверен дали до слуха му не достигат думите ми. Не желая да ви безпокоя напразно, сър, обаче такива леки сърдечни атаки често са признак за сериозни сърдечни нарушения. Възможно е след известно време нов, доста по-мощен пристъп да го повали завинаги, да го парализира окончателно, да не говорим, че може да се случи и нещо много по-страшно. Затова е необходимо на болния да се осигури пълно спокойствие, за нищо да не бъде притесняван и да не напуска стаята.

Патрик изпрати лекаря до външната врата и се върна във всекидневната. Сестрите му го отрупаха с въпроси още с влизането му.

— Лекарят каза, че баща ни е имал късмет, защото е преживял само един лек сърдечен пристъп. Тази вечер слугите ще ми постелят да спя на канапето в спалнята му. А вие, момичета, сега трябва да се приберете по стаите, защото утре ни очаква тежък ден. Сутринта някоя от вас ще ме смени и ще поеме дежурството край леглото на баща ни. Знаете, че когато се разболее, той става като малко дете — иска всички в къщата да му прислужват и да се занимават само с прищевките му.

Погледна към пребледнялата Кити, която едва се държеше на краката си. Прииска му се да я отведе някъде далеч оттук, да я скрие от всички тревоги и неприятности, да я отнесе в леглото си и да я притисне към гърдите си… Мислено се помоли да му прости, че се бе държал като необуздано животно с нея. Дори се закле, че ще направи каквото е по силите му, за да запълни празнотата между тях, но ясно съзнаваше, че моментът никак не бе подходящ за подобни усилия. Патрик реши, че сега най-благоразумно ще бъде да я остави да се прибере в стаята си, затова тихо промълви „Лека нощ“ и се върна в спалнята на баща си.

 

 

Джонатан О’Райли беше доста държелив, въпреки напредналата си възраст, затова никой в къщата не се учуди, когато господарят възвърна силите си само след пет дни. Единствено накъсаният му говор и лекото изкривяване в края на устните му напомняше на слугите за произшествието. Всички се успокоиха с мисълта, че опасността е преминала. Трите млади жени се редуваха да го посещават през четвърт час в спалнята му и се грижеха за него така, както не се грижат дори и за кралските особи. Дори се опитваха да го развеселят, като му разказваха последните слухове из живота на прославените светски личности. Същевременно не се страхуваха да влизат в спорове със своенравния глава на семейството, защото съзнаваха, че това само може да помогне да го върнат към ежедневието. Дори и Барбара вече се осмеляваше да му противоречи понякога, макар и доста по-плахо от Джулия. Точно тази промяна в поведението на двете сестри се оказа особено полезна за оздравяването на сър Джонатан. Ако бяха продължили да ходят на пръсти и да шепнат около леглото му, старият господар на „Хей хаус“ неминуемо щеше да си помисли, че всички в къщата очакват смъртта му.

Но през цялото това време той нито веднъж не се видя със сина си. Всяка нощ Патрик дежуреше на канапето в спалнята на баща си, но Джонатан спеше непробудно и не успя да забележи присъствието му. Може би причината беше и в това, че Патрик ставаше много рано и съвсем тихо излизаше от спалнята, за да не събуди баща си. Когато се увери, че кризата на баща му е отминала, Патрик отново се зае с деловите си задължения, защото сега всички грижи за благоденствието на семейството бяха легнали изцяло на неговите плещи.

 

 

Джефри Линтън с негодувание узна, че ще се наложи да отложи сватбата си с Джулия О’Райли. Младият джентълмен се успокои, едва след като Патрик успя да го убеди, че въпреки всички затруднения сватбата няма да се провали. Патрик му съобщи това решение една вечер, когато специално за тази деликатна цел бе поканил годеника на сестра си на вечеря в изискания аристократичен клуб на „Сейнт Джеймс стрийт“.

— Според мен няма да е зле да се поразсееш из залите на Уайтхол.

— Хм, никога не съм мислил да се посвещавам на политическа кариера — отговори Джефри.

— Ако не ме лъже паметта, когато го поканили да посети Манчестър, Бо Брумъл^[1] заявил: „Един джентълмен въобще не трябва да посещава такъв скучен и сив град като Манчестър, пълен само с опушени фабрики“. От друга страна, фабрикантите не обичат да посещават залите на Уайтхол.

— Хайде, Патрик, нали ти самият ме убеждаваше само допреди седмица, че духът на Регентството неминуемо ще угасне? Да не би внезапно да си решил от утре да станеш примерен съпруг и пълен трезвеник, който мрази забавленията, жените и картите?

— Аз? Да се откажа от радостите на живота? Шегуваш ли се? Хайде да отидем в игралната зала, за да ти покажа кой трябва да се откаже от картите и забавленията!

Двамата млади джентълмени влязоха в залата, гъсто населена със запалени картоиграчи, и се приближиха към най-близката маса. За голяма изненада на Джефри Линтън, Патрик се поздрави сърдечно със сър Чарлз Дрегоу.

— Патрик, така се радвам отново да те видя сред нас! — извика сър Чарлз. — За бога, не знаех, че си толкова известен сред най-отбраното лондонско общество.

Патрик добродушно потупа Чарлз по гърба.

— Кога се върна от остров Мартиника? Чух, че е трябвало да се простим с мечтата да владеем това райско кътче.

— Няма как, млади приятелю, след приключването на войните с Наполеон се наложи отново да върнем остров Мартиника на французите. Сега съм изпратен да управлявам остров Сейнт Китс. Остават ми още три години от мандата, но здравето ми се влоши и затова съм в Англия за няколко седмици. Проклетият тропически климат може да съсипе и най-силните натури.

— Съжалявам, Джефри, че не те запознах веднага. Това е сър Чарлз Дрегоу. Бях съученик с по-малкия му брат, Кевин. Чарлз, да ти представя виконт Линтън, мой бъдещ зет.

— Значи до края на сезона ще задомите Джулия? Май и аз ще трябва да се огледам за съпруга, след като разбрах, че ще ме налегнат болестите. Хм, май че ти имаше още една сестра, нали, Патрик? — Сър Чарлз му намигна съучастнически.

— Да, имам, ала тя е още само на тринадесет години. Най-добре е да ми се обадиш след три-четири години, когато завинаги се върнеш от островите в добрата стара Англия — засмя се Патрик и се обърна към Джефри: — Не бързай да съдиш прибързано, приятелю. Някога се шегувахме с него за всичко и всички. И двамата сме ирландци, и двамата сме отрасли на север. Баща му е херцог Манчестър.

Сър Чарлз Дрегоу се оказа тридесет и девет годишен, добре сложен, широкоплещест мъж, с приятна осанка и черна вълниста коса, сред която обаче вече се забелязваха първите посребрени косми. Беше светски мъж, с добре шлифовани обноски и опит в обществото. Жаркото слънце на тропиците не бе успяло да му придаде бронзов загар, само тук-там кожата му бе загоряла. Но дори и така той се отличаваше значително от останалите мъже в залата — изнежените аристократи, редовни посетители на прочутия лондонски клуб, приличаха на белезникави стриди в сравнение със сър Чарлз.

— Този младеж е много способен, когато трябва да се печелят пари — каза Чарлз на Джефри Линтън. — Благодарение на него успях да спестя значителни разходи, около тридесет хиляди лири. Какво ще кажеш за идеята да вложиш малко от парите си? Готов съм да се обзаложа, че дори и в този момент обмисляш нови начини, за да натрупаш още пари.

— Хм, в момента съм се ангажирал с инвестиции в спиртоварната на Стоуилс, а Джефри е зает с една нова поредица от сделки. Разчитаме на богат добив от лозята в Сен Емийон, край Шато Монлабер, недалеч от Бордо. Общата сума на печалбите може да достигне сто хиляди лири стерлинги. Ако ние тримата си поделим разходите, при благоприятна реколта ще спечелим крупни суми. Най-добре ще бъде никъде да не фигурира нито моето име, нито твоето, Чарлз, а да назначим Джефри за управител на фирмата и само той да подписва всички документи. Разбираш ли, Джефри, ти не само че ще станеш управител на прочута фирма за внос на френски вина, на чиято емблема се мъдри гордият надпис „Кралски доставчик за двора на Бурбоните“, но и ще можеш да прекараш медения си месец в средновековен замък. Всичките ти приятелчета от онези снобски кръгове ще се надпреварват да тикат пари в ръцете ти. А и сестра ми ще остане доволна, че парите от нейната зестра ще бъдат вложени с толкова голяма печалба.

— Нима смяташ, че е редно да използвам парите на Джулия? — смутено запита Джефри.

— Не ставай дребнав, Джефри — рече Патрик. — Трябва да се възползваш от всички предимства на бъдещия си брак със сестра ми, след като ще бъдеш принуден да понасяш отрицателните последици от тази сериозна промяна в живота ти.

— А колко декара е общата площ на тези лозя? — предпазливо се намеси сър Чарлз.

— Двеста декара са засети със сорта „Совиньон“ и още двеста с „Мерло“. От тях се получава първокачествено червено вино, по-добро от всички други сортове. Освен това обмислям възможностите за доставка на крупни партиди шампанско в Лондон. Нищо чудно след някоя и друга година шампанското да стане така популярно тук, както е сега в Париж. Особено ако удържим по-високи цените — добави Патрик.

Така, без да напуска Лондон, Патрик О’Райли стана съсобственик на внушителен замък в Южна Франция.

 

 

Младежката жизненост помогна на Кити бързо да се възстанови след преживяното, но тревогите не я напуснаха. Искаше й се да се посъветва с дядо си. Плашеше се от обтягането на отношенията й с Патрик О’Райли. След като живееха под един покрив, немислимо бе да се опитва да избягва срещите с него. Сега имаше само една радост — тежката домакинска работа бе заменена с дежурствата и грижите около Джонатан. Лекарят бе доволен, че пациентът бързо се възстановяваше след сърдечната криза, но продължаваше да настоява за строго спазване на диетата. Позволяваха на Джонатан да излиза от стаята си само за час-два, но той успяваше дори за този кратък промеждутък от време да отрови настроението на околните. Ето и сега, щом Кити влезе в стаята с подноса с пилешкия бульон, старият господар отново започна поредното нескончаемо слово.

— По-скоро бих желал да съм мъртъв, отколкото да сърбам само тази чорба или овесена каша до края на живота си. Никакво пушене, никакво пиене… Само знаят да проповядват разни учения! Виждала ли си поне един, който сам да изпълнява всичко, което проповядва на околните? Мошеници! Всички са мошеници!

— Интересно какво би казал вашият предишен лекар — замислено промълви Кити. — Онзи, който ви лекуваше в Болтън. Може би той ще ви препоръча нещо съвсем различно? Например по-силна храна, за да стъпите отново на крака.

— Така ли мислиш? О, Кити, моля те, опитай се да задигнеш от кухнята нещо по-вкусно! Нали си добро момиче?

— Хм, трудно мога да измъкна нещо незабелязано, защото икономката ме следи на всяка крачка. Ако бяхме в Болтън, лесно бих се разбрала с мисис Томпсън — усмихна се тя.

Така планът й започна да се осъществява. Сега от нея не се изискваха никакви други усилия. Трябваше само да изчака естествения развой на събитията.

 

 

Измина още една седмица, през която състоянието на Джонатан О’Райли се подбори значително, с изключение на това, че много лесно се уморяваше. Една сутрин повика трите си деца в библиотеката.

— Доста размишлявах и накрая реших, че ще се чувствам много по-щастлив в старата ми къща в Болтън, с която съм свикнал от години — заяви той веднага след като всички се настаниха в креслата.

Джулия го погледна тревожно.

— Но, татко, сега не можем да се върнем в Болтън! Остава по-малко от месец до датата на сватбата ми с Джефри!

— Глупости, Джулия, кой ти е казал, че всички ще се връщаме в Ланкашир? Говоря само за себе си. И без мен ще се справите със сватбените приготовления. Можеш да разчиташ за всичко на брат си, а след сватбата — Барбара ще дойде при мен в Болтън.

Джулия въздъхна с облекчение, но се постара това да остане незабелязано за останалите. Срамуваше се от себе си, от егоизма си, но дълбоко в душата си не можеше да отрече, че само ще спечели, ако баща й замине на север.

— Сигурен ли си, че ще понесеш това доста продължително пътуване? — запита Патрик.

— Сега отново съм здрав, напълно здрав, или поне ще се чувствам така, когато се върна в старата ми къща. Ще взема Кити със себе си. Тя е послушно момиче и най-малко ме ядосва от всички вас.

Патрик сърдито сви устни.

— Не, татко, по-разумно е да ти наемем гледачка.

— Задръж я за себе си, синко! На мен Кити ми заменя всякакви гледачки и медицински сестри. Двамата с нея се разбираме отлично — отсече Джонатан.

— Тогава трябва да вземеш и брат й Тери със себе си. Но да знаеш, че продължавам да се съмнявам как ще ти се отрази толкова дълго пътуване с карета. От Лондон до Болтън има най-малко двадесет и осем часа път. Дори и да пренощуваш в Лейчестър, това означава, че трябва да пътуваш по четиринадесет часа на ден. Смятам, че е по-добре да пътуваш с влак. С новите локомотиви се пътува два пъти по-бързо. Ако тръгнеш рано сутринта, до вечерта ще си у дома. Какво ще кажеш?

Джонатан замислено се почеса по брадата.

— Е, май ще се съглася с теб. — Старият джентълмен се опита да прикрие вълнението, което проблесна в погледа му при мисълта за пътуването с влак.

— Добре. Ще се погрижа за билетите. Кога искаш да тръгнеш?

— Утре — отвърна без колебание баща му.

 

 

Когато вечерта остана сам в спалнята си, Патрик отново се замисли за Кити. През целия ден се бе старал да бъде извън къщата, защото не можеше да понесе мисълта да бъде под един покрив с Кити и да не я докосва. Нейната чувствена, упойваща красота го подлудяваше. Изобретателният му ум непрекъснато рисуваше страстни картини и той трябваше, да си признае, че е безнадеждно влюбен в красивата ирландска циганка.

Едва се сдържа да не отиде в малката й стая и да не я изнасили отново. Единствената им нощ само бе усилила апетита му и той жадуваше отново да вкуси копринената й мекота. Чувстваше, че гори в пламъците на ада. Опита се да утоли глада си с други жени, но всичко бе напразно. Жадуваше единствено за Кити…

Може би бе по-добре, че тя се връщаше на север. Раздялата ще му помогне да се отърси от магията й и отново ще се захване с бизнеса си. Ала цялото му същество копнееше отново да е с нея, в малкото им гнездо на „Халфмуун стрийт“. Обаче тя бе заявила, че никога няма да се върне в малката къща, и проклет да е, ако й се помоли!

В другата част на къщата Кити лежеше будна и мислеше за Патрик О’Райли. Въпреки всичко, което й бе сторил, той бе единственият мъж, когото желаеше. Ако я бе помолил да се омъжи за него, тя с радост щеше да се съгласи, но знаеше, че това едва ли ще стане някога. Той я желаеше само за да задоволи похотливите си нужди и ако не искаше душата й да бъде завинаги погубена, трябваше да се махне по-далеч от него.

Избърса плувналите си в сълзи очи и се сви на кълбо в леглото. Въздъхна и се унесе в сън. Само в сънищата си можеше да бъде съпруга на Патрик, а не негова любовница.

 

 

На перона на гарата Кити уплашено гледаше огромното желязно чудовище, което изпускаше облаци мръсен пушек. Наоколо се суетяха носачи, които товареха багажите на пътниците. Кити носеше одеяло, за да завие колената на мистър Джонатан и голяма кошница с храна. Внезапно в окото й попадна една прашинка. Тя извика и започна да си търка окото.

— Почакай — каза й Патрик, извади бяла ленена кърпа и повдигна лицето й, за да може да извади прашинката.

В мига, в който пръстите му я докоснаха, девойката се разтрепери. Тя се изчерви и сведе мигли.

— Погледни ме — заповяда й той.

Клепачите й примигнаха, а той прошепна:

— Прости ли ми?

Тя прехапа устни и мълчаливо поклати глава.

— Върви по дяволите! — грубо изсъска Патрик.

 

 

Скоро мръсните сиви сгради останаха далеч зад тях. Пътуваха сред зелени хълмове и поля със златиста пшеница, сред която се червенееха макове. Фермерите косяха сено. Пасторалната сцена изпълни душата й с покой и умиление. Не й се искаше да напуска интересния и оживен лондонски живот. Предишната вечер с мъка в сърцето се бе сбогувала с двете сестри на Патрик. Барбара, Бог да я благослови, едва сдържа сълзите си, но Джулия не бе толкова разстроена, защото мислите й бяха изцяло заети с предстоящата й сватба. Кити си помисли, че при следващата им среща Джулия ще бъде вече омъжена, затова реши да я предупреди какво я очаква през първата брачна нощ.

— Джулия, не те ли е страх поне малко от женитбата? — предпазливо попита Кити.

— Да ме е страх ли? Разбира се, че не — засмя се тя. — С нетърпение чакам да се омъжа. Омъжените жени имат много по-голяма свобода.

— Предполагам, че е така, но нали от теб се очаква да споделяш леглото на съпруга си — настоя Кити.

— О, не, аз ще искам да имам собствена спалня. Ах, да, сега разбрах за какво намекваш… за интимните отношения, нали? — изкиска се Джулия.

— Джулия, никак не е смешно! Ще бъдеш безкрайно изненадана. Нямаш представа какво е да си с мъж по този начин.

— Нима? — учудено повдигна вежди сестрата на Патрик. — Що за старомодни разбирания имаш, Кити?

Джонатан О’Райли я дръпна за ръката и я изтръгна от мислите й.

— Къде си се отнесла, момиче? Бъди така добра и отвори кошницата с храната. Ще ми се да си хапна нещо.

В кошницата имаше студено пилешко, буркан с желирано телешко, червени домати, грижливо увити в хартия, и едри ябълки.

— Пфу! Каква гадост! — сърдито измърмори Джонатан, измъкна кесията си и подаде няколко монети на Тери. — Ето ти една лира, момче. На следващата спирка ще слезеш на перона и ще купиш пай със свинско и бутилка бяло рейнско вино.

Кити понечи да протестира, но си каза, че мистър О’Райли едва ли ще й обърне внимание. Един час по-късно, след като се бе натъпкал със свинския пай, възрастният джентълмен започна да се превива от болки в стомаха.

— Мистър О’Райли, да не би пак да получите удар? — уплашено попита девойката.

— Не, момиче, ще ми мине. На следващата гара ще ми купиш ментови бонбони. Често страдам от стомашни киселини. Знаеш ли, животът е много странно нещо. Когато бях млад, винаги бях гладен, но не можех да си позволя никакви лакомства. Сега, когато мога да си купя всичко, стомахът ми не ми позволява. Дявол да го вземе, чувствам се доста зле.

 

 

Когато малката група наближи „Хей хаус“, всички едва се държаха на краката си от умора. Терънс изчезна някъде, а мисис Томпсън помогна на Кити да приготвят леглото на Джонатан О’Райли. След това двете седнаха в топлата кухня.

— Почини си, дете, сигурно си много уморена. Ще ти донеса чаша чай. Ако господарят позвъни, не му обръщай внимание. Той е един стар капризен дявол.

— О, мисис Томпсън, толкова се радвам, че съм отново тук — въздъхна Кити.

— Всички говорят, че Лондон е свърталище на греха и порока. Да не би да ти се е случило нещо лошо?

Кити я погледна в светналите очи, зажаднели за клюки от големия град и тихо промълви:

— Нищо особено не се случи. Само престанах да бъда малко момиче.